Становище за дисертацията на Мария Калинова Димитрова на тема „Литературната публичност и конструирането на фигурите на моралността”

за дисертацията на Мария Калинова Димитрова

на тема

„Литературната публичност и конструирането на фигурите на моралността”

за присъждане на образователната и научна степен „доктор”

по научната специалност Възрожденска литература

Представеният за становище ръкопис се състои от 235 стандартни страници. Съдържанието на труда включва увод, пет основни части, заключение и библиография с посочени извори и изследвания на български, сръбски и английски език. Авторефератът е 46 страници и отразява обективно съдържанието на дисертацията.

Уводът посочва като цел на изследването основните характеристика на литературната публичност и особеностите на нейната природа във времето на Възраждането, с акцент върху фигурите на моралността като специфична националестетическа конструкция. Обширната първа част прави методологически уточнения и прецизира терминологичния апарат на труда. От нея става ясно, че теоретическите рамки, през които се реализират наблюденията и предложените изводи, следват преди всичко постановките на Хабермас, Фуко и Бурдийо, дообогатени в някои частни аспекти и с постигнатото от Хоркхаймер и Адорно, Ауербах, Лаку-Лабарт, Гелнър и други емблематични имена на съвременната хуманитарна и социална мисъл. Тук, както и изобщо в полза на цялата работа на Калинова, трябва да бъдат подчертани както професионалната информираност, така и умението й да интерпретира актуални научни парадигми и да ги контекстуализира в собствения си изследователски интерес.

Както дисертантката уточнява, българската модерност се изгражда през ХІХ век върху ресурсите на образованието и печата. В тази връзка втората част на дисертацията въвежда идеите на Хабермас и коментара монографиите на Здравка Константинова и на Десислава Лилова, като през тях извежда някои важни черти във функционирането на двете институции и обобщава модела, по който се структурира възрожденската публичност.

Нейното пред-начало е потърсено в частните пространства от първата половина на ХІХ век. Третата част обсъжда „стеснената публичност”, проявена във формата на възрожденското частно писмо с присъщите му тайнописи и шифри, които пазят тайното мнение и тайните общности в кръговете на семейството, масонството, манастира. Дисертантката с основание вижда в посочените кръгове налични „контра-дискурси”, които осъществяват съпротива срещу модерната публичност оше от момента на нейното зачатие. Лансирана е теза, която заслужава да бъде откроена: „частното писмо като една възможна генеалогия на възрожденската модерна публичност” (с.49). Идеята, разбира се, има своите по-далечни (например в лицето на Иван Шишманов), а и по-близки (напр. в лицето на Румяна Дамянова) предходници, но струва ми се, че тук за първи път тя се конципира така целенасочено. Извеждането на тази идея в пълноценния й теоретичен заряд, според мен, е един от важните приноси на работата. Към тях третата глава добавя и друг - свързан с тайнописите и епистоларните шифри, които рядко са обект на интерес и затова тяхното систематизиране е значимо не само за нуждите на конкретната тема, но и в контекста на общото опознаване на възрожденската култура.

Четвърта глава от дисертацията изследва конструирането на публичното пространство през периодичните издания и публицистичите текстове на Петко Славейков. Едва ли дисертантката би могла да открие по-удачен от Славейковия пример в търсенето на илюстрация към поддържаните от дисертацията теоретични представи. Тази част демонстрира отлично познаване на текстовостта Славейков, както и умение за детайлизиран анализ на мисловността Славейков. Съпоставката Кант - Славейков обаче, колкото и състоятелна да е в сферата на идеите, съдържа, по мое мнение, известна доза механичност и схематизъм. Съпоставката отваря ред въпроси като например към какъв типологичен вид трябва да отнесем очертаните сходства между Славейков и Кант и дали Славейков познава под някакъв вариант конкретният текст на „Отговор на въпроса „Що е Просвещение”. Дисертацията не отговаря на такива въпроси. Вглеждането в прецизно проследената колеблива терминология, използвана от Славейков, насочва към мисълта, че Славейков сякаш се домогва по оригинален път до идеи, близки до тези на Кант. И като си позволявам тук малко да уширя обхвата на съпротивата, която събуждат в мен някои от внушенията на тази, а и на части от другите глави на дисертацията, не толкова като упрек, колкото като повод за размисъл, бих възразила срещу свръх-употреба на тезите с марка „Хабермас”, „Бурдийо” и „Фуко”. Всъщност, доста от съвременните български изследователи, в това число може би и аз самата, сякаш забравяме факта, че Хабермас, Бурдийо, Фуко, тъй като не работят с примерите на възрожденската (или на балканската) действителност, са само частично приложими към възрожденския (респ. балканския) случай. Интензивното пренасяне и преекспонирането на тезите им крие опасността да активира отклонения от реалиите на историческите контексти. За жалост, струва ми се, че точно в тази посока леко се увличат и съжденията на докторантката в коментираната четвърта глава.

Следващата част на работата успешно корегира увлечението на предходната, концентрирайки вниманието си върху периодиката на 60-те и 70-те години на ХІХ век. Критиката и критикът като феномени на публичността са коментирани в конкретните изяви на Войников, Славейков, Друмев, Ботев, Бобчев, Каравелов и др. Проследяват се водещите критически гласове на Възраждането по темите за съвестта, истината, професионалната коректност, ad hominem-аргументите, сатирата и други категории и явления, чрез моделирането на представите за които литературната публичост упражнява своята роля на „посредник между властта и морала”. В много отношения темата на дисертацията тук изгражда своята сърцевина. Бих казала, че тази сърцевина съдържа две съставки. Едната – публичното пространство като зона на явен дебат. Другата - критиката и критикът като актанти в този дебат и в модерната публичност, но същевременно - и преди всичко, като компоненти на литературната институция. Важно завоевание на работата е задълбочаването на съвременното познание за възрожденската критика като форма на публична изява и за възрожденския литературен критик като властова фигура на литературното поле. В тази посока изследването на Калинова извежда до нов, по-висок етап развитието на представите за възрожденската литературна институционалност и тази успех заслужава да бъде високо оценен.

Подобно е и впечатлението, което оставя шестата част на дисертацията, посветена на възрожденския интелектуалец като основна морална фигура на ХІХ век. Осланяйки се както на Бурдийо, така и на постиженията на българската историография, докторантката убедително разгръща картината на „самоизобретяване”, „самосъздаване” и „самофигуриране” на интелектуалеца, както и на неговите контрамодерни двойници, открити във фигурите на селянина, дивото дете и „Див Дядо”. В тази част, освен задълбочеността в интерпретирането на природата на възрожденския интелектуалец, бих искала да отбележа и интересното хрумване на дисертантката да успореди интелектуалните про-Омировски жестове на Григор Пърличев и Тончо Жечев - успоредяване, което подсказва колко универсални са някои от творческите идеи на възрожденските интелектуалци.

Заключителната глава на дисертацията, макар и кратка, не просто обобщава проблемите на дисертацията, а ги въвежда в по-висок концептуален ред, в който природата на възрожденския интелектуалец и двойнствената природа на възрожденската литература се оказват в особена връзка. Съдбата на пишещия да бъде „паресиаст” и „обвинител” моделира словото, в което тенденциозността и художествеността се оказват неделими. Това е заключение, която аз безусловно ще подкрепя, защото то задава добър теоретичен и методологически хоризонт пред литературознанието, имащо за обект възрожденските литературни текстове. В този хоризонт представи като тези за „слабо естетическо качество”, за „пред-художественост”, за „търсеща се литература” и други очевидно изискват да бъдат пре-формулирани по начин, който, надявам се, би могъл да ни доближи по-успешно до спецификите на възрожденската литературна институция и до природа на възрожденската литература.

В заключение: дисертационният труд на Мария Калинова показва отлична подготвеност и професионални умения, напълно съответстващи на защитаваната образователната и научна степен. Трудът е в достатъчна степен оригинален и убедително защитава идеите, до които достига. Той предлага наблюдения и обобщения, които са приносни и придвижват напред както частни теми на възрожденистиката, така и общите представи за Възраждането като културна епоха.

Посоченото дава основание и убеденост на моята ПОЛОЖИТЕЛНА ОЦЕНКА за дисертационния труд „Литературната публичност и конструирането на фигурите на моралността”. Предлагам на уважаемото Научно жури на Мария Калинова Димитрова да бъде присъдена образователната и научна степен „доктор”.

(доц. д-р Елена Тачева,

член на Научното жури)