Спомени за работата ми в корабостроителния и кораборемонтен завод „Георги Димитров Варна От доц д-р инж. Господин Киров След завършване на висшето си образование – специалност „Корабостроене”

След завършване на висшето си образование – специалност „Корабостроене” специализация „Корабо-машинен инженер” на 30. 04. 1957 год., постъпих на работа в Корабостроителния и кораборемонтен завод „Георги Димитров” – Варна в Отдел Главен Технолог (ОГТ) с началник инж. Саул Яков Кючуков.

Отначало започнах да разработвам технологии по механичната част на строящите се тогава кораби. В този сектор работеха по-възрастни изтъкнати специалисти като: инж. Велю Стойчев, инж. Стоян Пандов, инж. Венко Атилов, инж. Маргарита Брум, инж. Господин Шефкенов, инж. Никола Дюлгеров, инж. Веселин Величков, инж. Андрей Георгиев, инж. Венелин Севастакиев, Борис Трифонов, Божан Тодоров, Сколуфанов, Бобев и др.

В Корпусния сектор работеха: инж. Иван Лазаров, Тремол Иванов, Филип Пенчев, инж. Иван Янев, Герчев, Дойнов, инж. Благой Цветанов, Златко Добрев, Велислав Савов, Тодор Чобанов и др.

С кораборемонт се занимаваха технолозите: инж. Вълко Томов, Николай Дюлгеров, Тодор Мончев, Христо Кукенски, Атанас Камберов, Рашко Лютов, Милчев, повечето от тях съкратени морски офицери др

В конструкторската група към ОГТ работеха: инж. Господин Шефкенов, Крум Герасимов, Иван Радославов, Никола Петков, Тодор Русев, Игор Иванов и др.

ОГТ тогава се помещаваше в едно старо здание останало от времето на „Арге Дивидаг” - клон на немската фирма „Дикрхов & Видиман” за хидротехническо строителство – София. Във Варна работата, по време на германското присъствие, се ръководи от инж. Дервентски, а по-късно от инж. Богданов и инж. Симеонов. След 09.09.1944г.” Арге Дивидаг” става съветско предприятие.

Когато вече бях навлязъл в работата си, като технолог по механичната част в ОГТ, ми възложиха да се занимавам с определяне на производствените мощности на Завода. Трябваше да изчислявам за всеки цех, за всеки стапел, строителни площадки и др., колко тона ламарина може да се преработи, или колко кораба могат да се построят на стапелите и достроят на кейовете, за определен срок. Никога в Университета не бях учил, даже не бях чувал или чел по този въпрос, но ми се стори много

Как изглеждаше Заводът по това време, от моя субективна гледна точка. Предварително искам да заявя, че няма да обременявам написаното от мен с излишни цифри и числа, тъй като любознателният читател може много лесно да прочете в написаните вече няколко книги за развитието на корабостроенето и в частност за завода във Варна.

Както вече споменах по-горе, по това време кораборемонтът не беше се отделил и влизаше в състава на Завода. Отделянето на Кораборемонта се извърши през 1963 г. Дотогава връзката между КЗ (Корабостроителният завод - новото корабостроене) и Сухият док се осъществяваше с лодка, която непрекъснато сновеше между двата бряга на сегашния стар канал. Тя често се претоварваше и имаше няколко нещастни случаи. Цех четири, който се намираше на сегашния тръбарен цех, обслужваше изцяло докуваните за ремонт кораби. Той беше оборудван с необходимите съоръжения, инструментални машини, стендове и др., необходими за нормалната работа на доковата камера.

Корабостроителният и кораборемонтен завод „Георги Димитров” към края на 50-те години през ХХ век извършваше производствена дейност в три района: Район 1, Район 2 и Кораборемонта със сухия док. Във всеки от районите съществуваха: корпусни цехове, съответно ЖК 1, c началник инж. Никола Ангелов и зам. началник – Костадин Трайков - Динката и ЖК 2 - с началник Атанас Панайотов – Ширата и зам. началник – Саркиз Саркисян . (ЖК 1 и ЖК 2 - желязо корпусен за първи и втори район), механични цехове, за район 1 с началник Тодор Парашкевов и заместник началник Никола Младенов - Колеца , а за район 2 – Иван Панайотов, тръбарен цех в Район 1, с началник – Никола Данаилов, зам. началник инж. Господин Киров и началник участък в район 2 – Енчо Петров, ковачен цех в район 1 с началник – Милко Пармаков и зам. началник Ангел Караиванов, моделно - леярен цех с начални Никола Марков в район 1, електромонтажен цех в Район 1, с началник Кирил Николов и зам. началник Георги Аргиров - Душичката , доктакелажен цех в Район 1, с началник Атанас Станев и зам. началник Андрей Димитров, дърводелен цех, с началник Марин Симеонов, а за Район 2 – началник участък – Иван Секеларов, доково - ремонтен (цех-4) с началник Никола Киров. Железобетонен цех с началник Воло Нешев, Сдатъчен цех с началник Иван Димов. Тук изброявам само основните цехове, без тези по поддръжката, като: Отдел главен механик с началник инж. Архангел Стойнов, отдел главен енергетик с началник инж. Данко Жупунов, инструментален с началник Иван Марков, кислородна станция, компресорна станция, сдатъчен капитан Цоко Бонин, капитан на влекача „Бенковски“ - Филев и др.

Нарочно споменавам имената на началник цехове, техните заместници и началниците на участъци, защото това бяха хората, които понасяха най-голямата тежест по изпълнение на плана на завода и по строежа и издаването на строящите се тогава кораби. Работеха до късно през нощта, а много често събота и неделя, без да се търси някакво заплащане или компенсация за вложеното извънредно време. Много от тези хора не са живи, но техните имена трябва да се споменават и помнят.

В тези цехове и участъци се създаваше продукция за строящите се по това време плавателни съдове като: 1000 тонни баржи, 3000 тонни баржи, железобетони работилници, брандвахти, 3200 тонни товарни кораби, един хладилен кораб, 5000 тонни товарни кораби, 4000 тонни танкери, 5000 тонни танкери и др.

Заводът не е бил планиран като корабостроителен, а с годините се е развивал стихийно, без особено планиране и съобразяване с изискванията на корабостроителното производство.

Придвижването на работещите в него се извършваше пеш, през надлеза на жп линиите. Липсваха всякакви мостове, които сега вече са построени. Нямаше редовен транспорт. Порталът на завода беше, където е сега механо-монтажният цех.

Накратко казано, до разширението на завода, той беше много слабо съоръжен с необходимото за корабостроително производство оборудване. Не достигаха инструментални машини за механичните цехове, огъващи преси, заваръчни апарати, площадки за корпусните цехове, тръбоогъващи машини, складова база за всички цехове и т.н., и т.н.

Териториалната разпокъсаност на завода, широката номенклатура и ниската серийност на строящите се плавателни съдове извънредно много затормозваха целият корабостроителен производствен процес. Това състояние на завода ми правеше много силно впечатление и след няколко години публикувах една статия в списание „Корабостроене и корабоплаване” за оптимизиране на транспортните връзки и за съкращаване маршрута на детайлите и възлите в завода.

Това се отразяваше в работата на всеки цех, на всеки участък, бригада и др. прилагаха се какви ли не методи, главно съветски, за подобряване на организацията и управлението на производството, но всичко беше „от ден до пладне” и никакви съществени резултати. Но въпреки всички трудности от обективен и субективен характер, строяхме качествени и модерни кораби, които с нищо не отстъпваха на построените на Запад. Строго се спазваха изискванията на класификационните организации, под чието наблюдение се строяха те.

Това, в съвсем общи линии, беше състоянието на завода, от моя гледна точка, когато преди 59 (петдесет и девет години) постъпих на работа в него. Хората, работещи в него бяха много ентусиазирани, много дружелюбно настроени един към друг, а също така и към ново постъпващите работници и служители.

Започна се строителството на една дълга серия от 27 броя 4000 тонни. танкери. Те се отличаваха в голяма степен на сложност от строените дотогава кораби. Класификационните организации имаха по-високи и по-различни изисквания към корабоплаването и експлоатацията им. В прои

зводството на завода изведнъж се почувства липса на висококвалифицирани специалисти. Или по-точно на инженерно-технически кадри. Те бяха главно в техническите отдели. Затова възникна един почин за подпомагане на производството, като предимно по-младите висши технически специалисти се включат активно в достройката и изпитанията на тези кораби. Това се оказа тясното място на завода. Докато корпусите на танкерите се изграждаха неусетно, то дострояването на кея и различните изпитания изоставаха застрашително и водеха до не изпълнение на стоковата продукция на завода.

Както много други и аз бях включен в този почин, с поръчение, така се казваше тогава, да помогна при строежа, изпитанията на товарната и баластно-зачистната система на първия от серията 4000 тонни. танкери – „Федя Губанов”. Когато отидох на кораба и влязох в помпеното отделение, за да се представя на бригадира, пред погледа ми се изпречи една сложна плетеница от дебели и още по-дебели тръби, а други бяха сложно усукани около тях. Свят ми се зави. Изпод тръбите се показа бригадира – Никола Тодоров и ме изгледа от петите до главата с един недоверчив поглед, с който искаше да ми каже, че не е за мен тази работа, но тактично си замълча. Беше слаб, с омазнени до крайност рабошки (работни дрехи), несловоохотлив, само големите му очи светкаха в полумрака, а черните му мустаци, като че ли бяха окачени на слабото лице.

Трябва откровено да си призная, че това всичко ме притесни много. Най вече, че няма да мога да се справя с тази трудна за мен задача. Трябваше бързо да се действа да издиря чертежната документация, схеми, указания, изисквания и прочее и прочее. Добре че през следването нямахме български учебници и бяхме принудени да учим от руски такива. А бяха и много евтини. Това ми помогна за кратко време, чрез усилено четене и разучаване на документацията да се подготвя много добре, да стъпя здраво на краката си и да добия кураж, че ще се справя, макар да е трудно поставеното ми поръчение.

Дойде ред да се монтират едни медни тръбопроводи, опасващи мощните товарните центробежни помпи, като паяжина. Това бяха т.н. хидрозатвори, чието предназначение е да предотвратява изтичането на нефтопродукти от помпите. Бригадирът се хвана за главата. Не му достигаха знания как и къде да се свържат. Мустаците му увиснаха още повече. И тогава, за първи път, се обърна към мен за да решим проблема. С готовност се включих, без да накърнявам самочувствието му на майстор. Задачата беше решена компетентно. Придобих увереност в себе си и спечелих малко авторитет.

Започнахме хидравличните изпитания. Тръбопроводите в помпеното отделение издържаха високите налягания, на които бяха подложени, но баластно-зачистната система, която преминаваше през всички товарни танкове, се оказа, че не поддържа необходимото при изпитанията налягане. Във всеки товарен танк имаше компенсатор, за да се предотврати евентуално скъсване на тръбопровода при надлъжни, напречни и усукващи колебания на корпуса на кораба в преход по море, а така също и при изменение на метеорологични и температурни промени. Те бяха вносни и били дълго време престояли на склад. Бяха повредени и негодни за употреба. Наложи се да бъдат демонтирани всички. За много кратко време разработих чертожна и технологическа документация и в специална за целта вана ремонтираме салниковите уплътнения. Последва повторен монтаж и наново изпитване. Издадохме товарната и баластно-зачистната системи на ОТК ( Отдел технически контрол), на Регистъра и на Заказчика (приемчика). Бях доволен от добре свършената работа. Доволен беше и строителя на кораба – инж. Добри Добрев, че една много важна система е готова вече за ходови изпитания.

Но още на другия ден получих ново партийно поръчение, въпреки, че не бях още партиен член. Такава беше практиката тогава – административните разпоредби се обличаха с партийни одежди, за по-голяма сигурност и за по-строга отговорност.

Новото ми поръчение беше много по-трудно. То се състоеше в това: да се включа в монтажа, изпитанието и издаването на котелната инсталация, заедно с отоплителната система и системата за подгряването на мазута в товарните танкове. Отидох незабавно да видя в каква степен е достигнала работата по нея. Влязох в котелното отделение. Гледах, гледах и нищо не виждах т.е. не разбирах. В Университета бяхме учили най-различни видове парни котли. Бяхме правили и курсов проект, със сложен топлинен баланс, но тук не виждах даже котела от сложните преплитания на тръби, помпи, релета, клапани най-различни, сепаратори, подгреватели, топлобменници и др. Наистина, тази задача се оказа много сложна и много отговорна и опасна, защото тук се борави с огън, с гореща пара, които, ако не се манипулира правилно, могат да причинят, освен щети, но и нещастни случаи и човешки жертви. Налагаше се да подходя още по-сериозно към предварителната си теоретична подготовка. За целта трябваше да се снабдя с наличните чертежи, инструкции и други нормативни изисквания, а също така и с правилата на класификационните организации. Не знаех от къде да започна.

Научих името на бригадира, който работи в котелното. Казваше се Атанас Ласков. Срещнах го случайно. Обясних му, че имам поръчение да се включа и помагам в работата по котелната инсталация и за целта ми е необходима документация за да се запозная с нея. Той доста ядосано, на висок глас, ми отговори, че от половин година работи върху нея и още не е наясно, та аз ли, който хабер си няма от това, акъл ще му давам. Това, като чели, ме попари с гореща вода, но настоях да ми даде каквато документация има. Изглежда ядът му попремина, отидохме в тръбарния цех и ми даде няколко документа. Хубавото беше, че имаше подробна документация за всичко, макар че беше на руски език. Това не ми беше проблем, както вече споменах по-горе.

По цели нощи четях инструкциите и разучавах схемите и чертежите на котелната уредба. Това продължи няколко дена, докато си изясня всичко и да го събера в главата си. През нощта четях, а през деня си доизяснявах нещата на самото място. Четях както не съм чел даже за изпит.

Точно в този период в нашето семейство се случи много радостно събитие – роди се първородния ни син Владимир.

Работата напредваше, нещата се усложняваха все повече и повече. Бригадирът Ласков се затрудняваше в разчитането на сложните чертежи и с разбирането на непознати понятия, наименования, процеси, които трябваше да се извършват. Все по-често започна да се обръща към мен за съвет, а аз с готовност се отзовавах. Така стигнахме до едно сработване в края на монтажните операции.

Дойде ред до по-сложни действия по разконсервацията на котела, по свързване и регулиране на системите за автоматично регулиране и управление, за парната проба и др. Неусетно сприхавият и самонадеян майстор се превърна в мой пръв помощник. Най-голямото признание от него получих, когато ми каза веднъж, че никой не познава котелната уредба толкова добре, както аз съм я знаел. И така, аз поех изцяло по нататъшната работа за издаване й.

Освен главният котел, който осигурява пара за отоплението на кабините, за подгряване на мазута в танковете, в котелната уредба се включват още два утилизационни котли, използващи топлината на изходящите газове от главните двигатели. Те бяха разположени най-горе – в комина на кораба. Това много усложняваше нещата и се налагаше често да се изкачвам и слизам по много стълби. А котелът в това време оставаше без наблюдение. В помощ ми пратиха един огняр, който обслужваше един котел на брега, който котел беше много стара конструкция, без никаква автоматика и е необходимо само да се хвърлят дърва в пещта и да се следи налягането на парата. При новия котел, на кораба, всичко беше автоматизирано – подаването на течното гориво, подаването на водата, следенето на нивото на водата, налягането на парата и др. параметри. Въпреки многократните ми обяснения как да се обслужва котела и как да се реагира при различни ситуации, този човек не можа да разбере много неща.

Когато един ден трябваше да представя пред Регистъра цялата котелна уредба в действие тоест, под пара и с проверка на всички предпазни клапани и други механизми и уреди, пак му повторих на помощника си, какво трябва да се прави и отидох да посрещна инспектора от Регистъра – инж. Стефан Рачев. Бяхме на стълбата, преди да влезем в котелното, когато се чу силен гръм и избухна огън, котелното се напълни с дим. Инспекторът се изплаши и се изкачи бързо нагоре по стълбата, а аз се втурнах в котелното отделение. Котелът беше обхванат от пламъци. Под плитовете, по дъното на котелното и машинното отделения имаше една педя отпадъчни течности - смес от гориво и масло. За миг си представих как всичко това ще пламне и ще изгори целият кораб. Добре, че спазвах правилата за пожарна безопасност и бях поставил два заредени пожарогасителя в помещението.

Грабнах единия и започнах да гася. Пожарът се разрастваше и се възобновяваше. Пяната от пожарогасителя свършваше. Взех другия и продължих докато и той свърши. Остана само едно малко огнено гнездо, на много труднодостъпно място, което успях да загася с крак. Погледнах за огняря – стоеше свит в един ъгъл. Извиках му на висок глас да напусне веднага. Седнах и запалих една цигара за да се успокоя. Краката ми бяха подкосени.

Много пъти след това, по-късно като преподавател, пред студентите съм казвал, че котелът е жива бомба. Когато се борави с него се изисква много внимание и съсредоточеност на оператора.

На втория танкер, който построихме – „Память 26 комисаров” продължих да работя по издаването пак на котелната уредба. За помощник ми беше прикрепен втория механик на влекача „Г. Бенковски” – Стоян Бъчваров, който беше завършил Морското училище и ми беше добър помагач. Издадохме всичко, но вече без особени трудности.

На третия танкер „Болшевик Караев” работата по котелната уредба пое един механик, който беше пътувал с корабите и имаше самочувствие, че ще справи без да му обяснявам много какво да прави. Аз вече бях току що преминал на друга работа, за която ще стане дума след няколко реда.

Един ден, когато бях на кораба, се чу силен гръм в района на машинното отделение. Настана общо оживление и се чудехме какво ли е станало. Изтичах към котелното и насреща си видях един бягащ и ревящ човек в пламъци. С помощта и на други хора го завихме с разни бризенти и др. подръчни покривала. Последва идване на линейка от бърза помощ, болница и т.н.

Беше се повторила същата история, която описах по-горе при строежа на първия танкер. Но този път, за съжаление, причини много сериозни изгаряния на този механик. След няколко месеца престой в болница и в отпуск се възстанови и се върна, но вече на друга длъжност, по-безопасна работа.

Един ден ме повика Главният технолог – инж. Саул Яков Кючуков. Голям специалист в областта на технологията и организацията на корабостроенето, написал първият учебник по „Технология на корабостроенето”. В кабинета му стоеше, непознат за мен, човек. Инж. Кючуков ме представи и излезе навън. Непознатият се оказа кадровик на новостроящия се в момента завод за цимент в Девня. Започна с обяснението, че за този нов и модерен завод търсят човек за Главен механик. След като проведохме кратък разговор ми предложи да ме заведе с колата си да разгледам завода. Още с пристигането там, на изходната врата на единствената сграда – Дирекцията, срещнахме един човек около петдесет годишен с очила, достолепен, сериозен и улегнал. Кадровикът ме запозна с него, като го представи, че това е Директора на завода др. Георги Чанков, а мен като кандидат за длъжността Гл. механик.

По това време аз не се интересувах от политика нито пък вестници четях, името на този човек бях чувал и портрета му съм виждах окачен навсякъде.

Чанков бавно и тихо предложи да разгледам завода и след това да отидем в неговия кабинет да поговорим по-конкретно.

Кадровикът ме разведе из завода и най-подробно и старателно ми обясняваше къде какво ще се строи. Освен една пещ – нещо цилиндрично и дълго, като голяма канализационна тръба, друго нямаше на голото поле. Наоколо ниви, угар и кал до колене.

След разходката аз предложих да не ходим при Директора, защото ми е нужно време да помисля и реша. Всъщност, аз категорично се бях отказал вече. Не се уплаших от калта, а че ще се занимавам с неща, за които не съм учил, които не са ми били интересни. Бях дошъл от София във Варна за да бъда близко до морето, да строя кораби, да пътувам с тях и т.н.

По-късно разбрах, че няколко месеца преди това – на Юлския пленум на ЦК на БКП, Георги Чанков е бил свален от високия пост, като член на Политбюро, Секретар на ЦК на БКП и Зам. председател на Министерския съвет, разжалван за антипартийна дейност, изключен от Партията и изпратен в Девня, като директор на строящия се циментов завод..

Заместник-началник и началник на тръбарния цех

Така, без да подозирам, увлечен в работата си, съм влязъл в полезрението на ръководителите на завода и един ден ми казаха , че съм назначен за заместник началник на тръбарния цех. Бях доста изненадан и никак не бях очарован, защото този цех беше един от най-трудните, даже най-трудният в Завода.

Условията на труд бяха много тежки, както в самият цех, така и на кораба.. Тръбите се носеха на гръб няколко пъти до кораба и обратно на стотици метри разстояния. При самия монтаж се работеше в най-труднодостъпните места. Много често тръбарите започваха да работят, както се казваше „откриваше се фронт”, когато вече сроковете бяха изтекли, а другите цехове не си бяха свършили работата и ние не можехме да започнем нашата. Провеждаха се оперативни съвещания, на които непрекъснато се отчиташе изпълнението на задачите за всеки кораб. Нашият цех, който беше един от най-големите основни цехове с около 350 работника, като достроечен, участваше в крайната фаза на строежа и винаги беше в „цайтнот”. Работеше се при много напрегната обстановка. Нямаше делник, нямаше празник. Особено за ръководителите на цехове.

Много са трудните моменти през този период. Но съм много благодарен, че именно тогава аз се срещнах с много и най-различни хора, различни характери и при различни ситуации във врящото и кипящото производство. Разбрах истинският смисъл на понятието – да умее човек да работи с хората. В този цех работих четири години. За всички съм запазил много добри спомени. Съществуваха прекрасни отношения между работещите, независимо дали са началници или подчинени, но уважението и единоначалието се спазваше. Не че нямаше остри сблъсъци между нас по най-различни производствени проблеми. Имало е ругатни и наказания, но никой не таеше злоба, обида или ненавист.

Вече бях направил и бяха приети за внедряване няколко рационализаторски предложения, но особенно ценя едно от тях, за което искам да се спра накратко.

Издавахме поредния 4000 тонен танкер, на който доставката на рулевата машина от чужбина закъсня доста. Задържаше се издаването на кораба, защото не можеха да се проведат ни швартови, ни ходови изпитания. Независимо от това, все пак тя пристигна. Но в процеса на механична обработка на отвора на румпела се допуска грешка, като отвора му е увеличен с няколко десетки от милиметъра. Това прави монтажа невъзможен и недопустим. Тъй като отделението за галванизация беше към тръбарния цех, предложих на заводското ръководство да напластим отвора, чрез студено хромиране. Наскоро се бях запознал с този нов метод от една тънка руска книжка. Запознах бригадира Хачик Хачмерян с технологията на този процес. Изработихме за много кратко време необходимите приспособления и прибори. Получихме разрешение от специалните служби да доставим и използваме в галваничния разтвор цианкалий. Всичко протече нормално и успешно. Получи се точно необходимото напластяване и рулевата машина беше сглобена и започнаха изпитанията на кораба. Така, благодарение на високата квалификация на работниците -арменци, беше решен този инцидентно възникнал производствен проблем.

Не си спомням точно, но може би в този период бях избран за член на Заводския профкомитет – завеждащ рационализаторската и изобретателската дейност и член на ТИС (Технико-икономически съвет) на Завода. Имах и една публикувана статия в списание „Корабостроене и корабоплаване”, както вече споменах по-горе. Бях делегат и участвах на Първата национална конференция на рационализаторите. Наградиха ме с ръчен часовник, което за тогавашното време не беше малък подарък. На тази конференция Тодор Живков изнесе пространна реч в подкрепа и насърчаване на рационализаторското движение. Даже даде за пример една жена – Мара Славова, изобретила пастата за зъби „мараславин”, на която той лично помогнал, за да се внедри в производството.

Началник на тръбарния цех беше Никола Данаилов, който нямаше образование и беше достигнал до тази длъжност благодарение на дългогодишната си работа в завода. Постъпил в него като млад работник и преминавайки през ситото на естествения подбор на производството, благодарение на личните си качества , достига до тази доста отговорна длъжност.

Началник участъци бяха: Иван Проданов, Георги Янев и Енчо Петров. От тримата се открояваше най-вече Иван Проданов със своето чувство за отговорност, с професионалната си подготовка и умение за работа с хората. Не случайно той, с течение на времето, се изяви като водещ специалист в областта на технологията и организацията на достроечните дейности и по-специално в тръбарските работи. Впоследствие премина на работа в технологичния отдел на Института по корабостроене, където също разви много добра дейност. Ето какво казва за него дългогодишният генерален директор на корабостроенето – Георги Георгиев-Кангасейро: „...едно от върховите постижения на съвременната технология и организация на корабостроителното производство, а именно преобразуването на бившия моторо - турбинен цех в модерен тръбарен цех за индустриална изработка на корабните тръбопроводи съоръжен със съвременни машини и уреди...и т.н. главна заслуга за проекта на този цех и неговата реализация има Иван Проданов, с прякор Иван Дявола. За разлика от някои други специалисти, които бяха изпратени в Япония, той, след като проучи японския опит, донесе пълна документация, разработи и реализира проекта на този цех, лично обучи бригадните работници в прилагането на новата технология и я внедри при изработването и монтаж на корабните тръбопроводи...”

Като групови майстори в цеха работеха: Иван Стойчев, Георги Миндов, Георги Гичев, Тодор Пуховски, Христо Петров и др. Най-изявен от тях беше Иван Стойчев, който след години стана началник на цеха. Експедитивен, с пъргав ум, работлив и с чувство за отговорност.

Не мога да не спомена и началника на планово - производственото бюро на цеха – Никола Ангелов - икономист. Той беше координаторът на плановите задачи, които се спускаха от заводското ръководство относно икономическите показатели, обезпечаване на участъците и бригадите с месечни и тримесечни планове, снабдяване с материали и др.

Ние – четиримата, с Иван Проданов, Никола Ангелов и Иван Стойчев, бяхме нещо като „интелигенцията в цеха”. При многото производствени оперативки, нашият началник много често използваше думи, които неправилно произнасяше. Така например: вместо Толбухин казваше „Талбухин”, „Девендесе” вместо деветдесет, вместо ботуши - „батуши”, вместо генералисимус – „генерал симус”, „мошамба” вместо мушама и др. подобни.

Никола Ангелов, който обикновено водеше протокол и записваше сроковете за изпълнение на задачите, веднъж, в края на една оперативка, му поднесе вместо протокол всички неправилно произнесени думи и срещу тях – правилното произношение. Той погледна листа, смачка го и го захвърли. След което смеейки се каза: - А бе, Кольо, нали знаеш, че съм гагаузин. Такъв си беше „Данилича”, както го наричах. Ту строг, ту добродушен и весел, за което работниците го уважаваха.

Вече споменах, че сроковете за изпълнение на различните тръбопроводи и системи бяха извънредно кратки и беше невъзможно да се изпълняват графиците за техния монтаж, изпитание и издаване в действие, това обстоятелство ни принуждаваше да обещаваме, че ще изпълним даден срок, но много често се случваше да не успяваме. Особено, в това отношение, се отличаваше единият от тримата началник участъци - Георги Янев. Беше добър, работлив и симпатичен човек, но в желанието да се свърши дадена работа, той лесно обещаваше, но рядко изпълняваше. Заради това, както началникът на цеха така и аз, като негов заместник, бяхме подлагани на жестока критика при тези прословути оперативни съвещания на по-високо ниво.

В интерес на истината, трябва да кажа, че всички участници в тези оперативки, по един или друг начин, се измъкваха от трудното положение, но нашият човек беше станал синоним на лъжец. Това мнение се разпростираше и към други членове на ръководството на цеха. Но пак искам да подчертая, че за това допринасяше много и трудната ситуация, в която при всеки новостроящ се кораб се повтаряше. Всички бяхме станали в известна степен обвиняеми, обвинители, адвокати, дипломати и послъгвахме, за да оттървем „боя” и наказанието.

Най-изкусен в това отношение беше нашият началник. Той можеше да събере от девет кладенеца вода, за да докаже и убеди по - горните началници в своето твърдение. Но главния инженер, а след това и директор на завода – инж. Георги Н. Георгиев т.нар. „Кангасейро”, по името на главния герой от един мексикански филм, познаваше характера му и веднъж така го е хокал и обиждал, че този корав иначе българин, плака пред мен. Беше решил даже да напусне завода, но след като поприказвахме се успокои и продължихме да работим заедно.

Той беше известен и с още нещо. Щом се зададеше много труден период за цеха, издаване на кораби или неизпълнение на плана на цеха, се „разболяваше” и аз трябваше да поема кормилото за управление на цеха. Боледуваше в зависимост от продължителността на „бурята”. Щом преминеше тя и той се завръщаше в цеха, но преди това посещаваше директора, гл. инженер и др., за да оповести, че се завръща, защото идвал труден период за цеха и той трябвало да бъде на поста си.

Още с идването си в цеха, организираше голямо съвещание с всички бригадири, майстори, началник участъци, което продължаваше с часове и накрая „уж” се ядосваше много, удряше телефона на пода и той се строшаваше. Така съвещанието завършваше.

А този труден период отдавна вече беше отминал. Такъв си беше човекът и аз не му се сърдех. Но, в интерес на истината, трябва да отбележа, че ме уважаваше много. Никога не ми е повишил тон или, както се казва, да ми е казал лоша дума.

През 1961 г. планът на завода беше застрашен от неизпълнение и заводското, партийно и административно ръководства предприеха предварителни мерки за неговото изпълнение, като организираха изслушване на всички цехови ръководства на заседание на заводския партиен комитет. Дойде и нашият ред - влязохме тримата, началник цеха, заместника и партийният секретар на цеха. В тесния партиен кабинет застанахме срещу вперените погледи на 15-20 сериозни физиономии.

Нашият началник започна да докладва какви мероприятия сме набелязали, какви мерки ще проведем в цеха и как ще мобилизираме колектива за изпълнение на валовата и стокова продукция. Между многото претенции, които имахме към другите цехове - главно механичен и корпусен – бяхме записали да се построи навес на достроичния кей, защото работниците губеха много време да пренасят тръби и други материали на гръб и то на стотици метри. Директорът на завода – Иван Ковачев възразяваше, но партийният секретар – Панчо Петков, ни подкрепи и каза, че наистина тези хора работят при много тежки условия и трябва да се изпълни тяхното желание. Директорът, наведен погледна над очилата си и каза: - А бе Панчо и навес ще им построим, но пак няма да изпълнят плана.

На следващия ден Пантелеев, от отдел „Капитално строителство”, започна работа по навеса. С камиони се разнасяха стоманени конструкции. Сглобяваха се и се заваряха ферми. Данаилов ми каза веднъж: - Бре, тези хора наистина ще построят навеса! А той е очаквал, че няма да се построи и ще имаме сериозно оправдание за неизпълнението.

След няколко месеца всичко беше готово, но нямаше какво да монтираме в този навес. Нямахме тръбоогъващи и други необходими машини. За доставка не можеше и дума да става, защото бяха от второ направление, тоест от Запад. Директорът беше прозрял истината – разбира се, че не изпълнихме плана.

Още в първите години на работата ми в цеха, партийният секретар Братан Николов ми каза, че трябва да подам заявление за приемането ми като кандидат партиен член на БКП. Аз се смутих, защото наистина не смятах, че съм достоен да стана такъв. Моите представи за изискванията и за качествата, които трябва да притежава един човек, за да влезе в тази партия, бяха такива, че аз не се оценявах като подходящ кандидат. Казах му, че не се смятам още за достоен за тази чест, но той решително ми отговори, че те много добре знаели да оценят кого да поканят. Отговорът му не търпеше възражение.

Приемането на инженерно-технически и административни кадри не се насърчаваше. На партийното събрание, на което ме приеха, заедно с група млади работници имаше и един, който беше критикуван за лоши прояви, но един стар работник, бай Демир, се изказа в негова подкрепа и каза, че ще издържи една година поне, докато бъде утвърден за партиен член. Така и стана. Приемаха се повече работници, защото се казваше, че властта принадлежи на работническата класа т.е. - диктатура на пролетариата.

И така, след като изтече една година, през която са проверявали моите качества дали отговарят да бъда избран, ме приеха и за редовен партиен член, а това стана през 1959 год.

След време началникът ми премина на друга, по-спокойна работа, а мен ме назначиха за началник цех.

В Сухия док идваха на ремонт, най-често през зимния период, големите руски, тогава съветски пътнически кораби като: „Русия”, „Украйна”, „Адмирал Нахимов”, „Адмирал Ушаков” и др. Бяха вече много стари и при дефектовката се откриваше голям обем ремонтни работи, извън заявената предварително в ремонтната ведомост. Те имаха много сложна плетеница от тръбопроводи. В началото на 1962 г. работехме по ремонта на големия съветски пътнически кораб „Русия”. Капитан на кораба беше Сорока. Главният механик на кораба – Бардецки, се разпоредил на тръбарската бригада да не монтират новите тръби, защото били поцинковани, а той искал медни. Те бяха предназначени за охладителната система на главните двигатели и наистина беше най-добре да бъдат направени от мед. Но, първо, че тази работа не беше предвидена в ремонтната ведомост и второ, че медта е много по-скъпа, а и , че тези тръби не можеха така срочно да се доставят.

Наредих на бригадира да монтират тръбите, без да се съобразяват с искането на главния механик. След малко той се появи в машинното отделение и се скарахме жестоко. Но ние монтирахме тръбите, проведохме необходимите изпитания и работата беше привършена и издадена на ОТК.

На банкета, който винаги се уреждаше при завършване на ремонта на всеки кораб, като знак на благодарност към работилите по ремонта, в случая в голямата каюткомпания, бях поканен и аз. Седнах, нарочно, на друга маса, с гръб към Бардецки. Започнаха да се вдигат тостове един след друг. казваха се похвални думи на благодарност към различни специалности. Как дърводелците на Борис Нешев направили много хубаво обзавеждане на каютите, как корпусниците заменили стотици квадратни метри ламарина от подводната част на кораба, как монтьорите на Михо Маринов, с педантична точност, са се борели за всяка стотна от милиметъра, при ремонта на главните двигатели и други машини и механизми и т.н.

Аз мълчах. По едно време думата взе главният механик - Бардецки и каза: „Аз искам да вдигна тост за тези, които работиха в най-трудните места, под плитовете и в двойното дъно и на гръб носеха тежките тръби до цеха и обратно на кораба. Вдигам тост и за техния началник, който е с гръб към мен. Тръбарите свършиха много добра и качествена работа, защото те осигуриха „вените и артериите” на този голям пътнически кораб” - След което дойде да се чукнем и дружески се прегърнахме.

Така работехме в производството. Имахме много често сблъсъци, но другарските отношения се запазваха. Бързо се забравяха пререканията и изтърваните обидни думи.

В нашия тръбарен цех, не знам по какви причини, може би поради трудните условия на работа, се назначаваха младежи, които бяха освобождавани от ТВУ (Трудово възпитателни училища). Повечето от тях ставаха добри работници, бяха буйни, но будни момчета. Един от тях беше Георги Германов. Широкоплещест, синеок - „Аполон”. Веднъж табелчика (момичето, което води присъствената книга) на цеха ми докладва, че вече няколко дни той не се явява на работа. След около седмица, когато се появи, го повиках в кабинета си, за да ми обясни дългото си отсъствие от работа.

Беше с подпухнало лице и със синини под очите. В началото беше много смутен и мълчалив, но постепенно разговора тръгна, след като му разказах, че и аз съм имал такива моменти като младеж. Тогава той се отпусна и направи признание, че досега не имал такъв човешки разговор. Разказа ми и за причината, заради която е бил настанен в трудовото училище.

„Бяхме, - започна той – една весела компания, момчета и момичета и всяка вечер се събирахме в кварталната градинка. Дрънкахме с китара и пеехме. След полунощ решавахме къде да отидем да крадем. Беше много весело! Веднъж отидох да си купя цигари от една будка на гарата. Жената ме изгледа недоверчиво и ми каза, че съм малолетен и няма да ми даде цигари. Много се ядосах и реших да й отмъстя. С още един приятел отидохме през нощта и с едно въже завързахме будката за един вагон, които беше на няколко метра от нея. През нощта, при маневра, вагонът повлякъл будката”.

Започна да ми разказва по-подробно за случилото се и защо е отсъствал. Имал приятелка – ученичка, която била интелигентно момиче, от добро семейство и обичала да му разказва за прочетени от нея книги, за гледани филми, опери и др. Една вечер били в морската градина, когато група момчета го нападнали. – Въпреки, че съм боксьор и успях да ударя няколко от тях, те обаче бяха повече и ме пребиха – ми разказа той.

Нашият разговор продължи дълго време, през което му дадох доста примери и съвети. Приключих с добро и не го наказах. Той продължи да работи в цеха и стана много добър работник, а впоследствие даже бригадир.