След проклетия 16 октомври целия свят се срути на главата ми и дълго време не можех да събера остатъка от себе си сред развалините. Сърцето ми се разпиля на хиляди парченца сякаш тръгнали да те търсят под дърво и камък

Но много отдавна някой мъдър човек е казал че надеждата умира последна ,тя надживява и най-големите бедствия и човешки трагедии,защото стой над всичко и е недосегаема за човешката нищожност.

Подрепяна от едничката надежда че един ден ще те видя,прекрасните сияещи очи и лъчезарната усмивка която би разтопила и айзберг,все още дишам и се боря на тая упостяла след тебе земя.

Няма нещо върху което да не остави своя отпечатък,нито хилядите хора които те боготворят все повече с всеки изминал ден нито дори природата останаха защитени пред силата ти.Съдбата и Господ толкова рядко ни пращат великани,за да ни покажат нашата нищожност и колко по-велики можем да бъдем.Тоя великан беше ти,моля се и се надявам да имам дори само 1/10000 от твоята сила и плам в сърцето си,защото знам че тогава нищо и никой няма да може да ме сломи.Ти ме направи силна,ти ме научи да обичам,"ти си ми све.."

Надеждата която ме крепи жива вече намирам дори в стръкчето зелена тревица което ми се усмихва под тежината на утринната роса,в които земята е скрила сълзите си по тебе.Намирам я във волния полет и песента на славея,който никой камък не успя да нарани..Ти си въздуха който дишам,ти си водата и вятъра които нежно ме галят..

Знам че под каквато и да е форма ти си тук,защото нашата обич сгрява и твоето сърце и не ти позволява да ни напуснеш,защото сме те вързали с "хиляди вериги" за "мильон година",обичта ни е най силната верига и никога няма да я свалим.