Същност на фонемата



Дата01.06.2018
Размер74.63 Kb.
#69887

фонология


Наука, която се занимава със звуковете от функционална гледна точка, т.е. с възможността им да различават материалния (външния) облик на думите и техните граматични функции. Фонетиката е наука, която изучава звуковете от акустична и учленителна гледна точка. Има приложение в криминалистиката.

Същност на фонемата

Фонемата е звуков тип, който служи за различаване на материалния (външния) облик на думите и техните граматични форми и който съществува реално в речта под формата на звукове или звукови разновидности непритежаващи различителни функции по отношение един на друг. Звуковете, които се обединяват в една фонема като нейни учленителни и слухови разновидности се наричат варианти или алофони.

дам – Д – преградна, предноезична, алвеодентална, експлозивна, твърда, нелабиализувана, непалатална, коронална;

дом, дума - Дº - лабиализувана;

ден, дим - Д - палатализувана.

Всички тези разновидности образуват звуковия тип Д.

Признаците, които са общи за вариантите на фонема се наричат диференциални (релевантни) признаци. Следователно, фонемата може да бъде представена като снопче от диференциални (различителни) признаци. Признаците, които са специфични за отделния вариант и по които той се отличава от останалите варианти на същата фонема са познати под името недиференциални или ирелевантни признаци. К съдържа признаците, които са общи за вариантите Д, Дº, Д (а именно – преградност, предноезично и алвеозъбно учленение, експлозивност, звучност, короналност), а остатъците а1, а2, а3 (щрихите) представляват недиференциални признаци, специфични за всеки отделен вариант, в случая съответно: а1 нелабиализуваност, а2 лабиализуваност, а3 палатализуваност.

Фонемата може да притежава признак, който като част от нейната учленително-акустична характеристика остава незает в изпълнение на различителната функция.

дом ~ тон – опозиция на две фонеми, диференциален признак – звучност, останалите не участват в различаването на лексикалното значение на думите, те съставят фонемата Д, но не участват в диференциацията, незаети са в различителната функция.

Този признак се нарича интегрален (който е част от учленително-акустичната характеристика на фонемата, но остава незает в различителната функция).

Ян Бодуен де Куртене – полски лингвист, създал учението за фонемата, разглежда фонемата в психологичен план. Баща на съвременната фонология е руският учен Николай Трубецкой, автор на труда “Основи на фонологията” (1 изд., 1939г.), наречен от някои “Библия на фонологията” или “Първата фонологична енциклопедия”(вкл. над 100 езика). Той приема диференциални признаци фонетичните признаци на гласните, съгласните и прозодичните характеристика (интонацията и ударението). Теорията на Трубецкой за фонемата е наречена Фонетично-релационна теория (Релационнофизическа концепция).

Теорията на Роман Якобсон, Хале, Фант и Чери е наречена дихотомна. Дихотомия е последователното деление на цялото на две повече или по-малко равни части. Якобсон и останалите предлагат 12 двойки диференциални признаци като характеризират всяка фонема в зависимост от наличието или отсъствието на дадения диференциален признак, което се отбелязва с + или – . Този набор от признаци е даден предварително и чрез него те определят фонемните системи на различните езици. Двойките са гласност-негласност; съгласност-несъгласност; компактност-дифузност; напрегнатост-ненапрегнатост; звучност-беззвучност; назалност-оралност; прекъснатост-непрекъснатост; рязкост-нерязкост; глотализуваност-неглотализуваност; ниски-високи; диезност-недиезност. Изцяло тези диференциални признаци не се срещат във фонемната система на никой език.

Фонемата е общото във вариантите. Тя се осъществява във вид и чрез своите варианти. Например, г-о-р-а – звуковете поотделно не носят значение.

Функции на звуковете и фонемите

Тази функция на звуковете да служат като строителен материал за изграждане на веществената страна на думите и изреченията, се нарича словостроителна или външностроителна (конституивна) функция. С оглед на това, че звуковете са достъпни за сетивно възприемане, някои езиковеди наричат тази именно функция перцепция (възприятие). Фонемите пък способстват за диференцирането на материалния (звуковия) облик на думите. Тази функция на фонемите се нарича различителна функция (дистинктивна, сигнификативна, смислоразличителна).

Фонематичните противопоставяния (опозициите) могат да се диференцират звукосъчетания, които са носители на различни лексикални значения.

сол – сон – сок – сос

дим – дам – дом

В други случаи фонемите различават материален облик на граматични форми на една и съща дума.

крава – крави

Архифонема: съвкупността от диференциалните признаци общи за две фонеми.

куп – куб (десоноризация – п)  архифонема п

А (ā ă) – лат.

В определени позиции фонематичните различия могат да отпаднат и се наблюдава явлението фонетична неутрализация. Това явление е свързано с реализацията на една или друга архифонема.

Опозиции

Опозиция е противопоставяне на звукове, което в даден език може да се диференцира значително се нарича фонологична опозиция. Това е дефиницията на Трубецкой.

Класификация на фонетичните опозиции:


  1. По общност на признаците

  • едномерни опозиции – при тях съвкупността от признаци, които притежават в еднаква степен двата члена на опозицията е присъща само на тези два члена и не е присъща на никои други членове на тази фонемна система. Например, т~д са единствените алвеодентални преградни съгласни, или в~ф са единствената двойка устненозъбни проходни съгласни.

  • многомерни опозиции – съвкупността от общите признаци не се ограничава само с членовете на дадената опозиция, а се разпространява също и при други членове на фонемната система на дадения език. Например, д~б – общото което е характерно за тези фонеми, а именно образуването на преграда се повтаря и при други фонеми в българския език, например във фонемата г. всички тези са звучни преградни фонеми.

  1. По различие на признаците

  • пропорционални – различителните признаци, характерни за членовете на дадена опозиция се среща и в други опозиции. Самите опозиции може да се представят във вид на уравнение (пропорция).

б~п = д~т = г~к

  • изолирани – при тях различителните признаци, характерни за дадена опозиция не се срещат в други опозиции в пределите на дадената фонемна система

  1. Фонологичните опозиции – могат да се разглеждат в зависимост от отношенията между членовете на опозицията. По този принцип могат да се отделят сложни типове опозиции.

  • привативни – при които единият член на опозицията се отличава от другия по наличието на различителен признак. Този член се нарича маркиран член, а другият – немаркиран.

звучни~беззвучни

б (маркиран член)~п (немаркиран член)



  • градуални (степенни) опозиции – членовете на опозицията се характеризират с различна степен или градация на един и същ признак.

бил~бел~бал – опозиция по различна степен на отвореност на устата

  • еквиполентна опозиция – двата члена на опозицията а равни, т.е. маркирани в еднаква степен, но с различни диференциални признаци.

п (двуустнена)~т (алвеодентална)

  1. Корелативни противопоставяния (опозиции) – имаме ги, когато две и повече фонеми се разграничават само по един акустично-физиологичен признак, а по всички останали си приличат. Така например съгласните в българския образуват следните корелативни опозиции:

  • по звучност~беззвучност

д~т; б~п; г~к

  • по твърдост~мекост

д~д’; т~т’; б~б’; п~п’

  • по експлозивност~фрикативност

т~с; д~з; к~х

Корелативното противопоставяне най-често е двучленно, но може да включва и повече членове:

п (устнена)~т (алвеодентална)~к (меконебна)

б~д~г


Тези членове са противопоставени по място на учленение

  1. Некорелативни опозиции

Това са тези, които се различават по повече от един признак. Членове на този вид противопоставяне може да бъдат гласни и съгласни, тъй като между тези две категории звукове редица съществени учленителни и слухови различия.

Какво наричаме позиции?

Произносителните условия, които оказват въздействие върху акустично-физиологичната характеристика на звуковете, се наричат позиции. Различаваме силни и слаби позиции. Най-общо силни са тези позиции, които улесняват максимално фонемата при изпълняване на нейните функции, а слаби са тези, които са неблагоприятни в една или друга степен за фонемата в това отношение. Гласните фонеми се намират в силни позиции от перцептивна гледна точка, когато са в ударена сричка и пред следваща лабиална (твърда) съгласна (автор) или между твърди устнени съгласни (боб). За съгласните фонеми силните позиции са, когато се намират пред а или когато са в ударена сричка (дар). Основният вид на фонемата се явява и когато употребяваме фонемата изолирана от думите (извън фонетичния контекст).

Перцептивно слаба позиция е тази, при която фонемите променят частично звученето си в зависимост от фонетичните условия (влияние на звукове, ударения). По този начин фонемата (основният й вид) губи някои от конституивните си признаци и получава нови, свойствени само на отделните й разновидности. Тези разновидности се наричат позиционни или комбинаторни варианти на фонемата.

дом; ден; дам; дим

Отклонението на позиционните варианти по качество от основния вид се нарича позиционно степенуване, а вариантите – позиционен ред.

Поз. 1 (пред а) – основен вид – Д

Поз. 2 (пред о, у) – лабиализувано - Дº

Поз. 3 (пред е, и) – палатализувано - Д

Д, Дº, Д - варианти на фонемата Д

Паралелността на звуковото степенуване се състои в това, че във всяка от опозициите вариантите на различните фонеми си съответстват по общ специфичен признак, но запазват различията помежду си, поради което позиционните редове не се пресичат.

Позиции на фонемите с оглед на различителната им функция – силна позиция е тази, в която фонемите запазват противопоставянето си (дом~том), а слаба позиция е тази, в която дадена фонема се изравнява с друга по звучене и по този начин загубва своята специфика (куб~куп) или когато две или повече фонеми съвпадат в един общ вариант, който се отличава значително в акустично-физиологическо отношение от основните видове на съответните фонеми.

слаба позиция (рус.) – а=о=ъ – това става в следударената сричка и във втората пред ударената сричка (дам – выдам, дом –надом, дрова –дров – дровяной)

Съотношението между вариантите на сигнификативно силните и сигнификативно слабите позиции образуват друг вид звуково степенуване с непаралелни пресичащи се редове.

Позиционна ограниченост на фонемите и вариантите - фонемите не винаги могат да се срещат във всякакви позиции. В българския език с се среща пред гласна и след съгласна, но не и в края на думата, за разлика от руски, където е възможно. Плавните съгласни р и л не се явяват в началото на думата пред шумови съгласни. Гласната о никога не се съчетава с друга гласна в началото на думата.

Видове варианти



Под варианти (алофони) разбираме реализациите, конкретните изяви на дадената фонема. Вариантите на една фонема изпълняват различителна функция само извън границите на дадената фонема, т.е. като се противопоставя на вариантите на други фонеми. Различаваме следните видове варианти:

  • комбинаторни

  • индивидуални

  • стилистични

  • факултативни



Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница