Снегът тихо се сипеше и заличаваше следите на хората. Снегът тихо се сипеше, самотата и тъгата изчезваха с него

Снегът тихо се сипеше, самотата и тъгата изчезваха с него.

Белите снежинки бавно покриха тясната пътечка.

Това не спираше хората.

Те бързаха, тичаха

и калните им нозе превръщаха красивите бели снежинки в лепкава киша.

Черният дим от комините обагри небето.

Нямаше ги вече красивите прелетни птички, само черният гарван,

грозно грачеше застанал на едно дърво.

Едно тъй голо и самотно дърво.

Сухите му клони леко се поклащаха от студения вятър.

Сякаш викаше от болка.

Тази болка, че вече няма да усети топлото юлско слънце.

Тоталният край на човешката нищета.

Ниска бабичка бързо се скри под близкия навес.

Набръчканото й от студа лице говореше колко всъщност беше студено навън.

Тя изчисти очилата си от снега и с последни усилия продължи по безкрайната пътека, наречена живот.

Хората идваха и си отиваха.

Това беше просто зима, но защо беше по-различна

Дали това беше краят...

Или самото начало?

Виктор Тошков Атанасов – 15 год.