Сътворението в битие1гл откриваме как Бог отначало създаде небето и земята. Като цяло, обаче, Библията ни разкрива три небеса

След всичко това ние четем, че на седмия ден, Бог си почина от всичките си дела, които беше създал. И Бог благослови седмия ден и го освети. Интересното тук, е че от всички дни, съботата беше единствения ден, който Бог благослови и освети (отдели). Още от самото начало виждаме как по този начин Бог полага основата на един от най-важните принципи в цялата Библия – този на почивката. По същия начин както Бог създаде всичко необходимо за човека преди да го създаде и му даде всичко на готово, след което го въведе в почивката си, по същия начин и днес в Христос, Бог е промислил и осигурил всичко необходимо за живота и за благочестието ни (2Петр.1:3) осигурявайки отново един живот в Божията почивка, при който Бог очаква да си починем от нашите си дела, както и Той от Неговите Си (Евр.4:10-11).

Това, което се случи при грехопадението е, че с навлизането на греха в човека, той стана абсолютно неспособен да живее в зависимост от Бога и истината. Неговото естество вече беше изцяло под контрола на поднебесната, която го управляваше чрез лъжата и греха. От този момент човекът стана напълно себецентриран и егоистичен, поради страховете за своето оцеляване, които отнеха мястото на мира и доверието в Бога, които преди това му даваха усещането за абсолютна любов и сигурност (увереност) за самия него, позволяваща му да мисли за другите, а не да е погълнат от самия себе си. По този начин човек изпадна под робството на себето, стараейки се постоянно да си посреща нуждите, желанията и капризите, опитвайки се по този начин да замести чувството за пълноценност и сигурност, които имаше преди това. Но колкото и да се опитваше никога не беше в състояние да запълни и задоволи нуждата на сърцето си от Бога. Така човекът започна да запълва това място, което беше определено само за Бог, с всичко онова, което по някакъв начин би му донесло любов, сигурност и чувство за пълноценност. Но движещата сила зад всичко това вече беше страхът и контролът, а не вярата и свободата.

От този момент нататък цялата човешка раса премина под контрола на греха и на смъртта. Всеки човек, който щеше да се роди, щеше да носи в себе си едно греховно естество, което от своя страна носи след себе си робство (на дявола), проклятие и смърт. Както вече споменахме тъмнината и „животът” на поднебесната, щяха да бележат съществуването на цялата планета. И дори след смъртта на физическото си тяло, човекът трябваше да пребъде в това отхвърляне от Божието присъствие, понасяйки гнева на Бога и наказанието Му за своето непокорство. Земята щеше да ражда тръни и бодили, жената щеше да ражда с болки децата си, а човекът щеше да изкарва прехраната си със скръб и пот на чело. Но дори и в този момент милостта и любовта на Бога не можеха да останат пасивни. Бог виждаше как човечеството беше обречено на едно вечно отделяне от Него и знаеше, че щяха да се родят и такива, които щяха да го обичат с цялото си сърце и душа, ако само имаше начин да преживеят онова, което преживяваше Адам преди грехопадението и да получат същият шанс и същата възможност да изберат пътя на правдата и покорството. Ето защо Бог даде още един втори шанс на човека. За всички онези, които докоснати от Неговата любов и милост щяха да откликнат на Неговия призив да прекарат вечността в Неговото присъствие, пребъдвайки в пълнотата на Неговия живот.

Успоредно с това, обаче, ние видяхме как Бог още от преди създанието на света, беше промислил своята собствена алтернатива (разрешение) – Неговият Син Исус Христос. Единствен Той обединяваше в себе си всичката пълнота и воля на Божеството (Кол.2:9), защото самия Той беше Бог. Той, Който е образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание; понеже чрез Него бе създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него бе създадено; и Той е преди всичко, и всичко чрез Него се сплотява (Кол.1:15-17). Той е Алфата и Омегата, началото и краят. Той е Пътят към Отец, който път сам Той поръси със собствената си кръв, така щото да имаме дързост да влизаме в Божието светилище и да намираме благодат, която да помага своевременно. Той е Истината, която ни разкрива Божият стандарт за святост и чистота. Той е Начинателят на живота, Който държи всичко чрез Своето могъщо Слово (Евреи1:3). Той е източникът на всяко добро и на всяко благословение. Пълнотата на любовта намери израз именно чрез Неговия живот на тази земя, защото Той е Любов (1Йоана4:7-9). Истинската светлина също така дойде и светеше на света в лицето на Исус, защото Той е светлината (Йоан1:9, 1Йоан1:5). Той е и истинската мъдрост, която може да услади живота на всеки човек.

За разлика от Адам, Исус нито за миг не даде вниманието и ухото си на това, което дявола се опитваше да му каже. Вместо това Той винаги отговаряше с „Писано е” (Мат.4:3-7) като по този начин печелеше всяка битка в Духа срещу своя неприятел. Така Той наистина опази „градината” на своите взаимоотношения с Отец, които бяха смисълът и източникът на Неговия живот. Във всяка ситуация Исус приемаше образ на слуга. Неговото смирение и покорство на Отец, го отведоха дори до смърт, и то смърт на кръст (Фил.2:8). Страданията, които преживя на тази земя, дори го усъвършенстваха в Неговото послушание към Отец (Евреи5:8). Винаги и във всичко Той беше готов да принесе себе си в жертва, поради престъплението на Неговите люде, върху които трябваше да падне ударът (Исая53:4-8). Но въпреки всичко това Той не позволи на болката, причинена от ударите на тъмнината да отмести погледа и сърцето му от реалността, в която пребъдваше – тази на Божието царство. Дори агонията на кръста и презрението на хората нямаха силата да го накарат да си позволи да реагира от себе си. Винаги и във всичко Той изявяваше сърцето и природата на Отец и Неговото царство, което е правда, мир и радост в Св. Дух. И това беше основната причина, поради която Отец го обичаше – защото Той даваше живота си, за да го вземе пак. Никой не му го отнемаше, но Той от себе си го даваше (Йоан10:15-18).

И поради всичко това Той стана последният Адам, който олицетворяваше в себе си целта и желанието на Отец за цялото човечество (1Кор.15:45).

А в Ерем.17:9 виждаме констатацията на пророка за състоянието на човешкото сърце:” Сърцето е измамливо повече от всичко, и е страшно болно; кой може да го познае?” Но в следващия стих веднага виждаме и Божият отговор:„Аз, Господ, изпитвам сърцето; Опитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според постъпките му, и според плода на делата му.” Тук откриваме, че Господ е Този, който изпитва в дълбочина и познава какви са мотивите и намеренията на човешкото сърце. И на база на това познаване Бог въздава на всеки човек според постъпките му - вечен живот на тия, които с постоянство в добри дела търсят слава, почест и безсмъртие; а пък гняв и негодувание на ония, които са твърдоглави и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата; скръб и неволя на всяка човешка душа, която прави зло, първо на юдеина, после и на гърка, а слава и почест и мир на всеки, който прави добро, първо на юдеина, после и на гърка. Понеже Бог не гледа на лице (Рим.2:7-11).

В Рим.3:23 апостол Павел прави своята крайна констатация:„Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога”, но веднага след това продължава, като ни разкрива Божия промисъл за спасението на човека: “а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса, Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му, посредством вяра. Това стори, за да покаже правдата Си в прощаване на греховете извършени по-напред, когато Бог дълготърпеше, - за да покаже, казвам правдата Си в настоящето време, та да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исуса”(Рим.3:24-26).

И тъй виждаме, че само и единствено на основата на Божията милост и благодат Божествената искра на откровение е тази, която озарява човешкото сърце и му дава светлина и посока за достигане до същата онази позиция, от която изпадна Адам. И така, постепенно човек започва да опознава истината, „сиреч, тайната, която е била скрита за векове и поколения, а сега се откри на Неговите светии; на които Божията воля беше да яви, какво е между езичниците богатството на славата на тая тайна, сиреч, Христос между нас, надеждата на славата”(Кол.1:26-27). И по този начин израствайки постепенно в това откровение за Христос, на нас ни се дава тая благодат, да благовестим между народите неизследимото Христово богатство и да ги осветлим всичките в наредбата относно тайната, която от векове е била скрита у Бога, създателя на всичко, тъй щото на небесните началства и власти (царството на тъмнината) да стане позната сега чрез църквата многообразната премъдрост на Бога, според предвечното намерение, което Той изработи в Христа Исуса нашия Господ (Ефес.3:9-11).

От друга страна Рим.8:29 ни казва, че ония „които (Бог) предузна тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя”. С други думи Бог желае да умножи образа на Сина си в лицето на всеки човек, така щото Неговия живот да замести напълно смъртта, и по този начин Неговото царство да слезе върху лицето на земята, измествайки напълно царството на тъмнината.

Ако разгледаме целта и смисъла на живота на апостол Павел към края на неговия живот ще видим, че той считаше „всичко за загуба, заради това превъзходно нещо – познаването на неговия Господ, заради Когото изгуби всичко и счете всичко за измет, само Христа да придобие, и да се намери в Него, без да има за своя правда оная, която е от закона, но оная, която е чрез вяра в Христа, то ест, правдата, която е от Бога, въз основа на вяра, за да познае Него, силата на Неговото възкресение, и общението в Неговите страдания, ставайки съобразуван със смъртта Му, дано всякак достигне възкресението от мъртвите” (Фил.3:8-11).