Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница1/18
Дата22.07.2016
Размер3.73 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18
Стефан Цанев
Б Ъ Л Г А Р С К И Х Р О Н И К И

том 2
История на нашия народ от 1453 до 1878 г.

ВМЕСТО ПРЕДИСЛОВИЕ


Скуката е духовна чума

Преди повече от двайсет години, седнехме ли с проф. Николай Генчев в Клуба на кинодейците или в Руския клуб, след третата чашка той се провикваше:

- Поете, що не напишеш една забавна история на България!

За съжаление тогава аз не оцених сериозността на това негово предложение.

Преди няколко години обаче, като разгърнах случайно един учеб­ник по история, написан наистина толкова скучно, сякаш авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата да намразят истори­ята на своя народ,

се ядосах и реших да изпълня поръката на професора.

Макар че през живота си съм се ровил много в историята не само от чисто любопитство (купувал съм стотици исторически книги, без да пред­полагам, че един ден ще ми потрябват), но и повечето от драматичните ми съчинения са с исторически сюжет (Истинският Ивайло, Процесът про­тив богомилите, Разпята събота, Последната нощ на Сократ, Тайна­та вечеря на Дякона Левски, Другата смърт на Жанна д'Арк, Величието и падението на Стефан Стамболов, Тайното евангелие на Йоан),

въпреки че не бях съвсем бос по въпроса, дълбоко в себе си предчувствах риска на това мое начинание.

И наистина, първият том на моите „Български хроники" бе пос­рещнат с прекомерно голям интерес от читателите, но същевременно върху мен се стовари гневът на някои „учени историци", особено свире­пи бяха някои учителки по история - наруших им зазубрения урок... Не бях пощаден и от някои мои щатни критици литератори - те яростно „накълцаха" моя скромен труд...

Не мога, разбира се, да премълча, че в моето рисковано начинание бях подкрепен от някои големи и свободомислещи познавачи на нашата история, най-вече от проф. Георги Бакалов, както и от академик Антон Дончев, което за мен е велика чест.

Но не само на тях съм благодарен - който и историк, журналист, колега или гражданин да ми направеше забележка за допуснати от мен пропуски или грешки, аз слушах с наведена глава и при всеки пореден тираж нанасях поправки - вече са повече от 100.

Подкрепиха ме някои големи личности и от оня свят.

Коментирайки в „Българския Великден" историко-теоретическите съчинения на Раковски, в които той е целият той - с естествен слог и тон, с тънък хумор и богато въображение, с неподражаемата си възхитителна импровизация, Тончо Жечев въздъхва:

Жалко, че историците престанаха да са писатели, а писатели­те историци. По-късно в историята победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между пи­сател и историк.

И наистина, като се започне от Херодот, Плутарх, Светоний и Прокопий Кесарийски, по-късните Анна Комнина и Никита Хониат и още по-късните Макиавели и Шарл Дюканж и стигнем до нашите Отец Паисий, Захарий Стоянов, Симеон Радев и споменатия Тончо Жечев -

всички те са не само ерудирани историци, но и великолепни писа­тели и съчетанието на знанието с изящната словесност придава на съчи­ненията им огромна сила на внушение.

Признавам, аз се учих да пиша история от тези мъже.

Още в предисловието си към първия том на „Хрониките" писах: От Паисий се учех, че важно е не само КАКВО казваш, но и КАК го казваш, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести.

Паисиевата „История славянобългарска" е ценна не толкова с ис­торическата си фактология, историците по-добре от мен знаят колко тя е неточна и съмнителнна, но ако ние продължаваме да ценим тази история, ценим я заради нейното въздействие върху българския народ, а това е ста­нало, поради това че Паисий е владеел магиката на словесното изкуство.

А какво да кажем за Захарий Стоянов? Има ли по-страстна, по-пристрастна, по-истинска, по-българска историческа книга от „Записки­те по българските въстания"? Случайно ли народът я счита за българска­та Библия?

На какво се учих от Захарий - ще спомена единствено следното: В езика вардих само едно правило: да ме разбират и най-простите що искам да кажа.

Малцина знаят, че първоначалното заглавие на знаменитите „Стро­ители на съвременна България" е било „Инвентар на политическите идеи в България след Освобождението" - това заглавие говори достатъчно добре за първоначалното чисто научно намерение на Симеон Радев.

Залових се - признава по-късно той - с тази задача и скоро видях, че тя не може да ме увлече. Взех да се питам: „Защо да си задавам за цел едно сухо изложение, а не вложа всичко това, което носех в себе си - мисъл, въображение и чувство? "

И наистина, книгата му е съчетание на тези три неща. Един само пример.

След поредицата документални сцени, цитирани документи, теле­грами и спомени на очевидци следват чисто въображаеми романизирани сцени, при това написани в минало свидетелско време - все едно че Симеон Радев е надничал през прозореца или през ключалката:

Вечерта Стамболов се върна у дома си унил и мрачен. Въпреки обичая си той мълчеше, туряйки сегиз-тогиз ръката на челото си. Ко­гато сложиха трапезата, майка му го попита:

- Стефане, какво стана, синко, с Олимпия?

Тя обичаше Панова като свое дете.

-Ех, мамо, нищо не можах да направя за него, сила не ми стигна - отговори той, задавяйки сълзите, - ами стани утре рано и иди да запалиш свещ за него.

Утринта на 22-ри щяха да се изпълнят смъртните присъди.

Имаше такива - пише Симеон Радев, - които казаха, че съм фалшифицирал историята. Други ме наричаха историк в кавички.

Ив. Пеев-Плачков написа една критика, която той се бе наел да направи унищожителна.

Този хем Пеев, хем Плачков май не е оставил друга следа освен този си опит да нареди името си до едно голямо име, критикувайки го унищожително -

подобни опити се правят и днес от разни безлични личности.

Не знам поради що по-късно в историята ни е победил изцяло „немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между писател и историк" и защо и до днес битува мнението, че щом нещо е научно, трябва да бъде написано скучно, т.е. тежко, тромаво, с банализирала се отдавна псевдонаучна фразеология;

написано ли е живо и интересно - значи е нещо лековато, несери­озно и глупаво; скуката се счита тъждествена на мъдростта.

Не, скъпи читателю, скуката е духовна чума. Тя ерозира личности­те, убива любовта, разрушава семействата; искаш ли да убиеш и най-красивата идея - говори за нея скучно, цели държави прогниват поради скуката, която витае в тях, и изчезват;

може да звучи ненаучно, но комунизмът пропадна, защото бе ску­чен: всичко бе предначертано, запланувано, друг мислеше вместо нас, тъй наречената колективност ни превръщаше в еднакви мравки, личната инициатива бе ерес; никакъв риск, никакви изненади, нито полет, нито провал, скуката ни обвиваше като мухи в паяжина, появеше ли се нещо ново и интересно, беше обявявано за идеологическа диверсия, за упадъчно явление, за опасно чуждо, вражеско, западно, империалистическо и не знам какво още влияние...

Аз съм еклектик, не обичам чистите жанрове именно защото са стерилни и скучни. Животът не е само поетичен, само епичен, само про­заичен, само тъжен, само весел, само художествен или само научен - животът е естествен, сиреч съчетава всички тези неща.

В „Български хроники" използвам всички възможни жанрове: бе­летристика, драматургия, есеистика, лирика, епос, публицистика, документалистика, научни доказателства, фантастика, шеги и анекдоти - и мисля, че това прави книгата ми естествена. Доникъде няма да стигнем, ако продължаваме да гледаме на историята си с префърцунена сериоз­ност. Шегуването с историята означава свобода, означава високо нацио­нално самочувствие.

Нарекох книгата си поема, защото е написана в стила на древните саги - с пристрастност и преувеличения, използвани са всички средства на образния - на поетическия език: метафори, притчи, сравнения, олицет­ворения, повторения, алегории, символи, ирония, сарказъм, риторика, патос. Ако се вгледате, графично, „Хрониките" са написани в тъй нарече­ните библейски стихове - всеки абзац съдържа толкова думи, колкото могат да се изрекат на един дъх, изразявайки обикновено една мисъл или рисувайки един образ, различната дължина на стиховете води до разли­чен ритъм на четенето, създава ритъма на поемата.

Мъчил съм се, съчетавайки научността с художествеността, да не накърнявам историческата истина, а, напротив - да я направя по-зрима, по-жива, по-убедителна, по-популярна.

Колко хиляди страници прерових този път, не мога да кажа, защо­то колкото по се приближаваме към нашето време, толкова повече се увеличават източниците - толкова повече стават гласовете от оня свят:

безименните и известни автори на свещените книги: Библията, Талмуда, Авеста и Корана, а също така апокрифното Евангелие от Тома - от XIII век пр. Хр. до VII век сл. Хр.;

венецианският нотариус Антонио Брешияно - от XIV век;

бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер, викарият на миноритския монашески орден в Цариград Бартоломео де Яно - от XV век;

немските пътешественици Ханс Дерншвам и Стефан Герлах, авст­рийският аптекар Фридрих фон Зайдел, френският пътешественик Жан Палерн Форезиен, руският монах Илия от Псков, австрийският дипло­мат босненецът Антон Вранчич, султан Сюлейман I Великолепни, Па­вел Джорджич, анонимният австрийски емисар, влашкият княз Михаил Храбри, архиепископ Дионисий Рали - от XVI век;

султаните Осман ІІ, Мурад IV, Мехмед III, Мехмед IV Ловджията и Мустафа ІІ; неизвестен наш монах, турските хронисти Юскюдари и Дефтердар, папският визитатор Пиетро Мазарекио, Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, илекският патриарх Арсений Черноевич, чипровският архиепископ Антон Стефанов, Силяхдар Финдикли Мехмед - от XVII век;

австрийският посланик граф Фолган Етингенски, датският пъте­шественик Карстен Набур и, разбира се, отец Паисий Хилендарски - от ХVІІІ век;

Георги Раковски, Петко Рачов Славейков, Неофит Бозвели, Йозеф фон Хамер, Макс Хенинг, В. Теплов, Н. А. Благовещенский, поп Минчо Кънчев, Киро Тулешков, Данаил Попов, Никола Цвятков, Парашкев Ив. Стоянов, Христо Иванов-Големия, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Анастас Попхинов, д-р Христо Стамболски, Любен Каравелов, Наталия Каравелова, Михаил Греков, Любица Ценович, Стефан Блъсков, Стефан Стамболов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Тодор Каблешков, Райна Попгеоргиева, протоколът на заседанието в Панагюрище на 17 априлий 1876, Цанко Дюстабанов, Димитър Тодоров-Димитрото, Йордан Кършовски, Никола Нанов, Цанко Минков, Никола Кючуков, Кирил Ботев, Димитър Икономов, Йордан Йорданов-Инджето, Уилям Стед, Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Иван Вазов и особено писмата на Васил Левски, статии­те на Христо Ботев, репортажите на Януарий Макгахан, докладът на Юджин Скайлър и книгите на Захарий Стоянов („Записки по български­те въстания", „Христо Ботйов - опит за биография" и „Васил Левски Дяконът - черти из живота му") - от XIXвек;

Венета Рашева, Ю. П. Тодоров, Антон Страшимиров, Димо Казасов, Николай Хайтов и преди всичко книгите на Димитър Страшимиров („История на Априлското въстание"), Димитър Маринов („Стефан Стамболов и новейшата ни история") и Тончо Жечев („Българският Велик­ден") - от XXвек;

но всичко това не би било достатъчно, ако пред очите ми през цялото време не бяха трудовете и на другите наши и някои чужди учени (по азбучен ред):

Александър Бурмов, Бистра Цветкова, Божидар Димитров, Вале­ри Кацунов, Валери Колев, Веселин Трайков, Владимир Григориев, Геор­ги Бакалов, Димитър Косев, Дойно Дойнов, Евгения Калинова, Елена Грозданова, Иван Унджиев, Илия Тодев, Искра Баева, Йоана Списаревска, Йоно Митев, Кирила Възвъзова, Крумка Шарова, Любомир Милетич, Любомир Огнянов, Михаил Йонов, Никола Гайдаров, Николай Генчев, Николай Жечев, Огняна Маждракова-Чавдарова, Олга Тодорова, Петко Теофилов, Пламен Митев, Тончо Карабулков, Христо Христов, Цветана Георгиева, Цонко Генов (моля за прошка, ако съм пропуснал някого) -

малко или много съм взел от всекиго по нещо, от всекиго в мен е останала поне една мисъл, поне една дума, за което на всеки един от тях съм дълбоко признателен.

Що се отнася до моите ругатели, спрямо тях аз прилагам тактика­та на философа Аристип, ученика на Сократ.

На улицата го срещнал един човек и започнал да го ругае. Арис­тип го отминал мълком.


  • Защо бягаш? - присмял му се ругателят.

  • Ти имаш свободата да ме хулиш - отвърнал философът, - но аз имам свободата да не те слушам.


Април 2007 г. Авторът

СЪДЪРЖАНИЕ


191

КНИГА ТРЕТА
21

Глава I (1453-1762). В мрака на историята. Османска­та империя, еничарите. Защо Паисий научава, че сме има­ли царство и господарство, от чужди книги, а не от дядо си. Кои са турците и кои са османците. Несменяемата османс­ка династия. Васалството - гениална завоевателна тактика. Роби ли сме били, или не сме били роби. Данъците. Униже­нията. Кръвният данък. Как християнските деца, станали еничари, се превръщали в смъртни врагове на християните. Кой всъщност е предизвикал Ренесанса в Западна Европа. Саркастичната рокада на Запада и Изтока.
45

Притурка към глава I. Развеселяването на българската история. Ползата от отричането, че сме били под робство. Как да се справим със серсемите Вазов, Ботев и Захарий Стоянов.
48

Глава II. (От XIII в. пр. Хр.). Битката за Бога. Мойсей, Исус, Мохамед. Богът е един и същ. Юдаизмът и избраният народ. Исус ли е чаканият от пророците Месия, или Исус е сбъдвал пророчествата им. Чудесата на Исус. Защо Пилат се изплашил от кроткия Исус. Как Исус е превзел света. Защо евреите убиват Исус. Непостижимото „да обичаме враговете си". Кой превърна Бога на любовта в Бог стра­шилище. Мистификацията на Савел-Павел. Човекът Моха­мед. Как Мохамед създава Корана. Абсолютният моноте­изъм на исляма. Защо Мохамед обича Исуса и защо намразва евреите. Свещената война по пътя на Аллах. Ислямс­кият рай.
80

Притурка към глава II. Защо Юда е предал Исуса? Какво са 30-те сребърника. Парите не са причина за предателство­то. Тайната вечеря - Исус праща Юда да го предаде - и Юда изпълнява заповедта му.
84

Глава III (1454-1690). Блянове за свобода. Войводата Радич, хайдутите, Теодор Балина, цар Шишман III, Петър Богдан, Петър Парчевич, княз Ростислав Стратимирович, крал генерал Карпош. Икономическа съпро­тива. Оплаквания. Въоръжена съпротива. Войводата Радич. Хайдутите. Хайдушкият епос. Съпротива чрез красота. Те­одор Балина и Търновското въстание. „Освободителят" Михаил Храбри. Католическите мисионери в България - опит за четвърто препокръстване на българите. Петър Бог­дан и неговата „История на България". Второто търновско въстание. Чипровското въстание. Въстанието на Карпош.
109

Глава IV. (1690-1844). В началото пак бе словото. Па­исий Хилендарски. От 13 века история на Балканите 650 години сме били под робство. Черната република на Атон. Паисий в Хилендарския манастир, раздялата с брат му Лаврентий. Какви източници ползва за написването на „Исто­рия славеноболгарская". Паисий в Зографския манастир. Библиотекарят Пахомий. Другите истории на България по това време и защо са мъртва литература. Проповедникът Паисий. Преписите на Историята. Възкресението на българ­ския народ.
128

Притурка към глава IV. Загадката на българския език. Една хипотеза. Езикът на поетите Георги Раковски и на Петко Рачов Славейков. Българският език е с неславянска граматика: няма падежи, има определителен член (и то след думата), има минало свидетелско и несвидетелско време, сложна глаголна система. Славянски думи, подчинени на прабългарска езикова структура (граматика)?
134

Глава V. (1844-1870). Второто възкресение. Неофит Бозаели, Иларион Макариополски, Георги Раковски. Султан Мехмед II Завоевателя назначава първия патри­арх. Странният султан Махмуд II. Защо православните ар­хиереи се обличат като императори. Каква е причината за враждата между гърци и българи. Духовното потисничество на гърците. Лудият поп Неофит Бозвели пръв прого­варя за правата на българите. „Мати Болгария". Начало на конфликтите между гръцката патриаршия и български­те духовници. Иларион Макариополски и скандалният Великден 1860 г. Взаимни анатеми. Намесата на Раковс­ки: създаване на Нова Българска Християнска църква, под­чинена пряко на Христос. Аферата с българската уния. Заточението на нашите архиереи. Раковски проповядва въоръжена борба. Първата българска легия. Върховното българско тайно гражданско началство... Обявяване на независима българска екзархия.
161

Глава VI. (1862-1873). Българският Исус. Дякон Васил Левски. Първата дописка на Левски: чиста и свята републи­ка. Редакцията на Каравелов. Защо приживе Левски е бил непризнат, изоставен и предаден. Кратка животопис на Дя­кона. Идеята му за вътрешна революционна организация. Общи и обирът в Арабаконак. Защо Левски отива в Ловеч въпреки предупреждението, че ще бъде предаден. Залавяне­то му в Къкринското ханче. Тъмната история на предател­ството. Защо на процеса всички свидетелстват против Лев­ски. Как архивът на Каравелов попада в ръцете на съда. За­ради убийството на чирачето ли е осъден на смърт Дякона?
186

Глава VII. Отвъд свободата. Има ли нещо общо монахът Игнатий с Исус? Завистта е майка на омразата. Злостта на Анастас Попхинов. Готовността на Левски да му отстъпи мястото си. Левски не се подчинява на заповедите на Каравелов. Странното поведение на Каравелов след обесването на Дякона. Няма нито дума за смъртта на Левски в револю­ционния печат. Защо Каравелов обвинява поп Кръстя, че е предал Левски? „Наредата" на Левски. Защо идеята за демократска република е подменена от Каравелов. Никой друг освен Левски не е надниквал отвъд свободата. Защо народът изоставя Левски. Народе????
206

Притурка към глава VІІ. Сълзите на Левски. Кой е преда­телят ми - не е важно вече. Страшното е, че този народ продължава да ражда предатели. Какъв щях да стана аз, ако доживеех свободата? Народът, и свободен, ще има нужда от своя Апостол на свободата. Има ли още роби в свобод­ното ми отечество?
209

Глава VIII. (1873-1875). Наследниците. Любен Караве­лов, Атанас Узунов, Михаил Греков, Стоян Заимов, Ни­кола Обретенов, Христо Ботев, Стефан Стамболов. Провалът на Атанас Узунов. Неопитният Михаил Греков. Появата на Стефан Стамболов. Колко може да живее без вяра човек? Христо Ботев в Централния Революционен Ко­митет. Унижението на поета. Скитането на Ботев из Влаш­ко. Българската комуна. Арестуват го като комунист. Иван Вазов за Ботев. Левски кара Каравелов и Ценович да осво­бодят Ботев от затвора. Мизерният бит на поета. Конф­ликтът между Каравелов и Ботев. Каква е смъртната обида, която Каравелов не можел да прости на Ботев? Обвинение в предателство на Левски? Христо Ботев зове за революция народна, незабавна, отчаяна!
234

Притурка към глава VIII. „Обесването на Васил Левс­ки". Кой е истинският вариант на стихотворението. Кой е авторът на абсурдната метафора „виси на него със страшна сила"? Опит за възстановяване на истинския вариант на сти­хотворението.
239

Глава IX. (1875). Въстанието без барут. Христо Ботев, Стефан Стамболов, Колю Ганчев, Вьрбан Юрданов, Ге­орги Апостолов, Захарий Стоянов. Заминаването на апо­столите в България. Офейкването на Филип Тотю и Панай­от Хитов. Провалът на Заарското въстание. Плачът на Стам­болов. Курвата Гранда Мола. Червеноводската чета - зна­мето й биде честито да стане знаме на храбрите герои на „Радецки" заедно с дързостния им войвода Христо Ботев. Оставката на Ботев. „Сиромашията уби и талантът ми, и животът ми..." Победените въстаници търсят да убият Бо­тев - обвиняват го в злоупотреба с народни пари. Стамбо­лов и другите тайно бягат в Гюргево и основават там Гюргевския Революционен Комитет. Нов план за въстание. Иде­ята на Стамболов за създаване на редовна армия. Кризата на изоставения Ботев. След отказа на Филип Тотю приема да стане войвода на четата.
262

Глава Х. (Януари - юни 1876). Голготата. Георги Бенков­ски, Панайот Волов, Георги Икономов, Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Кочо Чистеменски, Бачо Киро, Поп Харитон, Цанко Дюстабанов, Иларион Драгостинов, Ге­орги Обретенов, Стоил войвода и още 33 000 исусовци. Апостолите преминават в България по заледения Дунав. Енигмата „Турцiя ке падне = 1876". Георги Бенковски узур­пира първенството на Панайот Волов. Събранието на Обо­рище. Пълномощията на Бенковски. Предателството. Първа­та пушка в Панагюрище и кървавото писмо на Каблешков. Въстанието в Панагюрище. Райна Княгиня. Пиянството на един народ. Въстанието в Търновски окръг. Потопът, започ­нал през нощта на 26 срещу 27 април. Погромът на въстани­ето в Панагюрище и Клисура. Бягството на апостолите. Въстанието край Сливен. Четата на Поп Харитон и Бачо Киро в Дряновския манастир. Цанко Дюстабанов пред съда.
289

Глава XI. (16-20 май 1876). Мъртвият не може да бъде победен. Христо Ботев. Ботев превзема парахода „Радецки". Слизането на козлодуйския бряг. Гибелта на Ботев. Спорът: в сърцето или в челото е бил прострелян? От тур­ски куршум или е убит от четниците? Разочарованията на Ботев. Никой не ги чака. От Враца никаква помощ. Измяна­та на Заимов. Убитите и ранените. Плачът на Ботев. Прок­летите ботуши. Самоубил ли се е Ботев?
303

Post scriptum към глава XI. Съдбата на Ботевите чет­ници. До един са предадени от българи - предатели иде­алисти. Защо само двама от четниците били осъдени на смърт?
305

Притурка към глава XI Женският иконостас в храма на българската история.
310

Глава XII (28 юли - 25 август 1876). Писма от ада. Януарий Макгахан. Десетте негови писма от България. Траге­дията в Батак. Обезглавените 200 момичета. Детските че­репи. Защо турците са убивали и бременните жени. Изго­рените в училището. Грамадата от трупове в черковния двор. Падението на д-р Стоян Чомаков. Клането и изнасилвания­та в Панагюрище. Масовите самоубийства в черквата на Перущица. Разказът на Захарий Стоянов за изгарянето на Васил Петлешков в Брацигово. Броят на убитите след въста­нието: от 25 000 до 40 000, според други - 100 000.
323

Притурка към глава XII. За кланетата и зверствата в България. Доклад на Юджин Скайлър.
327

Глава XIII. (1876-1878). Подарената свобода. Щяха ли апостолите да постигнат целта си без Макгахан? Световно­то мнение. Случаят с апела на Юго. Цариградската конфе­ренция през декември 1876 г. Превратът на младотурците. Контрапревратът. Войната неизбежна. Хъшовете и богати­те във Влашко. Княз Черкаски. Набиране на опълченци. За­мисълът на Русия за блицвойна. Преминаването на руските войски през Дунава. Гурко стига до Стара Загора. Сюлей­ман паша го побеждава. Съпротивата на опълченците на Шипка. Защо Сюлейман атакува точно прохода Шипка? Сабята с диаманти. Осман паша в Плевен - напразните ата­ки на генерал Скобелев. Щом пристига Тотлебен - Осман се предава. Д-р Пирогов: защо българите в Северна Бълга­рия не дават къшей хляб на освободителите си. Суворовският преход на Гурко през снежната Стара планина. Щасти­ето на едни е нещастие за други. Руските войски пред стени­те на Цариград. Санстефанският договор. Берлинският кон­грес: България е разделена на 5 парчета. Стамболов: „По-добре да не бяхте идвали да ни освобождавате!"


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница