Слово о полку игореве

Слово о полку Игореве един от най-важните извори за средновековната история на Русия, смятан за един от най-ранните съществуващи славянски текстове, открити на територията на днешна Русия. Словото е намерено през ХVІІІ век. Откритият текст е представен като оригинал от ХІІ век. Подобно на повечето такива открития на древни текстове или сказания, които се превръщат в безценни исторически извори, веднага стават обект на ожесточени спорове между двата лагера – защитниците на тезата за автентичността и нейните противници. Дебатът върху Словото се води вече три века, като в определени исторически моменти той придобива особена острота – явно е че това е свързано със засилването на националистичните тенденции в руското общество. Те имат пряко влияние върху хода на академичния дебат.

Словото, както споменахме, е смятано от всички руснаци за безценен разказ за тяхната средновековна история. То разказва за загубената битка от Игор, князът на Киевска Рус през ХІІ век, срещу Половеците. Словото е намерено в Спасо-преображенския манастир до град Ярославл. То се е намирало заедно с други текстове в ръкописна книга. Откривателят е руският княз Музин–Пушкин. Първите съмнения за автентичността на текста се появяват в началото на ХІХ век, след големия пожар в Москва през 1812 година, когато се смята че е изчезнал средновековния оригинал на Словото. Смята се също така, че Музин–Пушкин е направил няколко копия преди пожара, и Словото се знае от тези копия. Две от тях са най-важни. Едното е направено за лично ползване на императрица Екатерина ІІ, а второто е от 1800 година и е публикувано с финансовата помощ на княза – откривател. За нещастие, чак след като текста, който князът обявява за оригинал от ХІІ век е изгорял, се разбира че никой не е направил описание на ръкописа, на качеството и другите характеристики на хартията, на езиковите грешки и т. н. Тези характеристики биха били изключително полезни, за да се разбере дали документът е бил оригинал или фалшификация.

Въпреки всички съмнения за автентичността на Словото, десетки руски поети, писатели и художници – и до ден днешен – продължават да бъдат вдъхновявани от него. Създават се огромен брой творби със сюжет върху Словото, които се радват на истинска популярност.

Възторгът от откритието, както може да се очаква, е толкова голям, защото Словото свидетелства за една високо развита литературна традиция през ХІІ век. Всички руски учебници започват с разказа за Игор. В началото автентичността на Словото е била защитавана от огромен брой руски патриоти, повечето от тях – аматьори. Те обаче, не биха могли да бъдат смятани за поддържници на тезата за автентичността, тъй като нямат статуса, образованието и възможностите за професионално историческо изследване. По-важната група са професионалните историци, заловили се с доказване на автентичността на Словото, но те са малобройни. Търсещите доказателсва за автентичността на текста пренебрегват всички противоречиви факти, които по-късно ще бъдат обект на детайлно изследване на десетки десертации – най-важният аргумент в полза на автентичността на текста е, че имената на всички руски князе са верни и не съществува анахронизъм по отношение на събитията. Фактически това е едно съвсем слабо доказателство, но руската публика е толкова горда с своята средновековна култура, че като че ли не се нуждае от допълнителни доказателства или изследване на Словото. Стига се до парадокс – съветските журналисти често правят паралел между Словото и Осияновия епос. Разбира се, те се опитват да сравнят литературната стойност и поетичната красота на тези текстове без да се усетят дори, че Осиян още от началото на ХІХ век и вече призната литературна и историческа фалшификация.

Най-ерудираният и сериозен учен, който се занимава с автентичността на Словото в края на ХХ век, е Андрей Зализняк, един от най-уважаваните експерти по средновековна литература и история на Русия. Той несе занимава с националната идентичност изразена в Словото, тема която е била основна за много негови предходници. Той разглежда текста от лингвистична гледна точка и се опитва да докаже, че текст като Словото е било невъзможно да бъде написан през ХVІІ век, защото тогава се е знаело твърде малко за средновековния руски език. Така той фактически продължава изследването оттам, където неговият основен опонент Александър Зимин спира. Но Зимин спира, защото той не може да си представи, че в ХVІІ век би могъл да се роди толкова гениален автор, който да напише Словото.

Книгата на Зализняк получава наградата „Солжиницин” за „изключетелно скрупульозното изследване Слово о полку Игореве и за академичното доказателство за неговата автентичност”. Фактът, че Зализняк получава толкова престижно литературно признание показва, че руското общество и в края на ХХ век, изпитва неотслабваща необходимост от доказателства за величието на ранно-средновековната си култура, основа върху която се гради цялата му национална идентичност. Освен това, името на Солженицин днес е тясно свързано с идеологията на великоруската идеология и неслучайно точно тази награда овенчава автора на поредния труд в защита на автентичността на Словото. Проблемът е там, че в тази иначе издържана академична разработка, не се коментира нито една от тезите на изследователите, които доказват, че Словото е фалшификат от ХVІІ век.

Три основни фигури са свързани с линията на отрицание на автентичността на Словото – Луи Леже, Андре Масон и Александър Зимин. Всъщност, един след друг в продължение на два века, те развиват цяла теория за този текст като фалшификат.

Най-първият аргумент се намира във факта, че нито един историк не е видял оригиналния текст на Словото преди големия пожар в Москва през 1812 година. Самата история за откриването на текста е вече достатъчно подозрителна, така че липсата на оригинал и оправданията за неговото изчезване, идват добре дошли.

Зимин е, най-ярката фигура в лагера на отрицателите на автентичността на Словото. Той започва наново работа върху Словото, понеже не е удовлетворен от доказателствата на защитниците на автентичността на текста, нито от неговите интерпретации. Той написва дисертация от около хиляда страници, излагайки своята теза, че Словото е написано през 80те години на ХVІІІ век от архимандрид Йолий. В текста на Словото са посочени редица анахронизми на езика. Зимин доказва, че този забележителен руски паметник е най-вероятно да бъде създаден през последните години на ХVІІІ век, защото по това време той се вписва най-добре в историческия контекст и може да бъде интерпретиран като „призив за освобождаването на Крим от турците и присъединяването му към Руската империя”. Това е времето на славния завършек на Руско-Турската война, върнала Крим обратно на Русия, част от успешната доктрина на Екатерина ІІ за настъпление на Юг и борба с Османската империя.

Вторият аргумент на Зимин, е основан на сравнението на Словото с други руски средновековни извори: Задончина и руски, украински и беларуски фолклор. Задончина е смятан за другия основен средновековен, руски, литературен паметник. Зимин извършва огромна работа по сравняването на двата текста и установява, че Словото е написано на базата на втората редакция на Задончина. Някои пасажи от давата текста са почти идентични. Така че, Словото би могло да бъде написано, в най-добрият случай, не по-рано от появата на тази втора редакция на Задончина, направена през 20те годене на ХVІ век.

Друг важен академичен аргумент в подкрепа на тезата на Зимин, са споменаванията на турски думи в някои пасажи. С пълно право той твърди, че това говори за много по-късна дата на създаването на текста от ХІІ век. Според Зимин, Словото е написано по много странен, ярък и индивидуален маниер, като са използвани особени изрази при описанието на героите и природата. Интересно е да се отбележи, че руската историчка В. Д. Кузмина, опровергавайки тезите на Зимин, твърди, че архимандрит Йолий не би могъл да бъде автор на Словото, поради това че не е имал достатъчното образование да постигне такъв висок стил.

В заключение, Зимин твърди, че Словото принадлежи към една много висока степен на развитие на литературния процес, което по никакъв начин не може да бъде характерно за ранните стадии на развитието на този процес през ХІІ век.

Работата на Зимин и самият той имат тежка съдба. Издадена е забрана за публикуването на дисертацията му, Зимин става обект , както на академично, така и на обществено заклеймяване. Той е критикуван не от гледна точка на академичните му постижения, а е просто обрисуван като нихилист и вредител на руската кауза. Зимин умира на 49 години. Още Леже и Масон, които първи се усъмняват в автентичността на Словото, са обявени за фалшификатори. А Зимин е смятан за предател на Съветския съюз и Русия.

Цялата история и дебат около Слово о полку Игореве напомня до голяма степен развитието на дебатите около другите забележителни фалшификати на древни исторически паметници, от Шотландия през Чехия и България. Най-удивителното в социалното битие на тези текстове е, че те продължават да предизвикват страстите на двата враждуващи лагера – тези които защитават и тези които отхвърлят тяхната истинност. Може да се остане с убеждението, че линията на защитниците на автентичността е най-силно запазена в Русия и че обществените патриотични нагласи и митологичното възвеличаване на руската култура, са много по-важни мотиви в оценката и възприемането на такъв род текстове. Ако във Великобритания, Франция, Чехия, Финландия и България изфабрикуваните исторически извори са отдавна доказани и възприемани като фалшификати, то в Русия това все още не може да се случи, въпреки огромната академично работа, извършена по спорните текстове.

Литература:

Энциклопедия „Слова о полку Игореве”: В 5 томах СПБ – 1995

„К Вопросу о ритмической структуре „Слово о полку Игореве”