Стопански факултет



Дата12.06.2017
Размер342.31 Kb.
#23344
ТипАнализ





Видове риск

Изготвил: Mихаела Добромирова Цочева, Фак. номер: 7465, Специалност: Стопанско управление, Курс: Първи, Група: Пета, Преподавател: Ас. Албена Антонова




София

11/30/2010




Стопански факултет


СЪДЪРЖАНИЕ:




Увод 3

I. Управление на риска 3

Същност на риска 4

Видове риск 5

Управление на риска 9

II. Инвестиционен риск 11

Инвестиции и риск 11

Методи за оценка на инвестиционни проекти 14

Нетна настояща стойност 14

Вътрешна норма на възвръщаемост 15

Анализ разходи-ползи: 16

III. Банков риск 17

Кредитна политика и управление на риска 17

Валутен риск 22

Особености на риск мениджмънта в банките 24

IV. Застрахователен риск 26

Същност на застраховането 26

Застраховане и риск 28

Заключение 30

Библиография: 31




Увод

Рискът е явление, което неизменно съпътства съвременните процеси, които протичат в обществените отношения, независимо дали става дума за икономически, социални, политически или др. тип такива. Предпоставките за неговото съществуване са различни, като понякога са дори противоположни една на друга. В контекста на динамиката, с която се променя външната среда в съвременния свят, въпросът за рисковете и тяхното управление придобива голямо значение.

На практика управлението на риска е интегрална част от общото управление на процесите. От това каква политика и методи за неговото управление ще избере съответното ръководство зависи и как ще се развива цялата организация. В настоящата работа ще разгледаме спецификите на риска в три много динамично-развиващи се направления в съвременното стопанство – инвестициите, банковата сфера и застраховането, както и някои от методите за неговия мениджмънт.

I. Управление на риска




Същност на риска

Най-общо казано рискът е вероятността да се случи или не определено събитие, което би повлияло върху целите на съответния индивид или организация. Същността на риска може да се търси и чрез етимологически анализ на думата:„ понятието „риск” (riscio) има латински произход и означава опасност, несигурност и решение, чиито резултат е неизвестен. Той често се свързва с възможност за настъпване на вреда, неуспех или загуба, като това негово значение определя негативната страна на риска. Възможността за максимизиране на печалбата от предприемане на рисково действие е свързана с неговата позитивна страна. Рискът е неизбежен по своя характер и засяга всички аспекти на социалния и икономическия живот.”1

Позитивната страна на риска се свързва с очакванията на съответния предприемач. Всяка предприемаческа дейност е свързана с известно надценяване на собствените възможности и конкурентни предимства, което от своя страна води до повишена самоувереност. От тази гледна точка поемането на риск се базира на очаквано реализиране на потенциалните възможности, като неблагоприятните последствия се считат за слабо вероятни.

Негативният аспект се състои в предпазливостта, с която даден предприемач започва някаква инициатива. Стремейки се да избегне негативните последици, свързани с реализирането на рисковата възможност, той е склонен да вложи повече усилия и ресурси за да се презастрахова. В този смисъл рискът е потенциална възможност за настъпването на негативни последствия от определено събитие.

Рискът е ориентиран към реализирането на положителни резултати за организацията в несигурна външна среда. В същото време обаче той е свързан с избор на една измежду няколко налични алтернативи и тези резултати могат да бъдат и негативни, още повече ако предварителната информация е недостоверна или непълна. За това е важен управленският потенциал на субекта, правещ избора между тези варианти. Освен това проявлението на риска е свързано и с различни регулиращи механизми от правно и етично естество, които задават границите на това проявление и регламентират статута на организацията.

Следователно организацията се стреми да минимизира вероятността от реализирането на негативният за нея вариант и последващото му отражение върху нея. Предприетите мерки в тази насока обаче не могат да премахнат напълно риска. Винаги има някакъв остатъчен риск, който съществува през цялото време на действие на мерките. Ето защо организацията трябва предварително да прецени дали нивото на този остатъчен риск е приемливо за нея или ще са необходими и допълнителни действия за неговото минимизиране.

Рискът е свързан и с личното му осъзнаване от страна на дадено лице под формата на усещане за несигурност. Тя се изразява в негативната оценка, която лицето дава на определено събитие в бъдещето. Несигурността настъпва в следствие на дефицита на знания, на голямата неопределеност, характеризираща дадена ситуация, на големия размер на възможните щети, които могат да настъпят, и на тяхното отражение върху живота на хората. Тя е налице дотолкова, доколкото явлението, към което се отнася, не е опознато и дефинирано и не са установени закономерностите на неговото протичане.

Най-често рискът настъпва в следствие действието на случайни фактори, които предизвикват колебания в неговото проявление. Това най-често може да се наблюдава при природните явления. Случайните фактори са обективни по своята същност и не зависят от волята на индивидите. Възможно е обаче рискът да се прояви и след човешката намеса, какъвто е случаят с грешките, които се допускат при оценката на потенциалните вреди, които могат да настъпят. Тези грешки са резултат както от използването на неподходящи методи и средства за оценка, така и от субективни фактори, свързани с личността на оценяващия.



Видове риск

Възможни са различни класификации на видовете риск според различните признаци и критерии за постигане на поставените цели. Според възможния резултат рисковете могат да бъдат разделени на чисти и спекулативни. Чисти са тези рискове, които изразяват възможността за получаване на отрицателни или нмулеви резултати. Спекулативните, от своя страна, са свъразни с възможността да се реализира както положителен, така и отрицателен резултат.



Според разлините класификационни признаци могат да се разглеждат следните видове риск2:



    • Според начина на възникване:

      • Субективен – характеризира се с висока степен на способности на вземащия решение, образование, квалификация; или обратно – неразвити способности за ориентиране към рискови действия, недостатъчен опит и образование;

      • Обективен – характеризира се с недостиг на информация, природни бедтсвия, пазарни флуктуации; промени в законодателната, данъчната, финансовата сфера.

        • Според етапа на решаване на проблема:

      • На етап „вземане на решение” – характеризира се с грешки при прилагането на методите за определяне равнището на риск поради дефицит на информация; или обратно – поради използването на качествена информация и развита интуиция;

      • На етап „реализиране на решението” – възможни са грешки при реализацията на решението, неочаквани влияния на субективни фактори.

        • Според мащаба:

      • Локален, на ниво „предприемач” – отнася се само за отделната организация и нейните звена;

      • Регионален – отняся се за предприемачеството в конкретния икономически регион;

      • Национален – отнася се за предприемачеството на макроикономическо равнище в съответната държава;

      • Международен – свързан е с измененията в конюктурата на световния пазар.

        • Според сферата на възникване:

      • Външен – свързан е с неочаквани изменения в икономическата политика, в макроусловията за възпроизводство; със стихийни бедствия и валутни колебания;

      • Вътрешен – свързан е със спецификата на предприемаческата дейност.

        • Според възможността да бъде застрахован:

      • Поддаващ се на застраховане – свързан е с възможността да се направи количествена оценка на вероятностното разпределение на размера на потенциалните щети, отговорността за които се поема от застраховател;

      • Неподдаващ се на застраховане – това са катастрофични, мащабни рискове, за които една организация не е в състояние да поеме отговорност за покриване на загубите.

        • Според сферата на дейността:

      • Производствен – възниква във връзка с принудителните престои в производствената дейност, с излизане от строя на производствени фондове, загуба на обротни средства, несвоевременно доставяне на оборудване и материали;

      • Търговски – поражда се от неочаквани промени в състоянието на пазара и други условия на търговската дейност;

      • Имуществен – свързан е с опасността от повреда или унищожаване на имущество поради небрежност, кражба, техническо претоварване и др.;

      • Транспортен – свързан е със загубите при транспортирането на стоки по въздух, земя и вода;

      • Иновационен – свързан е с неопределеността в иновационната дейност (от формулирането на началната идея и нейното материализиране, до крайната реализация на продукта на пазара);

      • Финансов – свързан е с възможните загуби на финансови ресурси.

        • Според източниците на финансов риск:

      • Инфлационен / Дефлационен – свързан е с обезценката на паричната единица в следствие повишението на общото равнище. Дефлационен – в следствие влошаване на икономическите условия и спад на печалбите поради намаление равнището на цените;

      • Валутен – показва загубите в следствие на неблагоприятни промени в обменния курс на националната парична единица (при външнотърговски сделки, кредитни операции и др.);

      • Риск на ликвидността – показва загуби поради промяна в качеството на и условията за покупко-продажба на ценни книжа и др. активи;

      • Риск на пропуснатите ползи – показва възникването на косвена загуба поради непредприемане на дадено действие;

      • Риск за намаление на дохода – свързан е със загуби в следствие промени в лийвените проценти (по кредити или депозити), портфейлни инвестиции и др.;

      • Борсов риск – свързан е със загуби при борсови сделки, породени от промяна в цените на търгуваните активи;

      • Селективен – отнася се към неправилния избор на видовете вложения на капитала или конкретните ценни книжа в инвестиционния портфейл.

        • Според възможността за диверсификация:

      • Систематичен – присъщ за една или друга предприемаческа дейност като цяло и имащ масов характер на проявление;

      • Специфичен – свързан с получаването на определен доход от конкретна операция в дадена сфера на дейност и има спорадичен, немасов характер на проявление.

        • Според степента на допустимост:

      • Минимален – характеризира се с равнището на възможните загуби от разчетната печалба в границите от 0 до 25%;

      • Повишен – потенциалните отклонения от разчетната печалба не превишават 25-50%;

      • Критичен – характеризира се с възможни загуби в размер на 50-70%;

      • Недопустим – Възможните загуби са близки до размера на собствените средства, което е еквивалент на банкрут на фирмата. Коефициентът на риск е между 75 – 100%.

Управление на риска

Управлението на риска изисква наличие на необходими условия в системата на една организация, които се изразяват в : Стратегически план за развитие и годишни оперативни планове; ресурсна осигуреност на целите и мерките в дългосрочен план – човешки ресурси, материални активи, финансови средства, достатъчна и достъпна информация. То има две основни функции: функция, свързана с обекта на управление и функция, свързана със субекта на управление. Към първата се отнасят организацията по проблемите на риска; вложеният капитал; мерките за намаляване размера на риска; икономическите отношения и връзката между субектите на стопанския процес. Към втората спадат прогнозирането, организацията, координирането, регулирането, стимулирането и контролът.

При прогнозирането се разработват перспективи за финансовото състояние на обекта към един бъдещ момент. Организирането има за цел обединяването на различни хора за реализиране програмата за управление на риска. Регулирането е такъв процес, при който се въздейства върху обекта на управление с цел неговата устойчивост. При координацията се постига синхрон в дейностите на всички звена, участващи в процесите. Стимулирането е насочено към повишаване мотивацията на екипа. Контролът цели периодичното проверяване на изпълнението на целите, свързани с намаляване на риска.

От стратегическа гледна точка всяко управленско решение е съобразено с възможните рискове, съпровождащи осъществяваните дейности. Управлението на риска винаги има предвид предпазването от загуби, ограничаване действието на вече случили се събития или компенсиране на понесените загуби. Възможни са две позиции по отношение на управление на риска – пасивна и активна. Пасивната позиция на стопанския субект се изразява в изчаквателно поведение по отношение настъпването на риска, а след настъпването му се предприемат мерки за неутрализиране на последиците от това. Активната позиция, обратно, търси вземането на превантивни мерки за ограничаване възможността от реализиране на определен риск.

На практика съществуват рискове, които не подлежат на управление. Причината е, че те се дължат на външни фактори, които са извън човешките възможности за каквато и да е намеса. Те са в основата на неопределеността, която неизменно присъства в обективната действителност, подсилвана от редица динамични фактори, влияещи върху средата. Все пак повечето рискове са познати и реализацията им може да се предвиди. Те произтичат от естеството на всяко целенасочено действие и могат да са следствие от небрежност, пропуски, грешки, недостатъчен контрол върху производството, технологичния режим, качеството, безопасността на работното място, неизпълнението на клаузи по сключени договори и т. н. Този тип рискове, именно поради фактът, че са познати, позволяват по-ефективно управление и по-широк диапазон на въздействие.

II. Инвестиционен риск




Инвестиции и риск

Инвестициите представляват използването на финансови ресурси под формата на дългосрочни капиталови вложения целящи увеличаване активите на компанията и реализирането на печалба. Те са механизъм за насочване на паричните средства в активи, които имат задачата да постигнат процент на рентабилност или норма на възвращаемост, по-високи или равни на пазарния лихвен процент.

Инвестирането, за разлика от спестяването, има за задача да реализира по-голям доход в определен бъдещ период. То се характеризира главно чрез съотношението риск - доходност. Прието е, че търсенето на по-голяма доходност е свързано с поемане на по-висок риск и обратното, ниско-рисковите инвестиции носят по-малка доходност. Препоръчителният хоризонт на инвестиране в колективни инвестиционни схеми е средносрочен или дългосрочен. Личните предпочитания на всеки инвеститор за поемане на риск са определящи при избора на подходяща инвестиция.

Инвестиционният процес, както и всички други стопански процеси, е свързан с известна степен на риск относно осъществяването му. Този риск представлява „...възможността определено събитие или очакван резултат да се осъществи или не. Той се измерва (оценява) със съответната вероятност, респективно – стандартно отклонение. Между него и понятието „несигурност” следва да се прави разлика, тъй като при несигурността въобще не е известно какво точно ще се случи. Следователно при инвестиционните решения е необходимо предварително отчитане на рисковите обстоятелства и видовете риск. В икономическата литература се говори за различни видове риск: общ и специфичен; систематичен и несистематичен, субективен и обективен; валутен; ликвиден; бизнесриск; финансов риск; катастрофичен риск и т.н. Те се обосновават и изучават от отделните направления в икономиката.”3

Когато определен инвеститор търси най-подходящия и рентабилния за него вариант относно бъдещето си начинание той не можа директно да сравнява паричните потоци, които би донесло всяко начинание, защото парите снижават своята стойност с течение на времето, като се получава така, че една номинална парична сума в момента е по-висока от ценността на същата номинална сума след определен период от време. Основната причина за това е инфлацията, която е такъв процес, при който се наблюдава покачване на общото равнище на цените или свиване на предлагането и нарастване на паричната маса в икономиката, което от своя страна неизбежно води до тяхното обезценяване и намаляване на покупателната им способност. Следователно, за закупуването на една и съща стока е много по-вероятно да са необходими повече пари в един бъдещ момент, отколкото в настоящия.

Бъдещите парични потоци са тези, които влияят в най-силна степен върху чувствителността на инвестиционната оценка. Това е така, защото те са свързани с висока степен на неопределеност. Високата неопределеност съответства на широкия спектър, в който се движи вероятността от отклонения в прогнозите парични потоци. Рискът при инвестиране в реални активи е породен от различни причини4:



  • Чувствителна разлика между момента на оценяване на инвестиционните проекти и периода, за който се отнасят оценките за обем на пазара, пазарен дял, равнище на доходи и т.н.;

  • Оценяване на бъдещите условия на основата на минал опит, защото то не дава достатъчни гаранции, че прогнозите технологично развитие и обновяване на продукцията са надеждни;

  • Непълна информация и голям субективизъм при интерпретирането й;

  • Погрешна интерпретация на връзката между факторите, влияещи върху ефективността на бъдещия обект;

  • Недостатъчен брой инвестиционни проекти от различен тип и мащаб, които са разработени от компанията за определен период. По тази причина е трудно да се комбинират проекти с различен риск и възвръщаемост;

  • Недостатъчен технически, организационен, икономически и управленски опит за оценка на проекти в компанията.

Оценката на инвестиционния процес трябва да се прави не само по сценарии, които прогнозират потенциалната доходност на инвестиционното решение, но да се отчитат и несигурността от изпълнението на тези сценарии вследствие промени в икономическите условия, неизпълнение на етапи на прогнозираната стратегия, пречки в развитието и т.н. Факторите на неопределеност, несигурност и неочаквани пречки характеризират риска на инвестицията. Ето защо е необходимо „да се имат предвид всички рискове, които могат да доведат до глобално негативно отклонение за постигане целите на стопанската единица. Пренебрегването на който и да е, на пръв поглед дори несъществен елемент на рисковата ситуация, може да доведе до непредвидими последици за стопанската единица. Оценката на рисковата ситуация може да бъде извършена чрез анализ на наличната отчетност. На базата на информацията от нея се правят изводи за протичането на риска през минали периоди. Те служат за прогнозиране на развитието на риска в бъдеще, като същевременно е необходимо да се отчитат настъпилите промени.”5

Рисковете в инвестиционните проекти са от най различно естество. Могат да се отнасят до нарушаване синхронността между доставките на оборудването и етапите в инвестиционния процес; удължаване на сроковете за изпълнение; невъзможност да се обезпечи производството на разчетения обем продукция и т.н. Тези рискове, обаче, могат да имат и външен за инвеститора характер и да са резултат от динамиката и конюктурните колебания в икономиката; промени в цените на суровините и материалите; промени в инфраструктурата; промени на лихвените проценти; промени в данъчната и амортизационната политика; различни санитарни норми и регламентирани екологични стандарти. Съществуват и политически рискове, свързани с взаимоотношенията на фирмата инвеститор с външни за страната кредитори, доставчици и клиенти; членство на страната в международни икономически организации; промяна в митнически режими и т.н.


Методи за оценка на инвестиционни проекти

За да избере дадена фирма дали и колко средства да инвестира в начинанията си тя следва предварително да анализира доколко това ще й донесе печалба в един бъдещ момент, а ако съществуват различни алтернативи за инвестиции – коя ще бъде най-рентабилната от тях. За това съществуват много методи на анализ, един от които е финансовият анализ. Целта на финансовия анализ е да докаже финансовата устойчивост на инвестиционния проект и да конкретизира неговата ефикасност.



Нетна настояща стойност


Основен метод е методът за изчисляване на Нетната настояща стойност (ННС) на дадена инвестиция, която служи за определяне на нейната доходност. Тя се базира на това, че стойността на парите се променя във времето и едно и също количество пари може да бъде по-ценно в настоящия момент, отколкото в бъдещ такъв. Когато разходите и приходите по инвестиционен проект са разхвърляни през различни години, може да се мери доходност единствено, ако всички парични потоци бъдат отнесени към един и същи момент, обикновено началният.

Изчисляването на ННС на парите се базира на дисконтиране на бъдещи парични потоци и отчитане изменението на стойността на парите във времето. Нетната настояща стойност на инвестицията представлява сума от всички разходи и нетни парични приходи в резултат пряко от проекта, които са били коригирани към първата година. С други думи, ННС илюстрира дали, взимайки предвид променящата се с времето стойност на парите, проектът ще донесе финансова принадена стойност

Нетната настояща стойност представлява дисконтираната стойност на всички парични потоци към днешна дата с избран конкретен дисконтов фактор. Дисконтирането е процес аналогичен с олихвяването, само че в обратна посока. Ако при олихвяването търсим бъдещата стойност на дадена настояща сума, то при дисконтирането имаме бъдещата й стойност и искаме да знаем каква е тя в настоящия момент. Когато проектът се финансира чрез кредит, най-подходящо е за дисконтова норма да се избере лихвата по кредита. Когато нетната настояща стойност е положително число, проектът е рентабилен.

Формулата за изчисляване на Нетна настояща стойност (NPV) е:




където:

CFi e i-ят пореден паричен поток генериран от инвестицията;

CFo e първият паричен поток, т.е. стартовия. По принцип той е с отрицателен знак, защото това е сумата, която инвеститорът влага в проекта в инвестицията;

n е броят периоди;

i e пореденият период;

r е дисконтовият фактор.



Вътрешна норма на възвръщаемост


Другият базов показател за оценка на финансовата ефективност на инвестиционните проекти е вътрешната норма на възвръщаемост (IRR). IRR представлява онази норма на дисконтиране, която изравнява сумата на дисконтираните положителни парични потоци със сумата на отрицателните (разходни) парични потоци породени от проекта. С други думи казано, IRR е процентът на дисконтиране, при който нетната настояща стойност става равна на нула. Ако използваме формулата за намиране на нетна настояща стойност, то вътрешната норма на възвръщаемост ще бъде процентът на дисконтиране в следното уравнение:

За да оценим ефективността на един проект с помощта на показателя IRR е необходимо да знаем какъв е пазарния лихвен процент. За пазарен лихвен процент може да използваме лихвения процент при който банката би ни отпуснала заем. В този случай ако:

IRR>r – проектът се приема

IRR

IRR=r – проектът е на границата изгоден/неизгоден
Ако не разполагаме с финансов калкулатор или компютърна програма вътрешната норма на възвръщаемост е трудно изчислима. Това става най-често с помощта на т. нар. метод на пробата и грешката. Той се състои в следното – даваме произволни стойности на нормата на дисконтиране до момента, в който открием една норма на дисконтиране, при която NPV>0 и друга норма на дисконтиране, при която NPV<0. След което извършваме т.нар. линейно интерполиране, което става по следната формула:

r1 – норма на дисконтиране, при която NPV>0

r2 – норма на дисконтиране, при която NPV<0

Анализ разходи-ползи:


Целта на анализа “приходи-разходи” е да се изчисли т.нар коефициент “приходи-разходи” или индексът на рентабилността. Индексът на рентабилността показва каква стойност (доход) се получава от всеки лев първоначални инвестиции като се съблюдава времевата стойност на парите. Формулата, по която се намира индексът на рентабилността е следната:

Критерият за избор на проект е следният:

Ако PI>1 проектът се приема

Ако PI<1 проектът не се приема

Ако PI = 1 проектът е на границата изгоден/неизгоден

III. Банков риск

Кредитна политика и управление на риска

Понякога се счита, че рисковете в банковия сектор са по-малки от тези в другите сфери на икономиката поради завишения надзор, който се упражнява върху банките от страна на държавата, и в частност от централните банки. Финансовата криза обаче, която вече се превърна в глобална опроверга напълно това схващане, най-малкото поради фактът, че кризата започна точно от този сектор. Донякъде наличието на банков надзор води до нарастване на риска от банкови фалити, тъй като намалява стимулите на мениджърите на банката да осъзнаят и да поемат собствената си отговорност по отношение на управлението на банковия риск. Ако централната банка прави регулярни инспекции на банките, част от техните директори приемат, че, ако има проблеми, надзорният орган ще ги уведоми и ще им даде насоки за действие и съответно не смятат за необходимо сами да се занимават сериозно с управление на риска. Освен това голяма част от мениджърите на банки започват да смятат, че доброто банково управление се състои в спазване на наредбите и регулациите, наложени от централната банка. По този начин мениджърите на банката предават част от отговорността си на надзорния орган и резултатът е увеличаване на риска от банкова нестабилност вместо намаляване, което е целта на банковия надзор.

Всяка банка се реализира в границите на наличните ресурси. Тя може да осъществява безналични плащания в полза на други банки, да им предоставя кредити, и да получава полагащия й се размер от ликвидните им средства. Работата в границите на реално наличните ресурси означава, че търговската банка е длъжна да обезпечи не само количествените съответствия между притежаваните ресурси и дадените кредити, но и да синхронизира наличните банкови активи със спецификата на привлечените средства. Например, ако банката привлича средства, които са обусловени главно от понятието срок (срочните депозити), а ги влага предимно в дългосрочни или безсрочни, то способността й да изплаща своевременно своите задължения (т.е. ликвидността й) е под въпрос. Наличието на по-голямо количество рискови активи изисква от търговската банка да увеличи размера на собствените средства в общата сума. Строгата зависимост на банковите активи от характера на пасивите, неизменно оставя своя отпечатък върху конкретните дейности, които извършва.

На първо място, за търговските банки е характерен един двоен обмен на паричните задължения – те разменят собствените си парични задължения (депозити, влогове, спестовни книжки), а кумулираните на тази основа парични средства се влагат в дълготрайни материални активи и ценни книжа, особено ако пазарната конюктура предлага изгодни сделки. Това отличава търговските банки от останалите играчи на финансовия пазар като брокерите, дилърите и др., които не разполагат със собствени активи.

Безспорен е фактът, че кредитната политика на банката е главен елемент от нейното съществуване, тъй като основните й активи са инвестирани в заеми. Поради фрагментарността, либерализацията и “пресищането” в модерния свят банките, както и другите икономически субекти на пазара, специфизират своите сфери на интереси и действие за да могат да заемат свободна пазарна “ниша”, или, ако няма такава в момента, да бъдат конкурентоспособни на другите. По подобен начин те, анализирайки както вътрешните си възможности (налични пасиви и активи, човешки ресурси, ноу-хау и др.), така и външния социално-политически контекст, в който работят, предприемат агресивна или рестриктивна политика. Важен е въпросът и дали банките целеполагат дейноста си на базата на краткросрочни интереси или на умерен и продължителен темп на възвръщаемост на кредитите. Практиката през последните години в страните от Югоизточна Европа показва, че търговските банки провеждат по-скоро агресивна политика като, стремейки се към разширяване на пазарния си дял, бързо покачват нивото на предоставените кредити. Това, от една страна, повишава пряката им печалба, чрез завишения нетен размер на върнатите кредити, но от друга, значително занижава критериите за тяхното отпускане и застрашава макро-икономическата стабилност на институцията.

Тъй като банковата дейност е изключително гъвкава и адптивна и не може да разчита на някакво дълготрайно статукво, е важно как ще бъде управляван кредитния риск и как ще се отреагира на непредвидени обстоятелства. За да се минимизира риска от невъзвръщане на отпускания кредит на първо място е важен анализът на евентуалния кредитополучател, неговата надеждност и финансов потенциал. За целта в американската практика е въведено правилото на петте “с”, определящи индикациите за профила на клиента:



    • character (характер) – включва психологически портрет на ползвателя, чрез интервю и анкети; консултация с други институции, с които той е имал взаимоотношения и др.;

    • capacity (възможности) – свързан е с анализа на приходите и разходите на клиента в дългосрочнаперспектива;

    • capital (капитал) – имуществото, което гарантира взетия кредит;

    • collateral (допълнение) – всички допълнителни и косвени активи;

    • conditions (условия) – общата икономическа обстановка.

Сложността при определяне на профила на клиента (особено при кредитите, отпускани за инвестиции в бизнес стратегии и иновации) произтича и от разминаването между номиналният и реалният му актив. В “Немирството на парите” М. Фридман пише: “Наистина в дългосрочен план реалната възвръщаемост от различните категории активи клони към равенство. Но към даден момент във времето реалната възвръщаемост от отделните категории активи може да е много различна. Освен това е възможно очакваният от придобиващите активи доход – доходът ex ante – да е съвсем различен от действително получавания от собствениците – доходът ex post”6

По правило търговските банки отпускат кредити срещу ипотекиране на недвижима собственост, ценни книжа, стоки, задължителна застраховка на кредита или чрез поръчителство от страна на трети лица. Днес, с либерализирането на финансовия пазар, стават все по-популярни и т.нар. кредитни линии и овер-драфти, при които клиентът може да тегли произволна сума под определения му лимит като погасява с лихвите само частта, която реално е ползвал. Управлението на кредитния риск на търговската банка е тясно свързано с управлението на нейната ликвидност (възможността й да използва своите активи под формата на реални парични средства или безпроблемно да ги трансформира в такива). Нейната първостепенна задача е да поддържа равнището на задължителния резерв банкноти и монети, достатъчен да отговори на нуждите на клиентите. Освен това ликвидността на банката зависи и от това колко рискови са отделните операции – колкото по-голям е дялът на активите с висок риск в баланса на банката толкова по-ниска е нейната ликвидност.



Основният банков риск е кредитният и неговото управление е определящо за успеха на цялата организация. Основната задача пред нейния мениджмънт е да балансира потенциалните приходи със съответните поети рискове. Най-общо кредитният риск се свежда до вероятността ответната страна да не изпълни своите договорни ангажименти, което води до финансова загуба за притежателят на актива. На фиг. 1 е показан обхватът на кредитния риск. От нея е видно, че той се съдържа във всички балансови активи, притежавани от банката, и във всички задбалансови продукти, по които тя е страна.
фиг. 1: Типични банкови операции


Източник: Прайс Уотърхаус, Въведение в управлението на кредитния риск, С., 1996, с. 5
Кредитният риск има два основни компонента: риск от неизпълнение на контрагента в сделката и в риск на продукта7:

        • Риск от неизпълнение на контрагента в сделката – изразява се във вероятността от загуби за банката по причина на ответната страна. Той от своя страна се състои от следните видове риск:

      • Клиентски риск – произтича от невъзможността или нежеланието на клиента да изплати задълженията си към банката;

      • Държавен риск – рискът, при който повечето икономически агенти ( втова число и правителството) в дадена държава, в следствие на някаква обща за всички тях причина са в невъзможност да изплатят международните си задължения;

      • Трансферен риск – наблюдава се когато една държава не желае или не може да поеме обслужването на международните си задължения в селдствие недостига на чуждестранна валута;

      • Риск от концентрация – произтича от неадекватната диверсификация на кредитните портфейли на банките по отношение на индустрии, региони или клиенти

        • Риск на продукта – отчита евентуалната парична загуба при провал на ответната страна в сделката:

      • Риск за изплащането на главницата и лихвите – произтича от неспособността на банките да съберат цялата сума на отпусканите кредити и дължимите лихви на договорените дати;

      • Риск от заместване, който възнква при специфични транзакции – суапови, форуърд, опции и др. – наблюдава се когато едната от договорилите се страни не успява да изпълни задълженията си и лихвените проценти са се променили по такъв начин, че банката трябва да изплати премия, с която да възстанови потока плащания на провалилата се страна;

      • Сетълмент (процеса на изпълнение на една сделка) риск – проявява се когато банката на контрагента не е в състояние да изпълни задълженията си или извърши плащането на по-късна дата от договорената;

      • Риск, произтичащ от обезпечението – дори и при осигуряването на пълен контрол върху обезпечението от страна на банката, стойността му може да падне, причинявайки загуби за нея.

Валутен риск

Умението да се прогнозират валутните курсове е сложен процес, който се пазира на редица хипотези и допускания. Особено трудно е краткосрочното прогнозиране на валутните курсове. Те са силно чувствителни на всякакъв род събития - от избухването на военен конфликт по света до изказвания на ключови фигури от финансовия свят. Понякога валутните курсове реагират рязко, когато важни икономически данни за САЩ, еврозоната и Япония се разминават с очакванията. С други думи, дори да се предвиди дългосрочното движение, остава рискът от тежки загуби, породени от резки курсови изменения.

Съществен елемент от дейността на банките е и валутният риск. Колебанията на различните валути са част от т. нар. валутен риск. Той е обичайно обстоятелство на което са подложени всички участници в бизнеса, организации, фирми, инвеститори и др. Той възниква директно, когато едно лице или компания има плащания и падежи, или приходи и вземания във валута в бъдеще време и не може да прогнозира точно курса на валутата; и индиректно когато приходите от дейността му или разходите за нея са обвъзрани с валутния курс - т.е. по-голямата част от активните икономически субекти.

На практика съществува риска (възможността) от понижаване курса на валутата, в която се извършва плащането по международната сделка или от повишаване на нейния курс. В първия случай рискът се понася от износителите и кредиторите, във втория – се отразява върху платежните позиции на вносителите и длъжниците.

Настъпващите промени в курсовете на валутите влияят върху позициите на контрагентите по сделките. Рязкото покачване на курса на чуждата валута (валутата на плащането по сделката) е неприемливо за купувача, защото ще трябва да закупи валута на валутния пазара по поскъпващата й цена. Продавача обаче е облагодетелстван, защото ще получи валута, която е по-ценна към момента на плащането.

Ето защо са необходими превантивни механизми, които да дадат възможност и на двете страни да могат да предприемат мерки за неутрализиране на неблагоприятни събития, възникнали в един бъдещ момент и да се минимизира валутния риск: „Съществен елемент на международните договори са включваните в тях защитни уговорки. С тях се цели да се създадат възможности за партньорите да преразглеждат първоначално постигнатите валутни условия при положение, че се появи необходимост от това, т. е. настъпила е такава промяна на валутните курсове от момента на сключването на сделката до датата на реалното плащане, която значително повлиява върху сумата на плащането и в последна сметка едната страна е в печеливша, а другата в губеща позиция (ако плащането стане при първоначално постигнатите договорености). Така че наличието в текста на договора на валутна клауза е в ролята на защитно средство срещу очаквано рисково събитие. Конкретното плащане се обвързва с вероятните изменения на курсовете на валутите. Тук особено важно значение има въпросът за прогнозирането на развитието на валутните курсове.”8

За да се предпази от влиянието на валутния риск и евентуални загуби икономическият субект може да прибегне до т. нар. хеджиране, което само по себе си е застраховане на това лице срещу колебанията на валутния курс. Това става като се закупят финансови инструменти, които да противодействат на въпросните колебания. Такива са примерно валутните опции, които му предоставят правото (но не и задължението) да закупи или продаде определено количество валута на/до определна дата. В този случай той ще загуби от благоприятен курс само цената (премията), която е платил за самата опция и ще спечели при неблагоприятен за него курс. Казано по друг начин, това е застраховка и много добър способ за планиране и грантиране на бъдещи парични потоци.

Особености на риск мениджмънта в банките

Много важен критерий за успешното управление на банковите активи е възвръщаемостта на акционерния капитал. От значение е как тя е свързана с риска, който поема мениджмънтът на банката. Както е видно от фиг. 2, възвръщаемостта на акционерния капитал намалява, докато размерът на риска нараства и достига недопустими стойности. Ето защо е важно управителят на банката да намери най-подходящият момент да спре и да се откаже от нарастващите рискове, дори и това решение да се оказва трудно и непопулярно. Способността да се измерва възвръщаемостта на акционерния капитал спрямо риска има важна роля в политиката по доходност, още повече като се има предвид външната среда на пазара, която най-често се характеризира с непрекъснат темп на промяна. За това някои по-активни банкови мениджъри се опитват да заемат по-активни действия, а не да следват пазарните изменения пост-фактум.

В процеса на своята дейност банковите ръководители имат три възможни алтернативи по отношение на риска: рисково избягване, приемане на риска или управление на риска. Рисковото избягване е свързано с избягване на

Фиг. 2: Връзка риск – възвръщаемост на акционерния капитал



Източник: Уилс, Дж., Управление на риска в банковата сфера, София-Пловдив, 1994, с. 31
операции, свързани с риск. Приемането означава осъществяването на операции до момент, в който отрицателните резултати от настъпващия риск не доведат до неутрализиране на загубите. Управлението на риска е свързано с избот измежду следните варианти: поемане на риска; избягване на действия, свързани с поемането на риск; предприемане на действия по намаление на риска, на базата на предварителната му оценка.

В банковия риск мениджмънт се използва едно понятие, чиято абревиатура от английски език е VaR (value at risk). То изразява очакваната максимална загуба за определен период от време при фиксирана доверителна степен. В книгата „Риск мениджмънт в банката” е дадено следното определение за VaR: „Ако излезем извън академичния стил на изразяване, то VaR е максималната загуба, която банковите мениджъри могат да очакват с предварително фиксирана степен на сигурност за бъдещото състояние на управлявания от тях портфейл във времевия хоризонт. Показателят VaR дефинира максималната загуба, която портфейла може да претърпи. Но понеже работим с несигурни, вероятностни величини, тази загуба е при определена степен на доверителност. И не загуба въобще, а за избрания от мениджърите период.”9

VaR позволява да се обединяват рисковете между различните позиции и рискови фактори, както и да се отчитат корелациите между тях. Това го прави много полезно средство при изборите между рискови алтернативи при вземане на инвестиционни решения, решения за хеджиране, търговски решения, решения, свързани с управление на портфейла и други подобни. Освен това VaR може да се използва при оценка на представянето, като се оценяват решенията, взети от различни мениджъри и търговци на активи. Много важно е и приложението му при определяне на капиталовите изисквания и разпределение на капитала между бизнес частите в институцията.

IV. Застрахователен риск

Същност на застраховането

В пазарното стопанство застраховането има неизменна роля за опазване интересите на бизнеса и гражданите. То е особен вид бизнес дейност, при която трябва да е налице равнопоставеност между двата субекта – застраховател и застрахован, при взаимоизгодни условия. Застраховането има различни аспекти на своето приложение – инвестиционни, кредитни, спестовни, преразпределителни и др.

Основно правило в застраховането е, че никой не може да застрахова без наличието на застраховаем интерес. За да се сключи застраховка, такъв интерес трябва да е налице. Съгласно възприетите в световната теория и практика определения “застраховаем интерес” е онзи имуществен интерес, който има застраховащият по отношение на застрахования предмет. Той е налице тогава, когато застрахованият е пряко материално заинтересован от съдбата на предмета на застраховката. В зависимост от условията, по които е договорена конкретната доставка при дадената сделка, интерес от застраховането може да имат както продавачът или купувачът, така и ангажираните в сделката спедитори, банки, собственици на транзитни складове и др.

Основните функции на застраховането са свързани с целите и предназначението на явлението, заложени още при неговото възникване. Такава функция е възмездната, която компенсира застрахованите субекти, претърпели материални и нематериални щети и загуби, настъпили в резултат на случайни събития. Механизмите на тази възмездна функция го отличават от други подобни дейности като филантропията и социалното осигуряване. Разпределителната роля на застраховането се изразява в преразпределението между всички участници на парични средства, загуби, застрахователни отговорности, рискове.

Застраховането има и обслужваща роля. Тя е свързана с множеството допълнителни, странични и съпътстващи дейности на застрахователя преди, по време и след изтичане на застраховката. Това са всичките консултации, информационни разяснения, експедитивното изготвяне на документация, организация по ликвидиране на настъпилите загуби. Има и други допълнителни функции на застраховането като пласментната (свързана е с осъществяваната от застрахователното дружество маркетингова стратегия по отношения на своите продукти); сервизна (обмяна на ноу-хау и идеи); организационна (дейността се осъществява планово); кумулативна (произтича от формирането на затрахователния фонд); превантивна (свързана е с произтичащите от застрахователния договор задължения за опазване на имуществото); спестовна (неизрасходваната част от застраховката се изплаща при изтичането й); кредитна (проличава при отпускането на заеми или разрочено плащане на застрахованите); гаранционна (много често застрахователят става гарант на своите клиенти) и други допълнителни функции.

Застраховането и рискът са неизменно свързани и това личи и от следната дефиниция на застраховането: „Застраховането може да се определи като средство за намаляване на риска чрез комбинирането на достатъчен брой изложени на риск единици, за да се достигне колективна предвидимост на техните индивидуални загуби. Предвидимата загуба се разпределя пропорционално върху всички включени в съвкупността единици.”10



Застраховане и риск

Възникването и съществуването на застрахователната дейност е тясно свързано със съществуването на риска. Рискът в застрахователната дейност обозначава съществуването на потенциални опасности; отговорността на застрахователя; отговорността, прехвърлена върху презастрахователя; разпределението на възможните щети и др. Ако липсва риск в определена дейност, то застраховането става безпредметно, защото липсва застрахователна потребност. „Рискът в застраховането е възможност да настъпи (да се случи) събитие, което ще увреди обекта на застраховката (имуществото или живота, здравето, телесната цялост на застрахования). Затова рискът в застраховането представлява потенциална възможност или евентуалност за настъпване на застрахователно събитие, което предизвиква щета или нещастен случай. ... Вероятността от настъпване на риска при конкретния обект, обаче, зависи от твърде несигурното развитие в бъдеще от момента на сключването на застраховката до изтичането на нейния срок. Това е риск, който на практика е почти невъзможно да се предвиди, защото и в най-сигурните ситуации, когато няма опасност от щета или нещастен случай, са възможни различни рискови алтернативи.”11

Рискът в застраховането произтича и от силната конкуренция в този бранш, където отделната компания е ориентирана към запазване и разширяване на застрахования състав, и към запълване на незаети до момента пазарни ниши. Излагането на риск е постоянна характеристика на застрахователния пазар. Ето защо съществува непрестанен стремеж към нови, иновативни подходи за осигуряване на подобни услуги – въвеждане на нови видове застраховки, на нови продукти, подлежащи на застраховане и т.н. Иновациите могат да възникнат и като процес на надграждане върху вече съществуващи продукти, но могат и да внасят един качествено нов етап в технологичната и маркетингова структура на фирмата.

Рискът има разностранни проявления в застраховането и засяга интересите на отделните физически и юридически лица в повечето сфери на тяхната активност. Всяка ситуация притежава елемент на риск дотолкова, доколкото е възможно разнообразие в изхода от първоначалното състояние на нещата. Ако изходът от някое застрахователно събитие е напълно предопределен, то логично няма необходимост от застраховане. На практика обаче такива ситуации и явления почти липсват в реалния живот. Рискът в застраховането може да се определи само след като се установят точно размерът и естеството на опасностите, срещу които би се дала застрахователна защита, като заедно с това се изброят подробно вероятните събития, които не биха получили такава.

Проявлението на риска в застраховането е двустранен процес, защото и двете страни в застрахователното отношение имат своите лични мотиви да рискуват. И двете страни се стремят да изберат подходяща степен на риск при сключването на договора. Целта на застрахователя е, оценявайки риска, да съпостави значимостта на застраховката, застрахователната защита, която би поел, с вероятността или гаранциите за стабилността, а да се намери точното равнище на риска, което може да се достигне. Определянето на разумния риск по отношение на отделния клиент и съвкупността е най-честият подход към всяка рискова ситуация и от тази гледна точка в основата му стои разбирането естеството на всеки риск и потенциалните фактори, от които той би се повлиял.

От гледна точка на потребителите в тези отношения – застрахованите, целта е да се застраховат максимално срещу загуби над определено равнище. По тази причина и те трябва да се съобразяват с вероятния риск, с еветнуалностите за настъпване на определени събития, които биха им причинили вреди и с възможностите им да посрещнат тези вреди.

Освен, че застрахова срещу вероятни рискове, самият застраховател е подложен на такива. Застрахователната компания може да претърпи щети или загуби не само от протичането на риска в застрахователната съвкупност, но и от въздействието, което оказва системата от фактори, съпровождащи цялата застрахователна дейност. Рискът на застрахователя се състои от всички възможности за несбъдване на неговите предвиждания по отношение на изплащането на предвидените обезщетения, извършването на административно-стопанските и другите разходи, получаването на очакваните приходи и реализирането на определен финансов резултат.

Заключение

Тъй като естеството на всяка дейност предполага развитие във времето с множество алтернативни варианти на протичане, рискът не може да бъде напълно предвиден, а още по-малко – избегнат. Тази невъзможност тогава предполага търсене на варианти за неговото управление. Това търсене е залегнало в стратегиите за управление на риска в съвременните организации и е неизменна част от цялостния им мениджмънт.

Както вече видяхме в три динамични стопански дейности в съвременния свят – инвестициите, банковото и застрахователното дело, рискът изисква наличието както на превантивни мерки, така и на възможности за действие ад-хок. Тъй като неговото проявление в тези дейности задължително има финансово изражение, то към управлението му не може да се подхожда лекомислено. Той присъства навсякъде: при възможните инвестиционни решения, от които инвеститорът следва да избере оптималното; при различните банкови операции, където кредитният риск е един от най-уязвимите елементи от съществуването им; при застраховането, където вероятността от възникването му е трудно предвидима и двете страни в застрахователното отношение имат различен интерес, който трябва да балансират.

Библиография:

Александрова, М., Мениджмънт на риска, С., 2007

Габровски, Р., Въведение в застраховането, Свищов, 2005

Драганов, Х., Близнаков, Й., Застраховане, С., 2000

Драганов, Х., Управление на риска., С., 2003

Илиев, И. Копринаров, Б., Маринов, Г., Станчева, Н., Владимирова, М. Валути, пазари, плащания. Бургас, 1999

Йовчев, И., Анализ и оценка на инвестиционни проекти, Варна, 2002

Матеев, М., Анализ и оценка на риска при избор на инвестиционни решения, С., 2000

Нейков, М., Нейкова, Р., Рискът в застраховането, С., 2003

Прайс Уотърхаус, Въведение в управлението на кредитния риск, С., 1996

Пътев, П., Ангелов, А., Канарян, Н., Риск мениджмънт в банката, Велико Търново, 2002

Уилс, Дж., Управление на риска в банковата сфера, София-Пловдив, 1994



Фридман, М., Немирството на парите, С., 1994


1 Александрова, М., Мениджмънт на риска, С., 2007, с. 11

2 Пак там, с. 28-31

3 Йовчев, И., Анализ и оценка на инвестиционни проекти, Варна, 2002, с. 172

4 Матеев, М., Анализ и оценка на риска при избор на инвестиционни решения, С., 2000, с. 14

5 Драганов, Х., Управление на риска., С., 2003, с. 48

6 Фридман, М., Немирството на парите, С., 1994, с. 39

7 Прайс Уотърхаус, Въведение в управлението на кредитния риск, С., 1996, с. 6-9

8 Илиев, И. Копринаров, Б., Маринов, Г., Станчева, Н., Владимирова, М. Валути, пазари, плащания. Бургас, 1999, с. 146-147

9 Пътев, П., Ангелов, А., Канарян, Н., Риск мениджмънт в банката, Велико Търново, 2002, с. 24

10 Габровски, Р., Въведение в застраховането, Свищов, 2005, с. 20

11 Нейков, М., Нейкова, Р., Рискът в застраховането, С., 2003, с. 14




Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница