Списание „Прозорец”3/11 Любовта към себе си: къде е грешката?

Какво ли не наричат „любов”!

- Заповедта гласи: „Возлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си» (Лука 10:27). От последните думи сякаш следва, че човек е призован да обикне и себе си. В същото време Христос ни призовава «да се отречем от себе си» (Мат. 16:24). Каква любов към себе си очаква Господ от нас?

– Когато ни дава заповедта да обичаме, Господ съвсем няма предвид любов към пристрастията си. Работата е там, че «аз» и «моите интереси» изобщо не са едно и също нещо. Ние не сме сбор от нашите интереси, желания, възгледи. Ако поставяме интересите си по-високо от всичко, ще обичаме не себе си, а своите интереси. А за да обикнем себе си, първо трябва да намерим себе си, да разберем, че зад външната фасада на социалните роли у нас се крие нещо живо и ценно, което толкова добре сме усещали като деца и което, за съжаление, с годините се чувства все по-слабо. Става дума за нещо, което в Евангелието се определя като вътрешния човек, „скришният в сърцето живот”, а в книгата Битие се нарича жива душа - нещо, без което животът на човека губи смисъл въпреки цялото му външно благополучие. Да се отдели правилната любов към себе си от други, доста порочни качества, които се маскират като любов, е наистина много сложна задача.

– И какво може да се крие под маската на любовта?

– Например себелюбието, когато човек придава много голямо значение на своите потребности и изисква желанията му да се изпълняват незабавно. Не е важно какви са те, важното е, че човек на всяка цена се стреми към комфорт. Тогава той е воден от низши страсти като чревоугодничество, сребролюбие, блудство, гняв. Нека вземем най-баналния пример. Алкохоликът — защо пие той? Обича ли себе си, или не? От една страна, за да удовлетвори своето желание, е готов на всякакви жертви. Той казва: „Имам право да си почивам както искам, всичко останало не ме вълнува.” Ако му кажете, че вреди на себе си, руши здравето си, той ще намери много и най-убедителни възражения. Ще каже, че работата го убива сто пъти повече, че алкохолът за него е единствената възможност да премахне стреса, че има право след тежкия ден поне малко да се погрижи за себе си, иначе просто ще получи инфаркт. Той сигурно смята, че обича себе си — нали се стреми тук и сега да си направи добро. Но всъщност не става дума за самия него. Човекът говори за състоянието на тялото си, за нетърпимото състояние на душата си, което трябва по някакъв начин да заглуши. Но не си задава въпроса кой е той, не се опитва да разбере защо пие, какво всъщност го боли. Просто усеща живота си като умиране, а когато пийне, изпитва прилив на сили, вдъхновението идва.

А какво е лудост? Това е такава степен на гордостта, при която човек се затваря в себе си и всичко, което става наоколо, му е безразлично. Между другото сред такива пациенти има много хора, които са живели само за себе си, а понякога и родителите им са живели само за тях — обичали са ги, угаждали са им, боготворили са ги. Много често шизофренията възниква поради това, че човек е концентриран върху идеята за собствената си гениалност, върху собствените си таланти.

– Има и понятие като самолюбие. Сякаш е същата дума, означаваща любов към себе си.

– Самолюбивият човек бърка своята представа за самия себе си, онзи идеален образ, който си е нарисувал, с истинското си „аз”. Например той мечтае да стане художник и е убеден, че наистина е надарен с необикновени способности. Такъв човек ще намрази всеки, който му каже, че е бездарен. В текстовете на светите отци самолюбието се нарича или гордост, или тщеславие. Къде е разликата? Тщеславният иска околните да го възприемат като велик художник, нужна му е слава. Горделивият е готов да умре в неизвестност. Това, че не са го признали приживе, той възприема само като потвърждение за своята гениалност, така да се каже, не са дорасли да го оценят. Но ако гордостта, тщеславието не бъдат удовлетворени, резултатът е един — униние.

Всъщност при себелюбието и самолюбието човек е в конфликт както с Бога, така и с хората и преди всичко със самия себе си. Как живее себелюбивият човек? Всъщност като животно. Работи, яде, продължава рода си, за да работят, ядат и продължат рода си неговите деца. Кръгът се затваря, от него няма изход. Но животното няма разум и прави всичко това с удоволствие, за него такъв живот е естествен. А за човека не е. Той неизбежно страда, чувства някаква дисхармония, завижда. Усеща, че в живота има още нещо, но какво — не може да разбере. А за самолюбивия е важно да утвърди своята личност – къщата му да е хубава, децата да са задоволени, жената да е красива и т.н. За да усеща смисъла на живота си, той трябва да го свърже с някакъв идеал, някакъв образ за самия себе си. Тук става дума за удовлетворяване на очакванията, не и за любов.

– А егоизмът, егоцентризмът какво е?

– Егоизъм е, когато човек поставя своите интереси по-горе от интересите на другите. Понякога такива хора са готови буквално да минават през трупове, за да постигнат целите си. Егоцентризмът е картината на света, в центъра на която човек слага самия себе си. Това е детският тип възприемане на света. За малкото дете в центъра на света стои то самото, всичко останало е начин за удовлетворяване на неговите потребности. И това е нормално за едно дете. Но ако вниманието на възрастните изцяло е приковано към детето, когато то порасне, само трябва да стане един от възрастните, да намери своето място между тях. И това не се получава, ако човек не преодолее своето детско егоцентрично състояние. Детският егоцентризъм за разлика от егоцентризма на възрастния е чист и непосредствен. Детето няма рефлексия, то не анализира и не оценява себе си. То живее в любов, но не разбира това. За него тя е като въздуха. Това е райско състояние, както е при Адам в рая.

– Въпросът за любовта към себе си не е стоял пред човека в рая, така ли?

– Разбира се, че не. Пред Адам е стояла друга задача — да съхрани онова състояние на нещата, което е осигурявало неговото райско състояние. С други думи, да не претендира за мястото на Онзи, Който се е грижел за него. Когато Адам пожелава да бъде като Бог, с това той заявява: «По-нататък сам ще се грижа за себе си. Ще уреждам живота си според моето собствено разбиране за добро и зло.» В рая той е бил жива душа, просто Адам. Ева е била просто жена. Те са изпитвали любов един към друг и любов към Бога. Неговият свят е бил жив, открит за тях. По-нататък е станал този страшен преход, когато от състояние на откритост, на жива душа човек се е превърнал в мъртва душа. Било е казано: «Щом опитате от този плод, веднага ще умрете.» Но след това Адам не е умрял, живял е още стотици години. Грешка ли е това? Нищо подобно. Просто човекът е бил част на едно цяло, в което самият той е бил цялостен, но се е превърнал в някакъв елемент, в източник на собствени правила, различни от установените свише. Така Адам сам е започнал да решава кое е добро и кое зло. В този момент се извършва преход от живата душа към личността като система от правила, възгледи, позиции. Какво се губи тук? Губи се онзи Божи замисъл за човека, който изпълва смисъла на живота му.

– А какво е истинска любов?

– Това е състояние на мир, единство с онова, което те заобикаля. При това такъв мир, когато любовта става основен смисъл и източник на живота. Това е, което ни дава възможност да приемаме собствения си живот и живота на другите като израз на висша воля. Това е част от онази Любов, за която Йоан Богослов казва: «Бог е любов.» Човекът, познал това състояние, никога няма да го сбърка с нищо друго. Едва ли някой ще може да му даде определение. Това е Божието царство вътре в нас, Божи образ. Всеки човек някъде дълбоко в душата си разбира, че има някакво висше предназначение, което не е свързано нито с биологичните му потребности, нито със социалните му функции. Има нещо друго, за което той живее. Това е усещане за мир, покой в душата, някаква вътрешна светлина, с други думи, състояние на мир със самия себе си. Всъщност половината от аскетическата литература е написана именно за любовта към себе си. Светите отци я определят със свои понятия: смирение и добротолюбие. Какво е смирението? Състояние на приемане на Бога, на света и на себе си в този свят. Добротолюбието е стремеж към състоянието на вътрешен мир, вътрешно добро и светлина.

– А как може да разбереш, че не обичаш себе си?

– Един свещеник попитал децата по време на занятия, как според тях може се определи, че човек има душа. И едно момиченце отговорило: «Ами тя боли!» Какво е липса на любов? Това е състояние на самота, на конфронтация с Бога. Човек не е удовлетворен от нищо и затова се опитва да замени липсата на любов с различни удоволствия, зависимости, привързаности, функции. Тоест от любов преминава към пристрастяване. Това, което ние наричаме любов, най-често означава именно пристрастяване — към алкохол, пари, човек.

Придобиване чрез умирание

– През цялото време говорим за любовта към себе си като за любов към душата си. Но душата все пак не е противопоставена на тялото. Като отхвърлим плътта, ще постигнем ли вътрешна хармония?

– Естествено, душата е неотделима от тялото. Тялото е външната обвивка на душата, за която трябва да се грижим. Нали Христос неслучайно е станал плът. Даже след възкресението Си Той не е бил безплътен, възкръснал е пак в плът, но изменена. И сега не твърдим, че плътта не е нужна. Проблемът е, че тялото се поставя на първо място, а душата се възприема като някакъв приспособителен механизъм за адаптацията на тялото в света. В такъв случай душата просто разваля живота, като задава ненужни въпроси. Плътта не е нещо лошо, но тя е подчинила на себе си духа, по-низшето е подчинило по-висшето. И често под знака на любовта към себе си човек води война за плътта против духа.

Въпросът не е да се откажем от жизнените блага, от всички социални роли и да отидем в пустинята. Така няма да постигнем мир. Ще постигнем състояние на любовта към себе си не когато се откажем от ролите, а когато разберем, че това не е главното.

– Как тогава да постигнем състоянието на мир със самия себе си?

– Евангелието ни показва изход. И той е парадоксален: «Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери…» (Мат. 16:25). Процесът на намирането на себе си неизбежно минава през умиране, през раздяла с онова, което е било досега. Да отдадеш душата си заради Христос, значи да се откажеш от привичните си правила и стереотипи заради Христовата правда и Христовата любов. А ако предпочетем да останем в плен на собствените си мнения и илюзии, ще изгубим душата си.

Заповядано ни е да обичаме Бога, ближния си, самия себе си. Всъщност това е една и съща заповед. Когато човек се отделя от мира, той изпада в състояние на вражда. И тогава не обича нито себе си, нито ближните си, нито Бога. Той мрази света за това, че не отговаря на неговите изисквания. Себе си — за това, че не може да се приближи към идеала, който си е създал. А Бога — защото кой всъщност е измислил всичко това? Кой го е направил нещастен? Това е състояние на тотална война, тотална омраза, в което живее по-голямата част от нашия народ. А живата душа, от една страна, е част от света, от друга, е част от Бога и обединява всичко в едно единно качество, в качеството на любовта. Човек, който обича душата си, не може да не обича двата й елемента: света, от който тя е създадена —земната пръст, и Създателя, чрез Когото има своето висше духовно начало. Любовта към себе си предполага и любов към ближния, и любов към Бога. Не може да има любов към себе си, към душата си без любов към Бога и ближния. И човек не може да обича Бога, ако мрази себе си.

Като практическа препоръка за начало мога да ви посъветвам да разчупите стереотипите си, да вървите не по общоприетия път, който сякаш е логичен: печели повече пари, спи по-меко, яж по-вкусно. Например предлагат ми две длъжности: при едната натоварването не е голямо, а заплатата е висока; при другата заплатата е по-малка, а условията са по-тежки. Коя ще избера? Естествено, човек инстинктивно предпочита повече удобства. Но е важно да се опиташ да не следваш инстинкта си. Защото има и понятие снизходителност към себе си — стремеж във всичко да се намери най-лесния път. А лесният път невинаги е правилен. Не казвам, че по принцип трябва се избира най-сложното. Просто призовавам: когато избираш, виж дали вървиш след общото мнение или следваш собственото си сърце. Благата не са лоши сами по себе си, лошо е, когато станат кумир, когато ние се превърнем в техни роби. Човек, който обича себе си истински, ще се старае да не попада в робство. Робството означава, че той е заменил любовта към себе си, към Бога, към ближния си за състоянието на зависимост, което му дава илюзия за покой, илюзия за смисъла на живота. Той е положил основата на живота си извън себе си. Тук е и границата. Любовта към себе си е любов към онова, което е вътре в мен и съставлява моята същност. А моята същност е както земна пръст, така и Божи образ.