Спасението като състояние раздел втори по какъв начин, целта „спасение” да превърнем в състояние част 1 борба със страстите

Унинието се появява в душата от ленност и нехайство, принуждава човека да остави обичайното си правило и е причината за помрачаването на ума, печала и разслабването на душата. От него произлизат помислите на боязливост и хула. На изкушавания от беса на унинието става много трудно да дойде в обичайното си молитвено настроение, бива налегнат от ленност, появява се в него ропот срещу Творец на всичко. Унинието е съединено със скръбта и й помага. Тежкият и лют бяс на унинието напада и разслабва душата, като й внушава ненавист към хората, с които съжителства, към доброто дело и четенето на Божественото Писание. Унинието принуждава монаха да излезе от обителта, внушавайки му, че ако не се премести на друго място, ще си загуби напразно времето и трудовете му ще бъдат суетни. А мирянинът бива принуждаван да се занимава с всичко друго, но не и с молитва и богомислие, подтиквайки го към празнота, с която да го улови. Също така унинието предизвиква такъв глад по обед, какъвто не бива и след тридневно неядене или дълъг път, или тежък физически труд. Когато не може да прелъсти с това, предизвиква много спане. Унинието се ражда от непостоянството на душата и заставя човека да скита и да се занимава с безполезни неща, правейки го вял, унил и празен. Прави го любител на обилните обеди и пирове, на безмислените приказки, постепенно потапяйки го все по-дълбоко в мирското, докато го доведе до всякакво забравяне на Бога и всичко божествено в себе си, докато го направи сокотоподобен.

От празнотата произхожда любопитството, а от него — безчинието и всички пороци. Заради това св. ап. Павел, както премъдър лекар за изцеляване на недъга на унинието, говори: "Заповядваме ви също, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да страните от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас" (2 Сол. 3:6). Светите отци също заповядват да се избягва празнотата, понеже с търпелив труд се отгонва унинието. По техния израз трудещият се бива нападан от един бяс, а празния – от много бесове.

Ава Моисей, един от най-опитните отци-пустинници, съветвал за борба с унинието да не се ходи на гости, но в своето си място човек да се бори с него с търпение, усърдна молитва и ръкоделие. Св. отци казват, че за избавяне от унинието и лукавите помисли, трябва човек да се моли със сълзи и стенания на Бога, както и да избягва празнословието, като се поучава от Светото Писание. Също така, този, който иска да се избави от унинието трябва да избягва излишния сън, да изнурява тялото си и непрестанно да се занимава с духовни упражнения.

Търпението отгонва унинието и другите губителни страсти. Всеки враг воюва, докато види, че може да направи нещо. Ако не успее в нищо, отстъпва или напълно, или за известно време. Този, който иска да победи врага трябва да има търпение, защото този, който претърпи до край, ще се спаси (Мт. 10:22). Св. апостол Павел утешава търпеливо понасящите скърби и гонения, с думите: "Защото справедливо е пред Бога да въздаде скръб на ония, които ви оскърбяват, а вам, оскърбяваните, да въздаде утеха" (2 Сол. 1:6-7).

Търпението е основа на всички добродетели; без него не може да бъде придобита нито една от тях. То побеждава отчаянието, научава душата да не унива от множеството нападения и борби. Господ, знаейки търпението на праведния Йов, му допуснал огромни скърби, за да го приведе към съвършенство и да покаже назидателен пример за другите. Позналият ползата от търпението се старае да го придобие преди всички добродетели. Духовната борба се води на всяко място и без търпение е невъзможно човек да намери покой. Ако са надвиснали над човека две беди: едната, имаща последствия във временния живот, а другата — във вечния, то трябва да изберем първата. Свети Исаак Сирин казва, че е по-добре да търпим беди заради любовта Божия и да прибягваме към Него с надеждата за вечен живот, отколкото поради страха от изпитанията да отпаднем от Бога и да попаднем в лапите на дявола и заедно с него да отидем в мъките. Господ ни избавя от вечните мъки заради търпенето на беди. Търпението е подобно на неподвижна скала сред ветровете и вълните житейски. Търпеливият не изнемогва при нещастия и не се превъзнася при благоденствие, поради това избягва мрежите на врага.
ПЕЧАЛ /СКРЪБ/ МИРСКА

Страстта печал е смъртоносна за душата, ума и тялото и често бива причина за смъртта на хората, мислещи само за земното. Многото и неблагоразумно скърбене на сърцето помрачава разума, изтребва чистата молитва и умилението на душата и произвежда сърдечна болест. При това бесовете довеждат човека до отчаяние, жестокост и безчувственост. В такъв случай душата трябва да бъде подкрепена с думите на псалома: "Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш? Уповавай се на Бога, защото аз още ще славя Него, моя Спасител и моя Бог" (Пс. 41:6). От делата на закона никой не се оправдава, но всички се спасяват даром и с вяра по неописуемото Божие милосърдие.

Всички страсти, освен печалът, съдействат на сластолюбието. А духът на печала изсушава и отсича всяка душевна сласт, както е казано: „отпаднал дух кости суши” (Притч. 17:22). Печалът е подобен на ехидна, вкусването на чиято плът в определена мярка неутрализира отровата на другите зверове, но прекаленото вкусване от нея води до гибел. На този дух предал свети апостол Павел коринтския беззаконник и помолил коринтяни да утвърдят любовта си към него, „за да не пропадне той от преголяма скръб” (2 Кор. 2:7).

По време на беди или напасти, за да не се предаде човек на губителна печал, е нужно да се въоръжи с търпение и смиреномъдрие. Търпенето на всяка скръб носи духовна полза. Но ако скръбта не се излекува със смиреномъдрие, душата ще се повреди.

Необходимо е християнинът да се подвизава против духа на мирската печал /скръб/, която хвърля душата в отчаяние, което не допуснало Каин и Иуда да се покаят. От печала /скръбта/ произлизат: унинието, нетърпението, яростта, ненавистта, прекословието, отчаянието, ленността към молитвата. Лекува се с молитва, с надежда на Бога и поучение от Светото Писание, както и с общуване с благоговейни хора.
ПЕЧАЛ /СКРЪБ/ ПОКАЙНА

Спасително е човек да скръби само за своите съгрешения, но с добра надежда. Свети апостол Павел казва: "Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт" (2 Кор. 7:10). Скръбта по Бога храни душата с надежда и покаяние и е съединена с радост. Тя прави човека послушен и усърден към всяко добро дело, а също – смирен и кротък, незлоблив и търпелив. От това се проявяват в човека даровете на Светия Дух, т.е. радост, любов, мир, дълготърпение, доброта, вяра, въздържание. Покайната скръб е спасителна и полезна: подава търпение при болест и изкушение, храни сърцето със сълзи и възстановява падналите сили на душата. От нея се случва тишината в мислите и веселието в сърцето.

Слъзите на покаяниянието произлизат от дълбокото разкаяние от спомнянето на падението на душата. Те, подобно на река, потапят и разрушават твърдините на греха. Потокът на сълзите понякога произвежда горчивина и болезненост, а понякога веселие и радост. Когато човек със сълзите на покаянието, разпалвани от Божествения огън, се очиства от наслояването и сквернотата на греха, тогава в ума и чувствата усеща горест и болезненост. Който се е очистил и освободил от страстите, се утешава от Светия Дух и се изпълва с неописума радост от сълзите на умилението, които се изливат върху душата като роса за утешение и прохлада.
ТЩЕСЛАВИЕ

Страстта на тщеславието е многообразна и тънка, обхваща почти цялата вселена и отваря вратата на всички демони, подобно на някакъв предател на града. Изкушаваният не може да я разпознае веднага. Прилозите на другите страсти са очевидни и с тях е по-лесно да се пребори човек, доколкото в тях врагът се вижда. Тщеславието може да се притаи незабелязано и присъства във всяко начинание: в думите и в мълчанието, в ръкоделието и в бдението, в поста и в молитвата, в четенето и в безмълвието, в дълготърпението. С всичко това тщеславието се изхитрява да порази война Христов. Който не принуди да се тщеслави със скъпи дрехи, се опитва да го приведе към това с незабележими или бедняшки дрехи. В който от почестите не е успял да вложи самомнение, такъв с търпенето му на безчестие се опитва да доведе до гордост. Ако не може да подбуди подвижника да се тщеслави заради изкуството на красноречието, то възхваля мълчаливия като безмълвник. Който не е склонило към разслабване с изискани ястия, такъв разслабват, хвалейки го като постник. Така във всяко дело и начинание лукавият бяс на тщеславието намира повод да воюва. Той смъква ума на подвижника от висотата на богомислието, внушава му много думи и дела, с които го разсейва, за да загуби молитвата си. Тщеславието ражда помисъла на гордостта и води след себе си всички останали страстни помисли. Ако подвижникът стигне някаква степен на безстрастие и след това възседне коня на тщеславието, той започва да се показва по градове и села заради похвала и слава. Тогава духът на любодеянието го среща и го тръшва, като го наказва така, че да не може да остави болничното си легло, подражавайки на безчинните болни.

Тези, които живеят в света, но очистват своите чувства, сърце и мисли са похвални и блажени. Тези, обаче, които пребивават далеч от света /в манастирите/, но желаят човешка похвала и слава, са нещастни и порочни. Последните ще бъдат осъдени от Бога като прелюбодейци. Защото този, който желае да се прослави в света името и животът му, любодейства пред Бога, подобно на древния юдейски народ.

САМОУНИЖЕНИЕ

Самоунижението е противоположно на тщеславието и го унищожава. Унижаващият себе си пред Бога лесно отхвърля идващите в сърцето помисли на тщеславие и похвала. Следва винаги да помним, че „Бог ще разсипе костите на ония, които се опълчват против тебе” (Пс. 52:6) и нищо да не правим заради човешка похвала, а да търсим въздаяние само от Господа. Трябва също да пазим ума си от самовъзхваляване, за да не паднем в изкушение и да не съгрешим, помнейки, че всяко добро човек може да направи не с едните свои трудове, но само с Божието съдействие.

На преуспяващия в добродетелите нечистият и многокознен бяс на тщеславието внушава, че се подвизава повече от останалите и е достоен да ръководи другите. В такъв случай трябва да се прибегне към самоунижение, да се припомни някой грях и да се попита помисълът на тщеславието, достойни ли са правещите такива неща да свещенодействат и могат ли да наставляват другите. Тогава тщеславието няма да може да отговори и ще избяга посрамено. Трябва също човек да осъзнава своето несъвършенство, мислейки, че е невъзможно за човека в пълнота да изпълни всички заповеди, подобно на това, както купелът не може да вмести морето, и че човешката правда е несравнима с Божията правда.
ГОРДОСТ

Страстта гордост е най-свирепата от всички останали. Тя напада и съвършените и се старае да хвърли в бездната дори изкачилите се на висотата на добродетелите. В сърцата на гордите се въдворява страстта на безчестието. Нищо не вреди така силно, както помисълът на гордостта. Другите страсти воюват най-вече срещу противоположните им добродетели и помрачават душата отчасти. Гордоста обаче не част, а цялата душа помрачава и я довежда до крайно падение. От гордост светлият ангел, украсен с всяка добродетел и премъдрост, започнал да счита, че всички съвършенства принадлежат на неговото естество, а не че са му дадени по Божията благодат и като си въобразил, че е равен на Бога, изпаднал от небето. Неговата мисъл изобличава светият пророк Исаия с думите: "А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север; ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния " (Ис. 14:13-14). Поради това трябва всячески да пазим сърцето си от смъртоносния дух на гордостта и като придобием някаква добродетел, да повтаряме апостолските думи: "не аз, а Божията благодат, която е с мене" (1 Кор. 15:10). Следва да се поучаваме и с думите на псалома: "Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й" (Пс. 126:1). И Господ ни учи с думите: "Без Мене не можете да вършите нищо" (Ин. 15:5). Необходимо е да се помни, че какъвто и да било велик подвиг да предприеме човек, той не може да достигне съвършенство със свои сили, а само със съдействието на Божествената благодат. За това пише свети апостол Иаков: "Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините, у Когото няма изменение, нито сянка от промяна" (Иак. 1:17). И свети апостол Павел говори: "Защото, кой те отличава от другите? Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?" (1 Кор. 4:7). И спасилият се на кръста благоразумен разбойник свидетелства, че в Царството Небесно се влиза само по благодатта и милостта Божия.

Истинското смирение няма нито смирена реч, нито смирен вид, не принуждава човека да мисли смирено, нито човек се смирява като упреква себе си. Изброените признаци и разновидности на смирението са действително вид смирение, но истинското смирение, пълното смирение, е благодат и дар свише. Духовно съвършенство може да се достигне само със смирение, което произлиза от вярата и страха Божи, кротостта и абсолютното непритежание. В сърцата на смирените почива Господ и нищо не изкоренява така страстите, както блаженото смирение. Има два вида смирение. Първото, началното, се състои в това човек да счита себе си най-низш от всички. Второто се състои в това, да приписваме на Бога всички свои изправяния и добри дела. Стремящият се към тази добродетел трябва да счита себе си за по-грешен от всички други хора, по-отвратителен от всяка твар (като противоречащ на своята природа) и по-лош от самите демони, като побеждаван от тях и падащ под тиранията им. Към изпращаното от Бога смирение водят и го ръководят: мълчанието, смиреномъдрието, смиренословието, смиреното облекло, самоунижението, съкрушението на духа и отнасянето на себе си към последните.

Има разлика между смиренословие, смирение и смиреномъдрие. Смиренословието и смирението с всяко злострадание и външни трудове могат да се придобият от всеки подвизаващ се. Смиреномъдрието обаче е нещо Божествено и висше. Да се сподобят с него могат само достигналите средата на преуспяването от влизащия в тях Свети Дух, но едва след много трудове, имайки голямо сърдечно смирение. Смиреномъдрието, влизайки в дълбината на душата, предизвиква неудържими потоци сълзи и очиства ума от всякакви скверни помисли. И тогава човек чувства това, което говори свети пророк Исаия: "Горко ми! ...защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, - и очите ми видяха Царя, Господа Саваота" (Ис. 6:5).

Смиренословието отгонва високоречието. Ако смирението се вкорени в сърцето, то смиренословието ще си отиде. А когато свише слезе смиреномъдрието, то и самото външно смирение и смирено говорене ще се упразни напълно, по думите на свети апостол Павел: "Кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне" (1 Кор. 13:10). Както отстои изток от запад, така отстои истинското смиренословие от истинското смирение. И колкото небето е по-голямо от земята и душата от тялото, толкова от Светия Дух подаваното съвършено смиреномъдрие е по-висше и по-истинско от смирението.

Признак на смиреномъдрието е това душевно устроение, при което човек, имайки всяка телесна и душевна добродетел, счита себе си още по-голям длъжник пред Бога, доколкото, бъдейки недостоен, приел от Него благодатните дарове на добродетелта. И ако го нападне някое изкушение, било от бесовете, било от хората, счита себе си за достоен и за още по-лошо и даже се радва, че заради това временно страдание на земята ще получи облекчение от бъдещите мъки на Страшния Съд. И така, приемайки скърбите като дар от Бога, човек са смирява и винаги пребивава в духовно делание. Смиреномъдрият никога не престава да укорява себе си. Благополучието и скърбите той понася еднакво леко и не се смущава, не търси чест за себе си.

При някой старец дошла веднъж една девица и му казала, че шест дена в седмицата пости и всеки ден изучава Стария и Новия Завет. Тогава старецът я попитал: "Беше ли за тебе оскъдицата като изобилие, безчестието като възхвала, враговете като приятели?" Когато девицата отговорила отрицателно на всички тези въпроси, мъдрият старец й казал, че няма нищо, защото не се е научила на смирение.

Смирението е врата на безстрастието и без него суетен е трудът и пътят скърбен. То дарува всяко упокоение на имащия го в сърцето си, защото в него влиза Христос. Смирението се ражда от много добродетели: от послушанието, търпението, непритежанието, нищетата, мълчанието и страха Божий. То се ражда също така от разума, а разумът се ражда от изкушенията. На позналия себе си се дарува разбиране на всичко. И който се подчинява на Бога, на такъв се подчинява всичко, когато в него се възцари смирението. Наистина, от многото изкушения и търпенето им всеки става опитен и от това познава своята немощ и Божията сила. Позналият себе си не се правъзнася, тъй като всичкото добро, което има, му е дадено от Създателя. Никой не хвали съда, че се е самонаправил такъв, но всички хвалят този, който го е направил. Когато съдът се счупи, всички укоряват този, който го е счупил, а не този, който го е направил.

Смирението се придобива не с наведена шия или с мръсна коса и дрипава дреха, както мислят мнозина, но със съкрушено сърце и със смирен дух, по думите на цар Давид: "Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш " (Пс. 50:19).

Който има в себе си плодовете на Светия Дух (любов, радост, мир, милосърдие, дълготърпение и другите), той наистина е смирен, дори и да не говори смирено. А който говори смирено, но има в себе си плодовете на противоположния дух (ненавист, мирска печал, смущение в сърцето, лукавство и друго подобно), в него съществува сбор от страсти. Понякога някои биват послушни и говорят смирено, а вътре са пълни със самомнение, лъстивост, завист и злопаметство. А други външно не са такива, но се борят за правда, против лъжата или престъпленията срещу Божествения закон, устремяват се към едната истина и вътре са изпълнени с разсъждение, смирение и любов към ближния. Понякога те се хвалят в Господа подобно на светия апостол Павел: " с немощта си ще се похваля " (2 Кор. 11:30).

Но нека никой да не мисли, че е просто да се придобие смиреномъдрие. Това е велико дарование. За придобиването му човек трябва много да се подвизава, да проявява много мъдрост и търпение против нападащите го бесове и изкушения, за да не попадне в тяхната мрежа.