Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и

КРАТКО ПРЕДИСЛОВИЕ

Древната ни история е обвита в мъглата на митовете - може да ги доизмисляш, може да ги доукрасяваш; възрожденците ни са обрамчени с ореоли - може да ги лъскаш възторжено или да ги човъркаш дребнаво; оттук нататък няма митове, няма ореоли, личностите са почти живи, ей ги на - само на крачка пред нас, само век е минал...

Рискованото ми начинание - да напиша сам цялата история на България - стана съвсем рисковано, защото, ако древната ни и възрожденска история е била пренаписвана и нагаждана всеки път към интересите на властващата политическа сила - то какво да кажа за историята ни след Освобождението от турско робство?

Тази история е била пренаписвана и нагаждана несравнимо по-грубо, защото е пролог към времето, когато през втората половина на XX век в България властваше една партия и като всяка тоталитарна партия тя обявяваше не само настоящата, но и предшестващата епоха за своя история: историята на Българската комунистическата партия се представяше за история на България.

Вършено е това без никаква милост към фактите: сложните ни отношения с царска Русия и СССР, тълкованията на различните събития, преценката на личностите - всичко е така изопачено, така фалшифицирано, така уйдурдисано - че за да се ориентираш що-годе сред мистификациите, често се налага да четеш тази история наопаки: ако се говори за диктатура - значи става дума за демокрация,ако пише терор - чети свобода, слава ли пише - чети позор, позор значи слава, предател значи герой, герой значи убиец, победата е погром, погромът - победа и т.н.

Така се стигна до обратната крайност, до обратно извращаване на историческите факти, стигна се до оглупяване от омраза.

Старах се да бъда обективен, да възстановя истината, но тъй като и на мен пристрастията не са ми чужди - въпреки юздите на мозъка, твърде вероятно е и аз да съм препуснал някъде в погрешна посока и сигурно ще разочаровам много от читателите си, други ще ядосам или ще ги разгневя, но дано причината за това да са моите грешки, а не назубрените „единствено правилни" идеи и схващания, с които е натъпкано зомбираното ни съзнание през втората половина на XX век...

За разлика от първите два тома, където в предговорите изреждах всичките си използвани източници и имената на авторите, тук няма да го направя, защото източниците сега са толкова много, че за да ги изредя, ще ми трябват много страници - а и без тях, читателю мой, книгата в ръцете ти е доста дебела.

Накрая искам отново да напомня, че моите „Хроники" не са исторически научен трактат, а поема, и неправомерни са упреците за непозволени волности, или както казва проф. Александър Бурмов за Захарий Стоянов:

Той много често прескача нормите на историческото изследване, така например твърде често си служи с пряка реч – очевидно е, при липсата на каквато и да е документация, че разговорите са съчинени...¹

Че са съчинени - съчинени са. Противоречи ли обаче това на истината?

Аристотел казва: „Поезията предлага по-сериозно и по-философско познание от историята: историята се занимава с отделни факти, а поезията - с общи понятия, историята изобразява само това, което е станало, поезията - и това, което може да стане".²

Повече нямам какво да добавя.

Книга четвърта

Както пишеше едно време на железопътните прелези, преди да преминем нататък, любезни мой читателю - нека се огледаме, нека се ослушаме: какво е ставало по света по същото това време, когато ще започне нашата нова история - какво е ставало в края на XIX век?

(това е добър знак, че началото на нашето Възраждане съвпада с раждането на един гений и с революцията, възвестила на света девиза на всички времена: Братство, равенство и свобода);

нататък - през 1799 година се ражда Пушкин, с когото населението на света в началото на XIX век станало 880 милиона:

Китай имал 295 милиона жители, Индия -131, Русия -33, Франция - 27, Турция - 21, Германия - 14, Британия -10, САЩ - 5 (българите тогава били 4 милиона), най-големият град в света бил Гуанджоу (Кантон) - 1,5 милиона жители (колкото днешна София), най-големият град в Европа бил Лондон - 864 000, Ню Йорк имал 60 000 (колкото днешния Кюстендил);

след като бушувал 20 години из Европа, на 18 юни 1815 година Наполеон е разгромен при Ватерло и заточен на остров Св. Елена, Бетховен оглушава, през 1824 година в Гърция загинал Байрон, а Петър Берон издал своя „Рибен буквар";

през 1847 година Иван Богоров издава първия български вестник „Български орел", година по-късно Ройтер създава информационната агенция Ройтер, Петко Рачов Славейков пише своята „Песнопойка", а Уолт Уитман - „Стръкчета трева";

през 1848-1849 година Европа се взривява: избухват революции във Франция, Италия, Германия, Унгария, Австрия, Чехия;

докато ние се борим за църковна независимост (1860—1870), в САЩ бушувала Гражданската война, американецът Ричард Гетлинг изобретил картечницата, Фердинанд Каре - хладилника, Достоевски написал „Унижените и оскърбените", Виктор Юго - „Клетниците", Толстой - „Война и мир", Чинтулов - „Вятър ечи, Балкан стене";

през 1833 година е премахнато робството в Британската империя, през 1834 е ликвидирана Инквизицията в Испания, през 1861 са освободени крепостните селяни в Русия, през 1868 е отменено робството в САЩ

(като имаме предвид, че практическото ликвидиране на крепостничеството и робството е траяло години, може да се каже, че свободата над нашето Отечество е изгряла почти едновременно със свободата в САЩ и Русия, така че няма за какво толкова да ни се перчат);

през 1861 италийските държавици се обединили в Кралство Италия, през 1867 Виена и Будапеща образували Австро-Унгарската империя, през 1871 в огледалната зала на Версайския дворец в Париж Бисмарк провъзгласил Германската империя;

по време на Априлското въстание Америка се тресяла от златна треска и когато Ахмед ага Барутанлията режел последните глави в Батак, в Дивия запад, щата Дакота, някой си Джак Маккол прострелял в тила легендарния стрелец Бил Хикок Дивия, докато оня играел покер;

и накрая, докато през януари 1878 година софиянци посрещали възторжено своя освободител руския генерал Гурко, руската полиция отвеждала 200 млади революционери на вечна каторга в снежния Сибир...¹
Като споменах Сибир - това може би ти е спомнило, любезни мой читателю, заплахата на княз Дондуков-Корсаков: „Млади човече, внимавайте: такива думи отвеждат в Сибир! - след като Стамболов бе извикал в лицето му:

- По-добре да не бяхте идвали да ни освобождавате, щом не сте имали сила да защитите Санстефанска България! Под турците, но заедно, ние имахме надежда за едно по-светло бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, убихте нашите надежди!"

Като научил за това жестоко решение на Берлинския конгрес, целият български народ викал същото. Откъм Родопите, Македония и Тракия се раздали тъжни вопли:

Ридания, вопли, стенания, жалби, молби, просби, прошения и протести отвсякъде. Но вече било късно.

Лорд Солсбъри, който представлявал Англия на Берлинския конгрес, казал на Константин Хаджикалчов:

И наистина, гърците твърдели, че Филипопол е техен град, турците - че Филибе е тяхно, добре, че руските делегати споменали, че в Пловдив има и българи - затова Източна Румелия била обособена като спорна многонационална област.

А по-късно същият лорд Солсбъри ще каже на Васил Радославов:

- Ние мислехме, че сте руси и че Русия чрез вас ще се простре до стените на Одрин. Затуй трудихме се да ви задържим.²

Това е горчивата истина.

Стамболов обаче никак не се заблуждавал, че това е един лош сън, и след като извикал онези свои горки думи в очите на руските генерали, тутакси препуснал от Одрин към Търново, посред нощ нахлул в книговезницата на стария си съратник от Гюргевския комитет и верен приятел на Левски Христо Иванов-Големия, събудили и Христо Караминков-Малкия, още не съмнало - отишли при охтичавия Любен Каравелов, който бил донесъл печатницата си от Букурещ, за да подкрепи с печат и слово нова освободена България, повикали там и братята Георги и Никола Живкови, за кадем поканили архимандрит Стефан Търновски, като съмнало, събрали още трийсетина души и на бърза ръка основали комитет