Су и законите на джунглата

В казусът „Гроздев”, върху който ние работим, не става дума за откровена фалшификация на документ, нито за явно нарушаване на университетските правила от страна на самия студент. Напротив – в този казус университетската институция дава ясно да се разбере, че в случай на нарушаване на нечии права за сметка на правата на някого другиго, равновесието в „джунглата” СУ няма как да бъде възстановено поради причини, касаещи външния облик и фасада на университета. Накратко, студентът моли преподавателя да признае за близки до съответния курс дисциплини, преподавани му през обменната програма „Еразъм” и друга програма в САЩ. Преподавателят му позволява да държи тест по съответната дисциплина. Студентът се проваля на теста и получава слаба оценка, като резултат от което неговото дипломиране ще трябва да се забави значително. Тогава той се обръща към по-висша инстанция в лицето на декана на ФФ, който подписва протокола му за изучените в чужбина дисциплини, без да се обърне за потвърждение от преподавателя и катедрата. Така Гроздев получава много добра оценка и е готов да се дипломира. Тук е моментът, в който катедра „Социология” започва да търси своите права и правата на своя преподавател. Случаят стига до ректора на СУ, до множество обсъждания и катедрени заседания, до жалби, подадени от студента, и до твърдото обявяване на катедра „Социология” против неговото дипломиране. В крайна сметка, ректорът използва своите правомощия, за да разреши казуса, като позволява на студента Гроздев да се дипломира и да получи бакалавърската си степен без съгласието на катедрата, в която се е обучавал, а като причини за това се изтъкват паричните санкции, които би заплатил универистетът в противен случай, и уронването на престижа на институцията.

Спряхме се на станалия печално известен казус на студента А. Гроздев, който привлече вниманието ни, защото олицетворява някои проблематични характеристики на процеса на модернизация в България. Ние се чувстваме пряко и косвено засегнати от този казус, защото понастоящем обитаваме средата, в която той се разгръща, и се усещаме привилегировани да го изследваме поради това, че сме потопени в същата социална реалност, което ни дава достъп до невидими от външна гледна точка детайли.

Най-характерният социален проблем, който ние открояваме, е, че българското общество опитва „да построи нова къща със стари тухли”. След промяната през 1989г., българското общество се стреми за кратко време да направи дълъг скок и да се приравни с развитите западни демокрации.

Многопластовият проблем, който казусът откроява, е, че културните нагласи, интериоризирани при системата на социализма, не се променят така бързо, както се сменят имената на институциите и на ценностите. Заклеймените като „порочни” практики по време на социалистическото управление – липсата на пряко влияние на отделния индивид върху случващото се около него; закърняването на сетивността за „излизане и изразяване на глас”(Хиршман); използването на правилата и формалните ограничения не като пряк път към постигане на целите, а като ориентир за заобикаляне на препятствията по пътя към постигането на собствените цели – продължават да живеят и да определят в определена степен обществения и личен живот. „Институционалната промяна оформя начина, по който обществата се развиват във времето, и затова е ключ към разбирането на историческата промяна.(...) (Те)...включват всяка форма на ограничения, която човешките същества създават, за да оформят своите взаимоотношения”.²

Социологическият проблем, който дефинирахме, е свързан с изолираните случаи на неспазване на правилата, прецедентите, се превръщат по времето на социализма в адекватна и успешна практика за лавиране между недостатъците на системата и за постигане и на егоистични, и на оправдани лични цели, за оцеляване в едни неблагоприятни условия. Подобно на законите, действащи в джунглата, „човек за човека е вълк” и всеки сам трябва да се справя, може да разчита само на себе си, вторично наложените по време на социализма и частично действащи и до днес модели на поведение се превръщат в доминиращи и определящи. „Формалните и неформалните правила и видът и ефективността на прилагането им оформят целия характер на играта.”³ Вместо допълващ и конкретизиращ елемент на формалните ограничения, неформалността иззема техните функции и във все по-голяма степен задава поведенческите модели.

В опита си да догони развитите демократично-либерални страни, България създава условията за сериозно противоречие: основните характеристики на либерализма, идеята, че спонтанният ред увеличава възможностите за мирно съществуване, основано на взаимна изгода и че абстрактните правила дават на индивида свободно да използва своите знания за своите цели, получават противоречив прочит в българския контекст. Употребяването на индивидуалните възможности е постижимо при наличието на всеобща правна, абстрактна и универсална рамка, в която индивидите свободно реализират тези възможности. В България свободата се разбира като слободия – ценностите на либерализма са криворазбрани и доведени до крайност. Постигането на индивидуалните цели е обвързано с използването на всякакви средства, било то позволени, било то непозволени. Въпреки че неформалните практики вече са придобили легитимност в една или друга степен, те се реализират на едно неофициално ниво, а фасада продължават да бъдат формалните модели, престижът и основанията на институциите и социалните актьори. Това е културен модел, формиран в България още в условията на социализма и успешно адаптиран към „демократичната либерална” реалност. Това са основни противоречия, които се откриват в разглеждания от нас казус и много точно диагностицират българския обществен живот към днешна дата.
При разглеждане на казуса установихме, че най-адекватните теоретични модели за разбиране на специфичния ход на модернизацията в България биха били макроподходът на неоинституционализма и по-конкретно, теориите за същността на институциите на Дъглас Норт; футуристичната Вълнова теория на Алвин Тофлър, интерпретацията на идеите на Карл Попър от Марио Варгас Льоса и идеите на структурализма на Мишел Фуко.

Като изходна позиция ще вземем идеята на Д. Норт за институциите като ”правилата в едно общество [...] ограниченията, наложени от хората, които оформят човешките взаимоотношения”,⁴ те намаляват неопределеността, като осигуряват структура за всекидневния живот; ключова характеристика на институциите е, че се състоят от формални, писани правила, както и от типични неписани поведенчески такива, които са основополагащи и допълват формалните.⁵ Теоретичната постановка предполага неформалните и формалните правила да се допълват, а в нашия казус неформалността в своите отрицателни аспекти, противоречащи на формалната структура, доминира явно над нормативността.

Друга теза, с която сме склонни да се съгласим, е, че има „институционални рамки, които създават както продуктивни, така и непродуктивни възможности за организациите, […] смесени резултати.”⁶ Това създава добри условия за опортюнистично поведение и за максимизиране на ползите чрез всички възможни средства. Според нас, възможността за опортюнистични действия се обуславя от недобрата комуникация и липсата на синхронизация на работата на отделните звена в рамките на институцията. Имаме основания да смятаме, че мотивацията на българите за спазване на правилата намалява прогресивно в следствие на множеството примери от българската реалност за постоянно заобикаляне на правилата, липса на контрол и своеволия.

Излизайки от конкретиката на институцията, би трябвало да се обърне внимание на цялостната среда, в която институциите се опитват да повлияят и да оформят човешките взаимодействия. Подходящ контекст за това ни дава теорията на А. Тофлър за трите вълни. Той разглежда развитието на човешката цивилизация като три големи епохи, наречени от него вълни, които са белязани от качествено различни културни кодове – качествено различни начини на производство и източници на ресурси, институционални организации, обществени структури и ценностни порядки. Според нас, сблъсъкът на Втората и Третата вълна в световен мащаб, които описва А. Тофлър, съвпадат в България с прехода от една обществена, икономическа, политическа и културна система към друга. Характерната за сегашната обстановка в България несигурност, усещането за хаос и безпорядък могат да се обяснят именно със сблъсъка между двете вълни, като преходът между двете, според Тофлър се бележи именно с горепосочените особености. Точно тази несигурност създава институционален вакуум, в който са възможни нерегламентирани практики, заобикаляне на правилата и “прецакване” на системата.

В политическата сфера един от основните пунктове на различие между идеологиите е начинът, по който трябва да се осъществяват промените в обществото. Докато марксизмът залага на революционни действия, то консерватизмът и либерализмът застъпват тезата за ценността на постепенните, еволюционни промени. Един от поддръжниците на теорията за градеж “стъпка по стъпка” е коментираният от М. В. Льоса К. Попър. Постепенните реформи с цел подобряване на общественото усройство са възможни чрез критическия дух и упражняването на свобода от всяка личност. Идеята на Льоса за постепенно преустройство на обществото най-вече трябва да отчита “нравственото обкръжение”⁷ – традициите, неписаните правила и норми, които много повече влияят на характера и развитието на обществото от официалните правила и закони и се изменят много по-бавно от последните. Революционната промяна на общественото устройство в България след 1989г. създава условия за формална промяна на институциите, привидно изменение на техния характер и унаследяване на повечето традиции и норми от “нравственото обкръжение” на социализма. Разбирането за индивидуална свобода, критически дух и прогрес в България днес е изопачено и сведено до крайност, в която свободата е произвол на индивидите, понякога и в разрез и с формалните, и с неформалните правила на обществото.

Критическият дух, така важен за Льоса, е предпоставка за познаване на света и действия в него според М. Фуко. Идеята на Фуко за онтологично себепознание предполага познаване на структурите, в които живеем, с оглед на тяхното преминаване. При непознаване на тези структури се получава контраповедение на тяхната логика и предписания; тази контрареакция не създава предпоставки за критическа промяна на структурите чрез преодоляването им, а за опортюнизъм в техните рамки.

Първата от тях е, че обществените промени раждат “хибридни” институции. Промените така и не предизвикват цялостна промяна; реформите стигат до “задънена улица” и постигат само формални резултати – премоделират институциите, като запазват черти от отречената социалистическа идеология, а същевременно донякъде изграждат либерални предпоставки. Като резултат от това, тези “хибриди” комбинират неефективните механизми и от двата модела и по този начин увеличават неефективността си и възможностите за опортюнистично поведение. Институциите възпроизвеждат отново и отново унаследените модели от времето на социализма, а от друга страна ги оформят и надграждат в негативни измерения.

Втората ни хипотеза твърди, че макар и опортюнизмът основно да се заклеймява като негативно индивидуално поведение, според нас той не е причина, а следствие от предхождащи несъответствия в същността на самата институция, от пропуски и слабости, които самата тя допуска. Според нас основният акцент в казуса Гроздев не е индивидуалното възползване от възможностите, които са се открили пред студента, а вътрешните противоречия на институцията, липсата на синхронизация и взаимно зачитане между отделните звена в нея заради неясния й и хибриден характер. Следователно, можем да твърдим, че в българското общество погрешно са социализирани нагласите спрямо закона, който по определение трябва да е абстрактен, всеобщ и универсален. Както случаят Гроздев показва, неправилната интериоризация на отношение към нормите и правилата има за своя причина и същевременно за благоприятна среда на разгръщане неефективните структури на институциите.

Спряхме се на три основни метода за изследване на представените от нас проблеми, тъй като те ни изглеждат най-адекватни. На първо място според нас следва да се анализират документите по конкретния казус – а именно кореспонденцията, свързана със случая „Гроздев”, както и анализ на нормативната база на СУ и на други казуси със студенти от други звена на Софийски университет, за да се проследи дали този случай е изолиран или е често срещана практика в рамките на университетската институция.

Вторият метод, за който смятаме, че ще ни даде ценна информация за по-добро разбиране на проблема, са полустандартизирани фокусирани интервюта с преподаватели от катедра „Социология” към СУ, с цел да установим каква е била, дали, доколко и как се е променила структурата на университетската институция преди и след 1989г.

Не на последно място, ще проведем анкети сред нашите колеги от специалност Социология в СУ, за да разберем каква е ролята на правилата в обществения живот и какви са принципните нагласи на колегите към тях. Според нас такова изследване има потенциал (при благоприятни условия и съдействие от страна на университета) да стане изчерпателно и представително за нашата катедра. За да постигнем по-пълно разбиране на проблема, решихме да комбинираме качествени и количествени методи, с цел да компенсираме дефицитите на единия тип метод чрез другия. От друга страна, документалният архив полага основите на нашето разбиране за казуса и същевременно ни дава достъп до гледни точки, които иначе са скрити зад официалния облик на институцията.

Първата хипотеза смятаме да изследваме чрез анализа на документи и фокусираните интервюта с преподаватели. Проверката на втората хипотеза смятаме да направим чрез анализа на документи (нормативна база) и анкети сред студенти.

В заключение, казусът Гроздев и други сходни на него случаи не могат да бъдат разбрани само в контекста на модерността, в която живеем днес, а неизбежно трябва да бъдат обвързани с цялостното наследство на социализма. Българската модерност не е белязана от плавни и постепенни промени, а от резки скокове в различни идеологически посоки и „шокови терапии”. Това създава предпоставките за трудното и мъчително преодоляване на остатъчните продукти от предишните системи, които остават неасимилирани и неотработени, не втъкани в обществените идеи, а изтласкани настрана. По този начин се пораждат условия за преплитане на взаимоотричащи се модели и създаване на хибридни структури, особено опасни в институционална среда. Институциите не задават ясни правила на играта, не изпълняват адекватно регулативните си функции и не улесняват индивидите в изпълняването на предписанията, а водят до неефективност, объркване и възможности за преодоляване на ограниченията.

1. 
   Оруел, Дж., “Фермата”, „Народна култура“, сб. „Черно слънце“, 1990, гл. 10
   
2. 
   Норт, Д., “Институции, институционална промяна и икономически резултати”, ЛИК, 2000
   
3. 
   Норт, Д. „Пътят на институционалната промяна” в „Антология по икономика и социология”, ЛИК, 1999, София
   
4. 
   Льоса, М. Актуалност на Карл Попър, в."Панорама" 1992/1-2