Сривовете, които промениха съвременните финанси

Кое е най-голямото изобретение на човешкия вид? Задайте този въпрос на хората и те най-вероятно ще изберат познати технологии като печатането или електричеството. Малко вероятно е да посочат иновация, която е също толкова значима – финансовия контракт. Широко недолюбван и често считан за грабителски, той все пак е играл незаменима роля в човешкото развитие през последните поне 7000 години.

В същината си, финансите правят две прости неща. Те могат да действат като икономическа машина на времето, помагайки на спестителите да транспортират днешния излишен доход в бъдещето или да дадат достъп на заемодатели до бъдещи постъпления. Те могат да действат и като предпазна мрежа, като застраховка срещу наводнения, пожари или болести. Осигурявайки тези два вида услуги, една добре настроена финансова система изглажда ръбовете на ежедневните приливи и отливи в човешкия живот, правейки несигурния свят по-предвидим. В допълнение, докато инвеститорите търсят хора и компании с най-добрите идеи, финансите играят ролята на двигател на растежа.

При все това финансите могат също и да тероризират. Когато балона се пръсне и пазара се срине, плановете за бъдещето могат да бъдат унищожени. Докато резултата от кризата от 2008 започва да утихва, оставяйки след себе си наследство от безработица и дългове, си заслужава да попитаме дали се правят правилните неща, за да се подкрепи доброто което има във финансите и да се премахне лошото от тях.

Историята е добро място, където може да се погледне за отговори. Пет разрушителни срива – започващи с първия американски срив през 1792 година и завършвайки с най-големия в света през 1929 – подчертават две основни тенденции във финансовата еволюция. Първата е, че институциите, които подобряват икономическия живот на хората, като например централните банки, депозитарните, застрахователните и капиталовите учреждения, не са продукти на внимателно планиране в спокойни времена, а са набързо сглобени формирования на ръба на финансова пропаст. Често това което стартира като след кризисна мярка става постоянна характерна черта на системата. Ако историята е пътеводител, то решенията които се вземат сега ще имат отзвук през следващите десетилетия.

Това прави втората тенденция по-обезпокояваща. Отговорът на една криза следва познат сценарий. Започва се с вината. Нови части от финансовата система са заклеймени, нови видове банки, инвеститори и активи са припознати като зло и след това забранени или регулирани докато не изчезнат. Всичко свършва с обществена подкрепа за частните пазари. Други части на финансите считани за жизненоважни получават подкрепата на държавата. Това е подход, който изглежда разумен и сигурен, но всъщност е разяждащ.

Уолтър Багехот, икономически редактор между 1860 и 1877 година, е на мнение, че финансовите паники се появяват когато “слепия капитал” на обществото се влее в неразумни спекулативни инструменти. Дори реформи с добри намерения правят проблема още по-голям. Гледката на англичани пълнещи исландските банки със стерлинги, сигурни заради гарантираните от държавата депозити до 35 000 паунда, би изнервила Багехот. Фактът, че професионални инвеститори могат да се осланят на държавата би го ядосала.

Петте кризи, които ще разгледаме разкриват откъде произлизат титаните на модерните финанси – Ню Йоркската фондова борса, Федералния резерв и английските банки гиганти. Те обаче подчертават и начина по който последователните реформи имат склонност да изолират инвеститорите от риска и така дават уроци на регулаторите в сегашната след кризисна ера.

Ако един единствен човек заслужава оценките едновременно за брилянтност и ужас на съвременните финанси това е Аликзандър Хамилтън, първия ковчежник на държавната хазна в САЩ. Във финансови измерения младата държава е представлявала едно бяло платно. През 1790, само 14 години след Декларацията за Независимост, тя има 5 банки и няколко застрахователя. Хамилтън е искал най-модерните финансови институции, като тези във Великобритания или Холандия. Това означавало федерален дълг, който ще събере отделните щатски дългови документи. Новите американски облигации щели да се търгуват на отворените пазари, позволявайки на правителството да заема евтино средства. Америка обаче имала нужда и от централна банка, за целта била създадена Първа Банка на Съединените Щати, която да бъде притежавана от обществото.

Тази нова банка е била вдъхновяваща възможност за инвестиции. От нейните акции на стойност 10 милиона долара, 8 милиона са били на разположение на населението. Първоначалният търг, през юли 1791, е минал добре и търсенето е било по-голямо от броя на книжата само в рамките на един час. Това е било добра новина за Хамилтън, защото двата основни стълба на неговата система – банката и дълга – са били проектирани да се подкрепят един друг. За да придобие дял на стойност 400 долара от банката, инвеститора тогава е трябвало да купи сертификат за акции на стойност 25 долара и да плати 3/4 от остатъка не в брой, а с федерални облигации. Така плана е акумулирал търсене на правителствен дълг като в същото време е дал на банката силен лост от сигурни активи. Събитието е било разглеждано като велика сделка. Цените за абонамент скочили от 25 долара до над 300 долара през август 1791. Банката отворила врати през декември.

Две неща изложили на риск плана на Хамилтън. Първо един стар негов приятел, който загазил, Уилям Дуер. Той е първия англичанин, който е обвинен за американската финансова криза, но няма да е последния. Дуер и сподвижниците му знаели, че инвеститорите се нуждаят от федерални облигации, за да платят акциите си в банката. Поради тази причина те се опитали да повишат спекулативно цените на федералните облигации. За да финансира схемата, Дуер заел пари от богати приятели и обществото издавайки лични дългови книжа. Използвал неправомерно и средства от компании, които управлявал.

Другият проблем бил самата банка. В деня в който отворила врати тя била много по-голяма по размер от другите заемодатели в страната. И така голяма след това тя се разширила още правейки почни 2.7 милиона долара в нови заеми през първите си два месеца. Разполагащи със средства, жителите на Филаделфия и Ню Йорк били обхванати от спекулативна треска. Пазарите за къси продажби и фючърсни контракти се изстреляли нагоре. Около 20 колесници се движели седмично между двата града в търсене на възможности за арбитраж.

Опасенията започнали през март 1792. Банката започнала да разполага с по-малко твърда валута, която да защитава книжните банкноти. Тя намалила предлагането на кредити почти толкова бързо колкото преди това ги разширявала. Заемите намалели с 25% между края на януари и март. Със стесняването на кредита, Дуер и неговата конспирационна група, които често вземали нови дългове, за да заплатят стари, започнали да изпитват трудности.

Слухове за проблемите на Дуер, в съчетание със затягането на кредитите на банката, довели до рязък спад на американските пазари. Цените на правителствения дълг, акциите на банката и акциите на едната шепа други търгувани компании се сринали с почти 25% за две седмици. На 23 март Дуер вече бил в затвора. Това обаче не спряло разпространението на кризата и започнал колапс на фирми. С разширението на фалитите се увеличавал и гнева. Група разгневени инвеститори атакували затвора в Ню Йорк, където бил затворен Дуер.

Хамилтън знаел какво е заложено на карта. Студент по финансова история, той бил добре запознат със срива във Франция от 1720, които навредил на финансовата система години напред. Хамилтън също така знаел, че Томас Джеферсън изчаквал момента в който да разруши съграденото от него. Отговорът бил спасителен план за американската Първа Банка. Хамилтън атакувал по много фронтове. Използвал държавните пари да купува федерални облигации, за да подкрепя цените им, помагайки и предпазвайки банката и спекулантите, които купували на раздути цени. Той насочил също и свежи пари към затруднените заемодатели. Накрая той гарантирал, че банките с ипотечни залози могат да заемат средства колкото искат при лихва от 7%.

Дори когато лекарството започнало да дава ефект, започнали споровете как да се предотврати бъдещ срив. Всеки бил на мнение, че финансите са станали прекалено напудрени. Търсейки да предпази наивни аматьори от рискови инвестиции, законодателите се обърнали към директни забрани. Правилата приети в Ню Йорк през април 1792 изкарвали извън закона търговията от страна на гражданите на фючърси. В отговор на тази агресивна регулация, група от 24 дилъри се срещнали на Уолстрийт, под дървото Батънууд, поне така гласи историята, за да основат свой собствен частен клуб за търговия. Тази група била предшественика на Ню Йоркската фондова борса.

Спасителният план на Хамилтън проработил блестящо. С възстановеното доверие финансите процъфтявали. След половин век Ню Йорк бил вече финансова супер сила. Броят на банките и пазарите нараснал, както и БВП. Спасението обаче довело и до още нещо. Спасявайки банковата система, Хамилтън поставил прецедент. Последвалите кризи направили финансовата система все по-зависима от държавната подкрепа.


1825 – Първа криза на ново възникващите пазари

Кризите винаги започват с нова надежда. През 20-те години на 19 век въодушевлението се пренесло към новите независими държави в Латинска Америка, които се освободили и скъсали с Испания. Инвеститорите във Великобритания били най-ентусиазирани, заради процъфтяващата икономика, която се отличавала със стабилен износ. Уелс бил източник на суровини, добивайки 3 милиона тона въглища на година и изпращайки необработено желязо в целия свят. Манчестър се превръщал в първия индустриален град в света, преработвайки суровини във високо стойностни материали като химикали и машини. Индустриалното производство нараснало с 34% между 1820 и 1825 година.

В резултат на това богатите англичани искали да инвестират някъде средствата си. Правителствените облигации се радвали на голямо предлагане заради скорошните Наполеонови войни, но при спрелите военни действия (и по-нисък риск) министъра на финансите успял да намали лихвите. При инфлация около 1%, държавните облигации между 1820 и 1825 предлагали скромна възвръщаемост в реални измерения. Те били сигурни, но скучни.

За щастие инвеститорите разполагали с набор от екзотични нови опции. До 1820 година Лондон вече изместил Амстердам като основен финансов център в Европа, бързо превръщайки се в място, където чуждите правителства търсят средства. Ръстът на световните облигационни пазари бил невероятно бърз. През 1820 година на пазара в Лондон имало само една чуждестранна облигация. През 1826 вече били 23. Емитираният дълг от Русия, Прусия и Дания се отплащал добре и се разграбвал.

Най-вълнуващите инвестиции обаче били в новия свят. Разпадащата се испанска империя оставила бившите колонии свободни да създадат независими държави. Между 1822 и 1825 Колумбия, Чили, Перу, Мексико и Гватемала успешно продали в Лондон облигации на стойност 21 милиона британски стерлинга (2.8 милиарда стерлинга по днешни цени). Имало обаче и други начини да се включиш в правенето на пари. Акциите на британски минни компании, които планирали да изследват новия свят били популярни. Цените на книжата на една от тях, Англо Мексикан, скочили от 33 паунда на 158 паунда само за един месец.

Големият проблем на всичко това бил елементарен. Разстоянието. Да отидеш до Южна Америка и да се върнеш обратно за шест месеца си е било бая време. Така сделките били формирани на база информация, която била изоставаща и несигурна. Най-яркият пример за това били облигациите на “Пояис” продавани от Грегор Макгрегър от името на нова държава, която всъщност не съществувала. Тази шокираща измама е симптоматична за по-дълбокия корен на нещата. Инвеститорите не извършвали актуални проверки. Повечето от информацията за новите държави идвала от журналисти на които се плащало да ги промотират. По-внимателни спестители щяха да задават по-трудни въпроси. Мексико и Колумбия са наистина реални държави, но са имали само първична данъчна система, което означава че са имали малък реален шанс да съберат пари за плащанията по лихвите на техния нов дълг.

Инвеститорите правели също и нереални предположения. Всеки знаел, че съперничество с Испания означава, че британското правителство подкрепя независимостта на Латинска Америка. Инвеститорите обаче направили и още една стъпка. Тъй като врага на Мадрид е приятел на Лондон, те предположили, че новите държави със сигурност ще се облегнат на Великобритания за финансова помощ. При това положение мексиканските и колумбийските облигации, които плащали по 6%, изглеждали съвсем малко по-рискови от английските облигации даващи само 3% лихва. Решението кои да се купуват било просто.

Оказало се обаче, че няма да има английска подкрепа за тези държави. През лятото на 1823 Испания била на ръба на фалит. Докато опасенията се разраствали цените на облигациите започнали да се сриват. До края на 1825 акциите на Перу се понижили до 40% от номиналната си стойност, а останалите ги последвали в подобни размери.

Английските банки с експозиция към дълга и минните компании понесли големи щети. Депозитарите започнали да теглят парите си. До декември 1825 вече имало масови тегления и опашки пред банките. Английската централна банка веднага се втурнала да осигурява средства и за проблемните кредитни институции и директно на фирми под формата на спасителни заеми, които по-късно Багехот разглежда като модел за кризисно управление на централната банка. Въпреки това много банки не били в състояние да посрещнат исканията на депозитарите. През 1826 повече от 10% от банките в Англия и Уелс рухнали. Отговорът на Великобритания към кризата щял да промени банковото дело.

Най-забележителното нещо около кризата през 1825 е рязкото различие в мненията какво би трябвало да се направи. Някои обвиняват небрежността на инвеститорите, които са инвестирали в дълг на непознати държави или в минни компании, които се готвели да правят проучвания в държави, които нямат руди. Естествена реакция на тази криза на ново възникващите пазари би била да се изисква от инвеститорите да провеждат състоятелни проверки преди да излагат парите си на риск.

Финансовите шефове във Великобритания обаче, в това число и Английската централна банка, обвинили вместо това банките. Малки частни сдружения подобни на днешните брокерски къщи, били обвинени във формирането на спекулативния балон с лековатото си отпускане на средства. Банковите закони по онова време уточнявали, че максимум шест съдружника могат да предлагат акция, което осигурявало многобройни, но малки банки. Ако те бяха големи, гласят някои аргументи, те щяха да имат достатъчен ресурс да преживеят неизбежния балон.

Умувайки какво да правят, комисиите при Уестминстър и Треднийдъл погледнали на север към Шотландия. Нейните банки били “съвместни” заемодатели, които можели да имат толкова съдружници колкото искат и да емитират акции за който иска да ги купи. Шотландските банки се справяли много по-добре в кризата. Парламентът приел нов банков закон през 1826. Англия вече била световен център за облигациите. С вдигането на ограниченията за собственост, банки като Нешънъл Провиншъл, сега част от Роял Банк ъф Скотланд, започнали бързо да поглъщат съперниците, процес който не е спрял от тогава.

Промяната към съвместно банкиране бил сладко-кисел момент в английската финансова история. Той имал своите големи предимства. Родили се предшествениците на днешните мегабанки, а Великобритания станала световен лидер в банкирането и облигациите. Голямата верига от поглъщания обаче обяснява защо Роял Банк ъф Скотланд в крайна сметка става най-голямата банка в света, а през 2009 и най-голямата която фалира. Днес четирите големи банки на Великобритания държат около 75% от депозитите в страната и фалит на която и да е от тях ще представлява систематичен риск за икономиката.
1857 – Паниките вече са световни

До средата на 19 век света вече е свикнал с финансовите кризи. Великобритания изглеждала, че оперира по правилото един срив на десетилетие. Кризата от 1825-26 била последвана от паники през 1837 и 1847. За тези запознати със сценария, срива от 1857 изглеждал същия. Този път обаче нещата били различни. Шок в Средния Запад на Америка разкъсал страната и продължил от Ню Йорк към Ливърпул и Глазгоу, а след това към Лондон. От там последвали сривове в Париж, Хамбург, Копенхаген и Виена. Финансовите колапси не били просто регулярни, сега вече били и световни.

На повърхността Великобритания се справяла добре през 50-те години на 19 век. Износът към останалия свят разцъфтявал, а ресурсите нараствали при златните находки в Австралия. Под повърхността обаче ставали две големи промени. Те щели да създадат по-свирепа и по-широка криза от която и да е било преди това.

Първата голяма промяна била, че се формирала мрежа от нови икономически връзки. Отчасти те се дължали на търговията. До 1857 година Америка вече е имала дефицит по текущата сметка от 25 милиона долара като Великобритания и нейните колонии били нейни основни търговски партньори. Американците купували повече стоки отколкото продавали като Англия купувала американски активи, за да осигури средствата, точно както и Китай прави днес. До средата на 50-те години Великобритания е държала около 80 милиона долара под формата на акции и облигации.

Железопътните компании били популярна инвестиция. Акции на американските железопътни фирми като например Илинойс Сентръл и Филаделфия Рединг били притежание на толкова много английски инвеститори, че имало англичани в бордовете на тези компании. Това, че техните постъпления не оправдавали стойността на компаниите няма толкова голямо значение. Това са били залози за бъдещ растеж.

Втората голяма промяна била серия от финансови иновации. Докато английските агресивни акционерни банки поглъщали конкуренти, депозитите нараснали с почти 400% между 1847 и 1857 година. Тогава се появил и нов вид кредитор, дискаунтова къща, който се развивал с бързи темпове в Лондон. Тези сдружения започнали като посредници, свързвайки инвеститорите с фирмите, които имали нужда от пари в брой. Докато обаче финансите процъфтявали дискаунтовите къщи се трансформирали. Вземайки парите на инвеститорите с обещание, че могат да бъдат теглени по всяко време и търсейки фирми на които да ги дадат като заеми. Накратко това били банки във всяко едно отношение с изключение на името.

Конкуренцията била жестока. Тъй като банките плащали на депозитарите лихвата на Английската централна банка без 1%, която и да е дискаунтова къща плащаща по-малко от това се проваляла в опита си да привлече средства. Понеже обаче и централната банка била също активен заемодател, нейната лихва слагала ограничение на това, което дискаунтовите къщи можели да налагат на теглещите кредити. При положение, че разполагали със само 1% да се заиграват, дискаунтовите къщи трябвало да разчитат на подкрепа. Тъй като парите в брой носели нулева лихва, те намалили резервите си близо до нула, разчитайки на факта, че винаги могат да заемат от Английската централна банка ако са изправени пред големи депозитарни тегления. Постоянно изправени пред опасността да бъдат притиснати, новите финансисти в Лондон махнали капиталовите буфери.

Междувременно в Америка, Едуард Лудлоу, управител на Охайо Лайф, застрахователна компания, бил обхванат от треска по железниците. Нови линии били изградени, които да свързват източните градове с новите гранични селища. Мнозина инвестирали усилено, но Лудлоу залагал всичко на това, слагайки 3 милиона долара от Охайо Лайф, който бил на стойност 4.8 милиона долара на железопътните компании. Една единствена инвестиция, за линията Кливлънд и Питсбърг, се равнявала на 1/4 от капитала на застрахователя.

През късната пролет на 1857 акциите на железницата започнали да падат. Охайо Лайф, използващ голям лостов ефект и със свръх експозиция, падал по-бързо и фалирал на 24 август. Проблемите се разпространили на изток и свалили и брокерите, които инвестирали в железниците. Когато и банките зарязали акциите на железниците цените ускорили спада си и с това загубите се разраснали. До 13 октомври Уолстрийт бил пълен с депозитари искащи си парите. Банките отказвали да превръщат депозитите във валута. Американската финансова система се сринала.

Докато финансовото домино продължава, първите английски градове, които страдат са Глазгоу и Ливърпул. Търговците, които търгуват с американски фирми започват да фалират през октомври. Имало и преки финансови връзки. Денистоун, Крос и Ко, американска банка с клонове в Ливърпул, Глазгоу, Ню Йорк и Ню Орлиънс, рухнала на 7 ноември и повлякла със себе си Уестърн Банк ъф Скотланд. Това направило английската криза систематична. Банката имала 98 клона и притежавала 5 милиона стерлинга в депозити. Паниката била дива и са били необходими войници, които да успокояват тълпите.

Дискаунтовите къщи увеличили проблема. Те били станали важен източник на кредити за фирмите. Инвеститорите обаче били подозрителни към техните счетоводни баланси. И са били прави. Една дискаунтова къща отчела 10 000 паунда капитал, който да подкрепя рискови заеми за 900 000 паунда, лостов ефект който бие дори съвременните механизми. Докато дискаунтовите къщи фалирали същото се случвало и с обикновените фирми. През последните три месеца на 1857 имало 135 фалита, които изтрили инвеститорски капитал на стойност 42 милиона стерлинга. Достигащите далеч икономически и финансови пипала на Великобритания означавало, че паниката се разпростряла и в Европа.

Освен, че била световна, кризата от 1857 е била първа и в друго, признанието че безопасните финансови мрежи могат да създадат прекомерно поемане на риск. Дискаунтовите къщи са действали рисковано, държейки малко ликвидни активи и капиталови буфери, отчасти защото са знаели, че винаги могат да заемат пари от Английската централна банка. Недоволна от това, АЦБ променя политиката си през 1858. Дискаунтовите къщи вече не са можели да вземат пари на заем когато си поискат. Те трябвало да се подсигурят, държейки собствени резерви в налични пари вместо да разчитат на централната банка. Тази мярка направила кризата от 1857 много рядък пример при който държавата се опитва да върне подкрепа. Тя също показва колко непопулярно може да бъде орязването от субсидии.

Английската централна банка е била считана за погълната от начина по който дискаунтовите къщи разчитали на нея и като длъжна да се втурне към реформи. Според някои по-твърдата политика при отпускането на заеми е безпринципна. Те се аргументират, че решенията трябва да бъдат вземани за всеки случай по отделно, а не да се прилагат празни забрани. Други считали, че на централната банка й липсва доверие към нея, тъй като тя никога няма да позволи голяма дискаунтова къща да фалира. Те обаче сгрешиха. През 1866 Овърренд и Гърни, тогава голяма кредитор, се нуждаел от извънредни средства. Английската централна банка отказала да я спасява и това затрило акционерите й. След това Великобритания се наслаждавала на 50 години финансово спокойствие, факт който според някои историци се дължи на предпазливостта на банковия сектор, който избягвал моралния хазарт.

1907 – Пари за извънредни ситуации

В началото на 20-ти век Америка и Великобритания имат много различни подходи към банковото дело. Английската централна банка е всемогъща и осъществява строг надзор на банковата система. В Америка нещата са напълно противоположни, двата опита за създаване на контролираща централна банка са провалени през 1811 и 1836. Банковата система е децентрализирана и е в сила схващането, че банките биха могли да се грижат сами за себе си. Това обаче ще се промени през 1907 година.

За известно време изглеждало, че кризата ще отмине бързо и безболезнено. Икономическият спад бил малък, като БВП на САЩ отчел ръст с 1.9 % през 1907 година. Изглеждало, че въпреки че мошеници като Хайнце и Морс са причинили известно сътресение на финансовите пазари, има хора които могат да поправят нещата. Един от тях, на които били възложени големи надежди бил Джон Пиърпонт Морган (J.P.Morgan). Тъй като паниката взимала връх, а лихвените проценти скочили до 125%, Морган организирал създаването на кризисен фонд, който да разполага с голяма сума в брой, за да се намали напрежението сред вложителите. Известно е че един ден Морган, заключил цялата банкова общност на Ню Йорк в библиотеката си, докато не се постига споразумение всички да помогнат за създаването на спасителен фонд с капитал от 25 млн. долара.

До навечерието на 1929 г. нещата за икономиката на САЩ са розови. Автомобилостроенето и строителството процъфтяват в индустриализацията от 20 те години на миналия век, създават се нови работни места в двете индустрии, които помагат за вдигане на заплатите и потреблението. Ford прави по 9000 на ден от своите автомобили модел T, а разходите за ново строителство на жилища достигат връх от 5 милиарда долара през 1925 година. Има някои години с по-слаб ръст, като1923 и 1926 г., но подема на икономиката за периода остава силен.

Това е най -черната седмица в най-тъмния период на Американските финанси. Регулаторните органи проверяват счетоводните баланси на банките и повече от 2000 банки, които затварят тази седмица никога повече не отварят. След това нещата постепенно започват да се подобряват.

В резултата на голямата депресия, близо 11 000 банки фалират в САЩ между 1929 г. и 1933 г., паричното предлагане намалява с над 30%. Безработицата, която в навечерието на кризата е само 3,2% нараства до повече от 25% ; тя няма да се върне към предишните си дъна до началото на 1940-те. Повече от 25 години са нужни на индексът Dow Jones да възстанови своя връх от 1929 година.


Ясно е, че е била абсолютно необходима реформа. Първата стъпка е била да се премахне риска от системата . В краткосрочен план това било направено чрез масивно инжектиране на публично предоставена капитал. 1 милиард долара, които тогава представлявали 1/3 от стойността на цялата банкова система, били разпределени до повече от 6000 от останалите14 000 банки в САЩ. Бъдещите рискове трябвало да бъдат неутрализирани, чрез ново законодателство. Било въведено правилото на Глас - Стийгъл , което разделя операциите за кредитиране на инвестиции във фондовите пазари от физическото и бизнес кредитиране. Фед получил нови правомощия за регулиране на банки, чиито клиенти използват кредити за инвестиции.
На 1 януари 1934г. е създаден е нов държавен орган: Комисията за защита на депозитите( FDIC) , който има за цел да се справя с банковото източване на депозити. FDIC въвежда правило за гарантиране от страна на държавата на всички депозити до 2500 долара на клиентите на банките. Това от една страна принуждава банките да държат по-големи резерви, а от друга успокоява вложителите, които няма нужда да теглят спестяванията си при всяко колебание на финансовите пазари.

Правилото на FDIC работи брилянтно. Банките бързо започват да се рекламират от факта, че са FDIC осигурени, а клиентите започват да вярват, че депозитите им са безрискови . За 70 години банковите източвания се превръщат в нещо от миналото. Банките получават възможност да намалят скъпо струващите им ликвидни и капиталови буфери , които започват да намаляват от година на година. Неефективната система за самоконтрол бива заменена от системата на ниска цена на споделяне на риска с централните банки и застраховане на депозитите.