Социални корени на дискриминацията венета Кръстева

Дискриминацията е проблем на различието и по-скоро на начина, по който приемаме това различие. Поради характеристиките на днешния глобален свят – отворени граници, развитие на информационните технологии и транспорта, които улесняват придвижването на хората по целия свят, мощният напредък на средствата за комуникация, които правят контактите с другия не само възможни, но и в някои случаи неизбежни – различието и произтичащото от него разнообразие между хората и техните светове е навсякъде около нас. То е не само видимо, ние не само знаем за съществуването на безброй много различни от нас хора, но това разнообразие става част от живота на днешния човек. Различията могат да бъдат:

• 
  генетично унаследени (пол, цвят на кожата, ръст, соматични и психични аномалии и др.);
  
• 
  социално унаследени (социален статус);
  
• 
  придобити (социални, биологични и психични промени);
  
• 
  приписани (главно като предразсъдъци)¹.
  

Съществуването на различието като характеристика на модерния живот може много ясно да се разбере, когато се върнем към живота на хората в традиционната общност – затворена, достатъчна сама за себе си, с ясно разпределени ролеви функции за всеки неин член. От позицията на феномонелогичната социология, за традиционния свят може да се каже, че: „единствено възможната опозиция, в която могат да бъдат мислени нещата в света е „наше-чуждо”. Това, което не може да се подведе под „нашата гледна точка”, което излиза вън от строго фиксираните й рамки автоматично поставя индивида в позицията на чужд”². В самата традиционна общност хората са изпълнявали някакви функционални роли и като такива са влизали в отношение един с друг. Това различаване между тях се е приемало като разбиращо се от само себе си. Чуждото е непознато и непредвидимо и като такова може да се приеме за заплаха. То няма право да съществува в „нашия свят”. Това показва, според социолога Майя Грекова, че опозицията „наше-чуждо” не е просто схема на възприемане на света, но и основа за изграждане на отношение с и към другите. В такава ситуация другият може да бъде възприеман или като „свой” (наш човек) или като чужд, за когото аз вече имам знание и отношение, формирано в „нашия свят”.

В модерния свят затворената семейна общност вече не съществува, всеки човек влиза в много и различни роли, голяма част от които сам си е избрал. В Модерността става възможно изграждането на отношения по схемата „Аз-Другият”, в което взаимодействащите си се възприемат като значими един за друг, като уникални равноценни същества, споделящи общ свят. Движейки се из различните светове, модерният човек има възможност да опознава множество различни гледни точки, самият той може да сменя позицията си към нещата от света, т.е. „нашето” се поставя под въпрос, проблематизира се и има реална възможност да се промени. Или най-малко да се разбере, че не е единствено и крайно определение за света. Така гледната точка на модерния човек се оказва продукт както на неговия личен опит и преживяване, така също и на предопределени и преддадени знания. Защото дори и днес да се гордеем със своята свобода, няма как да отречем факта, че всеки човек се ражда в границите на дадена общност, в която се създават специфични картини и представи за света, за това, кое е „наше” и кое „чуждо”, кое е добро и кое лошо, кое е нормално и кое патологично. Но чувствайки се свободен, днешният човек започва да схваща своята гледна точка като изградена от него самия, а не като заварена, като получена несъзнателно от „нашата” общност. В този процес, според Грекова, се крие коренът на предразсъдъка: „когато Аз преживява себе си като освободен от представата на „нашето” за „чуждото” и значи сам изгражда своята представа в своите отношения с чуждите, докато всъщност представата на „нашето” за „чуждото” скрито контролира неговите възприятия и интерпретации”³. Това означава, че във взаимодействието си Аз или другия ще общува (ако изобщо може да се осъществи такъв контакт) от позицията на представител на единствения „нормален” и „правилен” свят, воден единствено от собствените си предразсъдъци и стереотипи за другите.

Терминът “стереотип” е популяризиран през 1922г. от журналиста Уолтър Липман в книгата му “Общественото мнение”. В нея той твърди, че хората възприемат света чрез образи които дават “представа за един достижим свят, към който се приспособяваме”⁴. Практически няма човек, който да не борави със стереотипи, когато си създава впечатление за другия и когато определя типа поведение, което решава да следва. Липман разграничава четири основни аспекта на стереотипа:

• 
  стереотипът винаги е опростена представа за реалността;
  
• 
  хората „получават” стереотипите от други хора, от средствата за масова информация и пр., а не ги формулират въз основа на личния си опит;
  
• 
  всички стереотипи са лъжливи в една или друга степен. Това произтича от факта, че стереотипът приписва на човека едни или други черти само на основата на принадлежността му към определена група;
  
• 
  стереотипите са много устойчиви. Дори когато хората се убеждават, че стереотипът не съответства на действителността, те не са готови да се откажат от него, а предпочитат да твърдят, че изключенията потвърждават правилото.
  

Както стереотипите, така и предразсъдъците се характеризират като:

• 
  предварителни съждения, които частично или изобщо не се основават върху факти и информация;
  
• 
  те са генерализиращи съждения – американците обичат хамбургери, русите жени са глупави;
  
• 
  представят се като нещо подразбиращо се и неопровержимо – белите не могат да скачат или всеки руснак обича водка;
  
• 
  съдържат преки или непреки оценки за групи или отделни хора⁵.
  

Елиът Арансън⁹ посочва, че когато човек е възпитан и живее в общество, пълно с предразсъдъци, той приема тези предразсъдъци безкритично. По тази причина не сме склонни да се вглеждаме критично в научните данни, подкрепящи дадено становище и несъзнателно използваме данните като научно потвърждение на собствените си предразсъдъци. В станалата класическа книга „Същността на предразсъдъка” Гордън Олпорт¹⁰ споменава следния диалог, който ще посочим тук за пример как един предубеден човек реагира на факти, които оспорват неговите предразсъдъци. Разговорът е между г-н Х, който има определено негативно отношение към евреите и г-н У, който представя доказателства, в полза на евреите:

Предубеденият г-н Х вижда света по начин, който съответства на предубежденията му. От една страна, предразсъдъците му влиаят върху неговите изводи, а, от друга страна, погрешните изводи оправдават и засилват отрицателните му чувства. Той дори не се опитва да оспорва фактите, защото те потвърждават правилото, в което вярва и затова ги използва, за да направи нови отрицателни оценки. Мото на този предубеден човек, както казва Арънсан, спокойно може да бъде: „Не ме безпокойте с факти, вече имам становище по въпроса.” Той е практически неподатлив на информация.

Що се отнася до причините за наличието на предразсъдъци, убедително може да се каже, че няма една единствена причина — съществуването им се обуславя от голям брой фактори. Арансън посочва четири основни причини за това: 1) икономическо и политическо съперничество или конфликт; 2) пренесена агресивност; 3) потребностите на личността и 4) конформизъм със съществуващите обществени норми. Установено е например, че дискриминацията, предразсъдъкът и прилагането на отрицателни стереотипи рязко се засилват, когато нараства съперничеството за оскъдни работни места. Що се отнася до пренесената агресивност, може да се каже, че агресивността отчасти се предизвиква от фрустрацията и други подобни неприятни ситуации като болка или досада. Арънсън отбелязва, че има голяма вероятност фрустрираният индивид да се нахвърли срещу причината на своята фрустрация или ако тя е твърде могъща, за да влезе в контакт с нея, агресивността да се прехвърли към други по-слаби обекти. Относно човешките потребности, които могат да обяснят до известна степен появата и съществуването на предразсъдъци, изследователите споделят, че те са многобройни – например потребността на хора или група от хора да преодолеят собствената си тревожност и страх да не останат сами, да запазят собствената си идентичност или статусно положение, потребността да оправдаят своето поведение и т.н. Понякога човек може да стане подвластен на предразсъдъци и негативни нагласи само, защото те са широко разпространени и налагани от обществото, в което той живее. Така например, често медиите създават определен образ за дадена група от хора. Да се замислим колко често в реклами участват хора с увреждания, хора от ромски произход, хора с различна сексуална ориентация и т.н. Сякаш те не използват продуктите, които купуват останалите, не се хранят, не перат, не употребяват лекарства. Тях просто ги няма от картината на нашия свят, те не са част от него. Или пък колко често, когато във вестниците се съобщава за извършено престъпление се уточнява българския произход на извършителя. Съобщенията са от рода на „задържани са трима мъже от ромски произход”¹¹; „голяма част от вандалите са от ромски произход”¹²; а когато престъплението е извършено от българин и човек от друг етнос, специално се набляга, на човека с различен произход. Подчертавайки тази разлика в етноса, сякаш медиите искат да създадат впечатление, че гражданите от български произход не извършват престъпления, а ако направят нещо нередно, то е защото са били повлияни по някакъв начин от човек с друг (в повечето случаи ромски) произход.

Посочените четири причини не се изключват взаимно — дори могат да действат едновременно. Арънсън посочва, че съвсем спокойно може да се приеме, че всички ние имаме някакви предубеждения — към етническа, национална или расова група, специфични географски райони като място за живеене или определени видове храни. Например, колко от нас биха започнали да ядат хлебарки или мравки само защото в някой култури са деликатес, а и научно е доказано, че съдържат голямо количество ценни белтъчини. А какво ще кажете за яденето на сладолед през зимата. Шок за повечето българи, както посочва Михаил Минков¹³, е да види дете да яде сладолед през зимата. Независимо от факта, че официалната американска медицина отдавна е обявила твърдението, че студеното може да доведе до кашлица или болно гърло за неверни.

Тези схващания са част от множеството елементи от картината на света, която сме си изградили, защото живеем в дадена общност, на определено географска ширина, в точно тази култура. Тях можем да ги определим като безобидни относно взаимодействието ни с другите. Безобидни до момента, в който на базата на предразсъдъци и стереотипи се стигне до реално действие спрямо носителите на характеристики, определени като отрицателни. От тук нататък започва развитието на теоремата на Томас за самореализиращото се предсказание. Според изследователя ако хората определят дадени ситуации като реални, то те са реални в своите последици. Ако дадена група от хора, определена като такава на базата на някакъв неин признак (най-често това е етнос, раса, религия) се приема за по-малоценна, за неспособна да бъде част от общността, тя постепенно е изтласкана в периферията на обществото или натикана в гета. Това от своя страна затруднява достъпа не членовете на тази група до образование, до здравни услуги, до добре платена работа и т.н. Поради тези причини групата в действителност става по-неспособна да бъде равноценна част от обществото, а не поради признака, който ги е отделил от множеството. Но предубедените членове на обществото ще имат доказателство за своята правота, за това, че предразсъдъкът им е верен. Щом се даде ход на групово или още по-лошо политическо поведение, базирано само на предразсъдъци, тогава се създава изключително благоприятна среда за развитие и процъфтяване на дискриминация. Няма нужда да напомням за конкретни примери от световната история, които всеки знае и никога няма да бъдат забравени, поради своята жестокост спрямо определяни като по-нисши малцинствени групи (дискриминацията спрямо евреи, чернокожи и т.н.).

Начинът, по който ще се приемат различията определя и това в каква среда ще живеят хората. Това е един континуум, в единия край на който е пълното отричане на различните и несподелящи „нашите” ценности и норми, а в другия е пълното приемане на всичко. И двете позиции обаче са опасни и дори разрушителни за социалните общности. Механизмът, чрез който, според Виктор Клинчарски, може да се осигури някакво равновесие в човешката общност е толерантността: „толерантността може да се разглежда като специфичен тип социална компетентност, която ни помага да съхраним своята индивидуалност, без да разрушим тази на другия. Това означава да владеем способността да приемаме, но и да предлагаме алтернативни решения”¹⁴. В обществата, в които този принцип се пренебрегва, според изследователя, се създава среда на:

• 
  постоянна несигурност;
  
• 
  лесно възникващи и остри междуличностни и субгрупови конфликти;
  
• 
  авторитарно наложена търпимост;
  
• 
  социален хаос;
  
• 
  тотална ненавист.