Соня хинкова югославският случай етнически конфликти в Югоизточна Европа



страница1/14
Дата22.07.2016
Размер2.21 Mb.
#806
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14
СОНЯ ХИНКОВА

ЮГОСЛАВСКИЯТ СЛУЧАЙ

Етнически конфликти

в Югоизточна Европа

СЪ­ДЪР­ЖА­НИЕ



Предговор ………………..... .............................................................................4

I. ПРЕДПОСТАВКИ ЗА КОНФЛИКТА В БИВША ЮГОСЛАВИЯ........ 8

I.1. Възраждане на националната идентичност ....................................................10

I.2. Легализиране на груповите и малцинствените права ...................................15

I.3. Стремеж към национално хомогенизиране ....................................................22

I.4. Радикализиране на национализма ...................................................................30

II. МЕЖДУНАРОДНО РАВНИЩЕ НА ВЪЗДЕЙСТВИЕ

ВЪРХУ ЮГОКОНФЛИКТА ..................................................................................42

II.1. Дипломатическа активност за предотвратяване на кризата………........... 44

II.2. Приоритет на преговорния процес ................................................................ 50

II.3. Приоритет на силовата политика .................................................................. 55

II.4. Координиране дейността на международните фактори..............................63

II.5. Международен арбитраж в Косово и Македония ........................................74

III. ИЗГРАЖДАНЕ НА МИРА В БИВША ЮГОСЛАВИЯ................................97

III.1. Военни и граждански аспекти на мирния процес

в Босна и Херцеговина ...........................................................................................98

III.2. Косовската криза - същност и развитие ....................................................117

III.3. Състояние и тенденции в развитието на република Македония......... 129

III.4. Регионалната интеграция като фактор за стабилност............................ 142

Заключение ............................................................................................................ 169

Библиография ........................................................................................................171

Карти .....................................................................................................................189

Резюме на английски език .....................................................................................192

CONTENTS

Foreword .....................................................................................................4

I. THE CONDITIONS FOR THE CONFLICT IN FORMER YUGOSLAVIA…... 8

I.1. The revival of national identity …………………………………………………10

I.2. Legalizing group and minority rights ………………………………………… 15

I.3. The strive towards national homogeneity ………………………………………22

I.4. The radicalization of nationalism ………………………………………………30

II. THE INTERNATIONAL LEVEL OF INFLUENCE
ON THE YUGOSLAV CONFLICT ……………………………………………… 42

II.1. The diplomatic activity for the prevention of the crisis……………………… 44

II.2. The priority of the negotiations process ……………………………………….50

II.3. The priority of power politics ………………………………………………….55

II.4. Coordinating the activity of international factors…………………………. ..63

II.5. The international arbitration in Kossovo and Macedonia……………… 74

III. BUILDING THE PEACE IN FORMER YUGOSLAVIA……………… 97

III.1. Military and civil aspects of the peace process


in Bosnia and Herzegovina 98

III.2. The Kossovo crisis - nature and development 117

III.3.The situation and the tendencies in
the development of the Republic of Macedonia 129

III.4. Regional integration as a stability factor 142



Conclusion 169

Bibliography 171

Maps 189

English Language Summary 192

ПРЕДГОВОР

Почти пет десетилетия двуполюсното разделение на Европа определя специфичния облик на конфликтите като глобални, идеологически, ядрени. В двуизмерната конфигурация на времето на идеологиите противоречията между етносите са потиснати и подчинени на глобалното противопоставяне. Те обаче съществуват и от двете страни на Берлинската страна, макар и приглушени и контролирани. Двустранно са определяни като присъщи на “другата” система, за да се дискредитира нейната монолитност. Тяхното разрешаване се третира като идеологически проблем, като се подценява спецификата на етническия конфликт. Понякога мощният разрушителен потенциал, който той съдържа, напомня, че системата не е гарантирана в своята цялост, че народите, които я съставляват, не са изживели своето национално битие. Доказателствата в тази посока не закъсняват. Новото време, новият световен ред “освобождават духа” на етносите и са белязани със силния импулс за самоопределение. В началото е обединението на Германия, следва разпадането на многонационалните федерации. Делението продължава и в новите държави. Стремежът към социална общност има за основен критерий етническата и конфесионалната принадлежност.

Дезинтеграционните процеси са особено силни в Централна и Източна Европа. Динамичният преход в бившите комунистически страни е приоритетно мотивиран от желанието да се компенсират пропуснатите в продължение на десетилетия исторически шансове за самостоятелно развитие. Тази амбиция усложнява мозайката на националностите. Тя се “пренарежда” чрез промяна на границите и хомогенизиране на етническия състав. Историята, религията, фолклорът, езикът са средства за утвърждаване. Те са мобилизирани от чувството за
несигурност и идеята, че нацията не “идва от само себе си”. Цялата двузначност на прехода като че ли се съдържа в двата лозунга на жителите на Берлин. През октомври 1989 година те скандират: “ние сме народът”. Един месец по-късно, след рухването на Стената, ги вдъхновява призивът “ние сме един народ”. Това приплъзване от демокрация към обединение откроява две фази в движението към нова социална система и е характерно за повечето посттоталитарни държави в Европа. Разбира се, има специфика в отстояването на еманципираната националност и тя е повлияна от много фактори. Тяхната съвкупност изгражда опциите в развитието на “освободените” държави.

В югоизточната част на континента историческата обреченост и прекомерният емоционален заряд на модерните импулси за самоопределение ориентират избора към политиката на силата. Тя е средството, чрез което се търси решение на етническите проблеми след разпадането на многонационалната югославска федерация. Разделянето на територията и обособяването на национални държави от бившите югорепублики се осъществява чрез военен конфликт, който продължава твърде дълго и е съпътстван с разрушения и много човешки жертви. Почти цяло десетилетие “югославският случай” ангажира вниманието на информационното пространство, обществения дебат и политическата активност в регионален и световен мащаб. Променят се акцентите, означени с географски имена, но конфликтът продължава ­ след Словения и Хърватска, в Босна и Херцеговина, после в Косово, вероятно скоро в Македония и през цялото време в Сърбия. Трудно е да се изработи формулата на компромиса, а още по-малко трайно решение за противоречивите интереси на различните етноси. Устойчивостта на примирията се гарантира с военно присъствие.

Етническите конфликти и стремежът към национално обособяване на народите, населяващи територията на бивша Югославия, са предизвикателство и тест за тяхната социална значимост и “модерността” на политическия им елит. Войната поставя на изпитание европейските и цивилизационни измерения в развитието на “новите” държави. Югославската криза чертае новата конфигурация и моделира облика, който Югоизточна Европа изгражда в политическата карта на Стария континент след рухването на двуполюсния модел. Посттоталитарното развитие на страните от региона е под знака на заплахата от разширяване на югославските конфликти и дългосрочно дестабилизиране на геополитическата среда. От тези предизвикателства произтичат усилията за активизиране на политическите контакти, за да се изгради регионално равнище на въздействие върху етническите конфликти. Чрез отношението на международната общност към “югославския случай” се формира балансът на политическото влияние в глобален план. Той съвместява основно две тенденции, изразени в последователното и устойчиво придържане към търсенето на политическо решение чрез преговори и в амбициозното ангажиране със силови действия.

Целта на предложеното изследване е да се разкрият предпоставките, които обуславят етническите конфликти в югославския случай, и средствата, чрез които се въздейства за тяхното регулиране. Контекстът, в който се интерпретират, е насочен към открояване на тяхната универсалност. За да се изведе нейната същност, проблематиката е центрирана в три конфликтни зони ­ Босна и Херцеговина, Косово и Македония. Етническото противопоставяне във всяка една от тях има конкретни измерения, но ги обединяват общите причини и сходните резултати. Тази взаимовръзка дава възможност анализът да бъде организиран на проблемен принцип. Специфичната конкретика в трите конфликтогенни района се използва, за да се утвърди разбирането за общите закономерности. Възраждането на националната идентичност, подценяването на малцинствената проблематика и стремежът към етническо хомогенизиране влияят дестабилизиращо в Босна и Херцеговина, Косово и Македония, въпреки че степента на етническо противопоставяне в тях е различна. Обобщените предпоставки за конфликти оказват деструктивно въздействие и във всеки друг район на Югоизточна Европа. Това е обусловено от историческата съдба и политическата география, поради които във всички балкански държави живее многобройно и компактно население от друг етнос или с различна религиозна принадлежност. В усложнените политически реалности на прехода тези групи население имат динамични нагласи и съзнание, подвластни на манипулативни въздействия.

Новите рискове не предполагат съществуването на колективна заплаха за по-голяма част от европейския континент. Етническите конфликти са локализирани и техният разрушителен потенциал засяга най-вече непосредствените участници. Неприемлива е обаче войната с многобройните жертви и разрушения в средата на Европа, война, подвластна на емоцията и радикалния национализъм. Тя избухва и се разраства във време, когато извън територията на бивша Югославия доминира амбицията за изграждане на нов международен ред, за повече сигурност и за оползотворяване на възможностите за социален просперитет. Югославските конфликти изграждат контрапункта на обединена Европа и задълбочават обособяването на югоизточната є част. Тези измерения мотивират активната позиция на международните организации и усилията им за регулиране на кризата. Чрез проследяването на многобройните инициативи за въздействие върху етническите конфликти в Босна и Херцеговина, Косово и Македония се разкрива отношението и политиката на водещите държави към всеки от разгледаните случаи. Акцентира се обаче на това, което надхвърля очертаните географски измерения, а именно изработването на обща позиция и прилагането на различни средства за регулиране на етническото противопоставяне. Откроена е нееднозначността на този процес и затрудненията, които той среща в своето развитие, защото ефективността на подходите се апробира “в движение”. Хронологичната рамка на югославските конфликти ги превръща в социална лаборатория за новата политика в сферата на сигурността. Значимостта на проблематиката ­ толкова повече, че изводите не се ограничават в регионалната рамка, мотивира авторовото усилие да бъде предложено още едно виждане за същността и динамиката на някои от активизираните етнически конфликти в Югоизточна Европа.

Първа глава

ПРЕДПОСТАВКИ ЗА КОНФЛИКТА
В БИВША ЮГОСЛАВИЯ

В началото на 90-те години процесите в бивша Югославия се оказват доминанта, която определя състоянието на стабилност в Югоизточна Европа. Tази зависимост е обусловена от спецификата на региона, в който историята е създала трайни противоречия за територии и население. Поради това динамиката на промените в отделните страни активизира потенциалните конфликти между тях. Дестабилизиращият ефект от разпадането на федерацията се проявява в няколко направления. В рамките на втората югославска държава разделянето и преразпределението на територията се извършва чрез военен сблъсък. Логиката на промяната следва процеса на утвърждаване на националната държава, процес, съпроводен с актуализиране на проблема за границите. Той се осъществява при подчертана доминация на националната идея, която води до разгръщане на етнорелигиозен ренесанс, развиващ се успоредно с готовността за европейска интеграция.

В регионален план въздействието се изразява чрез поляризиране на Балканите, поради различно отношение на съседните страни към участниците в конфликта и мерките за неговото овладяване. Всяка една от балканските държави има своя политика към проблемите в Босна и Херцеговина, Косово и Македония. Чрез нея се отстояват интереси, които противопоставят страните от региона една на друга и създават условия за дестабилизиране на Югоизточна Европа.1 Конфликтното развитие на процесите в бившите югорепублики рефлектира в отношенията между другите балкански държави и чрез актуализирането на малцинствените проблеми. Новите държави са национални по характер само до известна степен, защото включват етнически малцинства, които се третират като продължение на някаква “външна” нация. Възниква стремежът за независимост и присъединяване към държавата-майка. Трудно е да бъде ограничено териториалното раздробяване и създаването на етнически хомогенни държави.

Нарастващата несигурност на Балканите отново ги превръща във фокус за изявяване на интересите на западноевропейските държави, САЩ и Русия. Чрез своето отношение към конфликтите в региона те очертават посоката на своите интереси и политиката за тяхното отстояване. В глобален план югокризата е своеобразна лаборатория, в която се експериментират възможностите и се очертават параметрите на новия международен ред след “Cтудената война”. На проверка е подложена способността на западните държави да съгласуват своите инициативи и да въздействат за умиротворяване. При регулирането на конфликта в бивша Югославия ускорено се открояват и компетенциите на международните институции, ангажирани с проблемите на сигурността.

Възникването на нови национални държави в Югоизточна Европа вероятно ще съхрани за дълъг период влиянието на дестабилизиращите фактори в региона. Аргументите за тази прогноза могат да се намерят и в исторически, и в съвременен план. От средата на ХIХ век “националното пробуждане” на Балканите се извършва в пространство, населено с широка гама от етнически групи. В продължение на столетия политическата карта на региона се характеризира с големи империи, в които живеят много народи. При тях националното съзнание не съответства на съществуващата държава, т.е. не се поставя знак за равенство между държава и чувството за принадлежност към нея. В Югоизточна Европа западното субективно чувство за национална принадлежност е заменено от обективно дефинирана такава. При отсъствието на държава, с която нацията да се идентифицира, националната принадлежност се определя с предхождащи образуването на държавата признаци като език, етническа принадлежност, култура, традиция.2 Почти цял век е необходим за формиране на “старите” национални държави в Югоизточна Европа. Процесът е съпътстван от взаимни териториални претенции, войни за определяне на границите и спорове за малцинствата.3 Приоритетът на националността е отнет едва в средата на ХХ век. В периода след Втората световна война в рамките на глобалното противопоставяне на съветския блок и западноевропейската демокрация идеологията изтласква националните противоречия на втори план. Краят на алтернативата между източната и западната система отново активизира националните проблеми. В периода след Студената война в мултинационалните държави възникват конфликти на етническа основа. Те съдържат силен деструктивен потенциал и водят до разпадането на федеративните общности. Тяхното овладяване поставя само началото на продължителен период за разрешаване на проблемите в отношенията между “новите” национални държави. Конкретно в Югославия, след подписването на Дейтънското мирно споразумение през ноември 1995г. е спряна войната, като най-агресивна форма на изява на противоречията в многонационалната федерация. Но мирът, съхранен с участието на международни военни контингенти, твърде дълго носи определението “временен”. Постконфликтното развитие на създадените пет държавни образувания на територията на бивша Югославия извежда нови предизвикателства пред сигурността в Югоизточна Европа. Те са свързани с процеса на изграждане и утвърждаване на новите национални държави. Подсилени са от факта, че по време на войната е активизирано въздействието на конфликтогенните фактори. От тяхната съвкупност могат да бъдат изведени някои основни предпоставки за етнически конфликти. Конкретното им проявление е особено отчетливо на територията на бившата федерация, но въздействието им се разпростира в по-широк географски обхват и има регионални измерения.

І. 1. Възраждане на националната идентичност

Причините за изостряне на националния въпрос се открояват по-отчетливо при изследване на конкретните условия, които разкриват неговата връзка със състоянието на обществото. Актуализирането на националната идея е закономерно в условията на радикална политическа промяна. В преходните периоди кризата на основните държавни и политически институции, както и деградирането на духовните ценности изпреварват процеса на формиране на нови обществени структури и идеи. Тази ситуация принуждава хората да търсят опора в непреходни ценности. Националният въпрос се изостря и под влияние на нерешените социални и икономически проблеми.



Дълбоката икономическа криза и радикалната политическа промяна в края на 80-те години са благоприятна среда, в която се изявяват етническите проблеми. В повечето страни от Източна Европа развитието на процесите довежда до определена политизация на националния въпрос. Той придобива нови измерения и се превръща във фактор, влияещ върху развитието и устойчивостта на социалната система в отделните държави и на отношенията между тях.4 През периода 1989-1991г. импулсът на националното самоопределение допринася значително за разрастване на движенията срещу комунизма и съветския модел. Националното съществуване се свързва с освобождаване от политическия, често пъти външен натиск. Новият политически елит използва национализма при утвърждаване на своята власт. При изграждането на гражданското общество националната рамка служи за стартова линия. Това е особено валидно за народите, които живеят във федеративни образувания със скъсена историчност, какъвто е случаят с Югославия. В тях на проблемите в сферата на националните отношения е присъща изключителна острота. В края на 80-те години тя води до промяна на формата на държавна организация с всички произтичащи от това последствия във вътрешен и международен план. На преоценка са подложени целесъобразността на многонационалната общност и най-вече начинът на нейното изграждане и функциониране.5

Още в началото на 80-те години развитието на процесите в бивша Югославия налага ново осмисляне на целесъобразността на федерацията като форма на държавно устройство. Актуализират се въпросите, свързани с принципите на федерализма. Общественият дебат откроява определено несъответствие на политическата система на федеративната югославска държава със съвременните реалности. В условията на либерализиране на обществото, при начална и частична демократизация желанието за национално развитие и самоопределение се засилва и е насочено към разрушаване интегритета на държавата. Доминират тенденцията към децентрализация и стремежът на националните движения към по-голяма самостоятелност и отделяне.

На най-повърхностно ниво на изява тези процеси са противоположни на тенденцията към засилване на интеграционните връзки в Западна Европа и стремежа към сътрудничество и взаимодействие в световен мащаб. След подписването на договора в Маастрихт в рамките на Западна Европа протича процес на сближаване между националните държави. Засилват се икономическите и политическите връзки при задължително запазване на културната самобитност на всяка нация и район. Изострянето на глобалните проблеми, както и необходимостта от задълбочаване на международните икономически връзки са аргументи в полза на интеграционните процеси.

При по-задълбочен анализ обаче възниква въпросът дали в дълбочина тенденциите в двете части на Европа са противоположни. Може ли европейският процес да се приеме като осъществяване на една перспектива за постнационално развитие. В политологичната литература съществува мнение, че той трябва да се възприема по-скоро като израз на компромис между налагане на антагонистични национални интереси. Според М. Харбсмайер, антрополог в Центъра за сравнителни културни изследвания при Университета в Копенхаген, Дания, европейският процес се проявява по-скоро като прехвърляне и делегиране на национални права на наднационални институции. Той смята, че търсенето на общи решения прави от европейския проект един утопичен стремеж, и аргументира своята теза с практиката за предоставяне на право за участие в избори. Възможността на вътрешноевропейските имигранти да гласуват в общински избори се третира като значителна стъпка в посока към един съюз. От друга страна обаче, отказът да се предостави това право на неевропейците прави съвсем очевидно, че този съюз няма да осъществи постнационални надежди, а напротив ­ само ще ускори обособяването в по-широк европейски мащаб.6

Действително в 1989г. под знака на силния стремеж за обединяване на континента “интегрирана Европа” се възприема като модел за постнационално бъдеще. Самите западноевропейски страни обаче все още уточняват параметрите на обединението. При ратифицирането на договора от Маастрихт някои от тях проявяват определена сдържаност по отношение на общата политика. Подчертано се увеличават националните интереси и се открояват нюансите в политиката на отделните страни. Уравновесяването на противоречивите тенденции се изработва в конкретната политическа практика и решения. Например при търсенето на модели за сигурност се залагат механизми, които да съгласуват реално съществуващите национални интереси и да овладяват дезинтеграционните тенденции.

Югославската криза може да се разглежда и като екстремна изява на еманципацията на националността, която е характерна за краха на тоталитаризма и прехода към нова политическа система. В резултат на настъпилите промени в края на 80-те години става невъзможно прикриването на натрупаните в продължение на десетилетия национални противоречия. Има изместване на ценностната ориентация по посока на националните идеи за сметка на общоевропейските критерии, синтезирани в понятието демократизъм. Идейната доминанта в бивша Югославия не е в апологията на демократичния процес, а в отстояването и развитието на националния интерес.

Силно изявеното желание за по-голяма независимост и отделяне на републиките се определя от различното историческо и културно развитие на отделните етноси. Те са формирани в рамките на две различни цивилизационни общности. Северните републики са под влияние на средноевропейската традиция и католицизма. Южните се намират под влияние на традиции, в които трайно присъства сблъсъкът между източното православие и исляма. Тази културна хетерогенност влияе върху политическия избор и възможностите за модернизиране на обществото. Под знака на очертаната цивилизационна детерминираност политическият аспект на противопоставянето ситуира от едната страна северните републики Словения и Хърватско, където демократичните процеси се развиват с по-ускорени темпове, а от другата Сърбия и Черна Гора, в които и след първите демократични избори на власт остават партии с лява ориентация.

Всеки опит за обективен анализ на процесите в бившата федеративна държава налага извода, че те са преди всичко още една проява на разпадането на тоталитарната система, реализирана в крайно ожесточен вариант под формата на етнически конфликт. Фактът, че в бивша Югославия тази система не е била наложена отвън и със сила, увеличава броя на защитниците є. В продължение на десетилетия страната се гордее с това, че от края на 40-те години върви по “свой път” ­ най-напред дълги години противопоставяйки се на Москва и другите социалистически страни, а след това разработвайки и самостоятелен модел на социализъм чрез концепцията и практиката на самоуправлението.

Съзнанието за избор на собствен път и разработването на самостоятелен социално-икономически модел играе роля на интегриращ фактор. Центростремителната тенденция е подсилена от дългогодишното предизвикателство, представено като заплаха от страна на Москва, а след това от чувството за разграничаване както от Изтока, така и от Запада. Повлияна е от водещата роля на федеративна Югославия в Движението на необвързаните държави и от факта, че страната е ръководена от лидер от световна величина ­ Йосиф Броз Тито. Дългогодишният икономически прираст и значителният в сравнение с другите тоталитарни държави политически либерализъм също въздейства в посока на запазване на федеративната общност. Поради това в един продължителен период Югославия е представяна като пример за процъфтяваща федерация. Едва след смъртта на Тито, в началото на 80-те години, самодоволството е заменено с черногледство. Цялата концепция за федеративната държава е оценена като “седемдесетгодишна грешка, която трябва да се поправи”, защото и местният модел на социализъм не се оправдава. Дори по време на “върха” на експериментите Югославия се намира значително по-близо до страните от т. нар. “реален социализъм”, отколкото до западните държави. Това се дължи на факта, че не законите на пазара, а еднопартийното управление и държавният контрол са факторите, които определят нейната политическа система.7

Неефективността на системата довежда до разгорещено търсене на причини и виновници за трудностите. В многонационалната държава като най-простото, макар и не най-рационалното обяснение, се налага тезата: “причината са другите, а не ние”. В политическия живот кризата на системата се преплита с етнически напрежения. Възраждат се старателно потисканите от десетилетия различни видове национализъм. При отслабени структури на държавата и дълбока икономическа криза възникват разделението и противопоставянето. Социалистическа федеративна република Югославия, оплетена във взаимни кавги и съмнения, се движи към самоунищожението си.

Първите реални стъпки в тази насока са декларациите за независимост на републиките Словения и Хърватско от 25 юни 1991 година, последвани от Македония (21 ноември 1991г.) и Босна и Херцеговина (8 април 1992г.). Впоследствие се откроява проблемът за суверенитета на новообразуваните държави. Засилената интернационализация на конфликта, предизвикана от липсата на конструктивен диалог между бившите югославски републики, по определен начин ограничава правото им сами да определят политическите измерения на утвърждаващата се национална идентичност. Моделът, който международните институции предлагат за изграждане на новите държави, в началото на кризата не е достатъчно адекватен, защото не е съобразен с конкретните размери на противопоставянето.8 В теоретичен план този модел се извежда от френската концепция за изграждане на национална държава, основана върху суверенитета на народа. Политическото понятие за нация (суверенитет на народа) е привлекателно, защото нито в Европа, нито някъде другаде съществува етнически еднородна съвременна нация. Френската концепция премахва регионалните и езикови субкултури и по принцип осигурява равни права на всички граждани.9 Моделът е приложим, но при неговата реализация в бивша Югославия е модифициран и сведен до господството на една доминираща нация. Такава практика го лишава от същността му ­ гражданското равенство.



Каталог: 494
494 -> Екскурзия сингапур, о. Бали и о. Ява (индонезия) и малайзия 1215 12 дни / 9 нощувки
494 -> {pech}Комисия по рибно стопанство
494 -> На професор олег николаев гочев реализации на стенописни произведения
494 -> До общински съвет б у р г а с д о к л а д н а з а п и с к а
494 -> {peti}Комисия по петиции {30/08/2012}30 2012
494 -> Докладна записка от Георги Дракалиев, Галя Василева, Калояна Живкова общински съветници
494 -> {peti}Комисия по петиции
494 -> Индия – Златен триъгълник и почивка в Керала София – Истанбул Делхи – Агра Джайпур – Кочин Делхи – Истанбул София
494 -> 1. Таня Георгиева Русева
494 -> {afet}комисия по външни работи


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница