Стари” и “нови” балкански войни



Дата15.01.2018
Размер52.86 Kb.
#47331
СТАРИ” И “НОВИ” БАЛКАНСКИ ВОЙНИ

Балканските войни от 1912-1913 г. са сблъсък между националните доктрини на държавите от Полуострова, който води до прекрояване на техните граници и дава повод за нови конфликти в бъдеще. Като международен отзвук, те “дават име” на региона, определен като “барутен погреб” заплашващ мира на континента. За нашия народ балканските войни са свързани със стремежа за обединение на българските земи, със силата на българското оръжие, но и с първата национална катастрофа. Почти няма населено място в татковината ни, където да не е издигнат паметен знак, увековечаващ подвига на българския войник от тази балканска епопея. Забележително е участието и в двете войни на 6-ти пехотен Търновски полк. От учебниците по история всеки би трябвало да знае по нещо за развоя на военните действия, за превземането на Одрин, за влизането на българските войски в Солун и за “съюзниците разбойници”. В следващите редове обаче ще стане въпрос за малко по-други неща: за европейската и балканска дипломация тогава – преди, по време и след военните действия; за това как Западът разбира балканските войни и кои са според него “новите балкански войни”. Датата 5 (18) октомври е свързана не само с началото на военните действия на Балканите, а и с избухването на Кресненско-Разложкото въстание през 1878 г., което е пръв опит за разрушаване на създадения от западните “миротворци” Берлински договор, но за него... някой друг път.



Инициативата за втория балкански съюз от 1912 г. фактически идва от Белград и е породена от австро-унгарската опасност за страната. Все пак определението “балкански” трябва да се приеме условно, защото той се изгражда на базата на българо-сръбския договор за разпределение на територия и военно сътрудничество, без в него да участва Гърция и Черна гора. Последвалите по-късно конвенции и споразумения са двустранни и не ангажират като цяло всички участващи във войната срещу Турция. Още от тук се създават предпоставки за конфликт между съюзниците, създал фразата “съюзници разбойници”. Всъщност инициатор на сръбско-българския договор е Белград. След последователните събития на Балканите: младотурският преврат, анексията на Босна и Херцеговина, обявяването на независимостта на България и вълненията в Албания, се разглеждат различни варианти за балкански и балканско-европейски съюзи.

Договорът от 1912 г. е предшестван не само от италианско-турската война, но и от стълкновения по черногорско-турската граница, действията на гръцки чети в Епир и вълнения сред българската общественост породени от турските зверства в Кочани. Обтегнати са не само сръбско-австрийските, но и българо-австрийските отношения. През септември 1911 г. ген. Фичев (търновчанин по рождение) уведомява френския посланик, че “България ще влезе във военен конфликт в два случая: при война между Гърция и Турция, или при навлизане на австрийски войски в Новопазарския санджак. По същото време външният министър М. Милованович (17.ІХ.) и крал Петър І Карагеоргиевич (2.Х.) предупреждават Петербург, че Сърбия ще се противопостави на австрийската експанзия. На 29.ІІ. (13.ІІІ.) 1912 г. в София се сключва “Договор за приятелство и съюз между България и Сърбия” и таен анекс. На 29.ІV. 1912 г. във Варна се подписва и военна конвенция в която наред с взаимните договорености срещу Турция, Сърбия се задължава да помогне на България със 100 хил. армия, ако тя бъде нападната от Румъния, а България да защити нейните интереси с 200 хил. бойци при евентуална австрийска интервенция срещу нея. Още през 1910 г. се водят и гръцко-български преговори, които обаче се оказват много кратки поради териториалните претенциите на Атина към Драма, Серес е Кавала. Българо-гръцките преговори започват през май и завършват с “Договор за отбранителен съюз” от 16 (29) май 1912 г. и “Военна конвенция” от 22. ІХ. (5.Х.) 1912 г. подписани в София. През май същата година представител на българското правителство се среща във Виена с министъра на външните работи на Черна гора Душан Грегович за договаряне на общите принципи на съглашението. Румъния отказва да подпише официален договор с която и да е от съюзните държави, като се задоволява да заяви неутралитет по време на войната, без да предяви каквито и да е “териториални искания” като компенсация за това. На 29. ІХ. (9.Х.) 1912 г. в Цетина е прочетен манифест за обявяване война на Турция от Черна гора, а на 5 (18) октомври 1912 г. започва балканската война. След повече от пет века, отново обединените сили на православието се сблъскват с полумесеца, символ на вярата и властта на доскорошния поробител. Всъщност единството им е твърде кратко. То трае до тогава, докато не задействат националните амбиции, умело направлявани и подбуждани от великите сили. Всъщност за великите сили победителят в балканските боричкания е без значение, стига да бъдат задоволени техните интереси. Все пак има известни нюанси. Русия не крие симпатиите си към християнските държави, въпреки че официално се обявява против войната, за общ балкански блок включващ и Турция. Западните държави пък поддържат целостта на Османската империя и се страхуват от австрийска интервенция на Балканите, което може да разшири границите на конфликта и да го превърне в общоевропейски. На практика единството в балканския съюз престава да съществува още след първите победи срещу турците. Шест месеца по-късно, с подкрепата на великите сили, Румъния откъсва от България град Силистра, като компенсация за нейния неутралитет. Лондонският мирен договор от 17 (30) май 1913 г. узаконява изтласкването на турската граница до линията Мидия-Енос, но не води до териториално разбирателство между съюзниците. Почти по същото време се слага и край на единството в балканския съюз. На 19. V. (1. VІ.) 1913 г. е подписан сръбско-гръцки договор насочен срещу България.

Втората балканска (Междусъюзническа) война поставя началото на трайното балканско противопоставяне в новата ни история. Букурещкият и Цариградският договори от 1913 г. са сключени с единствената, в крайна сметка, победена държава и това е България. Какво е отношението на великите сили към балканското съюзно обединение от 1912 г., което бе извършено без тяхната благословия и дори против техните интереси? От този момент Балканите се превръщат в “барутен погреб” за Европа. Нещо повече, балканските войни стават нарицателно, което се използва и при събитията в Югославия. В своята книга Х. Кисинджър упреква великите сили, “че са се превърнали в пленници на безразсъдните си балкански протежета и ... наместо да се опитат да обуздаят тези народи, обладани от бухни страсти и с ограничено чувство за глобална отговорност, те (европейците) позволяват да бъдат увлечени от параноята, че размирните им (балкански) партньори могат да преминат на противниковата страна, ако не се изпълнят исканията им”. Така балканските народи като цяло стават виновници за Първата световна война. Збигнев Бжежински също свързва Балканите “с представата за етнически конфликти и регионално съперничество между великите сили”. В своята книга “Съвременна геополитика” Ерик Костел също говори за “новите балкански войни”, като има предвид събитията в Босна и Херцеговина сега, през първата половина на 90-те години. Показателно е и становището на Джордж Кенън (бивш посланик на САЩ в СССР), който налага в западното съзнание аналогията между 1912-1913 г. и 1991-1995 година. Същевременно с това той се стреми да убеди своите читатели, че тези размирни “България, Сърбия, Черна гора и Румъния са възникнали като нови държави в началото на ХХ век”(?!), нещо което е напълно абсурдно, дори и ако се има предвид думата “нови” като “модерни европейски”. Възниква и въпросът, къде тогава е Гърция, в която реалното съществуване на политически партии започва след 1910 г. и която е “изключена” от същия автор от участие в балканските войни? Прословутият вече със своята доктрина за новия световен ред, Самюъл Хънтингтън пък изключва всичките споменати по-горе балкански държави от европейската цивилизация и със самодоволство заявява, че “това е отговорът, който западноевропейците желаят да чуят, който те като цяло подкрепят... и който различните интелектуалци и политически лидери приемат”. Не трябва да се забравя, че докато балканските войни от началото на века имаха своята благородна патриотична цел, то сегашният конфликт в Югославия нанесе не само на нея преки загуби, но и косвени на всички държави, които я заобикалят, както и огромни печалби за тези, които предизвикаха и контролираха конфликта. Ситуацията в България може да се опише с думите от една популярна руска песен: “А в комнатах наших сидят комиссары (от МВФ-бел. моя), и девочек наших ведут в кабинет”! Иронията е, че завършекът в песента и нашата реалност са различни. В песента се пита: “Зачем нам... чужая земля?” и се предполага “А может вернемся...”. При нас има цивилизационен избор...!

в. Новини, В. Търново, г. ІV, бр. 210, 26 октомври 2000 г.
Каталог: 176 -> pub
pub -> Книгата "Балканите начин на употреба 1918 1938 г." част първа. 180 с. Университетско издателство "
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Зависимата независимост на балканите
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Стефан анчев, доктор по история
pub -> Турската пропаганда и нейните организации в българия не са от вчера
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Стефан анчев, доктор по история
pub -> Възстановената българска държава и нейните орисници
pub -> Вестник „пари плюс”


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница