Списание „Прозорец”2

Обикновено холивудските филми се състоят от сбивания, преследвания и любовни сцени. Ако те се изрежат, в паметта на зрителя ще остане черна дупка. Но при филма "Матрицата" е различно. Ще припомня накратко неговия сюжет.

Някъде в Американия живее млад човек на име Нео. Всичко при него е наред - приятели, жилище, работа, перспектива в кариерата… Изведнъж той се събужда. И открива, че целият му живот е бил сън. При това този сън не му се е присънил, а му е бил „присънен". Оказва се, че няма нито кола, нито любима жена, нито работа. Изобщо не се е разхождал из Ню Йорк. Целия си живот е прекарал във вана с някакъв физиологичен разтвор. По-нататък сюжетът се развива по каноните на класическата антиутопия, която рисува отвратителното общество като идеално. Така се предполага, че компютрите са се разбунтували срещу хората… Самият сюжет не е нов, но в "Матрицата" машините използват хората като батерии.

Хората прекарват целия си живот в капсули в непрекъснат сън. Телата им са омотани с кабели, по които във вените им се вливат хранителни разтвори. А за да функционира човекът в качеството си на човек, в неговия мозък са имплантирани съединители, чрез които един главен компютър ("Матрицата") контролира психическия му живот. Матрицата създава виртуална реалност, из която бродят сънищата на хората. Самите хора лежат на купчини, всеки в своя саркофаг, машините вливат в кръвта им необходимите физиологични вещества, а в главите им – желаните от машините фантазии.

И изведнъж Нео се събужда… А ние се оказваме пред прага на основния въпрос във философията: "Що е истина?" Философията се ражда там, където възникват съмнения. Тя е систематизирано, дисциплинирано съмнение. Съмнение в това, което изглежда само по себе си разбираемо, в традицията, в мита, в самия себе си. Философията започва от недоверието към себе си. Например, към сетивата си. Досега съм смятал, че моите сетива ми предават безусловно надеждна информация, а се оказва, че не е така. Предметът, който се намира далече, ми изглежда малък. Греблото, потопено във вода, ми се струва счупено... Значи моите сетива могат да ме лъжат даже по отношение на самия мен...

Има различни нива на битието. Има битие, а има и бит. Има житие, а има и живот. Има вечност, а има и време, история, калейдоскоп от събития. Човек стои на границата на тези светове. Но понякога забравя за пограничността... Класическият философски текст, в който не е трудно да се разпознае сюжетът на "Матрицата", е митът за пещерата, разказан в съчинението на Платон «Държавата». Някакви хора са пленени и оковани с вериги в планинска пещера. Седят с гръб към изхода. Само понякога виждат пред себе си на стената играта на лъчи и сенки от слънцето или някакви светилници. Те седят в тази пещера от детството си. Забравили са, че съществува огромен външен свят, и мислят, че играта на сенките е единствената реалност.

Индийската философия също се стреми да събуди човека. Нейният първи призив е: човече, познай и признай своята заслепеност. В индуизма обичайният за нас поток от усещания се нарича Мая – това е сънят, който сънува Брахман, първоначалното божество. Брахман спи и сънува сънища, а ние с вас сме персонажи от чужд сън. По това индийската философия се различава от европейската. На Декарт му се струва очевидно, че щом самият той мисли, значи съществува. В индийската философия се смята, че мисълта на човека може да бъде породена от чуждо съзнание, а не от неговото собствено. И така, човекът е породен от чужд сън, а освен това и сам спи. Човекът е сън в съня.

Будизмът като цяло е философия на усмивката на Чеширския котарак . Усмивката я има, а котарака го няма. С други думи, има поток на съзнанието, но няма субект на съзнанието. Личността я няма нито в света на хората, нито в света на боговете. В индуизма Брахман спи и сънува сънища. Ако той се събуди, светът ще изчезне и ние с вас ще се разтворим. В будизма няма Бог. Целият свят е илюзия, но чия - не знаем. Все пак човекът трябва да разбере, че целият негов свят е светът на устойчивите илюзии. От подобна натрапчива хипноза трябва да се събудиш. А за начало трябва да разбереш, че мен и теб изобщо ни няма.

В православието също има такова разбиране, че трябва да се пробудиш от плена на очевидното, на стереотипите. Най-ярко това е изразено в учението на преподобния Максим Изповедник. Този велик православен философ е живял в VII в. сл. Хр. Според него има два типа логоси. "Логос" на гръцки означава не само слово, но и мисъл, а при Максим - дори замисъл. Първият от двата типа е "логос сперматикос", семенният логос. Това е замисълът на Бога за всеки човек, за всяко нещо, замисъл-воля на Божеството.

Но ако човек не притежава дара на прозорливостта, ако не е придобил това, което при ап. Павел се нарича "ум Христов", той не може да гледа света с очите на Бога. Такъв човек сам измисля смисъла на ситуациите, в които попада. Той създава онова, което според учението на Максим Изповедник се нарича "логос фантастикос". Това е измисленият от човека смисъл на всяка конкретна ситуация, т.е. фантазия. И така, във всички развити религии звучи предупреждението: за да постигне истината, човек е длъжен да скъса с привичната за него психологическа среда, с привичните си реакции, стереотипи, илюзии. Трудно е да се пропусне тази идея и във филма "Матрицата".

Забележително е, че както в "Държавата" на Платон, така и в "Матрицата" човекът се събужда не по своя воля. Някакви конспиратори карат Нео да разбере колко тъжна е реалността.

В религиозно-философските системи се предполага, че ако човек се събуди от плена на илюзиите, той вижда по-красив свят. Това, което ние тук смятаме за красота, е нищо в сравнение с онази висша красота, висшето благо, Истината с главна буква, която се открива само пред духовното зрение, не и пред плътското. В "Матрицата", обратно, светът, в който е свикнал да живее Нео, е уютен, красив и добър. После му се открива съвършено друга реалност. Истинската реалност се оказва страшна, нечовешка, мръсна, както и смъртно опасна. В това може да се види разминаване между традиционните религиозни картини на света и сюжета на "Матрицата", като дори се направи извод за антирелигиозната насоченост на филма. Но подобна интерпретация би била твърде прибързана.

В християнството такъв поврат е нужен и неизбежен. Човекът, който разкъсва паяжината на натрапчивите самоочевидности, е длъжен да мине през етапа на разочарованието. За придобиването на вяра са необходими разочарования. Животът на хората понякога е прекалено подреден, в него има прекалено много предвидимост и повторяемост. Нерядко има такъв ordnung , че да го взривиш, изобщо не е грях. Еднолинейната подреденост на човешкия живот, предвидимата простота на жизнената траектория се предават на езика на християнската психология с думата "страст". От гледна точка на православната психология всеки от нас е ходещ парламент. А във всеки парламент има множество фракции. Идва пореденото заседание и в дневния ред традиционно се поставя един-единствен въпрос: "С какво да се захванем, господа депутати?" След това различните фракции излагат своите концепции. Фракцията на главата казва: "Слушай, хайде да отидем в библиотеката, да почетем умни книжки." Фракцията на сърцето е решително против: "За какво са ти книгите, при теб навсякъде има книги, дори в тоалетната си сложил рафт за книги! Дай да отидем в храма, да се помолим. Откога не си бил в храма, просто да постоиш минутка, да се помолиш?" Но голямата, влиятелна и центристка фракция на стомаха казва: "Е, писнахте ми с вашата духовност! Хайде да вечеряме някъде! Разлисти тефтера. Кой от познатите ти днес има рожден ден? Звънни." Има и фракция на радикалните демократи. Ще премълча какво предлага тя за през нощта ...

И все пак всички тези фракции са в мен законно. Всички депутати са избрани - колкото и странни и неуместни да изглеждат техните лозунги, те все пак законно представляват интересите на хората в парламента. По същия начин всички импулси и влечения у човека, включително сексуалните и физиологичните потребности, от гледна точка на православната аскетика са нужни, добри и заложени в нас от Твореца. Грехът се ражда не в създадената от Бога човешка природа, а в мъглата на моя личен избор. Грехът се ражда, когато човек забравя закона на йерархията, когато по-нисш импулс се реализира за сметка на по-висш. В гръцкия език думата "грях" буквално означава "да не улучиш, да пропуснеш целта" - когато стрелата минава покрай целта. Причините са несигурната ръка, неточното прицелване, възникнали пречки. Пречките – това са вече споменатите "фантастични логоси". Човек не осъзнава ясно къде е доброто и къде има нещо друго, у него възниква «двойно виждане», истинската цел се заменя с лъжлива. Прицелваш се в нея и я улучваш. Постигнал си целта, но тя се оказва фантом. Тя е само твоя цел, а не Божия. Твоят успех също е измамен, временен, илюзорен. Но ако човек не е забелязал това и се е зарадвал на уж поразената мишена, той отново и отново повтаря маршрута си и накрая става зависим от него: краката му сами го носят по познатата пътека. Така че описаната преди малко картина на дискусията между различните фракции в организма е прекалено идеална и оптимистична. Най-често дискусия изобщо няма, а нисшите фракции просто установяват сурова диктатура.

Църковнославянската дума "страст" не трябва да се превежда като страдание или влюбеност, или просто силно чувство. Страстта говори за това, което в граматиката се нарича "страдателен залог". Страст има там, където нещо ме тегли, където с мен става нещо. Където не аз живея, а ме живеят. Където съм открит за влияния, дори произлизащи от мен, но без да ги търся. Страстта е там, където не съм господар на това, което се случва с мен. Много често не човек ръководи душата си, като контролира своя начин на живот, думите и мислите си, а е теглен от своите привички и стереотипни реакции.

Пътят на религиозния подвижник (не е важно дали е будистски монах или е православен) се осмисля от самия него като път на борба за свобода - от вътрешния тиранин. "Избави се от натиска на хормоните върху съвестта си, опитай се да мислиш по-свободно. Избави се от прекалено примитивните и предвидими психо-физиологични реакции и поведенчески стереотипи, свали от лицето и живота си онези маски, които прилепва към теб твоят микросоциум." Основната свобода е в това, а не в гласуването на някакви избори. Ако човекът още не е поел по този път на борбата, той е напълно цялостен. Но тази цялостност е «заострена» по-скоро надолу. Най-нисшата от фракциите управлява живота му. Как да се измъкне от този плен? Първата стъпка е горчивината на себепознанието. Тя внася творческо разцепване на предишната цялостност.

Покаянието, за което говори християнството, е преди всичко разрушение. Разрушаване на привични съединения, на привични реакции. Първата правда, която намира човек, когато започне да търси истината, е правдата за самия себе си, за това, че границата между доброто и злото не минава по границата "аз" и "другите". Това е тъжна правда. Оказва се, че и у мен самия има зло, източник на греха. Тогава човекът се пробужда и вижда наоколо нещо подобно на това, което вижда Нео, когато се събужда от хипнозата на Матрицата, - уродливостта. Докато не се събуждаш, Матрицата ти внушава, че си най-страхотният, най-умният. Първата реакция на събуждащото се съзнание е оттласкване от самия себе си. Докато човек не дотегне сам на себе си, няма да може да намери Христос. Затова зрелият човек има една уважителна причина да помоли за кръщение - когато започне да му се гади от самия него. Пътят на християнина е път на самоубиец. Християнинът трябва да стане съавтор на своята смърт, в смисъл - да остави в миналото предишното свое «аз», своята самовлюбеност. Няма как да навлезеш в тайната на смъртта и възкресението на Христос (а кръщението е образ именно на това, как следваш Христос в Неговия гроб и във връщането му от там) просто така, между другото, от любопитство или от желание да се избавиш от някаква малка болежка, да решиш известни дребни проблеми.

После вече трябва да градиш антистрастен живот. Казано на църковен език, целомъдрена насока на живота. Целомъдрието е не просто тип сексуално поведение. То е средоточие на мъдростта, целостността на човека. Целомъдреният също е насочен към една цел, но тя вече не е надолу, а нагоре. Този човек е дотолкова жив вътрешно, че не се променя заедно с околната среда. В биологията е известен законът на Уолтър Кенън, според който съвършенството на организма се определя от степента на неговата независимост спрямо измененията в околната среда. Според този критерий топлокръвните животни са по-съвършени от студенокръвните. Навън може да бъде плюс 20 или минус 20 градуса, а у мен си остават все 36,6. Но ако моята температура се уеднакви с температурата на околната среда, ако налягането на моето тяло (артериално, соматично, вътрешночерепно и т.н.) се уеднакви с онова налягане, което за днес прогнозира метеорологичният център, това ще значи, че аз съм станал част от околната среда, т.е. съм умрял. Най-приспособеното към околната среда тяло е трупът в гробището. А да бъдеш жив, е трудно. Да бъдеш жив, значи да пазиш себе си и да не се поддаваш на всяко влияние. Покаянието е болка от самия себе си. При него става преориентация на волята. Най-важното запознанство в живота на човека е запознанството със самия себе си. Честно ще кажа, че въпреки цялата ми ученост не мога да говоря за душата по друг начин освен с езика на децата. Всъщност основателят на нашата религиозна традиция казва: "Ако не станете като децата, няма да влезете в небесното царство." Затова по детски ще кажа: «Душата е това, което боли човека, когато цялото му тяло е здраво.» Когато ми се налага да говоря на тези теми в училище, вдигам някое хлапе от първия чин и му казвам:

- Хайде, Иванчо, стани и покажи къде се намира черният ти дроб!

Иванчо започва да сочи някъде към корема си (а черният дроб е по-горе, зад ребрата). И аз с искрена завист му казвам:

- Отговорът не е верен. Сядай. Шест. Щастлив човек си ти! Завиждам ти. Не знаеш къде е черният ти дроб. А щом не знаеш, значи не те боли.

Ако детето го боли нещо, то е просто "коремче". Някъде към 50-те започваш да различаваш бъбреците от надбъбречните жлези. Принудителните познания по анатомия стават все по-обширни и подробни. Но точно по същия начин, по болката, може да се досетиш и за съществуването на душата. И щом боли, значи я има. Всъщност душата може да се изяви и чрез радост. Когато цялото тяло боли, а тя се радва. И така, самопознанието започва от това, че аз не съм просто тяло, а имам и душа. От това първо познание следват много неща. Има душа, тя е малка и бедна, а сирачето всеки ще обиди. Душата трябва да се защитава! Трябва да се обгрижва. Трябва да се храни, и то да се храни правилно.

Но в съхранената от гностиците антична идея за космоса като порядък се променя критерият за оценка. Те казват: "Да, космосът е ред, но това е редът на затвора. Това е концентрационен лагер. В такъв порядък за теб, човече, няма място. Ти трябва да избягаш от този космос, като разрушиш неговите окови." А според християните трябва не да разрушим, а да преобразим космоса. Христос идва в света не за да ни измъкне от него, а за да хвърли тук семе, което ще го преобрази. Патосът на гностиците е патос на бягството. Патосът на каноничното християнство е патос на преобразяващата историческа работа, патос на разширяващото се богочовечество. Така, в първа серия на "Матрицата" импулсът на разрушаването и отричането на света е твърде силен, затова религиозният мотив тук се характеризира по-скоро като гностически, отколкото като християнски. Но във втората серия акцентите започват да се променят. Всъщност какво е небудистко там?

Основният въпрос на втората "Матрица" е за човешката свобода. Самият бунт на Нео свободен ли е, или не? Може би той е средство за презареждане и обновяване на самата система, Матрицата? Програмиран ли е бунтът на Нео? Постановката на този въпрос мигновено връща филма в полето на християнската култура. За всеки човек, възпитан в европейската християнска култура, са естествени въпросите: „Как да се съчетае свободата на човека със съществуването на Бога? Ако има Бог, как може да ни има и нас? Ако Неговото всемогъщество е факт, какво значи нашата свобода?“

Още в началото на пети век от християнската история римският философ и поет Боеций поставя много остро този проблем: "Кое божество между двете истини е разпалило война?" Под двете истини тук се разбират двата догмата на християнската вяра. Първият е вяра в Бога като Вседържител ("без волята на вашия Отец и косъм от главата ви няма да падне"). Вторият догмат е за нашата свобода и отговорност. Как да се съвмести това? Не може да се каже, че ние 90 процента зависим от Бога, а 10 - от нас самите. Не. 100 процента всичко зависи от Бога и 100 процента ние сме отговорни за живота си и за смъртта си. В рамките на нашия евклидов ум ние не сме способни да разберем това. Трябва да излезем от "матрицата" на нашия свят, да погледнем отстрани и едва тогава ще разберем как все пак е бил устроен домът, в който сме живели. Християнската култура и досега е в състояние да съвместява тези две твърдения.

На теоретично ниво през всички тези векове християнската философия така и не е дала отговор. Но на нивото на практиката имаме великия отговор на Тома Аквински: "Ние трябва да се молим така, сякаш всичко зависи само от Бога, а да се трудим така, сякаш всичко зависи само от нас." Будизмът не обяснява как човек може да спре потока на кармата, щом нейните закони управляват всичко. Философията на индуизма не поставя въпроса как човек може да бъде свободен, когато всичко в света е божество. След като човек е частица от божеството, как частицата може да бъде свободна от цялото, от което е част? Но "Матрицата" поставя този въпрос. Във втората серия всички персонажи убеждават Нео, че не е свободен, че от него нищо не зависи. А той отстоява своята свобода. Самото наличие на тази дискусия вече говори, че "Матрицата" навлиза в пристанището на християнската култура. Отговорът, който предлага третата "Матрица", звучи според мен така: бунтът на Нео е свободен от гледна точка на самия него; бунтът на Нео е непредсказуем за самата Матрица; бунтът на Нео не е нещо ново за архитекта на Матрицата. В третата серия християнските мотиви се умножават. Постоянно звучат темите за вярата и за чудото. Когато бойните машини на Матрицата вече са разкъсали отбраната на Сион, остава само да се вярва в чудо. А вярата е специфично християнска ориентация на съзнанието. Магьосниците от всички народи не вярват, а "знаят". Будистът също няма да изрази принципите си с думата "вяра". Дори в Стария Завет думата «вяра» се употребява рядко. И в християнското богословие, и в "Матрицата" звучи темата за прекалено натрапчивата очевидност, която трябва да прекрачиш чрез акт на вяра. Вярата – това е отблъскване на реалността (в смисъла, в който се отблъсква натиск на враг). Онзи, който вярва в победата на Нео, няма да се предаде и ще победи.

И накрая, във финала на третата "Матрица" има два очевидни цитата от Евангелието. Единият е зрителен, другият е текстов. Зрителният, образен цитат е разпятието. Нео в буквалния смисъл се разпъва, разтваря ръце пред Матрицата… Именно в тази минута на неговата пределна неподвижност, физическа несвобода и беззащитност се състои решаващият му двубой с агент Смит. Това значи, че битката на Нео става не в материалния свят, не там, където изходът на боя се решава с нож или танк. По думите на ап. Павел: "Нашата борба не е против кръв и плът, а против духовете на злобата." Вторият цитат е фразата: "Свърши се!" Според Евангелието това са последните думи на разпънатия Христос на кръста. Но тук трябва да се отбележи тактичността на авторите на сценария. Ако тази евангелска фраза беше вложена в устата на Нео, моята реакция към филма щеше да се ограничи с една дума: "Анатема!" Защото би било очевидно, че Нео се отъждествява с Христос, а "Матрицата" става пето евангелие, "евангелие от братята Уашовски". И това щеше да бъде прекалено кощунство (достатъчно е да си припомним за любовницата на Нео и нейното име). Сценаристите обаче постъпват коректно: те оставят цитатните препратки към Евангелието, но фразата, която произнася евангелският Христос, слагат в устата на Матрицата, не на Нео, като по този начин не позволяват Избрания от филма да се отъждестви с Христос... Ето кое е важно: фактът, че Нео върви по пътя на изкупителната освобождаваща жертва, и фактът, че сюжетът се върти около темата за свободата и предопределението, поставят този филм в контекста на християнската култура.

Някои ще кажат, че младежите не забелязват тези сюжети. И какво от това? Пред нас е вечният конфликт в училище: децата изобщо не харесват в книгите онова, върху което учителят и учебникът биха искали да се съсредоточат техните мисли и дискусии… И на мен ми беше болно да гледам "Матрицата" в кинозала, претъпкана с младежи. Техните шегички и смешки ми изглеждаха неуместни и почти кощунствени. Но това не значи, че филмът е лош, а че трябва да възпитаваме хората да мислят и да гледат.

Поне на студентите този филм дава повод за размисъл. Според мен в наше време това не е малко. Всичко, което те провокира да мислиш, което те отучва от "клиповите" възприятия, вече е добро. Убеден съм, че в съвременния свят, света на клишетата и видеоклиповете, всичко, което учи човека да мисли, било то квантовата механика или филмът "Матрицата", е стратегически съюзник на християнската Църква.

Не смятам, че "Матрицата" е християнски филм. Тя е произведение, израснало в полето на християнската култура. Не на светската и не на будистката. Във филма е несъмнено влиянието на християнската култура, при това осъзнато от самите автори. И за мен това е радостно. Защото означава, че слуховете за "смъртта на Бога в европейската култура" се оказаха, меко казано, преувеличени. Очевидно Евангелието е способно да поражда ехо и в културата на XXI век, а тя е електронна и компютърна.

И още означава, че за християнина и светът на съвременната култура може да бъде свой дом. За да бъдеш християнин, не е задължително да бягаш в средновековието.