СВ. Аврелий августин за благодатта и свободата на волята

Към Валентин и монасите с него

1. Заради тия, които така прогласяват и защитават свободното човешко произволение, че дръзват да не признават и се опитват да отстранят благодатта Божия, която ни призовава към Бога и от лошите наши заслуги ни освобождава, и чрез която натрупваме добрите заслуги, дето ще ни отведат във вечния живот, много вече разисквахме, пък и писахме, според дареното ни по Господне благоволение. Но тъй като има такива, които така защитават благодатта Божия, че отричат свободата на човешкия избор, или пък смятат, че когато се защитава благодатта, следва да се отрича свободния избор, погрижих се да се обърна с това послание към Ваша милост, брате Валентине, и към останалите Ви съслуживци Божии, подбуден от взаимната братска любов. Защото, брате, неколцина от Вашето съобщество, които дойдоха при нас (по тях изпращам нижеследующето), ни съобщиха, че по този въпрос има разногласия между вас. И тъй, прелюбезни, за да не ви обърква неяснотата на тоя въпрос, напомням ви най-напред за всичко, което ще разберете, да поблагодарите Богу; а за онова, що все още остава недостъпно за устремлението на вашия ум, молете Бог да ви дари с разбиране, но съхранете мир и любов между вас; и ходете в това, до което сте съумели да стигнете, додето сам Той не ви доведе до нещата, които все още не разумявате. Това напомня апостол Павел, който след като признава, че още не е съвършен, малко след това казва: "Които, прочее, сме съвършени, това да мислим", сиреч ние сме съвършени дотолкова, че все още не сме достигнали достатъчното за нас съвършенство; а сетне добавя: "Ако ли нещо инак мислите, Бог и него ще ви разкрие; но по това, до което достигнахме, нека бъдем единомислени" (Филип., 3:15-16). Наистина, ние сме единомислени по това, до което сме достигнали, ние ще можем да стигнем и до все още недостигнатото, защото Бог ще ни го открови, даже ако го мислим иначе, стига само да не отстъпваме от онова, което той вече ни е открил.

2. Но Бог ни е откровил чрез Светото свое Писание, че в човека има свободно произволение. А как го е откровил, ще ви припомня не с човешка, ами с божествена реч. Първо, самите божествени заповеди не биха имали никаква полза, ако човекът не притежаваше свободното произволение, та като ги осъществи, да постигне обещаните му награди. Наистина, те били дадени тъй, че човекът да не е извиним за незнанието си, както в "Евангелието" Господ казва за юдеите: "Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат; а сега нямат извинение за греха си" (Иоан, 15:22). За какъв грях говори, ако не за оня, големия, за който знаел отнапред - още когато казал това, - че ще го сторят, сиреч че ще го погубят? Защото и преди още Христос да е дошъл в плът при тях, те не били безгрешни. Пак апостолът казва: "Гневът Божий се открива от небето върху всяко нечестие и неправда на човеците, които държат истината в неправда; тъй като онова, що може да се знае за Бога, тям е явно, понеже Бог им го откри. Защото онова, що е невидимо у него, сиреч вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми" (Рим., 1:18-20). Защо ги нарича неизвиняеми, ако не заради онова извинение, до което обикновено прибягва човешката гордост: "Ако знаех, щях да го сторя; не знаех, за това не го сторих", или: "Ако знам, ще го сторя; не го правя, защото не зная"? Това именно извинение им се отнема, когато бъдат дадени заповедите или се проясни знанието за това, че не бива да се греши.

5. И тъй, обичайното извинение с незнанието се отнема от людете, узнали божествените наредби. Ала не ще останат без наказание и онези, които не знаят Божия закон. "Ония, които без закон са съгрешили, без закон и ще загинат; а ония, които при закон са съгрешили, чрез закон ще бъдат съдени" (Рим., 2:12). Аз не мисля, че с това апостолът е искал да каже, че непознаващите в греховете си закона ще страдат повече от познаващите го. Истина е, че привидно погибелта е нещо по-лошо от осъждането, но тъй като това се отнася до езичниците и юдеите, първите от които нямат закон, а вторите са го получили, кой ще дръзне да каже, че юдеите, които не повярвали в Христа, съгрешавайки в закона, не ще погинат, понеже за тях е речено "чрез закон ще бъдат съдени"? Защото никой не може да бъде освободен, ако не вярва в Христа, и те ще бъдат осъдени тъй, че всички те да загинат. Ако положението на незнаещите закона Божи е по-лошо от това на знаещите, как ще е истинно реченото от Господа в Евангелието; "Оня слуга, който не е знаял волята на господаря си, и е направил нещо достойно за наказание, ще бъде бит малко; а който е знаял волята на господаря си, и не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много" (Лука, 12:48,47). Тук той показва, че по-тежко греши знаещият, нежели незнаещият. И въпреки това не бива да бягаме към мрака на незнанието, та там всеки да си намери извинение. Защото едно е да не знаеш, друго - да не искаш да знаеш. Както е упрекната волята у оня, за когото е речено: "Не иска да се вразуми, та да върши добро" (Пс., 35:4). Ала и онова незнание - не на нежелаещите да узнаят, а просто на незнаещите - не извинява никого дотолкова, че да не гори той във вечния огън, макар и той да не е повярвал поради това, че изобщо не е и чувал онова, в което да вярва; може би само огънят ще го гори по-малко жестоко. Защото не без причина е казано: "Излей гнева Си върху народите, които Те не познават" (Пс., 78:6); и не безпричинни са думите на апостола: "Дойде в пламенен огън да отмъщава на ония, които не познават Бога" (II. Сол., 1:8). При все това, за да имаме това знание и да не реква никой: "Не знаех, не чух, не разбрах", към човешката воля са обърнати словата: "Не бивайте като кон, като неразумно муле" (Пс., 31:9), макар че по-лош изглежда онзи, за когото е речено: "Роб с думи няма да се научи, защото и да ги разбира, не слуша" (Притч., 29:19). А пък когато човек рече: "Не мога да сторя това, което е заповядано, защото от похотта си съм победен", той вече няма извинение от незнанието си и не обвинява Бога в сърцето си, ами познава злото в себе си и се измъчва; нему именно казва апостолът: "Не се оставяй да те надвива, но надвивай злото с добро" (Рим., 12:21). И когато казва: "не се оставяй да те надвие", той без съмнение се обръща към свободния избор на волята му. Защото желанието и нежеланието са присъщи на собствената му воля.

6. Трябва да се пазим обаче да не схванем всичките тези, а и останалите божествени свидетелства в защита на свободната воля (които несъмнено са твърде много) така, че да не остане място за помощта и благодатта Божия спрямо благочестивия и добродетелен живот, за който наградата ще е вечна; и да не дръзне някой нещастник, който живее добродетелно и върши добри дела (или по-скоро си въобразява че живее добродетелно и върши добри дела), да се възслави в себе си, а не в Господа, и в себе си да положи упованието на праведния живот, та да го стигне проклятието на пророк Иеремия, който казва: "Проклет оня човек, който се надява на човек и плътта на мишците си прави своя опора, и чието сърце страни от Господа" (Иер., 17:5). Разберете добре, братя, това свидетелство на пророка. Наистина, той не е рекъл: "Проклет оня човек, който се надява на себе си", и някому може да се стори, че той казва: "Проклет оня човек, който се надява на човек", та никой да се не надява на друг човек, а на себе си. Та за да покаже, че увещава човека и на себе си да се не уповава, веднага след думите: "Проклет оня човек, който се надява на човек", добавя: "и плътта на мишците си прави своя опора". Мишцата тук означава способността за действие. А под името "плът" следва да се разбира човешката уязвимост. И плътта на мишците си прави своя опора онзи, който смята, че за да постъпва добре му стига онази уязвима и немощна, сиреч човешка, способност, и не се уповава на Господнята помощ. Затова добавя: "и чието сърце страни от Господа". Такава е пелагианската ерес, не древната, ами наскоро възникналата: и макар тази ерес да бе оспорвана дълго време, по необходимост въпросът достигна и до последните епископски събори; оттам аз ви изпратих ако не всичко, то поне заслужаващото да бъде прочетено. Ние, следователно, да се не надяваме на човек и плътта на мишците си да не правим наша опора, и да не страни сърцето ни от Господа, ами да му рече: "Бъди мой помощник; не ме отхвърляй и не ме оставяй, Боже, Спасителю мой" (Пс., 26:9).

7. Така че, любезни, както с гореприведените свидетелства на Светото Писание доказахме, че за добродетелен живот и праведно действуване в човека е налице свободно произволение на волята, тъй да разгледаме и божествените свидетелства за благодатта Божия, без която не можем да сътворим нищо добро. Първо да кажа нещо за собствения ви обет. Защото не би ви събрало това общежитие, в което живеете във въздържание, ако не бяхте презряли насладата от съпружеството. Но ето, когато учениците казали по повод реченото от Господа: "Ако е такова задължението на човека към жената, няма полза да се жени", той им отвърнал: "Не всички възприемат тая дума, но ония, на които е дадено" (Мат., 19:10-11). Нима не към свободното произволение на Тимотея се обръщал апостолът, като рекъл: "Пази себе си чист" (I. Тим., 5:22)? И тук именно посочва могъществото на волята, като казва: "без да е в нужда и властен във волята си, да пази своята девица". Ала "не всички възприемат тая дума, но ония, на които е дадено". Защото ония, на които не е дадено, или не искат, или не могат да изпълнят това, дето желаят: а на които е дадено, тъй желаят, че съумяват и да изпълнят желанието си. И тъй, за да бъде възприето от някои словото, дето не всички могат да възприемат, са нужни както дар Божи, тъй и свободно произволение.

8. Защото нали и за самото целомъдрие в брачния живот апостолът казва: "Нека прави каквото иска: няма да съгреши; нека такива се омъжват" (I. Кор., 37:36); ала при все това и този живот е дар Божи по думите на Писанието: "От Господа се венчае жената за мъж". Затова учителят на езичниците, препоръчвайки в проповедта си както съпружеското целомъдрие, заради което не се върши прелюбодеяние, тъй и превъзхождащото това съвършенство въздържание, заради което се не стремим изобщо към никое плътско съединение, посочва, че и едното, и другото са дарове Божии, като пише до коринтяните и им напомня, че съпрузите не бива да се мамят един друг: и след като им го е напомнил, прибавя: "Защото желая всички човеци да са като мене" - понеже сам той се въздържа от всякакво плътско общение; и след това казва: "Ала всеки си има своя дарба от Бога, един - тъй, други - инак" (пак там, 7:7). Нима всичките ти многобройни наредби в закона Божи, да се не блудства и да се не прелюбодейства, указват нещо друго, освен свободното произволение? Защото не би имало такива наредби, ако човекът не притежаваше собствена воля, която да се подчини на божествените заповеди. И все пак тя е Божи дар, без който е невъзможно да се спази заповедта за непорочност. Затова и казва онзи мъж в книгата на Премъдростта: "Когато разбрах, че иначе не мога я овладея, освен ако Бог дари, - и че беше работа на разума да се познае, чий е този дар" (Прем. Сол., 8:21). А за да не се спазят тия свети заповеди за непорочност, "всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот' (Иак., 1:14). Тъй че ако човек се опита да каже: "Искам да ги спазвам, но похотта ми ме надвива", ще му изтъкне Писанието свободното му произволение с приведените по-горе думи: "Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро". Но за да стане това, на помощ иде благодатта: а пък ако не дойде, не ще има закон освен силата на греха. Защото умножава се похотта и по-силна става от запрещаващия закон, ако на помощ не се притече духът на благодатта. Това именно твърди същият учител на езичниците: "Жилото на смъртта е грехът, а силата на греха е законът". Ето защо казва човекът: "Искам да спазвам наредбата на закона, но ме надмогва силата на похотта ми". И когато се обърнат към волята му и рекат: "Не се оставяй да те надвива злото", ще му помогне ли нещо, ако благодатта не му дойде на помощ? Това прибавил по-нататък и сам апостолът: защото като казал: "силата на греха е законът", продължил: "Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Иисуса Христа" (I. Кор., 15:56-57). Следователно и победата, надмогваща порока, е не нещо друго, ами дар Божи, подпомагащ в това сражение свободната воля.

9. Затова и небесният Учител говори: "Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение" (Мат., 26:41). Значи всеки, сражавайки се срещу собствената си похотливост, трябва да се моли, да не изпадне в изкушение, сиреч да не бъде увлечен и съблазнен от нея. А в изкушение не ще изпадне, ако с добрата си воля надмогне злото желание. И все пак произволението на човешката воля не ще е достатъчно, ако Господ не отдаде победата на оногова, който се моли да не бъде въвеждан в изкушение. А има ли нещо по-очевидно от благодатта Божия, която се проявява там, дето постигаме онова, за което се молим? Защото ако е рекъл Спасителят наш: "Бъдете будни, за да не паднете в изкушение", това увещание очевидно е насочено към човешката воля; а пък с думите "и се молете" посочва, че Бог ни помага да не изпадаме в изкушение. Речено е на свободното произволение: "Не пренебрегвай, синко, наказанието от Господа" (Притч., 3:11); и Господ говори: "Но Аз се молих за тебе, Петре, да не оскъднее вярата ти" (Лука, 22:32). Човеку на помощ се притича, следователно, благодатта, за да не се заповяда безпричинно на волята му.
Глава V

10. Когато Бог казва: "Обърнете се към Мене, и Аз ще се обърна към вас" (Зах., 1:3), едното от тях - сиреч това, дето ние се обръщаме към него - е очевидно присъщо на нашата воля, а другото - дето Бог се обръща към нас - е присъщо на благодатта Божия. Тук пелагианите могат да си помислят, че е възтържествувало тяхното мнение, според което благодатта Божия не се дарява според заслугите ни. Такова нещо обаче не дръзнал да твърди дори и самият Пелагий, когато на изток, в провинция Палестина, дето е разположен градът Иерусалим, го изпитвали епископите. Но сред останалите възражения срещу него било издигнато и това, че според него благодатта Божия ни се дарява според заслугите ни: а това е толкова чуждо на католическото учение и толкова враждебно на Христовата благодат, че ако той не предал на анатема осъжданото учение, сам би си тръгнал оттам анатемосан. Но че тази анатема била лицемерна, показват по-сетнешните му книги, в които не защитава нищо друго, освен че благодатта Божия ни се дарява според заслугите ни. Та те подбират такива места от Писанието, подобни на приведеното от мен малко по-горе: "Обърнете се към Мене, и Аз ще се обърна към вас", за да излезе, че благодатта Божия, в която и Бог се обръща към нас, ни се дарява според заслугата на собственото ни обръщане към него. И не забелязват ония, които мислят така, че ако дар Божи не беше и самото ни обръщане към Бога, не бихме вопили към него "Боже на силите, възстанови ни!" (Пс., 79:8); и: "Няма ли пак да ни оживиш", или: "Възстанови ни, Боже на нашето спасение" (пак там, 84:7,5), и други от този род, чието изброяване би било твърде дълго. Защото какво друго означава да стигнем до Христа, ако не да се обърнем към него във вярата си? И въпреки това той е рекъл: "Никой не може да дойде при Мене, ако му не бъде дадено от Моя Отец" (Иоан, 6:65).

11. Също така писаното във втора книга на "Паралипоменон": "Господ е с вас, когато сте вие с Него; и ако Го търсите, ще го намерите; ако пък Го оставите, и Той ще ви остави" (II. Парал., 15:2), посочва произволението на волята. Ала ония, които твърдят, че благодатта Божия ни се дарява според заслугите ни, схващат тези свидетелства тъй, уж че заслугата ни се състои в това, дето сме с Бога, а пък благодатта се дарява според тая заслуга, за да бъде и той с нас. И заслугата ни уж е в това, дето го търсим; а според тая заслуга ни се дарява благодатта му, за да го намерим. Той прогласява свободата на волята и в първа книга, дето е речено: "И ти, сине Соломоне, да познаваш Бога, твоя баща, и да Му служиш от все сърце и от все душа, защото Господ изпитва всички сърца и знае всички движения на мислите. Ако Го търсиш, ще Го намериш; Ако Го оставиш, Той ще те остави завинаги" (I. Парал., 28:9). Но те извеждат човешката заслуга от думите "ако Го търсиш" и смятат, че благодатта се дарява за тая заслуга, понеже е казано "ще Го намериш": и се стараят с все сили да докажат, че благодатта Божия ни се дарява според заслугите ни - сиреч, че благодатта не е благ дар. Защото комуто се въздава според заслуга, "заплатата се вменява не по милост, а по дълг", както напълно ясно се изразява апостолът (Рим., 4:4).

12. И у апостол Павел е имало заслуга, ала зла, когато преследвал Църквата; затова и казва: "Не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних църквата Божия". Но макар че имал тая зла заслуга, за злото му се въздало добро; затова и добавя по-нататък: "Но с благодатта на Бога съм това, което съм". А за да укаже и на свободното произволение, тутакси добавя: "и Неговата благодат в мене не беше напразно, а повече от всички тях се потрудих". И се обръща той с увещание към свободната воля и на останалите, на които говори: "Ние ви молим да не приемате напразно благодатта Божия" (II. Кор., 6:1). Защо ги моли за това, ако те са приели благодатта тъй, че са загубили собствената си воля? Но за да не помисли някой, че самата воля е способна на нещо добро без благодатта Божия, след думите: "Неговата благодат в мене не беше напразно, а повече от всички тях се потрудих", добавя и следното: "ала не аз, а Божията благодат, която е с мен" (I. Кор., 15:9-10), сиреч не сам аз, а благодатта Божия с мен: или казано другояче - не благодатта Божия сама, не сам той, а благодатта Божия съвместно с него. А това, дето бил призован от небето и се обърнал за това толкова велико и дейно призвание, се дължи само на благодатта Божия; защото заслугите му били големи, но зли. И сетне на друго място се обръща към Тимотея: "Стани участник в страданията за благовестието Христово по силата на Бога, Който ни спаси и повика към свето знание, не заради нашите дела, а по Свое благоволение и благодат, дадена нам в Христа Иисуса" (II. Тим., 1:8-9). Припомняйки си заслугите си, ала злите, той казва: "Защото и ние някога бяхме неразумни, непокорни, заблуждавани, бяхме роби на похоти и на разни сладострастия, живеехме в злоба и завист, бяхме отвратителни, мразехме се един други" (Тит, 3:3). Какво, ако не наказание, заслужават всичките ти злодейства? Но Бог, който въздава добро за злините, чрез благодатта си (която ни се дарява не според заслугите ни) сторил онова, за което се говори веднага след това: "А когато се яви благостта и човеколюбието на нашия Спасител, Бога, Той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършвахме, а по Своята милост, чрез банята на възраждането и обновата на Духа Светаго, Когото изобилно изля върху нас чрез Иисуса Христа, нашия Спасител, та, оправдани с Неговата благодат, да станем по надежда наследници на вечния живот" (пак там, 3:4-7).

13. С такива и подобни свидетелства се доказва, че благодатта Божия ни се дарява не според заслугите ни: защото тя е била дарявана не само без каквито и да е добри, ами и при множество зли заслуги, подобни на гореспоменатите, пък виждаме, че и всекидневно се дарява въпреки тях. Но, очевидно, след като бъде дарена, и самите ни заслуги започват да бъдат добри, ала чрез нея: защото ако тя отстъпи, човекът рухва и свободното му произволение не го въздига, ами го погубва. Ето защо, когато човек започне да си събира добри заслуги, трябва да ги припише не на себе си, ами на Бога, комуто е речено в псалома: "Ти беше мой помощник; не ме оставяй" (Пс., 26:9). С думите "не ме оставяй" псалмистът показва, че ако бъде изоставен, сам по себе си той не ще е годен за нищо добро: затова и казва: "И аз си думах в моята благочестина: няма да се поколебая навека". Защото си въобразявал, че доброто, с което бил преизпълнен, е негово и че не ще се поколебае в него: но благодатта го напуснала за малко, за да му покаже чие е онова, с което бил започнал да се хвали като със свое - така че, вразумен, той прогласява: "По благоволението Си, Господи, Ти укрепи моята планина; но скри лицето Си, и аз се смутих" (Пс., 29:7-8). Затова благодатта Божия е необходима за човека - не само за да се оправдае нечестивият, сиреч от нечестив да стане праведен, когато за злото му се въздаде добро, ами и когато вече е оправдан чрез вярата си, да го съпътствува благодатта и той да се опира на нея, за да не падне. Затова в "Песен на песните" е писано за самата Църква: "Коя е тая, избелената, която възлиза, опирайки се на своя възлюбен?" (Песен на песн., 8:5). "Избелена" е онази, която сама по себе си не може да бъде бяла. И от кого е избелена , ако не от оногова, който казва чрез пророка: "Да бъдат греховете ви и като багрено - като сняг ще избеля" (Исая, 1:18). И тъй, тя няма никаква добра заслуга за това, че била избелена: но като станала бяла, вече ходи в доброто, стига само да се опира неотклонно на оня, от когото е била избелена. Затова и самият Иисус, на когото се опира избелената, рекъл на учениците си: "Без Мене не можете да вършите нищо" (Иоан, 15:5).

14. Та за да се върнем към апостол Павел, който - както установихме - без каквито и да е добри заслуги, ами, напротив, с множество зли, придобил благодатта от Бога, въздаващ за злото с добро, и да видим, какво говори той непосредствено преди страстите си, пишейки на Тимотея: "Аз вече ставам жертва и времето на моето отхождане настъпи. С добрия подвиг се подвизавах, път свърших, вярата опазих". Тук той споменава всички свои добри заслуги - в смисъл, че за добрите си заслуги ще получи венеца онзи, който за злите си заслуги придобил благодат. Но обърнете внимание, какво следва после: "Очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия" (II. Тим., 4:6-8). Кому ще възложи венеца праведният Съдия, ако преди това благодат не е дарил милосърдният Отец? Как ще го възложи заслужено, ако преди това благодатно не е дарил милостта си?

15. Ала когато пелагианите казват, че според заслугите ни не се въздава единствено онази благодат, чрез която се опрощават човешките грехове, а пък онази, която се дава накрая, сиреч вечният живот, зависи от прежните ни заслуги, то на това трябва да се отговори. Защото ако разбираха заслугите ни така, че да ги смятат също за Божи дарове, този възглед не бива да бъде отхвърлян: но тъй като те възвестяват човешките заслуги така, че - както твърдят - човек уж ги имал от себе си, с пълно право апостолът им отвръща: "Кой те отличава от другите? Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?" (I. Кор., 4:7). Прочее, на човек, мислещ така, с пълно право се казва: "Собствените си дарове увенчава Бог, а не заслугите ти; а ако от теб са заслугите ти, значи не са от Бога". Ако обаче не са от Бога, значи са зли - а Бог не увенчава такива; ако пък са добри, значи са Божи дарове; защото, както казва апостол Иаков: "Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините" (Иак., 1:17). Затова и Иоан, Господният предтеча казва; "Не може човек да приеме нищо, ако му не бъде дадено от небето" (Иоан, 3:27): и както пленил плен от небето, отдето снизходил и Светият Дух, когато Иисус се възнесъл, той дарил и дарове на човеците (Пс., 67:19; Ефес., 4:8). Затова, ако добрите ти заслуги са Божи дарове, Бог увенчава добрите ти заслуги не като свои заслуги, а като свои дарове.