Случаят николай генчев. Иниденти в полето на историографията или живот в два паралелни свята



Дата24.07.2017
Размер312.56 Kb.
#26447
ТипГлава
Пета глава

СЛУЧАЯТ НИКОЛАЙ ГЕНЧЕВ. ИНИДЕНТИ В ПОЛЕТО НА ИСТОРИОГРАФИЯТА ИЛИ ЖИВОТ В ДВА ПАРАЛЕЛНИ СВЯТА

През втората половина на 60-те и началото на 70-те години младите историци заемат важно място в живота на философската специалност. Подкрепата, която оказват на младите философи не е израз на обикновена поколенческа солидарност, а се обосновава от загриженост за общия климат във факултета, но преди всичко от сходните възгледи за характера и функциите на науката. Групата на младите историци изглежда по-хомогенна, по-многобройна и, поне през разглеждания период, по-сплотена. Самата ситуация в специалността е различна от тази при философите. Разбира се, към специалност «История» принадлежат и многобройните преподаватели от катедрата «История на БКП», но те се чувстват в нея не на мястото си, не тежат особено в живота на катедрата и гравитират по-скоро към неосталинистите от философската специалност. Историците от възрастното поколение, ориентирани предимно към по-ранни периоди от българската и световната история, по принцип са подготвени специалисти, привързани към своите дисциплини и изпитват прикривано неодобрение към комунистическата интернационалистична парадигма в историческото образование. Познали опасностите на сталинизма в действие, те са по-скоро конформисти, а не активни инициатори на сигнали за идеологически отклонения и преследване. Между тях има и такива като Туше Влахов, Тодор Боров и дори ректора Димитър Косев, които гледат със симпатия на младите и ги подкрепят, когато това не е свързано с непосредствен риск. В специалността съществуват и не малко различия и дори конфликти, но преподавателите се стремят да запазват, общо взето, колегиални отношения..

Проследяването на събитията в историческата специалност показва, че процесите, започнали във философската специалност, не са изолирано явление, че става въпрос за общ процес, проявяващ се в различни варианти в различни области на науката. За това говори и фактът, че намират в лицето на Кирил Петров и Гиргин Гиргинов общи непримирими врагове. Последните, съюзени с преподавателите от катедра «История на БКП» и най-вече с нейния ръководител Аспарух Аврамов, са в основата на много от бъдещите им неприятности. Започналите в специалност «Философия» конфликти се пренасят с не по-малка интензивност и на тяхна територия, но поради различни обстоятелства – с по-малко щети. Особено активни във взаимодействието с философите са Николай Генчев, Илчо Димитров, Милен Семков, Христо Кьосев, а от по-възрастното поколение – участниците в комунистическото съпротивително движение Христо Несторов и Евлоги Бужашки.



За една история национална, не класова.



Критика на официалната историография – «прислужница» на политиката

През същата година, на уводно място в списание Младеж (където обикновено се публикуват програмни партийни статии) се появява статията на Николай Генчев «Учителка на живота, но кога?»[1]. Припомняйки старата максима, че историята е учителка на живота, Генчев отбелязва, че тя е в сила само в случаите, когато сме в състояние да извлечем полезни уроци и вдъхновение от историята. Нещо, което трудно може да се каже за съществуващата у нас практика. Главното обществено предназначение на историята, според автора, е «да възпитава хората, младото поколение и народите въобще в духа на общочовешките добродетели, да им внушава благородни чувства, да предизвиква душевен подем, да служи на живота и прогреса». Твърдение, изразяващо почти директен упрек към господстващия по онова време идеологически и класов прочит на историята. Генчев вижда предназначението на историята във формиране на националния духовен профил на българина.



«Преди всичко тя трябва да задоволи безспорния интерес на българското общество към неговото минало, да изведе от тъмнините на неизживяното цялата галерия от образи и събития (а не, каквато е практиката, избирателно да откроява едни и да потулва други – И.З.), които могат да служат като надежда и светъл пример. Историографията трябва да покаже уроците от миналото, за да могат забързаните хора да ги ползват в своя живот, да покаже кое е българско и кое чуждо в нашата история.» (Напомняне за привнесения съветски модел в прочита на българската история – И.З.)

«Едва ли някои би възразил, че най-сполучливият, най-научният подход е само един-единствен – да се търси, открива и утвърждава истината, цялата, пълна, непринудена историческа истина.» Реторичният въпрос на Генчев представлява предизвикателство към статуквото, след като е съвършено ясно, че мнозина ще възразят, както и става веднага след публикуването на статията. Той прибягва до притежаващата несигурен теоретичен статут категория «истина», използвайки я като опозиция на пропагандната, идеологизирана версия на историята. Нещо като контрапропаганда, алтернативна интерпретация на българската история като история национална, а не класова. В същото време Генчев тактично се разграничава от национализма на буржоазните историци отпреди войната, в качеството им на изкривен огледален образ на комунистическите «партизанстващи историци (…) служещи на силите на деня, на амбициите на ограничени социални групи или на късогледи политици». Под формата на критика на дефектите на буржоазната историография между двете световни войни той изрича истината за историографията на комунистическата власт: «Тя стигна до своето падение, защото беше доброволно приела да бъде прислужница на силите на деня, защото беше абдикирала от своята естествена роля на защитник на истината, на носител на прогреса.» Култът към личността е попречил на историографията на социалистическото общество да избегне подобен тип деформации. «За съжаление, и сега отстъплението от историческата правда е обикновена практика.» Тоест историята продължава да бъде прислужница, но вече на нови господари.



«Този неин порок остави дълбок отпечатък върху културно-психическия и духовен мир на българина, тъй като фалшификацията на миналото представлява във висша степен неуважение към нацията, оскърбление на националното чувство, посегателство върху свещената любов на човека към род и отечество.»

Не е случаен начинът, по който Генчев определя статута на комунистическата историография като «прислужница» на политиката. Съзнателно или несъзнателно, той възпроизвежда нещо, което вече е изречено и присъства по невидим, но осезателен начин в публичното пространство – нека припомним как Желю Желев беше определил статута на догматизирания марксизъм-ленинизъм. «Прислужница» е омекотеният от Генчев вариант на неговото определение – «проституираща». Това определение за ролята, която комунистическият режим е отредил на социалните науки се превръща в нещо като общо място. Поетият риск да се изговарят нещата оставя следа, повторението закрепва вложения смисъл … Това е пътят на пораждането на нови принципи на разбиране на науката, на нови понятия за осмисляне на научната практика. Независимо от това, дали други философи или историци го изричат гласно, или само го мислят, то променя поведенията и практиките. Превръща се в критерий за професионална почтеност. Милен Семков си спомня как на упражнения по Нова и най-нова история пред студентите от пети курс развил тезата, че «историята не трябва да бъде слугиня на политиката».[2] Сред студентите присъствала и Людмила Живкова, дъщеря на партийния лидер. Тя запазила мълчание, но според него била вътрешно съгласна с мнението му – по-късно в личен разговор му казала, че намира упражненията му за много интересни. Това слага началото на близък контакт между двамата, който групата на младите историци в драматични моменти ще използва.

В статията си Генчев дава няколко примера за критикуваното от него тясно идеологическо и класово прочитане на историята на България. Първият от тях: пренебрежителното и дори отрицателно представяне на Средновековна България, обикновено аргументирано с необходимостта от борба с национализма. Генчев определя българското Средновековие като блестяща епоха, отличаващо се с голяма и силна във военно отношение държава, почти век задържала турското нашествие в Европа, държава с културни приноси, дала на славяните азбука, създала забележителна литература, средище на важни еретични движения (богомили, катари). И тази държава, заключава Генчев, е заличена от съзнанието на хората за сметка на по-незначителната по това време Киевска Рус. Вторият пример е българското Възраждане – епохата на национално пробуждане в средата на ХIХ век, след пет века турско владичество, на борбите за църковна и национална независимост.

«Разни хора – политици, социолози, философи и дори някои историци-специалисти, наложиха възгледи, които създадоха голяма бърканица в историческата литература. Една от тези теории е за реакционния, предателски характер на възрожденската буржоазия.»

Друга вредна практика е привнасянето на социалистически клишета в преосмислянето на национално-освободителните борби – те са определяни едновременно като национални и социални, предтечи на идеите на Комунистическата партия.



«Породиха се дълги и схоластични спорове около оценката на наследството на българските революционни дейци – Любен Каравелов, Георги Сава Раковски, Христо Ботев и т.н. Всички те трябваше да се натикат в познатите калъпи на руските революционни демократи.»

Изразена е открита позиция срещу русифицирането на българската история и революционните борби, прочитането им през наложените от съветската пропаганда архетипни образи. «Изоставена беше дори историята на Априлското въстание от 1876 г. Някои наши философи (още един път това е директна нападка срещу академик Тодор Павлов – И.З.) създадоха мъгляви и объркани схеми за движещите сили и характера на въстанието. Някои от тях дори стигнаха дотам да съветват историците да не го бъркат с Деветосептемврийското въстание от 1944 г.» Генчев директно обвинява политици и обслужващите ги интелектуалци не само в манипулиране на фактите, но и в идеологическо и политическо обсебване на историята за користни цели.

Вместо «изопачаване на истината, конюнктурщина, сантиментализъм, исторически романтизъм» той пледира за развиване на критична изследователска позиция към историческото минало – това е «безкрайно необходимо» на българите, за да извлекат поуки за сегашните и идните поколения – несъвместима с флиртуването и комплиментите към народа, към «народните маси» като «творци на историята» и носители на всички добродетели… Все клишета, върху които се крепи комунистическата претенция за легитимност. Тъй като историята на България поставя много въпроси, на които трябва да се отговори, той предлага един примерен списък на най-спешните и неудобни въпроси. Тук не е необходимо да изброяваме всичките, но два от тези въпроси са много съществени за нашия разказ, тъй като в тях бъдещите му критици ще съзрат израз на открит антисъветизъм, непростимо оспорване на мита за «двойния освободител»:

(1) «Защо България, след едно жизнено и пълно с възможности Възраждане, не можа да събере своите земи, да обедини своя народ, не можа да уреди своето освобождение, а се остави на милостта на чужди користни и неспособни освободители? (2) Трябва да се обясни в края на краищата защо прогресът в нашата национална история, при толкова мили черти на българина и на българската нация, е така бавен, така мъчителен (…) Дали сме имали добри приятели или сме се сродили с дявола?»

Статията представлява дързък манифест за цялостно ревизиране на характера на господстващата комунистическа историография, очертаващ стратегия за бъдещото развитие на историята като научна дисциплина. Ето защо непосредствената реакция срещу нея е изключително остра. Едновременно с това обаче той може да разчита и на скритата симпатия на тези функционери, които не са чужди на приспаните от идеологията на съветския интернационализъм, но неугаснали национални чувства.

«Учителка на живота, но кога?» се посреща с голям интерес от публиката. 50000-ният тираж на сп. Младеж буквално се разграбва. Генчев си спомня: «Всеки искаше да прочете написаното. Тръгнаха и обикновените за случая преувеличения. Обаждаха ми се познати и непознати да ме поздравяват, да ми искат статията. Реакцията беше така бурна, одобрението така спонтанно, че аз бях в почуда, че са останали живи в нашето общество толкова български чувства, потискани от политика и публицистика.»[3] Всяка вечер кръгът около Генчев и хора от редколегията обсъждат положението, разговорите се пренасят вечер по ресторантите, кръгът на участниците нараства, често към тях се присъединяват и случайни хора. Настроенията се люшкат между опасения от възможни санкции и гордост от направеното. Страховете се свързват главно с реакция от страна на Тодор Живков, който седмици преди излизането на статията е поканил редколегията на Младеж на среща в правителствената резиденция двореца «Врана». На срещата той е показал благоразположение, което окуражава присъстващия на срещата Генчев да запита вожда защо Партията се занимава с всяко мнение, изказано от историците, а не ги остави свободно да изследват историята. Отговорът бил: «Не може, защото ние сме за примат на политиката над науката. Мислили ли сте докъде ще стигнем без партията да насочва този процес?»[4] Членовете на редколегията на списанието се страхуват, че поставена в контекста на този разговор, статията ще прозвучи като незачитане и предизвикателство към самия лидер.

Но ударът идва от друго място, инициативата принадлежи на Митко Григоров. Обикновено неприятностите тръгват от долу и нагоре по партийната верига се материализират в санкции. В случая ударът идва направо от партийния връх. Една от причините би могла да бъде, че жената на Митко Григоров е редактор в Младеж и му е обърнала внимание върху статията и шума около нея. Той я е прочел и е видял в нея и общата политика на списанието удобен повод в навечерието на предстоящия ІХ партиен конгрес да нанесе изпреварващ удар, косвено упреквайки Тодор Живков за допускане на антисъветски настроения в пресата. Освен това Григоров преди време също е ухажвал редколегията на Младеж, но списанието не е отговорило на анонсите му и дори си е позволило да критикува един от неговите приближени – академик Тодор Павлов. Както и да е, сигналът е подаден и машината е задействана. Завеждащият отдел «Пропаганда и агитация» в ЦК Давид Елазар се разпорежда след два дни редколегията на списанието да се яви в кабинета му за обяснение. Тази вест бързо се разчува из столицата. Много от хората, които са поздравявали Генчев и са се обаждали по телефона, за да изразят подкрепата си за неговите идеи, се изпокриват, някои дори престават да го забелязват на улицата. Проф. Христо Христов, негов бивш научен ръководител и настоящ завеждащ катедра «Нова и най-нова история», директор на Института по история при БАН, също бил изразил възхищението си от статията. «Николай, прочетох статията ти в сп. Младеж – му казал той. – Браво, момчето ми, аз се гордея с теб. Щастлив съм, че имам за асистент такъв човек като тебе.»

През втората половина на деня, в който са изречени тези комплименти, се провежда срещата в ЦК. На нея освен членовете на редколегията на списанието били поканени двама доверени историци – академик Димитър Косев, ректор на Софийския университет, и проф. Христо Христов. Когато завеждащият отдела пожелал да чуе какво мислят, думата взел Христо Христов. Генчев си спомня, че той казал: «Николай Генчев е добро момче, бивш активист на комсомола, много подготвен асистент, но буен, невъздържан и не всякога държи сметка за постъпките си.» Самата статия определил «не само като антипартийна, не само като антисъветска и националистическа, но и антинаучна». Генчев изтръпнал при тези думи, но запазил спокойствие, още повече че никой не пожелал да чуе какво мисли той. След срещата в отдел «Пропаганда и агитация» проблемът бил пренесен в Секретариата на партията, където по инициатива на Митко Григоров се взело решение редколегията на списание Младеж да бъде разтурена, авторът на статията да бъде уволнен от университета и интерниран в село Китка, Разградска околия, а двамата водещи историци Димитър Косев и Христо Христов да публикуват на страниците на списанието опровержение на тезите, застъпени в «Учителка на живота, но кога?». Всички тези епизоди са описани, но не са датирани в писаните през 1984 г. спомени на Генчев. Но един протокол от заседание на бюрото на партийната организация на Софийския университет ни помага да установим хода на събитията. На 5 октомври 1966 г. историкът Евгени Бужашки съобщава пред партийното бюро на СУ, че отпечатаната на уводно място в сп. Младеж статия на Николай Генчев е била критикувана от отговорни другари. Отправя се препоръка статията да бъде разгледана на специално заседание на специалност «История» и другарят Бужашки да докладва на партийното бюро резултатите от обсъждането.[5] Това означава, че срещата при Давид Елазар е проведена на 4 октомври 1966 г., а препоръчаното обсъждане в специалност «История» –един или два дни по-късно. В спомените на Генчев на места тази хронология на събитията е нарушена. На обсъждането в специалността Димитър Косев дипломатично отсъства. Повечето от колегите на Генчев отказали да коментират статията с мотива, че не са я чели. За да не се провали срещата, водещият Христо Христов бил принуден сам да каже нещо:

«Аз прочетох статията в Младеж . Там се повдигат много сериозни проблеми. Николай е още твърде млад и искам да го помоля, когато друг път ще се произнася по такива големи въпроси, да се допитва до нас, по-възрастните, за да не допуска грешки.»

Това остава и единственото изказване. На другия ден след заседанието в ЦК Николай Генчев е извикан от ректора академик Косев, който му съобщава, че ЦК на ДКМС официално е поискал да бъде уволнен от университета. Георги Атанасов, който в този момент е Първи секретар на ЦК на ДКМС, но срещу когото се плетат интриги заради приятелството му с Николай Генчев, без никакво забавяне препредава нареждането, дошло от Секретариата на БКП. След което Косев казал на Генчев: «Положението е много сериозно. Аз ще забавя заповедта до една седмица, но ти и твоите приятели намерете възможност да стигнете до др. Живков, за да се отмени нареждането. Друг път няма.» Генчев коментира постъпката му по следния начин:



«Косев имаше по-солидни позиции в партията, по природа беше човек спокоен и уравновесен и често, когато ставаше дума за съдбата на хората, можеше да поеме отговорност (…) Тогава той прояви към мене някакво благоразположение, което помогна да бъда спасен.»

След разговора с ректора групата на младите историци се събира на съвет. Присъстват Илчо Димитров, Милен Семков, Костадин Петров, Христо Кьосев, Димитър Димитров и Александър Фол. Решават Фол да се срещне с Людмила Живкова и да я помоли да се застъпи пред баща си за «помилването» на Генчев… След няколко дни на неизвестност Фол им съобщава, че «нещата се уреждат». По-късно Георги Атанасов разказал на Генчев, че Живков му се обадил по телефона и му казал да бъде внимателен в случая със списание Младеж и да не посяга нито на редколегията, нито на автора на статията.

Така Николай Генчев бил спасен от уволнение и изселване от София благодарение на опрощаващия жест на най-висшия партиен ръководител. Събитията в самата партия до края на годината обаче дават основание да се мисли, че Живков е имал и други основания да отмени разпоредената от Секретариата репресия. Митко Григовор е твърде амбициозен и властолюбив, той е свикал Секретариата по случая Генчев без знанието на Живков. Налице са и подозрения за негови преки контакти със съветското ръководство, пред което е изказвал опасения относно идеологическата линия на БКП. Съветският натиск за идеологическо затягане се изразил в «препоръка» на предстоящия партиен конгрес да бъдат включени в Политбюро като гаранция за правилния курс двама ветерани – Тодор Павлов и Цола Драгойчева, за които се говори, че са съветски агенти. Живков отстъпва, но страховете му, че Митко Григовор може да се съюзи с двамата ветерани и това да застраши властта му, го карат да отстрани самия Григоров. Възможно е прибързано изразеното от него отношение по случая със сп. Младеж и Николай Генчев да е било причислено към грешките му… Така че другият «спасител» на Генчев са самите противоречия и властови комбинации във върха на партията. В крайно централизираната система на тоталитарната власт всички нейни нива са тясно обвързани, което на свой ред налага и неизбежното персонализиране на политическите и идеологически отношения. Идеологическите позиции и личните чувства, интереси и връзки се преплитат и използват като подменени аргументи в инцидентно разразяващите се на едно или друго ниво на системата сблъсъци. Силата на налагащите се аргументи идва от групиранията, които се осъществяват както по хоризонтална, така и по вертикална линия. Случайно установената връзка между младите историци и Людмила Живкова е илюстрация на този принцип, но тя далеч не е единствената.

Едно доказателство за това наблюдаваме в протичането на годишната отчетно-изборна конференция на VIII РК на БКП, състояла се в края на същата година.[6] Ще използвам анализа на дискусията, разгърнала се на конференцията около «случая Генчев», за да проследим логиката на разгръщането на инцидента, какъвто той представлява, но и трудностите пред възникването на събитието. Въпреки че в партийните среди се знае за становището, заето от Живков по случая, атаките към Николай Генчев се подемат от по ниските нива на партийния апарат. Изречените на конференцията думи като с пунктир очертават позициите и групиранията в партийните среди – както в езика на обвинението, така и в този на обяснението, оправдаването и отстояването. Във встъпителния доклад на Иван Шойлев, втори секретар на районния комитет, значително място е отделено на критика на статията на Генчев. В хода на разискванията докладчикът взима още веднъж думата, за да подчертае важността на случая. Ето в резюме неговата теза:



«Във висшите учебни заведения се забелязват отделни прояви на национален нихилизъм и на национализъм. Такива прояви се наблюдават и в изказвания и статии на отделни преподаватели, като например статията на Николай Генчев в списание Младеж. Задачата на докладчика не е да прави цялостна оценка на статията, но той не може да не отбележи, че тази статия в политическо отношение е вредна. Тя не помага за правилното възпитание на младежта. Не помага за възпитаване на чувство на национална гордост и патриотизъм. Напротив, тя може да обърка, да посее съмнение, неверие по отношение героизма на нашия народ. Написана в годината, когато честваме славната Априлска епопея[7], един от върховете на нашата национална история, статията представлява проява на национален нихилизъм, на отричане борбите на нашия народ за освобождение, обида за руския народ, който с много жертви помогна за освобождаването на България от петвековното отоманско иго…» [8]

Ще се спра на още няколко изказвания, в които коментарът на статията откроява нови моменти. Особено остро напада Генчев член-кореспондентът Ангел Балевски, ректор на МЕИ и бъдещ председател на БАН, известен с пристрастието си към «патриотичното възпитание». Той признава, че не е чел статията, но са му говорили за нея.



«Ние трябва да убедим нашите младежи, че те имат пълно основание да бъдат горди с това, че са граждани на Народна република България. И като чух за тази статия, другарят Министър ми каза някои неща, останах възмутен. (Не се разбира за кой министър става дума, но се разбира, че статията и нейните идеи продължават да се обсъждат по върховете на режима – И.З.) Премного са били хората, които са хулели нашето племе, и бъдете сигурни, че и сега има хора навън, които много хулят нашата страна, много я клеветят, и този българин, който даде и най-малкия повод на тези клеветници, той е направо родоотстъпник (…) Как ще подейства върху нашите студенти една такава статия, върху нашето общество, върху нашите хора? Това не бива да се допуска, естествено.» След това Балевски заявява, че руският народ, а не руският цар е воювал за нашето освобождение. «За нас това е важно да го знаем, тъй като руският народ и българският народ са вечни, а отделните личности отминават, народите са приятели и ще бъдат приятели… Как може да се говори така?!»[9]

В едно-единствено изказване Николай Генчев е частично защитен – прави го Кирил Василев, по един отработен в конфликтите в специалност «Философия» маниер, впрочем показал, че е безрезултатен:



«Прочетох статията на др. Николай Генчев. И с голямо съжаление трябва да ви кажа, смятам, че в статията има положения, които могат да бъдат много сериозно критикувани. Аз лично не бих написал такава статия и не бих допуснал да се публикува в такава форма. Наистина трябва да бъде критикувана тази статия (…) Обаче мисля, че този случай не трябва да се драматизира, да се превръща в травма. Тук някои обвинения твърде много надскочиха рамките на допустимото и т.н… Не трябва да бързаме с епитети и квалификации. Познавам др. Николай Генчев като способен, добре ерудиран млад историк. Чел съм неговите работи с голямо удоволствие, те ми правят много хубаво впечатление. Аз съм сигурен, че той ще напише още по-хубави работи. Не трябва да бързаме с епитети, не трябва да бързаме с квалификации.»[10]

Кирил Василев смята, че е задължен да защити Генчев (не може да забрави поддръжката, която той е оказвал на философите във факултетните битки), но построява защитата си по начина, по който е защитавал Желев, Славов или Игнатов – застава не зад идеите, които е изразил авторът, а зад качествата на личността, зад общата оценка на личността.

В изказването си деканът на ФИФ Аспарух Аврамов разширява обхвата на критиката. Използва случая, за да раздуха идеологическата психоза, която много успешно вече няколко години се поддържа във факултета:

«Статията е вече известна, тя е осъдена. Ако само др. Генчев мислеше така и беше изразил някои свои неправилни разбирания, действително политически вредни по моя преценка, не си заслужаваше да се вдига такъв шум около тази статия (…) Работата обаче е по-сериозна. Такъв начин на мислене, такава насоченост на мисленето (…) не са присъщи само на др. Генчев. Те се носят и от други наши научни работници, историци, преди всичко асистенти. По мое мнение те също така са стъпили на една опасна наклонена плоскост, която може да ги доведе до много неприятни последици за тях, за историческата наука, за възпитателната работа на нашия факултет, за авторитета на факултета. Именно заради това, като се има предвид , че това явление се отнася до по-широк кръг хора, вече то се превръща в явление, което заслужава сериозно внимание, необходимо е да се вземат съответните мерки…»

Николай Генчев, в качеството си на партиен секретар, е бил в основата на съпротивата срещу преизбирането на Аспарух Аврамов за декан. Това дава основание на Аврамов да обвърже в една логика «антипартийната» същност на статията и липсата на чувство за партийна дисциплина у Генчев, изразило се в оспорване на височайшата партийна «препоръка» за избора му за декан. Ако не можело да се разчита на партийния секретар на специалност «История» за провеждане на партийната политика на РК, то за какво друго би могло да се разчита…

За да се противостои успешно на тенденциите, изложени в статията на Генчев, той предлага решения – увеличаване часовете по История на БКП, дисциплина, която само в някои специалности се преподавала една година, а в повечето други недалновидно била сведена до един семестър. «А това е дисциплина, която носи в себе си огромен, безграничен заряд за патриотично възпитание, за интернационално възпитание, за допълване, доизграждане на мирогледа, методологията на студентите, за разкриване научните основи на политиката на партията и т.н.»[11] Един радикален вариант на защита тъждеството между наука и идеология.

 

Преминаване на индивидуалния разказ в социална история.



Разкъсване и съшиване на физическия автор и на неговите идеи

Написването и публикуването на «Учителка на живота, но кога?» започва да се превръща в нещо повече от обикновен научен факт от момента, в който се превръща в елемент от една сложна комуникационна ситуация, включваща университетска среда, автор, канал (сп. Младеж), разпространение, рецепция на статията в различни професионални и обществени среди и т.н. Част от интерпретациите на статията идентифицират смисъла й като поставяне под въпрос на установените научни и властови структури. Налага се да поясня какъв смисъл влагам в понятието структура в анализа на конкретния случай, а и по-нататък в изследването. Структурата обозначава определена подреденост на социалната реалност, на базата на утвърдени норми и произтичащите от тях предписания и очаквания за поведението на индивидите и институциите. Но структурата не е нещо застинало, неподлежащо на промяна. Тя е йерархично построена и въпреки принципа на хомологията между частите й те могат да показват различни отклонения. Науката например представлява под-структура (наред с много други под-структури) от структурата на властта или управлението. На свой ред науката история е под-структура в под-структурата на науката в комунистическа България. И статията на Николай Генчев, която се появява в под-структурата на науката история, влиза в конфликт с установената нормативна база на комунистическата историография, което на свой ред рефлектира върху под-системата на науката, оспорвайки тъждеството между наука и идеология. Нещо, отекващо пряко в структурата на властта, която се изгражда, наред с всичко останало, и от легитимността, набавяна в политическия и идеологически прочит на националната история….

Това обяснява и защо на статията реагира направо Секретариатът на ЦК на БКП, последван от отдел «Агитация и пропаганда» – факт, потвърждаващ примата на идеологията над науката. Изразеното от тях отношение се репродуцира и умножава от представителите на по-ниските нива от партийната структура, в това число и от VIII РК на БКП и неговата годишна конференция, в качеството им на под-структури на структурата на политическата власт. Тяхната реакция на статията на Генчев е охранителна, задачата им е да запазят нещата непроменени. Тоест, да препотвърдят официалната версия за националната история, а оттам и тъждеството между наука и идеология. Нахвърляйки се върху Генчев и неговата статия, Шойлев, Балевски, Аврамов и т.н. се експонират като персонални въплъщения на структурата на властта.

Генчев е «помилван» от горе, но неодобрениетно на върха към неговата позиция не е снето. Жестът на «помилването» просто разграничава физическия автор от неговите идеи. Партийните структури надолу по веригата не приемат добре това «помилване» и търсят повод за реванш. Те съсредоточават атаката си точно срещу тази част от случая – идеите, върху които не се е разпростряла висшата милост, много добре разчитайки подривния им потенциал. Впрочем ето как самият Генчев описва причините, подтикнали го да напише статията:



«Тя е някакъв спонтанен публицистичен израз на накипялото у мен, пък и не само у мен, от продължителното и съзнателно изопачаване на българската история след Девети септември, преднамерено осъществено от българските комунисти в интерес на СССР. Целите на тази операция бяха прозрачни. От една страна, тя трябваше да внуши на българите, че са жалък народ, който може да оцелее само ако има за съюзник такава велика сила, каквато е СССР. И втората цел беше да се заличи всичко ценно от миналото, за да се натрапи мисълта, че до появата на БКП всичко е несъществено и мизерно, че комунистите са единствените герои на българската история, спасители и възкресители на майка България. Задраскан беше просто буржоазният период от българската история. Времето от 1878 до 1944 г. се представяше като непрекъсната трагедия от катастрофи, експлоатация и духовно безплодие.»[12]

Реакцията на Генчев на отправените му нападки на конференцията е като реакция при конфликт. Най-напред с помощта на някои приятели, прави всичко възможно, за да промени първоначалния ред на изказващите се и да вземе думата след Аспарух Аврамов, за да не му даде възможност да го репликира. Той има ясното съзнание, че се намира на нещо като публичен изпит, на който трябва да отстои «помилването» си, и добре е обмислил речта си. Основната му, но не единствена, цел е да оспори това негласно разделение между физическия автор и неговите идеи, предлагайки приемлива версия за тяхното единство. Затова отговорът на отправените към него критики избягва задълбочаването на конфликта, очевидно се стреми към обратното. Говори като човек, който добре владее партийния идиолект, но съчетава очакваната от него самокритика с отстояване на позиции и запазване на достойнство. Ето как го прави:



«Другари делегати! Преди всичко аз взимам думата за едно извинение, тъй като днес, правилно или неправилно, моето име често се споменаваше и тази злополучна статия беше предмет на коментарите на много от изказалите се другари. Искам да кажа, че не мога да споделя бележките, които прави Районният комитет на партията в оценката на тази статия, тъй като те не се базират на едно спокойно и всестранно проучване на статията, а са на няколко заключения, някои от които, особено тези за обида към съветския народ, могат да се опровергаят много лесно. Това не означава обаче, че моята статия няма сериозни грешки, които бяха посочени от отдел Агитация и пропаганда на ЦК на партията при обсъждането на статията в редакционната колегия на сп. Младеж (…) Те се състоят, според мен, в следното: напълно правилно е, че такава една статия, в която се повдигат проблеми на развитието и на задачите на историографията като наука и някои въпроси на патриотичното възпитание на младежта, не би трябвало да се адресира към такова списание като сп. Младеж. Разбира се, в рамките на една дискусия тя би могла да се обнародва, но не е списание Младеж мястото, където ще се обсъждат тези въпроси. Това е една справедлива бележка на отдел Пропаганда на ЦК, която аз смятам за напълно основателна. Второ, вярно е, статията е написана неумело. Без достатъчно добре да е използвано това публицистично оръжие, към което аз съм посегнал, не можейки да го владея. В нея има редица противоречия, неизяснени моменти и неточни формулировки.»[13]

Още с обръщението си към «другарите делегати», тоест, с позоваването на комунистическата общност, Генчев създава предпоставки за доверие. Наистина, той поддържа конфликта си с Районния комитет, който е бастион на догматиците, но прави реверанс към по-висшата инстанция –отдел «Агитация и пропаганда», независимо че именно оттам започва атаката срещу него и позицията му не е по-различна от тази на РК. Тоест, той може да си позволи да има за враг VIII РК, но не може да се конфронтира директно със завеждащия отдел «Агитация и пропаганда» на ЦК. По-нататък в речта му откриваме странни нотки на профаниране, ако ли не и на пародиране на партийния идиолект. За тези, които могат да разберат, той довежда самокритиката си до границата на пародията. Наблюдаваме не откривателски или иконоборчески пози, а смирено непослушание, признаване на «грешки», без да се отрече от тях, самокритика не за тезите, а на начина им на поднасяне, за стила на писане. Стил, който, това добре се знае, е единственият начин в съществуващата система да се изразят публично някои истини. «Признава», че Младеж не е подходящата трибуна за обсъждане на проблемите на историческата наука, след като е очевидно, че списанието е единственото място, където в дадения момент подобна статия е могла да се появи…



«Аз искам – продължава Генчев – да спомена този израз, който често беше подхвърлян – за Освободителната война, като макар и съвсем очевидно да е, че тук става дума за некадърната дипломация и политика на руския царизъм, посочени отдавна от Маркс и Ленин, от Благоев и Георги Димитров. Но неясният и неточен израз в статията дава основание за двустранно тълкуване, което никой автор не би трябвало да допуска. Трето, в статията има опит за известно маниерничене, особено в поредицата въпроси, които действително мен са ме вълнували, но този опит е довел не до изясняване на проблема, а до замъгляване на въпросите, които са поставени в нея. Моя грешка е била, че аз съм поставил много въпроси, без да съм имал възможност да изясня тези въпроси, било поради размера на статията, било поради моята подготовка.»

Виждаме как схоластиката на официалния речник води до истински херменевтични проблеми. Липсата на свобода на изразяването налага прибягването до алюзивен език, който позволява разгръщането на стратегии за защита при случаи на обвинение. Един изключително хлъзгав терен, на който обвинението не може да бъде безспорно доказано или успешно оборено, а решенията и репресиите зависят от контекста и от скритите съображения и съотношения на силите между интерпретиращите субекти. 



«А сега трябва да кажа моето убеждение: смятам, че двата основни въпроса, двете основни идеи, подхвърлени, но, за съжаление, недостатъчно сполучливо разработени в статията, са верни и от марксистко-ленинска методологическа, и от историко-фактологична гледна точка. На първо място (…), че историята има право на съществуване като наука само ако търси, открива и утвърждава истината (…) Тази мисъл е много стара. Аз само още веднъж съм я използвал. Тя намира блестяща разработка в съчиненията на класиците на марксизма-ленинизма и особено у Ленин. Напоследък тя беше дебело подчертана на съвещанието на съветските исторически работници от секретаря на ЦК на КПСС др. Демичев (…) Нека само припомним какво беше направил Сталин с историята на КПСС (…) Втората главна мисъл в статията се отнася до патриотичното възпитание (…) В статията се говори че от нашата историческа пропаганда са изоставени блестящи страници от миналото (…) И в същото време ще отбележа, че ние трябва да следваме наша собствена партийна концепция за патриотично възпитание, да не се подхлъзваме по позициите на буржоазния национализъм и въобще върху плоскостта на национализма, наречен в статията едно недостойно чувство (…) Апелира се да се засилва заедно с патриотичното възпитание и уважението към другите народи, т.е. интернационалното чувство.»

Накрая Генчев изразява съжаление, че не е могъл да реализира пълноценно тази своя задача. Речта му е изпратена с бурни ръкопляскания.

Конфликтът е мощен механизъм за интеграция[14], доколкото цели по пътя на взимането на връх да премахне различията в общността, да отстрани «шума» в системата. Поради това и човекът, въвлечен в конфликта, посочен като «враг», разполага с по-малко възможности за действие – Генчев не може да застане изцяло зад тезите в статията си или да ги обогати допълнително. Трябва да бъде много по-предпазлив, да разгърне аргументи, които да обезвредят «другите». Достатъчно опитен е, за да знае, че възможността сам човек да успее в открит конфликт със системата, е нищожна. Владеещ отлично апаратните игри и партийния жаргон, той умело жонглира с тях, опитвайки се да победи апаратчиците на собствения им терен. По същество той иззема езика и аргументите на тези, които го критикуват, оставя ги без реч. Такъв противник трудно се изважда от равновесие, но има и опасност той да попадне в собствената си клопка. Ако статията му подкопава статуквото, то изказването му, изобщо поведението му на конференцията, въпреки жонглирането със смисъла и ироничната дистанция от казаното, при съществуващата възможност да бъде разбрано буквално (от една индоктринирана публика) рискува да се превърне в потвърждаване на статуквото. Камъкът, който е хвърлил в блатото, лесно може да потъне под успокоената от самия от него повърхност. Оправдателно-нападателният му дискурс не може да мине без позоваване на общата за системата реферетивна идеологическа рамка – класиците на марксизма-ленинизма, пък и макар и на несъществуващи техни мисли или текстове за историческата наука. Генчев се държи като участник в домашна сценка на завръщане на блудния син в семейството, докато в същото време идеите от статията му притежават вече свой самостоятелен живот, нямащ нищо общо с тази сценка. Те са качени на голямата сцена на самия живот. При положение, че е принуден да приеме двойнствено поведение, Генчев избира модел, обратен на този на университетския му шеф проф. Христо Христов. Стреми се да бъде максимално искрен и да допуска колкото може по-малко компромиси в научните си занимания, докато в същото време в личното или публичното общуване допуска възможността за компромиси.

Изненадата, поне за тези участници в конференцията, които са избързали да вземат непримиримо отношение по «случая Генчев», но не са запознати със задкулисието на историята, идва с изказването на секретаря на ЦК на БКП Начо Папазов. Подобни конференции невинаги са удостоявани с присъствие от този ранг, така че от самото начало участниците го свързват със случая Генчев и съвсем логично очакват развръзката да дойде от него. Начо Папазов говори последен, след него изказванията са прекратени, а тъй като и основният докладчик се отказва от заключителни думи, неговото изказване остава като един вид обобщение на дебатите по всички въпроси, в това число и по случая Николай Генчев. Изказването му започва с взимане на отношение точно по него.



«Ето тук стана другарят Николай Генчев да говори. Аз даже не бих споменал неговото име, ако не беше станал да говори. Смятам, че бихме постъпили неправилно, ако сега Николай Генчев, когото знаем, че е комсомолски деятел, който е член на партията, който е верен на партията, вземем да го обругаем и да скъсаме мостовете с него. Откъде накъде? Че кой другар не може да сгреши? Нима вие, химиците, когато правите в колбите някой сериозен експеримент, не ги чупите и някой даже не си изгаря носа? Какво искате? За тази работа веднага да ги обявим за антипартийни елементи?/Ръкопляскания/ В идеологическите дисциплини може да има спорове. /Ръкопляскания/ Защо трябва с ругатни да действаме? Излез с друга статия, излез спокойно и изложи своето мнение. Работата е, другари, в това: този, който е писал, от какви позиции е писал, от позициите на любов към партията, на нашето дело, или от позицията да руши това дело. Ако той е писал от позициите да руши това дело ние ще го ударим по мордата. Тогава вече и други действия може да има. Ако обаче той е писал от позиции да може да укрепи това дело, от позиции да може да помогне, в края на краищата може да сгреши човек.»[15]

Останалата част от речта на Начо Папазов е пълна с клишета и заклинателни фрази. Говори за дълга към делото на Партията, за верността, за изостряне на идеологическата борба, за бдителност и т.н. Основното, което се запомня от нея, е защитата на Николай Генчев. Въпросът е: защо секретарят на ЦК го прави? Дали реторичният стил на Генчев, (както и ръкоплясканията, с които изпращат изказването му), цинично използваните от него аргументи, в които сам не вярва, са го убедили във верността му към партията или това, което интересува Папазав е верността към линията на Живков? Струва ни се, че е по-скоро второто. Фразата «Защо да късаме мостовете?» не е изпусната случайно. Не цели ли секретарят на партията, в един деликатен за партията момент, да призове към помиряване на различните начини на мислене под шапката на единната идеология и общия вожд? Това прави речта му предназначена колкото да защити Генчев, толкова и за удържане на идеологическия плам в консервативната база на партията. На партийния връх, изглежда, са започнали да осъзнават промените в масовите нагласи на партийната членска маса. Не е трудно да се забележи, че дори на този форум, където присъстват преди всичко обвързани с партийната йерархия хора от ВУЗ, най-много се ръкопляска там, където партийният шеф проявява известен либерализъм, «широта» на мисленето, а не действа репресивно.

От друга страна, можем да приемем, че Начо Папазов изразява лекомисленото самочувствие на партийния връх за непоклатимост на системата, за неуязвимостта й от подобни дребни инциденти. В случая с Генчев трябва да разграничим това, което го засяга лично, от онова, което надхвърля конкретния актьор, надхвърля индивидуалния разказ и преминава в социалната история. Точно това не разбира Начо Папазов – за него основният момент в инцидента е опасността един «другар» да бъде отлъчен, да напусне редиците. Той свежда прегрешението до обикновена «грешка». Пита: «Кой не греши?» И сам си отговаря с обичайния за подобен въпрос отговор: Само който не работи, не греши. Но разсейването на съмненията относно партийната и идеологическа принадлежност на Генчев не премахва ефекта от неговите идеи. Събитията възникват по съвършено друга логика, несъвпадаща с тази на външната събитийност. На нейното ниво ходът на нещата се обръща, заплахата върху Генчев и университетската му кариера е премахната. Докато изложените в статията критики на принципите на официалната комунистическа историография са необратими. Както казваше Пол Рикьор, играта на говоренето е включена в изговорената реалност. Написаното е необратимо, то се е превърнало в част от една реалност, в която подобно нещо е можело да бъдат изречено, дори ако, притиснат от външни обстоятелства, авторът му изрази готовност да се откаже от него. Историята познава не един такъв случай. Но инцидентът, предизвикан от думите, е вече факт и ще се задълбочава по своя си собствена логика. Алтернативното разбиране на националната история и функцията на историка отначало е изразявало една индивидуална нагласа, но след това се превръща в една възможна нова споделена позиция. Превръща се във въпрос, отправен към научната общност на историците, а след това и към широката публика, за която са предназначени историческите четива. Ще се стигне до момент, когато ще бъде невъзможно да се гледа на историческите факти по стария начин…

«Учителка на живота, но кога?» с известно закъснение привлича вниманието и на международните политически наблюдатели. Николай Генчев си спомня, че навремето наброил около 25 превода или коментари на статията. На две колонки вестник Le Monde коментирал статията под заглавие «Нови повеи в идеологията на Изтока». Днес е трудно да се проследят всичките тези коментари, тъй като нямаме по-точни библиографски указания, а и пресата от 60-те години все още не е дигитализирана, но в личния архив на Генчев е съхранен един от тях, публикуван в западногерманското списание Фрайес Ворт.[16] Той е преведен в служебния информационен бюлетин, издаван от Българската телеграфна агенция (БТА) от 24 ноември 1967 г., представящ коментари от западната преса, предназначени за информация на тесен кръг от партийния елит. И този коментар, по всяка вероятност като останалите, се интересува преди всичко от геостратегическите аспекти на проблема и вижда в текста на Генчев симптом за промяна във външнополитическата линия на режима в София. Отбелязвайки процеса на съветизиране на българската историография, имащо за цел да наложи идеята за зависимостта на България от СССР, авторът й Х.Е.Фогел вижда в статията «сигнал за ревизия и самоосъзнаване». Впечатлило го е сравнението между Средновековна България и Киевска Рус. Цитирайки една от тезите на Генчев: «Историческата наука, доведена до равнището на една модерна хуманитарна дисциплина, трябва да помогне да се обогати и укрепи духовният мир на българската нация, защото никоя нация на земята не може да съществува без своя собствена история», авторът прави извода, че всичко, което Генчев така категорично иска, липсва в българската историческа наука.



«Това е едно признаване и същевременно обвинение към досегашната съветска опека и в тази област. От тази опека Румъния първа се освободи, а сега България очевидно иска да тръгне по същия път. При това българите стигат дотам, че реабилитират буржоазията, която «несправедливо» е била представяна в периода на националното възраждане като изцяло реакционна и предателска.»

Авторът на коментара е убеден, че «професор Генчев изразява не само своето мнение». Съди по това, че сп. Младеж, орган на българската младежка организация, му е предоставило «широка платформа за популяризиране на неговите искания». Тази интерпретация на статията идва да покаже до каква степен ограничено и опростено е разбирането на някои западни коментатори за ситуацията в Източния блок и по-специално в България. Основната грешка се състои в това, че те мислят режима като способен да контролира и направлява абсолютно всички изяви в обществото, в това число и в интелектуалната сфера. Това възприемане на всяка индивидуална или групова постъпка като проява на самия режим замъглява и игнорира процесите в обществото. Загърбва възможността за изяви, измъкнали се от контрола, неподчинени на официални внушения. Така извън погледа остава потенциалът на обществото да се съпротивлява, да излага алтернативни виждания. Това поставя пред теорията необходимостта да се определи характерът на тези малки общности, генериращи идеи и солидарност, които оказват съпротива на официалното мислене. Как да определим техния статут, да разберем до каква степен са способни да упражнят влияние, отиващо отвъд тесни кръгове и дори до част от ръководния елит? Фогел отбелязва, без да посочва на какви основания, че «партийният лидер Тодор Живков подкрепя новите тенденции, защото се надява, че по този начин неговият режим ще стане популярен сред народа». Този коментар би бил по-подходящ 15 години по-късно, в момента на грандиозната оркестрация около честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава, когато «блестящото» българско Средновековие заема полагаемото му се място в българската история. Съветското ръководство приема с хладно мълчание пищните тържества, на които Генчев остава по-скоро скептичен страничен наблюдател, но за които има косвен принос. Защото, както заключава самият Фогел: «Веднъж започнал, процесът на национално самоосъзнаване трудно може да се направлява и спре».



 



[1] Николай Генчев, «Учителка на живота, но кога?», сп. Младеж, кн. 8, София, 1966, с. 4-9.

[2] Милен Семков в разговор с Ивайло Знеполски, 3 юли 2012 г.

[3] Николай Генчев, Спомени…, с. 137. Многобройните перипетии около отзвука на статията са описани подробно, с. 130-157. Тук предавам някои основни моменти, имащи пряко отношение към темата.

[4] Пак там, с. 128.

[5] СДА, Ф. 131, оп. 6-а, а.е. 1. Протокол № 2 от заседание на ВК на БКП в Софийския университет, 5 октомври 1966 г.

[6] СДА, Ф. 13, оп. 6, а.е. 4. Протокол от Годишната отчетно-изборна конференция на VІІІ РК на БКП за ВУЗ, декември 1966 г.

[7] Тук езиковите клишета са такива, че само по тях е трудно е да се разбере какво по-точно има предвид докладчикът: дали 90-годишнината от Априлското въстание 1876 г. или 10-годишнината на Априлския пленум на БКП 1956 г.

[8] СДА, Ф. 13, оп. 6, а.е. 4, л. 170-171.

[9] Пак там, л. 27-28.

[10] Пак там, л. 93.

[11] Пак там, л. 101-102.

[12] Николай Генчев, Спомени, с. 131.

[13] СДА, Ф. 13, оп.6, а.е. 4, л. 104-108.

[14] Niklas Luhmann, Einfuhrung in die Systemtheorie, edited by Dirk Baecker, Carl-Auer System Verlag 2002, Heidelberg, Germany. Цитат по българското издание: Никлас Луман, Въведение в системната теория, Критика и хуманизъм, София, 2008, с. 335-336.

[15] СДА, Ф.13, оп. 6, а.е. 4, л. 167-168.

[16] H.E. Fogel , «Национално самосъзнание в България», Freies Wort, Thuringia, № 9, 1967.


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница