Студентството в страната на съветите – СССР



Дата09.07.2017
Размер233.23 Kb.
Студентството в страната на съветите – СССР

Пътуването ни с кораба “България” беше много тежко и отвратително. Болшинството от нас за пръв път бяхме на кораб. В началото на септември морето се оказа много бурно и с големи вълнения и никой не беше пощаден от морската болест. Изподрахме се от непрекъснатите повръщания. Не смеехме да стоим по каютите, а бяхме на палубата, където хванати за перилата повръщахме в морето.

След навлизането ни в Черно море, с кораба стана някаква авария предизвикана от мина, изостанала от войната. За поправката му принудително акостирахме в Кюстенджа. Тя продължи 3-4 дни. Там някои от колегите посетиха местните кабарета и други заведения. Сред тях имаше и такива, с които после учихме заедно в Ленинград1. По-късно от посолството се получи писмо изискващо тези колеги задължително да се подложат на щателен медицински преглед. Слава Богу, никой от тях не се беше обогатил с нова болест. Младежка му работа!

По време на пътуването всички попаднахме в нова среда и поведението на някои от колегите силно ме впечатляваше. Правеше впечатление един по-възрастен от мен другар, които говореше на развален българо-руски език. Той притежаваше определена доза грандомания и проявяваше внимание към една от девойките. Впоследствие, разбрах, че това е бил Георги (Гриша) Филипов, а девойката Ганка, дъщерята на Петко Кунин. Научих също така, че Гриша Филипов бил секретар на Петко Кунин и навярно от там идваше познанството им с Ганка. Тя от своя страна излъчваше скромност със своето държание. С нас пътуваха и други девойки като Маруся Тодорова и Олга Найденова, които също се отличаваха със своята скромността. Такава беше и Дима. Нея познавах от Димитровград. Беше заместник командир на отряда на Чайките. Много добро впечатление ми правеха Михал Вельов от Новосе­лци2, Ангел Чаушев от Батак - политзатворник, Иван Виденов, Димитър Баждаров и много други другари.

Силно се сближих с Михал Вельов. В разговор между нас кой какво бельо си е взел той разбра, че аз нося само къси гащи и фанелки без ръкави. Извади от неговия багаж дълги гащи и фанелка с дълги ръкави и ми ги даде, като не искаше да вземе нищо от моето бельо в замяна срещу тях. Явно беше, че тяхното комисарство по-сериозно се беше отнесло към заминаващите да учат в СССР. С него останахме добри приятели по време на следването и след завършването. Като се върнахме в България той беше назначен за заместник председател на БНБ. За съжаление обаче към края на 50-те години почина съвсем млад.

Впечатляваше ме един другар, които непрекъснато повръщаше. Оказа се, че това е Руен Мъжкодански, политзатворник, с когото впоследствие заедно учехме в един и същи институт.

Набиваше се в очите ми и една друга личност. Конте. Беше облечен с яке подобно на бригадирските само, че ушито от офицерски плат. Такъв беше и панталонът му. Носеше хубави лъскави обувки, сякаш за него не се е отнасяше купонната система. Държеше се като човек от голямото добро утро. Това беше Илия Костов. Не зная къде и какво е работел до заминаването му за СССР, но подчертано беше голям грандоман.

Пътуването ни от Кюстенджа до Одеса продължи около две денонощия. Силният вятър утихна и морето се поуспокои. Прогряваше слънце и това правеше приятен престоя ни на палубата. Пътят на кораба се следваше от рибни пасажи и делфини, които непрекъснато се гмуркаха и играеха около него. Не зная дали свикнахме с морското пътешествие или поради намаляване на вълнението, но повръщането ни намаля значително.

Една сутрин, след изгрев слънце, се очертаха бреговете на СССР. Вече наближавахме Одеса. Това предизвика силни вътрешни вълнения сред нас, които за пръв път щяхме да стъпим на Съветска земя. Не помня датата когато пристигнахме в Одеса. Аз, а и по-голямата част от другарите, които за пръв път стъпвахме на Съветска земя се поклонихме и целунахме тази многострадална и изпепелена земя.

Посрещнаха ни двама души, които ни приветстваха с добре дошли, единият говореше български, а другият само руски. Оказа се, че руснакът е участвал в превземането на Одеса от ръцете на германците. Той щеше да ни разведе из града и да ни покаже забележителностите му.

Най-напред ни показа театъра. Той е бил миниран и подготвен да бъде вдигнат във въздуха при отстъплението на германците. Внезапното и масирано настъпление на Червената армия е осуетило това. Въведе ни и в самия театър, за да го разгледаме. Да си призная, до тогава аз никога не бях влизал в театър. Архитектурата му силно ме впечатли. Стори ми се, че виждам голяма, неземна красота.

Градът беше 80 на сто разрушен и навсякъде кипеше усилна работа за разчистване на развалините и възстановяване на някои от оцелелите здания. Голяма част от работещите бяха жени. Не можеше да бъде и другояче. СССР беше дал над 20 милиона жертви във войната и то главно мъже. Освен това все още не беше извършена и истинска демобилизация, защото във Флутон Чърчил призоваваше за нов поход за унищожаването на СССР и беше поставено началото на студената война. Ужасно впечатление ми направи наличието на много просяци. Голяма част от тях бяха военноинвалиди. Тази среща между моя идеализъм и реалността събуди в мен известно разочарование.

Вечерта се отправихме за Москва. Пътят ни отне почти седмица. Железопътната линия беше възстановена, но трасето не беше улегнало, поради което влакът се движеше бавно. Наоколо личаха следите на войната. Виждаха се големи ями и кратери от избухналите бомби и снаряди. Селищата бяха разрушени и възстановяването на къщите едва беше започнало. Силно впечатление ми направиха унищожените гори около град Брянск. От обстрела на артилерията и бомбардировките част от дърветата бяха изгорели, други изкъртени, а много от тях пресечени наполовина. Цели горски масиви бяха унищожени.

На гарата в Москва бяхме посрещнати от една жена говореща български и руски. Представи се, че е била секретарка на Георги Димитров в Коминтерна. Този факт предизвика в мене, а вярвам и в другите другари, голямо умиление. Явно беше, че ние щяхме да използваме кредита на Г. Димитров. Тя ни заведе в едно здание наричащо се “Дом комуны”, в което се е намирал Коминтернът. Разквартируваха ни и ни предупредиха да не се отлъчваме защото ни предстоят щателен медицински преглед и разпределение по градове и Вузове.

Медицинските ни прегледи и разпределението продължиха почти два дена. И отново някои другари проявиха известни хитрини и капризи за де се вредят и да учат в Москва.

По време на медицинския преглед лекарите ми установиха срастване на плеврата от прекарания воден плеврит, които лекувах през 1946 г. в болницата на Червения кръст3. Поради посочената констатация, върху моите документи те бяха написали – “С изключение на Ленинград”, понеже климатът бил неблагоприятен за моето заболяване. Това внесе известни затруднение при разпределението. Тогава разбрах, че от България съм бил насочен да следвам международни отношения, но се оказа, че този ВУЗ е закрит и не се приемат студенти чужденци. След известно умуване ми предложиха да уча търговия в Ленинград, “тъй като дипломацията и търговията вървели ръка за ръка”. Приех с колебание. Нямахме никакъв търговец в рода си. Подхождах с примитивизъм към тази професия, без да знам какво се изучава. Посъветвах се и с лекарите, които бяха написали “кроме4 Ленинград”. Решиха да предпишат на ВУЗ-а в Ленинград да ми осигурява почивки по време на ваканциите.

Проблемен беше и Гриша Филипов. Предписанието за него е било да следва авиоинженерство. При прегледа, обаче, се оказа че е далтонист и лекарите му предписали да се насочи към хуманитарните науки. Предложиха му да следва търговия в Плехановския институт в Москва.

Така, след медицинските прегледи и разпределението се оформи нашата група, които щяхме да учим в Ленинградския институт за съветска търговия “Фридрих Енгелс”. В нея влизахме шест човека: аз, Иван Стойков, Руен Мъжкодански, Андрей Андреев, Недялка Великова и Дима Николова.

В останалото ни свободно време пожелахме да видим Кремъл. Обясниха ни как да стигнем до там. Бившата секретарка на Г. Димитров ни информира, че около 4 часа следобед може да видим и някои от ръководителите на СССР. Тогава пристигали за работа в Кремъл – навик, останал от войната, да започват от 4 часа и продължават до среднощ. Заехме позиция при Кремъл и зачакахме. Наистина, видяхме Будьонин и Ворошилов когато пристигнаха, но нямахме късмет да видим Сталин.

На другия ден рано сутринта ние разпределените да учим в различните Ленинградски вузове се отправихме за Ленинград. Тогова влаковете между Москва и Ленинград не се движеха с тази скорост както днешния влак - Стрела. Но все пак, по сравнение с този от Одеса стигнахме сравнително бързо. На Московската гара в Ленинград ни чакаха хора от различните вузове. Поименно извикваха студентите и ги отвеждаха. Нас, от Института за съветска търговия, ни чакаше секретарката на ректора и един симпатичен полковник. На куртката си той носеше 4 реда колоди обозначаващи 16-те различни ордена и медали, с които е бил награден. Казваше се полковник Горшков – ръководител на Военната катедра в института. Оказа се, че той знае някоя и друга български дума. Попита ни имаме ли цигари Златна Арда и Томасян. Ние носехме по няколко кутии, но от други марки. Не помня дори след национализацията дали се произвеждаха цигари от посечените марки. След това разбрахме, че е воювал в Испания заедно с българи.

В института ни определиха специалностите. Моята беше финанси и отчетност в търговията, на Иван Стойков – икономика на търговията, на Андрей и Дима стокознание на промишлените стоки, а на Руен и Недялка стокознание на хранителните стоки. Почерпиха ни при ректора и ни уведомиха, че друг човек ще ни заведе и настани в общежитието. Предупредиха ни, че на другия ден няма да учим. Щяха да ни раздадат седмичните разписания на лекциите и упражненията за първия семестър, а полковник Горшков трябваше да ни разведе из града и покаже забележителностите му. Определиха ни среща в 10 часа, а ние поехме ангажимента сами да отидем до института.

Мен и Иван Стойков ни настаниха в една стая с Ляпин Борис и Ованесов Едуард - арменец. Те бяха третокурсници.

На другия ден закъсняхме за срещата, сбъркахме пътя. Извинихме се, но това предизвика смях в другарите понеже бяхме много сигурни, че ще намерим института. Освен полковник Горшков ни чакаха и тримата декани на факултетите, в които щяхме да учим. Раздадоха ни разписания. След няколко общи приказки ни предоставиха на Горшков да ни разведе и покаже забележителностите на града. Направи ни впечатление, че той знаеше за нас много неща – кой какво е вършел преди 9 IX и след това къде и на каква работа е бил и т.н.

По Невски проспект ни показа, че дърветата са обелени и нямат кора и ме запита – “Григорий ты партизан скажи почему у дерева нет коры?5” Аз започнах да обяснявам, че не съм партизанин и, че не зная защо няма кора. Той ми отговори – “добре, добре зная, че си подпольщик6, но тази дейност е по-опасна от партизанската, за това ние не правим разлика между тях, а дърветата нямат кора защото тя е сварена и изядена по време на блокадата7”.

Ленинград. Пред сградата на Ленинградския институт за съветска търговия. Григор е първи от дясно.

Обърна се към Иван и Дима и каза – “Вие сте политзатворници, какво ядяхте в затвора?” Те отговориха, че макар и недостатъчна и лоша, но все пак са им давали храна. Тогава той отговори – “А тук хората си варяха и изяждаха обувките, ремъците в неработещите заводи, та дори и плъхове.” По стените на зданията още личаха дупките от обстрела от немската артилерия, която е била разположена в покрайнините на града до Кировските заводи, Пулковската височина и др. Показа ни Зимния дворец, Адмиралтейството, Аврора, Петропавловската крепост и др.

Ленинград. Пред паметника на Петър Велики. Григор първи от ляво.

От разговорите ни с полковник Горшков и живота ми по време на следването се убедих, че нашата борба, нелегалната дейност и живота в затворите и лагерите бледнеят пред това, което е било по време на войната в СССР. Нашето съзнание трудно възприемаше, а въображението ни беше бедно за да създаде картината на безчинствата, които са вършели германските войски на територията на СССР.

През следващите дни и седмици вече се бяхме включили на пълни обороти в редовните занятия. Трябваше да наваксаме пропуснатото през изтеклите три седмици, с които бяхме закъснели. Участвахме и в манифестацията посветена на Великата Октомврийска Революция.

Голяма трудност за мен се оказа висшата математика. Изключването, арестите и нередовните занятия поради бомбардировките си казаха своята тежка дума. За това беше спомогнало и откъсването ми по време на организационната работа. Оплаках се, че изпитвам големи затруднения с висшата математика пред декана на факултета доцент Матвеенко. Той веднага отреагира и назначи преподавателката по същата дисциплина Олимпиада Викторовна Динзе да се заеме индивидуално с мене. Тя се оказа много отзивчива и мила жена и се отнесе с голямо внимание към мен. Взе ме на буксир и чрез непрекъснати извънредни занятия ме изведе на чистият друм. Оказа се,



Ленинград. На манифестация с колеги. Григор е трети от ляво.

че е следвала в Женева и там е участвал в марксистки кръжоци заедно с Васил Коларов. Накрая на годината, заедно със завеждащия катедрата по математика Лукиянов, ме изпитаха. Като свърши изпита искаха да ми пишат отличен. Аз ги помолих да не правят това. Казах им, че механически съм научил всичко и, че ми липсва разбиране в същностна на математиката. Накрая успях да ги склоня, като им казах, че така ще си запази авторитета пред колегите.

Ленинград. Пред сградата на Ленинградския институт за съветска търговия. Григор е трети от дясно.

Много интересни ми се виждаха лекциите по история на икономическите учения Дисциплината се преподаваше от проф. Оленов. Първоначално той е бил лекар. Направил е обаче неуспешна операция на дъщеря си тя починала. Отказал се от лекарската професия и се увлякъл в работническото движение. Така се стигнало до заточението му в Сибир където се заел да изучава Маркс. Знаеше немското издание на “Капиталът” наизуст. Методиката му се свеждала до следното, всеки ден трябвало да изучи толкова страници, колко прободял с джобното си ножче сутринта. По дрехите съм му се сторил за американец. Един ден, когато разбра, че съм от България, той извади от чантата си немското издание на “Капиталът” подаде ми го и добави – “В България бяха немските войски и сигурно знаете немски език.” Аз му отговорих, че не знам немски и, че съм изучавал френски. Той ми каза, че има и френското издание и следващия път ще ми го донесе. Изпаднах в патово положение и започнах да му обяснявам, че владея френски само елементарно и няма да разбирам написаното в “Капиталът”. Така се измъкнах от трудното положение. Той ме разбра и поръча да чета внимателно руското издание и ако възникнат някакви въпроси в мен да му се обадя, и изяви готовност да ми помага. Така, след всяка негова лекция ме караше да му разказвам какво съм разбрал.

Ленинград. В час по счетоводна отчетност. Григор е на първия ред в дъното.

Аз и другите другари участвахме и в допълнителните форми на обучение, които предлагаше институтът. Ние имахме широки интереси и всеки се стремеше да черпи с пълни шепи от достиженията на Съветската наука.

Аз се бях записал в кръжока по международна история и развитие на работническото движение. През годината подготвих и изнесох два доклада за Китай и Филипините.

При подготовката на първия доклад със съквартирантите непрекъснато дискутирахме освободителната борба на китайския народ. Поради проявения интерес купих голяма географска карта на Китай. Сложихме я на стената и с карфички с червени лентички на тях отбелязвахме напредването на китайската народно- освободителна армия. Всички слушахме новините по радиото и съобщенията за събитията, които се даваха в различните вестници. Около нас се запалиха и колегите от съседните стаи и идваха с удоволствие да отбелязват придвижването на народноосвободителната армия по различните фронтове. Дискутирахме прогресивната дейност на Сун Ят Сен и условията, които са породили неговите прогресивни идеи. Проявяваше се интерес и към първоначалните действия на Чан Кай Ши, когато борбата е имала освободителен характер и се е водела против Японските окупатори.

Ленинград. По време на сесия. Григор е от ляво.

Постоянен посетител на нашата квартира беше друг арменски студент с фамилия Саркесиян. Той е бил фронтовак, в кавалерийска част. Разказваше много и забавни истории за сраженията с унгарските окупационни войски. Отдаваше им дължимото, като храбри войници. Малкото му име не знаех. Съквартирантът ми Едик беше голям зевзек. Веднъж той ми каза, че името на Саркесиян е Сука. Така и се обърнах към него. Той се наежи и попита – “Едик ли те излъга, аз ще му разбия муцуната” и ми обясни, че сука значи псе. Извиних му се и му обясних, че все още не знам руски добре, поради което съм бил подведен.

Обикновено, картофи купувахме в по-големи количества. Руските ми колеги понякога отиваха нощем в Естония и от там се връщаха с пълни чувалчета. Когато в нас имаше картофи всички идваха и похапваха, а когото нямаше почти никой не идваше. Това ме озадачаваше - “Как знаеха, че имаме картофи?” Попитах Едик как става тази работа. Той ми обясни – “Гришенка имаме си парола.” Каза, че е предупредил другарите да слушат и когато чуят три удара в радиаторите, значи имаме картофи. Смеейки се каза – “Щом няма парола цялото общежитие знае, че няма картофи и няма за какво да идват в нашата квартира.”

Първоначално получавахме стипендия от 500 рубли, давана от Съветското Правителство. Към края на годината започнахме да получаваме по още 300 рубли, отпуснати от нашата държава. Те бяха предостатъчни, като се има предвид, че един обед в стола струваше З-4 рубли а един кг. хайвер в магазините струваше 48 рубли.

Освен нас в института учеха още 4-ма студенти от Чехословакия, 2-ма унгарци, 2-ма албанци, 11 румънци и 40 души от северна Корея. Имало няколко души и от Югославия, но те си заминали след като отношението с Югославия се влоши.

След приключването на изпитите от първия семестър ме изпратиха на двуседмична почивка в околностите на Ленинград. Явно стриктно изпълняваха предписанията на московските лекарите.

Ленинград. С приятеля си Феодоритов, Володар Яковлевич.

С преодоляването на Рубикон-а – математика заживях по-спокойно. Успехът ми от първата година беше отличен, над 4,50 по тяхната петобална система. През годината щяхме да изучаваме Политикономия, История на икономическите учения в Русия, Право, Теория на счетоводството, Финанси и кредит, Технология на различните отрасли и т.н. Продължаваше изучаването и на висша математика, но аз се чувствах вече по-спокойно защото бях навлязъл в коловоза на тази наука.

Подадох молба за втора специалност – Икономика и организация на търговията. Молбата ми беше удовлетворена. Съветското Правителство беше откликнало положително и на молбата на Георги Димитров и ни приеха да придобием военна подготовка заедно с нашите съветски колеги. Това изключение се правеше само за нас, българските студенти. В института във Военната катедра се подготвяха кадри за интендантските служби в различните родове войски.



Ленинград. По време на военно обучение.

В края на учебната година бяхме уведомени, че за нас българските студенти се организира двуседмична почивка пътешествие в Карелофинската АССР. Водач на групата щеше да бъде Женя Владимирски, секретар на комсомолската организация в института. Всички българи приехме поканата и се отказахме да караме ваканцията в България. Освен Владимирски в групата беше включена още една студентка, сибирячка, от стоковедският факултет. Тя беше много издръжлива на ходене и се проявяваше като прекрасна готвачка.

Карелофинска АССР е включена в състава на СССР след войната с Финландия. Преди това границата е била съвсем близо до Ленинград. Съществуваха вековни борови гори и сравнително големи реки с много риба в тях. Рядко населена е. Финландия е давала право на гражданите, които искат, да се заселят там, да изсекат гората и по този начин да придобият нивички, които да използват за засяване с картофи и други култури. Държавата е участвала със средства за построяването на къщите и оборите, в които обезателно са се застроявали и бункери. Така финландците са заселвали районите около границата със СССР. Минахме през отбранителната линия Манерхайм построена преди Втората световна война. Впечатляващо инженерно съоръжение, с водни прегради, прегради от огромни скални маси – морени, бетонни и стоманени бункери и подземни помещения за войниците и офицерите. Посетихме и един голям завод за хартия и целулоза.



1949 г. По време на похода в Карелофинската АССР. Григор е четвърти от ляво.

Сред вековните гори виждахме над себе си само малка част от небето. По едно време загубихме дирята на пътя и отседнахме при реката Вускса. Владимирски се ориентира по картата, че наблизо има колхоз или совхоз и отиде там да получи информация за пътищата. Докато той се върна, ние наловихме риба и под ръководството на сибирячката нашите момичета приготвиха рибена чорба и други рибни вкусотии.

1949 г. По време на похода в Карелофинската АССР. Григор е първи от ляво.

Като се върна Владимирски ни каза, че Георги Димитров е починал (3 юли 1949 г.). Тава разбрал от хората в колхоза, които чули съобщението по радиото. Стана ни тъжно, какво да се прави приехме съболезнованията и се оклюмахме.

Освен тава, Владимирски ни информира, че с объркването на пътя сме се оказали наблизо да каменна кариера в която работели затворници. Сред тях имало и рецидивисти, които вечер бягали от лагера и вършели зулуми из района. Поради тава местните ръководители му обещали да предупредят охраната да бъде по-бдителна и да не допусне през нощта да излязат затворници извън обсега на кариерата. Обещали му още да поставят охрана около нашите палатки, където щяхме да нощуваме и ни предупреди да не се учудваме ако забележим около нас униформени въоръжени лица. Нощувката премина благополучно На сутринта продължихме пътуването по нов, верен, маршрут. По време на пътешествието се опекохме здраво от жулещото северно слънце. Бързо изтече и втората седмица от пътешествието ни, след което се върнахме в Ленинград. Много бързо изтече и месец август и на 1.1Х отново се озовахме на институтските скамейки.

Тук ще спомена някои събитията станали в Ленинград през 1949 г., по така наречената “Ленинградска конспирация”. Ръководителите на града, организирали отбраната му по време на блокадата и както и други дейци на КПСС бяха обвинени от Сталин в шпионаж, арестувани и разстреляни. Част от нашите преподаватели професори и доценти бяха членове на Областния, Градския и Районните комитети на КПСС. През зимния семестър така се случи, че голяма част от тях не идваха на лекции. Часовете се проваляха, а през това време ние пушехме по стълбищата. Забелязах, че съветските другари си шушнеха, че в града се извършват големи арести на ръководни кадри в това число са арестувани и някои от нашите преподаватели. Като разбрах това аз се разбунтувах. Умът ми не можеше да побере, че държавата, която се крепи на партията може да се допусне да се арестуват нейните членове. Мислех, че арестуването на комунисти е патент само на капитализма. Това си негодувание изразявах на всеослушание. Приятелите ми Ляпин и Владимирски ме притискаха да мълча. Казваха ми, че не познавам действителността. Въпреки тези съвети аз продължавах да се бунтувам и да изказвам своето несъгласие. Най-после те ме предупредиха да млъкни защото можело и аз да изчезна и нямало да знаят къде съм. Това ме стресна и престанах гласно да изразявам недоволството си, но то остана дълбоко в душата ми. Впоследствие, на закрити партийни събрания, редовите членовете на КПСС са били информирали, че арестуваните ръководни кадри са били шведски агенти. Така организацията на КПСС в Ленинград беше обезглавена. Непонятното за мене стана понятно когато същата история се повтори и у нас с арестуването на Трайчо Костов, а впоследствие и арестуването на Славчо Трънски и Денчо Знеполски и др.

В града имаше и голям Музей за отбраната на Ленинград по време на блокадата му. По време на горните събития първоначално на него беше сложен голям надпис, че е в ремонт, а впоследствие музеят изчезна и не остана от него никаква следа.

През лятото след завършването на II курс се прибрах в България. На 6 август 1950 г. с приятелката ми Николина сключихме граждански брак. Кумове ни бяха Магда и Стоил. Набързо направихме и сватбено тържество в Долна Секирна.

По това време отношенията със съседна Югославия се бяха обтегнали до краен предел. В Брезник ме ангажираха да окажа помощ по бързото прибиране на реколтата и вършитбата. Първо бях ангажиран в с. Расник, а след приключване на вършитбата там бях прехвърлен в помощ на другарите отговарящи за Брезник. Въпреки, че трябваше да се бърза някои брезничани се размотаваха. С председателя на съвета Павел Сотиров, мой шурей, се посъветвахме какво да правим тях и решихме да им съставим актове за глоба по 4.000 лв..Това им подейства отрезвително и влязохме в график и с вършитбата. Получи се указание колебливите хора от граничните райони да се изселят. Куна отговаряше за изселването, а мен ме натовариха да осигуря транспорта.






Николина и Григор Ваклиеви

През лятото, успоредно с цялото напрежение, се превеждаше и проверка на членството на всички партийни членове в т.ч. и на мен. Тя вървеше под девиза, че “миналото на всички партийни членове трябва да бъде чисто както е чиста водата в Рилските езера”. На тази основа беше изключен от партията един от моите гаранти и приятел Станой Васев. Той е бил обвинен, че проявил малодушие и подписал молба да бъде заменена смъртната му присъда с доживотен затвор. Неоправдано сектантско залитане! Като че ли щеше да бъде по-добре за партията ако бяха избити и загинали нейни предани членове ?. Поради отсъствието ми се наложило партийната организация да ми стане колективен гарант. На събранието някои другари ме надценили и в своите изказвания заявили, че съм бил член на партията от преди 9.IX .44 г. Те не са направили разлика между членството в партията и членството в РМС. Този протокол от събранието на партийната организация и посочените изказвания ми създадоха доста ядове8.

Така в голямо напрежение изтече лятната ваканция и в края на м. август си заминах за СССР. Съпругата ми Николина беше избрана за секретар на околийската младежка организация в Брезник.

По време на следването си бях създал неотменна практика докато отлично не науча всички въпроси не оставах спокоен. Нощите обръщах в дни, а денем бях непрекъснато в публичната библиотека да затварянето й. Библиотекарките ме бяха опознали защото напусках библиотеката последен.

Като студент обаче, допуснах две срамни произшествия. На изпит по икономика на селското стопанство за втората специалност не знаех квотите за държавни доставки. Не ми дадоха Постановлението в библиотеката, защото било секретно. Друг изход нямах и решах, че може и да не ми се падне този въпрос. Явих се на изпита при доц. Абатуров. Изтеглих билета и вторият въпрос беше баш за количествата, с които колхозите се облагат с държавни доставки. Отговорих отлично по първия въпрос и спрях като обясних, че него не го знам и не е имало от къде да го изуча, тъй като постановлението е поверително и на мен като чужденец са отказали да ми го дадат. Преподавателят не беше убеден и ми писа тройка като ме упрекна, че не съм му се обадил, той щял да ми го даде. По-късно, през годините когато бях на отговорна работа в Министерството на търговията той си спомни този случай и ми каза с насмешка – “Дай де ти поправя бележката да не ти грози дипломата. Работата ти сега показва, че си издържал изпита с отличие.” Посмяхме се и понеже беше гост на института към търговията вечерта заедно вечеряхме и на вечерята пред сътрудниците от института той разказа този случай.

Вторият случай беше с изпита по технология на отраслите. Тя се преподаваше от хоноруван преподавател, които на основна работа беше в инженерен ВУЗ, намиращ се в съседство с нашия. Мисля, че по негова молба нашият изпит беше сложен на I януари понеже на 2 януари имал изпит в инженерния институт. Той ме знаеше, че съм добър студент тъй като по практиката аз отработвах различни детайли за нуждите на автотранспорта и за стопанството на института вместо момичетата. Те изпитваха страх от работа на струговете, понеже беше станал нещастен случай с едно от тях. То не си сложило предпазната касинка на главата и шпиндела беше замотал косата му и го скалпирал. Тъкмо преговарях материала когато при мен нахълтаха приятели и ме кандърдисаха да пийнем. След тостовете аз се приготвих да лягам, а колегите се разотидоха. Като се събудих, около обяд на другия ден, при мен нахълтаха студентите от моята група да разберат защо не съм бил на изпита и ми предадоха, че преподавателят им поръчал да ме заведат у дома му да ме изпита. Изпитвах срам, но се съгласих. Отидохме в дома му и той ме посрещна с думите – “Ну, что же ты проспал экзамен?9” Засрамих се още повече и си признах. Той вкара и другите студенти и ме изпита пред тях. Остана доволен от отговорите ми, ми писа отличен, след което мен и другите от групата почерпи по случай Новата година.

Други притеснения не съм изпитвал по време на следването ми. Никога не съм. отивал на изпит не уверен в себе си. Избраха ме и в градското ръководство на землячеството и ме натовариха да готвя доклада за втората годишнина от смъртта на Г. Димитров.

Наложи се веднъж да изтегля стипендиите на студентите авансово от банката понеже голяма част от тях си заминаваха на ваканция в България и на други места на почивка. Явих се в банката със съответното пълномощно и ми предоставиха сумата. Тя беше много голяма около един милион. Не съобразих да помоля някой да ме съпроводи. От банката към трамвайната спирка двама вървели след мен. На спирката също стоели непосредствено зад гърба ми. Аз нищо не подозирах. На спирката имаше много жени, които ме предупредиха, че ме преследват крадци. Крадците те си ги познаваха, както сега у нас предупреждават, че в трамвая е бригадата да се пазят чантите. Жените на спирката обкръжиха двамата и започнаха да ги бутат в кръга направен от тях, а на мене ми дадоха знак да се качвам на трамвая. Качих се и така избегнах обира благодарение на тези незнайни жени. Голям късмет извадих! Ако ме бяха ме ограбили щеше да стане голям скандал и срам да оставим хората без стипендии. Ако ме бяха ограбили, такава голяма сума и кожата да ми съдерат нямаше да мога да възстановя.

През зимата на 1951 год. по предписание на лекарката към института пак ме изпратиха на почивка във вилата на Манерхайм, която се намираше на Колския полуостров непосредствено до отбранителната линия на Финландците наречена на неговото име. Тази почивка съм запомнил с това, че по време на културните програми бяхме посетени от лекар, който практикуваше хипноза. След преглед и разрешение от местният лекар той хипнотизираше желаещите. Приспиваше ги чрез хипноза и след това влизаше в контакт с тях и те разказваха неща, които никога при естествени условия не биха казали. Реших и аз да си опитам. Лекарката ме прегледа и даде разрешение за това. Оказа се, че организмът ми има създадена естествена съпротива срещу хипнозата. Пита ме дали съм бил затворник, казах му че съм била арестант. След като не можа да ме хипнотизира каза, че организмите на затворниците и арестантите, изграждат съпротива срещу хипнозата.

Вече бях трети курс и подготовката ми отиваше към своя край. Обучението по военна подготовка завърши, изкарах и един доброволен курс за инструктори по гражданска отбрана.

През лятото на 51 год. на път за България трябваше да занеса отчета на землячеството в посолството ни. Посланичка беше Вела Благоева дъщеря на Димитър Благоев. За това бях уведомил Евгени Сибинов, който учеше в Москва. Той ме посрещна защото и багажа ми беше голям. С мои пари и с пари от Евгени Сибинов и Арсо Методиев учещ в Днепропетровск бях купил за Околийския Комитет на младежката организация радиоприемник “Балтика” и него мъкнех. Занесох отчета в посолството, където и другарката Благоева ме помоли да остана на венчавката на Георги Стоилов, архитект. Него малко познавах, а баща му и майка му знаех от Радомирския отряд. Бяха ги кръстили бункера защото и тримата представляваха цял отбранителен бункер. Та присъствах така да се каже и на сватба. В посолството имаше отговорници и за нас студентите. Първоначално беше Борис Копчев, а когато беше отзован в България на негово място дойде Георги Сапунджиев. Оказа се, че той е брат на Мария Сапунджиева съпругата на моя приятел Никола Чамов.

Митничарите в Русе ми направиха въртел за радиоапарата. Налижи се да говоря по телефона с Брезник. От там ги уведомиха, че апарата е за Околийския Комитет на ДСНМ, подарък от учещите в СССР бивши работници в Брезнишката младежка организация. След този разговор беше освободен от митничарите и го замъкнах в Брезник.

През пролетта на 1951 година ни се роди и дъщеричка. Куна с писмо ме попита какво име да й сложим. Дадох си мнението за името Наташа. Тя така я и кръсти. Кумовете ни Стоил и Магда й станаха кръстници. През лятото на 51 г. я видях. Веднъж се наложи Куна да отиде до Горни Романци, защото един от родителите й се беше разболял. Инструктира ме какво да правя с бебето докато тя се завърне от село. Наташа обаче, започна да плаче колкото глас има. Какво ли не правих, но тя не млъкна. Реших да я пошляпна лекичко белим се смълчи. След този експеримент тя още повече ревна, та до завръщането на майка си от село.

През лятото на 52 г. завърших със синя диплома. Не бях отличник понеже имах една тройка. и една четворка от времето на следването ми. Така не заслужих червена диплома за отличен успех.

При завръщането ми от СССР получих няколко предложения за по-нататъшна работа. Едното беше да се върна като аспирант, което отказах по семейни причини. Пак от Комитета за висше образование ми предложиха да стана асистент в новосъздадения през 50 година Висш икономически институт, другото беше да постъпя в Отдела за агитация и пропаганда към ЦК на БКП и третото беше ме поискал др. Георги Чанков за работа в Комитета за държавен контрол, чийто председател беше той.

Предпочетох асистентската работа. Такова внушение ми бяха направили колегите състуденти когато ме изпращаха от Ленинград за България. За такава работа ме беше посъветвал и един познат и родственик, които беше учител по професия.

Март, 2005 г.




1 Днешен Санкт Петербург (бел. Гр. Ваклиев)

2 град Елин Пелин (бел. Гр. Ваклиев)

3 Там имаше обособено отделение за лекуване участници в антифашистката борба. Това отделение се намираше под патронажа на международната помощна организация за оказване помощ на пострадалите от фашизма. Лекуваше ме съветска лекарка Иванчикова. Българските лекари бяха предвидели чрез пункции да се изтегли водата от гръдния ми кеш. Тя категорично се противопостави и предприе лечението ми да стане с калций. Този метод бил по бавен, но щадящ човека. Така и стана и след това ме изпратиха за 20 дни във Вършец на почивка. (бел. Гр. Ваклиев)

4 Освен (руски бел. Н. Ваклиева)

5 Григор, ти си партизанин кажи защо дървото няма кора, (руски, бел. Н. Ваклиева)

6 нелегален, (руски, бел. Н. Ваклиева)

7 От септември 1941 до януари 1944 г. Ленингреад е под блокада от немските войски. (бел. Н. Ваклиева)

8 След завръщането ми от СССР трябваше да давам обяснение дали и защо съм се откъсвал от партията. Многократно обяснявах на секретаря на сталински РК- др. Пеева, че хората са сложили, знак на равенство между членството в РМС и членството в партията. (бел. Гр. Ваклиев)

9 Е, защо проспа изпита (рус. бел. Н. Ваклиева)




Каталог: www systems engineerig laboratory -> Distance learning systmeng -> Distance Course 1 -> Lekcii Course 1 -> BTU -> BOOK -> BOOK NEW
BOOK NEW -> На работа в науката и администрацията
BOOK NEW -> Отново в института и в ЦК на бкп
BOOK NEW -> На отговорна работа в Министерство на вътрешната търговия
BOOK NEW -> Това се случи в моите детски години
BOOK NEW -> Бригадирското движение и участието ми
BTU -> Определяне на множеството от максималните по размер производствени кампании
BTU -> 1. Многоасортиментни периодични химико-технологични системи. Моделиране. Оптимални производствени разписания (оперативно оптимално управление). Оптимален синтез


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница