Старобългарска литература (Презентация )
Изтегляне 0.5 Mb.
|
| Старобългарска литература
(Презентация ) Старобългарската литература е типична литература от епохата на Средновековието.Тя е изцяло подчинена на светогледната система на християнската религия, отразена в Библията!Светото писание се явява посредник в общуването между човека и Бога и затова тя не трябва да се възприема като литературен факт.Тази литература има за задача да помогне на средновековния човек да опознае единственния истинен за него свят-отвъдния,като изобразява видимия свят по такъв начин ,че да се откроява съвършенството на божието творение! Тази литература изпитва прякото влияние на развитата византийска литература от която черпи образци.Началото и е поставено от Кирил и Методий.В историятя и са обособени четири периода Първият е от последната четвърт на IX до началото на X в. Вторият обхваща обхваща времето на византийското робство от 1018г до края на ХII в.Третият- от началото на XIII до втората четвърт на XV в,а четвъртият-. от втората четвърт на XV в до средата на XVIII в,когато появата на “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски бележи началото на Българското възраждане. В първия период-епохата на Първата българска държава ,се полагат основите на книжовността,след като старобългарският език чрез славянската писменост се утвърждава като официален език на държавата и църквата.Под влиянието на византийската литература се оформя жанровата система на старобългарската и се набавят четива с богословски,познавателен и нравоучителен характер.Създават се оригинални творби, свързани с установяване на култа към славянските първоучители, и защита на делото им! Като книжовни центрове функционират Плиска,Преслав и Охрид. Жанровата система на тогавашната литература е изцяло подчинена на религиозната теория и практика.Тя е изградена на основата на византийския жанров модел и никога не прекъсва връзката си с него.При теоретичното изучаване на жанровата специфика на старобългарската литература изследователите са оформили 2 основни класификации на произведенията и: Първата е основана на различните типове организация на речта.Разграничават се дяловете: поезия-(химнична и деламационна),проза(летописи,послания,сентенции,епита-фи,романи) и риторика.(повални , празнични,надгробни полимични, поучителни- слова,) Втората класификация – текстовете се делят на култови и извънкултови. Св. Климент Охридски През втората половина на IX в. в България се извършват исторически промени,които определят нейната съдба и трайно културно присъствие в цивилизациятя на средновековна Европа.Най-значими сред тях са покръстването,създаването на българска автокефална църква,въвеждането на старобългарския език в богослужението и държавното управление и възникването на първите книжовни и просветни средища! Св.Кирил и Методий Потенциалната опасност ,която носят вътрешните и външните славянски общности,кара управляващите във Византия,да си поставят за задача тяхното християнизиране чрез което да бъдат спечелени за съюзници.В резултат на умели дипломатически ходове обаче,българският владетел княз Борис I успява да постави преграда пред силното политическо и религиозно влияние на Византия,изпращайки посланници при папа Николай!Така през 870г.Вселенският църковен събор дава на България църковен глава- архиепископ и автокефална църква. Княз Борис I
Кръглата църква Кирил и Методий и техните ученици! Официален култов жанр в средновековната литература са –житията,тъй като са неотменна част от текстовете,които се четат в църквата при честването на празниците на светците!Те имат строго определена делова функция и се намират в пряка връзка с потребностите на религиозния култ.Техен поръчител е църквата,която утвърждава своятя идеология чрез тях!Основен принцип при изграждането на тези творби е последователната му идеализация.Това означава,че авторът не описва събитията от живота на релно съществувалата личност,а прави подбор на историческите факти,които са му известни!Най-известните творби от този жанр са-„Пространно житие на Св.Кирил”,” Житие на Св.Иван Рилски” Из „Житие на Св. Иван Рилски” Из „Пространно житие на Св.Кирил” Със зараждането на старобългарската литература през IX в. се оформят дфа структурни типа поезия-песенна и декламационна! Песенната поезия се нарича химнография. Жанровите форми на песенната поезия са заимствани от византийската литература.”Стихира „ се нар.кратко произведение съставено ,само от една строфа,което тематично доразвива даден стих от библейските псалми.”Кондак” е наименованието на двустрофична поетична форма,която съдържа сбито изложение на заслугите на определен светец и има строго определено място в структурата на определена църковна служба.Най-обемната и най-сложна химнографска форма е „канонът”,който в идеалния си вид се състои от девет песни,развили се на основата на поместваните обикновено в края на псалтира девет библейски песни.Тематично каноните се делят на хвалебствени,благодарствени и молебени.Най-известни произведения от този вид са „ХИМН ЗА КЛИМЕНТ РИМСКИ” от Константин Кирил философ, ”КАНОН ЗА Св.ДИМИТЪР СОЛУНСКИ” от Мемодий, „ТРИПЕСНЕЦИ НА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО”на Климент Охридски, „КАНОН ЗА АПОСТОЛ АНДРЕЙ” от Наум Охридски, и „ПАМЕТ НА ПРЕПОДОБНИЯ МЕТОДИЙ” на Константин Преславски. В извънкултовата форма-поетическия вид се основава на равносричието.Към този тип произведения спадат-„ПРОГЛАС КЪМ ЕВАНГЕЛИЕТО” „АЗБУЧНА МОЛИТВА” и „СТИХОВЕ ДОБРИ КОНСТАНТИНОВИ”, стихотворната похвала на цар Симеон от Йоан Екзарх, както и „ШЕСТОДНЕВ”,”ЗА БУКВИТЕ” от Черноризец храбър.С тези произведения писателите от IX и X в.изграждат нова несъществуваща дотогава славянобългарска идеология. Съдържанието на посочените произведения вкл. три основни нива:конкретно-историческо, идеологическо и религиозно.Първото въвежда реални факти,второто ги отнася към конкретните цели на народа и държавата ,а третото ги осмисля от християнска гледна точка.С течение на времето ,освен каноничните текстове възникват и друг вид произведения нар.”АПОКРИФИ”-(тайни скриптове).Това са разработени библейски сюжети ,които не са включени в каноничния състав на библията (т.н. „непризнати от закона”).Науката е разделила този вид произведения на старозаветни и новозаветни,според тяхната тематика. Изследваниятя са доказали,че дори и най-ревностните защитници на християнството като Св.Климент Охридски и Йоан Екзарх са употребявали апокрифни образи.Тези произведения, давали отговор на въпросите, които вълнували хората, запълвайки сериозни пропуски и непълноти в библейската картина на света.Прието е мнението,че именно апокрифите са най-интересната и увлекателна литература за времето си,изненадващи читателя си с богата фантазия и с въпросите ,които отправят към света и придружаващите ги отговори. Най –интересна творба в тази насока е „ Ходене на Богородица по мъките”.Този апокриф е познат в целия хрестиянски свят,а славянският му превод е от най-ранната епоха на проникването на апокрифите в славянската среда.Тази творба се превръща в ценен извор за изследване на системата отнравствени ценности сред южните славяни през Средновековието.Тя е свидетелство за будно чувство за социална справедливост, за строга система от морални норми,които се прилагатс еднаква сила към всички членове на общността.”Ходене на Богородица по мъките” задава модел за пренасяне на човешката нравствена оценка в отвъдния свят.Превръща злободневните проблеми в обект на божествена санкция.Така средновековният човек сякаш се раздвоява,вмествайки в себе си инеизбежния грешник и съдия!Мотивът за престъплението и наказанието,за греха и възмездието може да се проследи в цялата световна литературна традиция! Богородица „За буквите”Черноризец Храбър „Шестоднев”-Йоан Екзарх Още след залеза на „Златния век „ времето на интензивен възход в политическата,военната и културната област е отминало. В тези условия се появява едно ново учение-БОГОМИЛСТВОТО.Постепенно богомилското учение се оформя като цялостна религиозна система,включваща трите основни елемента на всяка истинска идеология-космогония,христология,и есхатология. Не можем да не признаем,че богомилството е едно от най-сложните и противоречиви явления в българската история.целта и е да се възроди и да зацари сред хората евангелския хуманизъм,възвестен от изпратения на земятя Божи син и възприет като ръководно начало от неговите последователи,сред които се откроява апостол Павел,неуморимият разпространител и осъществител на Христовите идеи. Скоро, след появата на богомилството официалната църква осъзнава заплахата,която се крие в новото учение. Взети са мерки ,да се изучи новата ерес и да се намерят аргументи за отхвърлянето и!. Презвитер Козма Безспорно един от най-интересните представители на противобогомилското течение в българската литература в края на X в. е Презвитер Козма.Сведенията за него са извлечени от неговата творба-„БЕСЕДА ПРОТИВ БОГОМИЛИТЕ”.По всичко личи,че Козма има солидно образование, но не принадлежи към тесния кръг придворни книжовници,оформен още по времето на Симеон Велики.Той е запознат подробно, с текстовете на Стария и Новия завет,както и раннохристиянската литература, която е била преведена и достъпна в Преслав през Xв. Козма е притежавал и тънък усет за социалните реалности, в резултат на тези качества, възниква съчинението-„БЕСЕДА ПРОТИВ БОГОМИЛИТЕ”,която далеч надхвърля по съдържание и смисъл обикновената антиеретичиска полемика.Това е най-ценният домашен извор за богомилската идеология и практика ,създаден с цел да се изобличи и обори новопоявилата се ерес. „Беседа против Богомилите”-Презвитер Козма Първата част на творбата завършва със заключително обобщение,в което се дават съвети към вярващите как да се защитят от еретическата съблазън и по какво да разпознаят богомилите от праведните християни.Максимата „НЕ ИЗСИПВАЙТЕ СВОИТЕ БИСЕРИ НА СВИНЕТЕ „ ясно изразява суровата присъда,отправена срещу еретиците.Втората част представлява размишление върху причините за възникване на ереста и е честно и болезнено вглеждане в недъзите на обществото.Произведението-„Беседа против богомилите”оставя трайна диря в средновековната литература не само на българите ,но и на целия православен славянски свят. При управлението на цар Иван Александър подемът в културата и просветата започват отново да се открояват.Търновската книжовна школа от втората половина на XIV в наричана често нов Златен век на българската средновековна книжнина, е едно от най-забележителните явления в културата на второто българско царство. С това название се обозначава цялостното литературно дело на Евтимий Търновски,Киприан Йоасаф Бдински,Григорий цамбалак, и Константин Костенечки.Възникването и развитието на школата е следствие от взаимодействието на разнообразни фактори,сред които се открояват книжовната дейност на атонското монашество и исхиазмът.Исхиазмът има своите корени в християнския аскетизъм-доброволно въздържание и изтезаване на тялото чрез пост,молитви и усамотяване. В България това християнско течение прониква най-вече чрез монаси от Атон и Парорийската обител.Според исхиастите точността на изказа е оръжие срещу отклонението от православието.Те полагат значителни усилия в книжовната дейност, които стават фактор за утвърждаването на Търновската книжовна школа Голямо значение за това ,допринася и дейността на на стареца Йоан и неговите сътрудници,което по късно бива подето и продължено от бъдещия патриарх-Евтимий! Когато през 1375 г. е вече избран за патриарх ,Евтимий Търновски се стреми да подчини светската власт на църковната ,но не по принуда а по религиозно убеждение .Той категорично се противопоставя на ересите! Оригиналното книжовно наследство на Евтимий Търновски е доста богато.То може да бъде поделено на четири основни групи,които като цяло се отнасят към официалната култова литература: жития, похвални слова, служби и послания.Книжовното дело на патриарха не остава затворено в рамките на България!То надхвърля границите на страната и се пренася от неговите ученици и последователи в сръбските,влашките и руските земи.Последният период в развитието на старобългарската литература обхваща времето от втората четвърт на в.до средата на 18в.През тези три столетия българските книжовници работят в тежките условия на османското политическо и религиозно подтисничество,лишени от подкрепата на българската държава и църква!През 17в.запова постепенен преход от средновековна към възрожденска по тип литература. Новите центрове на книжовния живот са –Рилския манастир. Елементите на новото се натрупват и след средата на 18- то столетие довеждат до своеобразен литературен взрив с появата на Паисиевата „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА”! Патриарх Евтимий Търновски Тема: „Митрополит Киприан” Киприан е съученик на Патриарх Евтимий, негов съидейник и ученик в литературното и преводаческото дело. Като книжовник той принадлежи на две литератури – на старобългарската и на староруската. Към българската литература се отнася със своя народностен произход и образование, с преките си връзки с Патриарх Евтимий и с неговите литературни традиции. Към руската култура Киприан принадлежи с практическата си дейност като ръководител на Руската църква и със съдържанието на творбите, посветени на руски духовни лица или отправени към тях. За народностния произход на Киприан в науката в миналото е имало разногласия – според един той е сърбин, според други българин. Разногласията се дължат на недоразумения, произхождащи от неточности в изворите, отколкото на сериозни аргументи. В надгробното слово за Киприан от Григорий Цамблак въпросът за народността на героя е поставен макар и недиректно, като му е даден категоричен отговор. Григорий нарича Търново „отечество” на Киприан: „ ... като виждаше своето отечество, така управлявано от своя велик Евтимий”. А ето и още един ясен израз: „нашето отечество откърми, а вам Бог го дари” – така се обръща Цамблак към руската публика. Животът на Киприан е сравнително добре документиран. Известно е за него едно анонимно житие, запазено в много преписи – Сказание накратко за премъдрия Киприан, ценни сведения съдържат: Надгробно слово за Киприан от Григорий Цамблак, патриаршески грамоти, някои руски летописи, творби за Кипроанови съвременници и съперници в борбата за поста московски митрополит. Голямо значение за очертаване на образа на Киприан като църковен глава и книжовник имат и неговите собствени произведения, съхранени в руската книжнина в множество преписи. Въз основа на всички исторически документи и литературни творби от Киприан и за Киприан неговата биография се очертава така. Той произхожда от Търново от знатната фамилия Цамблаковци. Григорий Цамблак изрично говори, че е брат на баща му – негов чичо. Учи се при Теодосий Търновски в Килифаревския манастир заедно с Евтимий, но навярно е няколко години по-млад от него. Там той се запознава с исихазма и получава първите си книжовни интереси. За неговото образование изглежда „изиграва известна роля още в Килифарево и Евтимий, според „Похвално слово за Евтимий”, Теодосий е натоварил най-добрия си ученик като „опитен ръководител” за „братството да се грижи”. Цамблак пояснява, че тази грижа не е била „само за храна и облекло на тялото”, „но и за спасение на душите и за опазване на помислите”. Това означава, че на Евтимий са поверени отговорни административни и духовни задачи, че неговата учителска в общия смисъл на думата и проповедническа дейност започва от Килифарево и, че възпитаниците на Теодосий след неговото оттегляне извън обителта в безмълвие стават ученици на Евтимий. Когато през 1363г. Теодосий се отправя за Цариград, взема със себе си четирима свои ученици. Единият от тях е Евтимий, между другите трима с основание се предполага, че се е намирал Киприан. След смъртта на Теодосий на 27.11.1363г. Киприан се отправя за Атон и се установява в един от атонските манастири. Предполага се, че е бил „Св. Павел”. Тук той остава повече от десет години. От началото на 70-те години датира преписката му с Евтимий. На Атон Киприан се сближава с Филотей Кокин. Запознанството им става най-вероятно през 1364г. През октомври същата година Филотей става патриарх и управлява цариградската църква до 1376г. През това време той не прекъсва връзката си с Киприан и нему Киприан дължи до голяма степен своята църковна кариера. Във връзка с опасността за православието, идеща от мюсюлманските победоносни походи, патриарх Филотей обръща специално внимание на руската църква. Той цели да постигне „съюз на православните християнски народи срещу надигащата се мюсюлманска опасност” и да „запази единството на руската църка”, което било нестабилно паради „сепаратистичните амбиции на отделните руски князе”. Сепаратизъм проявява и литовският княз. Той иска за Киев и за още няколко града отделен митрополит, като обвинява Москва в себична политика и московския митрополит Алексей, който заради Москва пренебрегва Киев и „благославя московците за проливане на кръв”. В грамоти до митрополит Алексей патриарх Филотей пледира за помирение между Москва и Литва, но безуспешно. Тогава през 1373г. в Русия е изпратен Киприан като патриаршески апокрисиарий, който съдейства за помирение на враждуващите страни – князете помежду си и князете с митрополита. По време на тази мисия Киприан спечелва доверието на литовския княз Олгерод. Князът поисква от патриаршията да бъде ръкоположен за литовски митрополит Киприан. В послание за западно-руските князе патриархът е заплашен, че ако не даде на Западна Русия отделен митрополит, те ще се откъснат от православната църква. Филотей е изправен пред трудна задача - нито е трябвало да се разделя Русия на две митрополии, нито „да се остави без внимание искането на западноруските князе”, както се казва в една грамота. Патриарх Филотей решава да удовлетвори молбата на литовския княз и на другите князе и ръкополага Киприан за киевски и литовски митрополит, но с надеждата и указанието, че след смъртта на московския митрополит Алексей той ще заеме неговото място като всеруски митрополит и ще възобнови църковното единство на Русия. Да има един митрополит на цяла Русия, това изисквали, както се казва в грамотата, „и правото, и ползата, и за литовски и киевски митрополит на 02.12.1375г., а пристига в Киев през юни следващата година, за да поеме длъжността си. Той управлява успешно две години – 1376 – 1378г. и след смъртта на московски митрополит през февруари 1378г. енергично започва да действа за заемането на поста всерусийски митрополит според плана на цариградската патриаршия. За борбата за този пост важни данни се съдържат в посланията на Киприан до Сергий Родонежки, игумен на лаврата „Св. Троица”, недалеч от Москва и до Феодор, игумен на Симоновския манастир – и двамата негови приятели и поддръжници. За целта Киприан прави опит да се срещне с великия московски княз Дмитрий Донски, изказва желание да разговаря по въпроса със споменатите игумени на манастири и живее с мисълта, че е законен наследник на московската митрополия. В посланието си до Сергий и Феодор от юни 1378г. той заявява: „Ако моят брат (духовен брат – московския митрополит Алексей) е починал, аз съм светител на негово място. Моя е митрополията”. Дмитрий Донски обаче не допуска Киприан в Москва. Киприан е дори изложен на унижения, ограбен е и е подложен на физически изтезания. Позорно изгонен от Москва, Киприан се прибира в Киев и през пролетта на 1379г. от Киев се отправя за Цариград, за да се бори за правата си. На път за Цариград се отбива в Търново, където е тържествено и топло посрещнат от Евтимий и целия български духовен клир заедно с гражданството. Киприан заварва в Цариград големи промени – сменена е политическата власт. Синът на Йоан V Палеолог – Андреник е свалил баща си и е станал император. Филотей е заточен в манастир, а на негово място е избран нов патриарх – Макарий. Току що пристигнал в столицата на Византия, Киприан преживява нови политически сърати – през юли 1379г. Йоан Палеолог с помощта на генуезци и турци успява да свали сина си заедно с това патриарха, който е низвергнат от събор и заточен. На събора присъства и Киприан и подписва свитъка за неговото „извержение”. На следната година е избран нов патриарх – Нил. Един от първите въпроси, който той трябва да решава, е въпросът за московския всерусийски митрополит. Поради изключителни събития, достойни за приключенски роман, при патриарха се явяват за този пост двама кандидати – Киприан и архимандрит Пимен, който е снабден с лъжливи, написани от него и съдружниците му документи от името на великия княз Дмитрий Донски. Киприан не може да се бори срещу измамата, напуска Цариград, без никому да се обади и се завръща в Киев. В Цариград ръкополагат Пимен. Когато обаче княз Донски научава това, той се разгневява, че е ръкоположен човек, когато не е искал и не пожелава да го приема. Преди Пимен да се завърне в Москва, князът пожелава да приеме митрополит Киприан и изпраща да го повикат (февруари 1381г.). През май същата година Москва посреща тържествено Киприан. Московският княз го приема „с велика чест и много доверие и любов” (Никонов летопис). А Пимен бива изпратен в заточение. Скоро обаче нещата променят своя ход. Москва е обсадена от татарите. Киприан бяга от Твер, после изгубва благоволението на княз Дмитрий Донски; отново изплува като негов съперник Пимен, поради което Киприан е принуден да се завърне в Киев. Въпросът се разрешава окончателно в полза на Киприан едва през февруари 1389г. от новия патриарх Антоний, който споделя политиката на Филотей, на събор, свикан веднага след избора му, Киприан се признава за митрополит на цяла Русия. Скоро след това княз Дмитрий Донски умира. На 01.10.1389г. Киприан потегля за Москва, където пристига през март 1390г. Следва един сравнително по-спокоен период от живота му. Киприан поддържа добри отношения със сина на Дмитрий Донски – Василий Дмитриевич. Допринася много за постигане на единство на руската църква и за подобряване на отношенията между литовския княз и московския. Развива огромна църковноадминистративна, църковностроителна, просветителска и писателска дейност. В качеството си на всерусийски митрополит Киприан прегръща идеята за уния с католическата църква от политически и патриотични подбуди. Съвсем скоро след падането на Търново, разтърсен от този печален факт, той предлага на гърците да се свика в Русия в началото на 1397г. събор, на който да се реши съединяването със западната църква. Така „гърците, съединени със западните хусари, биха получили помощ в борбата с турците”. Патриархът отговаря, че е съгласен, но не може да осъществи присъствие на събора, защото „нечестивите турци са затворили пътя (по всяка вероятност пътя през България) и при тези обстоятелства възможно ли би било някой от нас да отиде на този събор в Русия? Ако Бог изпрати мир и пътят стане свободен, ние сме готови на това и по собствено убеждение”. Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017 2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други 2017 -> Литература между първата и втората световна война 2017 -> Литература Лит критика през 60- те години 2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст 2017 -> 1. Време на възражданьето 2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове 2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки 2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина 2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата 2017 -> Морфологията като дял от граматиката Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|