Созопол 2008 100 години независимост

100 години независимост

Изгубената независимост в учебниците по история на националната държава България
Евгения Иванова
Виц от Велинград:

Когато Буш (старши) бил президент, власите (арумъните) отишли при него и казали:

„Ние сме власи, искаме да имаме държава.”

„Защо? Трябва да има убити ли?”

„Ако искате ваша си държава, трябва да се борите. Ако нямате жертви, няма причина да имате държава.”¹

Избрах „изгубената независимост” не само заради постулата на Ренан, но и поради една съвсем субективна причина: интересът ми към сръбския казус – интерпретацията на поражението (Косово поле, 1389) като „небесна победа” и честването на деня на падането (Видовден, 15/28 юни) като национален празник.

Политическите инструменти, чрез които земното поражение е изобретено като небесна победа, са ясно разпознаваеми в цялото сръбско историческо битие след Косово: от „програмния” завет на княз Лазар „По-добре да загинем в подвиг, нежели да живеем в срам!”, вменен му от патриарх Данило ІІІ още в края на ХІV век, до съвременната употреба на мита „Косово” в „епохата на фолклоризма”³, известна още като „епоха Милошевич”, та и до ден-днешен – когато Косово става залогът за европейската интеграция на Сърбия.

Мощното излъчване на Косовския мит шест века (особено категорично това личи във „века на нациите” – деветнадесетият) произвежда травматична идентификация, кристализирала в „националното време” като мъченически избор на цялата нация. Изострените сетива на „сръбството” към дори най-незначителните поводи за „национален срам” очертават сръбския национализъм като изключително дефанзивен – травматичен, мъченически – национализъм на страданието, национализъм на бедата.⁴

Аналогии в българските интерпретации на „изгубената независимост” е невъзможно да бъдат намерени. В българската традиция липсват култови текстове, посветени на „последния владетел”. Онези, които интерпретират „падналото царство”, не са центрирани около фигурата на царя (т.е. – на държавата/независимостта), а около фигурата на духовния водач - патриарх Евтимий. Нито възрожденските „истории”⁵, нито фолклорните разкази произвеждат от владетеля мъченик – той си остава „просто” жертва, закопана, при това, в гроба на незнаен самоковски дервиш...⁶

Именно през възраждането – времето на най-интензивните национално образуващи процеси – „идеолозите на нацията”⁷ пледират против изобретяването на мъченическа идентификация, против „въобразяването”⁸ на българската нация върху основата на травматичната памет.

“Нямали сме още и от оня род литература, наречена фанатическа… поддържана от духовенството и от правителството, в която се е проповядвало, че който падне на бойното поле за царя, за бога и Христова вяра, душата му отива право в рая. Най-после, нямали сме и такива свещеници, които да проповядват и уверяват, где седнат и станат, съвсем безнаказано, че отмъщението е свято, всеки е длъжен да се пожертва доброволно за небесния и земния цар. Нищо подобно е нямало измежду нашия народ.”⁹

Това твърди Захари Стоянов по повод едно от най-травматичните събития в българската история – клането в Батак.

„Идеолозите на нацията” (Славейков, Каравелов, Ботев, Вазов) не произвеждат от „изгубената независимост” мъченически ресурс, не идентифицират травмата като сигнал за националистическа мобилизация, като призив към възмездие. Някои от тях (Вазов, например) само съжаляват, че „България... нема едно Косово, за да умре, увенчана с трагическия ореол на героизма”.¹⁰ За „идеолога” Вазов Косово е повече „ореол на героизма”, отколкото „трагически”...

Учебниците по история от 60-те и 70-те години на ХІХ век – най-„националното време” – следват интерпретациите на „идеолозите”: „изгубената независимост” събужда повече носталгия по героизъм, отколкото травматична памет.

Целта на този текст е да проследи дали и доколко тази тенденция се запазва в учебниците, издавани във вече националната държава България – когато ролята на „идеолозите на нацията” вече би трябвало да е иззета от самата държава като „изобретяваща традиция”¹¹.

Избрах учебниците, защото именно те формират не само възгледа на нацията за нейното минало, но и (по теорията на Гелнер за “монопола на дипломата”¹²) самата нация. Учебниците са най-сигурният инструмент на държавата в „изобретяването на традицията”, в избора на типа национализъм, чрез който нацията ще идентифицира себе си.

Ако се проследят внимателно учебниците по история¹³, ще се види, че “изгубената независимост” е интерпретирана в тях по различен начин в различните периоди и конюнктури. Колкото и да е странно на пръв поглед, катастрофичната теория¹⁴ е изобретена късно. Нито учебниците, издадени непосредствено преди освобождението, нито онези непосредствено след него концептуализират завоеванието като най-травматичното събитие в българската история. Следосвобожденските следват не само модела, зададен от „идеолозите на нацията” през 70-те, но и външнополитическите ориентации на различните управления, за които (особено за режима на Стамболов) империята съвсем не е най-важният враг. Българската пропагандна активност след Берлинския конгрес е насочена повече против Гърция и Сърбия, отколкото против Османците. Антиосманската еуфория, породена от лесното и ефектно прогласяване на независимостта през 1908 и породила Първата балканска война от 1912, твърде бързо – преди да е имала време да проникне в учебниците - отново се обръща срещу “съюзниците-разбойници”.

Кемалистката революция, превърнала империята в Република Турция, има своя запален поддръжник в лицето на Стамболийски. И след гибелта на Стамболийски, политическите отношения на България с Турция са по-добри в сравнение с останалите балкански държави. Дори в десетилетието 1934-1944, когато доктрината на национализма е водеща за държавното управление, когато е сменена голяма част от турската топонимия и турските деца са задължени да изучават само коран – вместо да получават светско образование наравно с останалите (за което претендират дружествата “Туран”, повлияни от Кемализма), османското завоевание не е интерпретирано в учебниците като национална катастрофа. Отношението към този период е по принцип негативно, но „изложението е безстрастно, а оценките са умерени”. Продължава възрожденската традиция по-лошият „лош” да са гърците, а войните за преразпределението на Османското наследство сигнализират появата на нови „врагове”: сърби, румънци и отново гърци.¹⁵

Държавният идеал при управлението на “Звено” и при личния режим на цар Борис е възраждането, националните катастрофи са балканските и Първата световна войни, а “изгубената независимост” и “последния владетел” са по-скоро изтласкани, забравени.¹⁶ Именно по това време духовните доминанти изместват политическите от честванията на историята.

Катастрофичната теория започва да доминира след 1944 – и в учебниците, и в официозната история, но това не става изведнъж и не представлява еднопосочен процес. Визията за османското завоевание следва, най-общо, кривулиците в българо-турските отношения. Студената война ги тласка към краен антагонизъм, особено – след приемането на Турция в НАТО през 1952.¹⁷

Образът на НАТО-вска Турция като враг е матрицата, в която се изливат всички интерпретации на историята на “тъмните векове”.

Изграждането на представата за “тъмните векове”, впрочем, също не става изведнъж. Освен отношенията с Турция, то следва и домашните политики към българските турци, също обвързани с международната конюнктура, разбира се.

Веднага след 9 септември, комунистите, подчинени на доктрината за пролетарския интернационализъм, диктувана им от Коминформбюро, започват да “разобличават фашистката политика към малцинствата”, като й противопоставят интензивно обгрижване на районите, населени предимно с турци и помаци. “Обгрижването” се изразява в елементарни модернизационни иновации (прокарване на ток, вода, пътища), представяни като “привилегии” и поради това гледани с неприязън от останалото население. Връхна точка на “привилегиите” е връщането на мюсюлманските имена на помаците, сменени в първата половина на 40-те години.¹⁸

Официозната историография и учебниците от тези първи комунистически години не се различават особено от предишните. Османското нашествие не е представено като катастрофа. Дори е лансирана теорията, че положението на народа временно се е подобрило, защото се е отървал от своите си феодали-кръвопийци…¹⁹

След като (през 1947) Турция става част от доктрината “Труман” и така се обвързва тясно със САЩ, конюнктурата се променя. В самото начало на 1948 Георги Димитров заговаря за “не-българското население”, което представлява “постоянна язва за нашата страна”.²⁰

Пръв реагира на новата политика Йоно Митев, който през 1949 публикува прочутата студия “Има ли временно подобряване на положението на българския народ след падането му под турско иго”. На базата на апокрифни текстове и фолклор историкът рисува батална картина на българската катастрофа: “невиждани кланета и грабежи”, обезлюдяване на “цели области” и .т.н. По-интересна обаче в случая е чисто прагматичната цел, заради която е лансирана катастрофичната теория: Оказва се, че - тъй като текстът на Митев представлява и учебно помагало (публикуван е за първи път в “Народна просвета”) – катастрофичната теория е всъщност инструментариум, чрез който преподавателите ще могат “да разбиват попълзновенията на самозабравилите се анкарски реакционери – агенти на американо-английските империалисти”…²¹

В началото на 50-те българските комунисти усвояват “Азербейджанския опит”, според който мюсюлманското население трябва да се “интегрира”. „Интеграцията” е резервното средство за решаване на въпроса с “не-българското население”, тъй като през 1951 Турция едностранно прекратява изселническата спогодба и поради това се изселват само 155 хиляди турци, вместо планираните от българската страна 250 хиляди.

Мерките, предвидени в специално решение на Политбюро (“За подобряване работата сред турското население”), засягат преди всичко образованието и културата. Увеличен е броят на турските гимназии, създадена е катедра по турски език и литература към Софийския университет, открити са турски театри и нови турски вестници. В първата половина на 50-те “интеграцията” все още не означава асимилация.²²

Либералното кокетничене с “не-българското население”, изглежда, е прекалено кратко, за да се отрази както на официозната история, така и на учебниците. Излязлата през 1954 първа официозна “История на България” оперира с понятия като “страшни изстъпления и жестокости” и “истинска катастрофа”…²³

След Априлският пленум от 1956 изглежда като че ли политиката на властта следва непроменимата позиция на официозните историци. Начело на партията (а скоро – и на държавата) е застанал най-големият противник на “дезинтеграцията на българския народ” Тодор Живков. Оттук нататък политиката по отношение първоначално на помаците и циганите, а впоследствие и на турците ще бъде политика на постепенна асимилация.²⁴

Катастрофичната теория идеално обслужва асимилационните апетити на новата върхушка. Изобретения натиск, оказван от завоевателите върху “поробеното население”, за да забрави то отеческата си вяра и - дори – майчиния си език, оправдава ответния натиск при “завръщането” на помаците и дори на турците в лоното на „единната нация”...

Учебникът за VІІ клас от 1958 стриктно следва катастрофичната теория. В него завоеванието е представено с образа “смърт и пепелища”.²⁵

През 1962 Политбюро взема решение за “Мероприятия против турчеенето на цигани, татари и българомохамедани” – един от многото етапи на “възродителния” процес.

През 1964 (според секретен доклад на тогавашния външен министър Иван Башев) Турция настоява България да признае турско малцинство на своята територия, а България отговаря с официално предложение за “цялостно уреждане на изселническия въпрос”. “Уреждането” се осъществява чак след четири години – през 1968, когато е подписана нова изселническа спогодба.

Още през следващата (1969) година Политбюро приема Решение за “ускоряване на естествения процес за преодоляване на етническите различия”, с което се закриват турските театри, спират се множество вестници и книгоиздаването на турски език. Създават се условия за постепенно ликвидиране на обучението по майчин език. Именно в това решение е лансирана за първи път заплахата, че българските турци искат “културно-национална автономия”, която оттук нататък ще съпътства всички етапи на “възродителния” процес.²⁶

По същото време (1968) излиза “Методическо ръководство по История на България за VІІ клас”, което повелява на учителите да разкриват “истинския ужас” на “робската действителност”. Те са длъжни да осветляват този период сбито, но “с развълнуван тон”, защото “в тези 500 прокълнати и безконечни години са записани най-страшните страници от неговата (на народа – Е.И.) история.”²⁷

До 70-те години „катастрофичната теория” е основавана предимно върху фолклорен материал и художествена литература, а интерпретациите на османското завоевание в учебниците и в академичната историография не са съвсем идентични.

През 1970 започва процесът на преименуване на “българите с мохамеданска вяра”, приключил окончателно през 1976. В суматохата са преименувани и 5000 турци от Смолянско…

В разгара на процеса (1972) излиза прочутата монография на Христо Гандев “Българската народност през ХV век”, в която османското завоевание категорично се разглежда като геноцид. Анализът на Гандев вече не се опира върху апокрифи и легенди, а върху документи. Въпреки възраженията на мнозина историци, чиито текстове се публикуват в символичен тираж или изобщо не се публикуват, оттук нататък катастрофичната теория за “тъмните векове” ще бъде водеща във всички – и учебникарски, и академични - интерпретации.

През 1978 изселническата спогодба приключва. Този път изселилите се са само 130 хиляди. Онези, които останали да живеят в България, щели да станат част от “единната²⁸ българска нация”.

Подготовката за събитията от 1984-1985, все още представяни като “внезапно” решение, родено от нечие параноично съзнание, започва веднага след края на изселническата спогодба. По време на дългата работа (1979-1982) по програмния документ, осигурил последния етап от “възродителния” процес – “Основни насоки за създаване на единната българска нация” – главният “възродител” на смолянските помаци и турци Величко Караджов изказва следното съображение:

Учебниците по история в началния и средния курс не отговарят на потребностите. Не се разкрива убедително и вълнуващо материала за борбите ни против османското робство и против насилственото помохамеданчване.”²⁹

А заместник-председателят (първият председател е Людмила Живкова, последвана от Георги Джагаров) на “Съвета по развитие на духовните ценности на обществото” Шукри Тахиров направо препоръчва учебното съдържание по история да се приведе в съответствие с “най-новите постановки на ЦК на БКП”…³⁰

“Смъртта и пепелищата” се оказват недостатъчни да убедят все по-“единната българска нация”, че е оставало съвсем малко съществуването й да прекъсне през ХІV и ХV век. Затова през 1981 е създаден учебника по “История на България за ІХ клас”, в който катастрофичната теория за завоеванието придобива най-катастрофичния си изказ. В него се говори не само за “катастрофален акт с трагични последици” – познато и от предишни учебници клише – но и за “масово избиване на българите”, вследствие на което българската народност била “истински обезкръвена”.³¹

Докато някои учени (Вера Мутафчиева и Страшимир Димитров, например) оспорват катастрофичната теория на Гандев³², учебниците стриктно я следват. Поколения ученици израстват с представата за “тъмните векове”, чиято единствена характеристика са реките от българска кръв.

Въпреки категоричното доминиране на катастрофичната теория след 50-те и особено след 70-те години на ХХ век, в българското общество – парадоксално – не се формират мъченически нагласи. „Тъмните векове” са период, по презумпция интерпретиран изцяло трагически, но като че ли не-наложен, не-нормативиран като национална идентификация. В повечето случаи той е дори „прескачан” от учителите, акцентите в чието преподаване най-често са поставени върху възраждането и национално-освободителните борби. Така, дори „най-страшното време” се мисли повече като героизъм, отколкото като саможертва.

За комунистическите „изобретатели на традиция” самата съпротива се оказва по-важна от обекта, срещу когото е проявена.

Катастрофичната теория е лансирана по-скоро да оправдае политическа конюнктура, отколкото да зададе национална идентификация. Затова, вероятно, функционирането й създава впечатление по-скоро за механичност, отколкото за органичност.

„Тъмните векове” обаче излизат на преден план и предизвикват националистическа мобилизация всеки път, когато „тъмността” им е по някакъв начин накърнявана, а катастрофичната теория – дори само академично оспорвана...

Това, разбира се, не се случва по времето на комунизма, но посткомунистическия период е белязан от периодични националистически мобилизации по повод едно или друго академично твърдение.

Когато, например, през 1992 излизат “Записки по история на България” (автор за османския период – Цветана Георгиева), опитващи се да разчупят традиционните представи за “турското робство”, те възбуждат силно обществено недоволство. Все пак, политиката след 1989 гарантира поне разнообразие в гледните точки. Така, през 1996 излизат три учебника, единият от които (на издателство “Просвета”) продължава да интерпретира завоеванието изцяло според катастрофичната теория, а друг (на издателство “Планета 3”) опитва донякъде да се разграничи от нея.

Проблемът обаче не е само в учебниците. Независимо от учебника, немалко от учителите и досега преподават османския период или по старите схеми, или продължават да го прескачат.³³

Немногото опити от по-ново време за изобретяване на дълбока българска травма, свързана с османското нашествие, най-сериозният сред които е катастрофичната теория, не успяват да мобилизират обществени енергии до степента, необходима за нормативиране на жертвите (victims)³⁴ като национален символ или за припознаване на мъченичеството като национална идентификация.

Кръвта на жертвите (victims), призоваваща към възмездие, към Съдния ден, не е саморазбираща се за българското национално съзнание. В българската памет загиналите по време на нашествието (в повечето случаи – и на „робството”) са или юнаци, или жертви. Мъченическото не е ресурс от първостепенна важност за националната идентификация. Логично е, в такъв случай, юнаците да бъдат запомняни, а жертвите (victims) – забравяни.

Очевидно, 70-те години на ХХ век са твърде късен (и твърде кратък, все пак) период за произвеждането на мъченическа саморефлексия. Дори през 70-те години на ХІХ век - много по-важни за произвеждане на национална саморефлексия изобщо – мъченичеството съвсем не е централната тема. Никак не е без значение фактът, че именно във върховата точка на националнообразуващите процеси еманципацията от Цариградската партиаршия фокусира повече енергии, отколкото еманципацията от цариградската политическа власт.

Когато – в самия край на ХХ век – Милошевич възкреси мита за Косовската Голгота, усилията му не бяха насочени към „изобретяване на традиция” – традицията съществуваше, макар изтласкана временно от Титовите „братство и единство”. Когато – за да оправдае „възродителния” процес – Живков намисли да изобрети „турска или ислямска заплаха”, трябваше да започне на почти празно място.

Съвсем не е случайно, че най-мобилизиращата мотивация за изобретяването на заплахата беше намерена в лъжата за „отделянето” на Кърджалийско от България – т.е. в максималното приближение на българската ситуация към ситуацията в Югославия – „изоставянето” на българско етническо население под чужда политическа власт. Именно идеята за „изоставянето на сръбството” – мъченическия народ - пропагандирана от сръбските елити, направи националистическата мобилизация от 90-те толкова масова.

Дори по време на „възродителния” процес масова националистическа мобилизация в България не се случи. Българското общество не успя да се изплаши в достатъчна степен. Това съвсем не означава, че е застраховано от масова националистическа мобилизация в бъдеще. Тя ще зависи от степента на заплахата. И от дълготрайността на изобретената традиция.