Справедливостта като отговорност за Другия Еманюел Левинас

Индивидът е другият спрямо другите. Формална другост: единият не е другият, каквото и да е неговото съдържание. Всеки е друг по отношение на всеки. Всеки изключва всички други - и съществува отделно, и съществува за себе си. Чисто логическа негативност и реципрочност в комуналността на рода.

В човешкия род човешките индивиди съдят, но и подлежат на съдене и така се съгласяват с необходимата обективност в упражняването на справедливостта, която възстановява мира. Към тази схема изначално се отнасят човешката участ и известните права на човека - принципът и критерият на всяко легитимиране. Отнасянето на човешките права към държавата и към логиката на общото и частното, т.е. към правата на човека, са без съмнение неизбежният порядък в очовечаването на индивида, на справедливостта и на спокойствието за него.

Човек е сякаш избран да носи отговорност, в която никой друг не би могъл да го замести. Азът е останал насаме с отговорността си за съдбата на своя събрат. Това отношение с Другия е налице, дори когато му обръщам гръб. Тогава Азът не съвпада с разбраната и упражнявана като произвол своя свобода, а е заложник заради свободата на Другия. Главният въпрос е по какъв начин моята свобода е съотнесена със свободата на Другия. Тук се корени въпросът за справедливостта. Според френския философ Е. Левинас Бог присъства за нас, хората, в справедливостта. Не защото Бог решава със своето присъствие и всемогъщество човешките проблеми, а именно защото, отминавайки, със своето отсъствие, е оставил отговора на мен. Отговорността се пада на Аза във винителен падеж. Свободата и справедливостта са свързани не просто с необходимостта на съществуването, а с отговорността за и заради ближния. Е. Левинас свързва отговорността с непосредствената близост с Другия, т.е. със срещата-раздяла, доколкото появата на трети видоизменя това отношение, превръщайки го в справедливост.

В традицията на съвременната философия името на Емануел Левинас бележи усилието за преориентацията на етиката от затвореността на индивидуалното съществуване към етиката на различността и другостта.² За Е. Левинас въпросът за другия бележи някаква феноменология на социалността, която е повече от човешкото, която явява чудото на социалната връзка, тръгвайки от срещата на Аза с Ти-то. Тази среща, която е не просто една мълчалива среща, но и едно заговаряне, активизира способността на живия диалог, на пряката реч (доколкото всяко казване според Е. Левинас е пряка реч) една правота на лице-в-лицето. Тя е и среща между чужденци, а не просто някакво си роднинство. Етическата философия на Е. Левинас залага на взирането в изброените проблеми от гледна точка на Аза и Другия, което ще рече - от гледна точка на любовта, справедливостта, знанието, отговорността, мярата. Другият е главният герой на постмодерното пространство, защото е пазачът на моралния живот.

В книгата си „Другояче от битието или отвъд същността” той говори за моралната отговорност като за важна структура, първична и фундаментална за субективността. Авторът разбира отговорността именно като отговорност за другия, за онзи, към когото се приближава като към лице. Но срещата с лицето не е от реда на чистото и просто възприятие, на интенционалността, която се стреми към адекватност. Това е отговорност, която отива отвъд това, което прави човек. Обикновено човек е отговорен за това, което самият прави.

Левинас говори за величие и значение на отговорността, която за него е израз на социалността. Същевременно отговорността за Другия се приема в качеството на морална личност. Но тази отговорност е различна от дълга, от повелята, от гласа на съвестта. Това е отговорност, която не се поема и не се отхвърля. Тя е там „вече” и „винаги”. „Отговорността за другия не може да започва с моето ангажиране, в моето решение. Неограничената отговорност, в която се намирам, идва от другата страна на моята свобода, от „преди всякакво значение”, от „отвъд всяко постижение”, от ненастоящето par exellence, безначалното, архаичното, предхождащото същността или отвъд същността.” В този смисъл моралната отговорност – да бъдеш заради Другия – е първичното съществуване на Аза, т.е. отправната точка, а не продуктът на обществото.

Другият представлява интерес като нещо друго, което е независимо от нас. Е. Левинас настоява, че Другият трябва да бъде изслушан, когато говори, без да бъде прекъсван или да му се противоречи. Това означава Азът да насочи настроеността си към Другия така, че да го докосва възможно най-нежно. Следователно Азът би трябвало да избира подходящия тон на гласа си, изражението на лицето си, жестовете си. По-този начин се стига до полето в Другия, където започва неговата интимност, криеща най-съкровените му тайни.

Е. Левинас продължава главната линия: „ключът на субектността е отиването към Другия без да се интересувам от неговото движение към мен. Или по-точно в приближаването към него по такъв начин, че отвъд всички реципрочни отношения между мен и ближния ... аз винаги съм направил една крачка повече към него”. ³ Така Азът е морален и добър, проявяващ неегоистичност.

Така отношението към Другия градира от търпимост, приемане на равнопоставеността и автономността му, за да достигне до чистата, неочакваща нищо в замяна, любов. Другият е мой ближен. Той поначало е брат на всички човешки същества. Ближният, който ме обсебва, е вече лице. Лицето е Другостта на Другия. То едновременно е сравнимо и несравнимо с другите, едновременно единствено лице и във връзка с лицата, то става видимо в грижата за справедливост. Е. Левинас вярва, че справедливостта остава само в обществото, където има разграничаване между близки и далечни. Забравата на себе си движи справедливостта.

В „Другояче от битието или отвъд същността” Е. Левинас твърди, че отговорността е по начало за Другия. Близостта на другия е представена в книгата като факт, че другият не е просто близо в пространството, или близък човек, какъвто е родителят. Близостта не се установява като общо членство в някаква група или система, предопределяща основната характеристика на всички свои елементи; близостта се установява като прехвърляне на мост към другостта на лицето, по който сетне може да се предава логосът от Единия на Другия (както и на Третия, и на всеки един). Безкористността на близостта е изчезващо събитие, пометено от потока на познание и на послания, които самите се представят за условието за близостта, но които всъщност са обусловени от него. Близостта не е интенционалност. Да приближаваш другия човек в речта означава „да го докосваш без фактически да го докосваш”, да подхождаш към него независимо от „данните” и „методите”, изкристализирали в дистанцията на познанието и рефлексията.

Това преобразуване на дадеността в близост, това обръщане на Другия в ближен и на представата — в съприкосновение, т.е. на познанието в морал, е съдържанието на срещата — то се осъществява не просто в мястото „тук на земята и под небесата в обкръжението на ближните и в очакване на боговете”, а съставлява тайната на човешкото лице. В своята оголеност то апелира към мен. „Аз съм този, който поддържа другия и съм отговорен за него. Вижда се така, че едновременно с пълното подчинение на човешкия субект, се проявява и моето първородство. Моята отговорност не може да бъде прехвърлена, никой не може да ме замести.”⁴

Според Е. Левинас Азът и Другият са свързани с връзка, която не прилича на нито една от природните връзки: между причината и следствието, между елементите и системата, между функцията и организма. Връзката между Аза и Другия е словото. Тя е обвързване, а не съсъществуване; тя е етическа, метафизическа, а не просто онтологическа”. ⁵ Това е единствената възможна връзка между Аза и Другия.

Е. Левинас премества тежестта от грижата за битието към грижата за Другия, което е извеждане на личното от етиката и прави субекта морален. Защото смисълът на човешкото съществуване не е в грижата за истината на битието, а в грижата като отговорност към Другия. Според Е. Левинас е необходимо да се помисли отново в какво се заключава истинската хуманност. Той настоява, че въпреки банализацията на този въпрос, или може би тъкмо поради нея, не трябва да преставаме да си го задаваме. Дори малка промяна в отговора води до огромни различия в мисленето и чувствителността.

При отношението „лице-в-лице с Другия Азът носи отговорността не само за себе си, а и за Другия”.⁶ Заявяването на Аза в помощ, грижа и подкрепа за Другия, предпоставя отговорността и същността на човешката екзистенция. Отговорността към Другия не се интересува от неговата отговорност към мен, напротив, отива още по-напред към отговорността за неговата отговорност, което още веднъж подчертава, че интерсубективното отношение е несиметрично.

Но отношението на Аза към Другия според Е Левинас, трябва да бъде грижа, а не робуване. Азът следва да бъде отговорен към Другия, да обмисля действията си, насочени към него, и да елиминира елемента на спонтанността и безотговорността, които са съвсем естествени за едно негово изолирано съществуване.

Отговорността в действителност не е просто свойство на субективността, сякаш субективността самата вече съществува преди етическото отношение. Субективността не съществува сама по себе си. Тя е изначално поради другото. Това е структура, която по нищо не прилича на интенционалното отношение, което човек свързва с обекта на познанието - за какъвто и обект да става въпрос, било то и за човека като обект. Близостта не се връща към тази интенционалност; по-специално тя не се връща към факта, че човек познава другия.

Отнасянето на Аза към Другия, следва да се разглежда като отговорност към Другия, която е първична и фундаментална за субективността - това е основният принцип във философията на Е. Левинас. Затова отговорността за Другия е екзистенцията на Аза, в която той се различава от останалите, като поема грижата за някой Друг. По този начин той гради своята индивидуалност, която не е изначално дадена, а се развива. Насочеността към Другия позволява приобщаването на Аза и това той да не усеща изолираността си, близостта с нищото – абсурда, а напротив приобщаването си към социалността, връзката лице-в-лице. Същността на Аза е това той да бъде „заради-Другия”. Така всяко негово действие засяга Другия. Вниманието към страданието на Другия е най-висшият етически принцип.

„Аз съм аз само в степента, в която съм отговорен. Аз мога да заместя всички, но никой не може мен да замести. Това е моята неотчуждаема идентичност на субект.”⁷ Връзката с другия се завързва само като отговорност, независимо дали тя е приета или отхвърлена, дали се знае или не как да бъде приета, независимо дали човек може или не може да направи нещо конкретно за другия. Човешката духовност означава да направи нещо заради другия, да дава.

Но отношението между Аза и Другия не би било възможно без общуването помежду им. Това води до един друг основен елемент във философията на Левинас – лицето. Азът притежава лице. По този начин той бива различен от всеки друг. Но лицето не е за него, лицето е за другите. Лицето прави възможно разпознаването и общуването. Лицето е изразител на Аза. То прави възможно истинското отношение с Другия - разговорът. Дори мълчанието в присъствието на някой друг е разговаряне.

Една от основните теми, за която Еманюел Левинас говори в „Тоталност и безкрайност”, е, че интерсубективното отношение е несиметрично. В този смисъл човек е отговорен за другия, без да очаква реципрочност, дори ако това би му струвало живота. Поради тази причина човек е подчинен на другия и по същество е „субект” именно в този смисъл.

Но Емануел Левинас намира изход от затворената онтология на субекта, като отнася самия факт на съществуването към безкрайното отношение с другия, който не е „обект” и следователно не може да бъде определен посредством логически категории. В това междуличностно отношение другият не само се открива като „лице” в опита от срещата и диалога, а дори нещо повече - това отношение предшества и обуславя самия факт на съществуване на личността.

Е. Левинас настоява върху нереципрочността на връзката между срещащите се, върху асиметрията, която изпълва думите и погледите им, защото реципрочността профанизира, банализира, комерсиализира. За него срещата между Аз и Ти е среща с непостижимата другост, тя засяга другостта на Другия и другостта на Аза, оголва ги и ги трансцендира, доколкото „трансценденталното мое аз в своята голота идва от събуждането от и за другия”.⁸ Азът обича Другия, защото Другият е друг, защото неговото време и неговото пространство никога не са същите. И неговата отговорност е голяма, тъй като единият от двама обичащи се, единият от двама срещащи се, единият от двамата разговарящи, винаги ще изпревари другия в раздялата, в смъртта. Единият винаги ще бъде след и неговата съдба е да понесе скръбта, траура. Така че срещата на Аза и Ти-то е нещо като дуел, в който обаче дуелиращите се в последния момент се отказват, защото отговорността ги сполита. И те сключват договора, примирието, което ги връща в изходната асиметричност.

Човек е отговорен с цялата отговорност, която отговаря на всички други и за всичко при другите, дори за тяхната отговорност, т.е. има една отговорност повече от всички други. „Аз съм отговорен за преследванията, които изтърпявам. Но единствено аз! Моите „близки” или „моя народ” са вече другите и за тях аз искам справедливост. Понеже аз съм отговорен също за отговорността на другия.”⁹ Но справедливостта има смисъл само ако запазва духа на безкористност, който одухотворява идеята за отговорността за другия човек. По принцип Азът не може да бъде изтръгнат от своето „първо лице”; той поддържа света. Субективността се конституира в самото движение, където на нея се пада да бъде отговорна за другия и отива чак до заместване на другия. Тя приема условието - или безусловността - да бъде заложник. Субективността сама по себе си е по начало заложник; тя отговаря за другите, чак да степен да бъде изкупление за тях.

Това утопично схващане на Еманюел Левинас може да изглежда скандализиращо и за някое Аз дори нечовешко. Но човечността на човешкото, т.е. истинският живот отсъства. Човечността в историческото си и обективно битие, самото разкъсване на битието от субективността, от човешката психика в нейната изначална будност или изтрезняване, е битие, което отменя своята участ на битие: безкористността. Това има предвид заглавието на книгата „Другояче от битието”. Онтологическата участ се променя и променя човешката обусловеност или безусловност. Да си човек, означава да живееш така, сякаш не си съществувание сред съществуващите, сякаш чрез човешката духовност категориите на битието се преобръщат в „отвъд битието”. Не само в друг начин на съществуване, което е все още съществуване. В действителност за „отвъд битието” няма глагол, който би означил събитието на неговото безпокойство, на неговата безкористност, на поставянето под въпрос на това съществуване - или това осъществяване - на съществото.

Именно отвореността на Аз-а става път към разширяване очертанията му, отвежда го „отвъд битието”, отвъд смъртността. ¹⁰ От гледна точка на етическия субект най-висшата степен на отговорността за Другия е „битието-за-другия”, белязано от печата на интимността и междудвамието.

И докато моралният свят от двама е воден изцяло от отговорността на Аза, то с появата на Третия това вече не е така. Въпросът за лицето също престава с появата на Третия, защото с присъствието му се констатира и „публичността на отношенията, институционализирането им и превръщането им в ценност за „всеки един” ¹¹, където на преден план излиза субектността. Третият идва винаги след Другия, като позволява отношението между Аз и Другия да стане симетрично. Третият като „всеки един” става критерий за справедливостта. Той прави възможна появата на морал „като отговорност за другите” и условие за „човешкия начин на съществуване” в неговата заедност и всеобщност.

Тук е преходът към обществен ред, управляван не от нравствеността, а от справедливостта. Погледът на Третия разглежда Аза и Другия обективно, в тяхната тоталност. Появяват се „нормите, законите, етическите правила и съдилищата на правосъдието”¹² като регулиращи отношенията между Аза и Другия. Личностите допреди това са несъизмерими, а сега стават сравними. Това позволява появата на справедливостта. Третият обективира Аза и Другия, стоейки вън от тяхното отношение помежду им (лице-в-лице). Той рефлектира върху случващото се и регулира отношенията между Аза и Другия на базата на общоприети значения. Така социалните отношения биват изведени от Аз и Другия.

В „битието-за-другия” отвореността на незаменимия в своята отговорност Аз го прави също толкова уязвим, колкото и уязвимостта на лицето отсреща. „Отговорността се пада изключително на мен и по човешки не мога да я отхвърля. Това натоварване с отговорността е висшето достойнство на уникалния Аз, който е незаменим.”¹³ Човешкото разнообразие не позволява на Аза да забравя третия, който го изтръгва от близостта с другия: далеч от отговорността, предшестваща всяко съдене, далеч от предпоставената отговорност за ближния в неговата непосредственост на уникален и на несравним, далеч от изначалната социалност. Третият, другият, а не близкият, е също ближен. И той е също ближния на ближния.

Тук не става дума да се държи сметка за евентуалните нещастия, които всеки персонално е изстрадал заради единия или заради другия, нито пък да се изобличава нечие безразличие. Важно е да не се игнорира страданието на другия, което зависи от личната отговорност. Липсата на отговорност в първо лице, която игнорира грешките на единия по отношение на другия, поради тази отговорност, предшестваща всяко съдене, поради близостта.

Това е часът на справедливостта. Любовта към ближния и неговото изначално право да бъде уникален и несравним. Справедливостта изисква държавата и я основава, макар че тук има необходимо свеждане на човешката уникалност до партикуларността на индивида, принадлежащ на човешкия род, до участта на гражданина.

В гражданската императивна мотивация е вписано самото право на другия човек - уникален и несравним. „Но самата справедливост не бива да ни кара да забравяме извора на правото на другия човек и на уникалносттта му, която е скрита зад партикуларността и универсалността на човешкото.” ¹⁴ Е. Левинас учи как трябва да се отнасяме към Другия, към неговата индивидуалност, уникалност и незаменимост, без да очакваме същото от него. Другият да не бъде разглеждан като част от цяло, а като самостоятелно цяло.

Справедливостта изоставя тази уникалност в политическата история, където е включена в детерминизма на силите, в основанията на държавата, на тоталитарните изкушения и достижения. Тя се вслушва в гласовете, които напомнят на съдиите и на хората на държавата за човешкото лице, което се скрива зад ролите на гражданина. Но тези гласове вероятно означават също възможност за непредвидими добрини, на които все още е способен Аз-а в своята уникалност, предшестваща целия род или освобождаваща от всякакви родове. „Пророческите гласове се чуват понякога във виковете, които, независимо от официалните институции, защитават „правата на човека” и показват пукнатините в политиката; понякога се чуват в песните на поетите; понякога просто в пресата или на публичните места на либералните държави, където правото на изразяване има ранга на първата свобода и където справедливостта е непрестанна ревизия на справедливостта и очакване на по-добра справедливост.” ¹⁵

Азът вече не е противопоставен на тоталността, а бива разглеждан интерсубективно в отношението си към Другия. Това разбиране на Е. Левинас поставя Аза в реалната му среда, като представя проблемите, които възникват около него. Той премахва абстрактното му разглеждане, което го представя като маловажен и заменим представител на общия случай при тоталността. Така може да се обърне внимание на истинските проблеми – възприемането на себе си като незначима част от цялото, което води до усещането за абсурд и дълбоки депресивни и апатични състояния. Това прави възможно и надникването в проблемите на съвременността, показващи разделението между хората, породено от желанието им за придобиване на все повече материални блага, които винаги са за сметка на Другия.

Философията на Е. Левинас достига до най-важната си точка – човека. Фактически със своята философия той посочва пътя, по който човек се превъзмогва като разтреперано пред нищото и от грижата за просъществуването си същество — това е пътят, прокарван към Другия в отговор на апела на оголеното му пред смъртта лице. Нищото на смъртта е изпитанието за силата и достойнството в ситуацията лице-в-лице. Но силата и достойнството не са от реда познанието и истината, а от реда на благородството, морала и справедливостта.

Във философията на Е. Левинас главното е отношението към Другия, а доброто е издигнато като най-висока ценност, то „е желанието за мир с Другия при признаването му като лице”.¹⁶ В мисълта на Е. Левинас отговорността за другия става основен принцип на етиката, защото тук не става дума за някаква „морална” или „социална” отговорност, а за дълбинната екзистенциална отговорност за съществуването на другия, от когото зависи самият факт на моето личностно съществуване.

В разсъжденията на Е. Левинас метафизика, морал и социалност под шапката на хуманизма съвпадат в едно. Продължавайки идеите на Хайдегер за грижата, Е. Левинас отива по-напред, защото ако за Хайдегер е достатъчно да се посочи, че е важно отношението към цялото (Битието), то Левинас показва как да стане това. И наистина цялото е съставено от частите си и ако искаме да го променим, трябва да го променим в неговите части. Отношенията между Аза, Другия и Третия позволяват да се навлезе в проблемите на съвременната социалност и да се работи в нея с методите на социалната философия.

ЛИТЕРАТУРА:

1. Левинас, Е. Тоталност и безкрайност. Прев. Мария Димитрова. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. С. 2000

2. Левинас, Е. Другост и трансцендентност. Прев. Тодорка Минева. Изд. Сонм. С. 1999

3. Бауман, З. Постмодерната етика. Прев. Мария Димитрова. Издателство „ЛИК”. С. 2001

4. Димитрова, М. Електронна публикация в www.litclub.com; Еманюел Левинас. Лицето, интервю

5. Димитрова, М. Електронна публикация в www.litclub.com; Еманюел Левинас. Отговорността за Другия, интервю

6. Димитрова, М. Социалността и справедливостта. изд. Център „Академична общност в гражданското общество”. С. 2009

7. Батулева, Т. Парадокси на отговорността във философията на Еманюел Левинас – В: История и съвременност. ИФИ. 2007

8. Бадиу, Ал. Етика (Опит върху съзнанието за Зло). С. 2004