Социални, стопански и правни науки специалност “психология” курсова работа

ВАРНЕНСКИ СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ

“Черноризец Храбър”

Факултетен № /доц. д-р П. Петкова/

Психоанализата се ражда и вдъхновява от надеждата за изцеление на душевни страдания, но има доста основания да се се постави въпросът, дали идеите за човешката природа, до които достига Фройд към края на теоретическото развитие на учението, запазват някаква убеденост в “излечимостта” на човешкия род.

През целия си научен път Фройд е поддържал разбирането, че човекът е излязъл от животинското си състояние благодарение на културните и социалните условия, съставляващи цивилизацията, и че не би могъл да просъществува без тях. Същевременно вниманието му винаги е привлечено от непреодолимата според него враждебност между човешкия индивид и цивилизацията. Последната се изгражда преди всичко върху забрани и ограничения на човешките влечения, върху принуда, а човешките индивиди страдат и се бунтуват срещу жертвите, които цивилизацията ги принуждава да правят. Парадоксалното противоречие между необходимостта за човека от цивилизация и враждебността между тях съставлява ядрото на Фройдовото учение. Интересът към този парадокс, търсенето на неговото научно обяснение, разкриването на последиците му за човешката личност и за перспективите на цивилизацията а постоянната задача, която Фройд решава през всичките етапи на развитието и на своите идеи.

Бихме могли да разделим развитието на психоаналитичното учение на Фройд на два етапа. При смяната на първия с втория се откроява, поврат не само във фундаменталните му теоретико- методологически виждания, но така също и в ценностните му отношения към цивилизацията и човека. Взаимната , но противоречива обвързаност между ценностните ориентации и интелектуалните решения при постепенното им съвместно развитие съставлява според нас вътрешната динамика и бихме могли да кажем, че скритата драма на формирането на смисъла на учението.

• 
  Първият етап- идеите за механизма на ИЗТЛАСКВАНЕТО и двата принципа на функциониране на психиката: ПРИНЦИПА НА УДОВОЛСТВИЕТО и ПРИНЦИПА НА РЕАЛНОСТТА.
  
• 
  Вторият етап- идеите за структурата на личността, представена от три психически инстанции: АЗ ТО и СВРЪХАЗ и за двата първични инстинкта или влечения: ЕРОСА и ВЛЕЧЕНИЕТО КЪМ СМЪРТТА.
  

И при двата етапа ключовите понятия се отнасят до двата фундаментални проблема, които Фройд се опитва да реши научно: как си взаимодейства съзнаваното и несъзнаваното в психическия живот на човека и кои са енергетичните източници на психическите процеси.

Психоанализата се ражда с едно велико откритие. Това е механизмът на изтласкването. Широко е разпространено заблуждението, че Фройд е откривателят на несъзнаваните процеси и съдържания на психиката. Немалко язвителни укори са отправяни срещу него, че той самият е способствал за утвърждаването на несъществуващия си приоритет в това отношение. Обвиняват го, че не само е избегнал да се позове на множеството си предшественици, но и че направо е обсебил идеите на своя учител Бройер и ги е експлоатирал с помощта на непроверими и недоказуеми теоретически спекулации.

Първото голямо откритие на Фройд, с което всъщност започва теоретичната история на психоанализата е механизмът, който той нарича “ИЗТЛАСКВАНЕ”. Банален факт е, че човек контролира своите емоции и желания с помощта на съзнанието и волята си. В обикновените случаи, които са добре познати, съпротивата на разума срещу нежелателни влечения довежда до парирането и обезсилването на последните. Не по- малко познати са и случаите, когато конфликтът завършва с победа на страстите над разумния контрол. Изтласкването се отнася до борбата между въжделения и разум, но представлява особен начин на протичане на тази борба и особен начин на изход от нея.

“Изтласкването е условието за възникването на симптоми, но наред с това представлява нещо, подобно на което досега не сме срещали. Да вземем за пример един импулс, един душевен процес, който се стреми да се превърне в действие. Знаем, че той може да се отхвърли, да не бъде одобрен. При това енергията, с която той разполага, му бива отнета, тоай става безсилен, но може да се съхрани като спомен. Съвсем другояче изглеждат нещата, когато такъв импулс бъде подложен на изтласкване. Тогава той запазва енергията си, а спомен за него не остава; освен това процесът на изтласкване се извършва без знанието на Аза. Виждаме, че това сравнение не ни доближава до същността на изтласкването”.¹

Теорията за изтласкването е първоначално изработена при изследването на определен вид неврози и за да обясни тяхната същност и поява. Но Фройд е озарен от идеята, че е открит механизъм с далеч по- широко значение. Впрочем той винаги е изгарял от характерната за ХІХ век амбиция да бъдат разкрити “тайните пружини” на човешкото поведение и особено на социалното поведение. Но откритието, което прави, го разтърсва дълбоко и даже го ужасява. Прочутите писма до приятеля му Флийс от този период свидетелстват, че той изпитва истинско потресение при мисълта, че не е добрал до една страшна тайна на човешката душа.

В културен план Фройд сам преценява откритието си като сродно по смисъл на великите открития на Коперник и Дарвин. Той смята, че това са три последователни революции, които в космологичен, биологичен и психологичен план са разкрили безпощадни истини, смачкващи високомерната самовлюбеност на човешкия род. Човекът не е божи избраник, поставен в центъра на вселената. той не само произхожда от животните, но и още носи в себе си своята животинска природа. Той не е господар дори на собствения си психичен живот, а това, което смята за свое достойнство, което го издига над животинското състояние, се оказва жалко лицемерно бягство от самия себе си.

В самото устройство на човешката психика Фройд съзира нещо безкрайно фалшиво. Затова неговите открития имат характер на безпощадни разобличения.

Но срещу кого и срещу какво насочва той своя разобличителен гняв?

Срещу самоувереното невежество на човека, който си въобразява, че винаги съзнателно контролира своите постъпки. Срещу тъпото самовъзхищение на човека, който си въобразява, че в основата на постъпките му лежат само благородни намерения и пориви.

Несъмнено Фройд е изпълнен с гневно негодувание и се бунтува срещу закоравели предразсъдъци, които владеят представите на човека за самия себе си. Последните измамно приспиват критичността на човека, преграждат му пътя на истината към себе си. Изобличителният гняв на Фройд е насочен преди всичко срещу натиска на социалните изисквания, които не само ограничават поведението на човека, но и го превръщат в двулично същество. Отношението му към факторите и силите, от които произтича и които упражняват изтласкването, се колебае заедно с отношението му към силите, които биват изтласквани.

Още при първите стъпки на психоанализата Фройд свързва изтласканите импулси със сексуалния нагон. Съвсем скоро той стига до идеята за детската сексуалност и за етапите на развитие на сексуалния нагон и на начините на неговото задоволяване. Особено подробно разработва въпросите за спънките в това развитие, за превърнатите форми на задоволяване, които се появяват като следствие от тези стъпки, за последиците от всичко това върху психичната организация и психичния живот на бъдещия зрял човешки индивид. Той яростно е отхвърлял опитите на някои свои последователи да “смекчат” скандалността на неговите идеи, като преодолеят акцентирането върху сексуалното начало. Особено непримирим е когато упорито отстоява ядрото на своята теория за човешката сексуалност- прословутия ЕДИПОВ КОМПЛЕКС. Той неведнъж заявява, че без признаването на този комплекс би се разрушило цялото здание на психоаналитичното учение. Ако критиците му виждат в това проява на упорита и догматична едностранчивост, той вижда в едиповия комплекс основанията за многостранната всеобхватност на учението.

Следваща стъпка в развитието на Фройдовата теория на инстинктите, която по собственото му признание е “най- мъчително напредващата част от цялата психоанализа” е въвеждането на разбирането за НАРЦИСИЗМА. Фройд стига до идеята, че самото его е първичният обект на либидото и следователно енергията на самосъхранението е едно от превращенията на либидото. По такъв начин либидото се оказва “еквивалентно на инстинктивната енергия изобщо”. За да се стигне до такова “монистично” решение на проблема за психичната енергия, важна роля изиграват формулираните малко преди това от Фройд два фундаментални принципа на функциониране на психиката: ПРИНЦИПЪТ НА УДОВОЛСТВИЕТО и ПРИНЦИПЪТ НА РЕАЛНОСТТА. За Фройд принципът на удоволствието, т.е. преследването на удоволствие, съвпада със самата цел и същност на живота. Живата материя се отличава от неживата, защото поражда устрема към изпитване на наслаждение. Колкото е природно по- първично и грубо наслаждението, толкова е по- интензивно. А от познатите на човека наслаждения най- интензивно се преживява сексуалната любов. Ето защо това “екстазно силно и изцяло завладяващо ни преживяване ни дава образеца, модела на щастието, което търсим".

Но импулсите, насочени към удоволствие, са колкото ненаситни, толкова и слепи. Ако бъдем оставени на тяхната стихия да ни носят, неизбежно ще стигнем до страдания и саморазрушение. Ето защо възниква съзнанието, което, ориентирайки ни в реалната действителност, ни предпазва от сляпата ненаситност на инстинктите, като ги потиска, ограничава или смекчава. Призванието на съзнанието е, действайки в съгласие с принципа на реалността, да намира компромис, чрез който инстинктивните влечения да се задоволяват до някаква степен и в такива форми, че да бъдат избегнати опасните последици от евентуалното им пълно задоволяване. Но ограничаването на въжделенията също е страдание. Фройд дори смята, че най- мъчителни са страданията, предизвикани от ограниченията, които ни налага съобразяващото се с обществените изисквания съзнание. Тук се стига до най- важния, до ключовия момент от дълбинната логика на мисълта на Фройд: стремежът към удоволствие и насладата се оказват неотвратимо и неотделимо свързани със СТРАДАНИЕТО. Каквито и да са вариантите на жизнената стратегия, чиято цел е удоволствието, страданието е неизбежно.

Оказва се, че освен енергийните ресурси, които Азът “заема” от самите нагони чрез нарцистичното им отклоняване, има още една психическа инстанция, която разполага с енергия,нужна за контролиране на импулсите. Тази инстанция Фройд нарича Свръхаз. Свръхазът е психическата сила, която осъществява моралния контрол върху нашето поведение чрез механизмите на СЪВЕСТТА, която според Фройд се появява на определен етап от психическото развитие на детето и представлява качествено нова форма на ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА. Първоначално чувството за вина не е нищо друго освен СТРАХ да не се изгуби любовта на възрастния закрилник, неговата благосклонност и сигурна защита, както и страх от наказанията, които той прилага. Ето защо вината се преживява като вина само тогава, когато се появи опасност прегрешението да бъде открито от възрастните. Тук все още не може да се говори за съвест в истинския смисъл на думата. Въздържането от лошите влечения се дължи на съобразяването с обичта и със строгостта на родителя. Следващата степен на самоконтрол се появява, когато изискванията на морала, обществото и религията се интернализират и детето само започне да наблюдава себе си, за да установи дали ги спазва. Тогава се заличава разликата между действително извършената постъпка и желанието за нарушение на нормата, което още не е осъществено. И в двата случая е налице отклонение от предписваната норма, и в двата случая вината не може да се скрие от вътрешното зрение на съвестта.

Недокрай изяснения механизъм, чрез който става интернализирането на нормите, тоест вътрешното поемане на контролната родителска роля от самото дете, Фройд нарича ИДЕНТИФИКАЦИЯ. Това е процес, при който собственият Аз се уподобява на един чужд Аз, вследствие на което първият Аз в определени отношения се държи като другия, подражава му, приема го, така да се каже в себе си. Идентификацията е много важен вид връзка с другия човек, вероятно първична и тя се различава от обектния избор. Разликата може да се изрази приблизително така: когато момчето се идентифицира с баща си, то иска да бъде като него; когато го избира като обект, то желае да го има, да го притежава…

Ядрото на конфликта между детето и родителя, от който се поражда Свръхазът, е прословутият ЕДИПОВ КОМПЛЕКС. Вторият етап в развитието на психоаналитичното учение всъщност започва с опит за една социално- историческа интерпретация на въпросния комплекс. В “Тотем и табу” Фройд предлага една “научна легенда”, според която братята в първобитната орда се съюзили срещу всемогъщия самец баща. Той е владеел еднолично всички женски в ордата и е държал младите самци настрана от тях, като ги е потискал с грубата си физическа мощ. След като с обединени сили те успели да го убият, установили социален ред с помощта на различни табута, първото от които е забраната срещу инцеста, а второто- забраната на отцеубийството. едното предпазва от евентуална братоубийствена война за установяване на нова еднолична власт от силния между тях индивид. Другото- от изтребителна перманентна борба между поколенията, която би възпроизвеждала непрекъснато греха на отцеубийството. Така колективната сила е възтържествувала над индивидуалната. Постоянното поддържане на установения колективен ред е станало главното условие за осигуряване на средства за съществуване и на взаимната безопасност на отделните индивиди. Общественият ред се оказва по такъв начин преди всичко обуздаване на индивидуалната агресивност. Психологичната мотивация на отцеубийството, тоест на първородния грях, с който започва изграждането на цивилизацията, се обяснява именно с едиповия комплекс: сексуалното влечение към майката и агресивната ревност към всемогъщия съперник и потисник- бащата.

Но заедно с това праисторическо убийство се ражда и съвестта с нейните угризения. Последните са резултат от изначалната АМБИВАЛЕНТНОСТ на чувствата спрямо бащата. “Неговите синове го мразеха, но и го обичаха. След като омразата им бе задоволена от агресивния акт, любовта им излезе на преден план чрез угризенията им за стореното. Тя въздига Свръхаза чрез идентификация с бащата; тя придаде на този агент бащината власт и сила, както и наказанието за извършената срещу него агресия, тя също така създаде ограниченията, които да предвардят повторенията на стореното. И тъй като склонността за агресия върху бащата се повтаряше при следващите поколения, чувството за вина също стана постоянно”².

Съвестта се оказва постоянен страх на Аза от безмилостно взискателния Свръхаз, а чувството за вина е най- непоносимото страдание, което съпътства цивилизования човек.

За да разграничи този “котел, пълен с кипяща възбуда”, този “хаос” от Аза и Свръхаза, Фройд въвежда специално ново название: “То”. “Нагоните изпълват То с енергия, ала то не е организирано, няма цялостна воля, а само стремеж да удовлетвори нагонните потребности съобразно принципа на удоволствието. За процесите в То не са валидни законите на логичното мислене, преди всичко не важи законът за противоречието. Там съжителстват един до друг противоположни пориви, без да се отричат или да си отнемат взаимно енергията… Душевните явления в То не се менят във времето. Желанията, които никога не са излизали от границите на То, а също и впечатленията, потопени в него посредством изтласкване, са фактически безсмъртни, тяхното поведение и след десетилетия е такова, като че ли току- що са възникнали… от само себе си се разбира, че То не познава оценки, добро и зло, не знае що е морал.. Нагони и пълнежи, които се стремят към оттичане- с това според нас се изчерпва съдържанието на То³.

Най- много проблеми и спорове предизвиква отношението на Фройд към Аза. Смятаме, че то може да се охарактеризира с една от най- предпочитаните от самия Фройд категории: амбивалентно.

От една страна, Азът е послушният изпълнител на строгата и жестока воля на Свръхаза. От друга страна, самият аз мъчително страда от тиранията на Свръхаза и е несправедлива жертва на неговата сляпа едностранчивост.

По отношение на То, от една страна, Азът е потисник на неговите напори, но от друга страна, е съобразителният и услужлив агент, който все пак намира реалистични пътища за задоволяване на влеченията на То. В крайна сметка Азът компенсира ограничаването на желанията с гарантирането на един сигурен минимум за тяхното редовно задоволяване.

В последните години на Фройд Азът сякаш се очертава повече като жертва, отколкото като насилник: “Бедният Аз… служи на трима строги господари, стреми се да приведе в съгласие техните претенции и изисквания. Тези изисквания винаги се разминават, често изглеждат несъвместими; не е чудно, че Азът много пъти не се справя със задачата си. Тримата тирани са външният свят, Свръхазът и то… Така, пришпорван от То, ограничаван от Свръх аза, отблъскван от реалността, Азът се бори да приведе в хармония силите и въздействията в него и върху него. И ние разбираме защо така често не можем да потиснем възклицанието: “Труден е животът!” Когато Азът е принуден да види своята слабост, обзема го страж- реален страх от външния свят, страх от съвестта пред лицето на Свръхаза, невротичен страх от силните страсти на То”.

Фройд се отличава с мнението си по въпроса за психологическата автентичност на привързаността на индивида към обществените ценности, за психологическата автентичност на превръщането на последните в негова собствена вътрешна природа. Той смята, че е разкрил механизма, с помощта на който се постига приемлив психологически компромис между биологическия егоцентризъм и нормите на поведение. Това е СУБЛИМАЦИЯТА. Азът успява да пренасочи енергията на виталните егоцентрични инстинкти и да я употреби за социално и културно творчество. Но в този механизъм Фройд вижда по- скоро доказването за това, че единственият двигател на всички човешки дейности са биологическите импулси, отколкото за някакъв нов, характерен за човека източник на активност.

Човекът е единственото живо същество на планетата, което не просто съществува, а се стреми да се осъществи. Това значи, че иска да приложи своите способности, и то така, че да постигне свои стремежи и цели. В изявата на своите способности, в избора на своите цели и в борбата за тяхното достигане той се сравнява с другите, за да се самооцени. Също така желае да предизвика у тях благоприятна оценка за себе си. Неговото самочувствие се определя от тези две оценки- своята и на другите. Нека приемем, че желанието за висока оценка е израз на вроден нарцисизъм, на егоистично самолюбие. Но остава въпросът за основанията на оценките. Ако ни ценят за нещо, което ние самите не смятаме за особено достойнство, това едва ли ще ни зарадва. Ако не намираме признание за това, което ценим в себе си, това също е мъчително. Тоест, ние се стремим не само към високи оценки, но и към съвпадение на основанията на самооценките и на оценките на другите. Без такова съвпадение нашето самоосъществуване никога не може да бъде пълно. Ние се нуждаем от мнението на другите, за да преживеем пълноценно своето самоосъществяване. Това вече е признаване на другия, на неговата значимост за нас, но чрез това и на неговата автономност. За нас е важно какво той самият действително мисли за нас. Той е значим за нас именно в качеството си на друг, на различен от нас.

Ако липсва съчувствие между хората, не би могло да се появи и чувството за вина. То е страдание, породено от осъзнаването на страданието на друг човек и е по- мъчително от обикновеното състрадание, защото причината за чуждото страдание сме ние самите. Чувството за вина съдържа в себе си срам. Последният би могъл да се приеме за нарцистичен компонент. Но при чувството за вина срамът от себе си винаги е допълнен със страданието към другия, тоест нараненото ни самоуважение се съчетава с преживяване на значимостта на наранения друг човек за нас.

Има взаимоотношения между хората, които се изграждат, като господство, насилие, ограбване, издевателство над другия човек. Те, колкото и това да е ужасно, са също форма на осъществяване. Разбира се, тя е с възможна само когато се изключи чувството на вина. Вместо състрадание другият предизвиква у нас безжалостна ожесточеност. Но освен злостна агресивност тук се проявява едно несъмнено чувство за превъзходство над жертава, тоест прозира жаждата за самоутвърждаване във и чрез отношенията с другите. Каквито и биологически предпоставки да има, такъв тип поведение изразява характерната само за човека и възможната само при отношения между хора форма на съществуване на индивида: самоосъществяването.

В своята теория Фройд предлага трикомпонентна структура на психичния живот.

Първият компонент е съзнателната сфера. В нея са разположени съдържания, които се оценят като актуални за момента и биват осъзнати. Вторият компонент е предсъзнателната сфера. В нея са разположени съдържания, които се оценят като неактуални за момента, но са приемливи за личността и могат да бъдат осъзнати без проблем.

В книгата си „АЗ и ТО” Фройд представя теорията си за структурата на личността. В нея той формулира Id (То), Ego (Аз) и SuperEgo (Свръх Аз). Според теорията в Id действа либидото (силата, с която се проявява сексуалният нагон) и съдържания с наложено табу (забрана). Id се подчинява на принципа на удоволствието и понеже е силно активен, но ограничен, то Id търси изява на ниво Ego.

Според Фройд, в стремежа си към изява Id се сблъсква със SuperEgo на ниво Еgo. За това конфликтите са на ниво Ego и са постоянни. Ако Ego отговори на желанията на Id, то се развива чувство за вина, а ако отговори само на желанията на SuperEgo, то има чувство за неудовлетвореност и несъвършенство.

Симптомът замества нещо, което е било възпрепятствано от изтласкването. Но от изтласкването до разбирането на това заместване има дълъг път. От другата страна на проблема след констатирането на изтласкването се явяват въпросите: кои душевни импулси подлежат на изтласкване, какви сили го осъществяват, от какви подбуди? По тези въпроси засега знаем само едно. При изследването на съпротивата разбираме, че тя изхожда от сили на Аза, от известни латентни характеристики. Пак те осъществяват изтласкването или най- малкото участват в него.

Фройд прави тези свои изводи при изучаването на така наречените преносни неврози. Като цяло този е бил и начинът на работа на Фройд – изучавайки патологичните състояния, които той е смятал за изопачено, като под лупа, проявление на нормалните процеси, Фройд е правел изводи за нормалния психичен живот на човека, като този начин на работа става още един повод за критика на неговата теория.

Фройд разглежда проблемът за МАЗОХИЗМА. Във “Въведение в психоанализата” той казва: “Ако оставим за малко настрана еротичния му компонент, той свидетелства за съществуването на стремеж към саморазрушение. Ако и по отношение на деструктивнния нагон е вярно, че Азът- или по- скоро То, цялата личност- първоначално съдържа в себе си всички нагонни импулси, то следва, че мазохизмът предшества садизма и че садизмът е насоченият навън, деструктивен нагон, който по този начин добива характера на агресия. Някаква част от първоначалния деструктивен нагон навярно остава вътре; изглежда, че ние можем да го възприемем само при тези две условия- когато се свърже с еротични нагони и формира мазохизъм, или когато се насочи към външиян свят под формата на агресия с по- голяма или по- малка еротична съставка. Тук осъзнаваме значението на възможността агресията да не намери задоволяване във външния свят поради сблъсък с реални препятствия. В такъв случай тя може би ще се оттегли, увеличавайки размера на вътрешното саморазрушение. Потискането на агресията изглежда изключително вредно, сякаш наистина трябва да разрушаваме други неща, за да не разрушим себе си, за да се опазим от тенденцията към саморазрушение. Без съмнение тъжно откритие за етиката!”⁴

За да имаме куража днес да смятаме човешката индивидуалност за висша социална ценност, това до голяма степен се дължи на откритията на Зигмунд Фройд. Той отхвърли безличностния подход при изучаването на човешката психика и по този начин направи решителната пъпка за хуманизирането на науцните представи за човека. Той видя човека по- скоро като лош, отколкото като добър, но го видя като личноста , не като безличен психически механизъм.

Използвана литература:
1. Зигмунд Фройд- Въведение в психоанализата, издат.”Наука и изкуство”, София 1991г.

2. Зигмунд Фройд- Дисекция на психологическата личност.