Су „Св. Климент Охридски” Философски факултет Касова приватизация

Изготвил: Людмила Димитрова Преподавател: доц. д-р П. Симеонов Магистърска програма: Глобалистика Дисциплина: Политическият преход

Курс: II в България

Семестър: трети

Факултетен №: 9061

София

2013

Преди 1989 г. България спадаше към страните с централно директивно планиране, което бе не само икономически, но в още по-голяма степен духовен проблем на тези общества, защото не просто изсмукваше техните ресурси, но най-вече деформираше тяхната обществена организация и съзнание. Подобно на индивидите, които бяха „болтчета” в голямата тоталитарна машина, и отделните предприятия бяха дотолкова взаимно зависими и бюрократично и централизирано управлявани, че никакви пориви на свобода или предприемачество не можеха да се развият у икономическите субекти. Всичко това наложи смяна на системата на управление посредством радикална икономическа реформа, включваща децентрализиране, преструктуриране и демонополизиране на икономиката. Целта бе пазарът да стане свободен и конкуренцията да определя кое търговско дружество оцелява и кое – не.

В България преходът към напълно изградени пазарни отношения се съпътства тъкмо от постепенното ограничаване на държавната намеса в икономиката. В началото на прехода страната е уязвима поради това, че, първо, структури като СИВ, за които икономиката е била планирана, вече не съществуват; основни търговски партньори от миналото (напр. Ирак, бивша Югославия и др.) вече ги няма, а няма и достатъчно опит в дисциплини като икономика, маркетинг и др. В такива условия държавата не може изведнъж да се откаже от собствеността си върху предприятията и да ги изостави на пазарните стихии, защото там те няма да оцелеят поради своята неконкурентноспособност. Приватизацията трябва да става постепенно и постъпателно, а това означава, че на отделните етапи от прехода трябва да остават (макар и все по-малко) държавни предприятия, които държавата да стопанисва добросъвестно. Освен това, когато се приватизират големи и структуроопределящи за страната компании и предприятия с важни инфраструктурни функции (напр. БТК, НЕК, „Булгаргаз” и др.), са необходими повече и по-сериозни процедури – още една причина приватизацията да не може да стане „от днес до утре”. В противен случай се рискува икономиката да бъде по-скоро ограбена, отколкото трансформирана. Пътят към свободата на личностите, а оттам – и на обществото, на неговата икономическа, политическа, съдебна и пр. система и сфера – никога не е кратък и лесен, особено след толкова дълго и тягостно тоталитарно надмощие. Следователно и раздържавяването на предприятията не може да бъде нито на всяка цена, нито незабавно. Демократичните процеси винаги са трудни и бавни, но само като такива те могат да бъдат гарантирани. Аргумент срещу тоталната приватизация е и запазването на държавната собственост върху обекти, свързани със сигурността и защитата на гражданите и суверенитета на държавата, което е и обичайната практика. Освен това трябва да се има предвид, че желанието българската икономика да стане абсолютно независима и да се съревновава с развитите Западни икономики, е твърде наивно за държава, която току-що е излязла от 45-годишен тоталитарен „задух”. В началото на прехода България не разполага със значими капитали; няма развита инфраструктура, нито достатъчно икономически традиции и образование на населението. Българинът първо трябва да се освободи от тоталитарната опека в съзнанието си и да стане способен да носи отговорност икономически субект.

Думата приватизация произхожда от латинското privatus – частен, и най-общо е свързана със смяната на публична собственост с частна. Приватизацията е средство за преход от държавномонополистичен към пазарен модел на управление на икономиката, като държавната или общинска собственост (земя, промишлени предприятия, банки и др.) се превърне срещу заплащане или безвъзмездно предаване – в частна собственост. Приватизацията включва денационализация и премахване на бариерите за участие на частни фирми в дейности, които са били разглеждани като държавен монопол. С това се цели стимулиране на икономическия растеж на държавата и създаване на конкурентноспособно национално стопанство.

Преструктурирането на собствеността в различните сектори на икономиката се извършва чрез раздържавяване и разпределяне на имуществото на държавните предприятия в акции и дялове и прехвърляне правото на собственост върху тях на физически и юридически лица. Целта е да се увеличи делът на частния сектор, да се мотивира частната инициатива и като цяло да се повиши ефективността на предприятията, като бъдат поставени в конкурентна пазарна среда. Така всеки нов собственик, заинтересован от своя успех, ще допринесе за успеха и на обществото като цяло. Ето защо приватизацията преследва не само обективни, но и дълбоко „субективни” цели, доколкото дълбинно засяга съзнанията на икономическите субекти. Тя формира у тях собственическо чувство (в положителния смисъл на думата), което единствено е способно да преодолее формираната с десетилетия система от социални отношения, основани върху принципите на властта, както е в периода на социалистическото планово стопанство. Вместо това, индивидите трябва да се стремят към развитие на един свободен пазар, конкурирайки се с други свободни производители, а не да произвеждат, за да покриват изискването за определен, наложен от държавата и властта норматив. Второто е просто борба за оцеляване и одобрение от властимащите; другото – вътрешна мотивация за икономически просперитет.

След дългогодишни безуспешни опити да се излекува системата на централизирано планиране, стана ясно, че не трябва да се подобрява, а да се смени. Но в началото на прехода у нас се появява вакуум – старият ред си е отишъл, а новият все още не се е установил напълно. Разбира се, основните функции и отговорности на държавата ще са различни от предходните, но тоталната липса на контрол и управление би могла да доведе до катастрофа. Този контрол обаче може да се осъществява само от нови, демократични институции. Започналата през 1989 г. демократизация на българското общество преследва модела на модерната икономика, основаваща се на напреднали технологии и смесени предприятия. Но на България тогава тепърва й предстои преструктуриране на почти 100% държавна собственост към пазарна икономика, за което е нужен дългогодишен и сложен процес, касаещ редица социални последици. Изисква се постепенно създаване на конкурентноспособен частен сектор както вътре в страната, така и на международния пазар. А в началото българските икономисти нямат историческия опит или дори идеята как тези държавни фирми от близкото социалистическо минало могат да станат частни пазарни субекти. Поради всеобщото незнание след 1992 г. се стига до голям дял на „сивата” икономика, а през 1997 г. този модел се измества от идеята за тотална и бърза приватизация. За кратко време огромна част от държавната собственост е превърната в частна, но без все още да е създадена подходящата нормативна база, нито да са формирани адекватни институции, затова настъпват системни приватизационни „саги” и следприватизационни провали. Много предприятия са докарани умишлено до фалит, за да могат да бъдат закупени впоследствие на безценица.

Цел на приватизацията е предприятията да бъдат извадени от политическата сфера, която се ръководи от политически лидери, и да се прехвърлят в частната, където ще се ръководят от пазарите. Така те стават независими от политиката на правителството и се ръководят само от принципите за икономическа целесъобразност, а не от обслужването на определени политически интереси. Следователно по презумпция стопанската независимост в резултат на приватизацията е по-добра от стопанисването на дадено предприятие от държавата. Но на България в началото на прехода й предстои изграждане на стабилна икономическа, образователна и здравна система – стопански и социални цели, които не могат да бъдат постигнати само с частна собственост. На места публичната собственост и организации са обективно необходими и още в началото е ясно, че редица сфери на българската икономика няма да подлежат на приватизация, като например БНБ, някои стратегически за държавата отрасли (в т.ч. военното производство) и др. освен това в средата на 90-те год. останалите нераздържавени търговски дружества в по-голямата си част бяха в недобро финасово състояние, с понижена конкурентноспособност, свити пазарни позиции, остаряло технологично оборудване. Особено тревожно беше състоянието на 47 големи предприятия, сред които "Авиокомпания Балкан"ЕАД¹, "Кремиковци" АД, "ДЗУ" АД, гр. Стара Загора и др., които през 1996 г. бяха включени в специална програма за изолация. За тях се изпълняваха оздравителни програми, беше прекратен достъпът им до нови кредити и дейността им се наблюдаваше от Министерството на финансите. В резултат на всичко това в началото на 1997 г. за изтеклите четири години по касов път са раздържавени едва 7.2 % от активите на държавните предприятия.

Приватизационният процес у нас официално започва през 1992 г. с приемането на ЗППДОП (Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия), според който приватизацията е „прехвърляне на физически или юридически лица с под 50 на сто държавно и/или общинско участие на: дялове и акции, собственост на държавата и общините, от търговски дружества; собствеността на цели предприятия, обособени части и незавършени обекти на строителството; общински нежилищни имоти, невключени в състава на общински предприятия, които се използват за стопански цели (магазини, ателиета, складове и др.)” ЗППДОП урежда и условията и реда за преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества (Чл. 17). Раздържавяването започва с провеждането на касова и масова приватизация, като при касовата за обект държавна собственост се заплаща стойността на обекта от купувача, докато при масовата гражданите над 18 год. получават безплатни инвестиционни бонове. Касовата приватизация включва онези сделки на покупко-продажба на държавна собственост, по които разплащателно средство е националната и чуждестранната конвертируема валута, както и държавни ценни книжа (но с последните може да бъде платена до определена част от стойността на сделката). Освен това Министерският съвет определя списък на държавни предприятия или обособени части от тях, при приватизацията на които не се допуска плащане с непарични платежни средства. Обикновено приватизационният договор включва и задължения на купувача за определен период от време след закупуването на обекта, а изпълнението им подлежи на контрол. Касовата приватизация може да бъде целева, при която средствата се разпределят за определени цели (например за покриване на държавния дълг)². В касовата приватизация могат да участват при равни условия всички физически и юридически лица, в т.ч. и чуждестранни. Това е важно за България в началото на прехода, защото при изчерпан вътрешен финансов ресурс и невъзможни значими местни инвестиции, чуждите инвеститори могат да внесат свежи капитали, както и възможност на закупените предприятия да достигнат до нови пазари, да обновят технологичнното си оборудване и да подобрят управлението си.

Най-често използваните методи и техники на приватизацията, регламентирани от ЗППДОП, са търг, конкурс и преговори с потенциални купувачи. С публичния търг и конкурс се цели състезание м/у равнопоставени купувачи, защото условията на приватизацията трябва да бъдат предварително обявени, а потенциалните купувачи да внесат депозит като гаранция за сериозността на намеренията си. При публичния търг се наддава цената, като обичайно така се приватизират малки предприятия и обекти общинска собственост. Търгът е лесен и бърз метод за прилагане, има точен критерий за наддаване (и затова е труден за оспорване) и на теория се характеризира с публичност и прозрачност при организирането и провеждането му. При публичния конкурс пък се състезават бизнес-проекти, като така се приватизират обикновено обекти с голяма балансова стойност и с приватизацията се преследват комплексни цели, като запазване предмета на дейност на обекта за определен период от време, запазване на работните места, извършване на инвестиции. Конкурсът е доказал своите предимства през 90-те год. и е предпочитан като метод за приватизация на големи структуроопределящи предприятия, защото предоставя гаранции, че приватизираният обект ще се развива по един сигурен начин и в бъдеще. Сериозни трудности обаче създава приватизацията чрез преговори, защото изисква доста работа по издирване на надеждни купувачи, както и поради възможността преговорите да бъдат дирижирани от трети страни или пък да се проявява твърде много субективизъм и недобросъвестност.³

Оценката на специалистите е, че ЗППДОП е направен значително по-кратък, отколкото е необходимо, и особено от юридическа гледна точка в него се откриват редица непълноти, които е невъзможно да бъдат запълнени с подзаконови нормативни актове. Съгласно ЗППДОП обекти на приватизация могат да бъдат както акции и дялове, собственост на държавата и общините, така и акции и дялове от предприятия, преобразувани в акционерни дружества (АД) или в дружества с ограничена отговорност (ООД). Освен това ЗППДОП и съпътстващите го подзаконови актове налагат през цялото десетилетие на 90-те год. един модел на раздържавяване, в който водещ регулатор е изпълнителната власт – Министерски съвет и отраслови министерства в зависимост от активите на раздържавявания обект. Например оценката на предприятието (освен ако не се приватизират само обособени части или отделни активи) може да бъде възлагана единствено от органа, който взема решение за приватизация. (Чл. 3 от ЗППДОП). В закона има твърде много неяснота, например няма ясни критерии защо е избран един или друг обект за приватизация, защо се продава изцяло или само отделни негови части и т.н. Ако избраният способ е търг, цената се формира съгласно твърде общите формулировки на Наредбата за оценките на обекти, подлежащи на приватизация, 1994г.⁴. Но как точно се извършва оценяването и защо е извършено по един или друг начин, законът не отговаря. Още по-неясна е ситуацията, ако избраният способ е конкурс – липсват критерии за това как се изработват условията за конкурса, което позволява на приватизиращите органи да уредят процеса, както сметнат за добре. Но най-проблемен е способът „преговори с потенциални купувачи” (неслучайно и най-разпространен в приватизационната практика). Законовите норми не дават отговор на въпроса кои са условията, на които трябва да отговарят потенциалните купувачи, как трябва да се водят преговорите, по какви критерии са определени обектите за приватизация точно по този метод и пр. Първоначално се е считало, че в процеса на преговори може да се подбере най-подходящият купувач и то не само от гледна точка на цената, но преди всичко на покриването на редица допълнителни условия – инвестиции, съхраняване на работни места, оздравяване на околната среда и т.н. Но всичко това са обещания и недотам реалистични прогнози за бъдещето, които лесно се изоставят пред лицето на посрещнатите реални трудности след приватизация на обекта.

Предприватизацционните дейности са свързани с предварителна оценка на активите и пасивите на предприятията с цел определянето на капитала им, както и на евентуалната необходимост от преструктуриране, например във финансово, организационно, технологично или друго отношение. Оценката трябва да бъде реална, за да не се разпродава имущество под неговата стойност. Но тази оценка е нещо много по-сложно от оценяване имуществото на дадено предриятие, което може да е остаряло и да е нужен много капитал за оздравяването му. Стойността на активите на една фирма се измерва не просто с тяхното наличие, а с това доколко те могат да генерират доход. Десетки огромни и остарели предприятия от тежката индустрия на пръв поглед имат сигурни активи под формата на съоръжения и оборудване, но всъщност са неспособни да генерират доход, освен ако не бъдат из основи реконструирани. През 1992 г. с оглед преобразуването на държавните и общинските предприятия в еднолични търговски дружества с държавно и общинско имущество се извършва преоценка на активите им (ПМС № 179/13.ІХ.1991г.). Но един от проблемите е, че се работи по много методики с практически безконтролно оценяване и в резултат еднакви по технически параметри дълготрайни материални активи (напр. с еднаква година на доставка, един и същ завод-производител, еднаква степен на физическо износване и пр.) получават различна нова цена и съответно краен капитал на предприятията. Така в крайна сметка и самата държава нямаше реална представа за истинската стойност на активите, на които се явява собственик. От друга страна, при оценяването винаги трябва да се гарантира, че активите ще се използват максимално от новите собственици, така че да се запази поминъкът на хората в съответния регион. Преструктурирането на собствеността никога не трябва да е самоцел; а винаги да бъде в полза на обществото и да се извършва с мисъл за работните места и бъдещето на хората от даденото населено място.

Следователно за да се гарантира успехът на такъв сложен процес като приватизационния, първо е необходимо да се създаде подходяща законова уредба, а в началото на прехода България няма нито подходящо законодателство, нито ясна програма за приватизация. Самата обществена нагласа е, че дори и да се смени някой закон, нещата няма да се променят особено; както и че законите по принцип не трябва да се спазват чак толкова. От друга страна невинаги потенциалният купувач ще има интерес да закупи цялото предприятие; често практиката на страните сочи около 60% закупуване и 40% оставащи държавна собственост. Тогава възниква проблемът кой ще управлява такова смесено предприятие. Освен това вместо да се утвърди състезателност (конкурентност) между участниците при ясни правила и критерии за оценка, се въвеждат твърде съмнителни процедури, с които се привилегироват определени икономически субекти. Още през 1989 г. са приети ключови нормативни документи, чиято обща черта са „мълчаливи допускания” и „свобода” при прилагането на разпоредбите и които ще действат повече от 3 год. впоследствие. Такова е например ПМС №36/юли 1989 г. „За преобразуване на държавните и общински фирми в акционерни”. Трансформацията на правата на държавата от административно-управленски в такива на собственик и притежател на акции означава последващо елегантно прехвърляне на акциите (т.е. и на активите, които стоят зад тях) в собственост на трети лица. Едва приетият през Юли 1991 г. Търговски закон направи възможно преобразуването на предприятията в търговски дружества. В рамките на няколко масирани вълни много бързо са преобразувани в ООД и АД (най-вече със 100% държавно участие) около 1500 предприятия. Одготовката за преобразуване включва пазарна преоценка на активите на предприятията (ПМС 179/1991 г.), при която обаче се наблюдава подчератна тенденция към занижаване на уставния и началния капитал при регистрацията на дружествата.

Въпреки бавните темпове на икономическо развитие и липсата на свободни капитали до 1994 г. все пак се наблюдават някои успехи, при които възникват първите смесени дружества между държавни фирми и чуждестранни компании („Сердика Данон”, „Видима Идеал”, „Делта” и др.) Но трябва да се има предвид, че парите от сделките сами по себе си не реализират висок икономически ръст без технологично обновяване и подготвени специалисти. В горните примери такива фактори бяха налице и затова сделките се оказаха успешни и драстично различаващщи се например от сагите на „Химко”-Враца, „Булгартабак” АД или „БТК” АД⁵, приватизирани в лошо финансово и технологично състояние, в условия на дългогодишни спорове между техните собственици или продадени със скандали и обвинения. Общият извод е, че нито инвестициите могат да бъдат бързи, нито пък скоростно може да се създаде желаната конкурентна среда. Приватизацията е продължителен и сложен процес. Така при една и съща административна нормативна среда се наблюдават несъмнени успехи и безспорни провали в приватизационния процес. След първите сделки при управлението на СДС в периода между 1993 и 1995 г. идва масовата приватизация (стартирана от правителството на Ж. Виденов през 1995-1996 г. и продължена и след него); и ускорената приватизация⁶ в края на 90-те год. – три различни процеса, осъществявани при сходна административна нормативна среда, но от различни субекти. Действително в хода на прехода се наблюдават и тромава администрация, и егоизъм на политическите елити, но преходът няма своя единна „логика”, а се разгръща динамично в зависимост от включването на нови участници или отпадането на стари.

При промяната на собствеността чрез приватизация всяко предприятие и финансово, и технологично „боледува”, а периодът на това „боледуване” зависи от скоростта, с която е осигурен свеж ресурс, за да се стигне до пазарно, технологично и продуктово преструктуриране. Но приватизацията в условията на преход представлява не само икономическа, а и политическа реформа – сериозно политическо преструктуриране на икономическото пространство и загубване на определено политическо влияние и позиции. В началото на прехода е налице убеждението, че за да има успешна структурна реформа, първо е необходимо във възможно най-кратък срок да се промени отношението държавна/частна собственост в полза на частния сектор. Но ускорената приватизация не може да бъде успешна там, където преструктурирането на предприятия се блокира до голяма степен от силна бюрократизация и нежелание на управляващите политици и държавния апарат да се разделят с влиянието и участието в управлението на търговските дружества. Ето защо и немалко приватизационни сделки са подготвени и сключени „на тъмно”, сред предварително известни, близки до даден управляващ кръг купувачи. Така в процеса от началото настъпва хаос поради недостатъчно обмислено законодателство и стратегии, както и нереформирана администрация, бюрокрация и политически протекционизъм, който толерира близки до управляващите финансови групировки и структури от „сенчестата” икономика. Като се дава огромна власт на административните органи, започва да се преразпределя собствеността, но посредством раждането на определени криминализирани елити. Най-големият проблем е, че не е извършена административната реформа, защото администрацията заема важно място като изпълнител на всеки закон. Така в началото, когато още няма пълноценен пазар, нито адекватни практики и институции, държавните фирми изведнъж се оказват „свободни” от държавното обединение, но в същото време и незащитени от все още нееволюиралата нормативна база. Затова и често стават обект на разграбване чрез непрозрачни схеми, в които едни лица имат преимущества в ролята на потенциални купувачи на предприятията пред други. Най-големият проблем е, че не е извършена административната реформа, защото администрацията заема важно място като изпълнител на всеки закон. Така в началото, когато още няма пълноценен пазар, нито адекватни практики и институции, държавните фирми изведнъж се оказват „свободни” от държавното обединение, но в същото време и незащитени от все още нееволюиралата нормативна база. Затова и често стават обект на разграбване чрез непрозрачни схеми, в които едни лица имат преимущества в ролята на потенциални купувачи на предприятията пред други. Не на последно място, България трябва да си създаде и добър имидж пред чуждестранните инвеститори, което означава да бъде надежден партньор и да укрепи законите си. А в началото на прехода у нас далеч няма съвършена среда на равнопоставеност и конкуренция.

По принцип за държава като България, която в началото на прехода не е достатъчно високо технологизирана и има незадоволително мениджърско управление и култура, реален шанс за решаване на икономическите проблеми в едно обозримо бъдеще са външните инвестиции, а останалите фактори в икономическата среда по правило изостават, затова и по-продължителен период се задържат корупцията, престъпността и „сивата” икономика, недостигът на квалифицирана работна ръка, особено в областите на високите технологии (поради нарастващата емиграция). И все пак преките чуждестранни инвестиции не са абсолютно благо, защото винаги внасят неравновесие в една икономика. При това е важно не само тяхното осигуряване, но още повече производителността на тяхното използване. А когато се продават предприятията на чужденци, по правило това се осъществява на много ниски цени, почти на безценица. Освен това чужденците не инвестират задължително в страната това, което ще спечелят от нея. А ако новите собственици са местни, обичайно нещата са малко по-различни. Но един коректен български купувач, освен вътрешната корупция и трудности в страната, винаги среща и превъзхождащия го чуждестранен инвеститор, който разполага с много повече капитал. А това го изтласква последен на опашката от купувачи. Държавата никога не трябва с приватизацията да гони само икономическата изгода, а да мисли и за запазването на работните места в предприятията. Това създава чувство на сигурност у хората, че не са изоставени на произвола по време на прехода.

В България през 90-те год. имаше до голяма степен непрозрачна приватизация и настъпваше прогресивна монополизация на икономиката. В края на 1994 г. 60.5% от приватизационните сделки са осъществени с български частни фирми („Мултигруп”⁷, „Сиберия”, „Бърт” и др.), а с чуждестранни купувачи са сключени все пак едва 7.2% от сделките. Причината е слабото законодателство, в резултат на което се генерират корупция и силови групировки. А когато правният ред и конституционалността все още не са се наложили в една наскоро отърсила се от централно-плановата икономика страна, е почти невъзможно да протече и успешна и прозрачна приватизация. За да се постигне конкурентна икономика, трябва да се гарантират справедливи правила и честно състезание. А в България от началото на прехода се стимулират приближени фирми в процеса на приватизация, а за формално обосноваване на избора се представят допълнително слаби оферти, дори оферти на фирми „фантоми”, което нанася сериозни финансови щети на дружествата и предприятията. Ето защо в средата на 90-те год. в България инвестициите намаляват поради корупцията и престъпността, защото те са последното нещо, което някой би желал да има там, където си влага парите. Има даже случаи на малки чуждестранни инвеститори (собственици на малки заведения), често „посещавани” от представители на силови групировки, които „любезно” изискват процент от оборота им. Към това се прибавя и подкупността на държавната администрация и чиновническия апарат. И за никого през 90-те год. не е тайна, че в държавата циркулира капитал с неясен произход, дори на моменти с криминални прояви, който се стреми към монопол в икономиката на страната.

Един от вариантите на приватизация е чрез продажбата на държавни предприятия на определен инвеститор, което става обикновено в смесени предприятия по отношение на 50% пакет с акции, собственост на държавата. Този вид приватизация се извършва предимно чрез търг или на фондовата борса, където печели инвеститорът, предложил най-висока цена. Но по принцип в този случай държавата губи изцяло своя контрол върху приватизираното предприятие, а и се пропуска възможността от въвеждане на конкуренция в дадения отрасъл, особено ако става въпрос за бивш държавен монопол, продаден на частен такъв. Така че има сериозни доводи за разглеждане и на други възможности за приватизация, при които цената би била по-ниска, но пък приватизационната програма би била по-изгодна (за държавата и населението) като цяло. В началото на прехода много чуждестранни инвеститори са привлечени към България поради равнището на работната заплата и други преимущества на Източния пазар. Но това са не само големи инвеститори с големи възможности, а и спекуланти от всякакъв вид, както и предприятия, експанзивно настроени към нашия пазар или пък слабо пласиращи продуктите си на техния роден пазар. В най-лошия случай те може да са и фирми-фантоми, които в момента на покупката са пред фалит, а с приватизираното имущество покриват собствените си задължения. Ето защо държавата е длъжна да извършва предварителни проверки на тези фирми, за да спомогне за трансформирането на държавното имущество в частна собственост, но така че в крайна сметка то да остане национално богатство. Все пак моделът за приватизация чрез продажба на определен инвеститор в България е най-слабо разпространеният, вероятно поради незадоволителното състояние на българските предприятия, инфраструктура и макроикономическа среда. Но проблемите са по-скоро свързани с последствията от приватизация на големи и инфраструктурни обекти и възможни последващи монополни ситуации в съответния бранш.⁸

ЗППДОП не предвижда никакви ограничения по отношение на участието на чужестранните инвеститори, защото надделява мнението, че на онзи етап от развитието на българската икономическа реформа, когато интересът към България и без това е много слаб, не се налага въвеждането на ограничителни мерки. Дори в закона се дава възможност за по-специфична форма на чуждестранно участие, а именно: възможността да бъде разменян държавен дълг срещу собственост, което би могло да се използва и за решаване на проблема с българския външен дълг. Но недостатък на приватизацията от страна на чужд инвеститор е че може да се стигне до сериозно съкращаване на работния персонал, за да може коренно да се преустрои фирмата. Затова работниците и служителите много често се противопоставят на такава приватизация. А може и по принцип нито един инвеститор да не проявява интерес да купи даденото предприятие. На ранния етап от прехода е ясно, че големите международни корпорации няма скоро да се насочат към страната. Така се стига до идеята за постепенно внедряване на по-дребни инвеститори, както и за влизането в смесени предприятия на мениджърски екипи и на управителите на българските държавни предприятия. Счита се, че българският управител в повечето случаи е мотивиран да доведе чуждестранния инвеститор и това трябва да се използва, без да има административни спънки. Но това няма как да се случи безпроблемно в държава с ширеща се корупция, мафиотски структури, сериозно подкопана законност и липса на прозрачност при приватиацията. Законите и институциите не решават всички проблеми, но от тях трябва да се започне успешната реформа.

РМД-приватизация в България се провежда по време на правителствата на Ж.Виденов и И. Костов. Защо в България РМД-приватизацията не успява и даже напротив – оказва се трън в българската икономическа реформа? Първо, новото дружество може (а и трябва) да се учреди, само ако е достатъчно сигурно, че ще бъде печелившо, за да може да изплаща вноските си от печалбата. Второ, при случай на изкупуване на предприятия от страна на техни служители персоналът много скоро може да се сблъска с тъжната истина, че трябва да бъдат освободени от работа излишните работници, ако предприятието иска да стане печелившо. И все пак, дори и да са необходими, такива съкращения трябва да се правят винаги преди, а не след РМД-приватизацията.

Сред основните проблеми на РМД-приватизацията в България бе и липсата на свободни средства за извършване на инвестиции в технологично изостаналите предприятия, които изискваха незабавно обновление, а то нямаше с какви пари да се извърши и предприятията постепенно започваха да губят конкурентноспособността си (при това не само на външните пазари, но даже и на вътрешния, където бързо се настаниха по-конкурентноспособни чужди фирми).¹⁰ В продължение на години българската икономика не разполага със свободни средства, които да бъдат вложени в обновяване. Освен това, разпределението на акциите в едно РМД трябва да осигурява право на глас на всички акционери, а не някои да държат контролен пакет. В началото на провеждане на РМД-приватизация у нас не са добре защитени интересите тъкмо на дребните акционери. В много случаи има един или няколко мажоритарни акционери, а останалите притежават акции без право на глас. Хората не са добре осведомени и не могат да защитават правата си. Според тогавашните законови актове, за да се възползват от предимствата на разсроченото плащане, РМД-тата трябваше да изпълнят едно изискване – да привлекат като акционери до учредяването на съответното дружество поне 20% от работниците и служителите в предприятието. Но реално след това можеше да настъпят безконтролни съкращения на персонала. Следователно трябва да има и следприватизационен контрол, за да не се злоупотребява с работните места на служителите. За разлика от ЗППДОП, ЗПСК е по-сензитивен към особеностите на РМД-приватизацията, тъй като при него хората не трябва сами да защитават правата си, а те са вече законово защитени (поне на теория). Но тази цел също е много трудно реализируема на практика. Защото дребните акционери, които притежават една или няколко акции с право на глас, могат да бъдат „убедени” (т.е. да станат обект на натиск) при гласуване да упълномощят лицето, което има желание да доминира. Има много РМД-та, в които едно лице прави най-голямата вноска в капитала и по този начин става мажоритарен акционер. Така че големите играчи винаги могат да разпределят участието си чрез подставени лица. А освен това по принцип не е възможно на практика да се контролират РМД-тата след участието им в приватизационния процес, не може непрекъснато да се следи никой в РМД-тата да не придобива повече от 5% от капитала.

Бързо се осъзнава, че РМД-приватизацията е идеална възможност да се купи предприятие на безценица чрез внасяне само на 1/10 от договорената цена. Обикновено действа схема, при която истинският собственик се явява след фалита на РМД-то, създадено по чл.25, ал. (3) от ЗППДОП. В него влизат членове на трудовия колектив, които са изтеглили от банка кредит, за да платят при подписване на договор първите 10% от цената при разсрочено плащане. Новият собственик разпродава, каквото може, и раздава получените пари (може и като заплати), вместо да ги вложи в съживяване на дружеството. Разбира се, най-много пари взимат шефовете, а обикновените акционери на РМД-то нямат понятие какво се случва в него, а и са притиснати от ръководството да не загубят работните си места. Но закупеното предприятие започва да потъва, защото няма пари за оборотни средства, не генерира печалби и следователно не може да си погасява вноските към държавата. РМД-то фалира, банката влиза във владение на имуществото и започва да го разпродава, за да си върне кредита. Така от едно функциониращо предприятие накрая не остава нищо. В други случаи се наблюдава схемата „предизвестена приватизация”, при която предварително избран купувач, който разполага с необходимите средства, се назначава в директорския борд на държавно предприятие и след това убеждава работниците да създадат дружество. А те като цяло са доста податливи на убеждаване поради липсата на средства и на инвестиционна култура. Освен това в другите държави РМД-приватизация се прави с пари, а в България, понеже достатъчно пари няма, се използват протекции. Един западен мениджър първо намира парите и после купува фирмата, в която работи (ако успее да докаже, че бизнесът ще потръгне), а после продава фирмата на печалба, пускайки нейни акции за продажба на борсата. В България, разбира се, това не се прави, а и ефектът му би бил слаб – едва ли някой би се забързал да изкупува акции от несигурни дружества. Българският мениджър купува без пари, но с осигурена политическа подкрепа, а когато подкрепата свърши, приключва и интересът му към собствеността. Типичен пример за това е РМД-то, което купи завода за обувки в Добрич – „Добрич” 98 АД, платило само задължителните 10% от цената и преустановило всички останали плащания. Накрая заводът не работи, активите му не стигат за покриване на задълженията чрез разпродажба, а купувачът „не проявява интерес”.¹¹

Моделът на бърза и тотална приватизация (най-вече в периода 1997-2001 г., но и след това) е сгрешен и защото в голямата си част продава на чужди не частни, а национални монополи (например ЧЕЗ – фирма на чешкото правителство; EVN – на австрийското, и др.) Разбира се, не всичките 1224 РМД-та от това време са пред фалит.¹² И все пак повечето от тях успяват да платят само 10% от цената, а някои се провалят заради принудителните условия, с които са се обвързали, като например запазване на работните места и на активите в продължение на поне 3 год. Обещанията, които те поемат с цел получаване на преференции, изкуствено вдигат летвата и за останалите потенциални купувачи, които днес вероятно няма да желаят отказаните им преди години дружества, вече почти фалирали. Всичко това забавя преструктурирането на българската икономика, което е същинската цел на приватизацията.

Освен това не всички РМД-та, зад които стоят чужди инвеститори, оцеляват.¹³ РМД-тата като цяло се оказват неуспехът на българската икономическа реформа. Те се радваха на особено благоволение от страна на властимащите, защото именно чрез тях политическата власт можеше да се окопае в икономическа сигурност. Чрез РМД-схема за източване е приватизиран например най-големият завод за химически препарати за бита – „Верила”, - продаден на РМД „Верила 1998”, а две години след приватизацията му заводът е в незавидно състояние и бива източван от собствениците. Също така в ръцете на РМД-та отиде и почти цялата отбранителна промишленост на България, която далеч не се стопанисва добре. Например заводът за тежко машиностроене „Арсенал” загива заради невъзможността на закупилото го РМД да осигури оборотни средства и свежи инвестиции.¹⁴ Понякога и самите купувачи не преценяват финансовите си възможности и изпадат в тежки ситуации. На доста облекчени сделки са се „радвали” РМД-тата, закупили бившето „Горубсо”, разделено на осем предприятия – Мадан, Златоград, Рудозем и др. През 1998 г. става ясно, че мините на предприятието вече са твърде стари и амортизирани. Според тогавашното правителсство раздробяването на предприятието е било единственият начин то да не бъде затворено, но според консултантите-оценители това предприятие и без това е малко, а след като се разделя на осем по-дребни, още по-трудно ще бъде продадено. Но всъщност продажбите накрая се оказват „лесни” , защото са почти на безценица. Така например „Горубсо”, гр. Лъки, закупен от „Лъки инвест” и „Горубсо”, гр. Кърджали, закупен от „Галенит”, са на цена по-малко от 200 хиляди долара¹⁵. Ето защо РМД-приватизацията е често обвинявана, че представлява най-масовото разграбване на безценна държавна собственост, стартирало в периода 1997-1999 г., което обхваща 2/3 от извършените тогава сделки. Първото от РМД-тата, което се провали, бе обувният завод „Добрич” – дотогава най-големият на Балканите, който обаче след продажбата му на РМД „Добрич 98”, натрупва борчове, защото РМД-то плаща само 10% от стойността на сделката, които при това е изтеглило от банка. А дори още преди договорът да бъде подписан, гръмва скандал, че РМД-то е фалшиво; много работници твърдят, че никога не са участвали в учредително събрание. След приватизацията новите ръководители не спазват поетите договорни задължения към дългогодишни чуждестранни партньори и започва потъването на завода надолу – работнически стачки и в крайна сметка обявяване дружеството в несъстоятелност през 2000г.

Подходът на РМД-приватизацията на теория има безспорни предимства, като например това, че такива купувачи гарантират собствеността на предприятието да остане в национални ръце; освен това е най-вероятно да вложат отново печалбата в собствената си страна; и по принцип имат голям личен интерес да продължат успешната дейност на предприятието, което от години осигурява препитание за тях и семействата им. Също така по този начин се съхраняват специалисти, които остават и се развиват в собствената си страна. А и още опитът на България през социализма показва, че неперсонифицираната собственост и липсата на собственическа мотивация за ефективно управление води икономиката до застой. За съжаление обаче РМД-та у нас имат и множество недостатъци. Оказва се, че българските мениджъри, в резултат на продължителната изолация от световната икономика, не познават достатъчно западния пазар и маркетинтговите стратегии за оцеляване в конкурентна бизнессреда. Освен това отстъпките и привилегиите за РМД-тата, предвидени в ЗППДОП, чиято идея е цената да се заплати от печалбата, на практика отварят път за източване на държавни средства. При сключване на договора РМД-та могат да платят само 10% в брой, а останалата цена могат да плащат разсрочено до 10 год. Освен това до 70% от остатъка могат да платят в дългосрочни държавни облигации. Затова и няма нищо чудно, че РМД-тата са най-честият купувач по сключените до края на миналия век приватизационни сделки. Например за 1999 г. 70% от всички сделки са с РМД-та.

С днешна дата общият финансов ефект от сключените сделки възлиза на близо 13 млрд. USD, включително и близо 5 млрд. USD поети ангажименти за инвестиции. На пръв поглед приватизационните сделки трябва да осигуряват оптимални постъпления, с което може да се намалява вътрешният и външният дълг на страната. Но далеч по-важен е косвеният ефект от приватизацията, който се състои в съживяване на предприятието, разгръщане на неговия потенциал да генерира печалби и увеличаване на постъпленията от данъците. Към настоящия момент е раздържавена по-голяма част от предприятията от българската икономика – около 5500, като предстоящи за продажба са 18 дружества с повече от 50% държавно участие в капитала, сред които две дружества, важни за националната сигурност на страната – „ВМЗ” ЕАД, гр. Сопот¹⁶ и „КИНТЕКС” ЕАД, гр. София¹⁷; и още: „Военно издателство” ЕООД, гр. София; „Монтажи” ЕАД, гр. София, „БДЖ - Товарни превози” ЕООД, гр. София и др.

След измененията в подзаконовата нормативна база от 2003 г. приватизацията се ускори, защото държавата и общините започнаха по-широко да предлагат публични търговски дружества на свободния фондов пазар. Общо реализираните продажби на Борсата след влизане в сила на ЗПСК са около 80% от всички продажби през периода. Чрез продажба през Българска фондова борса - София се приватизират миноритарни пакети от акции на дружества срещу парични и непарични платежни средства, като през м. Юли 2002 г. Министерският съвет определи списък от 1070 предприятия, при които се допуска плащане с такива непарични платежни средства¹⁸. Преобладаващото използване на публичния търг като приватизационна техника позволи през този период да бъде постигната максимална цена на продаваните обекти. А в периода 1993-2004г. предпочитани начини за продажба на държавната собственост са най-вече конкурсите (37.9% от всички сделки за цели предприятия), следвани от преките преговори и накрая от търговете. Основни купувачи на раздържавените предприятия все пак са български физически или юридически лица (47% от купувачите), следвани от РМД-та (27.8% от общия брой). Най-малко са чуждестранните купувачи (3.8%), и все пак такива са приватизационните договори например със „SOLVEY” – Белгия („Соди”, Девня, 1997 г.)¹⁹, „Лукойл петрол”(„Нефтохим”, Бургас, 1999 г.), Brewinvest S.A. – Greece “Загорка”, Стара Загора, 1994 г.) и мн. др. От началото на приватизационния процес са приватизирани най-големите предприятия от икономиката на България – „Кремиковци” ЕАД, „ТЕЦ Бобов дол” ЕАД, „Параходство БМФ” ЕАД и мн. др. Като цяло най-много приватизирани предприятия има в сферата на промишлеността, търговията и земеделието.

През Март 2002 г. Народното събрание изцяло отменя ЗППДОП и приема ЗПСК, съгласно който цялата дейност по продажбата на държавните предприятия е съсредоточена в АП, а приватизацията на общинската собственост се извършва в общинските съвети или определени от тях органи. Съгласно Чл.2, ал.(1) на ЗПСК, целта му е да създаде условия за прозрачна, бърза и икономически ефективна приватизация при равнопоставеност на инвеститорите. Правилата и процедурите трябва да бъдат ясни, оповестени и прозрачни за всички участници и за обществото, което да знае защо, кой и как приватизира дадено предприятие. За това допринасят и подзаконовите актове, като например Наредбата за търговете и конкурсите, в която се посочва, че при всички положения решението за продажба чрез публичен търг или конкурс се оповестява (обикновено в "Държавен вестник"). Процедурите за провеждане на конкурси и търгове се стремят към максимална точност и прозрачност, като например невъзможност за изменения или допълнения на офертите след заключителния етап (Чл.35д, ал.5). При това се затвърждава правилото, че не е необходима приватизация на всяка цена. Например Чл.33, Чл. 35ж (Нов, 2004 г.) гласят, че ако: „всички подадени окончателни оферти са неудовлетворителни ... органът за приватизация може да вземе мотивирано решение за прекратяване на конкурса и освобождаване на внесените от участниците депозити.” Също – Чл. 35в (Нов - 2004 г.), ал. (2): „Когато в срока за депозиране на оферти постъпи само една оферта или не постъпи оферта, органът за приватизация може да определи допълнителен срок за депозиране на оферти.” Помислило се е и за определени „вратички” в закона, които могат да ощетят държавата като продавач. Например Чл. 36 (Доп. 2004г.), ал. (3) гласи, че: „При продажба чрез публично оповестен конкурс ... в хода на преговорите не могат да се договарят условия, които са по-неблагоприятни за продавача в сравнение с предложенията, съдържащи се в офертата на участника, спечелил конкурса.” Наредбата е насочена и към едно сериозно отношение на потенциалните купувачи към сделката, регламентирано в необходимостта от депозит за участие в процедурата. Принципът за равнопоставеност на потенциалните купувачи също е затвърден.

В ЗПСК са одобрени за приватизация 12 стратегически обекта (БТК, Булгартабак, Кинтекс и др.), които ще ускорят трансформацията на българската икономика. С влизането на Закона в сила около 1500 предприятия на практика влизат в списъка за раздържавяване, а 101 стратегически дружества (сред които БДЖ, АЕЦ „Козлодуй”, „Булгаргаз”) влизат в особен списък и на дадения етап не се продават. Позитивното нововъведение на ЗПСК е, че отпадат всички преференциални условия за бъдещи купувачи, действали в ЗППДОП, благодарение на които много РМД-та придобиха мажоритарно дялово участие в хиляди компании. Отпадат анексите към приватизационните договори, чрез които РМД-тата успяваха да намалят обема на първоначално договорените инвестиции, да постигнат разсрочено плащане или да придобият повече собственост от първоначално договорената. Отпада и практиката за преговори с потенциални купувачи – метод, чрез който до онзи момент преобладаващо са сключвани приватизационни сделки. Така методите за приватизация остават два: търг и конкурс, като конкурсите ще минават през два етапа и след втория офертата вече не може да се променя, което в миналото е създавало предпоставки за корупция, когато офертата е можело да се подобрява неколкократно. И за да бъдат прозрачни изискванията за всички желаещи да участват, решението за продажба се публикува в „Държавен вестник” и най-малко в два централни ежедневника.

С новия закон се закриват всички отраслови структури, които осъществяваха приватизационни сделки (органи по чл.3 от ЗППДОП). Това са два вида органи на приватизацията: такива с обща и със специална компетентност. Последните са например АП, Центърът за масова приватизация и Общинските агенции за приватизация. А органите с обща компетентност извършват приватизационна дейност като допълнение към своите основни функции. Такива са отрасловите министерства и общинските съвети, вземащи решения за приватизация на общински предприятия. След приемането на ЗПСК настъпват изменения – АП остава единствено отговорна за процеса на раздържавяване и оправомощена да извършва продажбите на предприятията. Освен това ЗПСК залага и на следприватизационния мониторинг и контрол по отношение на плащанията, на произхода на средствата, както и контрол върху специфичните условия по договорите (например работни места, въвеждане в експлоатация на оборудване, инвестиции и пр.). Дейността по следприватизационния контрол е отделена от АП и е съсредоточена в Агенцията за следприватизационен контрол (АСК), която контролира изпълнението на задълженията на новите собственици, поети с приватизационните договори. Но така, с две агенции, на практика се засилва намесата на бюрократичния апарат, което отново води до риск от корупция.. А и упражняването на контрол върху приватизацията се раздвоява, размивайки носенето на конкретна отговорност за евентуални приватизационни провали. Новосформираната АСК и чисто физически няма капацитета да следи изпълнението на повече от 5000 сделки, с което също се създават предпоставки за корупция, защото на едни сделки може да се обръща особено внимание, а на други директно да се дава ход. Поради всички тези причини през 2010 г. с промяна на ЗПСК бе взето решение АП и АСК да се обединят в Агенция за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК), която организира приватизацията и осъществява следприватизационен контрол, преследвайки създаването на прозрачна и икономически ефективна приватизация при равнопоставеност на инвеститорите и прилагане на процедурни правила. АПСК предявява искания за предвидените неустойки и лихви в случаите на констатирани неизпълнения по приватизационните договори, като може да осъществява контрол и на място относно това дали се изпълняват поетите задължения.

Към момента на структуриране на АПСК има недоволство и разочарование – български и чужди работодатели са взели голяма част от икономиката и не са я платили. Дължат се около 8 млрд. лв., неразплатени на АСК. По-късно, по същия начин, работодателите чрез данъчни облекчения за тях през годините придобиват още 2 млрд. лв., които трябваше да инвестират в нови технологии и по-добри работни условия. Разбира се, това не бе направено. А вместо това държавата „осъмна” с неприбрани (и дори в някои случаи непотърсени) 10 млрд. лв.от тези „работодатели”, които на всичкото отгоре съветват правителството какви антикризисни мерки, удобни за самите тях, да предприеме. АСК бе сред най-ярките примери как държавата може да загуби милиони левове. Стотици фирми са се скрили от АСК и са избягали от плащане на задължения и неустойки по договори, като са обявили ликвидация и закриване. Това е една от основните причини за слабото събиране на сумите, дължими по приватизационните сделки. В някои случаи са заличени фирмите-собственици, в други – самите раздържавени предприятия. И дори Агенцията да осъди купувача, не може да събере присъдените суми. АСК дълго време настояваше за поправка в Търговския закон: да се забрани прекратяването или прехвърлянето на фирми, които имат задължения към държавата, а техните собственици да бъдат лишени от правото да регистрират нови предприятия, докато не си уредят неплатените сметки с бюджета.

Трудно може да се каже, че България постигна големи икономически успехи в условията на икономически и политически преход. Сред основните недостатъци на касовата приватизация бяха слабата активност на населението поради отсъствието на големи количества свободни финансови средства, с които да участва реално в процеса на приватизация и ограничеността на информацията за обектите, предвидени за приватизиране, недостъпността за широката публика. По време на първия период на приватизация у нас – 1992-1995г. моделът е основан единствено на философията и механизмите на касовата приватизация; персоналът и работниците в приватизиращите се предприятия, наематели на държавни и общински обекти се ползват с определен кръг от преференции като израз на социалната насоченост на приватизационния модел; поставят се ниски цели с програмите за приватизация. Начало на процеса дава правителството на Л. Беров, като ударно държавната собственост е трансформирана в ООД-та или АД-та и за няколко месеца са преобразувани 1500 фирми, а процесът продължава и след това. През 1993 г. са налице и първите сделки, като се дава старт на продажбите със заводите „Царевични продукти” и „Република”, купени съответно от белгийската фирма “Amilum” и американската “Kraft general foods”. Двата завода работят и до днес, а общо за мандата си до 1995 г. правителството на Беров продава активи на 25 предприятия, оценени на малко над 10 млн. лв. Сред тях са: „Гранд-хотел Варна”, „Химимпорт”, „Загорка” и др. Правителството на Ж. Виденов продава 69 предприятия с активи за 22 млн. лв. Сред тях са: „Астика”, „Каменица”, „Бургаско пиво” и др. И въпреки че има увеличаване на продажбите, темпото е далеч от изискванията на МВФ и Световната банка. Последните карат правителството да приеме списък на най-закъсалите заводи, в който влизат 64 дружества, които трябва да се ликвидират, и 71, на които да се приложат оздравяващи планове. Силен тласък на приватизацията дава правителството на И. Костов, което е продало повечето от предприятията у нас. За 4-годишния си мандат кабинетът продава активи на стойност близо 150 млн. лв., което са половината от всички раздържавени досега предприятия. Сред тях са: „Кремиковци”, „ОЦК – Кърджали”, „Дюни” и мн. др., като над 130 предприятия са раздържавени само през 1999 г. Но немалко от сделките са с лоша слава – непрозрачни механизми за продажба и недостатъчна публичност. Правителствата на С. Сакскобургготски и на С. Станишев продават доста по-малко от държавните активи; и при двата мандата са раздържавени предприятия за по 40 млн. лв. Сделките от времето на ГЕРБ пък не възлизат и на 20 млн. лв.

Идеята от 1994 г. за РМД-приватизация бе да се даде на колективите бърз и нетромав начин за извършване на т.нар. „малка” приватизация²⁰, така че обхватът на раздържавената собственост да се увеличи, включвайки и редица малки обекти. Това, в съчетание с масовата приватизация на теория е целяло за кратко време да положи основите на пазарна икономика и съществено да подобри структурата на собствеността и да се формира собственическо чувство (в положителния смисъл на думата), в името на което се дават облекчения и привилегии на РМД-тата. Но този вид приватизация в България не беше успешна, защото в обичайния случай след сключването на приватизационната сделка липсваше достатъчно финансов ресурс за по-нататъшното развитие на приватизираното предприятие, дружествата нямаха пари нито да изплатят остатъка по цената, нито да върнат натрупаните през годините кредити. Освен това те по договор трябваше да инвестират определено количество капитал в предприятието, да поддържат определено ниво на трудова заетост, което при липсата на средства доведе тези предприятия до нова задлъжнялост към държавата и договорни неустойки. А на всичкото отгоре, зад много от тези дружества стояха трети лица, които нямаха право на посочените в закона преференции и се възползваха от тях по нечестен път. Така че в България липсваше както обективният – финансов – ресурс за успешнна РМД-приватизация, така и не по-малко важният субективен „ресурс” – честността и прозрачността. В основата на капитализма все пак стои протестантската трудова етика на скромния живот, така непозната за българските „капиталисти” от началото на прехода, и може би затова автентичният капиталистически модел не можа да проработи от началото, а се появяваше само на места и от ограничен кръг икономически субекти. Това си проличава в най-голяма степен при РМД-приватизацията, затова тъкмо отпадането на този метод се целеше с приемането на ЗПСК. Последният цели да избегне тъкмо продажбите „на тъмно”, затова и с него се забраняват преговорите с потенциални купувачи или тайните конкурси. Основните механизми стават откритите търгове и фондовата борса. Въпреки това лоши сделки пак не липсват, например и до днес има много съмнения за приватизацията на БТК по времето на С. Сакскобургготски, 2004 г. Интерес вече представляват и подробностите около приватизацията на ЕРП-тата у нас с оглед на събитията от последните месеци.²¹

От началото на прехода у нас икономическият растеж почти винаги се свързва с приватизация и господства представата, че последната автоматично ще разреши всички проблеми на икономиката. Но проблемът е, че тя не може да бъде тъждествена по скорост на осъществяване на национализацията – за една нощ. Защото преди повече от 60 год. са настъпили тежки деформации в обществото в резултат на нарушаване на органичното развитие на икономиката. Пораженията у човека и социума, нанесени от комунизма, не могат да бъдат заличени изведнъж. Комунизмът завещава на източноевропейските страни едно общество, непознаващо финансовата сложност и съревнованието на свободния пазар, така че всеки опит да се имитира стремително втурване към пазарна икономика поражда неуспех. Необходими са продължителни и търпеливи усилия, за да се изгради необходимата предприемаческа етика за успешна приватизация. Прибързаността причинява сериозни загуби на държавата и населението, като например масова безработица (поради банкрутиране на основни промишлени предприятия) или безработица за множество специалисти (поради закриването на редица производства). Има големи клонове от промишлеността, които не могат да бъдат приватизирани, защото са неконкурентноспособни, а затварянето им ще породи безработица на цели региони. Политиката не може просто да се придържа към принципа за свободен пазар, без оглед на социалната цена. Всъщност големият проблем е, че преходите – обществен и икономически – стават по едно и също време, а изграждането на демокрация и създаването на свободен пазар са две доста нелеки задачи за едновременно изпълнение. Така че се изисква търпение и старание в постъпателното изграждане на качествено ново общество и ново съзнание на икономическите субекти.

Източници:

1. 
   Закон за преобразуванеи приватизация на държавни и общински предприятия, 1992г.
   
2. 
   Закон за приватизация и следприватизационен контрол, 2002 г.
   
3. 
   Икономическата политика – нов поглед, Международна конференция, 26-27.IX.1996, София, Издат. „Отворено общество”
   
4. 
   Мрежите на прехода, С. 2008, Издат. „Изток – запад”
   
5. 
   Наредба за търговете и конкурсите, 2003 г.
   
6. 
   Приватизация и инвестиране в България, С. 1993, Информационен център за трансфер на технологии ИНФОРМА
   
7. 
   Фактори за икономически растеж в България, Център за икономическо развитие, Конференция 25.I.1999, София
   
8. 
   Шишков, Л. Как да приватизираме държавно предприятие за 84 дни, Издат. „МЛАДЕЖ”, С. 1991
   
9. 
   Интернет-сайтове:
   

10. 
    Електронни издания на вестниците: Стандарт, Монитор, Сега, Капитал, 24 часа, Дневник и др.