Специализиран научен съвет по отраслова и фирмена икономика при вак

и научна степен “доктор“

на дисертация за присъждане на образователна

и научна степен “доктор“
Научен ръководител:

доц. д-р Найден Найденов

проф. д-р Никола Апостолов

доц. д. ик. н. Юлия Дойчинова
София, 2009
В структурно отношение дисертационният труд е организиран в увод, три глави, заключение, разположени на 203 страници, използвана литература и приложения. Материалът е онагледен чрез 39 графики, 13 таблици, 9 фигури и 5 приложения.

Дисертационният труд е обсъден и насочен към защита от катедра „Икономика на природните ресурси“ на Университета за национално и световно стопанство.

Защитата на дисертационния труд ще се състои на ....................от ........часа в зала............ на Университета за национално и световно стопанство – София, на заседание на Специализирания научен съвет по отраслова и фирмена икономика при ВАК.

Материалите по защитата са на разположение на интересуващите се в канцеларията на отдел „Научни съвети и конкурси“ на УНСС, София, Студентски град „Христо Ботев“.

Голямото значение на аграрния сектор се изразява в това, че в процеса на осигуряване на незаменими базисни потребности, той може да играе двойнствена роля спрямо природата, като допринася за нейното поддържане, или влияе деструктивно върху равновесното ѝ състояние. Тази особеност налага, подобно както при другите сектори на икономиката, селското стопанство да бъде обект на проучване, на оценка и разработване на коригиращи мерки и политики, за да се сведат негативните въздействия до минимум в съответствие с критериите за устойчивост. Аграрният сектор за разлика от други сфери на икономиката се развива в условията на голяма неопределеност, която се дължи на съществуващата неустойчивост в глобалната климатична система и ефекти, свързани с неприятели и болести в аграрните системи. Отчитането на тези външни въздействия както и разработването на мерки за противодействие също влияят върху аграрната устойчивост и се нуждаят от оценка.

Селското стопанство може да изпитва множество проблеми, които най-често се изразяват в неблагоприятни икономически резултати, влошаване на социалните условия и негативен натиск върху околната среда. Взимането на решения и предприемането на ефективни действия, изисква точна и ясна стратегия в политиката, която се прилага. А това не може да стане без разкриване на конкретните проблеми и установяване на тяхната сила с помощта на система от показатели. Изключително динамичната характеристика на селското стопанство често затруднява този процес, затова всяка намеса в политиката без да се основава на цялостна оценка, може да има непредвидим резултат.

У нас цялостна оценка, във всички измерения на аграрната устойчивост липсва или са налице проучвания само в нейни аспекти. От друга страна липсата на общоприета методология за всеобхватен анализ на сложната действителност в аграрния сектор, налага да се направи изследване на чуждия опит, както в теоретично-методологичната, така и в приложната област. На тази основа може да се приеме за актуална, доколкото методологическите достижения и наличната информация позволяват, нуждата да се направи опит за цялостно, многоаспектно изследване на устойчивостта на аграрния сектор у нас.

За постигане на набелязаната цел са поставени следните задачи:

1. Да се анализира същността на концепцията „устойчиво развитие“ и на тази база да се изведат особеностите на устойчивостта на аграрния сектор.

2. Да се направи преглед на подходите за измерване на устойчивостта, както и на системите от индикатори за оценка на устойчивостта в аграрния сектор.

3. Да се представи методиката на рамката за оценка “DPSIR” и възможностите за прилагането ѝ при оценка на устойчивостта на аграрния сектор у нас, подпомогнато от чуждия опит в тази посока.

4. Да се разработи предложение за специфичен набор от икономически, социални и екологични индикатори за аграрния сектор на ниво земеделско стопанство и ниво отрасъл и да се оцени пригодността им като средство за измерване на устойчивостта.

5. Да се събере допълнителна статистическа информация, която да послужи в процеса на анализ на избраните индикатори за оценка.

6. Да се разработят насоки за подобряване на оценката на устойчивостта на аграрния сектор и да се дадат някои насоки за повишаване на тази устойчивост.

1. Аграрният сектор е икономически неефективен и неконкурентно- способен.

2. Аграрният сектор не е социално привлекателен и не осигурява равни възможности за работа, спрямо други отрасли на националната икономика. Аграрният сектор е подложен в по-голяма степен на негативен демографски натиск.

3. Аграрното производство не опазва в достатъчна степен околната среда и използва неефективно някои природни ресурси

Предмет на изследването е устойчивостта на аграрния сектор у нас.

Като цялостна методологична рамка на изследването е използван прилагания в ЕС “DPSIR“ модел, въз основа на който е извършена оценката и са формулирани някои по-важни препоръки за политики в съответните измерения на устойчивостта.

За целта на анализа на равнище ферма се използват собствени емпирични социологически проучвания с помощта на анкетен метод на 75 регистрирани земеделски производители.

Съдържанието на дисертацията е представено в следната последователност:

1. Устойчивостта и концепцията за устойчиво развитие

1. 1. Същност

1. 2. Триединство на модела за устойчивост

1. 3. Устойчивост и неустойчивост

1. 3. 1. Силна и слаба устойчивост

1. 3. 2. Степени на устойчивост

1. 4. Участници в процеса на достигане на устойчивостта

1. 5. Институциите и устойчивото развитие

2. Устойчивото развитие и ролята на земеделието

2. 1. Устойчивото земеделие в европейски контекст

2. 1. 1. Кратка история

2. 1. 2. Основни акценти на аграрната устойчивост

2. 2. Устойчивостта и земеделието на Р. България

2. 3. Основни измерения на устойчивостта на земеделието

2. 4. Mултифункционалността на селското стопанство

1. Методологически проблеми на оценка на аграрната устойчивост

1. 1. Индикатори за оценка на аграрната устойчивост

1. 2. 1. Същност на индикаторите

1. 2. 2. Критерии за избор на индикаторите

1. 2. 3. Сравнение на индикаторите

1. 2. Равнища на оценка на устойчивостта на аграрния сектор

1. 3. Модели (рамки) за оценка на устойчивостта на аграрния сектор

1. 4. Анализ на резултатите от изследвания на аграрната

устойчивост

1. 4. 1. Световен опит

1. 4. 2. Български опит

2. Методически подход за оценка на устойчивостта на аграрния

сектор на Р. България

2. 1. Избор на ниво и времеви период на изследване

2. 1. 1. Ниво на изследване

2. 1. 2. Времеви период на изследване

2. 2. Избор на индикатори за измерване на устойчивостта на

аграрния сектор

2.2.1.Индикатори за измерване на устойчивостта на

отраслово ниво

2. 2. 2. Анкетно проучване и устойчивостта на ниво ферма

2. 3. Трудности при анализа на някои от избраните индикатори

Трета глава. Oценка на устойчивостта на аграрния сектор на Р. България

1. Анализ на индикатори за оценка на аграрния сектор на

макроикономическо ниво

1. 1. Икономически индикатори

1. 1. 1. Брутен вътрешен продукт и Брутна добавена

стойност

1. 1. 3. Брой земеделски стопанства

1. 1. 4. Използвана земеделска площ

1. 1. 5. Структура на ДМА в аграрния сектор

1. 1. 6. Вложен труд в аграрен сектор, измерен в Годишни Работни Единици

1. 1. 7. Инвестиции в аграрен сектор

1. 1. 8. Чуждестранни нвестиции в аграрен сектор

1. 1. 9. Разходи за придобиване и придобити ДМА в

земеделието

1. 1. 10. Външнотърговско салдо

1. 1. 11. Ефективност на използваните ресурси

1. 1. 12. Инвестиции

1. 1. 13. Обобщение

1. 2. Социални индикатори

1. 2. 1. Общи индикатори

1. 2. 2. Демографски индикатори

1. 2. 3. Индикатори за равни възможности

1. 2. 4. Обобщение

1. 3. Екологични индикатори

1. 3. 1. Оценка на почвените ресурси

1. 3. 2. Качество на водните ресурси

1. 3. 3. Емисии на парникови газове

1. 3. 4. Ефективно използване на природните ресурси

1. 3. 5. Енергоефективност на селското стопанство

1. 3. 6. Производство на възобновяема енергия

1. 3. 7. Въздействие върху видовото разнообразие и

ландшафта

1. 3. 8. Инвестиции в аграрния сектор за опазване на

околната среда

1. 3. 9. Оценка на критичните екологични точки

1. 3. 10. Добри земеделски практики

1. 3. 11. Площи с биологично земеделие

1. 3. 12. Познаване на принципите за устойчиво земеделие и ниво на екологична квалификация на фермерите

1. 3. 13. Обобщение

2. Анализ на устойчивостта на ниво земеделско стопанство

3. Насоки за подобряване на политиката, целяща повишаване на устойчивостта на аграрния сектор. Насоки за подобряване на оценката на устойчивостта на аграрния сектор.

В Параграф 1.1. се посочва, че няма консенсус по отношение на точното значение на устойчивостта и устойчивото развитие, което разгледано във времето, все повече изглежда като трудно разбираема палитра от дефиниции на различни представители на науката. Въз основа на направения литературен преглед се стига до извода, че повечето автори се обединяват в своите схващания около общоприетата дефиниция, залегнала в доклада “Нашето общо бъдеще” от 1987 година на Световната комисия на ООН за околна среда и развитие, според която “човечеството е способно да направи развитието устойчиво, удовлетворяващо нуждите на настоящето без да подлага на риск способностите на бъдещите поколения да посрещнат техните собствени нужди“ и, че “икономиката трябва да удовлетворява нуждите на хората, но нейният ръст трябва да се вписва в рамките на екологичните възможности на планетата”.

Обобщавайки някои по-нови виждания в опита да се измери устойчивостта, може да се направи извода, че тя като концепция изразява съвкупност от икономически, социални и екологични цели, с които се постига съхраняването на определени количествени и качествени нива на капитала във всичките му форми във времето, както и постигането на по-голяма ефективност и справедливост. Към тази дефиниция се придържаме в дисертационния труд за целите на изследването.

Възприемането на разбирането за Триединство на модела за устойчивост (фиг.1) означава, че се търси по-голям баланс между икономическото, социалното и екологичното измерение. Този баланс предполага ефикасно използване на ресурсите, икономическа и социална справедливост, както и здравословна и сигурна околна среда, които могат да се поддържат с надеждни екологични принципи, смислени икономически практики и добър живот на индивидите и общностите. С това „триединството“ между икономическа, социална и екологична устойчивост се приема като отправна точка при изследването на устойчивостта, както общо, така и на секторно ниво.

С проследяването на различни мнения по въпроса за степента на устойчивост, се стига до извода, че е трудно точно да се определи кое развитие е устойчиво или неустойчиво. Затова се придържаме към схващането, че проблемът с точната дефиниция на устойчивостта, може да се реши по един по-прагматичен начин, а именно чрез изследването на нейната противоположност – неустойчивостта или загубата на способност дадена система да бъде устойчива. С помощта на подходящо подбрани индикатори би било възможно да се проследи промяната в даден сектор, а с нея да се измери устойчивостта, когато промяната е позитивна или неустойчивостта, когато тя е негативна.

Параграф 1.4. “Участници в процеса по достигане на устойчивостта”, представя основните „играчи“ в този процес. Визирайки аграрната устойчивост, в етапите на изследване се обръща внимание на следните участници - земеделските производители, държавата, неправителствените организации, науката и потребителите.

В последните години в научната литература се обръща внимание върху още едно четвърто измерение на устойчивостта – институционалното. То е разгледано в параграф 1.5. “Институциите и устойчивото развитие” като най-общо включва два момента: ефикасността на прилаганата политика и ефективността на прилагащите я институции. Наличието на сериозни проблеми по отношение на устойчивостта е белег за неефективно действащи институции или неефикасна държавна политика. В този смисъл, в дисертационния труд са направени и някои конкретни предложения, целящи подобрение на институционалната устойчивост.

Понятието устойчиво земеделие, също както понятието устойчиво развитие има множество интерпретации в научната литература. Като общи моменти в понятието се очертават икономическата ефективност, социалната отговорност и екологичната съвместимост. Върху основа на направените проучвания в дисертационния труд се извежда следното определение за устойчиво земеделие: Устойчивото земеделие е това, което е в състояние да осигурява ефективна защита на природата и благоразумно използване и съхранение на природните ресурси; да помага за опазването и консервацията на ландшафта, дивата природа, културните и археологически ценности; да отделя максимално внимание на хуманното отношение към животните; да поддържа гъвкав, конкурентен и икономически ефективен отрасъл, който да допринася за икономически жизнеспособно общество; да осигурява на потребителите снабдяването с достатъчно различни здравословни и на поносими цени храни, произведени в съответствие с общоприетите екологични и социални стандарти; да създава положителен социален климат, включително алтернативна заетост, равенство между различните социални групи и условия за работа; да е с интергенерационен привкус, т. е да осигурява и благоденствие и справедливост и на бъдните поколения и правилно да балансира между икономическите, социални и екологични цели при взимането на решения.

Проследявайки историческата еволюция на политиката по утвърждаване на устойчиво земеделие в ЕС, в параграф 2.1. “Устойчивото земеделие в европейски контекст”, се отделя особенно внимание на Общата селскостопанска политика, като катализатор на този процес. На основата на прегледа на мерките (в частност агроекологичните мерки), подкрепяни с т. нар. “втори стълб” на ОСП, се прави извода, че аграрната политика на ЕС реално е насочена за постигане на целите на Лисабонската стратегия (допълнена с екологичното измерение на Съвета на Европа в Гьотеборг през 2002 г) за устойчиво развитие.

В селското стопанство, основното изискване е политическите решения да се взимат на база пълното отчитане на икономическите, социални и екологични въздействия от прилаганата политика. Може да се обобщи, че в последните години изискванията и отговорностите към селското стопанство нарастват не само от потребността да се зачита околната среда, но и да се осигури дълготрайно присъствие на фермерите в селските райони, които да поддържат производствената функция на селското стопанство.

В параграф 2.2. “Устойчивостта и земеделието на Р. България” се разкрива, че у нас, както и в повечето страни от Централна и Източна Европа, концепцията за устойчивост е сравнително нова и няма дълга история на политики и практики, свързани с нейното управление. Въпреки това устойчивостта, макар и често само декларативно, е приоритет и главна цел през последните години в редица програми за развитие на страната, на отделни нейни райони и отрасли на икономиката.

Въз основа на извършения преглед на специализираната литература, в параграфа “Основни измерения на устойчивостта на земеделието” се обобщава, че главните измерения на устойчивостта на земеделието трябва да са икономическото, социалното, екологичното и институционалното. Те кореспондират и с даденото вече по-горе определение за устойчиво земеделие.

Акцентът, който всяка отделна страна поставя върху устойчивото развитие зависи от степента на нейното икономическо и политическо развитие. Развитите страни акцентират върху екологически устойчивото икономическо развитие, докато развиващите се страни са заети с решаването на проблеми, засягащи осигуряването на базисните потребности и околната среда все още не е станала приоритет, което е съществена пречка за прилагане на едно глобално устойчиво развитие.

Основните измерения на устойчивостта в земеделието може да се тълкуват и през призмата на концепцията за мултифункционалността на селското стопанство, разгледана в параграф 2.4. По акцент обаче двете концепции до известна степен се различават. Устойчивостта поставя ударението върху поддържането на благоденствието във времето и е ориентирана към ресурсите, докато мултифукционалността е насочена и към конкретните дейности, гарантиращи устойчивост.

Определяйки важността на аграрната устойчивост, като ключов елемент от теорията за устойчивото развитие, се отделя внимание на индикаторите, като инструмент на анализа и основа на оценката на аграрната устойчивост. Те дават реалната представа за това, какво е постигнато и ни служат за ориентир доколко се следва устойчив път на развитие. Въпреки някои различия е възможно да се обединят повечето от разгледаните виждания за същността на индикаторите. Според общото мнение, за да са пригодни за оценка, те трябва да отговарят на следните критерии - свързаност с политиката; концептуална обоснованост; да бъдат дефинирани на подходящо ниво на обобщеност; да са ефективни; да са статистически валидни, аналитично обосновани и технически приложими; рентабилни в своето използване; както и да са ограничени на брой, да бъдат опростени и лесни за интерпретация, за да бъдат полезни при вземането на решения.

В параграф 1.2. “Равнища на оценка на устойчивостта на аграрния сектор” се определя йерархията на различните аспекти на земеделското производство (таблица1).

Биофизическо	Икономическо	Социално
		Глобално
	Глобално	Обединение на страни (например ЕС)
	Обединение на страни (например ЕС)	Нация/Страна
Екосистема	Страна	Район/Регион
Ландшафт	Земеделски регион	Село
Поле	Ферма	Домакинство