Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

АКО ИМА КРЪВ

Родното ми градче си беше на практика село с около шестстотин жители (и продължава да е, макар аз да се преместих), но имахме интернет също като в големите градове и с баща ми започнахме да получаваме все по-малко писма по пощата. Обикновено господин Недо ни носеше седмичния брой на „Таймс“, листовки, адресирани до „Живущите“ или „Скъпите ни съседи“ и месечните сметки. Но от 2004-та, годината, в която навърших девет и започнах да работя за господин Хариган горе на хълма, всяка година можех да разчитам на поне четири писма, адресирани на ръка лично до мен. Получавах картичка за Свети Валентин през февруари, картичка за рождения ми ден през септември, картичка за Деня на благодарността през ноември и коледна картичка малко преди или малко след празника. Във всяка картичка имаше пъхнат лотариен билет от един долар за Щатската лотария на Мейн, а текстът винаги беше един и същ: С най-добри пожелания от господин Хариган. Кратко и официално.

И реакцията на баща ми винаги беше една и съща: смях и добродушно, но пренебрежително изсумтяване.

– Той е скъперник – каза татко един ден. Тогава май бях на единайсет, две години след като картичките започнаха да пристигат. – Плаща ти мизерна надница и ти дава мизерен бонус – билетчета за триене от магазина на Хауи.

Аз му напомних, че обикновено поне един от билетите печели по долар-два. В тези случаи татко взимаше печалбата вместо мен от магазина на Хауи, защото непълнолетни нямаха право да играят лотария, дори билетите да им бяха подарък. Веднъж, когато ударих печалба от пет долара, помолих татко да ми купи с тях още билети. Той отказа с думите, че ако насърчи увлечението ми по хазарта, майка ми ще се обърне в гроба.

– Достатъчно е, че Хариган те насърчава. Освен това трябва да ти плаща по седем долара на час. Дори осем. Бог знае, че може да си го позволи. Пет долара на час може и да е законосъобразна надница, тъй като си още дете, но някои биха казали, че е експлоатация на детския труд.

– Приятно ми е да работя за него – казах аз. – Харесвам го, татко.

– Разбирам, а и това, че му четеш и му плевиш градината, не те прави съвременен Оливър Туист, но все пак Хариган е скъперник. Изненадвам се, че е готов да се охарчи за пощенски марки, за да ти праща картички, след като разстоянието от неговата пощенска кутия до нашата е има-няма четиристотин метра.

Докато водехме този разговор, седяхме на предната веранда и пиехме спрайт в стъклени чаши, а татко посочи с палец пътя (черен, както повечето пътища в Харлоу) към къщата на господин Хариган. Тя по-скоро беше имение със закрит басейн, зимна градина, стъклен асансьор, в който обожавах да се возя, и оранжерия в задния двор на мястото, където някога имало обор за крави (преди аз да се родя, но татко го помнеше добре).

– Знаеш колко тежък артрит има – казах аз. – Понякога вече се подпира на два бастуна вместо на един. Разходка до тук направо би го убила.

– Тогава може просто да ти дава проклетите картички – каза татко, но не хапливо, а по-скоро шеговито. Двамата с господин Хариган се разбираха добре. Татко се разбираше с всички в Харлоу. Предполагам затова беше добър търговец. – Бездруго прекарваш достатъчно време там горе.

– Няма да е същото – възразих аз.

– Нима? Защо?

Не можех да обясня. Разполагах с богат речников запас, благодарение на любовта ми към книгите, но нямах голям житейски опит. Знаех само, че ми е приятно да получавам картичките, очаквах ги с нетърпение, както и лотарийните билети, които винаги изтривах с късметлийската си момента, харесваше ми и надписът със старомодния му почерк: С най-добри пожелания от господин Хариган. Сега като се замисля, ми хрумва думата „тържествено“. Също както господин Хариган винаги си слагаше някоя от тънките черни вратовръзки, когато ме караше с колата до града, макар обикновено той да оставаше зад волана на практичния си форд да чете „Файнаншъл Таймс“, докато аз влизах в супермаркета, за да купя продуктите от списъка му за пазаруване. В него винаги фигурираха полуготови кюфтета и дузина яйца. Господин Хариган понякога изказваше мнението, че след като един мъж достигне определена възраст, може да се изхранва само с кюфтета и яйца. Когато го попитах коя е тази възраст, той отговори „шейсет и осем“.

– Когато един мъж стане на шейсет и осем, вече не се нуждае от витамини.

– Наистина ли?

– Да. Но го казвам само за да оправдая лошите си хранителни навици. Крейг, ти не поръча ли сателитно радио за колата?

– Да. – От компютъра на татко, защото господин Хариган нямаше компютър.

– Тогава къде е? Хващам само онова кречетало Ръш Лимбо. Показах му как се пуска сателитното радио. Той завъртя копчето и мина през стотина станции, докато намери една с кънтри музика. Звучеше „Stand By Your Man“.

От тази песен все още ме побиват тръпки и предполагам, че така ще си остане до края на дните ми.

През онзи ден от единайсетата ми година, докато с татко седяхме на верандата и пиехме спрайт, загледани в голямата къща (точно така я наричаха жителите на Харлоу: Голямата къща, сякаш беше затворът „Шоушенк“), аз казах:

– Супер е да получаваш обикновена поща. Татко изсумтя насмешливо.

– Имейлите са супер. И мобилните телефони. На мен те ми изглеждат като чудеса. Твърде малък си, за да разбереш. Ако беше израснал само с една телефонна линия, към която са вързани още четири къщи – в едната от които живее госпожа Еделсън, която не пускаше слушалката, – щеше да мислиш по друг начин.

– Кога ще ми купиш мобилен телефон? – През онази година задавах често този въпрос, още повече след като излязоха първите айфони.

– Когато преценя, че си достатъчно голям.

– Както кажеш, татко. – Мой ред беше да изсумтя насмешливо, което го разсмя. После каза сериозно:

– Съзнаваш ли колко богат е Джон Хариган? Свих рамене.

– Знам, че е притежавал фабрики.

– Притежаваше не само фабрики. Преди да се пенсионира беше най-големият шеф в компанията „Оук Ентърпрайзис“, която имаше флотилия от транспортни кораби, търговски центрове, верига кина, телекомуникационна компания и кой знае още какво. „Оук“ беше една от най-големите компании на Борсата.

– На коя борса?

– На стоковата. Хазартната игра на богаташите. Когато Хариган продаде всичко, „Ню Йорк Таймс“ не просто писа за сделката в бизнес раздела си, а излезе с новината на първа страница. Този тип, който кара форд модел отпреди шест години, живее в края на черен път, плаща ти по пет кинта на час и ти изпраща лотариен билет от един долар четири пъти годишно, има повече от един милиард долара. – Татко се ухили.

– А най-износеният ми костюм, онзи, който майка ти би ме накарала да даря на бедните, ако още беше жива, е по-хубав от костюма, с който той ходи на църква.

Всичко това ми се стори интересно, особено мисълта, че господин Хариган, който нямаше лаптоп, нито дори телевизор, някога е притежавал телекомуникационна компания и киносалони. Готов бях да се обзаложа, че дори не ходи на кино. Той беше от онези хора, които татко наричаше „лудити“, тоест хора, които (освен всичко останало) не харесват новите технологии. Сателитното радио беше изключение, защото той обичаше кънтри музика, но ненавиждаше многобройните реклами по WOXO – единствената радиостанция за кънтри, която хващаше радиото в колата му.

– Знаеш ли колко са един милиард долара, Крейг?

– Сто милиона, нали?

– Всъщност са хиляда милиона.

– Еха! – казах аз, но само защото ми се стори уместно да възкликна. Разбирах колко са пет долара, разбирах колко са и петстотин долара – цената на малкия мотоциклет втора употреба, обявен за продажба на Дийп Кът Роуд, за който мечтаех (напразно, разбира се). Имах и теоретична представа колко са пет хиляди долара, защото баща ми изкарваше толкова на месец като продавач в „Трактори и селскостопански машини Пармело“ в Гейтс Фолс. Редовно окачваха снимката на татко на стената като Продавач на месеца. Той твърдеше, че не е голяма работа, но аз знаех, че скромничи. Когато го обявяваха за Продавач на месеца, ходехме да вечеряме в „Марсел“, луксозния френски ресторант в Касъл Рок.

– Именно – каза татко и вдигна чаша за наздравица към голямата къща на хълма с многобройните стаи, повечето от които пустееха, и асансьора, който господин Хариган ненавиждаше, но използваше заради артрита и ишиаса. – „Еха“ е дяволски добре казано.

Преди да ви разкажа за печелившия билет, за смъртта на господин Хариган и за неприятностите с Кени Янко през първата ми година в гимназията в Гейтс Фолс, трябва да ви кажа как започнах работа в къщата на хълма. Стана заради църквата. С татко ходехме в Първа методистка църква в Харлоу, която беше единствената методистка църква в Харлоу. Преди в града имало и друга църква, в която ходели баптистите, но тя изгоряла през 1996 година.

– Някои хора празнуват появата на новородено бебе с фойерверки – каза ми веднъж татко. Тогава бях на не повече от четири години, но си спомням разговора добре, вероятно защото фойерверките ме заинтригуваха. – С майка ти обаче не се задоволихме с това и решихме да подпалим цяла църква, за да те посрещнем, Крейгстър, и какъв пожар само пламна.

– Не говори така – смъмри го мама. – Може да ти повярва и да вземе да подпали някоя църква, когато на него му се роди дете.

Двамата обичаха да се шегуват и аз се смеех дори когато не схващах шегата.

Тримата ходехме пеша до църквата, ботушите ни скърцаха по отъпкания сняг през зимата, през лятото новите ни обувки вдигаха облачета прах (който мама избърсваше с носна кърпичка преди да влезем), а аз винаги вървях, хванал татко с лявата ръка и мама с дясната.

Тя беше добра майка. Още ми липсваше ужасно през 2004, когато започнах работа при господин Хариган, макар да беше мъртва от три години. Сега, шестнайсет години по-късно, тя все още ми липсва, въпреки че ликът ѝ е избледнял в спомените ми, а снимките не ми го припомнят напълно. Вярно е онова, което се пее в песента за децата без майки: много им е тежко. Обичах татко и с него винаги сме се разбирали добре, но и в това отношение песента е много точна: има твърде много неща, които баща ти не разбира. Като например да направи венец от маргаритки, да ти го нагласи на главата на голямата поляна зад къщата и да каже, че днес не си обикновено момченце, а си крал Крейг. Като например да изпита задоволство, но да не го демонстрира бурно – с хвалби и тям подобни, – когато започнеш да четеш комикси за Супермен и Спайдърмен на тригодишна възраст. Като например да ляга при теб, когато се събудиш посред нощ от кошмар, в който те преследва Доктор Октопус. Като например да те прегърне и да ти каже, че всичко ще се оправи, когато някое по-голямо момче – Кени Янко например – те спука от бой.

В онзи ден имах нужда от такава прегръдка. Една майчина прегръдка в онзи ден можеше да промени много неща.

Да не се хваля, че съм започнал да чета на изключително ранна възраст, беше дар от родителите ми, благодарение на които бързо научих, че дори да имаш някакъв талант, това не те прави нещо повече от другите. Но в малките градчета всичко се разчува и когато бях на осем, отец Муни ме попита дали искам да прочета библейската притча на Семейна неделя. Възможно е да му се беше понравило необичайното естество на идеята; обикновено тази чест се падаше на някой гимназист или гимназистка. Въпросната неделя четох от Евангелието на Марк, а след службата отецът каза, че съм се справил отлично и че ако искам, мога да чета от Библията всяка седмица.

– Каза ми: „Ще ги води малко дете“ – обясних на татко. – Пише го в Книга на пророк Исаия.

Баща ми изсумтя, сякаш не се впечатли особено. После кимна.

– Добре, стига да не забравяш, че ти си посланикът, а не посланието.

– А?

Обещах, че няма, и през следващите десет години – докато заминах за колежа, където се научих да пуша трева, да пия бира и да свалям момичета – четях от Библията всяка седмица. Правех го дори в най-тежките моменти. Отецът ми съобщаваше кой откъс ще чета една седмица предварително – дума по дума, както се казва. А на сбирката на Методистката младеж в четвъртък вечерта аз му носех списък с думите, които не знаех как да произнасям. Поради това навярно съм единственият в целия щат Мейн, който не само знае как се произнася Навуходоносор, но и как се пише.

* * *

Един от най-богатите хора в Америка се премести в Харлоу около три години преди да започна всяка неделя да чета от Светото писание на по-възрастните си съграждани. В началото на века, с други думи, непосредствено след като продал компаниите си и се пенсионирал, и преди голямата къща да бъде напълно завършена (басейнът, асансьорът и асфалтираната алея бяха добавени по-късно). Господин Хариган ходеше на църква всяка седмица с вехтия си костюм с увиснало дъно, някоя от старомодните си тънки черни вратовръзки и грижливо сресана оредяваща коса. През седмицата същата тази прошарена коса стърчеше във всички посоки като на Айнщайн след тежък ден в разгадаване на космоса.

Една неделя през есента на 2004 (всички дървета в нашата част от света пламтяха в огнени багри) четях от Втора книга Царства и както обикновено предавах на паството послание, което самият аз почти не разбирах, но знаех, че отец Муни ще обясни в проповедта си: „Твоята красота, о Израилю, е погубена върху твоите височини! Как паднаха силните! Не разказвайте в Гет, не разгласяйте по улиците на Азкалон, да се не радват дъщерите филистимски, да не тържествуват дъщерите на необрязаните!“

Когато седнах обратно на скамейката, татко ме потупа по рамото и ми прошепна на ухо: „Не знам как не ти се оплете езикът!“. Наложи се да закрия уста с длан, за да скрия усмивката си.

* * *

– Пия направо от бутилката, както правеше баща ми – каза той.

Мина веднага на въпроса, като истински бизнесмен. Каза, че ако баща ми позволи, би искал да ме наеме да му чета по два или три часа седмично. В замяна ще ми плаща по пет долара на час. Можел да ми предложи още три часа работа на седмица, ако плевя градината и изпълнявам някои други задачи като да чистя снега от стълбите през зимата и да бърша праха целогодишно.

Двайсет и пет, може би дори трийсет долара на седмица, половината от които само за четене, което бих правил и безплатно! Не можех да повярвам. В съзнанието ми веднага нахлуха мисли как ще спестя за скутер, въпреки че нямаше да имам право да карам такъв още седем години.

Твърде хубаво беше, за да е истина, и се страхувах, че татко ще откаже, но той се съгласи.

– Само не го карайте да чете прекалено скандални текстове – каза той. – Никакви политически работи и прекалено насилие. Чете като възрастен, но е само на девет, а и тях навърши съвсем наскоро.

Господин Хариган му даде дума, отпи от спрайта и млясна със сбръчкани устни.

– Чете много добре, но това не е главната причина да го наема. Не си мънка под носа дори когато не разбира. Намирам това за забележително. Не удивително, но забележително.

Остави шишето, приведе се напред и ме прикова с проницателния си поглед. Често виждах хумор в тези очи, но в много редки случаи зървах топлота, а онази вечер през 2004-та не правеше изключение.

– Относно четенето в църквата вчера, Крейг. Знаеш ли какво означава „дъщерите на необрязаните“?

– Не съвсем – отвърнах аз.

– Така си и мислех, но въпреки това изрече думите с подобаващ гняв и вопъл. Между другото, знаеш ли какво е „вопъл“?

– Нещо като плач. Той кимна.

– Но не прекали. Не преигра. Това беше чудесно. Четецът предава, а не създава. Отец Муни помага ли ти с произнасянето на думите?

– Да, господине, понякога.

Господин Хариган отпи глътка спрайт, стана и се подпря на бастуна.

– Кажи му, че се произнася „Аскалон“ със „с“, а не със „з“ като задник. Досмеша ме, а нямам много развито чувство за хумор. Искаш ли да направим проба в сряда в три? Учебните занятия са приключили по това време, нали?

Часовете в основното училище на Харлоу свършваха в два и половина.

– Да, господине. В три часа мога.

– Да речем до четири. Или е прекалено късно?

– Става – каза татко. Изглеждаше зашеметен от цялата тази работа. – Храним се чак в шест. Обичам да гледам местните новини по време на вечеря.

– Не смущават ли храносмилането ви?

Татко се разсмя, макар че според мен господин Хариган не се шегуваше.

– Понякога. Не съм почитател на господин Буш.

– Пада си малко глупак – съгласи се господин Хариган, – но поне се е обкръжил с хора, които си разбират от работата. В сряда в три, Крейг, и бъди точен. Не понасям закъсненията.

– И без неприлични текстове – каза татко. – Ще има достатъчно време за тях, когато порасне.

Господин Хариган обеща, но предполагам, че мъжете, които разбират от бизнес, знаят и че обещанията лесно се нарушават, защото не ти струва нищо да ги дадеш. Нямаше нищо неприлично в „Сърцето на мрака“ – първата книга, която му прочетох. След като приключихме с нея, господин Хариган ме попита дали съм я разбрал. Мисля, че нямаше намерение да ме обучава, а просто му беше любопитно.

– Не особено – отговорих аз, – но онзи тип Курц е напълно полудял. Това го схванах.

Нямаше нищо неприлично и в следващата книга – „Сайлъс Марнър“, която беше голяма скука по мое скромно мнение. Третата обаче беше „Любовникът на лейди Чатърли“ и тя определено ми отвори очите. През 2006-а се запознах с Констънс Чатърли и нейния див горски пазач. Бях на десет. Дори след толкова години още помня текста на „Старият очукан кръст“ и също толкова ясно си спомням как Мелърс милва дамата и шепти: „Ех, че си хубава“. За момчетата би било полезно да се поучат от начина, по който той се държеше с нея.

– Разбра ли онова, което прочете току-що? – попита ме господин Хариган след един особено разгорещен пасаж. Отново само от любопитство.

– Не – отговорих аз, но не беше напълно вярно. Разбирах много по-добре какво се случва между Оли Мелърс и Кони Чатърли в гората, отколкото какво става между Марлоу и Курц в Белгийско Конго. Трудно е да разбереш секса – научих го още преди да стана студент, – но е още по-трудно е да разбереш лудостта.

– Добре, но ако баща ти те пита какво четем в момента, му кажи „Домби и син“. Бездруго след това ще се захванем с нея. Баща ми така и не попита – поне за тази книга – и изпитах голямо облекчение, когато преминахме към „Домби и син“, първия роман за възрастни, който наистина ми хареса. Не исках да лъжа татко, щях да се почувствам ужасно гузен, макар да съм сигурен, че господин Хариган не би имал нищо против.

Господин Хариган обичаше да му чета, защото очите му се уморяваха бързо. Едва ли се нуждаеше от услугите ми за плевенето на градината; мисля, че Пийт Бостуик, който косеше голямата му около акър поляна, с радост щеше да се заеме и с тази задача. А Една Гроган, икономката му, с радост би бърсала праха от голямата му колекция старинни стъклени преспапиета, но това беше моя задача. На господин Хариган просто му беше приятно да му правя компания. Каза ми това чак малко преди да умре, но аз го знаех. Само не знаех защо, не съм сигурен и до днес.

Веднъж, на връщане от Касъл Рок след вечеря в „Марсел“, баща ми попита внезапно:

– Хариган докосвал ли те е по начин, който те смущава?

Щяха да минат години преди дори да ми поникне мъх над горната устна, но знаех какво има предвид; все пак бяхме учили за „опасността от непознати хора“ и „непристойно докосване“ още в трети клас.

– Питаш дали ме опипва, нали? Не! Божичко, татко, той не е гей.

– Добре. Не се ядосвай, Крейгстър. Длъжен бях да попитам, защото прекарваш много време у тях.

– Ако ме опипваше, можеше поне да ми праща билетчета от два долара – казах аз и разсмях татко.

Изкарвах по трийсет долара седмично и татко настояваше да внасям поне двайсет от тях в спестовната си сметка за колежа. Правех го, макар да намирах идеята за мега-тъпа. Когато дори тийнейджърските години ти се струват в далечното бъдеще, имаш чувството, че ще станеш студент чак в следващия си живот. Все пак десет долара на седмица си бяха цяло състояние. Харчех част от тях за шейкове и хамбургери от топлата витрина в магазина на Хауи, ала повечето отиваха за стари книги с меки корици от книжарницата за книги втора ръка „Дали“ в Гейтс Фолс. Не си купувах тегави четива като онези, които четях на господин Хариган (дори „Лейди Чатърли“ беше тегава, когато Констънс и Мелърс не разпалваха страстите). Предпочитах криминални и каубойски романи като „Престрелка в Хила Бенд“ и „Горещата следа“. Докато четях на господин Хариган, работех. Не извършвах тежък физически труд, но все пак работех. Книга като „Един понеделник ги избихме до крак“ на Джон Д. Макдоналд ми доставяше истинско удоволствие. Казвах си, че трябва да пестя от парите, които не внасям в сметката за колежа, за един от новите телефони, които „Епъл“ пуснаха в продажба през лятото на 2007, но те бяха скъпи, към шестстотин долара, и с десет долара на седмица щеше да мине година преди да ги събера. А когато си на единайсет, една година ти се струва цяла вечност.

Освен това старите романи с пъстри корици ме зовяха.

Сутринта на Коледа през 2007, три години след като започнах работа при господин Хариган и две години преди той да умре, под елхата за мен имаше само един подарък и татко ми каза да го отворя най-накрая, след като той съвестно се възхити на жилетката с щампи на капчици, пантофите и лулата, които му бях взел. След като приключихме с това, разкъсах опаковката на моя подарък и изписках радостно, когато видях, че ми е взел точно онова, за което копнеех: айфон, който имаше толкова много функции, че в сравнение с него телефонът в колата на татко изглеждаше като антика.

Много неща са се променили оттогава. Сега айфонът, който татко ми подари през 2007, е антика също като единствената телефонна линия за пет домакинства от детството му. Настъпиха толкова много промени, отбелязан бе огромен напредък, при това с много бързи темпове. Айфонът, който получих за Коледа, имаше само шестнайсет приложения, предварително инсталирани. Едно от тях беше YouTube, защото по онова време „Епъл“ и YouTube бяха приятели (това се промени впоследствие). Едно приложение се казваше SMS и представляваше примитивна програма за текстови съобщения (нямаше емотикони – дума, която още не беше измислена – освен ако човек не си ги направеше сам). Имаше приложение с прогнозата за времето, която обикновено беше грешна. Но можех да провеждам телефонни обаждания от устройство, достатъчно малко, за да се носи в джоба, а отгоре на всичко имаше и браузър Safari, който ме свързваше с външния свят. Ако си израснал в градче без светофари и асфалтирани пътища като Харлоу, външният свят ти се струва странно и изкусително място и копнееш да се докоснеш до него по начин, който стандартните телевизионни канали не могат да ти осигурят. Поне аз смятах така. Но с телефона всички тези неща бяха в ръцете ми благодарение на телекомуникационната компания „Ей Ти & Ти“ и Стив Джобс.

Имаше и едно друго приложение, което ме накара да се сетя за господин Хариган още през онази първа радостна сутрин. Нещо много по-яко от сателитното радио в колата му. Поне за хора като него.

– Благодаря, татко. – Прегърнах го. – Много ти благодаря!

– Само не прекалявай. Цените на телефонните разговори са астрономически и ще следя какви ги вършиш.

– Ще паднат – казах аз.

По този въпрос се оказах прав и татко никога не ми се караше за сметките. Бездруго нямаше много хора, на които да се обаждам, но страшно ми харесваха клипчетата в YouTube (на татко също му харесваха), а и обожавах възможността да влизам в онова, което тогава наричахме Трите w: глобалната мрежа. Понякога разглеждах статии в „Правда“, не защото знаех руски, а просто защото можех.

Няма и два месеца по-късно се прибрах от училище, отворих пощенската кутия и намерих писмо, адресирано до мен със старомодния почерк на господин Хариган. Беше картичката за Свети Валентин. Влязох вкъщи, оставих учебниците на масата и отворих плика. Картичката не беше с цветя или лигави картинки, това не беше в стила на господин Хариган. На нея имаше мъж със смокинг, покланящ се за поздрав с цилиндър в ръка сред поле от цветя. Отпечатаният върху картичката надпис гласеше: Нека годината ви е изпълнена с любов и приятелство. Отдолу: С най-добри пожелания от господин Хариган. Мъж, отправящ поздрав с поклон и свалена шапка, добро пожелание, никакви лигавщини. Това беше типичният стил на господин Хариган. Сега като се замисля, се изненадвам, че е смятал Свети Валентин за празник, заслужаващ изпращането на картички.

През 2008 билетчетата „Дяволски късмет“ от един долар бяха заменени от билетчета на име „Борче на късмета“. На малката скреч карта бяха изобразени шест борови дръвчета. Ако ги изтриеш и под три от тях има една и съща сума, това е печалбата ти. Изтрих дръвчетата и погледнах резултата. В първия момент си помислих, че е някаква грешка или шега, въпреки че господин Хариган не беше от хората, които погаждат номера. Отново погледнах, прокарах пръсти по цифрите, избърсах прашинките от изтритото фолио, които татко наричаше (винаги с насмешливо изсумтяване) „скреч мръсотия“. Цифрите не се промениха. Може и да съм се разсмял, не помня, но си спомням, че запищях. Запищях от радост.

Извадих новия телефон от джоба си (носех го навсякъде с мен) и се обадих в „Трактори Пармело“. Вдигна Дениз, рецепционистката, и щом ме чу така задъхан, ме попита дали се е случило нещо лошо.

– Не, не – отвърнах аз, – но трябва да говоря с татко веднага.

– Добре, един момент. – После добави: – Имам чувството, че се обаждаш от обратната страна на луната, Крейг.

– Звъня от мобилния телефон. – Боже, колко обичах да казвам това.

Дениз изсумтя.

– Тези проклетии излъчват радиация. Никога няма да си взема. Ей сега ще го повикам.

Татко също ме попита дали се е случило нещо лошо, защото дотогава не му бях звънял на работа, дори онзи път, когато изпуснах училищния автобус.

– Татко, получих картичката за Свети Валентин заедно с лотарийния билет от господин Хариган...

– Ако се обаждаш, за да ми кажеш, че си спечелил десет долара, можеше да почакаш до...

– Не, татко, ударих голямата печалба! – Тоест голямата печалба по онова време за билетчетата от един долар. – Спечелих три хиляди долара!

В другия край на линията се възцари тишина. Помислих си, че връзката е прекъснала. В онези дни мобилните телефони, дори новите, често прекъсваха разговорите. Телефонната мрежа не беше особено надеждна.

– Татко? Чуваш ли ме?

– Аха. Сигурен ли си?

– Да! В момента гледам билета! Три хиляди долара! Една цифра на горния ред и две на долния!

След ново дълго мълчание чух как баща ми казва на някого: „Детето ми май е спечелило пари“. Миг по-късно той отново заговори в слушалката:

– Прибери билета на сигурно място, докато се прибера.

– Къде?

– Да речем, в кутията за захар в килера.

– Да, добре.

– Крейг, сигурен ли си? Не искам да се разочароваш, затова провери пак.

Проверих отново, някак си убеден, че съмненията на татко ще променят онова, което бях видял; поне една от цифрите 3000 щеше да се окаже друга. Но си бяха същите.

Казах му го и той се разсмя.

– Ами, честито, тогава. Довечера ще почерпиш в „Марсел“. Това разсмя мен. Не помня друг път да съм изпитвал толкова чиста радост. Трябваше да се обадя на някого, затова звъннах на господин Хариган, който вдигна допотопния си стационарен телефон.

– Господин Хариган, благодаря ви за картичката! И за билета! Аз...

– От онази джаджа ли се обаждаш? – попита той. – Несъмнено звъниш от нея, защото едва те чувам. Все едно се обаждаш от обратната страна на луната.

– Господин Хариган, спечелих голямата награда! Спечелих три хиляди долара! Много ви благодаря!

Настана тишина, но не толкова дълга, колкото с татко, а когато господин Хариган заговори пак, не ме попита дали съм сигурен. Спести ми това.

– Извадил си късмет – каза той. – Браво на теб.

– Благодаря!

– Пак заповядай, но няма защо да ми благодариш. Купувам цели пакети от тези билети. Изпращам ги на приятели и познати от работата като един вид... хм... визитна картичка може да се каже. Правя го от години. Някой все щеше да удари голяма печалба рано или късно.

– Татко ще ме накара да внеса почти всичко в банката. Нямам нищо против. Така спестяванията за колежа ще набъбнат.

– Ако искаш, можеш да дадеш парите на мен – предложи господин Хариган. – Да ги инвестирам. Мисля, че мога да ти гарантирам по-добра възвръщаемост от лихвата в банката. – После, говорейки по-скоро на себе си, продължи: – Ще ги вложа в нещо сигурно. Тази година ще е добра за пазара. Виждам на хоризонта да се задават облаци.

– Разбира се! – Замислих се. – Тоест, може би. Трябва първо да говоря с татко.

– Естествено, така е редно. Кажи му, че съм готов да гарантирам основната сума. Следобед ще дойдеш ли да ми четеш? Или ще спреш да работиш сега, след като си заможен мъж?

– Да, само че трябва да се прибера преди татко да се върне от работа. Ще ходим на ресторант. – Замълчах за момент. – Вие искате ли да дойдете с нас?

– Тази вечер не мога – отговори той без колебание. – Знаеш ли, можеше да ми съобщиш лично, нали след малко ще дойдеш у нас. Но обичаш тази джаджа, а? – Не изчака отговор; нямаше нужда. – Какво ще кажеш да инвестирам печалбата в акции на „Епъл“? Убеден съм, че компанията ще постигне големи успехи в бъдеще. Чувам, че айфонът ще закопае блакберито. Прости ми шегата. Във всеки случай, не ми отговаряй веднага. Говори първо с баща си.

– Непременно. Идвам след малко. Ще тичам.

– Младостта е прекрасно нещо – каза господин Хариган. – Колко жалко, че децата я пилеят.

– Моля?

– Много хора са го казвали, но Шоу го е казал най-добре. Няма значение. Тичай, щом искаш. Тичай като вятъра, защото ни чака Дикенс.

Изминах на бегом четиристотинте метра до къщата на господин Хариган, но на връщане не бързах и по пътя ми хрумна идея. Измислих начин да му благодаря, макар той да твърдеше, че няма нужда от благодарности. По време на изисканата вечеря в „Марсел“ същата вечер разказах на татко за предложението на господин Хариган да инвестира печалбата ми, както и за идеята ми за подарък в знак на благодарност. Мислех, че татко ще има резерви по въпроса, и се оказах прав.

– Съгласен съм да инвестира парите ти, разбира се. Що се отнася до твоята идея... знаеш какво е мнението му за тези неща. Той е не само най-богатият човек в Харлоу – и в целия щат Мейн, – но е и единственият, който няма телевизор.

– Но има асансьор – отбелязах аз. – И го използва.

– Защото му се налага. – Татко се ухили. – Е, парите са си твои и ако искаш да похарчиш двайсет процента от тях за това, няма да ти забраня. Когато той откаже да го приеме, можеш да го дадеш на мен.

– Наистина ли мислиш, че няма да го приеме?

– Да.

– Добър въпрос. Попитай го някой път. А сега какво ще кажеш да си поръчаме десерт, богаташче?

След месец подарих на господин Хариган чисто нов айфон. Не го опаковах като подарък, отчасти защото не беше празник, и отчасти защото знаех, че той предпочита така: без излишни финтифлюшки.

Господин Хариган обърна кутията няколко пъти в разкривените си от артрита ръце с озадачено изражение.

– Благодаря ти, Крейг, оценявам жеста, но не мога да приема подаръка. По-добре го дай на баща си.

Взех кутията.

– Той предвиди, че така ще кажете. – Разочаровах се, но не се изненадах. И не бях готов да се предам.

– Баща ти е мъдър човек. – Господин Хариган се приведе напред и сплете ръце между раздалечените си колене. – Крейг, рядко давам съвети, смятам го за безсмислено, но сега ще дам съвет на теб. Хенри Торо е казал, че не ние притежаваме вещите, а вещите притежават нас. Всеки нов предмет – бил той къща, кола, телевизор или модерен телефон като този – е нещо, което трябва да носим на гърба си. Това ми напомня за думите на Джейкъб Марли към Скрудж: „Нося веригата, която си изковах приживе“. Нямам телевизор, защото ако имах, щях да гледам телевизия, макар повечето от предаванията да са пълна глупост. Нямам радио вкъщи, защото ако имах, щях да го слушам, а имам нужда единствено от малко кънтри музика, за да наруши монотонността на дълго пътуване с колата. Ако имах такова нещо... – той посочи кутията с новия телефон, – несъмнено щях да го използвам. Получавам по пощата дванайсет различни периодични издания, съдържащи цялата необходима ми информация, за да следя бизнес сделките и новините от широкия злощастен свят. – Той се облегна назад с въздишка. – Ето. Не само дадох съвет, а изнесох цяла реч. Старостта е коварно нещо.

– Може ли да ви покажа само едно нещо? Не, две неща. Господин Хариган ми хвърли поглед, какъвто го бях виждал да хвърля на градинаря и икономката, но никога не беше отправял към мен до онзи следобед: пронизителен, скептичен и доста страшен. Сега, години по-късно, осъзнавам, че това е погледът на проницателен и циничен човек, който смята, че надниква в душата на другите хора и не очаква да открие нищо добро.

– Това само потвърждава старата поговорка, че нито едно добро дело не остава ненаказано. Май ми се иска лотарийният билет да не се беше оказал печеливш. – Той отново въздъхна. – Е, добре, направи демонстрацията. Но да знаеш, че няма да ме разубедиш.

След като видях студения и дистанциран поглед, отправен към мен, си помислих, че е прав. В крайна сметка наистина щях да подаря телефона на татко. Но така и така бях стигнал дотук, реших да довърша. Телефонът беше напълно зареден, погрижил се бях за това, и беше в изряден ред като резенчетата ябълка – ха-ха – върху пай. Включих го и му показах иконата на втория ред. Тя имаше назъбени линии като на електрокардиограма.

– Виждате ли това?

– Да. И виждам какво пише. Но не ми трябва актуална информация за стоковата борса, Крейг. Абониран съм за „Уол Стрийт Джърнъл“.

– Естествено – съгласих се аз, – но „Уол Стрийт Джърнъл“ не може това.

Натиснах иконката и отворих приложението. Появи се индексът Дау Джоунс. Нямах представа какво означават цифрите, но виждах, че се променят. 14 720 се покачи на 14 728, после спадна на 14 704, след това се вдигна на 14 716. Господин Хариган ококори очи и зяпна. Сякаш някой му беше направил магия. Той взе телефона и го приближи до очите си. После ме погледна.

– Тези цифри в реално време ли са?

– Да. Е, може да излизат с една-две минути закъснение, не съм напълно сигурен. Телефонът ги получава от новата телефонна кула в Мотън. Имаме късмет, че е толкова наблизо.

Господин Хариган се приведе напред. Неохотна усмивка докосна ъгълчетата на устата му.

– Проклет да съм. Прилича на телеграфите, по които магнатите едно време получаваха данните директно в домовете си.

– О, това приложение е много по-добро от тях – казах аз.

– Телеграфите понякога доставяли информацията с часове закъснение. Татко ми го каза снощи. Много му е интересна тази работа със стоковата борса, все ми взима телефона, за да я прегледа. Каза, че една от причините за срива на борсата през 1929 година била, че колкото повече хора търгували, толкова повече изоставали телеграфите.

– Прав е – каза господин Хариган. – Нещата са били отишли прекалено далеч, преди някой да успее да удари спирачките. Разбира се, нещо като това може да ускори паническото разпродаване на акции. Трудно ми е да преценя, тъй като технологията все още е нова.

Зачаках. Исках да му разкажа още, да го убедя – все пак бях само дете, – но нещо ми подсказа, че правилният подход е да изчакам. Той продължаваше да се взира в минималните колебания на Дау Джоунс. Образоваше се пред очите ми.

– Но... – каза след малко, все още втренчен в екрана.

– Какво, господин Хариган?

– В ръцете на човек, който познава добре пазара, подобно нещо би могло... вероятно вече е... – Той се смълча замислено. След малко продължи: – Трябваше по-рано да науча за това. Фактът, че съм пенсионер, не е оправдание.

– А сега и второто – казах аз, твърде нетърпелив да чакам повече. – Нали се сещате за всички списания, които получавате? „Нюзуик“, „Файнаншъл Таймс“ и „Фордс“?

– „Форбс“ – поправи ме той, без да сваля очи от екрана. Напомняше ми за самия мен, когато бях четиригодишен и се взирах във вълшебната гадателска топка, която получих за рождения си ден.

– Да, точно така. Може ли да взема телефона за момент?

Той ми го подаде неохотно и бях сигурен, че в крайна сметка съм го убедил. Радвах се, но и малко се засрамих. Като човек, който е фраснал опитомена катерица по главата, когато се е приближила, за да вземе орех от ръката му.

Отворих Safari. Тогава браузърът беше много по-примитивен, отколкото е днес, но работеше добре. Въведох „Уол Стрийт Джърнъл“ в търсачката и след няколко секунди се отвори първата страница на вестника. Едно от водещите заглавия гласеше: КАФЕНАТА КРАВА ЗАТВАРЯ ОБЕКТИ. Показах му го.

Той погледна, после взе вестника от масата до фотьойла, където бях оставил пощата, когато пристигнах. Прегледа първата страница.

– Тук не пише нищо по въпроса.

– Защото вестникът е от вчера – казах аз. Винаги взимах пощата на идване към къщата, а писмата винаги бяха увити в пристегнатия с ластик брой на „Уол Стрийт Джърнъл“. – Вестникът винаги пристига с един ден закъснение тук. – А по празниците пристигаше с два дни закъснение, понякога с три. Нямаше нужда да му казвам това; той винаги мърмореше по въпроса през ноември и декември.

– Това днешният брой ли е? – попита той, вперил очи в екрана. После погледна датата в горния край. – Днешният е!

– Да. Пресни новини, а не остарели, нали?

– Пише, че има карта на обектите, които ще затворят. Можеш ли да ми я покажеш? – Определено изглеждаше алчен за знания. Малко се уплаших. Споменал беше за Скрудж и Марли; почувствах се като Мики Маус във „Фантазия“, когато използва заклинание, което не разбира добре, за да съживи метлите.

– Сам можете да го направите. Просто плъзнете пръст по екрана, ето така.

Показах му. Първоначално той плъзна пръст твърде силно и го издърпа твърде далеч, но след това схвана как се прави. Всъщност ориентира се по-бързо от баща ми. Намери правилната страница.

– Я виж ти! – удиви се той. – Шестстотин магазина! Ето затова ти обяснявах колко нестабилен е... – Млъкна, взрян в миниатюрната карта. – Югът. Повечето от затворените магазини са на юг. Югът е като ветропоказател, Крейг, почти винаги... Трябва да се обадя в Ню Йорк. Борсата ще затвори скоро. – Понечи да стане. Обикновеният телефон се намираше в другия край на стаята.

– Можете да се обадите от този телефон – казах аз. – Това му е основната функция. – Поне по онова време беше. Натиснах иконата със слушалката и се появи клавиатурата. – Просто наберете номера, който искате. Натискайте цифрите с пръст.

Господин Хариган ме погледна с блеснали сини очи под рунтавите побелели вежди.

– Наистина ли мога да се обаждам, дори тук от тази пустош?

– Да. Връзката е страхотна, благодарение на новата кула.

Имате четири чертички.

– Чертички ли?

– Няма значение, просто се обадете. Ще ви оставя да говорите на спокойствие, само помахайте през прозореца, когато...

– Няма нужда. Разговорът ще е кратък и не е тайна.

Той докосна цифрите колебливо, сякаш очакваше да задейства експлозия. После, също толкова колебливо, вдигна телефона до ухото си и потърси с поглед одобрението ми. Кимнах насърчително. Той се заслуша, заговори с някого (първоначално твърде високо), а после, след кратка пауза, говори с някой друг. Тъй че видях с очите си как господин Хариган продаде акциите си в „Кафената крава“, транзакция, възлизаща на кой знае колко хиляди долара.

След като приключи, успя сам да се върне на началния екран. От него отново отвори Safari.

– „Форбс“ тук ли е? Проверих. Нямаше го.

– Но ако търсите конкретна статия във „Форбс“, за която знаете, вероятно ще я намерите, защото някой вече я е публикувал.

– Публикувал...?

– Да, ако искате някаква информация, Safari ще я потърси. Само трябва да я въведете в полето. – Отидох до стола му и въведох в търсачката „Кафената крава“. Телефонът се замисли, след което изплю няколко резултата, сред които беше статията в „Уол Стрийт Джърнъл“, заради която той се беше обадил на брокера си.

– Гледай ти – удиви се той. – Това е интернетът.

– Ами да – съгласих се аз и си помислих: „Много ясно“.

– Глобалната мрежа.

– Да.

„Би трябвало да знаете тези неща – помислих си аз. – Нали сте виден бизнесмен, би трябвало да ги знаете, въпреки че сте пенсиониран, защото все още се интересувате“.

– Не знам откога точно съществува, но хората използват интернет непрекъснато. Татко, учителите ми, полицаите... всички. – И натъртих: – Включително вашите компании, господин Хариган.

– А, само че компаниите вече не са мои. Поназнайвам нещичко, Крейг, както знам малко за телевизионните сериали, макар да не гледам телевизия. Обикновено прескачам статиите за новите технологии във вестниците и списанията, защото не ме интересуват. Ако искаш да говорим за зали за боулинг или разпространението на филми, това е друг въпрос. Относно тях продължавам да се интересувам.

– Да, но не виждате ли, че... тези компании използват новите технологии. И ако вие не ги разбирате...

Не знаех как да довърша изречението, без да излизам от рамките на добрия тон, но господин Хариган явно схвана.

– Ще изостана. Това искаш да кажеш.

– Е, едва ли е толкова важно – казах аз. – Все пак сте пенсионер.

– Но не искам да изглеждам като глупак – заяви той разпалено. – Мислиш ли, че Чък Рафърти се изненада, когато му се обадих и му казах да продаде „Кафената крава“? Не, защото със сигурност поне още пет-шест големи клиенти са му звъннали да направи същото. Някои от тях несъмнено са получили вътрешна информация. Други обаче просто живеят в Ню Йорк или Ню Джърси и получават „Уол Стрийт Джърнъл“ в деня, в който излезе, и са разбрали така. За разлика от мен тук вдън горите тилилейски.

Отново се зачудих защо е дошъл да живее тук – нямаше роднини в града, – но ми се стори, че моментът не е подходящ да попитам.

– Може би бях арогантен. – Той се замисли мрачно, а после неочаквано се усмихна. Сякаш гледах как слънцето пробива през гъстите облаци в мразовит ден. – Със сигурност бях арогантен. – Той вдигна айфона. – Ще приема подаръка.

Първото, което ми дойде на езика, беше „Благодаря“, но би било странно, затова казах просто:

– Чудесно. Радвам се.

Господин Хариган погледна стенния часовник (стана ми смешно, щом веднага го свери с часовника на екрана).

– Какво ще кажеш днес да прочетем само една глава, след като си говорихме толкова дълго?

– Не възразявам – казах аз, макар с радост да бих останал по-дълго, за да прочетем две или три глави.. Наближавахме края на „Октоподът“ от автор на име Франк Норис и нямах търпение да разбера какво ще стане. Романът беше старомоден, но въпреки това увлекателен и вълнуващ.

След като приключихме със съкратеното четене, полях саксиите с цветя на господин Хариган. Това винаги беше последната ми задача за деня и ми отнемаше само няколко минути. Забелязах, че през това време той си играе с телефона, като го включва и изключва.

– Е, щом ще използвам това чудо, ще трябва да ми покажеш как се работи с него – каза той. – Първо, как се зарежда? Виждам, че батерията вече се изтощава.

– За повечето неща и сам ще се досетите – отговорих аз.

– Лесно е. Зарежда се с кабел, който е в кутията. Просто го включвате в контакта. Мога да ви покажа и други неща, ако...

– Не днес. Може би утре.

– Добре.

Първото, което ми дойде наум, беше отговорът на Хилари относно изкачването на Еверест, който тъкмо бяхме обсъждали в училище: „Защото може“. Но на господин Хариган подобна забележка би му прозвучала заядливо, каквато си беше в известен смисъл. Затова казах:

– Не ви разбирам.

– Наистина ли? Умно момче като теб? Замисли се, Крейг, замисли се. Току-що прочетох безплатно статия, за която хората по принцип плащат доста. Дори с абонамент за „Уол Стрийт Джърнъл“, с който излиза доста по-евтино, отколкото да си го купиш от павилиона, плащам към деветдесет цента за брой. Но с това устройство... – Той вдигна телефона по същия начин, по който хиляди тийнейджъри щяха да вдигат телефоните си на рокконцерти след няколко години. – Сега разбираш ли въпроса ми?

Когато го обясни по този начин, го разбрах, но нямах отговор. Звучеше...

– Звучи глупаво, нали? – попита той, разгадал изражението ми или мислите ми. – Безплатното предоставяне на полезна информация противоречи на всичко, което знам за успешните бизнес практики.

– Може би...

– Може би какво? Сподели наблюденията си. Не го казвам саркастично. Очевидно по тази тема знаеш повече от мен, затова ми кажи какво мислиш.

Мислех си за фрайбъргския панаир, който с татко посещавахме един-два пъти всеки октомври. Обикновено взимахме приятелката ми Марджи от нашата улица. С Марджи се возехме на въртележките, а после тримата хапвахме мекици и наденички преди татко да ни помъкне да гледаме новите трактори. За да стигнеш до павилионите със селскостопанска техника, трябваше да минеш покрай шатрата за бинго, която беше огромна. Разказах на господин Хариган за мъжа, който стоеше пред нея с микрофон и повтаряше на преминаващите хора, че първата игра е безплатна.

Той се замисли.

– Стимул за привличане на клиенти. Има известна логика. Искаш да кажеш, че мога да прочета една статия, може би две или три, а после машината... Какво? Спира ти достъпа? Казва ти, че ако искаш още, ще трябва да платиш, така ли?

– Не – отговорих. – Явно все пак не е като шатрата за бинго, защото на телефона можеш да четеш колкото си статии поискаш. Поне доколкото знам.

– Но това е лудост. Едно е да предлагаш безплатни мостри, но да раздадеш безплатно целия магазин... – Той изсумтя. – Нямаше дори реклама, забеляза ли? А рекламите осигуряват огромна част от приходите на вестниците и другите периодични издания. Огромна.

Той взе телефона, погледна отражението си в черния екран, после го остави и ме погледна с чудата, малко кисела усмивка.

– Възможно е да ставаме свидетели на огромна грешка, Крейг, грешка, допусната от хора, които не осъзнават ясно практическите аспекти на тази работа – последиците – също като мен. Възможно е да се задава икономическо сътресение. Може дори вече да е започнало. Сътресение, което ще промени начина, по който получаваме информация, кога я получаваме, къде я получаваме и следователно как виждаме света.

– Той замълча. – И как я използваме, разбира се.

– Загубих нишката – казах аз.

– Погледни от този ъгъл. Ако ти вземат кученце, трябва да го научиш да си върши работата навън, нали?

– Да.

– Ако имаш кученце, което не е обучено да живее в къща, би ли му дал лакомство, когато се изходи в хола?

– Това би имало напълно противоположен ефект. А когато става въпрос за търговия, Крейг, повечето хора са като кученца, които трябва да бъдат дресирани.

Тогава концепцията не ми се понрави особено, не ми се нрави и до днес – мисля, че идеята за наказания и награди говори много за начина, по който господин Хариган беше натрупал богатството си, – но си замълчах. Виждах го в нова светлина. Заприлича ми на стар изследовател, поел на ново откривателско пътешествие, и ми беше много интересно да го слушам. Струва ми се и че не се опитваше да ми даде урок. Самият той се учеше, а за човек на осемдесет и пет години се учеше бързо.

– Безплатните мостри са добра идея, но ако раздаваш прекалено много безплатни неща, били те дрехи, храни или информация, хората започват да очакват, че им се полагат. Като палетата, които акат на пода, а после те поглеждат в очите и си мислят: „Ти ме научи така“. Ако бях на мястото на „Уол Стрийт Джърнъл“... или на „Таймс“... дори на проклетия „Рийдърс Дайджест“... здраво щях да се уплаша от тази джаджа. – Той отново взе айфона; сякаш не можеше да го остави на мира. – Прилича на спукан водопровод, който бълва информация вместо вода. Мислех си, че става въпрос само за телефон, но сега разбирам... или поне започвам да разбирам...

Той тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си.

– Крейг, ами ако някой с вътрешна информация за разработването на нови лекарства реши да пусне резултатите от клиничните изпитания по това чудо и целият свят ги прочете? Може да струва на фармацевтичните компании милиони долари. Или ако някой недоволен служител реши да разгласи държавни тайни?

– Няма ли да го арестуват?

– Може би. Вероятно. Но изстискаш ли пастата за зъби от тубичката, както се казва... майко мила! Няма значение. Подобре се прибирай, да не закъснееш за вечеря.

– Тръгвам.

– Благодаря ти отново за подаръка. Едва ли ще го използвам често, но възнамерявам да размишлявам за него. Поне доколкото мога. Умът ми вече не е толкова остър като едно време.

– Мисля, че все още е достатъчно остър – казах аз, но не за да му се подмажа. Защо наистина нямаше реклами към статиите и клиповете в YouTube? Ако имаше, хората щяха да са принудени да ги гледат, нали? – А и татко казва, че е важен жестът.

– Афоризъм, който често се изрича, но рядко се спазва – отвърна господин Хариган и като видя озадаченото ми изражение, добави: – Няма значение. До утре, Крейг.

По обратния път надолу по хълма, докато подритвах кални буци от последния сняг за годината, размишлявах върху думите му, че интернет е като спукан водопровод, който бълва информация вместо вода. Това важеше за лаптопа на татко и за компютрите в училище, и за компютрите в цялата страна. Всъщност в целия свят. Макар айфонът все още да беше такава новост за него, че едва успяваше да го включи, господин Хариган вече разбираше нуждата да се поправи спуканата тръба, ако бизнесът – поне във вида, в който той го познаваше – искаше да продължи да функционира като преди. Не съм сигурен, но мисля, че той предвиди появата на платения достъп до съдържание година-две преди този термин да бъде измислен. Аз определено нямах представа по онова време, както нямах представа и как да премахвам ограничения, наложени от производителя – операция, станала известна с прозвището jailbreaking. Платеният достъп до съдържание се появи, но дотогава хората бяха свикнали да получават всичко безплатно и се възмущаваха, че трябва да се изръсят. Сблъскалите се с необходимостта за плащане на сайта на „Ню Йорк Таймс“ отиваха на сайтовете на Си Ен Ен или „Хъфингтън Поуст“ (обикновено мигновено), макар статиите да не бяха толкова добри. (Освен ако, разбира се, не искаха да научат за новата модна тенденция, известна като „надничаща гърда“). Господин Хариган беше напълно прав за това.

След вечеря същия ден, когато чиниите бяха измити и прибрани, татко отвори лаптопа си на масата и каза:

– Открих нещо ново. Сайт на име previews.com с информация за предстоящи филми.

– Наистина ли? Дай да видим какво има!

И така, през следващия половин час гледахме трейлъри на филми, които иначе трябваше да отидем на кино, за да видим.

Господин Хариган би си оскубал косите. Малкото, които му бяха останали.

На връщане от дома на господин Хариган през онзи мартенски ден на 2008 бях сигурен, че той греши за едно. „Едва ли ще го използвам често“, беше казал, но аз забелязах изражението, с което се взираше в картата с обектите, които

„Кафената крава“ възнамеряваше да затвори. И колко бързо само прибягна до новия телефон, за да се обади в Ню Йорк. (Позвънил беше на мъж, който съвместяваше функциите на негов адвокат и бизнес мениджър, а не на брокера си, както научих по-късно.)

Оказах се прав. Господин Хариган използваше телефона непрекъснато. Приличаше на стара неомъжена леля, която, вкусила пробно глътка бренди след шейсет години въздържание, се превръща в благовъзпитана алкохоличка за нула време. Съвсем скоро айфонът винаги стоеше на масата до любимия му стол, когато пристигнех следобед. Бог знае на колко хора се обаждаше, но мога да кажа със сигурност, че на мен звънеше почти всяка вечер, за да ми задава един или друг въпрос за функциите на новата си придобивка. Веднъж я сравни със старинно писалище, пълно с чекмедженца и отделения, които лесно могат да останат незабелязани.

Намираше повечето чекмедженца и отделения сам (с помощта на инструкции от интернет), но аз му помагах – може да се каже, че го подтиквах – в началото. Когато се оплака, че не може да понася превзетата мелодия на ксилофон, с която звънеше телефонът, аз я смених с кратък откъс от „Stand By Your Man“ на Тами Уинет. На господин Хариган много му хареса. Показах му как да изключва звука, за да не го безпокоят, докато спи следобед, как да настройва алармата и как да запише съобщение, което да се включва, когато не му се занимава да отговаря на обаждания. (Неговото беше истински пример за лаконичност: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.) Той започна да изключва стационарния си телефон, когато лягаше да подремне следобед, и забелязах, че го оставя изключен все по-често. Пишеше ми съобщения, които преди десет години наричахме „моментални съобщения“. С телефона правеше снимки на гъби на поляната зад къщата и ги изпращаше по електронната поща, за да бъдат идентифицирани. Водеше си записки в приложението за бележки и откри клиповете с песни на любимите си кънтри изпълнители.

– Сутринта пропилях цял час от този слънчев летен ден да гледам клипове на Джордж Джоунс – каза ми по-късно през годината със смесица от срам и странна гордост.

Веднъж го попитах защо не отиде да си купи лаптоп. На него можеше да прави всички неща, които се беше научил да прави на телефона, а на по-големия екран можеше да гледа Портър Уагонър в цялата му бляскава прелест. Господин Хариган само поклати глава и се засмя.

– Назад, о, Сатана! Все едно си ме научил да пуша марихуана, която взела, че ми харесала, а сега ми казваш: „Да знаете, че хероинът ще ви хареса още повече“. Не, Крейг, това ми е достатъчно. – И погали любящо телефона, както се гали спящо животинче. Например кученце, което най-накрая е успешно дресирано да ходи по нужда навън.

Четяхме „Уморените коне ги убиват, нали?“ през есента на 2008-а, а когато господин Хариган ме прекъсна по-рано един следобед (заяви, че танцовите маратони в книгата са го изтощили), отидохме в кухнята, където госпожа Гроган беше оставила чиния с овесени бисквити. Господин Хариган вървеше бавно, като се подпираше на бастуните си. Аз вървях след него с надеждата, че ще успея да го хвана, ако тръгне да пада.

Той седна с пухтене и болезнена гримаса и си взе бисквита.

– Милата Една. Обожавам тези сладки, а и ми раздвижват червата безотказно. Би ли сипал по една чаша мляко, Крейг? Докато наливах млякото, отново ми хрумна въпросът, който все забравях да му задам.

– Защо се преместихте тук, господин Хариган? Можели сте да отидете да живеете където си поискате.

Той вдигна чашата с мляко като за наздравица, както обикновено, а аз отвърнах на жеста, както обикновено.

– Ти къде би живял, Крейг? Ако, както се изрази, можеше да живееш, където си поискаш?

– Може би в Лос Анджелис, където снимат филмите. Мога да се хвана на работа да пренасям апаратура и постепенно да се издигна. – Тогава му споделих голяма тайна. – Навярно бих могъл да пиша сценарии.

Помислих си, че ще се изсмее, но той не го направи.

– Е, някой трябва да ги пише, тъй че защо да не си ти? Но няма ли да ти е мъчно за дома? Да видиш лицето на баща си, да занесеш цветя на гроба на майка си?

– О, ще се прибирам – отвърнах, но въпросът му – и това, че спомена майка ми – ме накара да се замисля.

– Исках пълна промяна – каза господин Хариган. – Като човек, прекарал целия си живот в големия град – израснах в Бруклин, преди кварталът да се превърне в... не знам, един вид цвете в саксия – и исках на старини да се махна от Ню Йорк. Исках да живея в някое малко градче, но не туристическо, не като Камдън, Кастин или Бар Харбър. Исках да живея някъде, където все още има неасфалтирани пътища.

– Значи сте дошли на точното място – отбелязах аз. Той се разсмя и си взе втора бисквита.

– Обмислях дали да не отида в Северна или Южна Дакота... или в Небраска... но в крайна сметка реших, че би било прекалено. Накарах асистентката да ми донесе снимки от различни градчета в Мейн, Ню Хампшър и Върмонт и се спрях на това. Заради хълма. Разкрива се хубава гледка във всички посоки, но не зашеметяваща. Зашеметяващите гледки привличат туристи, а точно тях исках да избегна. Тук ми харесва. Харесва ми спокойствието, харесват ми съседите и ти ми харесваш, Крейг.

Думите му ме зарадваха.

– Има и нещо друго. Не знам колко си чел за работата ми, но ако си чел нещо – или го направиш в бъдеще, – ще срещнеш многобройни мнения, че съм бил безскрупулен и съм се изкачил по онова, което завистливите и невежите наричат „стълбичката на успеха“. Не грешат съвсем. Създадох си врагове, признавам го. Бизнесът е като футбола, Крейг. Ако трябва да събориш някого, за да стигнеш до голлинията, по-добре го направи, иначе по-добре да не обличаш екипа и да не излизаш на игрището. Но когато мачът свърши – а за мен той свърши, макар все още да следя резултатите, – събличаш екипа и се прибираш вкъщи. Сега моят дом е тук. Това невзрачно кътче на Америка с единствения си магазин и училището, което ми се струва, че скоро ще затвори. Вече никой не се „отбива на по чашка“. Не ми се налага да ходя на работни вечери с хора, които винаги, винаги искат нещо. Не ме канят да присъствам на заседания на борда. Не съм принуден да ходя на благотворителни мероприятия, които ме отегчават до смърт, нито да се будя в пет сутринта от бръмченето на боклукчийските камиони по Осемдесет и първа улица. Ще ме погребат тук, в гробището „Елм“ сред ветераните от Гражданската война, и няма да се налага да използвам връзки или да давам подкуп на някой директор на отдел Гробищни паркове, за да получа хубав парцел. Това обяснение достатъчно ли е?

И да, и не. Господин Хариган си остана загадка за мен до самия край, че и след това. Но може би това важи за всички. Струва ми се, че живеем предимно сами. По собствен избор като него или просто защото така е устроен светът.

– Горе-долу – казах аз. – Поне не сте се преместили в Северна Дакота. Радвам се.

Той се усмихна.

– Аз също. Вземи си бисквита за из път и поздрави баща си от мен.

Поради намаляващия брой жители, от чиито данъци да се издържа, малкото ни училище с шест класни стаи в Харлоу наистина затвори през юни 2009 и аз се озовах изправен пред перспективата да изкарам осми клас на другия бряг на река Андроскогин в прогимназията в Гейтс Фолс с над седемдесет съученици във випуска вместо само дванайсет. През онова лято целунах момиче за пръв път, не Марджи, а най-добрата ѝ приятелка Реджина. Това беше и лятото, когато господин Хариган умря. Аз го намерих.

Знаех, че му е все по-трудно да се придвижва, както и че все по-често се задъхва, а понякога вдишваше от кислородната бутилка, която сега държеше до любимия си стол, но освен тези неща, които просто приемах за даденост, нямаше друг предупредителен знак. Предишният ден мина като всеки друг. Прочетох му две глави от „Мактийг“ (попитал бях дали може да прочетем още някоя книга на Франк Норис и господин Хариган се съгласи) и се заех да полея цветята в къщата, докато той преглеждаше имейлите си.

По едно време той вдигна очи към мен и каза:

– Хората започват да схващат.

– Какво?

Показа ми телефона.

– Това. Какво означава всъщност. На какво е способно. Архимед е казал: „Дайте ми достатъчно дълъг лост и ще повдигна света“. Е, това е този лост.

– Супер – казах аз.

– Току-що изтрих три реклами за продукти и поне десет политически послания. Нямам никакво съмнение, че раздават имейла ми по същия начин, по който списанията продават адресите на абонатите си.

– Добре че не знаят името ви – казах аз. Никът, който господин Хариган използваше за електронната си поща (много му харесваше да има ник), беше pirateking1.

– Няма и нужда, ако следят какво търся в интернет. Ще разберат какви са интересите ми и ще ми изпращат реклами според тях. Името ми няма никакво значение за тях. Важни са интересите ми.

– Да, спамът е много дразнещ – казах аз и отидох в кухнята да изпразня лейката и да я оставя в преддверието.

Когато се върнах, господин Хариган си беше сложил кислородната маска върху устата и носа и вдишваше дълбоко.

– Личният лекар ли ви я даде? – попитах аз. – Тоест, предписа ли ви я?

Той свали маската и отговори:

– Нямам личен лекар. Осемдесет и пет годишните мъже могат да ядат кюфтета на корем и вече не се нуждаят от доктори, освен ако нямат рак. В тези случаи докторът би им дошъл добре, за да им изпише рецепта за болкоуспокояващи. – Отнесъл се беше нанякъде. – Мислил ли си за Амазон, Крейг? За компанията, не за река Амазонка.

Татко понякога купуваше разни неща от „Амазон“, но аз не се бях замислял особено за компанията. Казах го на господин Хариган и го попитах какво има предвид.

Той посочи „Мактийг“, издание от поредицата „Съвременна библиотека“.

– Пристигна от „Амазон“. Поръчах я по телефона с кредитната си карта. Тази компания продаваше само книги. Беше едва ли не малка семейна фирма, но скоро може да се окаже една от най-големите и влиятелни корпорации в Америка. Усмивката от логото им ще стане повсеместна като емблемата на „Шевролет“ по колите или ето това на телефоните ни. – Той вдигна своя и ми показа нагризаната ябълка.

– Дразнещ ли е спамът? Да. Превръща ли се в хлебарката на американската търговия, множаща се и плъзваща навсякъде? Да. Защото спамът постига целта си, Крейг. Върши си работата. В съвсем скоро бъдеще спамът може да определя резултатите от избори. Ако бях по-млад, щях да сграбча този приходен поток за топките... – Той сви едната си ръка в юмрук. Не успя да я стисне напълно заради артрита, но схванах идеята. – И щях да стисна здраво. – В очите му блесна онзи поглед, който зървах понякога и изпитвах облекчение, че не е насочен към мен.

– Ще живеете още дълги години – казах аз в блаженото си неведение, че това е последният ни разговор.

– Възможно е, но искам пак да ти кажа колко се радвам, че ме убеди да приема това чудо. Накара ме да се замисля. А и ми прави компания, когато не мога да заспя вечер.

– Радвам се – отвърнах съвсем искрено. – Трябва да тръгвам. Ще се видим утре, господин Хариган.

И наистина го видях, но той не видя мен.

Влязох през преддверието на кухнята, както обикновено, и се провикнах:

– Здравейте, господин Хариган, дойдох.

Не получих отговор. Реших, че сигурно е в банята. Надявах се да не е паднал вътре. Когато влязох в хола и го видях да седи на фотьойла – с кислородната бутилка на пода, а айфонът и „Мактийг“ на масичката до него – се успокоих. Само че брадичката му беше клюмнала на гърдите и седеше килнат на една страна. Изглеждаше заспал. Ако наистина спеше, то за пръв път му се случваше да го прави толкова късно следобед. По принцип подремваше за един час след обяд, а докато пристигнех вече беше бодър и свеж.

Пристъпих напред и видях, че очите му не са напълно затворени. Зърнах долната извивка на ирисите му, но синьото вече не изглеждаше бистро. Изглеждаше замъглено, избледняло. Обзе ме страх.

– Господин Хариган?

Никаква реакция. Възлестите му ръце бяха отпуснати в скута. Един от бастуните му още стоеше подпрян до стената, но другият беше на пода, сякаш той се беше протегнал към него и го беше бутнал. Осъзнах, че чувам равномерното съскане на кислородната маска, но не и слабото му хрипливо дишане, звук, с който толкова бях свикнал, че рядко забелязвах.

– Господин Хариган, добре ли сте?

Направих още две крачки и посегнах да го побутна по рамото, за да го събудя, но отдръпнах ръка. Дотогава не бях виждал мъртвец, но си помислих, че май в момента виждам такъв. Отново посегнах към него, но този път не се уплаших. Стиснах рамото му (ужасно костеливо под ризата) и го разтърсих.

– Господин Хариган, събудете се!

Едната ръка падна от скута и увисна между краката му. Той се килна още по-настрани. Зърнах пожълтелите му зъби, като щифтове между устните. Трябваше да се уверя с абсолютна сигурност, че не просто е припаднал или заспал, преди да повикам помощ. Споходи ме спомен, съвсем краткотраен, но много ясен, как мама ми четеше приказката за лъжливото овчарче.

Отидох с омалели крака в банята в коридора, която госпожа Гроган наричаше санитарния възел, и се върнах с огледалото, което господин Хариган държеше там. Поставих го пред устата и носа му. Стъклото не се замъгли от топъл дъх. Тогава разбрах (макар че сега като си помисля, съм сигурен, че разбрах още когато ръката му падна от скута и увисна между краката му). Стоях в хола с мъртвец. Ами ако протегнеше ръка и ме сграбчеше? Разбира се, че не би го направил, харесваше ме, но си спомних за погледа му, когато каза – едва вчера! Докато още беше жив! – че ако бил по-млад, щял да сграбчи този приходен поток за топките и да стисне здраво. Спомних си и как беше свил юмрук, за да го демонстрира.

„Ще срещнеш многобройни мнения, че съм бил безскрупулен“, беше казал.

Мъртъвците не протягат ръце да те сграбчат, освен във филмите на ужасите, знаех това, мъртвите не са безскрупулни, мъртвите не са никакви, но все пак отстъпих назад, докато вадех телефона от джоба на панталона си и не свалях очи от господин Хариган, докато набирах номера на татко.

Татко каза, че сигурно съм прав, но че ще изпрати линейка за всеки случай. Попита ме дали знам кой е личният лекар на господин Хариган. Отвърнах, че той няма личен лекар (а от състоянието на зъбите му ставаше ясно, че няма и личен зъболекар). Казах му, че ще го изчакам, и така направих. Само че отвън. Преди да изляза, си помислих дали да не вдигна увисналата ръка обратно в скута му. Почти го направих, но в крайна сметка не намерих сили да я докосна. Щеше да е студена.

Вместо това взех телефона му. Не беше кражба. Мисля, че го направих от скръб, защото започвах да осъзнавам, че наистина е мъртъв. Исках нещо негово за спомен. Нещо, на което беше държал.

Погребението му беше най-голямото, състояло се някога в нашата църква. Най-дълга беше и процесията до гробището, съставена предимно от взети под наем коли. Присъстваха много местни хора, разбира се, включително Пийт Бостуик, градинарят, Рони Смит, който беше направил почти целия ремонт на къщата (и несъмнено беше забогатял от него), и госпожа Гроган, икономката. Дойдоха и други от градчето, защото в Харлоу харесваха господин Хариган, но повечето опечалени (ако наистина бяха опечалени, а не бяха дошли само за да се уверят, че господин Хариган наистина е мъртъв) бяха бизнесмени от Ню Йорк. Той нямаше роднини. Наистина никакви, нито един, нула. Дори някоя племенница или втори братовчед. Не беше женен, нямаше деца – вероятно една от причините, поради които татко първоначално нямаше желание да ме пусне да ходя в дома му, – а останалите беше надживял. Затова го беше намерило мъртъв именно съседското хлапе, на което плащаше, за да му чете.

Господин Хариган трябва да е знаел, че не му остава дълго, защото собственоръчно беше написал инструкции как да бъде изпратен в последния си път. Всичко беше съвсем простичко. Погребална агенция „Хей и Пийбоди“ беше получила депозит в брой още през 2004 г., достатъчно голям, за да покрие всички разходи, че и да останат малко пари. Нямаше да има сбирка след службата, нито бдение, но беше заръчал „да ме приведат в приличен вид, ако е възможно“, за да може ковчегът да е отворен на погребението.

Отец Муни трябваше да води службата, а аз трябваше да прочета откъс от четвърта глава на Послание до ефесяни: „Но бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайки си един другиму, както и Бог ви прости в Христа“. Видях как някои от бизнесмените се спогледаха, докато четях това, сякаш господин Хариган не беше проявявал голямо състрадание към тях, нито им беше прощавал.

Поискал бе да се изпеят три химна: „Бъди с мен, Боже“, „Старият очукан кръст“ и „В градината“. Проповедта на отец Муни не биваше да трае повече от десет минути, а отецът приключи само за осем, по-рано от графика и, според мен, постави личен рекорд. Като цяло свещеникът изброи всичко, което господин Хариган беше направил за Харлоу, като например, че беше финансирал ремонта на сградата на Съюза на фермерите и на покрития мост над река Роял. Основал беше благотворителен фонд в полза на общинския плувен басейн, но беше отказал той да бъде кръстен на него, както му се полагаше.

Отец Муни не обясни защо, но аз знаех. Господин Хариган твърдеше, че да кръщават разни неща на теб е не само нелепо, но и недостойно и ефимерно. След петдесет години, казваше той, дори след двайсет, се превръщаш просто в име върху паметна плоча, на която никой не обръща внимание.

След като изпълних задължението си да прочета откъса от Светото писание, седнах на първия ред до татко и погледнах ковчега с вазите с лилии в двата му края. Носът на господин Хариган стърчеше като носа на кораб. Казах си да не гледам, да не си мисля, че е смешно или страшно (или и двете едновременно), а да го запомня какъвто беше приживе. Хубав съвет, но очите ми не спираха да се връщат към лицето му.

Когато завърши кратката си реч, отецът подкани с жест опечалените да станат и ги благослови. После каза:

– Желаещите да си вземат последно сбогом могат да пристъпят към ковчега.

Разнесоха се приглушени гласове и шумолене на дрехи, когато присъстващите се изправиха. Вирджиния Хатлън засвири на органа много тихо и аз осъзнах – със странно усещане, което тогава не можех да назова, но години по-късно разбрах, че е усещане за нереалност, – че свири откъси от кънтри песни, сред които „Wings of a Dove“ на Ферлин Хъски, „I Sang Dixie“ на Дуайт Йоакам и, разбира се, „Stand By Your Man“. Значи господин Хариган беше оставил инструкции и с каква музика да го изпратят, а аз си помислих: „Браво на него!“. Образуваше се опашка, местните със спортните си сака и бежови панталони, редуващи се с бизнесмените от Ню Йорк с официални костюми и скъпи обувки.

– А ти, Крейг? – попита тихичко татко. – Искаш ли да го видиш за последно, или ще се въздържиш?

Исках нещо повече, но не можех да му кажа. Както не можех да му кажа и колко зле се чувствам. Вече бях осъзнал напълно, че наистина е мъртъв. Не се случи, докато четях от Библията, както му бях чел толкова много книги, а го осъзнах, докато гледах стърчащия му нос. Осъзнах, че ковчегът е кораб, който ще го отведе на последното му плаване. Кораб, който щеше да потъне в мрака. Идеше ми да заплача и плаках, но по-късно, сам. В никакъв случай нямаше да плача в църквата пред непознати.

– Да, но ще се наредя най-отзад. Искам да мина последен. Татко, Бог да го поживи, не ме попита защо. Само стисна рамото ми и се нареди на опашката. Аз излязох в притвора. Чувствах се малко неудобно със сакото, което ме стягаше в раменете, защото най-сетне бях започнал да раста. Когато краят на опашката се придвижи до средата на централната пътека и бях сигурен, че никой друг няма да се нареди, застанах зад двама костюмирани, които си говореха тихичко за – каква изненада – акциите на „Амазон“.

Докато стигна до ковчега, музиката беше спряла. Амвонът беше празен. Вирджиния Хатлън вероятно се беше измъкнала през задната врата да изпуши една цигара, а отецът сигурно беше в ризницата, за да съблече богослужебните одежди и да среши малкото му останала коса. Във вестибюла имаше няколко души, които разговаряха едва доловимо, но в църквата останахме само аз и господин Хариган, както в многобройните следобеди в къщата му на хълма, от която се разкриваше хубава гледка, но не чак зашеметяваща, за да привлече туристи.

Той беше облечен с тъмносив костюм, с който не го бях виждал преди. В погребалната агенция му бяха сложили малко руж, за да изглежда жив, само че живите хора не лежат в ковчези със затворени очи и последните струи дневна светлина не огряват мъртвите им лица преди да бъдат положени в земята завинаги. Ръцете му бяха сплетени, което ми напомни за начина, по който ги беше сплел, когато влязох в хола му само преди няколко дни. Приличаше на кукла с човешки ръст и не ми се искаше да го виждам по този начин. Не исках да оставам. Исках да глътна свеж въздух. Исках да отида при татко. Исках да се прибера вкъщи. Но първо трябваше да направя нещо, и то бързо, защото отец Муни можеше да се върне от ризницата всеки момент.

Бръкнах в джоба на спортното си сако и извадих телефона на господин Хариган. Последния път, когато го видях с него – още жив, а не килнат на стола или положен като кукла в скъпа кутия, – той каза, че се радва, че съм го убедил да задържи телефона. Каза, че му прави компания, когато не може да заспи нощем. Телефонът беше защитен с парола – както вече споменах, господин Хариган се учеше бързо, когато нещо привлечеше интереса му, – но аз знаех паролата: pirate1. Отключил го бях в стаята си вечерта преди погребението и бях отворил приложението за водене на бележки. Исках да му оставя съобщение.

Мислех си да напиша „Обичам ви“, но това нямаше да е съвсем искрено. Вярно, харесвах го, но изпитвах и известно подозрение към него. Мисля, че и той не ме беше обичал. Мисля, че господин Хариган никога не беше обичал никого освен майка си, която го отгледала след като баща му ги напуснал (бях проучил миналото му, естествено). В крайна сметка написах следното: „За мен беше чест да работя за вас. Благодаря ви за картичките и за лотарийните билети. Ще ми липсвате“.

Повдигнах ревера на сакото му, като се опитвах да не докосвам безжизнените му гърди под колосаната бяла риза... но кокалчетата ми се допряха до тях само за миг, и помня усещането и до днес. Бяха твърди като дърво. Пъхнах телефона във вътрешния му джоб и отстъпих назад. Тъкмо навреме. Отец Муни излезе през страничната врата, като оправяше вратовръзката си.

– Последно сбогом ли си взимаш, Крейг?

– Да.

„Не умирай, татко – помислих си. – Моля те, не умирай“.

Службата в гробище „Елм“ мина по-добре, защото беше по-кратка и защото се проведе на открито. Бизнес мениджърът на господин Хариган Чарлз – Чик – Рафърти изнесе кратка реч за различните благотворителни инициативи на клиента си и предизвика малко смях, когато разказа как той, Рафърти, трябвало да търпи „съмнителните музикални предпочитания“ на господин Хариган. Това беше единствената лична подробност за него, която Рафърти успя да изтъкне. Каза, че е работил „за и със“ господин Хариган в продължение на трийсет години, и нямах повод да се съмнявам в думите му, но изглежда не знаеше нищо за него като човек, с изключение на „съмнителните му предпочитания“ към певци като Джим Рийвс, Пати Лавлес и Хенсън Каргил.

Помислих си да изляза напред и да кажа на събралите се около гроба хора, че господин Хариган смяташе интернет за спукан водопровод, бълващ информация вместо вода. Помислих си да им кажа, че на телефона си имаше над сто снимки на гъби. Помислих си да им кажа, че обичаше овесените бисквити на госпожа Гроган, защото раздвижваха червата му безотказно, и че когато си минал осемдесетте, вече няма нужда да пиеш витамини и да ходиш на лекар. Когато си минал осемдесетте, можеш да ядеш кюфтета на корем.

Но си замълчах.

Този път отец Муни прочете от Библията откъса как всички ще се въздигнем от смъртта като Лазар в онази паметна утрин. Отново ни благослови и службата приключи. След като ние си тръгнехме, за да се завърнем към обичайното си ежедневие, господин Хариган щеше да бъде спуснат в земята (с айфона в джоба си, благодарение на мен), пръстта щеше да го покрие и аз повече никога нямаше да го видя.

Преди с татко да си тръгнем, господин Рафърти дойде при нас. Каза, че ще хване самолет за Ню Йорк чак на следващия ден, и попита дали може да се отбие вкъщи тази вечер, за да обсъдим нещо.

Първата ми мисъл беше, че иска да говорим за отмъкнатия айфон, но не виждах как господин Рафърти би могъл да знае, че съм го взел, а и в крайна сметка го бях върнал на собственика му. „Ако ме пита – помислих си, – ще му кажа, че всъщност аз съм му го подарил“. А и как можеше телефон за шестстотин долара да е от значение, след като наследството на господин Хариган несъмнено възлизаше на огромна сума?

– Разбира се – каза татко. – Заповядайте на вечеря. Правя страхотни спагети болонезе. Обикновено вечеряме към шест.

– Благодаря за поканата. – Господин Рафърти извади бял плик с името ми, написано върху него с познат почерк. – Това ще обясни за какво искам да говорим. Получих го преди два месеца и бях инструктиран да го задържа, до... хм... случай като този.

Щом се качихме в колата, татко избухна в смях, толкова силен и гръмък, че очите му се насълзиха. Смееше се и удряше по волана, пляскаше се по бедрото, бършеше сълзи и продължаваше да се смее.

– Какво? – попитах го, когато смехът му започна да утихва.

– Защо се смееш?

– Защото е невероятно смешно. – Той спря да се смее, но продължи да се подхилква.

– За какво говориш?

– Мисля, че те е включил в завещанието си, Крейг. Отвори плика. Виж какво пише.

В плика имаше само един лист, който представляваше типично комюнике в стил Хариган: нямаше цветя и сърчица, нямаше дори обръщението „Скъпи“, а направо минаваше на въпроса. Прочетох го на татко на глас:

Крейг, ако четеш това писмо, значи съм мъртъв. Оставих ти 800 000 хиляди долара в попечителски фонд. Попечителите са баща ти и Чарлз Рафърти, който е мой бизнес мениджър и ще служи като изпълнител на завещанието ми. Изчислих, че тази сума ще е достатъчна, за да покрие четиригодишно висше образование и по-нататъшно обучение, ако решиш да продължиш. Би трябвало да останат достатъчно пари, за да подпомогнат началото на кариерата, която си избереш.

Спомена, че искаш да станеш сценарист. Ако наистина е така, избери това поприще, естествено, макар да не одобрявам. Има един вулгарен виц за сценаристите, който няма да разказвам тук, но го потърси на телефона си с ключови думи „сценаристът и начинаещата актриса“. В него се крие истина, която мисля, че ще разбереш дори на твоята възраст. Филмите са ефимерни, докато книгите – хубавите книги – са вечни или поне се доближават до вечността. Ти ми прочете много хубави книги, но още хубави книги чакат да бъдат написани. Само толкова ще кажа.

Макар баща ти да има право да налага вето върху всичко, свързано с попечителския ти фонд, разумно бибило да не упражнява това си право относно инвестициите, които предлага господин Рафърти. Чик познава добре пазарите. Дори с разходите за университетски такси твоите 800 000 долара могат да нараснат до един милион, че и повече, докато навършиш двайсет и шест, когато сумата ще бъде на твое разположение и ще можеш да я харчиш (или инвестираш – това винаги е по-разумното решение), както желаеш. Следобедите, които прекарахме заедно, ми бяха много приятни.