Списание „Прозорец”1/11

Из: Роуз, С. Приношение православного американца. Москва

Авторите смятат преживяванията на Бети Малц, която публикува книга за своето 28-минутно пребиваване извън тялото по време на клинична смърт, за наистина християнски. Веднага след смъртта си тя се вижда «как върви нагоре по прекрасен зелен хълм... Вървях по тревата, която беше толкова зелена, че никога не бях виждала подобен цвят.» Съпровожда я «висока мъжка фигура в широка дреха. Помислих си дали не е ангел... Когато вървяхме заедно, не виждах слънцето, но светлината беше навсякъде. Отляво растяха красиви цветя. Също и дървета, храсти... Излязохме при великолепно сребристо съоръжение. Приличаше на дворец, но без кули. Когато отивах към него, чувах гласове. Бяха мелодични, хармонични, сливаха се в хор и чух думата «Иисус»... Ангелът пристъпи напред и с дланта си докосна портите, които отначало не бях забелязала. Високи около четири метра, те бяха от перли. Когато се отвориха, видях вътре нещо като улица от злато, покрита със стъкло или вода. Появи се жълта светлина, която направо заслепяваше. Не мога да я опиша. Никого не виждах, но усещах нечие присъствие. Изведнъж разбрах, че тази светлина беше самият Иисус.» Когато получава покана да влезе през портите, Бети си спомня за баща си, който се е молил за нея. Портите се затварят, тя се връща надолу по хълма и забелязва слънцето, изгряващо над обсипаната със скъпоценни камъни стена. Скоро след това тази картина се оказва изгрев над град Тера Хоут, където Бети се връща в тялото си в болницата, всички смятат оживяването й за чудо .

Различава ли се наистина това преживяване качествено от по-голямата част от онези, за които разказва д-р Муди? Действително ли това е християнско видение на небето? (Госпожа Малц по вероизповедание е протестантка и вярата й се укрепва след всичко, през което е преминала.) Православният християнин, разбира се, не е толкова сигурен в това, както протестантските автори . А и всичко, което ни е известно за това, как душата след смъртта отива на небето и през какво преминава, за да попадне там, не ни изглежда много по-различно от онези «светски» следсмъртни преживявания, за които се пише днес. Освен християнската окраска, придадена от вярващата протестантка на нейния разказ (ангел, химн, присъствието на Иисус), в него има елементи, общи с преживяванията на хората от света: усещането за покой и мир, което тя описва като рязко контрастиращо с месеците, прекарани в тежка болест; «светещото същество», което и другите отъждествяват с Иисус; приближаването към някакви други сфери, разположени зад определена граница. И е странно донякъде, че тя вижда изгрева на слънцето над украсените със скъпоценни камъни стени, ако това наистина е било небето... Как да разбираме това?

В някои нови книги се описват редица аналогични опити – ще ги разгледаме накратко, за да разберем по-добре същността на нещата.

Една от тези книги е съставена от християнски (в по-голямата си част протестантски) «следсмъртни преживявания» . В един от описаните случаи «починала» жена била освободена от тялото си и се озовала на място, залято от ярка светлина, която идвала от разтворени към небето прозорци. «Това, което видях там, накара всички земни радости да избледнеят. Исках да се присъединя към радостната тълпа от деца, които пееха и си играеха в ябълкова градина... По дърветата имаше и благоуханни цветя, и зрели червени плодове. Докато седях там, наслаждавайки се на красотата, постепенно започнах да усещам радост, хармония и съчувствие. Сърцето ми се стремеше да стане част от тази красота.» След петнадесетминутна „смърт” жената се върнала в тялото си, но в останалата част от деня и през целия следващ ден онзи свят бил за нея много по-реален, отколкото там, където се е върнала. Преживяването й предизвикало някаква «духовна» радост, която може да се сравни с изпитаната от госпожа Малц и придало на живота й ново измерение. Но виденият от нея образ на «небето» бил съвсем различен.

Ярко «следсмъртно» преживяване е имал и лекарят от Вирджиния Джордж Ричи. Кратко съобщение за това е публикувано през 1963 г. в «Гайдпоуст Магазин», а по-разширено е засвидетелствано в книгата «Връщане от утре». След дълго пребиваване извън тялото си, което е било обявено за мъртво, младият Джордж Ричи се връща в малката стая, където то се е намирало. Едва тогава разбира, че е мъртъв. В този момент стаята се изпълва със светлина, която той усеща като присъствието на Христос – „толкова утешително, толкова радостно и всепоглъщащо”, че му се иска завинаги и изцяло да се потопи в Неговото съзерцание. След като пред очите му се въртят кадри от изминалия му живот, Ричи чува въпроса: «Как използва времето на земята?» След това има три видения. Първите две като че ли се отнасят към «съвсем различния свят, който заема същото пространство, както нашата земя, и има много земни характеристики – улици, селска местност, университети, библиотеки, лаборатории”. «От другия свят имах мимолетно впечатление. Сега сякаш се намирахме не на земята, а невероятно далеч, извън всяка връзка с нея. И тук видях град, но град, ако човек може да си го представи, построен от светлина... където стените, къщите, улиците, сякаш излъчваха светлина, а по тях се движеха също такива ослепително ярки същества, както и Този, Който стоеше до мен. Това беше мигновено видение, защото в следващия момент стените на малката стая се затвориха над мен, ослепителната светлина изгасна и ме налегна странен сън.” Преди това Ричи не е чел нищо за живота след смъртта, след този случай обаче става активист в протестантска църква . Този невероятен случай става през 1943 г. Оказва се, че подобни видения, свързани с „възкресение”, са характерни не само за последните години. Протестантският пастир Норман Винсент Пил разказва редица подобни случаи и отбелязва: «Халюцинации, сънища, видения – не вярвам, че става дума за това. Прекалено много години съм говорил с хора, които са били на ръба на «нещо» и са надниквали там. Те толкова единодушно говорят за красотата, светлината и мира, че е невъзможно да имаш каквито и да било съмнения в реалността на изпитаното.» В "Гласове от ръба на вечността" от антологията на XIX век се дават многобройни примери за видения на хора на смъртно легло и техни предсмъртни преживявания. Въпреки че в нито един от тези примири разказът не е толкова подробен, както някои от най-скорошните случаи, те дават убедителни доказателства, че е доста разпространено явление умиращите да виждат явления и сцени от отвъдното. В подобни случаи онези, които се смятат за християни и са готови за смъртта, изпитват мир, радост, говорят за светлина, ангели, небе, а невярващите често виждат бесове и сцени от ада.

Тъй като такива видения са факт, трябва да си зададем въпроса каква е тяхната природа? Наистина ли видението за небето е толкова разпространено сред онези, които, макар да смятат, че умират като християни (доколкото разбират това), все още остават извън Христовата Църква?

В нашите разсъждения за естеството на такива случаи ще се върнем към въпроса за «срещата с другите». Ще разгледаме преживяването на смъртта от нехристияните, за да разберем дали то наистина се различава от случилото се на онези, които наричат себе си християни. Ако нехристияните също обикновено виждат небето по време на или след своята «смърт», тогава ще трябва да приемем този опит като нещо естествено, което може да стане с всеки, а не като специфично християнско.

Книгата на Осис и Харълдсън ни предлага многобройни свидетелства по този въпрос. Те представят седемдесет и пет случая, когато умиращи «виждат отвъдния свят». В някои от тях се разказва за невероятни прекрасни поляни и градини, в други - за порти, които водят към чудно красива селска местност или град, в трети - за необичайна музика. Често се примесват доста светски образи, например американка пътува към прекрасната градина с такси или индианка отива на своето «небе» върху крава. Един жител на Ню Йорк се озовал на прекрасна зелена поляна. Душата му била пълна с «любов и щастие», а в далечината можел да види сградите на Манхатън и развлекателния парк .

Важно е да се отбележи, че според изследванията на Осис и Харълдсън индусите виждат «небето» също толкова често, колкото и християните. Но докато христианите срещат «Иисус» и «ангели», индусите виждат свои храмове и богове (с. 177). Още по-важно е, че дълбочината на религиозността на пациентите явно не оказва никакво влияние върху тяхната способност да имат видения за отвъдното: «Дълбоко религиозните хора виждат градини, порти и небе не по-често, отколкото по-малко или съвсем нерелигиозните» (с. 173). Така, един човек, член на индийската комунистическа партия, атеист и материалист, по време на смъртта си е бил пренесен в «прекрасно място на тази земя... Чувал музика, а също и пеене в далечината. Когато разбрал, че е жив, се натъжил, че му се наложило да остави онова толкова прекрасно място» (с. 179). Друг човек се опитал да се самоубие и докато умирал, казал: «На небето съм. Наоколо има толкова къщи, толкова улици с големи дървета - на клоните им растат сладки плодове и пеят птички» (с. 178). По-голяма част от преживелите подобно нещо чувстват небивала радост, безметежност и готовност да приемат смъртта. Малко са тези, които искат да се върнат към живота (с. 182).

Несъмнено, че трябва да бъдем много внимателни в тълкуването на «виденията от небето», които имат умиращите и «умрелите». Трябва ясно да разграничим истински благодатните видения за отвъдния свят от просто естествените преживявания, които, може би надхвърлят нормалните рамки на човешкия опит, но в никакъв случай не са духовни и не говорят нищо за реалността на рая и ада в истинското християнско учение.

И така вече можем да дадем оценка на толкова разпространените в днешно време видения от небето: по-голямата част от тези случаи, а може би дори всички, нямат почти нищо общо с християнското виждане за небето. Това не са духовни, а светски преживявания. Те са толкова бързи, толкова еднакви и земни в своята образност, че не може да се направи никакво сериозно сравнение между тях и истинските християнски видения от небето в миналото. Даже „най-духовния» момент в някои от тях – усещането за присъствието на Христос – също говори за духовната незрялост на тези, които ги изпитват. Най-новите подобни случаи предизвикват чувство, близко до «комфорта» и «мира» на съвременните спиритични и петдесятни преживявания, а не дълбоко благоговение, страх от Бога и покаяние, което поражда при християнските светии истинско усещане на Божието присъствие, както става с ап. Павел по пътя в Дамаск (Деян. 9:3-9).