Субверсия на субекта и диалектика на желанието във фройдовото несъзнавано
Изтегляне 170.19 Kb.
|
|
Жак Лакан СУБВЕРСИЯ НА СУБЕКТА И ДИАЛЕКТИКА НА ЖЕЛАНИЕТО ВЪВ ФРОЙДОВОТО НЕСЪЗНАВАНО (работен превод: Д. Тенев) [p. 793]
Това е датата на този текст, предшестващ Конгреса в Боневал, от който произлезе текстът, който следва [в Écrits, т.е. „Позиция на несъзнаваното“] и който ни накара да го публикуваме: за да дадем на читателя идея за напредъка, в който винаги се намира нашето учение, спрямо това, което може да представим от него [на широката публика]. Тук произведеният граф беше конструиран за нашия Семинар върху образуванията на несъзнаваното. Той [Графът] беше развит специално във връзка със структурата на вица, взет като изходна точка пред една изненадана аудитория. Това беше през първия семестър, т.е. последният за 1957 г. Кратко представяне [анотация на семинара] с дадената тук фигура беше публикувано навремето в Bulletin de psychologie. Една структура е конституираща за праксиса, който наричаме психоанализа. Тази структура не би могла да бъде безразлична на аудитория като тази, която е философски осведомена. Че да бъдеш философ ще рече да се интересуваш от онова, от което всички се интересуват, без да го знаят – ето едно твърдение интересно с това, че предлага особеността неговата уместност да не имплицира, че е решимо [как всъщност стоят нещата]. Тъй като не може да бъде решено освен ако всички станат философи. Казвам: неговата философска уместност, тъй като такава е, в крайна сметка, схемата, която Хегел ни е дал за Историята във Феноменология на духа. Да се резюмира по този начин има предимството да ни представи улеснено опосредяване, за да се ситуира субектът: чрез отношение със знанието. [p. 794] Улеснено също, за да демонстрира двусмислеността на такова отношение. Същата двусмисленост, която проявяват ефектите на науката в съвременната вселена. Ученият, който прави наука, също е субект, и дори особено квалифициран в своето конституиране, както го доказва фактът, че науката не се е появила на света съвсем сама (че акуширането й не е било без превратности и че е било предшествано от няколко провала: аборт или преждевременно раждане). Само че този субект, който трябва да знае какво прави, поне така се допуска, не знае това, което в ефектите на науката фактически вече интересува всички. Най-малкото, така изглежда в съвременната вселена, където следователно всички се оказват на неговото ниво по отношение на този точка на незнание. Дори само поради това си заслужава да говорим за субект на науката. Твърдение, с което иска да се съизмери една епистемология, за която може да кажем, че показва повече претенция, отколкото успех. Откъдето и, нека го кажем тук, изцяло дидактичната препратка, която правим към Хегел, за да накараме да се чуе с оглед на нашите собствени обучителни цели [с оглед на целите за формиране на аналитици] това, което е свързано с въпроса за субекта такъв, какъвто психоанализата собствено го субверсира. Това, което ни квалифицира, за да пристъпваме по този път, е очевидно нашият опит за този праксис. Това, което ни е накарало да се решим – онези, които ни следват, ще потвърдят, – е несъстоятелност на теорията, удвоена от злоупотреба в нейното предаване, което, поради това, че не е без опасност за самия праксис, води и в единия, и в другия случай, до пълна липса на научен статут. Да се постави въпроса за минималните изискуеми условия за такъв статут не би било може би непочтена начална точка. Оказа се, че тя води надалеч. Тук не се обръщаме към широтата на едно обществено подлагане под въпрос: в частност, към влога на заключенията, които трябваше да направим, срещу забележителните отклонения в Англия и Америка на праксиса, който се оторизира под името на психоанализата. Това, което ще се опитаме собствено да дефинираме, е субверсията, като се извиним пред тази асамблея, чието качество вече посочихме, че няма да можем да направим повече в нейно присъствие, отколкото вън от нея, а именно да я вземем като ос за нашата демонстрация, при което се натоварваме да оправдаем известната свобода по отношение на нея. [p. 795] Като се възползваме все пак от нейното благоразположение, за да приемем, че сме съгласни, че условието на една наука не може да бъде емпиризмът. На второ време се срещаме с онова, което вече се е конституирало, с научен етикет, под името психология. Нека не го приемаме. Точно поради това, че – както ще покажем – функцията на субекта такава, каквато я въвежда Фройдовият опит, дисквалифицира от корен онова, което под названието „психология“ единствено увековечава една академична рамка, под каквато и форма да се предрешават неговите предпоставки. Критерият му е единството на субекта, което е от пресупозициите на този вид психология, като тук трябва дори да се вземе за симптоматично, че темата за единството е все по-настоятелно изолирана, като че ли би ставало дума за връщането на определен субект на познанието или като че ли би трябвало психичното да остойности себе си като удвояващо организма. Тук трябва да се обърнем към еталона на идеята – в която се влива цяла една традиционна мисъл – да се упълномощи не без основание терминът състояние на познанието. Дали става дума за състояния на ентусиазъм при Платон, за степени на самадхи в будизма, или за Erlebnis, преживяването с халюциногени, добре е да се знае какво от това е удостоверено от която и да е теория. Удостоверено в регистъра на онова, което познанието носи от вродеността. Ясно е, че Хегеловото знание в логицизиращото Aufhebung, на което се основава, отдава толкова малко значение на тези състояния като такива, колкото и модерната наука, която може и да разпознае в тях експериментален обект като случай да се определят някои координати, но в никакъв случай не и аскеза, която би била, да кажем: епистемогенна или ноофорична. Именно с това препратката към тях е за нас уместна. Тъй като ние предполагаме, че сте достатъчно информирани за Фройдовия праксис, за да схванете, че такива състояния не играят там никаква роля, – не се оценява обаче достатъчно фактът, че предполагаемата психология на дълбините и не сънува да постигне някакво просветление например, и дори не им отдава никаква стойност по пътя, който чертае. Тъй като това е смисълът (върху който не се настоява) на отстоянието спрямо хипноидните състояния, от което изхожда Фройд, когато става въпрос да се обяснят дори и само феномените на хистерията. Това е забележителното: че той предпочита дискурса на хистерика. [p. 796] Това, което нарекохме „плодотворни моменти“ в нашето локализиране на параноичното познание, не е Фройдова препратка. Трудно ни е в една среда, потънала в най-невероятна нелогичност, да накараме да се разбере какво означава да се разпита несъзнаваното както ние го правим, тоест докато то даде отговор, който не е от порядъка на захлас или поваляне, а по-скоро „да каже защо“. Ако водим някъде субекта, то е към едно дешифриране, което предполага вече в несъзнаваното този вид логика: където би се разпознал например един разпитващ глас и дори развиването на аргументация. Цялата психоаналитична традиция поддържа виждането, че нашият глас би могъл да се намеси само ако влезе от правилната страна и че да прибързваш спрямо него би довело само до затваряне. С други думи, психоанализата, която се поддържа от своята преданост към Фройд, не би могла в никакъв случай да се представи като ритуал на преминаване [rite de passage] към някакво архетипно, или по какъвто и да е начин неизразимо, преживяване: денят, в който някой, който няма да е заек [minus], направи така, че да се чуе нещо от този порядък, би бил денят, когато всяка граница ще е била унищожена. Нещо, от което все още сме далече.1 Това е само подстъп към нашата тема/ нашия субект [notre sujet]. Тъй като става дума да се приближим най-плътно до онова, за което Фройд в доктрината си сам казва, че съставлява „коперниканска“ крачка. Достатъчно ли е за такава крачка една привилегия да бъде отменена, в случая привилегията, поставяща земята на централното място? Последвалото деституиране на човека от аналогично място, дължащо се на триумфа на идеята за еволюция, създава усещането, че тук би имало печалба, която се утвърждава от своето постоянство. Толкова ли сме сигурни обаче, че тук има същностен прогрес или печалба? Нищо ли не ни показва, че другата истина, ако наречем така истината на откровението [la vérité révélée], сериозно е пострадала от всичко това? [p. 797] Нима не виждаме, че хелиоцентризмът с превъзнасянето на центъра [d’exalter le centre] не е по-малко подмамващ, отколкото това да видим в центъра земята, и че фактът на еклиптиката несъмнено е задавал по-стимулиращ модел на нашите отношения с истинното, преди да изгуби много от привлекателността си като бъде сведен до земя, съгласяваща се с чуждото мнение? При всички случаи, не Дарвин е причината хората да мислят, че не са над всички създания, тъй като той ги е убедил тъкмо в това. Използването на името на Коперник с езикова подсказка таи по-скрити ресурси, които засягат тъкмо онова, което вече се изплъзна под перото ни като отношение с истинното: а именно, появата на елипсата като не недостойна за мястото, от което взимат своето име така наречените висши истини. Революцията не става по-маловажна поради това, че се отнася само до „въртенето на небесните сфери [révolutions célestes]“. От този момент да се спрем на нея има смисъла не само да отмени една глупост на религиозната традиция, която, както достатъчно сме виждали, не се чувства по-зле от това, а да обвърже по-тясно режима на знанието с този на истината. Тъй като, ако работата на Коперник, както други са отбелязвали преди нас, не е толкова коперниканска, колкото се мисли, то е защото доктрината за двойната истина все още предлага своя подслон на едно знание, което дотогава – трябва да се каже – е създавало привидността да е доволно от него [т.е. от подслона]. И ето ни на чувствителната граница на истината и знанието, за която може да кажем, че нашата наука, на пръв поглед, изглежда, че е подела решението да я затвори. Все пак, ако историята на Науката при нейната поява на бял свят ни е все още достатъчно гореща тема, за да знаем, че на тази граница нещо се е раздвижило, то може би тук психоанализата се отличава с представянето на нов сеизъм, който се случва на тази граница. Тъй като, нека подемем от този ъгъл услугата, която очакваме от феноменологията на Хегел. Тя е да се маркира едно идеално решение, решението, ако може така да се каже, на перманентен ревизионизъм, където истината със смущаващото у нея постоянно бива поглъщана, бивайки в себе си единствено онова, което липсва за реализирането на знанието. [p. 798] Антиномията, която схоластичната традиция е полагала като изначална, тук се предполага за разрешена [résolue] поради това, че е въображаема. Истината не е нищо друго, освен това, за което знанието не може да научи, че го знае, освен като активира своето незнание. Реална криза, в която въображаемото се разлага [se résout], за да употребим нашите категории, поради това, че поражда нова символна форма. Тази диалектика е събирателна [convergente] и върви към свързването [conjoncture], определено като абсолютно знание. Така, както е изведена, тя би могла да бъде само свръзката [conjonction] на символното с едно реално, от което нищо повече не може да се очаква. Какво е това? ако не субект, завършен в своята самотъждественост/ самоидентичност. В което се чете, че този субект е вече там, съвършен и че той е основополагащата хипотеза на целия този процес. Действително, той е назован като негов субстрат, той се нарича Selbstbewusstsein, битието на съзнателното, все-съзнателното себе си. Де да беше така, ала историята на самата наука (под което разбираме нашата наука и то откакто е родена, ако поставим първото й раждане в гръцката математика) се представя по-скоро като отклонения, които удовлетворяват твърде малко този иманентизъм, а теориите – нека не се оставяме да бъдем подведени в това отношение от поглъщането на ограничената [специалната] теория в общата теория – всъщност никак не работят според диалектиката: теза, антитеза и синтез. Впрочем, няколко проскърцвания – огласени доста объркано от големите съзнания, отговорни за няколко кардинални промени във физиката, – не минават без да ни припомнят, че, в крайна сметка, за това знание, както и за останалите, другаде трябва да удари часът на истината. И защо не бихме видели, че удивителното снизхождение, от което е облагодетелствана психоаналитичната жътва в науката може да се дължи на това, че тя указва една теоретична надежда, която не се дължи единствено на безпорядък? Разбира се, не говорим за необичайния страничен пренос, през който повторно са попили в психоанализата категориите на една психология, която с тях преподсилва низките си употреби на обществена експлоатация. Поради вече посочената от нас причина, смятаме участта на психологията като вече невъзвратимо запечатана. При всички положения, нашата двойна референция към абсолютния субект на Хегел и към унищожения субект на науката хвърля необходимата светлина [p. 799], за да се формулира в истинската му мяра драматизмът на Фройд: повторното въвеждане на истината в полето на науката, със същия ход, с който тя се налага в полето на нейния праксис: изтласкана, тя се завръща там. Кой не вижда разстоянието, което отделя нещастието на съзнанието – за което може да кажем, че колкото и мощно да е вдълбано у Хегел, то е все още само отсрочване [suspension] на едно знание – от неудобството на цивилизацията у Фройд, дори и той да маркира за нас единствено в дъха на едно тъй непризнато изречение онова, което, при прочит, не може да се учлени другояче освен като косото отношение (на английски бихме казали: skew), което отделя субекта от пола? Няма нищо, следователно, в нашия заобиколен път да ситуираме Фройд, което да се подчинява на вещателната астрология, където кисне психологът. Нищо, което да произхожда от качеството, камо ли от интензивността, нито от каквато и да е феноменология, с която идеализмът да може да се успокоява. Във Фройдовото поле, въпреки думите, съзнанието е черта, толкова овехтяла, че да основе несъзнаваното чрез своето отрицание (такова несъзнавано има още при св. Тома), колкото афектът е неспособен да поддържа ролята на протопатичен субект, понеже това е услуга, която си няма титуляр. Несъзнаваното, като се изходи от Фройд, е верига от означаващи, която някъде (той пише: на една друга сцена) се повтаря и настоява [insiste], за да интерферира в разрезите, които й предлага действителния дискурс и в размислите [cogitation], които оформя. В тази формула, която е наша само защото е съобразена както с Фройдовия текст, така и с опита, който той е отключил, ключовият термин е означаващото, което модерната лингвистика съживява от античната реторика в една доктрина, чиито етапи тук не можем да маркираме, но чиято зора и актуална кулминация указват имената на Фердинанд дьо Сосюр и на Роман Якобсон, като припомним, че пилотната наука на структурализма на Запад има своите корени в Русия, където е процъфтявал формализмът. Женева 1910 и Петроград 1920 казват достатъчно защо инструментът е липсвал на Фройд. Но този недостатък на историята прави само по-поучителен факта, че механизмите, описани от Фройд като механизми на първичния процес, където несъзнаваното открива своя режим, се покриват точно с функциите, които тази школа смята за детерминиращи най-радикалните склонове на ефектите на езика, а именно метафората и метонимията, иначе казано ефектите на субституция и комбинация на означаващото [p. 800] съответно в синхроничното и диахроничното измерение, където те се явяват в дискурса. Структурата на езика веднъж разпозната в несъзнаваното, какъв вид субект можем да й измислим? Тук може да се опитаме, с грижа за метода, да тръгнем от строго лингвистичното определение на Аз [Je] като означаващо: където то не е нищо друго, освен shifter или указател, който в субекта на изказа [le sujet de l énoncé] обозначава субекта, доколкото той говори в момента [actuellement]. Тоест, то обозначава субекта на изказването [le sujet de l’énonciation], но не го означава. Както е очевидно от факта, че в изказа [énoncé] може да липсва каквото и да е означаващо на субекта на изказването [énonciation], – въпреки че има означаващи, които се различават от Аз, и не само онези, които наричаме незадоволително случаи на първо лице единствено число, а бихме добавили вместването на субекта на изказването във форми за множествено число и дори в Себе си [Soi] на намекването за себе си[l’auto-suggestion]. Вярвам например, че сме разпознали субекта на изказването [énonciation] в означаващо като онова не [ne], наречено от граматиците експлетивно не [ne], термин, в който вече се възвестява невероятното мнение на някои от най-добрите, които смятат неговата форма за оставена на каприза. Да можеше тежестта, която ние му придаваме, да ги накара да го преосмислят, преди да не се е оказало, че нищо не разбират2 (махнете това не и моето изказване губи своята стойност на атака, като Аз [Je] ми се изплъзва в безличното). Ала по този начин се страхувам да не дойдат да ме опозорят (пропуснете това не и неговото отсъствие, като превръща в плахо твърдение изтъкнатия страх да известя своето отвращение, редуцира акцента на моето изказване [énonciation], като ме ситуира в изказа [énoncé]). Но ако казвам „тишина“, защото ме смълчават, къде се ситуирам, ако не в ти-то, с което ги изтиквам? [Mais si je dis “tue”, pour ce qu’ils m’assomment, où me situé-je sinon dans le tu dont je les toise ? – Букв. превод: „Но ако кажа „убивам”, затова, че са ми убийствено нетърпими, къде се ситуирам, ако не в ти-то, с което ги измервам с поглед.“] Не се мусете, аз препращам заобиколно към това, което се отвращавам да покрия с насилената карта на клиниката. А именно, правилния начин да се отговори на въпроса: Кой говори?, когато става дума за субекта на несъзнаваното. Тъй като този отговор не би могъл да дойде от него, ако не знае какво казва, нито пък, че говори, както ни учи целият опит на анализата. Чрез което мястото на между-казаното [l’inter-dit: забраненото], което е вътре-казаното на едно между-два-субекта [l’intra-dit d’un entre-deux-sujets], е самото място, където се разцепва прозрачността на класическия субект, за да мине към ефектите на fading, които специфицират Фройдовия субект с неговото затъмнение от едно винаги по-чисто означаващо: [p. 801] нека тези ефекти ни водят към границите, където лапсусът и вицът в своето тайно споразумение се смесват, или дори там, където елизията е толкова по-алюзивна, като отвежда в своето леговище присъствието, че е учудващо как ловът на Dasein не се е възползвал повече от нея. За да не бъде напразен нашият собствен лов, на нас, аналитиците, ни е нужно всичко да отведем обратно към функцията на разрез [coupure] в дискурса, като най-силен е разрезът, който създава чертата между означаващото и означаемото. Там издебваме субекта, който ни интересува, понеже като се омотае в значението – и ето го настанен под знака на [à l’enseigne du] предсъзнаваното. Чрез което бихме стигнали до парадокса да мислим, че дискурсът в аналитичния сеанс важи само с това, че се спъва или дори се прекъсва [s’interrompt]: ако самият сеанс не се учредяваше като разрив [rupture] в един лъжлив дискурс, нека кажем – в това, което дискурсът реализира, като се изпразва като реч, когато вече не е повече от парите, изтъркани от употреба, за които говори Маларме, които се предават от ръка на ръка „мълчаливо“. Този разрез на означаващата верига е единственото, което верифицира [vérifier] структурата на субект като прекъснатост в реалното [discontinuité dans le réel]. Ако езикознанието ни помага да видим в означаващото определящото за означаемото, анализата разкрива истината на това отношение, като прави от дупките на смисъла [des trous du sens; пробиви в смисъла] определящите елементи [les déterminants] на своя дискурс. Това е пътят, по който се изпълнява императивът въздигнат от Фройд до възвишеността на предсократическата сентенция [gnomique, гном]: Wo Es war, soll Ich werden, което сме коментирали повече от веднъж и което сега ще схванем по различен начин. Като се задоволим със стъпка в граматиката му: там, където то бе ... [là où ce fut...], какво ще рече това? Ако беше само то, което е било (в аорист), как да дойда на това място, за да се накарам да бъда там, като го изказвам сега? Но френският превод казва: Там, където то беше... [Là où c’était…] Да се възползваме от услугата, че ни предлага ясен имперфект. Там, където беше ей сега, там, където беше за кратко, между това изгасване [extinction], което все още блещука, и това разпукване [éclosion], което се препъва, Аз мога да дойда в битието, като изчезна от своето казано [Je peux venir à l’être de disparaître de mon dit]. Изказване, което се издава, изказ, който се предава [Énonciation qui se dénonce, énoncé qui se renonce; Изказване, което се обявява, изказ, който се отрича], незнание, което се разпръсва, случай, който се губи, какво остава тук, ако не следата на това, което е нужно да е, за да изпадне от битието? Един сън, разказан от Фройд в статията му: Формулировки върху [p. 802] двата принципа на психичната дейност3, ни оставя – свързано с патетиката, в която намира опора фигурата на починал баща, поради това, че е фигура на призрак – изречението: Не знаеше, че беше мъртъв. Чийто претекст вече сме използвали, за да илюстрираме отношението на субекта с означаващото чрез едно изказване, чието битие трепери от люлеенето, което се връща към него от собствения му изказ. Ако фигурата съществува [subsiste] само поради това, че не й се казва истината, която [истина тя] не знае, какво може да се каже за Аз-а, от когото това съществуване [subsistance] зависи? Не знаеше... [Il ne savait pas…] Още малко и щеше да узнае, ах!, нека това никога не се случва! По-добре да умра, отколкото да узнае. Да, това е начинът, по който Аз идвам там, там, където то е било: кой щеше да знае, че Аз бях мъртъв. Битие на небиващото, така се появява Аз като субект, който се спряга с двойната апория на едно истинско съществуване [subsistance], което се унищожава от неговото знание и от един дискурс, в който тъкмо смъртта е онова, което е опора на екзистенцията [existence]. Да претеглим ли това битие спрямо онова, което Хегел като субект е изковал да бъде субектът, който по отношение на историята държи дискурса на абсолютното знание? Спомняме си, че той ни свидетелства, че е изпитал изкушението на лудостта. А нашият път не е ли този, който преодолява това изкушение, като стига до истината за суетата на този дискурс. Да не развиваме тук доктрината си за истината. Тъй като този есхатологичен екскурс трябва само да обозначи от какъв зев са разделени, Фройдовото от Хегеловото, тези две отношения на субекта към знанието. И че няма по-сигурен корен на този зев от модусите, чрез които се разграничава диалектиката на желанието. Тъй като при Хегел тъкмо на желанието, на Begierde, е прехвърлена тежестта за този минимум връзка [liaison], който е необходимо субектът да има с античното познание, за да може истината да е иманентна на осъществяването на знанието. Хитростта на разума ще рече, че субектът от началото и до края знае какво желае. Тъкмо тук Фройд отваря наново свръзката [le joint] между истина и знание към подвижността, откъдето произлизат революциите. С това, че желанието се преплита [s’y noue] тук с желанието на Другия, но и че в тази примка [boucle] лежи желанието да знаеш. [p. 803] Биологизмът на Фройд няма нищо общо с тази проповедническа гнусота [abjection], която идва към вас с полъха от психоаналитичните аптекарски задни помещения. И би трябвало да ви накарат да изживеете инстинкта към смъртта, който ги отвращава, за да уловите тона на Фройдовата биология. Тъй като да избягаме от инстинкта към смъртта в неговата доктрина означава изобщо да не я разберем. На основата на подхода, който ви показахме, трябва да разпознаете в метафората на връщането към неодушевеното, което Фройд приписва на всяко живо тяло, тази периферия [marge] отвъд живота, която езикът осигурява на създанието [l’être], поради факта, че говори, и която е точно тази периферия, където това създание назначава в позицията на означаващо не само онова от неговото тяло, което, бивайки заменимо, се поддава [да бъде означаващо], а самото това тяло. Където следователно става ясно, че отношението на обекта с тялото никак не се определя като частична идентификация, която би трябвало да се оцялости, понеже, тъкмо напротив, този обект е прототипът на означаемост [signifiance] на тялото като залог на създанието [l’être]. Тук вдигаме ръкавицата на предизвикателството, което ни отправят да се превежда с името инстинкт онова, което Фройд нарича Trieb: онова, което drive би превеждало достатъчно добре на английски, но което е избегнато [в преводите на Дж. Страчи?] и за което думата dérive [отклонение, производно, дериват] би била на френски жест на отчаяние в случая, когато не успеем да придадем на нечистотата [bâtardise] на думата pulsion [влечение, тласък] нейната ударна сила. И оттам ние настояваме да се въведе идеята, че независимо дали е обоснован в биологическото наблюдение или не, инстинктът сред модусите на познание, които природата изисква от живите същества, за да задоволят нуждите си, се определя като това познание, на което се възхищаваме, че не може да бъде знание. Ала за друго става дума при Фройд, където има знание, но знание, неносещо ни най-малко познание, защото е вписано в един дискурс, на който – както робът-вестител от древността - субектът, който носи под косата си кодицила, осъждащ го на смърт, не знае нито смисъла, нито текста, нито на какъв език е написан, нито дори това, че му е бил татуиран на избръснатата глава, докато е спял. Тази апология едва ли преувеличава от колко малко физиология се интересува несъзнаваното. Това би могло да се прецени с контра-доказателството на приноса към физиологията от страна на психоанализата откакто последната съществува: този принос е нулев, било то и по отношение на половите органи. Никакво фабулиране няма да се справи с тази равносметка. [p. 804] Тъй като психоанализата имплицира, разбира се, реалното на тялото и на въображаемото на менталната му схема. Но за да разберем тяхната важност в перспективата, която се упълномощава от развитието, трябва най-напред да забележим, че интегриранията, повече или по-малко частични, които сякаш изграждат реда [на развитие], функционират преди всичко като елементите на една хералдика, на един герб на тялото. Както това се потвърждава от начина, по който ги употребяваме, за да четем детските картини. Тук е принципът – ще се върнем към това – на парадоксалната привилегия, която остава тази на фалоса в несъзнаваната диалектика, без теорията, произведена от частичните обекти, да може да го обясни достатъчно. Трябва ли да кажем сега, че ако се разбере какъв вид опора потърсихме у Хегел, за да критикуваме една деградация на психоанализата тъй неспособна, че не може да заинтригува с нищо друго, освен, че е съвременна, то е неприемливо да ни се приписва, че сме били примамени от едно чисто диалектическо изчерпване на битието и че не може да приемем определен философ4 за безотговорен, когато упълномощава това недоразумение. Тъй като далеч от това да отстъпваме пред една логицизираща редукция там, където става дума за желанието, ние откриваме в неговата нередуцируемост до искането самия ресор на онова, което пречи също така да го сведем до нуждата. За да го кажем елиптично: че желанието е артикулирано, тъкмо с това то не е артикулируемо. Което разбираме по следния начин: в дискурса, който му подхожда, етически, а не психологически. Нужно ни е тогава да тласнем много по-далеч пред вас топологията, която сме разработили за своето преподаване в този последен блясък, т.е. да въведем един граф, за който предупреждаваме, че може да служи и на употреби различни от тази, която ще предложим, след като е бил конструиран и развит под открито небе, за да очертае в своята стъпаловидност най-широко [p. 405] практическата структура на данните на нашия опит. Той ще ни послужи тук, да представи къде се ситуира желанието по отношение на един субект, определен от своята артикулация от означаващото [субект, определен от начина, по който означаващото го артикулира]. Граф I: Ето какво бихме могли да кажем, че е елементарната му клетка (виж граф I). Тук се артикулира онова, което назовахме точката на захващане [le point de capiton], чрез която означаващото спира инак безкрайното [indéfini] приплъзване на значението [signification]. Означаващата верига следва да бъде подкрепена от вектора S.S′. Без дори да влизаме в тънкостта на обратната посока, където се произвежда пресичането му, удвоено от вектора Δ.$ – единствено в този втори вектор виждаме рибата, която улавя на кукичката си, подходяща да фигурира не толкова онова, което скрива от схващането в живото си плуване, колкото интенцията, която полага усилие да я удави в потока на пре-текста, а именно – реалността, която си въобразява в етологическата схема на връщането на нуждата. Тази точка на захващане, вижте нейната диахронна функция във фразата, доколкото тя завършва [boucle] своето значение само с последния си момент [terme], като всеки момент [terme] е очакван в конструирането на другите и обратно - слепва техния смисъл чрез ретроактивния си ефект. Ала синхронната структура е по-скрита, а именно тя е тази, която ни води към началото. Това е метафората, доколкото там се конституира първата атрибуция, онази, която провъзгласява „кучето прави мяу, котката прави бау-бау“, чрез което детето от раз, като отделя нещото от неговия вик, издига знака до функцията на означаващо, а реалността – до софистиката на значението, и с презрението към правдоподобието отваря възможността да се проверява разнообразието от обективации на едно и също нещо. [p. 806] Тази възможност изисква ли топологията на една структура [jeu] с четири ъгъла? Ето вид въпрос, който прилича на нищо и никакво, но може да причини патърдия, ако последващата конструкция трябва да зависи от него. Ще ви спестим етапите, като ви дадем наведнъж функцията на двете точки на пресичане в този първоначален граф. Едната, отбелязана с А, е мястото на трезора на означаващото, което ще рече [мястото] на кода, тъй като там не се съхранява еднозначното съответствие на знак с нещо, а това, че означаващото се конституира само чрез синхронния и изброим сбор, където всяко [означаващо] се поддържа единствено от принципа на своето противопоставяне [opposition] на всяко от другите. Другата, отбелязана с s(A), е онова, което може да се нарече пунктуация, където значението се конституира като завършен продукт. Да отбележим липсата на симетрия между едната, която е място [lieu] (по-скоро местоположение [place], отколкото пространство) и другата, която е момент (по-скоро скандиране, отколкото траене). И двете участват в тази оферта към означаващото, което конституира дупката в реалното, едната като кухина за укриване, другата като пробив за излаз. Подчиняването на субекта на означаващото, което се произвежда във веригата [circuit], вървяща от s(A) към А, за да се върне от А към s(A), е собствено кръг доколкото утвърждаването [assertion], което се установява там, поради липсата на възможност да се затвори над каквото и да е, освен над собственото си скандиране, иначе казано – поради липсата на един акт, където [подчиняването] би намерило своята сигурност [certitude], препраща само към своята собствена антиципация в композицията на означаващото, сама по себе си незначителна [insignifiante; неозначаваща]. Квадратурата на този кръг, за да бъде възможна, изисква само завършеността на означаващата батерия, инсталирана в А, символизиращо от този момент мястото на Другия [le lieu de l’Autre]. При което се вижда, че този Друг не е нищо освен чистия субект на модерната стратегия на игрите, като такъв напълно достъпен за изчислението на математическата хипотеза [conjecture], доколкото реалният субект, като извършва своите изчисления, няма нужда да държи никаква сметка за никаква аберация (наричана субективна от здравия – т.е. психологическия – разум), а единствено за вписването на една комбинаторика, чието изчерпване е възможно. Тази квадратура обаче е все пак невъзможна, но само поради факта, че субектът се конституира само като се извади от нея и като [p. 807] същностно я лиши от завършеност [décompléter], за да трябва едновременно да се брои там и да функционира единствено като липса. Другият като предварително седалище [site] на чистия субект на означаващото има там главната позиция [la position maîtresse] още преди да се появи в екзистенцията – за да го кажем с Хегел и срещу него – като абсолютен Господар [Maître absolu]. Тъй като това, което е изпуснато в плиткостта на модерната теория на информацията, е, че не може дори да говорим за код, ако това не е вече кодът на Другия, ала това е нещо съвсем различно от онова, за което става дума в съобщението, понеже от него субектът се конституира, като така от Другия субектът получава дори съобщението, което изпраща. И така са оправдани нотациите А и s(A). Съобщения на код и кодове на съобщение ще бъдат отличени в чисти форми при субекта на психозата, онзи, който се задоволява с този предварителен Друг. Да отбележим в скоби, че този Друг, отличен като място на Речта, се налага не по-малко като свидетел на Истината. Без измерението, което конституира, измамата на Речта не би се отличавала от преструвката, която в бойните сблъсъци или при половия парад е все пак доста различна от нея. Като се разгъва във въображаемия плен преструвката се интегрира в играта на приближаване и прекъсване, конституираща за изначалния танц, където тези две жизнени ситуации откриват скандирането си, а партньорите, които й се подчиняват, [откриват] онова, което се осмеляваме да изпишем като тяхна танцовост [dansité; омоним на „гъстота“]. Животното впрочем показва, че е способно на такова поведение, когато е преследвано; то успява да скрие дирята си, като тръгва в заблуждаваща посока [de leurre]. Това може да стигне дотам, че да внуши при плячката благородството да почете парадното [измерение] в лова. Но едно животно не се преструва, че се преструва. То не прави следи, чиято измама би се състояла в това да ги вземат за лъжливи, докато всъщност са истинските, т.е. онези, които биха издавали правилната диря. Не повече отколкото не изтрива следите си, което би било за него вече да направи себе си субект на означаващото. Всичко това е било артикулирано от инак професионалните философи единствено по объркан начин. Но е ясно, че Речта започва едва с преминаването от преструвката към реда на означаващото и че означаващото изисква друго място – мястото на Другия, Другия свидетел, свидетеля Друг и различен от всеки от партньорите, – за да може Речта, която поддържа, да лъже, т.е. да се положи като Истина. [p. 808] Така Истината извлича своята гаранция не от реалността, която засяга, а отдругаде: от Речта. Понеже от нея приема този белег, който я учредява в една структура на фикция. Първото казано постановява, узаконява, афоризира, е оракъл, то дава на реалния друг тъмната му власт [autorité]. Вземете само едно означаващо за инсигния [insigne] на това всемогъщество, което ще рече на тази изцяло потенциална власт [ce pouvoir tout en puissance], на това раждане на възможността, и ще имате единичната черта [trait unaire], която, като изпълва невидимия белег [marque], който субекта приема от означаващото, отчуждава този субект в първичната идентификация, която оформя идеала на аза. Нещо, което вписва нотацията I (A), с която трябва да заместим на този стадий $: S, зачертано от ретроградния вектор, като ни кара да го занесем обратно до началната му точка. (Виж граф II). Изтегляне 170.19 Kb. Сподели с приятели:
|