Списание „Прозорец”3/2006 на прага на европа. За трети път



Дата17.09.2016
Размер117.31 Kb.

© Списание „Прозорец”3/2006

НА ПРАГА НА ЕВРОПА. ЗА ТРЕТИ ПЪТ

или

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА

Калина Сотирова
„Въодушевен от това свято дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния, провъзгласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за Независимо българско царство и заедно с народа Си дълбоко вярваме, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите сили и съчувствието на целия просветен свят. Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!“

Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септемврий 1908 г., в двадесет и втората годишнина от Нашето царуване.

На първообразния със собствената ръка на Негово величество подписано: ФЕРДИНАНД
„Днес на този ден не можем да не споделим вълнението си от предстоящото присъединяване към Европейския съюз, което ще преповтори първоначалната наша принадлежност към духовното семейство на Европа.“ На 22 септември, когато довършвам този текст, българите празнуваме и думите на кмета на Варна изразяват тази радост. Празнуваме годишнина от своето второ присъединяване към Европа през 1908 г., в очакване на третото, през 2007-ма. Разбира се, трите присъединявания са различни, както е различна и Европа, и начинът, по който тя се възприема през IX, XX и XXI век.

Въпреки ентусиазма на политиците наближаващото членство на България в Европейския съюз - една наднационална икономическа организация със статут, непознат дотогава за международното право, - не се приема еднозначно от скептичния нашенец.

Какво означава ДА БЪДЕМ ЕВРОПЕЙЦИ? Какво ще занесем в Европа, какво ще ни вземе и какво ще ни даде тя? Още Алеко се опита да отговори на този въпрос в своя Бай Ганьо и от това, което той разкри с много искреност и болка, българите добихме почти национален комплекс. Но Алеко, освен за нуждата от просвета, която е основен проблем при ганьовщината, говори и за друга българска черта, която Стоян Михайловски също описва: религиозното чувство, страха от Бога (в смисъл на благоговение, страхопочитание, а не ужас), свенливостта, искреността. Далеч съм от мисълта, че България е остров на чистота и непринуденост. Вярата и суеверието вървят ръка за ръка, чистотата често е признак на наивност и се оказва по-скоро простодушие, а страха от Бога с фенер да го търсиш.

Да бъдеш европеец и да бъдеш българин – допълват ли се, или се изключват, какво ги отличава и какво ги сближава? В следващите страници ще се опитаме да поставим един колкото реален, толкова и виртуален пътепоказател на европейската магистрала, за да си отговорим. Първо, като личности, второ, като българи и, трето, като всичко останало, което държавната и съюзната администрация в Европа твърдят, че сме.


ИДЕНТИЧНОСТ – ЩО Е ТО?

Ключовата дума на тази статия – идентичност - е като черна дупка, в която може да сложиш всякакво значение и тя ще го погълне. Думата стана особено популярна във връзка с прилагателното „европейска“ пред себе си. В този текст ще разграничим поне три понятия за “Европа”, за да се ориентираме в пъзела от идентичности, с които днес се борави (национална, регионална, етническа, културна, сексуална, полова, европейска, малцинствена, политическа, общностна, индивидуална). Те са: Европа в географски план, като политическа категория (всички държави, чиято територия е в рамките на континента) и виртуална реалност, свързана с понятия като Европейски съюз, европейска идентичност, европейско наследство, европейско гражданство и интернет.

Идентичността се свежда до това, как отделният човек определя себе си като личност, като член на дадено общество и как се съотнася с другите. Идентичността може да бъде индивидуална и общностна, но и в двете си измерения тя е единственото, което постмодерният човек признава за значимо и смислено. За да не навлизаме в дълбините на постмодерността, нека разбираме постмодерния българин като човек, който, от една страна, все още е дълбоко свързан с Белчо, Сивушка и старата патриархална традиция, описана от Чудомир, а, от друга, животът му е проникнат с компютри и технологии, които правят храната му, изчисляват заплатата му, планират появата на децата му и продължават да се развиват успешно, докато всички авторитети се разпадат. Да се намериш кой си в тази двойна обвивка е задача за цял живот. Задача за отделния човек, за теб - не за твоите родители, не за твоето правителство, не за твоя шеф.

За да се самоопределиш, винаги трябва да се сравниш с другия и да познаваш своето наследство. Например, да бъдеш мъж (не жена), българин (не англичанин), хетеросексуален (не хомосексуален), християнин (не хиндуист), наследник на своите родители и гражданин на България с всички права и задължения, произлизащи от това.

Явно част от своята идентичност получаваме пасивно - културно, историческо, семейно наследство, а друга част градим сами - образование, дисциплина, духовно самоопределение. Българите винаги сме градили общностното си самосъзнание в сравнение и под влияние на Русия, Западна Европа и Ориента (Турция). Това е нашето историческо и културно наследство. Духовното ни наследство е Православието. Държавните символи на българската идентичност са гербът, знамето и химнът на Република България.

БЪЛГАРИЯ И ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ

Министърът по европейската интеграция, Меглена Кунева, в едно свое интервю по повод предстоящото членство казва: „Отварянето ни към света ще предизвика повече знаене. Но най-важното, разбира се, е да умеем да говорим на европейски. Тоест да казваме значими за европейската политика неща, както и да можем да чуваме онова, което другите казват... както казваха от комисията - "работихте по всички правила на изкуството". Затова и се радвам, че получихме покана от следващите страни кандидатки да подпишем меморандуми за сътрудничество. Това е все част от доброто име на България.“

„Да говорим на европейски... по всички правила на изкуството“ - това предполага двустранна чуваемост. Която наистина ни липсва. Другото ни слабо място културологът Калин Янакиев, неособено милостиво, описва така:

... в България се лъже с опиянение и безнаказано. Лъже се така цинично, има такава липса на гражданско благообразие, свидетели сме на самозабравили се прояви на цинизма, ... които не знаят предели. У нас навлизат типични по-скоро за западните общества пороци – липсата на милосърдно усещане за човека, бягането на всеки човек по своя отделна писта, без да се оглежда за останалите, или ако го прави - само за да ги изпревари.... Аз не казвам, че тези пороци идват от това, че в нашата страна Църквата е слаба, тъй като те са присъщи изобщо на човешката природа. Но у нас те няма с какво да бъдат спрени. Няма базисно ужасяване от тях, защото човешката личност няма дълбоките корени на гражданските добродетели, тя не помни кои са всъщност тези добродетели. А това са църковните добродетели, като най-дълбоката от тях е страхът Божи.

Амнезията е общоевропейска болест. Особено по отношение на християнското наследство, разбирано като вяра в Христос, а не като ритуално посещение в храмове по празници. През последния век Европа с очакване поглежда на Изток - било близкият (исляма), било далечният (будизма) - в търсене на нови преживявания и нова духовна идентичност. Изтокът предлага виждане за света и личността, в основата на което е самоидентификацията с бога, но бог, разбиран като всичко във всеки - едно абстрактно начало, в което потъваш. Това е принципно различна концепция от личностните взаимоотношения Бог-човек, проповядвани от християнското учение.



ИЗБОРЪТ ДА БЪДЕШ

В юдео-християнската традиция, с която продължава да се идентифицира Старият континент, Бог ИЗБРА да бъде роден на земята. Яхве, Който е, избра и времето, и начина да се роди. Погледнато от този ъгъл, четенето на Библията е откриване не на Библията като текст, а на себе си като богочовешка същност. То може да ти помогне да се погледнеш през очите на Създателя и през своите собствени. Една многоценна неповторимост, която НЕ избира дали, кога, къде да се роди. Но може да избере каква да бъде.

Преди много време Христос зададе няколко пъти важен идентификационен въпрос: „Кой казвате, че съм?” Ако днес, в България, в XXI век, с цялото знание, което имаш, натрупано в писмена, неписана и дигитална памет, Христос зададе на теб този въпрос, какъв ще е твоят отговор? Ще посегнеш ли към Библията, за да Му кажеш какво Павел или Пилат са отговорили някога, или ще отвориш друга книга? Ще си включиш ли компютъра, да поровиш в интернет или ще звъннеш по мобилния телефон на приятел за жокер? Едва ли ще отидеш да търсиш в някоя библиотека, а още по-малко вероятно е да се обърнеш за отговор към свещеник или учител. Какво ще направиш?
ДУХОВНА ИДЕНТИЧНОСТ

Ние сме цветна държава, разнообразна етнически и културно, богата на история и вражди. Въпреки това или може би точно заради това сме изградили нещо специфично, което обяснява защо при нас няма войни на етническа основа, както е при съседите. България е единственият мирен остров на Балканите. И на прага на Европа трябва да запазим мирното, цветно разнообразие, което ни отличава. Това предполага не само добри политици и икономисти, но преди всичко хора, които Възраждането наричаше „будители“, учители с призвание, личности с духовна идентичност.

Сред информационния шум духовната идентичност стои някак прикрита, невидима и непопулярна. Тя разглежда човека като духовно същество и предполага да се самоопределиш чрез принадлежност към конкретна духовна общност. Активната принадлежност към подобна общност обаче не е на особена почит в постмодерното общество. В него да дисциплинираш своя дух, “да стоиш в пролома“ (Йез. 22:30) и да ходатайстваш не за себе си, а за другия, е излишно усилие. Много по-лесно е да се задоволиш със своята глобална идентичност на човек и локална - на българин. И двете с пасивен характер.

Повечето млади хора днес остават духовно безразлични. За тях, чиято душа е просмукана от езика на Big Brother, е нужно нещо реално, което да видят, да пипнат, да пожелаят да се идентифицират с него. И това е нормално, като се има предвид, че всичките им сетива са пренаситени с океани излишна информация. Христос идва при такива хора преди две хиляди години. Той ги печели не като им чете от големите и авторитетни книги на Своето време, не като цитира чужди думи, а като им протяга ръка и говори Истината със и на техния език. Евреи и римляни Го слушат. Някои Го разбират. Не всички. Но ако не Го разбират днес, в България, отговорността е на всички тези, които се назовават с Неговото име – православни, католици и протестанти.


ОТВОРЕНАТА ВРАТА

Кой е Христос, с чието учение Европа се идентифицира културно?

Иисус беше идентифициран в Своето време и сред Своите като син на Йосиф и Мария, евреин от Юдовото племе. Евреи и мюсюлмани и до днес Го приемат така. Самият Той обаче идентифицира Себе Си с Отец, с Бащата. Богът Баща, това е основното послание на християнското учение. Да, Иисус се ражда евреин и, казано на съвременен език има еврейско самосъзнание и юдейска културна идентичност. Той не се противопоставя на „Закона (Тората) и пророците“, които до днес тачат и спазват евреите. Той ги обяснява, и казва: „ Аз и Отец сме едно... Който е видял Мене, видял е Отца“ (Йоан 10:30; 14:9). И те Го разпъват. Да бъдеш истински християнин, означава да се идентифицираш с Христос.

Богът Баща е отворил вратата за всички, включително българите много отдавна, при това, без да изисква спазване на списък с клаузи и изисквания и без да назначава професионални наблюдатели, които да оценяват вашия напредък.

Европа нито като континент, нито като съюз, не може да предложи личностна идентичност. Съюзът ни предоставя - при това условно - икономически, политически, правни и други регулации, които да доближат обществото ни до общоприетите стандарти за успех. Тя няма претенции и не би могла да предложи нещо повече от това. Тя борави със и разчита на черупката, без дори да докосва сърцевината. А сърцевината е точно човешкото сърце, човешкият дух. Понятия като „европейска идентичност“, на което се основава предложената Конституция на ЕС, са поредната постмодерна „чернодупкова” фраза, допълнително повишаваща и без това високото самочувствие на европееца, който винаги е гледал и продължава да гледа отвисоко на всички останали. Една отворена врата е сърцевината на общоевропейското наследство, което българите също споделяме. Поне на хартия. А тя все още е отворена. От Бащата. И от Сина.


Помня как след първия си воаяж в космоса преди 37 години Джон Глен разказваше, че се завърнал дълбоко религиозен на Земята, което доста ме озадачи, защото по същото време Хрушчов остроумничеше за съветските космонавти, които никъде сред звездите не съзрели дядо Господ, с което емпирично доказали несъществуването му. На споменатия 7 ноември 1998 година от люка на космическата совалка Джон Глен отново съзерцаваше една лазурна полусфера с познатите ни от часовете по география очертания и по едно време промълви, че изобщо не можел да разбере какво толкова имало да делят хората там, долу, след като единственото важно е оцеляването на тази лазурна прелест. Вероятно ни цигани бе съзрял Джон Глен от орбитата си, ни евреи, ни българи, ни американци. Идентичност, дами и господа, идентитет. BEZRODNIK
КЪДЕ Е ЦЪРКВАТА?

Няма я. Изглежда твърде заета. Със себе си. Традиционната за България деноминация е заета с разкола. Католицизмът и протестантството заемат малко пространство в процентно съотношение с православното мнозинство и правят опити с променлив успех. Калин Янакиев, обяснява тъжната духовна ситуация в България с липсата на истински „духовен дом“ за нашия съвременник и ... „страх Божи“:



...Не бива да се заблуждаваме - поради трагичната ни история, още от времето на турското робство, ние, българите, нямаме навика на дълбока въцърковеност. Имаме... обичай за поведение в Църквата... българският народ е отвикнал да има духовна институция в лицето на Църквата, да има духовен дом. .. “страх Божи” означава да имаш някакъв базисен страх, независимо дали ще те открият или не, да имаш някаква мяра на безобразията си. Едно дълбоко метафизическо тайнство да те спира дори и да нямаш силите и капацитета да го наречеш Бог. Страх Божи – независимо дали вярваш в Бог, или не. Това е най-дълбокият корен на всички граждански добродетели. В България това липсва. Най-горчивият плод на слабата позиция на Църквата.
Въпросът за идентичността, уважаеми дами и господа европейци, е преди всичко духовен въпрос. С какви очи гледаме, какво виждаме в себе си, в държавата и какво правим там, където сме, ако видяното не ни харесва? Когато започнах този текст, нямах намерение да напиша това, което четете в момента. Все пак темата е националната и личната идентичност на българина, който в края на 2006 г. за трети път е на прага на „Европа“. Тема, която предполага сериозна гражданска, политически отговорна позиция, не разсъждения за „Бай Ганьо, лъжата и страха Божи“. Вярвам обаче, че българинът не се нуждае някой да му казва колко е хубаво или лошо поредното правителствено решение за поредното присъединяване към поредния съюз. Това, което започваме да осъзнаваме, е нуждата си от едно завръщане и едно припомняне. Ние отдавна сме в Европа. И тя го знае. Но знаем ли го ние?
Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.


... Да те пресрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...


Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шепнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:


аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...



О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!
Всеки човек носи скрит копнеж за сигурността на Дома - нуждае се от самоопределение, от идентичност, от припомняне за Словото, от чието дихание е родена душата му. Пътят към Европа без идея за духовност ще е осеян с тръни и бодили за българите. Завръщането на Дебелянов силно напомня известната библейска притча за блудния син. Душите на много от съвременните чудомирови нашенци все още търсят пътя към дома.

Да се завърнем при Бащата.

Източници:

Да се завърнеш в бащината къща [http://pravoslavie.domainbg.com ]

К. Янакиев. [ http://www.slovo.bg/old/litforum/109/yanakiev.htm ]

Bezrodnik, дискусионна тема „Идентичност“ [ http://clubs.dir.bg ]
ЛЮБОПИТНО

Опитите за обединение на различните европейски народи предхождат създаването на самите държави. Преди 3 000 години със силата на меча над Европа властват келтите, после римляните. През средновековието - империята на Карл Велики и Свещената Римска империя. В по-ново време - митническият съюз на териториите под Наполеонова власт (XIX в.) и нацистка Германия (XX в.). Едно от първите предложения за мирно съюзяване е направено от Виктор Юго през 1851 г. След Първата и Втората световна война Декларацията на френския външен министър Робер Шуман (1951), подписана от Франция, Германия, Италия, Нидерландия, Люксембург и Белгия дава началото на Европейска общност за въглища и стомана. Това е първата от трите Европейски общности. Другите са Европейската икономическа общност и Европейската общност за атомна енергия. През 1992г., в Маастрихт е подписан договор за създаване на приемник на общностите - Европейския съюз (ЕС). Ако ЕС беше държава с площ 3 892 685 кв. км и 460 млн. граждани), тя би била седма по територия и трета по население (след Китай и Индия) в света. ЕС не е конфедерация, макар че от 1993 г. съществува европейско гражданство, а от 2004 г. има проект за обща конституция. В момента ЕС има 25 страни членки.



Символи на ЕС са денят на Европа (9 май), европейският флаг и европейският химн („Ода на радостта“ от Бетовен). Флагът е избран от Съвета на Европа през 1955 г. и е предназначен да представя Европа като цяло. ЕС приема флага през 1992 г. като наследник на Европейската общност.

СТОЛИЦА – Брюксел.

ПАРЛАМЕНТ - Страсбург (седалище), Брюксел (изпълнителен орган), Люксембург (администрация).

ИЗПЪЛНИТЕЛНА ВЛАСТ - Европейски съвет, Съвет на Европейския съюз, Европейска Комисия (ЕК).

ПАРИЧНА ЕДИНИЦА - ЕВРО .

http://bg.wikipedia.org

Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница