Списание „Прозорец”4/12 Не кради! Зора Динчева

- Не, от детската градина ми е. Но не казвай на никого. Искаш ли да видиш как си играя с него? – кестенявите къдрици на малкия ми приятел палаво подскачат във въздуха в такт с топчето, а личицето му е озарено от неповторима усмивка.

- От детската ли? Да не би госпожата да ти го е дала като награда?

- Не, аз си го взех оттам.

В хола влиза майка му, дочула за какво си говорим. Прави ми някакви знаци и аз отивам с нея в другата стая.

- Трябваше да те предупредя – започва тя. – Моля те, не му насочвай вниманието натам. За съжаление от време на време се случва да си вземе нещо от детската градина, което не е негово. Нали знаеш, там има много играчки, харесва си някоя и си я пъха в джоба. Явно учителките не са го усетили, никой нищо не ми е казал. С баща му още не искаме да говорим с него на тази тема, за да не се вторачи и да почне да взима повече неща или пък да се почувства супер виновен.

- Но той взима без позволение неща, които не са негови. Не смяташ ли, че това е кражба?

- Е, сега пък кражба! Лъчо няма 6 години, не го прави с лошо, просто още не разбира! Освен това той не взима всичко, което му попадне пред очите, а само някакви малки неща, които го радват. Какво толкова!

От съседната стая ехти веселият смях на Лъчо, предизвикан от играта с откраднатото топче. И двете с майка му се заслушваме – на лицето й се изписва усмивка като неговата, а аз се замислям.

Лъчо е малко момченце, откраднало едно топче. Топчето го прави видимо доволен. Следователно в постъпката на Лъчо не би трябвало да има нещо лошо. Не е ли това целта на всички човешки усилия и търсения – да постигнем щастието? Ето една логическа верига, която е трудна за оборване. Майката на Лъчо – психотерапевт с опит зад гърба си – не го спира да краде най-вече за да не му отнеме тази толкова невинна радост. Споменът за нея може да му донесе утеха, когато някога преживява трудности.

Ето още аргументи: Лъчо не прави нищо толкова лошо – малките играчки, които взима, са обикновени и евтини, детската градина без проблем може да закупи нови. Дори всъщност той прави услуга, като създава условия за по-бърза смяна на старите играчки.

Оказва се, че човешкото същество е така устроено, че наистина запечатва в съзнанието си спомени от своето детство, които свързва с преживяванията си на тежка скръб или на истинско щастие. Всичко останало може да избледнее, но тези екстремни събития – не. Обикновено човекът инстинктивно се стреми да повтори нещата, които са го направили щастлив като дете, – някои посещават старите си приятели, други пътуват до някогашната си къща на село. Нашият Лъчо също предстои да порасне. Разбира се, през годините той ще чуе от много места, че не е хубаво да се краде, дори е възможно сам да го прочете в Библията. Но всички тези аргументи може да не му се сторят достатъчно силни, за да оборят бликащото чувство на радост, когато си представя как си е играл с шареното топче.

Ако майката на Лъчо не говори с него още сега, че не бива да взима нищо чуждо, било то никому непотребно топче, той няма да има здрава основа, на която да гради понятията си за добро и зло. Понеже като малък една (макар и несъзнателна) лоша постъпка не само му е донесла радост, а и е останал безнаказан след това (за да не бъде скършен), като голям Лъчо може пак да търси утеха в злото. Нека си представим, че продължи да краде – вече не топчета, а например мобилни телефони. След първите кражби успява да си върне усещането за щастие от детските години – страхотно е да се изфукаш пред приятели с новата си мощна джаджа. Но докато някога между взимането на синята количка и шареното топче е можело да минат седмици, дори месец, защото всяка играчка го е зареждала с достатъчно позитивни емоции, сега Лъчо, без да разбере как, не може да чака до следващата кражба или да се спре. Тази тръпка, усещането, че пак е на ход и нещата зависят от него, става нужна част от живота му. Защото, когато е бил дете, значение е имал конкретният предмет, а с времето предметът е заместен с емоцията, предизвикана от самото крадене. Стигне ли се дотук, връщането назад е много трудно.

В актуалното издание на Международната класификация на болестите, закодирана под номер F63.2, е записана диагнозата „клептомания“ или „патологично влечение към крадене”. Намира се в главната категория „Разстройства на личността и поведението в зряла възраст“. Лекува се трудно, тъй като е свързана с безпомощността на човека пред собствените му мисли, които го карат да взима неща, дори да не иска. В повечето случаи той осъзнава добре какво върши и че не бива да го прави, но се оказва безсилен пред вече изградения вътрешен механизъм (някои го описват като налагаща се сила). Клептоманията рядко съществува като отделна диагноза – обикновено е съпътствана от други нелеки психически заболявания, например депресии, страхови неврози и разстройства от обсесивно-компулсивния сектор. Никой от нас не би желал да изгуби контрола върху себе си. Но всеки, диагностициран с клептомания, е започнал от май-малкото, например, от едно шарено топче.

Дори голяма част от хората никога да не са чели цялата Библия, едва ли има човек, който не е чувал за Десетте Божии заповеди. Това са наредбите, дадени на израилтяните, за да ги спазват и да живеят добре според Божията воля (Изх. 31:18). В книгата Притчи цар Соломон казва: „Сине мой, пази заповедта на баща си... Завържи ги завинаги за сърцето си... Когато ходиш, наставлението ще те води; когато спиш, ще те пази; когато се събудиш, ще разговаря с тебе“ (6:20-23). Според тези думи Законът е даден не за да потиска човека, а да го наставлява в пътя и да пази душата му от безпокойство. Следователно Законът съдържа рецепта за живот, изпълнен с вътрешен мир. Осмата заповед от него, чието спазване носи благоденствие, гласи: „Не кради“ (Изх. 20:15).

Както в Стария, така и в Новия Завет, Бог много пъти предупреждава хората, че ако се отклонят от Неговите заповеди, ще трябва да понесат последствията на непослушанието си (Вт. 29:18-29; Мат. 5:18; Лука 10:26-28). Нека ви разкажа една история. Близо до малко, китно българско селце, сгушено в полите на планината, се намирал стар манастир. Няколко пъти бил опожаряван по време на турското робство, но хората все го запазвали и поддържали, вярата им била силна и не искали светинята да изчезне. Манастирът намерил силен противник едва в лицето на войнстващия комунизъм: стаичките му опустели и добрата традиция по поддръжката му прекъснала. Въпреки това не изпаднал в забвение, но не молитвите или духовната му атмосфера липсвали на хората. В селото непрекъснато се говорело, че в двора на манастира има заровени много пари, дарени в миналото от известен богаташ от близкия град за нуждите на сградата и за духовни цели. Тази мисъл не напускала и братята Иван и Траян Георгиеви. Двамата вече били на средна възраст, женени, парите в семействата им не достигали.

Една вечер решили да проверят истинността на слуховете, като разкопаят земята в двора на манастира, особено около паметната плоча. Разбира се, не казали на никого. Речено – сторено. Още на втората вечер Иван, който копаел малко по-далече от плочата, усетил нещо твърдо под лопатата си. Бързо осъзнал какво става, хвърлил всичко и казал на брат си, че го боли главата и е много изморен. Настоял да приключат работата и да се върнат на другия ден сутринта. Траян се учудил, но се съгласил. Иван едва изпратил брат си до селото и веднага хукнал обратно – този път сам. Слуховете се оказали истина – той открил голямо количество злато и успял скришом да го пренесе в къщата си. На другия ден станал рано сутринта и се присъединил към Траян, но търсенето им вече било напразно.

Минали няколко месеца. Животът уж течал по старому и Иван много внимавал да не се издаде, но нямало как, с Траян се познавали твърде добре. След голям скандал Иван си признал. Не дал обаче на брат си половината злато, а го излъгал и му отстъпил малка част. По това време Траян бил женен за втората си жена. С първата се случило голямо нещастие – тя непрекъснато му говорела лошо за Иван и семейството му и се опитвала да го настрои против тях. Един ден на Траян му омръзнало да я слуша, взел мотиката и искал да я удари леко, за да я накара да млъкне, но понеже бил пийнал, не си премерил силата и улучил сънната й артерия. След два дни мъчения жената починала, а полицията по чудо повярвала, че сама е паднала върху мотиката. Не след дълго Траян се оженил втори път за жена от съседното село. И тя като първата не му родила дете, но не само това, оказала се силно зависима от алкохола. Харчела всичко за тази страст и когато Траян, малко преди да почине, бил прикован на легло в безпомощно състояние, тя споделила със съседите, че го храни с каша от хляб, смесен с вода и утайка от кафе. Така завършил животът му.

Иван пък имал двама синове – Наско и Дончо, въпреки че според селските слухове Дончо се родил от извънбрачна връзка на майка му с човек от близкия град. Иван разпределил парите между децата си и Наско успял да си построи къща – голяма, тухлена, с мазе. Години след това първо Наско, а после и съпругата му починали, преди да остареят, от рак. В момента двете им деца са скарани поради имотни делби и не си говорят, а имат нужда, тъй като всеки от тях е с доста проблеми в семейството. Освен това съдят чичо си Дончо, отново за собственост, но неговата ситуация също е тежка – той живее на семейни начала с приятелката си и общата им дъщеря, която е с умствено изоставане. Така продължава трагедията на семейство Георгиеви, години след като предците им откраднали парите на манастира.

Много от вас ще се успокоят с мисълта, че няма как тази история да бъде истина - прекалено жестоко звучи всичко. За ваше учудване ще потвърдя, че събитията са не само напълно автентични, а дори съм спестила част от фактите. Сигурно сте категорични, че няма начин подобна мъка да сполети когото и да е само защото си е присвоил нещо. Действително не знам какви други грехове е извършило това семейство, но две неща са ясни. Първо, никой грях не остава незабелязан от Бога („Ето, и на праведния се въздава на земята - колко повече на нечестивия и на грешния!“, Пр. 11:31). И, второ, от Божия гледна точка кражбата не е никак маловажна. Пророк Захария предава думите на Бога: „Това е проклятието, което се простира по лицето на цялата страна; защото всеки, който краде, ще бъде изтребен… и всеки, който се кълне лъжливо, ще бъде изтребен… Аз ще го направя да излезе и то ще влезе в къщата на крадеца и в къщата на кълнящия се лъжливо в Моето име; и като пребъдва сред къщата му, ще я разори - както дърветата й, така и камъните й“ (5:3-4).

Нека се замислим как изглежда вечното търсене на човешкото щастие от библейска гледна точка. Според Библията човекът е триединство от дух, душа и тяло. Тоест, за да живеем добре, трябва всеки от тези три елемента да бъде съхранен – и най-вече първите два. За да запазим тялото си, Бог ни е дал рефлексите – отдръпваме се при болка, бягаме при опасност. А за да опазим душата и духа си, Той ни е подарил Своите заповеди и спасението в Иисус Христос. Следователно да нарушаваме съзнателно някоя от тези заповеди, би било равносилно на това, да си навличаме нарочно тегоби. Не познавам човек, който доброволно да остави ръката си на горещия котлон, докато получи тежки изгаряния. Странно е обаче, че сами причиняваме толкова вреда на душите си. Ако някой краде, без да се покае, той не само нарушава Закона, но действа срещу собствената си душа, като погубва мира си. И го прави доброволно.

Освен това грехът никога не остава единствен, той винаги повлича след себе си по-тежки грехове. Това важи и за краденето – ако човек, вместо да се покае пред Бога и да спре, дори намира оправдание да продължава, той не забелязва, че у него тече невидим процес. Душата му се руши, отначало малко, после все повече и повече. Затова с времето той се закоравява и става склонен към все по-големи престъпления – дадената му от Бога защита е разбита и няма кой да спре неговия упадък. Като силен библейски пример може да ни послужи Юда Искариотски – в началото и той е бил „просто крадец“: „А това каза не защото го беше грижа за сиромасите, а защото беше крадец и като държеше касата, вземаше от това, което пускаха в нея“ (Йоан 12:6).

За съжаление, особено днес, кражбата непрекъснато намира оправдание. Някои дори я изкарват героично дело, част от битката за справедливост. Сигурно сте чували сърцераздирателната история за мъжа, който обира банка, за да плати лечението на съпругата си, умираща от рак. Така той иска да спаси и двете си малки дечица от тежката съдба да останат полусирачета. Нека предположим, че мъжът постъпва справедливо, защото иначе жена му би починала. Или - кражбата е лошо нещо, но ако служи за спасение на човешки живот, е оправдана. Нека разгледаме и друг случай: две бедни момчета заплашват с пистолет персонала на малък магазин за компютърна техника и открадват само два лаптопа, за да не им се подиграват в училище, че са старомодни. Сигурно ще кажете, че това не е същото, защото не става дума за спасение на живот. Но от гледна точка на момчетата, ако нямат тези хубави лаптопи, всички ще им се присмиват и пак животът им ще бъде разрушен, наистина, не от рака, а от подигравките и социалната изолация. Тогава кражбата не е ли пак „оправдана“? Къде е границата?

Бог казва, че няма безобидна кражба: „Дори крадецът не се отървава ненаказан, даже ако краде, за да насити душата си, когато е гладен; и ако бъде хванат, той трябва да върне седемкратно, трябва да даде целия имот на къщата си“ (Пр. 6:30-31). Ако някой краде, това означава, че не се доверява на Бога, а взима контрола в собствените си ръце и чрез действията си сам се осъжда на проклятие. Дори при най-суровите обстоятелства не ние знаем кое е най-добре за нас и за близките ни. Ако толкова ни се иска да притежаваме нещо, а очевидно нямаме възможност да си го позволим, има начин да го придобием по правилния път: първо, можем да постоянстваме в молитва пред Бога да ни покаже дали то наистина ни е нужно. Самата аз бях много привлечена от мисълта да си купя таблет, харесваше ми идеята да го нося навсякъде със себе си. Преди време мой приятел ми даде своя таблет, за да го ползвам, докато го продаде, – можех да го задържа за дълго. Първоначалната ми радост беше неописуема, за разлика от крайния резултат – с времето открих, че тази машинка ми е абсолютно ненужна. Отказах се от мечтата си и благодарих на Бога, че ме спря, преди да похарча пари за нещо непотребно.

Второто, което можем да предприемем, ако става дума за нещо сериозно, е да молим Бога да ни го даде по Своя начин. Няма да забравя разказа на една сестра, чието семейство дълго време не можело да си позволи да яде месо. Малката й внучка много пъти казвала как й се хапва нещо различно, но сестрата се срамувала да поиска пари назаем. Накрая, след молитва, съвсем „случайно“ намерила на улицата точно толкова пари, колкото не й достигали за желаните покупки.

Всяко действие на човека има своята цена. Бог не е спрял да бди над нас и да помага на всички, които Го търсят. Да крадеш и да се оправдаваш с хуманни причини, е все едно да смяташ, че можеш да живееш безплатно на земята и каквото и да вършиш, последствията няма да ти се отразят. Но дори да успеем да се оправдаем пред близките си, някога ще трябва да застанем пред Бога.

Ако четем внимателно Библиите си, ще знаем, че този момент може да настъпи съвсем неочаквано – животът ни тук е кратък, земята и всички дела по нея ще изгорят, само вечните ни души ще отидат на съд. Излиза, че с каквато и цел да крадем, се стремим само към временното, преходно богатство, а разрушаваме вечното с лека ръка.

Толкова известният и харесван днес актьор Джим Кери казва: „Мисля, че всеки трябва да забогатее, да се прочуе и да има всичко, за което някога е мечтал, за да осъзнае, че това не е отговорът.“ В този дух пожелавам на всеки, който има съмнения за осмата Божия заповед, да се укрепи със следните думи: „Сърцето ти да не завижда на грешните, а да пребъдва в страх от Господ цял ден, защото наистина има бъдеще и надеждата ти няма да загине“ (Пр. 23:17-18).