Страшният съд е започнал отдавна Ерих фон Деникен

В абатството на свети Берлиц децата ставаха послушници още на петнайсетгодишна възраст. Тази година щяха да бъдат посветени точно осмина юноши и десет девойки. Игуменът със загриженост говореше за „слабия откъм раждания набор”. Повечето момчета и момичета бяха отрасли в манастира, родителите им работеха около свети Берлиц. Сред тях имаше не само манастирски братя и сестри, а и търсачи на диви горски плодове, ловци, занаятчии от всякакъв вид, а и акушери и санитари. Свързваше ги прекрасният дълг да зачеват колкото може повече деца и да ги отглеждат здрави и силни. От Голямото унищожение надлъж и нашир имаше само няколко групи хора, а игуменът дори предполагаше, че предците им може да са били единствените оцелели след Голямото унищожение.

Никой, дори високоуважаваният игумен и неговият Съвет на познанието не знаеха какво се бе случило някога. Неколцина предполагаха, че някогашните хора са притежавали страшни оръжия и взаимно са се изтребили. Но това мнение не намираше голяма подкрепа сред Съвета на познанието. Не можеха да си представят толкова страшни оръжия. Освен това официалното мнение гласеше, че някога хората са били щастливи и са живели в един свят на изобилието. За какво им е трябвало да воюват? Това беше нелогично и нямаше смисъл. Затова в Съвета на познанието бяха обсъждали възможността човечеството да е било изтребено от загадъчна зараза. Но и тази теория бе отхвърлена. Тя противоречеше на преданията на първото поколение след Голямото унищожение.

Тримата праотци и четирите прамайки след Голямото унищожение бяха разказвали на децата си, че катастрофата сполетяла човечеството през една мирна вечер. Тези предания бяха неприкосновени. Бяха записани в свещената Книга на патриарсите от синовете на праотците. Всяко дете в абатството на свети Берлиц знаеше Песента за гибелта, игуменът я пееше всяка година в тъжната нощ на спомена. Тя беше единственият писмен документ, останал от един от праотците:

„Аз, Ерих Ская, роден на 12 юли 1984 г. в Базел на река Рейн, бях на високопланинска обиколка около Берн заедно с жена си и приятелите си Улрих Допатка¹ и Йоханес Фибаг² и техните съпруги и дъщерята Силвия.

Тъй като вече беше минало шест часа вечерта, съкратихме спускането си от планината на име Юнгфрау и поехме по тунелите на железницата към върха. Поради строителни работи на върха на планината вече не пътуваха влакове надолу към долината.

Внезапно земята се разклати и части от гранитния таван паднаха върху релсите. Изплашихме се много и Йоханес, геологът, изтегли всички ни в една скална ниша. Вече решихме, че страшното е минало, когато започна страшен грохот. Земята под нас сякаш заплува, чувахме ужасни гръмотевици, каквито не бяхме чували при никоя буря. Трийсет метра под нас се срути долната стена на тунела. После отново стана тихо.

Йоханес каза, че или изригва вулкан, което обаче било много слабо вероятно за този регион, или има земетресение. Трябваше да се покатерим нагоре, за да стигнем горния изход от тунела.

Няколко метра преди изхода започна шумът. Нямам думи да опиша бушуването на природата. Първо вятърът хвърляше сняг и парчета лед по края на тунела, после последваха дървета, скали и покривите на цели хотели, намиращи се в долината. Настана тътен и трясък, каквито никой от нас не бе чувал. Вятърът виеше и трещеше, ревеше и пищеше, всичко се разлетя из въздуха, повдигано на хиляда метра височина и запращано отново надолу. Земята се тресеше, стихиите беснееха. Гранитни скали се блъскаха една в друга като кашони от хартия. Ужасната буря ни пощади само защото се намирахме в тунел, чиято долна страна бе затрупана. Благословен да е Бог, всемогъщият!

Ужасът на ветровете продължи трийсет и седем часа. Вече нямахме никакви сили и лежахме апатично притиснати един до друг, вкопчили ръце в нашата ниша. Искаше ни се скалата да се срути над нас. Никой човек не може да разбере какво изстрадахме.

Тогава дойде водата. Сред грохота и трясъка чухме шума и тътена й. Сякаш някой бе преобърнал безкрайният океан. Огромни водни фонтани се блъскаха и плискаха, свистяха и трещяха по скалните стени. Като при вълненията по морския бряг постоянно се надигаха нови планини от вълни, прескачаха се една друга, бушуваха надолу към долината, събираха се в огромни водовъртежи и отнасяха всичко живо в дълбините. Сякаш се сляха всички води и земята. Вече не искахме да сме живи и крещяхме с все сила от завладелия ни ужас.

Осем часа гърмя водата, после ветровете затихнаха, виенето намаля и стана тихо. Убити от мъка, неспособни да говорим от болки, се взирахме в очите си. Накрая Йоханес изпълзя на четири крака от малкия отвор, който още бе останал на горния изход от тунела. Чух го да проплаква и с мъка го последвах. Сякаш всичко вътре в мен се скъса, после заплаках горчиво. Нашият свят вече го нямаше.

Върховете на всички планини бяха отнесени, като изпилени с огромна пила. Никъде нямаше вече сняг или лед. Изчезнала бе и цялата зеленина, влажните скали проблясваха в бледата, кафеникава светлина. Слънцето не се виждаше, а долу в долината, където по-рано се намираше куротното селище Гринделвалд, сега бе езеро.

Това се случи през 2012 година по християнското летоброене. Не знаем дали сме единствените оцелели от Голямото унищожение. А не знаем и какво се бе случило. Нека всемогъщият Бог ни помага!”

„Сега влезте в Залата на спомените и разгледайте с почит реликвите на праотците. Избрани сте заедно с вашите братя и сестри да почитате и разбирате тези реликви.”

Младите послушници влязоха нетърпеливо в продълговата дървена постройка, която досега познаваха само отвън. Манастирските сестри бяха запалили восъчни свещи, реликвите проблясваха в трепкащата светлина. Тук бяха обувките на светите Ерих Ская, Улрих Допатка и Йоханес Фибаг. Бяха направени от странен материал, който бе мек на пипане като кожа, но не бе кожа. Дори членовете на Съвета на познанието не знаеха какво е. Търпеливо един монах обясни, че може би някога е имало животни с такава козина. При Голямото унищожение загинали и животните.

Кристиан, със своите седемнайсет години, най-старият от послушниците, вдигна бавно ръка: „Уважаеми братко — попита скромно той какво значат писмените знаци по обувките на свети Йоханес?

Отговорът дойде с добродушна усмивка: „Всичко, което успяхме да разчетем, са буквите в началото REE и накрая едно К. Още не сме успели да разберем значението им.”

Кристиан отново вдигна ръка: „Уважаеми братко, имало ли е някога животни, по чиято козина са растели писмени знаци?”

„Ти си умно момче — отговори малко несдържано братът — при всемогъщия Бог всичко е възможно.”

В ниша на полутъмното помещение бяха торбите на оцелелите праотци. Търпеливо монахът обясни, че в свещената Книга на патриарсите торбите били обозначени като „раници”, което нямало разумна връзка с торба или чувал.

Отново послушниците бяха изправени пред загадка, защото „раниците” бяха от многоцветни парчета плат, който не можеше да е такъв. Като обувките на свети Йоханес и торбите бяха меки и гъвкави на пипане и все пак през изминалите двеста трийсет и шест години от Новото време не бяха изгнили. С радост послушниците благославяха всемогъщия Бог - нали живееха в свят пълен с чудеса, които трябваше да разгадаят.

Към тях спадаше и лъскавото въже, намерено в раницата на свети Улрих Допатка. Никой не познаваше загадъчния, еластичен и здрав материал, от който бе направено въжето. Но в свещената Книга на патриарсите пишеше, че материалът се казвал „пластмаса”, явно словосъчетание от миналото, което не разбираха дори високоучените братя от Съвета на познанието.

Странни чувства обхванаха послушниците, когато монахът им показа парче от онази „опаковъчна хартия”. Беше също така матово и кафяво като нещото, върху което свети Ерих Ская бе надраскал Песента за гибелта. Колко ли са страдали почитаните, свети праотци! Какви чудни знания и материали са имали на разположение в миналото!

Първото разглеждане на реликвите продължи един час. Послушниците видяха непознати сечива, тайнствени щифтове и предмети, които в свещената Книга на патриарсите бяха наречени „часовници”. Сред тях и отчасти прозрачен „часовник” само с една стрелка, която винаги сочеше към залеза на слънцето. Монахът им го демонстрира — накъдето и да се завъртеше с „часовника” в ръка, стрелката винаги много бързо се обръщаше в посока на залез слънце.

Празникът на посвещението стигна своя връх. Послушниците не можеха да дочакат момента, когато щяха за първи път да хвърлят поглед на Камъка на свети Берлиц. Съпътствани от усилващото се пеене на манастирските братя и сестри, пристъпиха в Святая светих. Във всички ниши и издатини по стените горяха лампи, въздухът бе обогатен с тежкия мирис на борово масло. Отпред на тавана на стаята се виждаше кръгла дупка. Светъл слънчев лъч осветяваше олтара. И там, на малка масичка, бе Камъкът на свети Берлиц - най-голямото съкровище, притежавано от абатството.

Игумен Улрих III каза благодарствена молитва. Присъстващите слушаха трогнати с наведени глави. С думите „Свети Берлиц, благодарим ти за този дар от небето!” завърши тържествената част от празника на посвещението. Сега послушниците заобиколиха игумена. Той внимателно вдигна Камъка на свети Берлиц от мястото му и го показа с прещастлива усмивка на младежите.

Камъкът бе голям колкото длан. Черен и с много малки копчета по него, по които, ако много доближиш лице, се виждаха отделни букви. Горната част на камъка имаше отвор и под него матово блестящ сив фон. Точно до него ясно се четеше „БЕРЛИЦ” и отдолу с по-малки букви „Преводач 2”.

С върха на пръста си игуменът Улрих III набра думата „любов” по копчетата. Веднага на сивия фон се появиха буквите „л-ю-б-о-в”. Беше нереално, послушниците почти не смееха да си поемат дъх. После игуменът натисна друго копче и точно под буквите „л-ю-б-о-в” се появиха, като изписани с призрачна ръка, буквите „l-o-v-e”.

„Алилуя!”, извика игуменът Улрих III и отправи поглед към светлината на тавана.

„Алилуя”, ликуваха в хор послушниците, братята и сестрите. „Силата на Камъка е запазена! Благословен да е свети Берлиц и вечната му сила!”

Игуменът отново натисна копчетата. Този път се появи думата „свещен” и малко след това буквите „h-o-1-у”.

„Алилуя”, извика игуменът към тавана и множеството му отвърна като ехо с „Алилуя”. Все по-бързо Улрих III набираше нови думи в Камъка на свети Берлиц и всеки път под тях се появяваха нови чужди букви. Беше чудо, непонятно за човешкия разум. Послушниците се споглеждаха с удивление. Осъзнаваха, че са свидетели на същинско чудо. Бе величав миг.

Накрая Улрих III постави Камъка на свети Берлиц внимателно на мястото му. Замислен и сериозен се обърна към послушниците:

„Камъкът на светия Берлиц е камък за превеждане. С негова помощ езикът на светите праотци може да се превръща в други езици. Камъкът е свещен, защото съдържа вечната сила на слънцето. Три часа слънчева светлина на ден са достатъчни, за да говори Камъкът в продължение на дванайсет часа. Никога той не е разочаровал Съвета на познанието. Той ни помогна да разберем свещените книги на патриарсите и ще ни помогне да разчетем и други писания от миналото, които все още се появяват тук-там.”

Този път колебливо се обади Валентин, вторият по възраст сред послушниците: „Преподобни отче Улрих, откъде идва Камъкът на свети Берлиц?”

Игуменът отговори доброжелателно: „Ти си будно момче. Знай, че Камъкът на свети Берлиц е бил открит от светия праотец Улрих Допатка. В Книгата на патриарсите е записано как свети Допатка го е намерил. Това станало две години, единайсет месеца и девет дни след Голямото унищожение. Светият Улрих Допатка се изкачил по останките на планината, която те наричали Юнгфрау. На неколкостотин метра под върха, който бил разрушен през нощта на унищожението, имало развалини. В Книга на патриарсите, глава 16, стих 38 дори е отбелязано, че руините били от научна станция, която някога била разположена под върха.”

Игуменът пое няколко пъти шумно въздух, преди да продължи: „Знай, момчето ми, че свети Улрих Допатка се е качил по планината, наричана Юнгфрау, с надеждата да намери в развалините нещо полезно. Но може и духът на свети Берлиц да го е насочил нататък, за да намери Камъка на свети Берлиц. Пътищата на Бога са многообразни и неведоми!

Утре започвате да четете свещената Книга на париарсите. Ще научите много през следващите години. Бъдете послушни и смирени. Възхвалявайте всемогъщия Бог и светите праотци!”

В Книгата на патриарсите всяка глава започваше с думите: „Баща ми ми разказа…” Първоначално пратекстът на книгата бил написан от синовете на праотците — патриарсите — и се състоеше от общо шестстотин и дванайсет страници. От оригиналните текстове бе запазена само още една трета. Написаното бе почти нечетливо, толкова пожълтяло и размазано бе всичко. Слава богу, манастирските братя и сестри бяха започнали рано да правят преписи. Изключение правеха първите осем страници, защото бяха написани от праотец Ерих Ская върху онази опаковъчна хартия, която праотците явно са носели в раниците си. Листовете бяха изписани от двете страни с тънка черна боя и никой не разбираше състава й. Носеха данните от християнското летоброене.

После много години не било записвано нищо, докато се появили първите записки върху кожа. Авторите им били патриарсите, синовете и внуците на праотците. Те бяха въвели ново летоброене и брояха годините от момента на Голямото унищожение. Червените букви светеха чисто по тъмножълтите кожи, при което често се случваше няколко кожи да са свързани с въжета от растения. Едва през 116 г. след Голямото унищожение потомците на патриарсите започнали да използват варовиковата хартия. За целта използвали подложка от изплетени на кръст растителни влакна, върху които залепвали тънко варово покритие. За да стане еластично, смесвали варовото покритие с плодови масла.

Изучаването им доставяше голяма радост на послушниците. Учители им бяха по-старите монаси, а на по-специалните, задълбочени въпроси отговаряха почитаемите членове на Съвета на познанието.

„Почитаеми съветнико — попита една послушница още през четвъртата седмица — защо аз се казвам Биргит, а съседът ми Кристиан, защо има Валентин, Маркус, Вили и Гертруде? Откъде идват тези имена?”

„Това са имената, които праотците дали на синовете и дъщерите си. Били трима отци: свети Ерих Ская, свети Улрих Допатка и свети Йоханес Фибаг. Имали общо четири жени, на които знаем само малките имена: Силвия, Гертруде, Елизабет и Жаклин. От тях праотците имали деца, през първите години след Голямото унищожение всяка жена раждала по едно дете всяка година. Всичките им потомци получили имената, които праотците помнели от миналото. Доволна ли си?”

Сега думата взе Валентин: „Вчера четохме глава 19 и не се разбрахме какво имат предвид под големите птици. Почитаеми съветнико, ще ни го обясниш ли?”

Почитаемият съветник се поколеба за миг, после се усмихна и тръгна бавно към страничната стена, на която висяха закачени на груби дървени щифтове копия от Книгата на патриарсите. Отдели листа с глава 19, сложи го пред Валентин и го накара да прочете на глас текста:

„Глава 19, стих 1: Баща ми ми разказа, че веднъж по обяд, когато над долината прелетяла голяма птица, неговият баща Ерих Ская му разказал следната притча:

Стих 2: По мое време имаше птици, които бяха двеста пъти по-големи от тази. Стих 3: В коремите на птиците седяха хора, които ядяха и пиеха. Стих 4: През малки люкове можеха да наблюдават земята под себе си. Стих 5: Птиците летяха с неподвижни криле и със скорости, по-бързи от всички ветрове, над голямата вода. Стих 6: Отвъд водата имаше къщи, които бяха толкова високи, че някои от тях докосваха облаците. Затова ги наричаха небостъргачи. Стих 7: В онези градове с небостъргачите живееха милиони хора. Стих 8: Не знаем какво е станало с тях. Бог да благослови душите им.”

— Е, Валентин, какво ще кажеш за текста?

Момчето вдигна рамене.

— Не ми е много ясно. Големи птици, в които седят хора и дори могат да ядат, не мога да си го представя.

— Значи се съмняваш в думите в Книгата на патриарсите? Валентин замълча. Обади се по-будната Биргит:

— Текстът е от патриарх от третото поколение след Голямото унищожение. Нали подчертава, че баща му му разказал, че дядо му го запознал с параболата. С нея сигурно е имал предвид сравнение.

Послушникът Кристиан, който седеше до Биргит и рядко й противоречеше, защото я обичаше, се намеси необичайно несдържано:

- Аз приемам светите предания дословно и когато не мога да си представя огромни птици, в които хората ядели. Светият Ерих Ская със сигурност не е лъгал сина си, той е бил жив свидетел от миналото.

Разгорещената дискусия, която възникна след това, бе прекъсната от почитаемия съветник:

- Достатъчно вече! Съветът на познанието вече многократно се изказа по глава 19. Направихме запитване и в Камъка на свети Берлиц. Той не знае други думи за големите птици. Така че не може да ги е имало. Само за споменатите небостъргачи се появи думата skyscraper. Може би е имало някакви големи къщи или кули.

Затова днес преобладава мнението, че свети Ерих Ская вероятно е свързвал с големите птици, в които седели хора, някаква визия за бъдещето. Нали знаете, че хората не могат да летят, но изпитват желание да подражават на птиците. Следователно свети Ерих Ская се надявал и желаел далечното бъдеще, в което хората като птици щели да летят над голямата вода, без усилия и умора. Вероятно младият патриарх, когато е записал текста, е допуснал грешка. Трябвало е да запише стиховете от 2 до 7 не в минало, а в бъдеще време. Значи не: „тогава имаше птици, които бяха двеста пъти по-големи от тази…”, а „ще има птици, които ще бъдат двеста пъти по-големи от тази”. Разбирате ли, послушници?

Всички мълчаха. Маркус и Кристиан си хвърляха многозначителни погледи. Двамата не бяха съгласни с официалното мнение. Във въображението си Кристиан вече рисуваше големи птици от дебели дървени греди, върху които седяха хора и махаха с ръце към земята.

От месец на месец изучаването на текстовете ставаше по-трудно. Причината бе, че много от оригиналните източници не бяха четливи и затова не можеше да ги има и в отличните преписи. Наред с това още в праизточниците липсваха много места, по средата на текстовете имаше празноти, така че взаимовръзките ставаха неясни. Особено объркващи се оказаха непълните писания от първото поколение. Например глава 3, където се говореше за причината за Голямото унищожение:

„Стих 1: Баща ми ми разказа, че приятелят му Йоханес, геологът, предполагал, че имало падане на голям метеор върху Земята. Стих 2: Рискът от сблъсък с метеорит или дори комета съществувал статистически на всеки десет хиляди години. Стих З: Мощта на сблъсъка… (нечетливо)… двайсет пъти по-голям от бомбата в Хирошима. Стих 4: (началото липсва в оригинала)…астероидите Географос, Адонис, Хермес, Аполон и Икар допират земната орбита. Стих 5: (началото липсва в оригинала)… скок на полюсите, който довел до промяна в земната ос. Стих 6: Сега северният полюс се намирал при залез слънце… (не се чете). Стих 7: Онова, което някога е било суша, се намира сега под вода, само високите планини и платата се издигат над нея. Стих 8: Някогашните подводни планини би трябвало сега да са над водата… (останалото липсва).”

Затрудни ги още първият стих. Думата „геолог” или „геологът” винаги се появяваше заедно със свети Йоханес Фибаг. Но никъде не личеше какво означава „геолог”. Камъкът на Берлиц показа geology, но какво беше geology? Следваше напълно непознатата дума „метеор”. И Камъкът на Берлиц не знаеше друга дума, а към шестте букви на „комета”, той отбеляза само „comet”.

Напълно безпомощни бяха почитаемите членове на Съвета на познанието при понятието „бомбата в Хирошима”. Бяха разделяли думата на всички възможни съставни части и въпреки това не бяха открили никакъв смисъл. „Хир” можеше да се приеме като „сега”, „Хиро” бе, ако се чете „и” като „е”, равно на „херо” и според Камъка на свети Берлиц обозначаваше „герой”. А „бомба” в Камъка на свети Берлиц се превеждаше като „bomb” и означаваше нещо „хвърлено” и „избухнало”. Крайната част от „бомбата в Хирошима” изобщо не можеше да се разгадае, макар че някои членове на Съвета смятаха, че може би става дума за онази далечна страна от миналото, която на друго място в текста се наричаше „Шина” (Китай) или „Шима”. За какво ли ставаше дума с тази „бомба в Хирошима”? Най-вероятно за „хвърленото от един герой в Китай” или „тук (или сега) експлодира героят от Китай”. На тълкуването възразяваха други членове на Съвета, защото се знаеше, че единствено тримата праотци и четирите прамайки бяха оцелели след Голямото унищожение. Така че откъде се е взел героят от Китай?

Също толкова хаотично бе и тълкуването на IV глава. В нея разказваше първият син на свети Улрих Допатка:

„Стих 1: Баща ми ми разказа, че по онова време много гладували, докато забелязали, че водата била пълна с риба. Стих 2: През първите месеци още се надявали да се появи някой самолет. Стих 3: Но не дошъл самолет, а НЛО. Стих 4: Те имали възможност дълго и спокойно да го наблюдават, жените и мъжете. Стих 5: НЛО многократно се плъзгало меко по скалите на долния бряг. Стих 6: Няколко месеца по-късно целият бряг около водата започнал да се зеленее. Стих 7: Под цветовете те успели да намерят много познати земеделски плодове, сред които картофи, царевица, жито и изобщо всичко, от което хората се нуждаят за прехраната си. Стих 8: Всички били много щастливи и благодарни, но извънземните не се показали повече години наред до момента, в който посетили Ерих Ская.”

Почитаемите членове на Съвета на познанието дадоха на тази глава от Книгата на патриарсите заглавието Песента на надеждата. Стих 1 ,бе ясен, но още стих 2 съдържаше непонятната дума „самолет”. Камъкът на свети Берлиц я преведе с „aeroplane”, a от сравнението с три други места в текста знаеха, че „аеро” е въздух. Но какво беше „план”? Камъкът на свети Берлиц го превеждаше като „плосък”. Значи самолет бе „въздух плосък”? Беше отчайващо. Както и да го въртяха и сучеха, не се получаваше нищо смислено. Не бе за учудване, че един достопочтен член ги увери, че трябва да има малка правописна грешка. Синът на свети Улрих сигурно бил написал една буква повече, защото сигурно ставало дума за въздушно течение. Нали в стих 2 ясно се казва, че през първите месеци са чакали някакво раздвижване на въздуха. След Голямото унищожение въздухът бил неподвижен, толкова горещо и задушно било. Затова праотците се надявали на някакъв въздушен повей. Този аргумент направи впечатление на мнозина съветници.

Но трудностите в тълкуването на глава 4 оставаха непреодолими. Какво ли са имали предвид патриарсите с „НЛО”? Трябва да е било нещо, което всички участници са могли да наблюдават дълго и спокойно. Някак си това НЛО бе свързано със земеделската продукция, която няколко месеца пo-късно пораснала по бреговете. НЛО трябваше да се свърже с всемогъщия Бог, защото при Голямото унищожение всички земеделски продукти били изчезнали. А сега благодарение на онова НЛО отново ги имало. Как бе възможно? Сигурно ставаше дума за добрия Бог, който не искал да остави да умрат от глад изтормозените прабащи и прамайки. Затова всички били — както чудесно бе формулирано в стих 8 — много щастливи и благодарни.

Членовете на Съвета на познанието познаваха думата „земен”. Означаваше „свързан със Земята”. Следователно при „извънземен” ставаше дума за нещо, което не е свързано със Земята. И то нещо, което идваше „извън”. Това отново можеше да идва само от Бога или от негов пратеник. По това в Съвета на познанието нямаше никакви съмнения. Всемогъщият бог трябва да е избрал свети Ерих Ская и му е изпратил един или няколко пратеници. Изречението в стих 8 не позволяваше други интерпретации: „…но извънземните не се показали повече години наред, до момента, в който посетили свети Ерих Ская.”

Естествено, чувствителните и интелигентни манастирски братя потърсиха смисъла на този процес. Отговорът дойде като просветление. Всемогъщият Бог бе допуснал да бъде унищожен целият свят. Следователно Голямото унищожение трябва да е било някакво наказание, което Господ изпратил на хората — едно прочистване на Земята. Но тъй като всемогъщият Бог в безкрайната си доброта не искал окончателното унищожение на човечеството, избрал неколцина чисти хора, които щели да оцелеят след Унищожението. Те трябвало да станат праотци на новия човешки род.

Това мнение се затвърди още повече, когато мислителите успели да разтълкуват името на Ерих Ская. Камъкът на Берлиц бе превел името „s-k-y” като „небе”. Така че Ская се оказал „Небесния”. Разтълкувано бе и името ”Ерих”. „Ер” (той) трябва да е бил човекът, а „Их” (аз)божественият принцип. Така че Ерих не означаваше нищо друго освен „той е = аз” или „аз съм в него”. Логично в името Ерих Ская не можеше да се крие нищо друго освен посланието: „Аз съм в него и идвам от небето”.

Брат Йоханес, потомък на свети Йоханес Фибаг, който успя да разтълкува името, бе почетен с Ордена на мислителите.

След четири години и половина от първоначалните осемнайсет послушници само трима останаха верни на изучаването на текстовете. Останалите работеха в абатството или на полето, а послушничките без изключения бяха народили децата си.

В много отношения Маркус и Валентин се присъединиха към официалното мнение и изнасяха задълбочени доклади в абатството. Кристиан си остана един от съмняващите се и дълбокомислещите. Той се опита многократно да проумее Откровението на свети Ерих Ская. Но то бе една тайна, която можеше да се разглежда само от съответния игумен. Ясният ум на Кристиан не се задоволяваше с тайните на вярата. Той реши да стане игумен.

Пътят към върха на абатството бе труден и нерядко постлан с интриги — един акт на балансиране между Съвета на познанието и властимащите извън абатството. При това Кристиан никога не биваше да казва цялата истина, да не издава най-съкровените си мисли. Как можеше да обяви, че искаше да оглави абатството само за да се добере до Откровението на свети Ская?

С годините Кристиан ставаше все по-самотен. Продължаваше изследванията си, ставаше по-мълчалив и се изолираше. В обкръжението му смятаха, че това се дължи на вътрешния огън, който гори в него. Прави бяха, но не знаеха, че този огън се разгаряше от съмненията в тълкуванията на писанията. Кристиан искаше да знае, а не да вярва. Изучаването на текстовете с безбройните коментари на съветниците се бе превърнало в необозрима каша. Всеки съветник смяташе собствените си мисли за решаващи и се опитваше да придаде тежест на личното си мнение. В по-новите преписи на Книгата на патриарсите се пропускаха все по-големи откъси, защото според формулировката на Съвета на познанието не бяха „смислени и увеличаваха объркването”.

В глава 45 от Книга на патриарсите бе записано, че няколко дни след Голямото унищожение водата довлякла дървета, появили се първите птици, а след седмици тук-там скалните ниши започнали да се раззеленяват.

Съветът на познанието направи от горното чудо, целенасочена намеса на Бога. Кристиан бе против. Някои птици може да са се спасили след катастрофата, да са се скрили някъде в скалните цепнатини, а цветният прашец и поленът са били вдигнати във въздуха, след което отново са паднали на земята. Същото се отнасяше и за различните дребни животинки, които постепенно започнали отново да се появяват. Бог знае къде са се били скрили по време на Голямото унищожение.

Безкрайните дебати бяха смазващи. Ако в оригиналния текст (глава 32, стих 6) се казваше: „Слава Богу, запалката на Ули още действаше и можехме да печем рибата…”, то по-новата редакция гласеше: „Бог подари на свети Улрих Допатка огън, за да могат праотците да затоплят храната си.” А това бе същинско фалшифициране на текста! Въпреки твърдо изразеното му несъгласие Кристиан бе в малцинство. Съветът реши да приеме новата версия.

Направо абсурдно бе обсъждането на глава 44, наречена Епохата на ангелите. Оригиналът се четеше така:

„Стих 1: Баща ми ми разказа, че в миналото хората се занимавали с астронавтика. Стих 2: Няколко експедиции били изпратени на Луната и се завърнали здрави на Земята. Стих 3: Технологията била много скъпа, затова различни нации изпращали научните си пратеници в космическите центрове. Стих 4: За 2017 година, пет години след Голямото унищожение, била планирана втората експедиция към Марс. Стих 5: За да бъдат избегнати напреженията, всички участващи нации били информирани по актуалното състояние на технологията. Стих 6: Обменът на информации се извършвал чрез пратениците.”

От астрономическите указания (глава 49 до 51) се знаеше, че под „Луна” се разбира малкото нощно светило, а „Марс” бе най-външната съседна планета. Бяха известни имената на всички планети, както и строежът на Слънчевата система.

Въпреки яснотата на преданието Съветът на познанието отказваше да приеме като факт понятието „астронавтика”. А и Камъкът на Берлиц превеждаше „пратеник” и като „angel”. Явно под пратеници се имаха предвид ангелите, нямаше никакво съмнение; още повече че цели девет различни места в текста ставаха смислени с думата „ангели”.

Новата редакция на глава 44, снабдена с безконечни коментари, гласеше:

„Баща ми ми разказа, че в миналото хората наблюдавали космоса. Били обзети от мисълта да отидат на Луната и да се завърнат здрави. По онова време различните народи били посещавани от ангели. Те предупреждавали хората за Голямото унищожение и ги предпазвали от почитането на планетата Марс. За да бъдат избегнати напреженията, нациите били информирани за тези предупреждения. Информациите били пренасяни от ангелите.”

Според Кристиан текстът видоизменяше първоначалния смисъл. Въпреки това Съветът на познанието благослови новата редакция. Съветът, така се казваше сега, бил „вдъхновен от духа” и бил упълномощен да излее в смислена и разумна форма неразбираемите писания.

Кристиан бе на четирийсет и девет години, когато го избраха за игумен. В чест на светия Ерих Ская прие името „игумен Ерих II”.