Състояние и перспективи на двустранните отношения между Република Македония и България



Дата16.08.2017
Размер199.06 Kb.
#28091
Състояние и перспективи на двустранните отношения между Република Македония и България

Ст.н.с.д-р Ангел Димитров


Ако има съвременна външнополитическа тема, която да е свързана със стогодишнината от Рилския конгрес на ВМОРО, това е, без съмнение, темата за отношенията между България и Република Македония.Тази връзка, естествено, не е пряка. Но тя е исторически предопределена и вярвам, че няма да прозвучи пресилено, ако открием в съвременните междудържавни отношения следи от оформящото се след Илинденското въстание противопоставяне между условните „левица” и „десница”(„умерени”) във ВМОРО, което Рилският конгрес опита, но не успя да преодолее. И което бе все по-подчертано идеологизирано впоследствие, за да доведе по време на Втората световна война до разминаване в интерпретацията за националната идентичност на македонските българи. Но да се върнем към недалечното време от преди петнадесетина години, когато Балканите и Източна Европа като цяло преживяха поредния радикален обрат в своето обществено развитие.

Обявеният през късното лято на 1991г. Референдум за независимост на Република Македония(проведен на 8 септември 1991г.) бе ясен знак, че на европейската политическа карта се появява нова държава, а пред българската външна политика-още едно предизвикателство с подчертан исторически привкус. Стремежът към самостоятелен държавен живот на дотогава най-лоялната на Белград федерална единица стана сигнал за окончателното рухване не само на градената със силни международни протекции югославска федерация, но и на остатъчната валидност на Парижката система от договори, с които бяха преначертани балканските граници след двете световни войни. Тази нова политическа ситуация, създадена в изключително важния за бъдещето на България преходен период, постави пред страната необходимостта от вземане на решения, които да регулират не само създаваните формално нови двустранни отношения, но и да обозначат промяната в нейната външнополитическа ориентация, роля и амбиции.

Сложността на предстоящото международно общуване бе предопределено от особеното място на Македония в българката история, от обременеността на българо-македонските контакти през югославското минало на Вардарска Македония и от открилата се историческа възможност България да защити своите трайни национални интереси, като затвърди същевременно международните си позиции в края на така съдбоносния за българите XX век.

Особеностите на съвременната македонска държавност са голяма и твърде интересна тема, която очаква своя изчерпателен исторически и политоложки анализ. Тук смятам за необходимо само да отбележа, че Република Македония се насочва към решението да придобие държавна самостоятелност от политическата ситуация на страна с формално заявена през август 1944г., но практически неосъществена собствена държавност, и с на два пъти дирижирано променяна етническа характеристика на преобладаващото население: по веднъж след Първата и след Втората световна война. Тази уникална политическа „биография” на Вардарска Македония, следствие от включването й в югославската държавно-политическа орбита, я правеше специфичен участник в общия процес на рухване на комунистическата система и на радикално политическо преустройство на европейския Изток. Затова ще се спра само на две важни исторически обстоятелства, повлияли пряко и решително за формирането на съвременния македонски държавен образ: на създаването на македонската държавност като умалено копие на сръбската от югокомунистическия период и на налагането на македонизма като официална държавна доктрина.

Както е известно, Вардарска Македония бе наричана от сръбските си управници до 1941г. Южна Сърбия и Вардарска бановина, а мнозинството от местното население самоопределящо се като българи, бе обявено за сърби. След възприемането от Коминтерна на македонизма като удобно средство за придобиване на влияние сред съпротивляващото се на насилствената сърбизация население и като възможност за засилване на политическото напрежение на Балканите, югославските комунисти проектираха, още по време на Втората световна война, обособяването на Вардарска Македония като федерална единица в ръководената от тях бъдеща югославска държава.(На първото заседание на АВНОЮ(ноември 1942) делегати от Вардарска Македония въобще не са поканени, а на второто заседание (ноември 1943) македонската делегация не присъства. Под ръководството на Югославската комунистическа партия такова решение бе прието на 2-3 август 1944г. от АСНОМ (Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония), а юридически то бе окончателно утвърдено през ноември 1945г. с провъзгласяването на ФНРЮ(Федерална народна република Югославия).

Доктрината на македонизма, възприета до този момент само от част от малобройните македонски комунисти, бе веднага наложена като идентифициращ национален белег. Обявена за следствие от комунистическото разбиране на националния проблем, тя трябваше да послужи като средство за преодоляване на антисръбските и антиюгославските настроения на мнозинството от населението на Вардарска Македония, като психологически тласък на масите за приобщаване към комунистическата идеология и социално-политическа практика, и дори като оправдание за прилагания революционен терор над несъгласните, обявени за подвластни на българската „фашистка пропаганда”.

Македонистичният югославски образ на Народна република Македония бе формиран с всички възможни средства – от агитацията и пропагандата до принудата и терора. В усложнената обстановка през годините на „студената война” обаче и при откъсването на Титова Югославия от съветския блок македонизмът получи желаното международно признание. В същото време комунистическа България, понесе товара на двойната отговорност пред Западния свят: за участието си в „хитлериската коалиция” и за сателитната си роля спрямо Москва впоследствие, но преди всичко вината за безпрецедентния си отказ от българското в Македония, бе превърната в обект на постоянни югославски политически претенции. С такъв проблематичен образ и с уникалното си идейно-политическо наследство, натрупано в следвоенната политическа хипокризия, в която враждебността към България бе превърната в идейно-политически постулат, Република Македония тръгна към своята държавна самостоятелност. Четиредесет и седем години след преобразяването си от Вардарска бановина в федерална република на комунистическа Югославия тя трябваше да утвърди новата си държавна идентичност и политическа позиция в един отново променящ се свят.

Всеки характерен исторически период не просто влияе, а оказва натиск върху следващия чрез своите водещи идеи и утвърдени личности, чрез наследените обществени структури и ценности. Ако между тях има хармонична връзка, осъществената приемственост е пълноценна и този натиск ускорява общественото развитие, а отминаващият период прехвърля своята неизразходвана енергия върху следващия. В обратния случай общественото развитие се оказва пряко зависимо не толкова от радикалността на промяната, колкото от характера на водещите тенденции в новия „пласт” на времето. Когато тяхната същност е в противоречие с доминиращата посока в развитието на света, както бе при установяването на комунистическия тоталитаризъм, насилственото унищожаване на наследеното и силовото налагане на нова, чужда по дух организация на живота, влияе негативно върху културата и морала на обществото, деформира националния образ и обезсмисля посоката на общественото движение. Когато обаче промяната е позитивна, както бе при рухването на тази система, необходимата енергия за утвърждаване на новата политическа идентичност, на новата ориентация и новите обществени амбиции се получава при решителното освобождаване от силовото поле на компроментираното време.

Правя това теоретично отклонение като фон, на който ясно се откроява спецификата на македонския преход от комунистическия тоталитаризъм към демократичния плурализъм, от зависимия федерален статус към самостоятелността и от югославската политическа орбита към евроатлантическия хоризонт. Появата на Република Македония на европейската политическа карта не бе плод на широк обществен консенсус и стана едва след изкусителните сигнали на рязко променящата се геополитическа обстановка, някак по стечение на политическите обстоятелства. Всъщност и през 1944г., и през 1991г., идеята за македонска държавност не бе утвърдена като резултат от масови, последователни и целенасочени усилия към собствен държавен живот. В първия случай идеята за „държава на македонския народ” в рамките на югославската федерация бе наложена като възможност за сигурно овладяване на Вардарска Македония от комунистическата власт в Белград и като средство за нейното териториално разширение, поне върху Пиринска Македония, а във втория бе възприето като следствие от разпада на Югославия.

Стремежът на мнозинството македонски политици към запазване на Югославия чрез създаване на „съюз на суверенни държави” намери израз в двусмислеността на въпроса, поставен пред референдума за независимост: „ Дали сте за самостоятелна и суверенна Македония, с право да се включи в бъдещ съюз на суверенните държави на Югославия?”. Референдумът бе бойкотиран, макар и с различни мотиви, от местните албанци и сърби. В него участваха 71,86% от имащите право на глас, като общо 1,021,986 души (68,32% от всичките избиратели) отговориха утвърдително и на 17 ноември 1991г. Събранието на Република Македония обяви независимостта на страната. Въпреки положителния вот, при общ брой на населението около 2 000 000 души и демографска динамика засилваща чувствително позициите на мюсюлманското малцинство, бе ясно, че приемането на обявената държавна самостоятелност от всички македонски граждани не е безусловно гарантирано.

Обявената независимост се вписа в общия за европейския Изток процес на радикални политически промени, въпреки че имплицитно съхрани двойствеността на желанията и проюгославската ориентация на традиционния обществен елит. Показателно за спокойствието, с което Белград посрещна македонското излизане от федерацията, бе оставането на югославската армия в македонските гарнизони до август 1992г. и дори продължаващото участие на офицери и войници от Република Македония във военните действия срещу Хърватия. Всъщност обявяването на държавна независимост не предизвика съществени промени в сруктурата на републиканските институции и в утвърдените стандарти на македонския обществен живот в сравнение с югославското време. Въпреки декларативната си раздяла със своето комунистическо минало и реформаторските усилия на част от експертното правителство на първия независим премиер Клюсев, подкрепян от политическия кръг около ВМРО-ДПМНЕ,македонската политика от началния период на изграждане на държавата бе доминирана от принадлежащия към старата комунистическа номенклатура президент Глигоров. Скоро „левицата” овладя цялата власт и създаде образ на страната, в която съхранените традиции доминираха над промените, предизвикани от новия държавен статус. Безконфликтното отделяне на Скопие от националистически възбудената Югославия бе полезно за първите стъпки на младата държава, но същевременно позволи консервирането на много от съществуващите проблеми и политически тенденции. Вкоренени в същността на идеологизираната държава и нейните специфични институции и политически практики, те моделираха аморфния образ и противоречивото начално развитие на Република Македония.

Новата ситуация даде тласък на две тенденции, които съпътстваха под различни форми първото десетилетие от съществуването на Република Македония: на нарастване на напрежението между македонците и местните албанци, от една страна, и изразяване на резерви към македонската държавност от международната общност и на противопоставяне срещу нея от някои съседи, от друга. В първия случай противопоставянето между македонци и албанци бе предизвикано не от наследена дисхармония в общуването, а от различните им представи за отношението към югославското наследство и за характера на създаваната държава. Албанската общност бойкотира всичките актове, утвърждаващи македонската теза за „държава на македонския народ”: референдума, конституцията и проведеното преброяване, демонстрира пренебрежението към новите държавни символи и издигна своя теза – за мултиетническа, мултикултурна и мултирелигиозна държава. Така, макар и представени в държавните институции и участващи постоянно във властта от 1992г. насам, местните албанци заявиха своите претенции, запазвайки относителна лоялност към държавата. Създаденото напрежение обаче доведе постепенно до въоръжения сблъсък през 2001г. между ръководените от АНО( армия за национално освобождение) албански бунтовници и македонските сили за сигурност и до последвалата промяна в конституционния образ на държавата. Македоно-албанското противопоставяне продължава и днес да е най-тревожният проблем на Република Македония.

Втората тенденция намери израз в бавния процес на международно признаване на новата държава, в усложнените отношения със съседите и острата политическа конфронтация с Гърция до 1996 година. Но ако проблемите на балканско равнище произтичаха преди всичко от подозрителността, предубежденията и конфронтационните нагласи на македонизма към съседите, както и от критичността на техните интерпретации към постулатите на тази доктрина, предпазливият подход към признаването на държавната независимост бе мотивиран от извънрегионални съображения. Всъщност, той бе предизвикан първоначално от неподготвеността на световната общност в началото на 90-те години да приеме пълното разпадане на Югославия. Проблематичното минало на младата държава и нейният аморфен образ я представяха пред най-влиятелните държави като потенциален носител на несигурност и тя бе призната впоследствие с име поставящо под съмнение нейното бъдеще ( Бивша югославска република Македония). След приемането на страната в ООН(
1993г.) и постепенното й приобщаване към редица авторитетни международни организация, и особено след частичното регулиране на отношенията й със съседите (септември 1995г. с Гърция и април 1996г. с Югославия), македонската външнополитическа позиция бе нормализирана.

България има основна заслуга за международното признаване на Република Македония и това обстоятелство я натоварва със специфична отговорност за македонското бъдеще. Като призна първа новосъздадената държава(15 януари 1992г.), при това под нейното конституционно име, тя даде основния тласък на нейното международно признаване и утвърждаване. С активната си подкрепа за македонската държавна независимост и с оказаната помощ за преодоляване на наложеното от Гърция ембарго, България допринесе решаващо за преодоляването на най-критичната фаза в съществуването на Република Македония при това без да поставя пред нея предварителни условия.

Във времето от началния период на македонската държавност до днес се утаиха достатъчно проблеми в двустранните отношения, способни да предизвикат критични бележки към правилността на този подход. Безусловната подкрепа на македонската ориентация към държавна самостоятелност би могла да изглежда сега недостатъчно ефективна от гледна точка на българските национални интереси, но в условията на югославския разпад и на едва започнатата политическа демократизация на България, този подход бе исторически оправдан и политически правилен. Страната не разполагаше с политически и икономически ресурси за бързо въздействие върху политическите процеси в Република Македония, а и след референдума там се проявиха видими усиля за задушаване на стремежа към реална независимост от Белград. Бяха направени и опити за организиране на среща на високо равнище между Сърбия, Гърция и България през есента на 1991г., на която да се реши съдбата на все още непризнатата от никого държава. Отказвайки участие в срещата без присъствието на македонски представител, България помогна не само на младата държава, но със сигурност и на религиозното равновесие в момент на тревожна балканска несигурност. Инерцията в мисленето и в политическите нагласи на водещите македонски политици обаче бе такава, че българските жестове не бяха разбрани и оценени точно.

Особената роля на Македония в българската история и на България в кратката история на Република Македония предопредели съществуването на две колкото равностойни, толкова и силно противопоставени тенденции в македонското отношение спрямо България: на ерозия на антибългарските митве и политически стереотипи, и на тяхната енергична охрана. Първата бе следствие от променената политическа реалност, която възстанови интереса и доверието към България, а втората – от инерцията в защитата на доктрината на македонизма. Тези тенденции натовариха междудържавното общуване с напрежение и двойственост, несъответни на обективно възходящия ход в развитието на двустранните отношения. Тяхната противоречива динамика ясно личи от кратките, но отличаващи се фази през които премина досега Република Македония и които биха могли да бъдат определени и като фази в развитието на двустранните отношения.

Тези две тенденции бяха особено ясно изразени през началния период от развитието на страната – между 1991 и 1994 година. Затворен между референдума за независимост и първите парламентарни избори в Република Македония, той бе белязан от засилващата се конфронтация между „левицата” и антикомунстическите сили, групирани около ВМРО-ДПМНЕ. Докато наследниците на македонските комунисти се стараеха да създадат образ на страната, в който съхранените югославски традиции преобладават над промените, предизвикани от новия държавен статус, опозицията, стремяща се към реален политически плурализъм, започна да търси решения на политическите проблеми извън утвърдените митове на македонизма и югокомунизма. Усложнената регионална ситуация и несигурната външнополитическа позиция на страната предизвикаха появата на „еквидистанцията” (равноотдалечеността) като официален външнополитически принцип, лансиран от средите около президента Глигоров. Замислена като реплика на Титовата „необвързаност” тази линия на външнополитически отношения бързо бе преформулирана от общовалидна в тясно регионална, само спрямо съседите. При изострените отношения с Гърция и ограниченото общуване с международно изолираната и подложена на икономически санкции Югославия, „ еквидистанцията” всъщност бе приложена като средство за задържане на възходящия ход на отношенията с България.

През пролетта на 1994г. от македонска страна бе предизвикан така наречения „езиков спор” и двустранните отношения навлязоха в период на политическа стагнация. Сигнал за създаденото напрежение стана отказът официалните двустранни документи да бъдат подписвани по вече договорен и приложен компромисен вариант, удобен и за двете страни. Резкият обрат в македонската позиция бе предизвикан не толкова от желание за игнориране на историческите и културно-политическите реалности и за постигане на едностранни предимства, защото компромисната формула – „ на официалните езици на двете страни” с нищо не променяше македонските становища по спорните въпроси от миналото. Той бе предизвикан много повече от опасенията, че последователното българско политическо поведение на подкрепа на Република Македония действа разрушително на старателно поддържаните митове и конкретни претенции към България. Застоят в двустранното общуване пряко повлия и на отношението към идеята за изграждане на транспортния коридор № 8, т.е. „Изток-Запад”. При фактически блокираните македонски връзки на юг и на север, правителството възприе отхвърляната близо век идея (от Османската империя и от Сърбия/Югославия) за строителството на железопътна връзка между София и Скопие, но на осъществяването й бе гледано повече като на конюктурен тактически ход. Първата копка по трасето на проектираната ж.п. линия бе направена в навечерието на изборите през 1994г., но ентусиазмът бързо затихна и строителството остана в начална фаза.

Вторият период е рамкиран от проведените парламентарни избори съответно през 1994г. и 1998г. След първите избори(заедно с президентските – есента на 1994г.) вътрешнополитическата атмосфера в Република Македония бе рязко влошена, а успоредно със засилващата се конфронтация между управляващи и опозиция бе демонстрирано подчертано политическо отдръпване от България, срещу която бе насочен познатия от югославското време арсенал от пропагандни конструкции и претенции. След като опозицията обвини управляващите в опорочаване на изборите и бойкотира втория им кръг, бе установена пълна власт на левицата, несмущавана дори в Събранието. При тези обстоятелства атентатът срещу председателя Глигоров, извършен в Скопие на 3 октомври 1995г., ден след завръщането му от Белград, се превърна в катализатор на политическата ентропия, в която попаднаха управляващите структури. Вдъхновителите и извършителите на атентата не бяха открити, но първоначалните обвинения на властите срещу опозицията изостриха докрай вътрешнополитическата обстановка в страната. Водени от инерцията на противопоставянето, управляващите удобно се опитаха да хвърлят вината върху стремящата се през това време към проникване в македонската икономика компания „Мултигруп”, но истинската цел бе България. Този период на стагнация в двустранните отношения, доминиран от закостенелите антибългарски нагласи на македонската левица бе завършен с победата на опозицията на парламентарните избори през есента на 1998г.

Ако следваме ритъма на вътрешнополитическите промени можем да определим следващите два периода от развитието на Република Македония и на нейните отношения с България като разделени от парламентарните избори през септември 2002 година, след които СДСМ (Социалдемократически съюз на Македония) се завърна на власт, споделяйки я с партията на доскорошните албански бунтовници ДУИ( Демократична уния за интеграция). Дори само този политически парадокс подсказва, че в краткотрайното съществуване на Република Македония се бе случило събитие с решаващо значение за бъдещето на страната – вече споменатата криза от 2001г., която промени държавния облик и повлия частично дори върху състоянието на нашите двустранни отношения. Македонската криза продължи около шест месеца и формално бе завършена с подписването през август 2001г. на основния документ за умиротворяването на страната – Охридското споразумение. Затова ще отделя повече внимание на периода 1998-2001г., когато бе изградена цялата договорно-правна основа на двустранните отношения и те навлязоха във фазата на своето най-динамично развитие.

Правителството на левицата (СДСМ) се яви на парламентарни избори през октомври 1998г. обременено от сериозни социално-икономически и политически проблеми, както и от отговорността за нарасналото междуетническо напрежение. При тези обстоятелства победата на опозицията начело с ВМРО-ДПМНЕ бе възприета като възможност за излизане от застоя. Създаденото коалиционно правителство (ВМРО-ДПМНЕ, ДА и албанската ДПА) предприе енергични усилия да преодолее оставеното негативно наследство, но Косовската криза от 1999г. разкри силната зависимост на страната от деструктивните процеси в постюгославското пространство. Затова най-бързи и съществени се оказаха промените във външната политика. Принципът на привидна равноотдалеченост от съседите бе заменена с идеята за „позитивна енергия”, т.е. за външнополитически отношения стимулирани от конкретното поведение и идеи при съответните двустранни общувания.

През февруари 1999г. бе подписана съвместна декларация между премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски, с която бе преодолян застоя в билатерален план. Намерената компромисна формула по т.нар. „езиков спор” даде възможност за подписване на най-важните междудържавни документи. Израз на качествената промяна в отношенията между България и Република Македония стана значителното дарение от българска страна на тежко въоръжение за македонската армия(танкове и артилерия). На фона на Косовската криза този акт, както и значителната помощ, оказана на властите за настаняването и цялостното осигуряване на част от албанските бежанци от Косово, стана израз на високо оценена добронамереност и приятелство. Едва ли ще е пресилено твърдението, че на фона на всички външни помощи изпратени в Скопие, дялът на България, съобразен с нейното икономическо състояние и финансови възможности, бе един от най-значителните. Нещо повече, единствено българското правителство показа, че разбира скритото напрежение в създадената социално-политическа обстановка и насочи част от помощите не само към косовските бегълци, но и към бедстващи македонски семейства. Цялостното поведение на България по време на Косовската криза я показа не само като най-ангажираната с проблемите на Република Македония съседна страна, но и като фактор, способен да работи за опазване на регионалната стабилност и сигурност.

През тази трета и най-успешна фаза в развитието на двустранните отношения бе подписан и договор за свободна търговия между двете страни, както и поредица от договори, насочени към регулиране на основните сфери в международното общуване. България бе приемана като желан партньор на всички равнища, но като че ли най-важно бе демонстрираното доверие на гражданско ниво. При новите политически условия в Република Македония промененият образ на България бе открито назоваван като привлекателен от един бързо разширяващ се кръг македонски граждани със запазен спомен за българските си корени, или със склонност към критичен анализ на постулатите на македонизма. През този период българската книга и пресата бяха търсени, първите срещи на местната публика с различни прояви на българската култура се радваха на силен интерес, потокът към българските университети и висши училища стана необратим, както и стремежът за получаване на българско гражданство. На възходящия ход в развитието на двустранните отношения повлия положително и изборът за президент на Борис Трайковски, който търсеше тъкмо в България подкрепа за евроатлантическата ориентация на Република Македония. Обобщено казано, докато през периода на управление на СДСМ превес получи негативната тенденция при направляване на отношенията с България, сега бе даден силен тласък на тенденцията за сближаване.

Въвличането на Р Македония през февруари 2001г. в политическата криза, която постави на изпитание македонската държавност, се отрази на динамиката в развитието на отношенията й с България. Изправено пред отговорността да защити териториалната цялост на страната и поставено под разностранен и външнополитически натиск, македонското правителство не винаги се ориентираше точно в сложната обстановка на кризата. Всъщност колебливото следване на вярната политическа посока предопредели, макар и по различни причини, загубеното доверие в него, както на най-влиятелните външни партньори, така и на мнозинството избиратели.

Най-острата фаза на кризата бе относително бързо и почти изцяло преодоляна със заслугите на международната общност на: Съединените американски щати и Европейския съюз, както и на НАТО. След техния политически натиск и конкретните действия на представителите им в Република Македония бе създадена необходимата атмосфера за прекратяване на огъня и за подписване на основния документ за омиротворяването на страната – Охридското споразумение. Без да влизам в подробности, ще напомня, че българското правителство не само оказа необходимата помощ на македонските власти за успешно преодоляване на конфликта, но успя да създаде и да отстоява една балансирана, предвиждаща и предупреждаваща позиция за ескалиращите усложнения на кризата. Тази позиция не допадаше единствено на най-радикалните групи от двете страни в конфликта и на онези външни сили, които виждаха неговото решение единствено с военни средства.

Охридското споразумение създаде рамката на промените в държавата, като обоснова чрез предвидените конституционни редакции и добавки, както и чрез приемането на пакет от нови закони, промяната на държавния образ в съгласие с албанските искания за мултиетническо равновесие. Мъчителното му приложение обаче е ясен сигнал, че македонската криза още не е преодоляна и че продължава да тлее като контролирана криза на държавността. Постигнатият компромис се оказа недостатъчен да възстанови изгубената вътрешнополитическа стабилност, защото бе приет от македонското население като политически провал, а от албанците като доказателство, че политическите проблеми се решават по-лесно с оръжие.

Ситуацията в страната след последните избори (2002г.) доведе на власт коалиция: между СДСМ – партията с най-голяма отговорност за съществуващото междуетническо напрежение и ДУИ – партията на довчерашните албански бунтовници, наричани доскоро от новите си партньори „терористи”. Тази неестествена коалиция само потвърди, че страхът пред неясното бъдеще влияе най-силно при моделирането на обществените нагласи. Всъщност компенсационният ефект от фетишизирането на относителната сигурност от близкото минало задържа реалното обновление на политическия живот. Той се върна към политическите стандарти от преди 1999г., доминирани от идеологически предразсъдъци, политически стереотипи и доктринерски методи, подхранвани от липсата на сериозен критичен анализ на югославското време и от носталгия по неговата идеологическа „оригиналност” , от една страна, и от хипертрофиран национализъм, от друга. Двете двойки остри конфронтации – между основните македонски партии и между македонския и албанския политически блок – възпроизвеждат постоянно негативните черти на политическия живот и подхранват една специфична за Република Македония подозрителност към съседите и към международните политически фактори.

Парадоксите на политиката разместват политическите пластове така, че понякога инертните, безучастните и дори яростните противници на някоя силна политическа тенденция се озовават на политическия връх при нейното осъществяване, за да оберат плодовете на чужди усилия. Днес политици, които не са направили почти нищо и дори са възпрепятствали отношенията между България и Република Македония, демонстративно се ползват от доброто им състояние.

Въпреки бавната си раздяла с идеологическите митове и стереотипи от близкото минало, младата македонска държава се променя постепенно и безвъзвратно. Промени се и основната тоналност на официалното отношение към България. Напоследък политическите среди, за които близките връзки с България доскоро бяха опасна политическа ерес, демонстрират респекта си към засиленото след 1999г. регионално значение на България. Наближаващите парламентарни избори и отново изплувалите на политическата повърхност проблеми с Гърция за името на държавата и със Сърбия за автокефалността на македонската православна църква, стимулират демонстрациите на сговорчивост към София. Съхраняването на положителната тенденция в развитието на двустранните отношения обаче не означава, че желанието за противодействие срещу тях е забравено. Засилените международни позиции на България и непреодоляната докрай криза на държавността край Вардар, която задържа трайно Република Македония в несигурната политическа територия на Западните Балкани, предопределят затаяването на антибългарските интонации в доктрината на македонизма. Нейните носители обаче са отново на власт в Скопие и това обстоятелство, при инертната сега българска политика на Балканите, не гарантира необратимост на възходящия ход в двустранното общуване.

Историята, дори когато говорим за т.нар. “contemprorary history”, не се занимава с политически прогнози. Но аз ще си позволя леко отклонение към политологията и ще кажа, че бъдещето на Република Македония минава не само и не толкова през вътрешните междуетнически компромиси по ръба на допустимото, а през задължителния критичен анализ на собственото югославско минало и на македонската държавност като негов продукт, за да се достигне до оздравителния катарзис. Само по този начин съвременната македонска идентичност би могла да се освободи от вътрешното напрежение и да намери равновесие в триединството на времето.



България би могла да защити историческата си отговорност към Македония и съвременните си амбиции да бъде фактор на регионалната стабилност и сигурност, само ако направи политиката си спрямо Република Македония по-прецизна и по-активна. Българската роля за преодоляване на македонската криза и за ускоряване на македонските евроатлантичеси интеграционни усилия би могла да стане и далеч по-съществена, ако доверието в добронамерената политика на София обезсили реставрационните нагласи на ретроградния македонизъм, а българската дипломация успее да убеди европейските си партньори в своето задълбочено познаване на страната и на неспокойния регион на Западните Балкани. Това е най-сигурната гаранция, че отношенията между България и Република Македония няма да се отклонят от предопределената исторически и вече очертана политически възходяща посока на тяхното развитие.


Каталог: attach
attach -> Решение за отказ за заплащане на правна помощ служебно или по предложение на адвокатския съвет
attach -> Публични прояви в духовната сфера в горна оряховица март 2016 година
attach -> Национален календарен план за 2014 година I. Национални инициативи
attach -> Национален календарен план за 2015 година I. Национални инициативи
attach -> 10 ноември демократичното начало тогава и сега
attach -> Решение за въвеждане на културно-национална автономия в Пиринска Македония, като се подготви присъединяването на този край към нрм
attach -> Списък на възстановените заглавия към 31. 07. 2012
attach -> Секции за гласуване на избиратели с увредено зрение или със затруднения в придвижването
attach -> 1 април /неделя/, 10. 00 часа, център село Поликраище


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница