Стихотворения I място (I – II клас) рапър в училище елина папазян – iiг

В училище отивам с радост всеки ден,

на изобразителното съм голям фен,

на математиката изпадам в плен,

английски… ооо, без мен!

Татко ме взема с ситроен

и ме води в зоологическата да видя елен.

На обяд пак ще хапвам кренвирш „КЕН“

и ще полетя като СУПЕРМЕН.

I МЯСТО (III – IV КЛАС)

УЧИЛИЩЕ НАШЕ

АНА НИКОЛОВА – IV^Б

Нашето училище

изобщо не е мъчилище.

И учене, и веселие,

и учители, пълни с доверие!

Аз Ана се наричам

и училището свое обичам!

Днес е мое,

утре ще е твое –

„Иван Вазов“, ний сме твоите деца,

винаги ще бъдеш в нашите сърца!

ПРОЗА

I МЯСТО (I – II КЛАС)

ЩАСТЛИВОТО ДЕТЕ

НЕДА НЕДЕВА – II^Г

Какво е за мен щастието? Да имаш семейство, дом, приятели, да ходиш на училище, да правиш това, което обичаш и харесваш, да се чувстваш добре.

Аз съм щастливо дете. Имам семейство. И то голямо, шумно и весело. Имам прекрасни мама, татко и двама братя. Много ги обичам и знам, че и те ме обичат. Много, страшно много ме обичат. Е, понякога с братята ми се поскарваме. Но е за кратко. Обичам да сме заедно! Да си говорим, да се гушкаме, да си играем, да измисляме разни неща… Много обичам празниците и вечерите у дома. Тогава всички роднини се събираме, разговаряме, пеем. Толкова е хубаво!

А колко деца имат семейство като моето? Колко от тях са изоставени и сами? Някои нямат мама, други татко. На някои родителите са отишли на небето. Други нямат братя и сестри и са самотни. Мама ни е водила в домове за деца без родители. Купуваме нещо сладичко, купуваме книжки, с Любчо правим картички или пък им даваме от нашите играчки. Там децата изглеждат тъжни. Може би няма кой да ги помилва и прегърне. Няма кой да им прочете вечер приказка и да им каже „Обичам те“. А това е много, много тъжно.

Аз съм щастливо дете. Имам дом. Голям, топъл и уютен. Хубаво ми е да се прибирам вкъщи. У дома се чувствам най-добре. Имам си стая – моя и на Любчо. Брат ми Ради също си има своя стая. Наше задължение е да се грижим за реда и чистотата в тях. Там учим и играем.

А колко деца са без дом? Колко от тях няма къде да се приберат? Или, ако имат дом, там е студено и тъжно. Колко деца по света живеят в мизерия? Веднъж гледахме филм за едно дете. То живееше на улицата в един кашон. Дали има много деца, които живеят така, на улицата? Ако има, това е много, много тъжно.

Аз съм щастливо дете. Имам много приятели. В училище, в квартала, в танцовата. Те са много добри деца. Заедно си играем, помагаме си. Е, понякога се караме. Но после си прощаваме. Искам да им кажа, че много, ама много ги обичам!

А колко деца имат приятели като моите? Виждала съм деца, които не искат да имат приятели. Искат да са сами. Други пък имат лоши приятели и заедно правят лоши неща. Тези деца сигурно не знаят какво е да имаш истински добри приятели. А това е много, много тъжно.

Аз съм щастливо дете. Ходя на училище. В любимото ми училище „Иван Вазов“. Тук ми е много приятно. Обичам си учителката. Много я обичам. Тя е много добра и хубава. Обичам си съучениците. Е, понякога се поскарваме. Но бързо се сдобряваме. Тук учи и братчето ми Любен. Тук са неговите приятели, които са и мои приятели. И той има много добра госпожа. Като ме види, все ме мила по бузката.

А колко деца не ходят на училище? Може би са бедни и нямат парички. А дали учат в хубаво училище като моето? Може някои да имат лоши съученици. Гледала съм по телевизията как някои деца са бити и тормозени в училище от други деца. Тези деца сигурно не са щастливи и не им е приятно в училището, където учат. А това е много, много тъжно.

Аз съм щастливо дете. Много обичам да танцувам и играя в танцов състав. Много ми харесва да ходя на репетиции. Вече играя в два танца. Там намерих нови приятели.

А колко деца правят това, което обичат? Може би не знаят какво харесват и могат да правят добре. Може и родителите им да не ги пускат. Познавам такива деца. А това е много, много тъжно.

Аз се чувствам добре. Щастлива съм. Имам всичко на света. Само искам да свиря на китара. Но мама ми е обещала, че ако се уча добре, ще ме запише.

А колко деца се чувстват така? Колко от тях са щастливи? Дали имат това, за което си мечтаят? Ако не се чувстват като мен, това е много, много тъжно. А това ме натъжава и взема част от моето щастие.

И сега ще ви кажа най-голямото си желание. Искам всички около мен да са живи и здрави, много щастливи и усмихнати.

I МЯСТО (III – IV КЛАС)

СТРАННОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ

НИЯ РОСЕН ДАСКАЛОВА – III^Б

Един ден с моята приятелка Ели си играехме на пътешествия. Всяка казваше чужд град и разказваше нещо за него.

Аз казах: „Париж“. Изведнъж се озовахме точно там. С Ели се зарадвахме и веднага отидохме до Айфеловата кула. Очакваше ни изненада, защото тя се беше превърнала в училище с чудесна гледка към цял Париж. Знаете ли, че колкото по-високо се качвахме, кулата се накланяше? Разходихме се и слязохме, а Ели бързо каза „Лондон“. Още не бе изрекла думата и бяхме там. Намирахме се точно пред едно лондонско такси. Качихме се в него. То ни откара до Биг Бен, а той се беше превърнал във водна пързалка. Така разбрахме, че нашите мечти се сбъдват много бързо. Започнахме една през друга да казваме имена на градове и държави. Аз казвам „Мюнхен“, тя казва „Рим“, аз казвам „Барселона“, тя – „Китай“, аз – „Ню Йорк“ и така, докато не изчерпахме идеите.

Накрая, защото и двете сме любопитни, едновременно казахме: „ Арктика“. И какво стана – толкова студ, виелици, толкова сняг… Огледахме се … и се озовахме в Русе. И двете много се учудихме.

Имало едно време едно малко момиченце, което се казвало Бети. Неговата майка умряла и баща ѝ се оженил за друга жена. Мащехата ѝ била много суетна и по цял ден мислела как да се разкрасява, докато мъжът ѝ ходел да сече дърва в гората и да ги продава в близкия град.

Малката Бети отрано започнала да се грижи за цялото домакинство. Сутрин ставала рано, по тъмно, за да сложи хляба да се пече, след това отивала на двора да нахрани животните, а след това започвала да готви, а понякога и да шие.

Така минавали дните на Бети в много грижи и неволи. Един ден помолила баща си да ѝ разреши в неделя да отиде в гората, да си набере гъбки и да се разходи.

Неделното утро дошло. Бети взела кошничката си и потеглила за гората.

След известно време уморената Бети седнала под едно дърво. Изведнъж тя си спомнила за майка си и за топлата ѝ прегръдка. Толкова много ѝ липсвала! Домъчняло ѝ и една сълза се отронила от окото ѝ.

• 
  Мило момиче, - рекло дървото – аз пораснах високо и клоните ми са толкова силни, защото ветровете не бяха милостиви към мен. Те ме брулеха и шибаха, а аз само се превивах, но се държах здраво за корените си. Така и ти погледни на сегашните си неволи като на силни ветрове в живота ти! Знай, че те ще те направят една силна и красива девойка, пред която няма да има никаква трудност, с която да не можеш да се справиш.