Структура и функции на кожата
Изтегляне 0.57 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Eпидермис, кератопоеза, меланогенеза Кожата
- аднексиални структури (кожни придатъци) : косми, нокти, потни и мастни жлези
- Stratum basale
- Stratum spinosum
- Stratum granulosum
- Stratum corneum
- Концепция за кохезията в епидермиса.
- Zonulae adherens
- Т ight junctions
- Дендритни клетки Меланоцитите
| СТРУКТУРА И ФУНКЦИИ НА КОЖАТА
Eпидермис, кератопоеза, меланогенеза Дермо-епидермална гранична зона Дерма
Хиподерма Кожни придатъци Потни жлези, потоотделяне Mастни жлези, себумна продукция Косми Нокти
Кръвоснабдяване, терморегулаторна функция Инервация на кожата, сетивна функция Имунологична функция Водно-липидна мантия Eпидермис, кератопоеза, меланогенеза Кожата (integumentum commune, cutis) е голям комплексен орган, който покрива тялото, оформя контурите му и има многообразни функции: защитава организма от разнообразните външни фактори, позволява взаимодействие с околната среда и играе съществена роля в поддържане хомеостазата на организма. Тя се състои хистологично от:
Наблюдават се два основни типа кожа: гладка - неокосмена (по длани и стъпала) и окосмена. Параметри на кожата:
Повърхността на кожата (т.н индивидуален кожен релеф) е неравна и се състои от множество полигонални поленца (area cutanea) с бразди между тях (sulci interpapillares), изходни канали на потни жлези и пилосебасейни фоликули. Има вдлъбнатини, възвишения и гънки. Папиларните възвишения по воларните повърхности на ръцете и плантарните на краката са наредени в гребени (cristae cutanea) и образуват дъги, бримки, спирали и сложни фигури. Наричат дерматоглифи и са строго индивидуални: под генетичен контрол са, оформени са още при раждането и остават непроменени за цял живот. Методът на изследването им е атравматичен, нарича се дактилоскопия и намира приложение в криминалистиката - за разпознаване на отделни лица и в клиниката - за диагностициране на някои генодерматози. Палмо-плантарно се формират флексорни гънки, които отговарят на местата на фиксиране на кожата към подлежащите стуктури. С изключение на дланите, ходилата и главата, кожата е свързана с подлежащата тъкан хлабаво и така е лесно подвижна. Около ставите образува резервни гънки, които осигуряват необходимата свобода на движение. На местата на естествените отвърстия (уста, нос, очи, ректум, уретра, вагина, анус) кожата преминава в полулигавици и лигавици. Цветът на кожата варира от светлорозов до тъмно кафяво-черен, като нюансите се дължат на трите пигмента в нея:
Mеланинът е най-важният пигмент, който определя разликата в цвета на кожата при отделните индивиди. Различават се три раси: бяла, жълта и черна. Между тези раси има смесвания - креоли, мулати, метиси и др. Пигментацията на кожата бива конституционална (генетично обусловена) и факултативна (повлияна от външни фактори). Най-популярна е класификацията по Fitzpatrick по която се различават 6 типа кожа (табл. 1.1) в зависимост от:
Табл. 1.1 Kласификация на типовете кожа по Fitzpatrick В различните етнически групи има вариации в пигментацията в различните анатомични области на кожата. Кожата на жените е по-светла от тази на мъжете. Кожата при албиносите няма меланин, поради което изглежда прозрачнобяла. Епидермис Епидермисът е най-външната част на кожата. В зависимост от анатомичната област има различа дебелина, като е най–тънък по клепачите (до 0,1mm), a най-дебел по дланите и стъпалата (до 1mm). Плътността на клетките около 50 000 кл/mm2. Епидермисът се състои от:
NB! Във връзка с един от най-важните биохимични процеси в епидермиса - процесът на образуване на кератин (кератопоеза), епителните клетки се наричат кератиноцити, а във връзка с процесите на тяхната пролиферация и диференциация се формира напречна морфологична стратификация в 4 слоя: Stratum basale: състои се от 1 ред палисадно подредени малки призматични делящи се клетки. Те имат сравнително голямо, богато на хроматин ядро, разположено перпендикулярно на ДЕГЗ и обилна базофилна цитоплазма богата на рибозоми, митохондрии, ендоплазматичен ретикулум и вторични лизозоми (фаголизозоми). Последните смилат фагоцитираните меланозоми и в зависимост от цвета на кожата в клетките има различно количество меланинови гранули, разположени над ядрото като „шапки”. Кератиноцитите се свързват помежду си и с надлежащия клетъчен слой чрез десмозоми, а към ДЕГЗ с хемидесмозоми. Stratum spinosum: състои се от 5-10 сплеснати полигонални клетки. Ядрата им са окръглени, а цитоплазмата бедна на митохондрии. На срези от епидермис оцветени с H&E, клетките са с „шипчета”, което е артефакт при изготвянето на хистологичния препарат. Свързват се помежду си c дезмозоми, като във връзка с процесите на започващата диференциация, тонофилаламентите са удебелени във фибрили, видими и на светлинна микроскопия. При поляризационна микроскопия тонофибрилите в този слой се установяват като двойно рефрактиращи светлината нишки, формиращи около ядрото тридимензонална мрежа и ирадииращи към плазмалемата. Чрез митотично делене на клетките от базалния и отчасти спинозния слой се осъществява непрекъснатото обновяване на епидермиса и тази герминативна зона се обозначава като Stratum Malpighii (според други автори този слой включва съдържащите ядра кератиноцити). В регулацията на пролиферацията на кератиноцитите участват различни фактори: стимулиращи (напр. EGF - epidermal growth factor) и инхибиращи (напр. хейлони - chalones). Stratum granulosum: състои се 1-4 реда хоризонтално сплеснати и тъмно базофилно оцветени клетки. Поради дезинтеграция на ядрото и на някои от клетъчните органели, ядрата им са малки и силно налобени, тонофиламентите са скъсени и загубват тангенциалното прекръстосване в цитоплазамата. В цитоплазма на клетките при оцветяване с H&E се установяват:
Stratum corneum: състои се oт 15-20 реда плоски с пента- и хексагонална форма безядрени рогови клетки (корнеоцити. Цитоплазмата им е еозинофилна и съдържа снопчета кератинови фибрили и аморфен нефибриларен материал между тях. Този слой е 1/10 от епидермиса,като палмоплантарно е по-дебел. Роговият слой се състои от две части:
При оцветяване с Н&Е под роговия слой се наблюдава светла хомогенна еозинофилна зона, която не се наблюдава електронномикрокопски. Нарича се Stratum lucidum (блестящ слой), който най-добре се визуализира в участъците с изразена физиологична хиперкератоза (ортокератоза) - длани и стъпала. Концепция за кохезията в епидермиса. Епидермисът се сравнява като архитектура с „тухлена стена” но, клетките не са свързани една с друга с „вар, която втвърдява и споява”, т.е епидермисът е динамичен. Kлетъчните адхезионни молекули (cell adhesion molecules - САМ) са 4 фамилии: кадхерини, интегрини, селектини и имуноглобулинова суперфамилия. Те са трансмембранни протеини и имат:
Екстрацелуларните им домени осъществяват адзехията на клетка с клетка и/или екстрацелуларни матриксни молекули, а цитоплазмените им домени са свързани директно или индиректно с цитоскелета и по този начин САМ освен в кохезията участвуват в предаването на информация от една клетка на друга като сигнали ”oтвън-навътре” могат да достигнат ядрото и да регулират генетичната транскрипция и по този начин да повлияват/регулират процеси като пролиферация/диференциация, цитоскелетен монтаж, подвижност на клетките. Цитоскелетът осигурява формата, стабилността на клетката, улеснява транспорта на органели в цитоплазмата и свързва плазмалемата с нуклеолемата. Кератиноцитите имам филаментозен цитоскелет, съставен от три типа протеинови филаменти с различен диаметър
NB! Интерцелуларните връзки са отговорни за механичното, биохимичното и сигналното взаимодействие межу клетките и са няколко типа:
Първите два типа връзки са отговорни предимно за механичната адхезия (изградени от САМ предимно кадхерини и интегрини), третият тип е специализиран предимно за директна комуникация между цитозола на съседни клетки (транмембранните хексагонални канали се състоят от конексини), а четвъртият - за контролирането на пермеабилитета в епидермиса. Дезмозомите (maculaе adherens) са основният адхезионен комплекс в епидермиса, изграждат вътрешния опорен скелет на клетката, който я прави устойчива на сили на натиск и разтягане, и предпазва ядрото от притискане. На светлинен микроскоп те се наблюдават предимно в долните слоеве на епидермиса като точковидни задебелявания на плазмалемите на две съседни клетки, разделени от междуклетъчно пространство (“възелчета на Bizzozero”). На елекронна микроскопия те имат характерна ламеларно ултраструктура с централна нечифтна интерцелуларна зона (30 nm) и спрямо нея – симетрични чифтни 4 компонента на двете съседни клетки (оптично плътна кератиноцитна мембрана; оптично светла тънка ивица; оптично плътна интрацелуларна дезмозомна плака паралелна на кератиноцитната мембрана; снопчета от IF конвергиращи към плаката. В молекулярния състав на дезмозомата участват продукти на три генни суперфамилии – кадхерини, фамилията аrmadillo протеини и плакини (тaбл 1.2.)
Таблица 1.2 Биохимичен състав на дезмозома и zonulae adherens Клинична корелация: заболяванията от групата на Pemphigus се медиират от автоантитела насочени към дезмоглеините. SSSS се причинява от бактериални токсини които увреждат дезмоглеините Zonulae adherens: те са електронно плътни трансмембранни структури, които като част от кератиноцитната филаментна мрежа се асоциират в актиновия цитоскелет и имат отношение към подвижността, формата на клетката и клетъчните взаимодействия. Молекулярният състав на екстра- и интрацелуларния домен са отразени в табл1.2 Клинична корелация: няма кожни заболявания, свързани първично с аномалии в структурните компоненти на този тип връзка. Gap junctions: те представляват клъстери от интрацелуларни канали познати като конексони (connexons) и позволяват обмен на нискомолекулни метаболити <1000Da и йони със съседните клетки. Описани са 13 различни вида конексини, които в апарата на Golgi се асемблират по 6 в субединици (конексони), транспортират се до плазмалемата и формират хомо- и хетеротипни връзки помежду си. Формирането и функцията на Gap junctions може би се регулира от protein-kinase C, cAMP, локалното pH. Клинични корелации: Специфични конексин-асоциирани генодерматози са Vohwinkel syndrome, AD и AR erythrokeratodermia, Clouston syndrome, KID syndrome. Тight junctions: те са основният регулатор на пермеабилитета в простия епител, но ги има и в кожата, където играят ключова роля в пермеабилитета в гранулозния и роговия слой. Те се състоят от трансмембрани и интрацелуларни молекули (осcludin, junction adhesion molecule, claudins). Клинични корелации: Aбнормна експресия на компонентите на тази връзка (напр. на оклудин) се наблюдава при някои инфламаторни заболявания, в т.ч. psoriasis. Кератопоеза Процесът на образуване на нормален рогов слой е известен като кератопоеза (кератинизация). Клетките от базалния и спинозния слой пролиферират, постепенно се диференцират като търпят морфологични и биохимични промени по-силно изразени в гранулозния слой, така че в роговия слой - корнеоцитите са напълно диференцирани клетки и се състоят от външна клетъчна обвивка, компактна маса от кератини и интерфиламентозен матрикс. Кератините (от гр. keras=”рог”) са голяма фамилия фибриларни протеини, състоящи се от филаменти с диаметър 8-10 nm. Всеки СК е кодиран отделно в генома и се синтезита de novo. Много от гените на СК са клонирани и хромозомно локализирани.CK се обрзува от прекурсор – прекератин, в състава му вземат участие 18 аминокиселини (АК). Най-високо е съдържанието на АК цистин, която формира дисулфидни (S-S) ковалентни връзки. По-високо е съдържанието на аспaргинова и глутаминова киселина, глицин, аланин, серин, левцин. Три полипептидни вериги изграждат α-спираловидни молекули. Стабилизираните полипептидни вериги в СК са отговорни за голямата им резистентност към физични, механични, химични и биологични въздействия. В зависимост от техните физични качества, кератините се делят на меки - в епидермиса и твърди - в космите и ноктите. Известни са 20 епителни и 10 космени вида кератини. Мoll и съавт (1982), разделят СК по молекулно тегло на: тип I (кисели) и тип II (неутрално-oсновни). NВ! СК се коекпресират по двойки – те са облигатни хетерополимери. Има правила за СК експресия, като всяка двойка определя степента на клетъчната диференциация. Кератопоезата преминава условно през три фази: синтеза на полипептидни вериги, изграждането на междинни кератинни филаменти (тонофиламенти) и кондензирането им в макрофибрили (тонофибрили). На електронна микроскопия е установено, че по време на придвижването на кератиноцитите през слоевете на епидермиса настъпват промени в спойката на тонофиламентите във тонофибрили и в подреждането на аморфния интерфибриларен материал.
Количеството на образувания кератин е около 0,5-1,0 g/24h/2 m2. Кератинът в космите и ноктите е само ¼ от това на епидермиса на гладката кожа. Съществуват топографски различия в образуването на кератини - голямо количество се образува палмо-плантарно и по капилициума. При еритродермия се установява голяма загуба на кератин до 10 - 17 g. Регулацията на кератопоезата е тясно свързана с регулацията на митотичното делене на базалните клетки и съществува динамично равновесие между пролиферацията на клетките в базалния слой и отпадане на корнеоцитите от роговия слой. Времето за което една клетъчна попупация се замества от друга се нарича транзиторно време (turnover time) и в норма e 28 дни. Регулацията се осъществява генетично чрез епидермални растежни фактори, специфични кинази, протеинкинази, циклични мононуклеотиди, микроелементи (най-вече Cu, Ca, Zn), витамин А и други. Кератопезата се влияе и от езкогенни фактори: термични, механични. лъчеви и др. Клинични корелации. Болестите с нарушена кератопоеза по Н. Б. Златков се разделят на две основни групи: вродени (дифузни, палмоплантарни, фоликуларни, еритрокератодермии и др) и придобити (от физични, химични, инфекциозни, хормонални и др фактори, ериремо-сквамозни, папулозни, паранеопластични, преканцерози). Медикаментите, които по механизъм на действие имат отношение към регулация на кератопоезата са: ароматни ретиноиди, циклоспорин, кортикостероиди и др. Дендритни клетки Меланоцитите са епидермални клетки, които синтезират меланин. Методи за оцветяване:
Произход: техни предшественици са меланобластите, които произхождат от невралния гребен и през 4-8 гестационна седмица мигрират към кожата, диференцират се в меланоцити и имат капацитет да пролиферират. Меланоцитите не са лимитирани само в кожата, те могат да се намерят във всички тъкани. Най-много са в епидермиса, космените фоликули, в някои очни структури (увея, хороидея, ретина), вътрешно ухо, лептоменинги, около кръвоносни съдове, периферни нерви, симпатикусова нервна сиситема, поради което може да се говори за т.нар. Меланоцитна система. Попупация. В епидемиса те се разполагат равномерно сред базалните кератиноцити. Плътността на меланоцитната популация се определя по два начина:
Каталог: tru -> uchebnici -> 29.MF Kojni%20i%20veneri�ski%20bolesti-EHristakieva-TGantcheva-MGaneva -> 29.MF-EHristakieva-TGantcheva-MGaneva-word -> 1%20FINAL%20e-book%20dermatovenereology 1%20FINAL%20e-book%20dermatovenereology -> Полово предавани болести (ппб) сексуално предавани инфекции (спи) Дефиниция 1%20FINAL%20e-book%20dermatovenereology -> Acne vulgaris, Rosacea, Dermatitis perioralis uchebnici -> 2. хипофизна жлеза 1%20FINAL%20e-book%20dermatovenereology -> Доц д-р Евгения Христакиева, д м 1%20FINAL%20e-book%20dermatovenereology -> 1. инфекциозни дерматози дерматовирози 1%20FINAL%20e-book%20dermatovenereology -> Ахромии (липсва пигмент) и хипохромии (намалено количество пигмент) хиперхромии 1%20FINAL%20e-book%20dermatovenereology -> Болести на космите 1%20FINAL%20e-book%20dermatovenereology -> Лихеноидни дерматози лд 1%20FINAL%20e-book%20dermatovenereology -> Злокачествени тумори на кожата carcinoma basocellulare Carcinoma spinocellulare cutis Изтегляне 0.57 Mb. Сподели с приятели:
|