Св. Климент Охридски” Исторически факултет

„Св. Климент Охридски”

1. 
   Увод.......................................................................... 3
   
2. 
   Въпросът за Южна Добруджа................................. 5
   
3. 
   Въпросът за Тракия и Македония........................... 6
   
4. 
   Въпросът за Западните покрайнини....................... 11
   
5. 
   Заключение............................................................... 12
   
6. 
   Библиография........................................................... 14
   

На 27 ноември 1919г. в Парижкото предградие Ньой, България е заставена да подпише договор за мир със Съглашението, за да сложи край на положението на война, което съществува след нейната намеса през октомври 1915г на страната на Австро- Германския съюз.

Преди всичко трябва да се подчертае, че Парижката конференция през 1919-1920г, която създаде Ньойския договор нарушава международната традиция, според която след като свърши войната победители и победени трябва да седнат на една маса, за да преговарят за сключването на мира, но сега това не се случва и петте Велики сили- победителки от войната решават съдбата на останалия свят. Само американската делегация на конференцията се опитва да остане последователна на обещанията, който дава президентът Уилсън на победените народи.

В своите 14 точки от 8 януари 1918г, американският президент се спира на особенно място в точка 11 в която се маркира новото разпределение на териториите на Балканския полуостров. Там той казва: „ Румъния, Сърбия и Черна гора ще бъдат освободени от неприятелските войски, които са ги окупирали. На Сърбия ще се даде свободен излаз на морето. Отношенията между останалите балкански държави трябва да бъдат определени приятелски по внушение на силите, според установените исторически граници.”¹ Когато разглежда тази точка от Уилсъновото послание, полковник Хауз допълва: „ България трябва непременно да има своята граница в южна Добруджа така както тя съществуваше преди Балканската война. България от друга стара трябва да има Тракия до линията Енос- Мидия..... Съдбата на Македония ще трябва да се реши след една безпристрастна анкета.”² Тези пожелания така и не стават реалност, а най- важните въпроси на Парижката конференция се уреждат от един малък съвет наречен „на петте”, в който взимат участие само представители на петте Велики сили: Клемансо- министър- председател на Франция, Лойд Джордж- министър- председател на Англия, Уилсън- президент на САЩ, Орландо- минисър- председател на Италия и първият делегат на Япония.

Съветът „ на петте” в съгласие и сътрудничество с делегатите на по- малките държави от Съглашението изработва сам проектодоговора за мир, без да изслуша предварително представителите на победените страни. По този начин пристигането на българската делегация в Париж на 26 юли 1919г. практически се обезмисля. И дори да не са изцяло верни твърденията, че родната делегация е държана в положение на изолация в „ Мадридския замък”, то самият факт, че представители на България не се допускат до обсъжданията на договора е показателен за отношението на Антантата спрямо България.

Очакванията, с които нашата делегация тръгва към Париж много бързо се изпаряват и отстъпват място на реалностите съществуващи по това време в Западна Европа. Голямата част от френския печат посреща твърде враждебно българската легация, като вестниците „ Тан”, „Фигаро” и др. повтарят непрекъснато известните клевети за жестокостите, които били извършили нашите войски в окупираните през войната гръцки и сръбски земи. Много малко френски издания се изказват в наша полза. Само във в. „Л’ Йовър” Марсел Самба пише:” Триумфът на Съглашението не променя народността на македонското население. Там наред с гръцките и сръбските области има и чисто български...”³. Клеветите срещу България обаче биват толкова много, че заглушават както българските доводи така и разума на делегатите.

В такава атмосфера се изготвя договорът за мир с България, като главно три въпроса занимават конференцията: за Добруджа, за Тракия и Македония.

Въпросът за Южна Доброджа

Съгласно Солунското примирие България е задължена да евакуира непосредствено след подписването му завзетите през войната територии в Гърция и Сърбия. За евакуиране на Добруджа не се казва нищо. Поради това се създава убеждение, че съдбата на тази територия още не е решена, и че Южна Добруджа ще остане в границите на България, както това било до подписването на Букурещкия договор от 1913г.

След края на войната обаче Румънското правителство предявява претенции не само към Трансилвания, Букувина, Бесарабия и Банат, но и към Южна Добруджа. След приключването на военните дейстия в областта са настанени английски войски, които да следят за реда там, а българските са отзовани. От този момент, та чак до подписването на Ньойския договор Румъния не спира да залива западната преса с обвинения срещу българските зверства в Добруджа. Кражби, разбойничество и др. са сред най- честите клевети, произвеждани от румънците. Севрните ни съседи дори били озадачени от факта, че съюзната комисия въобще дискутира с България въпроса за Южна Добруджа, тъй като според тях тя била изконно румънска територия и нямало нужда българите да се месят във вътрешно държавни дела.

Междувременно сред българска общественост и добруджанска емиграция се засилва движението против възстановяването на румънска власт в областта и насилствените мерки на румънската администрация спрямо българското население там. Българското недоволство обаче остава нечуто от страните победителки във войната, а през декември 1918г, Добруджа е окупирана от една съюзническа дивизия, със съгласието на чийто командир в областта са настанени румънска полиция и административни власти. С това започват нови големи страдания за българите. Българските училища са затворени, учителите и свещенниците прогонени и заменени с румънци.

Такава е съдбата на Добруджа до подписването на мирния договор. На конференцията в Париж лидерите на Великите сили съзнават прекрасно, че възстановяването на статуквото от 1913г е неправилно с оглед числения състав на населението в Южна Добруджа, както и с историческите факти, но въпреки това единодушно се съгласяват, че в името на „ трайния мир” Южна Добруджа трябва да остане под румънска власт.⁴

В своя отговор до коференцията от 24 октомври 1919г българската страна казва: С крайно болезнено вълнение българският народ научи за обстоятелството, че условията за мир оставят на България откъм Добруджа границата определена от Букурещкия договор от 1913г”. И нататък се навеждат доказателства за българския характер на цяла Добруджа от исторически, стопански, етнически характер.

След това ограбване на България, Румъния получава своето национално обединение в по-големи размери, от ония ,за които някога е мечтала.⁵

Въпросът за Тракия и Македония

Претенциите на Гърция към изконно български територии в никой случай не са по- малки от тези на Румъния. Гърция иска Западна Тракия- оная област между Марица и Места, която България доби от Турция след Балканската война, и чрез която излиза на Егейско море.

Според условията за мир, които се готвят при подписването на Ньойския договор с Турция, Гърция трябва да получи Източна Тракия до Чаталджа, заради което гърците и техните защитници на конференцията настояват тя да получи и Западна Тракия до родопските върхове, за да има пряко съединение на земите на дотогавашна Гърция и новите земи, който й се дават по посока към Цариград. Това искане цели България да бъде откъсната от Бяло море, макар че заема средата на Балканския полуостров и с изключение на р. Вардар всички останали реки, които се вливат в него текат в по- голямата си част през нашите земи.

За да прокарат своите искания на конференцията, гърците прибягват до познатата диверсия да говорят за жестокостите, които били извършили българите в окупираните през войната земи. И макар тези обвинения да са измислени и многократно опровергани, те постигат своето влияние върху общественото мнение и дискредитират България в очите на европейците.

По въпроса за Тракия българската делегация се намесва на няколко пъти пред конференцията. Тази намеса обаче става в рамките на една крайно ограничена възможност при условията, при който е поставена нашата легация. Писмените ноти, които биват пращани до членовете на конференцията, свеждат аргументи от етнически, политически, исторически и икономически характер в подкрепа на българското искане, тази област да не бъде откъсвана от България. Тези български опити за влияние върху съвета „ на петте” обаче бледнеят в сравнение с жестоката манипулация, която извършва гръцкия премиер Венизелос с броя на населението в Тракия. Според гръцката страна в цяла Тракия гръцкият етнос е преобладаващ, което макар да не отговаря на истината оказва своето влияние пред конференцията.

Сам Венизелос през 1912г по време на Първата Балканска война заявява пред камарат на депутатите в Атина, че Гърция не може да претендира по никой начин за Западна Тракия. Същото това обстоятелство е признато от Гърция и при подписването на Лондонския договор на 30 май 1913г.

Делегатите в Париж обаче остават безчувстени пред цялата българска аргументация, не помага и апелът към Франция, който българската делегация отправя в писмото си до главния секретар на конференцията от 2 септември 1919г, където се казва: „ Отнемането на Западна Тракия от България, която дори нашите противници гърци и сърби, бидейки победители във войната от 1912-1913г нямаха куража да поискат ....... ще отдалечи географски България за дълго време от Франция и великите морски държави и ще увреди политическите, търговски и културни интереси, които тия държави тъкмо през този път станали непосредствени наши съседи по море, ще имат възможност да развият в бъдеще до небивали до сега размери в сърцето на Балканския полуостров.”⁶

Така член 48 от Ньйоиския договор предвижда България да отстъпи Западна Тракия на великите съглашентски държави и да изтегли своите войски от там. Тази груба манипулация и откровенна кражба трае само 6 месеца и през април 1920г в Сан Ремо, Западна и Източна Тракия са просто отстъпени на Гърция. Английският първи делегат Лойд Джордж настоява на всяка цена да създаде една голяма гръцка държава, която по територия и население да не бъде по- малка от Румъния и Югославия.

Трябва да се отбележи, че българската делегация поддържа пред Парижката конференция и известни претенции за Източна Тракия, като това се вижда в писмото до Клемансо от 10 септември 1919г. И по този въпрос родната делегация свежда съображения от етнографски, политически и икономически характер в полза на българската теза.

Всички тези данни ясно говорят, че голямото мнозинство от населението в Източна Тракия между Енос-Мидия и р. Марица е българско. Това дава право на германския етнограф Хайнрих Кипер да напише следното: „ Издирванията на германски и западни наблюдатели не оставят никакво съмнение, че селското население и болшинството от градското население от вътрешността на Тракия до вратите на турската столица говорят български........ Българите се простират даже много по- надалеч отколкото е отбелязано на моята карта ( касае се за Източна Тракия)”.⁷

След Балканската война Източна Тракия остава почти обезлюдена, тъй като българското население от областта е изгонено, а местното турско население се отличава по своята апатия към земеделския труд, което води до запустяване на земята.

Така при новото положение на Балканите въпросът за излаз на България на Бяло море остава нерешен. И ако този излаз е усъществим при една интернационализирана Тракия или Тракия под мандатното управление на една Велика сила, то той става практически и политически невъзможен при една Тракия, оставена под суверенитета на Гърция. Българският делегат на Лозанската конференция от 1923г, завършва своето изложение по въпроса за Тракия с думите: „ Един български излаз през турска или гръцка територия е не само невъзможен, но и психологически неприемлив’’.⁸

Всяка една от Великите сили, участваща на Парижката конференция преслевда свои политически цели, които често не съвпадат с целите на други страни. Това се отнася и до отношението им към България. Обществеността в тях в по- голяма или по- малка степен е надъхана с омраза към победена България като най- силна е омразата в Франция. Ръководителите на френската република смятат, че България носи голяма част от отговорността за страданията и жертвите, които е понесъл френският народ през войната.

От друга страна американската политика спрямо България е по- благосклонна и се води главно от принципите за новия световен ред, които иска да прокара президентът Уилсън.

Необременени пряко от военни действия срещу България, американците таят найвна илюзия, че страните на балканите биха били така добри да се разберат за бъдещите си граници без това да навреди на никоя от тях.

Именно това непознаване на политическата и демографска характеристика на Балканския полуостров е причината за несъстоятелността и в последствие на оттеглянето на американската подкрепа към България.

Трябва да се отбележи, че не само чувството за мъст определя враждебното отношение на ръководителите на Англия и Франция към България. На Парижката конференция за мир между големите държави победителки се води конкурентна борба и се кроят планове за разширяване на икономическото проникване и засилване на политическото влияние в различни части на света, в това число и на Балканския полуостров.⁹

Веднъж отхвърлено гледището на американските експерти и на българската делегация за произвеждане на плебесцит под международен контрол в спорните области на Балканския полуостров, конференцията отказва да се занимае с най- сложния и тежък въпрос в тая част на Европа- Македонския въпрос. Застанали зад жестоката формула, че след войната от победителките нищо не може да се отнеме, представителите на Съглашението в Париж не позволяват да се говори за Македония.

Съгалсно клаузите на Солунското примирие българските войски и гръцката администрация трябвало да се изтеглят от завзетите по време на войната сръбски и гръцки територии и в тях да се възстанови довоенното положение.

С възстановяването на гръцката и сръбска власт в тези територии е възстановена и старата граница между двете страни, т.е. границата, прокарана по силата на Букурещкия мирен договор от 1913г.

Гръцки войски дори навлизат в Струмишко и това води до сблъсъци с намиращите се там поделения на българската армия. Оттеглянето на българските войски и администрация от Македония е съпроводено с масово бягство на българското население към старите граници на страната. Новоустановилата се гръцка и сръбска власт започва систематично преследване, стигащо понякога до убийства на българи.¹⁰

За да се постави мирнато конференция пред свършен факт, след като е провъзгласено образуването на СХС кралство, сръбският принц- регент Александър с прокламация от 24 декември 1918г обявява продеждането на законодателни избори в кралството, включително и в Македония.¹¹

Изложения и протести против произволията и насилията вършени в Македонияот сръбските и гръцки власти са изпращани до мирната конференция и до външните министри, но и те не дали резултат. От друга страна обработката на Съглашението и САЩ в полза на балканските държави победителки се води упорито и системно в продължение на целия период на подготовка и дейност на мирната конференция. Тя започва непосредствено след сключването на примирието в Солун и продължава до подписването на Ньойския договор.

По време на мираната конференция гръцката делегация в Париж и атинското правителство са сигурни в признаването на гръцкото владичество над Егейска Македония. Поради това огънят на тяхната пропаганда и дипломатически ухажвания на ръководителите на съглашенските държави и членовете на техните делегации за мир са насочени към спечелване на битката за Западна Тракия.

И макар, че в рамките наПарижката конференция се разразява остър дебат за съдбата на Македония на всички било ясно, че тя няма как да бъде включена в териториите на бъдеща България, а подобно на Букурещкия мир от 1913г ще бъде поделена между Гърция и Сърбия. Спорът е по- скоро за българското население в областта и начините, по които то трябва да се изсели към България.

Въпросът за Западните покрайнини

Не по- назад от гръцките искания за Егейска Македония остават и сръбските за Струмишко и Западните покрайнини от България. Въпросът за българо- югославската граница е обсъждан и по него е взето решение, в комисията по югославските и румънските дела. В тази комисия постъпва общирно изложение от югославската делегация. В него са разгледани в исторически аспект българо- сръбските отношения от древността до най- ново време и се поставя въпросът за изменението на югославската граница.

Изложението е написано в крайно враждебен тон спрямо България и българския народ.¹² Извършена е груба манипулация с историческите факти като България е представена в ролята на вечния агресор спрямо изконните сръбски територии. Данните за състава на населението по десния бряг на Струма също не отговарят на истината.

След продължителни обсъждания международната комисия все пак под давлението на САЩ не задоволява изцяло сръбските искания за територии, но подарява на Югославия изконно българските Босилеград и Цариброд. С присъединяването на тези земи границата е свалена от билото на планината, а това несъмнено облагодетелства сръбската страна.

Българската делегация остава в Париж до средата на септември 1919г, без да има точна информация за решенията на конференцията, но сериозно обезкуражена от разпространяващите се слухове.

Проектодоговорът за мир е връчен на 19.09.1919г в френското министерство на външните работи. Той се състои от 13 части и 295 члена, които обхващат териториалните, финансовите, икономическите, малцинствените и др въпроси. Условията на мира са толкова тежки, че оправдават най- мрачните предчувствия.

Тъй като отговорът трябвало да бъде обсъден от правителството и народното събрание, в България се завръщат делегатите Теодоров, Стамболийски и Сакъзов. На 2 октомври 1919г Т. Тодоров подава оставката на своето правителство, а на 6.10. 1919г Ал. Стамболийски създава коалиционен кабинет от земеделци, народняци и прогресивнолиберали.

Министерски съвет изготвя обстойно възражение относно проектодоговора в три части, снабдени с приложения от статистически и друг характер. Втората част от възраженията е посветена на постановленията по териториалните въпроси. С точни статистически данни и автентични исторически документи се доказва справедливостта на българските искания спрямо Доброджа, Македония и Западна Тракия. Предлага се провеждането на плебесцит в Македония и се отхвърлят сръбските домогвания за западните български крайща.

На 3 ноември българското правителство е уведомено, че неговите възражения против проектодоговора се отхвърлят, тъй като той, според делегатите осигурявал нормалното развитие на страната. На 27 ноември в кметството на парижкото предградие Ньой, Ал. Стамболийски слага подписа си под Ньойския мирен договор, поставящ България в тежко и унизително положение.

Във втория раздел са определени границите на страната, от която се откъсват територии с обща площ 11.278 кв/км, населени с българи. Санкционирана е подялбата на Македония, извършена на Букурещката конференция. Освен това на СХС са предадени Струмишко и Западните покрайнини, на Румъния отново се дава Южна Добруджа, а малко по- късно цяла Тракия е предадена на Гърция.

Излишно е да се изтъква, че цялото българско общество било обхванато от възмущение и гняв спрямо тези, които се готвели да разпънат България на кръст за втори път след злополучния Балкански мир от 1913г. Но имало разлика в степента на възмущението и гнева и главно във вижданията и оценките, как и по какви пътища България можела да отклони от себе си горчивата чаша на новите страдания и жертви.¹³

1. 
   Генов, Г. Ньойският договор и България. С., 1935
   
2. 
   А, Христов. България, Балканите и мирът 1919., С.1984
   
3. 
   Илчев, Ив. България в стратегическите планове на Великобритания на Балканите. (Октомври 1915- септември 1918). Военноисторически сборник, 1981
   
4. 
   Грънчаров, Ст. История на България 1878-1944. том III