Специализиран научен съвет по политология при висшата атестационна комисия


Кога има спор в данъчно-осигурителния процес и между кои страни възниква ?



страница4/11
Дата15.01.2018
Размер2.3 Mb.
#47830
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Кога има спор в данъчно-осигурителния процес и между кои страни възниква ?

Във всяка една фаза и при всяко едно действие или акт по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс може да възникне спор между приходната/общинската администрация или частно лице. Частното лице може да бъде гражданин, юридическо лице със стопанска или с нестопанска цел, друг стопански или правен субект.

Неадекватността на нормативната система във връзка с алтернативните методи за разрешаване на спорове в данъчно-осигурителния процес произтича именно от това, че съставителите на проектите на процесуалното данъчно-осигурително законодателство не са отчели всички конфликтни точки. Нещо повече, те не са взели предвид и всички възможности за разрешаване на спорове по извънсъдебен начин, с оглед на тяхната реална приложимост. Стесняването на приложното поле на АРС само до споразумението, съгласието и договора разкрива недостатъчното познаване на разнообразието от алтернативните способи, което води до една законодателна неперфектност.

Понастоящем конфликтите в данъчния (данъчно-осигурителния процес) в България се развиват във всяка една процесуална фаза и по отношение на различни проявления на процеса. Тези конфликти могат да бъдат класифицирани на базата на 5 критерия: според вида данъчно-осигурително производство, към което се отнасят; според участващите в конфликта лица; според характера на приложимото законодателство, прилагането или тълкуването на което поражда конфликта; според фазата в прозводството, в която възниква и се развива конфликтът; според мястото, където се проявява конфликтът. Особеностите на конфликтите в данъчния процес с оглед на разновидностите на случаите при тази класификация, може да бъде извършена по следния начин:


Първо, според вида данъчно-осигурително производство, към което се отнасят:

- производство по регистрация;

- производство по административно обслужване;

- произвоство по определяне на данъци и задължителни осигурителни вноски;

- производство по установяване на нарушения на данъчното и осигурителното законодателство и налагане на административни наказания;

- прозводство по обжалване на актове и действия на органите на Националната агенция по приходите и на публичния изпълнител;

- производство по доброволно или принудително събиране на публични задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски.

Второ, според участващите в конфликта лица:

- органи на приходната администрация или публичния изпълнител, от една страна, и граждани и юридически лица, от друга страна;

- органи на приходната администрация или публичния изпълнител, от една страна, и други държавни или общински органи, от друга страна;

- общински органи, администриращи местни данъци и такси, от една страна, и граждани и юридически лица, от друга страна;

- общински органи, администриращи местни данъци и такси, от една страна, и други държавни или общински органи, от друга страна.

Трето, според характера на приложимото законодателство, прилагането или тълкуването на което поражда конфликта:

- данък върху добавената стойност;

- доходи на физическите лица;

- корпоративно подоходно облагне;

- акцизи;

- данък върху добавената стойност;

- местни данъци и такси;

- процесуално данъчно-осигурително законодателство;

- устройствено и организационно законодателсво на приходната адмистрация;

- друго приложимо от органите на приходната администрация и други органи, администриращи данъци законодателство.



Четвърто, според фазата в прозводството, в която се поражда и развива конфликтът:

- чисто административна фаза на извършване на технически действия;

- действия по контрол за прилагане на законодателството от страна на администрацията;

- подготвителни действия за изготвяне на формален акт от страна на администрацията;

- несъгласие с формален акт на администрацията и действия в периода на правото на отзив;

- административно обжалване на акт или действие на администрацията;

- съдебно обжалване на акт или действие на администрацията.

Пето, според мястото, където се развива конфликтът:

- в Централното управление на Националната агенция за приходите;

- в териториалните дирекции на Националната агенция за приходите;

- в Агенцията за държавни вземания;

- в общински структури, администриращи местните данъци и такси.
Конфликтът в данъчно-осигурителния процес се характеризира със следните особености:

1. Единство на доброволност и принуда. Отношенията между администрацията и задължените лица в данъчно-осигурителния процес се коренят нормативно в принципа на доброволност на изпълнение на данъчно-осигурителни отношения. Като пример в тази насока е подаването на данъчни декларации за доходите на физическите лица (самооблагане) или пък декларирането на промяна в статуса на недвижимия имот. Когато обаче администрацията констатира неизпълнение на определено задължение от страна на лицето, отношението се превръща в принудително.

2. Единство на независимост и зависимост. Поначало отношенията между администрацията и лицето са независими, ако и двете страни изпълняват точно своите права и задължения с оглед на съответната принуда. Но когато се осъществява конкретно изпълнение на тези задължения, отношенията се превръщат във взаимозависимост, например извършването на ревизия от страна на приходната администрация;

3. Двустранност на задълженията. Приходната администрация и лицето са в отношение на изпълнение да задълженията си по действащото данъчно и осигурително законодателство;

4. Краткосрочност и абсолютност на отношенията. Взаимодействието може да се прояви в рамките на няколко минути (подаване на данъчна декларация), а може да приеме формата на абсолютно взаимодействие, тъй като лицето притежава качеството на данъкоплатец и осигурител, а администрацията има качеството на орган, отговорен за приложението на данъчно-осигурителното законодателство. При балансирани отношенията между двете страни, взаимодействието се поддържа през годината чрез плащане на данъци и осигурителни вноски;

5. Баланс и дисбаланс. Горепосоченият пример илюстрира баланса в отношенията между администрация и частните лица. Дисбалансът се проявява в нарушаване на правата, задълженията или правомощията от страна на поне единия участник в производството. Най-общо, това е нарушение на норма на данъчно-осигурителното законодателство;

6. Историчност на конфликта. Тази особеност може да бъде проследена по пътя на отчетността в администрацията – от деловодството и архива, където се съхраняват информация и данни във връзка с възникнал спор на определено лице с приходната администрация. Тази информация може да послужи за анализа на спора, предвид неговото последващо развитие в и превръщането му в траен конфликт;

7. „Фискален уклон”. Тази характерност на отношенията между работещите в приходната администрация и задължените лица в никакъв случай не бива да бъде пренебрегвана. Психологическите настройки в българското общество по отношение на органите на властта, а също и към заплащането на публичните задължения са фактори, които оказват съществено влияние върху пораждането на конфликта. Авторитетът и доверието между администрация и гражданин се градят дори и в рамките на административното обслужване, така че ежедневните контакти трябва да се отчитат като особено важни в отношенията между тези страни.

8. Позитивен или негативен оттенък на оценката. Всеки частен субект има своите негативни или позитивни „спомени” от развитието на отношенията между него и приходна администрация и обикновено са резултат от придобития опит по конкретен случай. Българската приходна администрация положи максимални усилия за подобряване качеството на предлаганите услуги по отношение на физическите и юридическите лица. За съжаление към настоящия момент не може категорично да се отчете пълно удовлетворение от страна на частните субекти.

Как се решават понастоящем споровете, възникнали в данъчно-осигурителния процес

Данъчно-осигурителният процес е част от общото публично право. За него са характерни концепциите за отношението власт - подчинение от страна на администрацията към частните субекти. Последните, недоволни от актове или действия на администрацията, могат да ги обжалват. Първата фаза на обжалването е пред т.нар. решаващи органи, които за приходната администрация са директорите на дирекциите по обжалване и управление на изпълнението. Макар и да не е отразено в ДОПК, във вътрешните процедури на приходната администрация е предвидено, че тези директори работят с екипи от свои служители. По принцип в тези екипи задължително има служители с икономическо и с юридическо образование. От организацията на работа на тези екипи зависи колко качествено и в какъв срок ще бъде изготвен проектът на решение от решаващия орган. Последният подписва решението еднолично. ДОПК действително предвижда няколко норми, даващи възможност за приложение на АРС именно в тази фаза на процеса – административното обжалване. Не може да се приеме, че тези норми са достатъчни като правни възможности. Процесът на обжалване все още е много тромав, консервативен и формален.

Втората фаза на обжалване е пред съответния административен съд. Съдилищата от това ниво обикновено разглеждат данъчно-осигурителните дела в разумни срокове. Законодателят обаче не е предвидил възможност за АРС на тази фаза на данъчно-осигурителния процес. Съдиите рядко биха предложили на страните споразумение, защото би трябвало да ги препратят към общото административно и гражданско процесуално законодателство. Трудно е обаче администрацията да се съгласи на споразумение на тази фаза на процеса, защото случаят вече не е в нейна компетентност и отговорността за решаването му е в компетентността на съдебната власт. Заключителната фаза на обжалване, ако се използва от едната или другата страна, или и от двете, е обжалване пред състав на Върховния административен съд. По съществото си това е касационно обжалване и тук според традициите на българската правна система трудно би се приложил какъвто и да е способ на АРС, защото съдебният състав проверява единствено дали са спазени законовите изисквания по отношение на акта на приходната администрация. Липсата на произнасяне относно релевантните факти и несъбирането на нови доказателства прави опцията за използване на алтернативните методи за разрешаване на спорове трудно приложими именно в тази фаза на процеса.

Статистиката тук е повече от показателна:

Във Върховния административен съд за 2004 година са образувани общо 11 598 броя дела, а са приключени 10 955 броя дела. От тях данъчните дела са 2 959 броя. От данъчните дела висящи са 1 153 броя. 17

За 2005 г. в същия съд са образувани 12 366 броя дела, като от тях данъчни са 2 519 броя. ...Общо през годината се е работило по 3 620 броя данъчни дела, като от тях висящи са били 1 101 броя и 2 519 новообразувани... 18

„Новообразуваните дела през 2006 година ...възлизат на 12 914. ...дела, образувани предимно по касационни жалби...постановени по жалби срещу актове на данъчната администрация...2 823 бр.дела, от които висящи ...1 303 бр. и 1 520 новообразувани.”19 В същия доклад е посочено, че „Значителни усилия се полагат...за недопускане и преодоляване на възникнала противоречива практика...по прилагането на процесуалния и материалните данъчни закони, които ежегодно се променят”.

Именно това непрекъснато променящото се данъчно и осигурително законодателство, както и новият Данъчно-осигурителен процесуален кодекс създават нови и нови хипотези, на които административната и съдебната практика дават различни отговори. Единна съдебна практика по отношение на принципно едни и същи данъчни и осигурителни институти не съществува именно поради динамиката на правната рамка и новите реалности на данъчно-осигурителния контрол. А прилагането на алтернативните методи за решаване на спорове в данъчно-осигурителния процес би спестило не само на администрацията, но и на съдилищата противоречива практика, защото въпросът би бил разрешен още при възникването на спора и не би се развил по-нататък.

“През 2007 г. са постъпили общо 13 659, а са свършени са общо
13 777 дела...За сравнение, постъпилите дела през 2006 г. са били 12 915, а свършените – 13 604. Увеличената бройка на постъпилите дела води до извода, че приемането на Административнопроцесуалния кодекс не доведе до очакваното намаляване на делата във Върховния административен съд. Причината е, че до голяма степен подсъдността пред Върховния административен съд е определена от чл. 125, ал. 2 от Конституцията на Република България, както и от специални закони...”20

Това становище на председателя на Върховния административен съд трябва да бъде споделено напълно, но и доразвито. Ако предвидените в Административнопроцесуалния кодекс и специалните закони възможности за алтернативни на съдебните методи бяха използвани ефективно, образуваните дела пред висшата съдебна инстанция биха били в пъти по-малко. От това следва изводът, че макар и законодателната рамка за алтернативните методи за разрешаване на спорове да съществува, разбирането и мотивацията за използването им на индивидите и институциите все още не е на необходимото ниво.



Подготовка и провеждане на преговори

При липсата на обособена структура в приходната администрация, която да се занимава с приложенията на АРС, подготовката за преговори обикновено се свежда само до обсъждане на казуса между служителите, които са изготвили акта и тези, които ще участват в преговорите с жалбоподателя. Нищо конкретно не е разписано като процедура, която да даде възможност за максимална ефективност на тези преговори. Няма данни приходната администрация да има подготвени служители, които да се занимават с преговорния процес.

Провеждането на преговорите представлява формално изслушване на аргументите на жалбоподателя и то в офисите на приходната администрация. Нужно е обаче да се постигне една действителна ефективност от преговорите. За целта е необходимо да се обучат служители на приходната администрация, които да имат подготовка за спокойно и рационално изслушване на аргументите на другата страна. Тези служители трябва да могат да преценяват не само креативността на всеки един подход към споразумение, но и съответствието на този подход с действащото към момента законодателство. Тоест, те трябва да умеят да преценяват доколко целесъобразността на предложеното споразумение съответства на законността му. В отговорността на тези служители да влиза изготвянето на проекто-варианта на едно споразумение, с което окончателно се разрешава спорът и този проект също трябва да следва действащото законодателство. Подготвеното споразумение трябва да обвързва органа на приходната администрация, от който зависи действителното разрешаване на случая – по административен ред или по пътя на постигане на споразумението. Това обвързване трябва да е предварително определено във вътрешни правила или процедури на приходната администрация.

На второ място е необходимо да се осигури помещение, в което и двете страни да се чувстват комфортно. Това помещение трябва да е самостоятелно обособено, с подходящ интериор и оборудване.

На трето място и двете страни да имат възможността да ангажират необходимите специалисти и експерти, които да ги съветват по време на преговорите, като никакви ограничения в тази насока не биха били оправдани. Счетоводители, адвокати, одитори, консултанти, а защо не и медиатори трябва да имат свободен достъп до участие в преговорите, когато едната страна държи на тяхното присъствие.

Липсата на неутрално място и спокойна атмосфера обричат на неуспех още в началната фаза всеки един преговор, независимо от желанието и добронамереността и на двете страни.


Основни опасности по време на спор

Служителите на българската приходна администрация в по-голямата си част са възприели един краен фискален уклон. Тази психологическа настройка е много опасна, защото тя предполага нежелание за изслушване на противната аргументация.

Втората опасност се корени в това, че служителите от НАП в контактите си с частните субекти в писмения и устния стил използват бюрократичен стил на изразяване, който е примесен с правна и данъчна терминология. Той често е непонятен за гражданите. Липсва действителна комуникация с гражданското общество. Съществува опасност лошата комуникация да се превърне в спор.

Лимитираното работно време на служителите и множеството задачи, които са им възложени, също усложняват процеса на преговорите. В случай на комплексно действие на тези два ограничаващи фактора се стига до желание за по-бързо приключване на преговорите, независимо че не са изчерпани ресурсите за удовлетворителен резултат. Когато отсрещната страна установи появата на такава тенденция, тя губи мотивация за продължаване на преговорния процес.

Четвъртата опасност се корени в това, че не само приходната администрация, но която и да е друга бюрократична структура поначало не признава своите грешки. Напротив, често се стига до абсурдните ситуации те да бъдат компенсирани с нови и нови грешки, вместо да се изслуша спокойно аргументацията на жалбоподателя. Този феномен най-често произтича от ръководство, но не бива да се забравя, че и редовият служител, знаейки за периодичната оценка на работата му, не е склонен да признава каквито и да е грешки.

Макар и да могат да бъдат открити и други опасности за провеждането на спора, трябва да се отбележи на последно място и това, че частните субекти понякога имат претенции, които са извън границите на каквито и да е законови норми. Нито една администрация не е в състояние да удовлетвори подобни претенции. Ако такива бъдат повдигнати по време на преговорния процес, те сами по себе си са един фактор с отложено действие, който би довел до неефективен изход.


Сключеното споразумение прекратява спора

Данъчно-осигурителният процесуален кодекс не разглежда хипотезите относно изпълнението или евентуалното неизпълнение от едната или от двете страни на споразумението. Също така не се произнася и относно евентуалната му изпълнителна сила, ако се стигне до принудително изпълнение. Това е още едно основание да се счита, че нормативната уредба по отношение на АРС е фрагментарна и не изведена докрай. Законовите норми дават по-голяма сигурност на администрацията при определени нейни действия. Липсата на изрична законова уредба води до несигурност и нежелание за нововъведения.

Ако не са изтекли определени законови срокове, при неспазването на споразумението може да се упражнят права по административния процес, а в някои случаи по общия исков ред. Най-неприятната ситуация би била, ако страните очакват изпълнение на споразумението, сроковете за формалните средства за защита са изтекли, а споразумението не бъде изпълнено. Не фактът на сключването на споразумението, а изпълнението на всички задължения по него и от двете страни означава действителното прекратяване на спора. Текстовете на новоприетия Административнопроцесуален кодекс дефинират прекратяването на спора със споразумение именно по този начин – подобно на влязъл в сила административен акт или съдебно решение, което прекратява спора.

Споразумение

Споразумението представлява договаряне на общи цели, които страните ще преследват до постигане на уговорения резултат.

Социалния, икономическия и политическия характер на споразумението трябва да търсим в сферата, която го е създала – правото. Но самото споразумение като свободно изразяване на насрещни воли, целящи един и същ резултат, може да съществува и извън обсега на правното регулиране. Въпреки това, още от създаването си правото инкорпорира като основна своя съставна част споразумението, създавайки формални правила за неговата действителност и доказване.

Основен принцип в правото е свободата на договаряне. Върху този постулат е изградено изцяло частното право (но и публичното, макар и понякога само мълчаливо), което приема този принцип като основа за уреждане на обществените отношения. Само допреди няколко години в българската правна, социологическа и политологическа наука битуваше мнението, че договаряне с администрацията е невъзможно. Законодателството и практиката от последните две-три години обаче промениха това мнение. Изричните норми на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, предвиждащи споразумение в административното производство, разкриват развитието на правната мисъл в родното законодателството. Административнопроцесуалният кодекс закрепи по категоричен начин възможността за извънсъдебно споразумение.

При развитието на икономическите и правните системи на Европа кодификацията на видовете договори е доразвита с понятието “сделка”. Тя подхожда най-вече на психологическия (волеви) елемент на договарянето, а не на насрещните права и задължения. Ако при сделката вниманието се фокусира върху желания резултат и реалното му постигане, то при договора се търси формалното изпълнение на правата и задълженията на едната страна в сферата на другата страна. Именно социалният и икономически ефект на договарянето в административния процес в областта на данъците и осигурителните вноски се материализира най-вече чрез целения резултат, постигнат на базата на доброволност и сътрудничество между приходната администрация и гражданския субект.

Споразумението е вид договаряне. Най-често то се свързва с компромиса. Но докато правните системи използват термина „договаряне” в смисъла на търсене на компромис, то в социологически и политологически аспект същият феномен се изразява с понятието „преговаряне” или „водене на преговори”. Според Димитър В. Димитров „Преговорите са едно от най-древните средства за регулиране на човешките отношения. Чрез тях е възможно да се намерят решения дори и там, където интересите не съвпадат, а мненията по даден въпрос се разминават сериозно”21. Същият автор посочва като крайна цел на преговорите постигане на съвместни решения във връзка с конфликта. Юридическата терминология използва термина „спогодба” във връзка с крайното съвместно решение. В публичната сфера преговорите намират своето сериозно място и могат да бъдат успешен регулатор на отношенията между публична администрация и частни субекти.

Според автора „методите за нормативно регулиране на конфликта”22 са следните:

1. Неформален метод – свързан е с оптималния вариант на поведение.

2. Метод на формализацията – писмено или устно определяне на норми, за да бъде избегната неопределеността и нееднозначността при евентуалното им тълкуване.

3. Метод на локализиране – съобразяване на нормите със съответните условия и особености.

4. Метод на индивидуализация – диферинциране на нормите с оглед на възможностите на всеки субект.

5. Метод на разясняване – информиране на субектите относно необходимостта от съобразяване с нормите.

6. Метод на изгодния контраст – първоначално завишаване и последващо намаляване на нормите до приемливо за субектите равнище.

В българската правна система относно споразумението най-често се използва терминът “спогодба”. Легалната дефиниция на спогодбата в българската правна система можем да намерим в Закона за задълженията и договорите :



“С договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки”23

От законовия текст могат да се направят в случая следните важни изводи:

Първо, видно е, че спогодбата е вид договор, правна, облигационна връзка. Трябва обаче да се прави ясно разграничение между споразумението и конвенционалния договор, защото простото им отъждествяване може да породи недоразумения в теорията и в практиката. Поддържаме, че спогодба може да бъде налице и в публичната сфера – налице са подобни норми в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Действително, те касаят международни отношение в сферата на данъците, но въпреки това, самото наименование, използвано в нормативния акт дава сериозна база за възприемчивостта на института в областта на публичните задължения.

Второ, спогодбата е двустранен (или многостранен) вид договор, защото е сключван от страните (в законовия текст е използвано множествено число). Едностранната възможност за спогодба е дефинитивно изключена.

Трето, цел на спогодбата е елиминирането на спор. Не е подходено ограничително към видовете спор, т.е. – същия може да бъде от чисто правен, но и от морален, социален и всякакъв вид характер. Това широкообхватно поле на уреждането на различните родове и видове спорове е особено важно, защото то действа в почти същия обем и при медиацията. Не е ограничено и понятието за спор – само като неразбиране, като несъгласие, като неизпълнение и други. Дори когато става въпрос за личното отношение на служители от приходната администрация, примерно по отношение на конкретен гражданин, това има своето отражение към развитието на административния процес, защото би могло да накърни права и законни интереси на лицето.

Четвърто, спогодбата е насочена към настоящето (“съществуващ спор”) но и към бъдещето (“възможен спор”). Дали е налице конкретен казус по отношение на данъци и осигурителни вноски, или просто се иска тълкуване на правна норма в тази сфера, която все още не е приложена - спогодба може да бъде постигната, дори и на абстрактно основание.

Пето, действията към настоящето са насочени към “прекратяване” на спора, а към бъдещето – на “избягване” на спор. Такъв хипотетичен казус би бил случаят, когато методолозите на НАП съвместно с професионалисти от частната сфера дадат едностранно и категорично тълкуване на правни разпоредби, с оглед на еднаква и непротиворечива практика.

И последно, начинът за действие на спогодбата е постигане “на взаимни отстъпки”. Взаимните отстъпки биха могли да се ограничат до изслушване на чуждото мнение, дори и то да не бъде възприето изцяло. Ако приходната администрация и примерно сдружения на данъкоплатци и осигурители имат ясна представа относно застъпваните становища на другата страна, то това е една крачка напред, с оглед на невъзможността от неприятни изненади с нови аргументи.

За „подем на договореността в съвременното общество”24 говори Питирим Сорокин. Той развива тезата, че XIX и XX век могат да бъдат разглеждани като „златен век на договорното общество”. Според него, дори характеризирането на съвременното общество може да бъде изразено само с една дума – „договореност”. Именно под тази характеристика може да бъде подведено европейското и американското общество. За последните две столетия това общество се е изграждало най-вече на базата на взаимната изгода, която поражда споразумението и договора. Дори фундаментът на съвременното западно общество – икономиката, е изграждан на базата на договорната система. Политическата система също стъпва на договора като основен инструмент за действие. Сорокин дори прави извода, че гарантирането на равенството на гражданите пред закона; правото да се образуват сдружения; свободният избор на занятия и други всеобщи права и свободи произтичат именно от задължението да се уважават правата и свободите, трансформирано в конституционни норми в съвременните западни общества, на базата на обществен договор, „свободен договор между свободни страни”25. По този начин договореността между свободни и равнопоставени субекти се превръща в основата и на политическата система.

Но Сорокин говори също и за „криза на договореността”. Тя произлиза от простия факт, че не всичко може да бъде договорено. За един договор трябва да са налице четири неотменими и неизменяеми от страните условия, а именно :

- договарящите се страни трябва да бъдат свободни и независими;

- свободата на договарящите се не трябва да бъде използвана в ущърб на обществото;

- договорите трябва да се изпълняват;

- едната страна не трябва да използва договора в ущърб на другата. 26

Но с нарастването на нихилизма – правен и нравствен, повечето от тези условия започват да се нарушават. Именно това довежда до съвременна криза в договорните отношения. Както се изразява Сорокин: „кризата на договореността означава фундаментална криза за абсолютно всички социални организации и институции на западното общество, от най-малката до най-голямата, от основата до върха”27. С нарастването на автократичните тенденции в съвременното общество, не гражданите, а властта взема решения относно повечето права и свободи. Освен че взема решения, тя контролира и регулира не само икономическите и политически отношения, но дори и чисто частно-правните, като семейните. Затова Сорокин изразява мнение, че съвременният гражданин няма алтернатива – той или трябва да се подчини на решението на властта, или ще бъде санкциониран от нея. По този начин той губи свободата си и се превръща в марионетка. На следваща фаза на този процес обаче правителствената власт се изкривява, след като се стреми да регламентира абсолютно всичко в икономиката и обществото. По този начин гражданинът губи почти всички свои права и свободи и се превръща просто в обект на действие на властта.

Анализирайки всичко това, Сорокин посочва и корените на кризата. Според него до този резултат се стига с неспазването на правилата на „почтено, истинско договаряне”28. Нормално е при едно договаряне едната страна да се стреми да извлече за себе си колкото се може повече изгоди. Това води до две противоречиви тълкувания на договора или на изпълнението му. Достига се до конфликт, който по принцип се разрешава от съдилищата. Но непрекъснатото усложняване на законовите положения неминуемо изисква привличането на специалисти в съдебния процес – адвокати. Естествено е, че икономически по-силният субект по спора може да привлече на своя страна най-добрите адвокати за случая. Това обаче обръща принципа на правото на защита, защото другата страна е поставена в неизгодна позиция на защитата на интересите си. Тенденцията от свободни договорни отношения преминава в тенденция на „прикрита принуда”29. Оттук неминуемо се стига до недоверие в свободното договаряне и дори до отказ от него.

Въпреки това, Сорокин е оптимист относно договореността. Той предлага подходящата рецепта – възстановяването на нравствените норми и ценности и отказ от псевдоценности. Личността трябва да приеме самоконтрола чрез ограничаване на непрекъснатите желания, спазвайки абсолютните ценности. В резултат на това в обществото ще се достигне до култура, даваща шанс на всекиго, а не само на определени индивиди, групи и организации.30

Споделяйки тезите на Сорокин, смятаме, че договарянето е невъзможно, ако не се спазва един основен принцип на човешкото общество - принципа на справедливостта. Той се състои в удовлетворяване на претенциите и защита на интересите на договарящите се страни. Понеже част от обществото са и публичните институции, явно и по отношение на тях трябва да се приеме за присъща свободата на договаряне. Обратната теза, че това е недопустимо, все повече се накърнява от приетите с ДОПК (макар и не многобройни) норми, уреждащи споразумението, спогодбата, договора.

Анализът на данните от изследването показва, че 66% от респондентите са изразили становище, че е удачно данъчната администрация и данъкоплатецът да постигат компромис и да сключват споразумение за решаване на възникнал между тях спор. От далите този отговор от общия брой анкетирани 18% са юристи, 5% предприемачи, 2% наети в частния сектор, 18% данъкоплатци и 22% “други”. В равно съотношение юристите и гражданите, които са се самоопределили като данъкоплатци, приемат компромиса и споразумението в данъчния процес. Процентът на предприемачите, които застават на същата позиция, е чувствително по-нисък, но е възможно същите да се самоопределили в друго качество. (Таблица № 1).

Близо 7% от респондентите са против споразумението и компромиса в данъчното производство. От тях 1% са данъчни служители, 1% данъкоплатци и 5% “други”. Малкият брой от анкетираните лица, даващи подобни отговори, насочва към извода, че съпротивата на ниво нагласа към компромис и споразумение в данъчния процес няма голяма тежест. (Таблица № 2).

Само 11% от анкетираните не могат да преценят дали компромисът и споразумението са допустими в данъчния процес. От тях 2% са юристи, 3% данъкоплатци и 6% „други” (Таблица № 3). Към тях обаче може да се причислят 16% неотговорили респонденти, което само по себе си е смущаваща величина. Още повече, че от тях 5% са юристи и 1% - предприемачи – социални групи, които по принцип би трябвало да са поддръжници на компромиса и споразумението. Делът от 6% данъкоплатци и 4% „други” също не е за пренебрегване. (Таблица № 4).

Въпреки категоричния превес на поддръжници на компромиса и споразумението между администрация и данъкоплатец, общият брой от 27% от лицата, които не могат да преценят или не са дали отговор, показва, че относно популяризирането на тези извънсъдебни методи за разрешаване на спорове трябва да бъде извършена огромна по обем работа. Тя трябва да убеди представители на множество социални групи, че в рамките на законодателството може да се търси най-удачното решение за всеки един случай, което би довело до постигане на ценността „справедливост” за конкретния казус. (Графика № 3).

Справедливост може да е налице само ако договарящият действа самостоятелно и съзнателно. Намесата на чужда воля чрез физически, икономически, психологически или друг вид натиск е недопустима. Това опорочава поначало справедливостта, която е един вид “равенство”, но “равенство на волята”. „Волята” на администрацията се упражнява от работещите в нея, най-често - от ръководни служители. Но веднъж изразена по формален или неформален (но обвързващ) начин, тя ангажира всички други служители в администрацията.

При договарянето справедливостта се съизмерва с оглед на постигнатата реципрочност на правата и задълженията на страните. Ако е налице баланс между удовлетворените „желания” и „искания” на договарящите се субекти, в договорната връзка може да се говори за справедливост. Справедливостта в договорната връзка може да бъде наречена и реципрочност. Тази реципрочност (еквивалентност) обаче има субективен характер, защото се преценява от гледна точка на съдоговорящите. Всяка от страните в процеса на договаряне и при условията на постигнат договор от своя гледна точка преценява дали процесът и крайният резултат са справедливи за нея. Веднъж обаче дадено, съгласието за сключване на договора предполага, че страните са били убедени в справедливия му характер.

Принципът “договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили” е намерил своето място в Закона за задълженията и договорите.

В основата на този принцип са заложени етичните правила на добросъвестност и коректност, спазване на поетите задължения и себеуважението.

При наличието на конфликтна ситуация страните могат да постигнат договорно уреждане на взаимните си претенции по следната логическа схема :

Първо, да се преценят собствените позиции, интереси, очаквани резултати.

Второ, да се изяснят позициите и целените интереси на другата страна. Това изясняване трябва да бъде безсъмнено, т.е. не би трябвало да се допусне грешка или пропуск в този анализ. Най-добре е да се поиска категоричното деклариране на позицията на другата страна.

Трето, отправяне на едностранно или двустранно предложение чрез възможни начини за постигане на взаимно съгласие.

Четвърто, правене на взаимни отстъпки в рамките на разумното.

Пето, постигане на споразумението (договора) в ясна и разбираема за страните форма.

Шесто, добросъвестно изпълнение на договора от двете страни и избягване на конфликтната ситуация.

Изключително точното описание във връзка с преговорите и споразумението в областта на данъчния процес отново изтъква Димитър
В. Димитров: „Известна е например мудността на съдебната система или на данъчната система както у нас, така и в повечето съвременни държави. Ето защо, в подобни ситуации опонентите предпочитат преговорите с надеждата за по-бързо решаване на възникналия проблем.”31

За нуждите на анализа са разгледани добрите практики във Великобритания, САЩ и Холандия – страни, които имат опит и традиции в прилагането на алтернативните методи за разрешаване на спорове.

В подкрепа на горния извод могат да бъдат посочени следните мнения във връзка с приложението на споразумението във Великобритания:

Тим Рейнолдс, съдружник в Констант & Констант, Лондон, Великобритания, смята, че „споразуменията са организирани не много добре на този етап в Югоизточна Европа, защото ако в договора арбитражната клауза посочва Съда, то е почти сигурно, че делото ще бъде спечелено от Правителството (ако последното е едната страна по договора), но това вреди на бизнеса, пазарната икономика и правовата държава.”32

Хейзъл Ген, (професор, Юнивърсити Колидж, Лондон, Великобритания) обръща внимание на реформата на Лорд Уулф, с която споразуменията във Великобритания са адмирирани при някои видове съдебни дела; съдиите вече имат власт да “насочват” страните към споразумения; съдиите са обучени да приемат споразумения между спорещите страни.33

На въпроса защо се прилагат споразуменията, се отговаря по следния начин: съдебните процедури са бавни и скъпи; съдебният процес изисква много време и е стресиращ; съдебните решения действат само на принципа на губеща и печеливша страна; увереността е, че споразумението е по-евтино за страните, то е бързо, дава решение и запазва добрите отношения между страните.

В цялата правна система на Съединените американски щати споразумението е често използван способ за разрешаване на конфликти между различни правни субекти.

Понастоящем концепцията за “компромиса” е възведена като Програма за действие на американската данъчна администрация34. Програмата има за цел да “вземе парите” и да ги внесе в държавата. Затова приоритетът е държавата, а на второ място – данъкоплатеца.

Основният вид компромис е по отношение на подоходните данъци. Основната цел е “да се даде добър старт на данъкоплатеца относно бъдещо спазване на данъчните му задължения”. Използват се различни видове формуляри за постигане на споразумения в сферата на данъците.Такива са формите 656 и 433А.

Форма 656 e първата възможна форма за постигане на споразумение. В нейната част “Предложение за споразумение”35 е разяснено на данъкоплатците на ясен и достъпен език защо е удачно да се приеме Предложение за споразумение. Обяснено е, че това е договор между данъкоплатеца и правителството, който урежда данъчните задължения за плащане на сума, по-малка от тази, която се дължи. Декларирано е, че Вътрешната служба по приходите ще приеме по принцип предложение за споразумение, когато е малко вероятно, че данъчното задължение може да бъде събрано изцяло или предложената сума логично ще се отрази на потенциала на събираемостта. Изрично е посочено, че Предложението за споразумение е законна алтернатива за обявяване на случая понастоящем за несъбираем или за „договор за просрочено плащане”.

Целта е постигането на събираемост, която е потенциално възможна, във възможно най-кратко време и с най-малко разходи за правителството.

На достъпен език са обяснени за данъкоплатците случаите, при които може да се стигне до Предложение за споразумение.

В самата бланка е обяснено, че информацията в нея е изготвена така, че да подпомогне данъкоплатците да решат да се отиде на предложение за споразумение, като това е наречено „правилната възможност за плащане за Вас”. Също така е добавено, че бланката подпомага данъкоплатеца в процеса на попълване на пълното предложение за споразумение. Отправена е молба да се чете внимателно и да се следват указанията.

За улеснение на данъкоплатците, попълването на бланката за предложение за споразумение е дадено в няколко „стъпки”, т.е., данъкоплатецът е улеснен в попълването на формата, която по същността си е предложение за споразумение.



Каталог: 408
408 -> Катедра “строителни конструкции” к о н с п е к т по учебната
408 -> Списък на научни трудове на професор доктор на науките Георги Цветков Алексиев
408 -> Списък на научните трудове
408 -> Публикации на доц. Д-р гено пеплянков за последните пет години
408 -> Проф. Дфн пенка ангелова публикации дисертации и хабилитационни трудове
408 -> Справка с данни на преподавател от катедра „Икономическа теория и международни икономически отношения”
408 -> О п е р а т и в н а п р о г р а м а „о к о л н а с р е д а 2 0 0 7 – 2 0 1 3 г.”


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница