СВ. Климент охридски



страница1/21
Дата20.01.2017
Размер3.12 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21
ВЕНЧЕ ПОПОВА

БЪЛГАРСКАТА СТИЛИСТИКА

Д050-ТЕ ГОДИНИ НА XX В

УНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО "СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ" СОФИЯ 1994


НА проф. д-р ВОЙТЕК СКАЛМОВСКИ

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Историята на българската стилистика е тъжна, но не може да се представи нито тъжно, нито смешно. Проф. Николай Генчев направи сполучлив опит да напише "Смешна история" на българския народ, от която ни стана още по-тьжно. Но вероятно всяка история е тъжна, иначе не би съществувал диалогът на Алиса с Мишката "в страната на чудесата":

- Нали обеща да ми разправиш своята история? - запита Алиса. . .

- Моята история е тъжна и дълга като опашката ми - рече Мишката, извърната към Алиса, и въздъхна.

Че е дълга опашката й - вярно е - си помисли Алиса, - но защо пък казва, че е тъжна?

Мишката започна да разправя, а Алиса продължи да гледа опашката и да се чуди как може да е тьжна\*

Защо наистина тъжна?

Възможни са много отговори и все незадоволителни.

За мене историята на българската стилистика е тъжна, защото е бедна. А това определя и нейното настояще. Но все пак тя съществува като наука от този момент, от който съществува българска книжнина и българска култура. В различни периоди на нашето развитие нейното присъствие е било различно, но не е имало време, когато е била забравена или изоставена. Има основание да се вярва, че бъдещето й ще бъде по-силно и по-успешно от развитието й до днес.

* Алиса и Мишката, както ни е известно, владеят различни семиотични системи и затова всяка от тях познава само едното от значенията на омоним ната двойка: 1а1е 'приказка, разказ, история' и 1аП 'опашка' ("Мше 13 а 1опв апй а вай 1а1е" - "11'& а 1оп 1аП, сег1ат1у, Ьч< мЬу йо Уоч са1111 8ас1?"\ т. е. дългата и тъжна "история" за Мишката е дълга и тъжна "опашка" за Алиса.
1.0. НАЧАЛОТО

На семиотиката дължим извеждането на ръкописа като ключов знак на Средновековието*. Стимулът за това бе даден от Умберто Еко с романа "Името на розата" (1980).

Средновековният текст образува сложна семиотична структура, включваща дескрипционна част, в която думите означават вещи, и символна част, свързана с осмислянето им като знакове на сак-рална история. По такъв начин при интерпретацията на един библейски текст например отношението на вещите и знаковете се трансформира в отношение на историята и нейното описание. Създаването на художествено произведение превръща това отношение в усложнена структура, съдържаща многообразни кодове, способна да ги наслагва един върху друг, да ги трансформира един в друг или да ги поражда един от друг. Художествената фикция в романа на Еко се развива така, че да потвърди основното за художествения и научния текст - той е генериран и генера-тивно способен. "Открих това,'- пише У. Еко, което писателите винаги са знаели (и много пъти са ни казвали): книгите винаги говорят за други книги и всяка история разказва една вече разказана история. Знаел го е Омир, знаел го е Аристотел, да не говорим за Рабле или Сервантес. Ето защо моята история не можеше (к. м. - В. П.) да не започне с един намерен ръкопис и естествено беше да цитира този ръкопис. Така написах веднага въведението, поставяйки моето повествование на четвъртото ниво на описание, вътре в други три повествования: аз казвам, че Вале казваше, че Мабийон е казвал, че Адсон бил казал. . . "2

Така слизането към все по-долни нива може да продължи, без някога да се стигне до най-ниското, защото все повече ще се открива, че художествената фикция няма нищо общо с думите. "Да

* Вж. напр" Символ в сиетеме культурм. - В: Трудн по знаковмм еистемам. Тарту. 1987, № 21.

2 Е к о, У. Как написах "Името на розата". АБВ, г. XI, № 24 от 13. VI. 1989, с. 6.


се напише роман, - твърди Еко, е едно космологично начинание, като описаното в "Битие" - първата книга от Стария завет. . ."3.

Текстовете, ръкописните текстове, са най-ранните факти от културата на човечеството, подложени на постоянно тълкуване и интерпретация, без перспективата тя да бъде изчерпана, още повече когато се отнася до архаични текстове, достигнали идентичност с колективна памет4. В този дух и Лотман прави едно обобщение, че средновековният тип култура трябва да се интерпретира като "движение към истината", не като преход "от един знак към друг, а като задълбочаване в знака", "новият текст - е винаги открит стар"6.

Българската стилистика започва с ръкопис, както всички науки, чиито начала можем да търсим в Средновековието. Това е преводното съчинение под наслов "ГвОРГНИ ХОХРОЕЬСЕД - "О ОЕРДЗЪХЪ", включено в Симеоновия (Светославовия) Изборник от 1703 г. Първообразът се появява в Преслав най-рано през 913 г. - най-късно през 919", а той, от своя страна, отвежда към византийски оригинали, свързани с античното време7. Следователно българската стилистика по външна хронология започва от Средновековието, а фактически е свързана с по-стар момент - античната риторика. Риториката, намерила израз в един български средновековен ръкопис, си проправя път към Възраждането, минава през неговата книжнина и достига до наше време. Нейното движение обаче от Средновековието насам е много по-сложно, защото установява референции с развитието на други гледни точки към проблемите й, породени извън нея и от самата нея.

"На въпроса кога завършва античността и започва Средновековието, не може да се даде еднозначен отговор: преходът от една епоха в друга не е катаклизъм, който може да се датира чрез посочване на някаква година, а процес, продължаващ векове. Нещата се усложняват още повече от факта, че този процес се развива различно в различните локални точки на региона: за Константинопол или за Едес значение имат съвсем различни дати от

' Пак там.

4 Срв. М е й з е р с к и, В. М. Проблема символического интерпретанта в ссмис.-1Ш,е. секста. - В: Труди по знакомнм системам. Тарту, 1987, № 21,

'Лотман, Ю. М, Статии по типологии культурьт. Тарту, 1970, с. 22.

6 Аргументи за датирането г.рирежда К. К у е в в "Симеоновият сборник и неговите ЕОТОМГН". - Год. СУ. фак слав. фялол. Т. 67, с. 6.

7 Вж. В е л к о в с к а, Е. Трактатът на Георги Хировоск за "За тропите", геговгйт славянски превод и византийската риторическа традиция. -Старобългарска литература. С., 1986, Кч !9, 75-83.

тези, които имат значение за Рим или Тур. . . Ако на равнището на школското изложение можем да предложим за граница 476 г. (датата на падането на Ромул Августул, последният император на западната половина на империята), която в действителност има твърде съмнително значение и за реалните отношения в Италия, тя, от друга страна, нищо не означава за източните области на региона"8.

И ако все пак историческите събития се търсят като необходим критерий за разграничаване на историческите периоди, при разграничаването на различни периоди от духовното развитие на човечеството те са твърде относителни. Така например християнството идва с прехода от античността към Средновековието, но ако на него може да се гледа като на исторически факт, спомагащ да се разграничат двете епохи, то последиците в духовния живот и култура от неговото установяване, са в повечето случаи дълготрайни процеси с корени в предходното. Християнството е религия, свързана с писмеността, неговата апологетика се опира на текста (религиозните, философски и поетически текстове в състава на Библията) и се разпространява чрез текста (Евангелието). И Западът, и Изтокът, независимо от спецификата в развитието им след падането на Римската империя, искат да установят властта на църквата, философията на вярата и могъществото на императорите чрез нещо трайно. И това вече не е устното, а писменото слово. Античността "пише" и завещава свое писмено наследство, но "дори елинистичната и римската култура, които използуват писаното слово, пазят някаква устност"9 - твърди Аверинцев, разграничавайки наблюденията си върху елинската от елинистичната и римската култура.

В големия и дълъг преход от антично към средновековно общество се извършва и преходът от устна към писмена култура. Писането като дейност през Средновековието е свързано с елитарните дейности, а грамотността се възприема като привилегия и съзнателно се ограничава. "Средновековното общество в своите глъбини е било безписмено и констатацията на тази негова неделима особеност налага изводи, които имат най-непосредствено отношение към цялостната история на литературата и културата"10.

8 Аверинцев, С. С. Судби европейскон культурной традиции в з юху перехода от античности к Средков:-ковью. - В: Из истории культури средннх веков и Возрождения. Москва, 1976, с. 17.

9 А в е р и н ц е в, С. С. Потика ранневизантийской литератури. Москва, 1977, с. 208. Цит. по А. Гуревич, с 30.

10 Гуревич, А. Проблеми на средновековната народна култура. С., 1985, с. 30.
"Безписмените" среди на Средновековието развиват устните словесни жанрове и фолклора", а елитарните - "високата култура", изразена в писмена форма и противопоставяща се на народната или фолклорната.

Трябва да се обърне внимание, че в Средновековието - както латинското, така и византийското - писмената култура остава ярко разграничена от устната и доколкото съществува взаимопро-никване, то е на две субкултури в границите на общата средновековна. При прехода обаче от античност към Средновековие в първите два века противопоставянето е на два типа култури. След като отминава първата вълна на християнското апологетство, започват съзнателно да се усвояват моделите на античното красноречие и да се използуват неговите образци и стереотипи, но средновековната теоретична мисъл, скована от монизма и прими-тивността на текстовете на християнското учение, както и от липса на фантазия за светското общуване с божеството12, за дълго не може да изведе фигури, равни на античните философи, автори и ритори. Едва от II в. насам започват да се издигат книжовници и проповедници, усвоили риторичното изкуство13. Старанието на Византия е забележително в борбата й срещу предхождащия я елинизъм и в същото време - в борбата за поглъщане и асимилация на античната култура.

В този процес попада итрансформацията на риториката в стилистика при условие, че под "стилистика" ще се разбира риториката като свод от правила или механизъм за създаване не текст писмен текст. Защото стилистиката като наука за стила, и по-точно за стила на художествения текст, се създава от средата на XVII в., когато традиционната риторика изгубва своята научна стойност и за устния, и за писмения дискурс.

Риториката като антична наука за трите равнища на дискурса:

з а м и с ъ л, т. е. избор на идеи и теми, композиция, т. е. разположението им, и стил - използуването на риторическите фигури - след стабилизацията на християнството във Византия става основно знание и за писмения текст, и за всички устни публични изяви. Затова първата степен на обучение във византийските школи обхваща античния тривиум - граматика, риторика, философия.

" Пак там, с. 33.

12 Срв. Н и ц ш е. Фр. Антихристианин. Опнт критики христианства. - В: Сумерки богов. Москва, 1989, 73-75.

13 Срв. М а й о р о в, Г. Г. Формирование средневековной философии. М., 1979; Б н ч к о в, В. В. Зстегика поздней античноети. Москва, 1981.

10

Риториката става изключително необходима теория за християнските писатели и ритори, защото е единствената, която в античността дава правилата за съставянето на т. нар. "открит" и "закрит" текст, или правила за: а) дейност по създаване на текст, който се мисли в процеса на пораждането му и в центъра на който стоят "фигурите", и б) дейност по създаване на текста като цяло (поетиката на текста). "В риториката процесът на пораждане на текстовете има "учен", съзнателен характер"14 - пише Лотман. Именно този "учен", съзнателен характер импонира на християнския книжовник и от начеващ школник в книжовната дейност го превръща във вещ творец на текстове. От времето обаче (XV- XVI в.), когато риториката и поетиката започват да изпълняват функция на нормативен комплекс за постигане на стил, пътят им води към хипертрофия. Максимата например, изразена от Квин-тилиан15 "Преди всичко нека не се надяваме (к. м. - В. П.), че речта може да бъде красива, ако не бъде убедителна", вече е изгубила смисъл.



Писменото християнство демонстрира най-силната си привързаност към теорията на тропите и това може да се обясни с ръководните начала на апостолската мисъл за феноменалния свят като система от загадки, символи, образи, означаващи някакви реалности, които не могат да се представят и осмислят в своя чист вид на равнището на земните "събития"16.

Тропите, произведени като закрити, дискретни текстове, при всяко логизиране извеждат един от елементите си със словесна природа, а друг - със зрителна, колкото и прикрита да бъде. Поради това риторичните текстове се различават от останалите езикови текстове по една съществена особеност - те нямат стихиен характер или поне почиват на правила, които са включени в самия текст както на равнището на метатекста, така и на равнището на непосредствената текстова структура. Това, според Лотман'7, създава спецификата на тропа, която едновременно включва в себе си елемент на ирационалност, тоест еквивалентността на нееквивалентни и даже неразполагащи се в един ред текстови елементи, и хиперрационализъм, свързан с включване на съзнателна конструкция в текста на риторичната фигура.

14 Л о т м а н, Ю. М. Риторика. - В: Трудм по знаковьш сисг-гмам. Тарту, 1981, № 12, с. 11.

15 (Зиш1Шапи8 М. Р. Ое 1па1;1ииопе ога1опа, VIII 42. Превод на цитата - Ал. Ничев, 1980 (устно). Вж. и др. под. мисли на древни риторики и тяхното тълкувание: Ведър, Й. Въведение в риториката. С., 1980, 14 - 24.

16 Б н ч к о в, В. В. Зстетика поздней античноети, 246 - 247.

17 Лотман, Ю. М. Цит. съч.

11
Средновековието е една от епохите, изцяло ориентирана към тропите. Тяхната цел е не с помощта на определена семантична замяна да се изкаже това, което може да се изкаже и без тяхна помощ, а да се изрази такова съдържание, да се предаде такава информация, която по друг начин не може да се предаде. В този смисъл разбирането за енигматичността на словото, което означава нещата и явленията от видимия свят, е само знак, символ на своя трансцендентен образ. Разсъждавайки във връзка с този тип осмисляне на словото, Кр. Станчев пише: "Същият този естествен език, чрез който се изгражда стилистиката на литературната творба, се оказва предварително натоварен - в съзнанието на средновековния човек - със символичен смисъл, различен от обичайния, битийния. Още повече това важи за изразите, заети от Библията - другият източник за средновековното словесно творчество наред с естествения език. Там например "неопали-мата синайска къпина", "лилията, разцъфнала сред тръни" и още 70 подобни израза са синоними (т. е. в случая словесни синоними) на Богородица"18.

Следователно с включването на съчинението на Хировоск (приема се, че той е живял на границата VI-VII в.) в Симеоновия (Светославов) Изборник може да се види колкото стремеж да се развие усетът на старобългарския писател към художественото слово, толкова и необходимост да се представи едно от множеството съчинения на византийски книжовници, които дават теорията на словото и теорията на философско-естетическото му осмисляне. В този смисъл първото съчинение, с което се открива страницата на българската стилистика, е в пълно съгласие с духа на изискването, дошло, разбира се, под влияние на византийската култура, да се представи една система от изразни средства, които, като служат на текста, представят или изобразяват целия универ-сиум, който средновековният човек е искал да обхване и познае.

Различни религиозни и философско-религиозни учения създават множество тълкования и проекции на словото, чийто обзор не е предмет на това изследване. Онова, което определя престижа на риторичната концепция за фигурите, разпространена от византийски автори в славянските литератури и по-конкретно в старобългарската, е учението в християнството (като се започне от най-ранния му апостолски период) за символа или образа. С помощта на тази категория се описва човешкото общество, самият човек, произведенията, които създава, текстовете на свещеното Писание,

18 Станчев, Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литера -12

т. е. всички обекти, попадащи в сферата на човешкия интелект. В средновековната култура "образът" приема известна разчлене-ност или диференциация, макар и с не съвсем изяснени граници:

образ, символ, алегория, знак. Причината за раннохристиянското образно символно мислене е обща с причината, която предизвиква късноантичното символно-алегорично светоусещане, а тя, синтетично изведено, е стремежът към излизане от кризата на простотата и примитивизма на религиозните култове и навлизане във вътрешния духовен свят на човека.

Трактатът на византийския книжовник Хировоск в превод "О ОЕРДЗ'ЬХЪ" прави завидна кариера в средновековния славянски свят, което се вижда от неговите 17 преписа19. Причините за това са няколко:

- Книжовната продукция на славянското Средновековие свидетелствува, че книжовниците са имали теоретико-естетически, литературоведски и риторически знания, придобити както от преводаческата им практика, така и от духовни училища или по-високи школи. Съчинението на Хировоск, попаднало в Симеоновия (Светославов) Изборник, е имало шанса да се разпространи както чрез преписите на самия сборник - една високо авторитетна книга - така и самостоятелно, защото се свързва с въпроси от теорията на писменото слово, необходимо за новоразвива-щите се славянски литератури.

- Съчинението на Хировоск е номенклатурно, тълкователно и илюстративно, т. е. то представя, в превод на старобългарски, 27(29) риторични фигури, тълкува тяхното значение и привежда примери в подкрепа на значението. В този смисъл то изпълнява функция на знание и на образование.

- Теорията на трактата или тълкователната му част е част от телеологическото учение на християнството.

- Преводът, независимо от противоречивата оценка за качеството му (според К. Станчев20 "твърде добро", а според Е. Ве-ликовска21 - "не е твърде високо"), все пак е една възможност текстът да се възприеме на старобългарски език и да улесни книжовника в подготовката за писмената му практика.

Изследователите-медиависти доказват, че българският писател от IX-XII в. иманентно залага в текстовете си правилата на ри-

19 К у е в, К. Статията на Георги Х"ировоск пер1 тро1йП>1 в старославянските литератури. - СупПотеНюШапит, 5, ТЬез8а1ош1и, 1981.

20 Станчев, К. Цит. съч., с. 37.

31 В е л к о в с к а, Е. Цит. съч., с. 82.

13
ториката и поетиката22, но в същото време изразява стремеж и към теорията на художественото слово или онова, което отначало се изразява с думата ХИТРООТЬ, а по-късно с ХОХДО-

жьетко.

Не е случайно, че в Симеоновия век книжовното дело достига както един значителен обем и жанрово разнообразие, така и добра компетентност лри строежа на текста и висока култура на израза. А това е време, близко до покръстването или все още начало на старобългарската книжнина, което фактически слива началото с апогея. Текстовете показват не само "изучаване на стари и нови книги, вътрешния и външен смисъл на Свещеното писание", не само защита на новосъздадената славянска азбука, чрез която Свещеното писание се допуска до очите и ушите на книжовните и не-книжовните люде, не само похвала на книгата и на книжовните мъже, но и благоговение пред ораторското изкуство и "човешки сладки речи"23. При съществуването на този елемент в общия контекст на българската култура през IX-Х в. напълно обяснимо е включването на трактата на Хировоск в Симеоновия сборник и ролята, която му се възлага за писмената култура на българския книжовник.



Но остава въпросът:

Полага ли трактатът на Г. Хировоск фактическото начало на българската стилистика и става ли извор на нейни традиции?

"ОЕРЯЗЪХЪ" е едно херметизирано начало по отношение на по-нататъшното теоретично развитие на българската риторика и стилистика. Това се дължи на няколко обстоятелства:

1. Българските писатели през IX-XII в. приемат наготово моделите на византийската поетика и риторика. А тези модели са вече със завършена нормативност и естетическа осмисленост. Те важат най-напред за византийския писател и автоматически - за българския преводач и творец. Практиката е била достатъчно силна и авторететна, за да влияе непосредствено в творческото дело, а необиграността на българския писател все още е създавала у него убеждението, че оригиналният текст е най-сигурната опора за превода, а неговата естетико-философска кодификация - образец за творчество.

22 Вж. анализите на: Трифонов, Ю. Беседата на Го .ма Презвитера и нейният автор. - Списание на Бълг. академия на науките. С., 1924, № 29, 39-41; Георгиев, Е. Литература на изострени борби в средновековна България. С., 1966, 24-27; 41; 46-51 и др.

" Срв. Из Златоструй. Предисловие от самия цар Симеон. - В: Д и-н е к о в, П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1961, 74-75.

14

2. Езиково-стилистичната структура на гръцките текстове е била твърде "прозрачна", поради което старобългарският писател е могъл да схване механизма на пораждането на текста, съотв. - на въздействието му. Повторението, паралелизмът, антитезата, риторичният въпрос и др. - са структури, жанрово и стилистично маркирани, които българският книжовник е могъл лесно да открие и приложи.



3. Философията на християнската вяра има определен изобразителен код, който е трябвало да се възприеме и приложи като канон. "Представя се", "поучава се", "извежда се" или "се умо-заключава" чрез определени за целта изразни средства - тропи или "образи" (алегория, метафора, синекдоха, хипербола и др.).

Изследователите-медиависти твърдят, че няма данни съчинението на Хировоск да е оставило непосредствено влияние върху старобългарската литература24, но може да се зададе въпросът: щом в старобългарската литература не се открива по-ярко отражение на текста на Хировоск върху нея, каква причина е предизвикала интереса към съчинението на византийския книжовник?

Отговор дават някои по-нови изследвания, доказващи, че епохата на "развития византизъм" (IX-XII в.) е с подчертан стремеж към представяне на енциклопедични знания под формата на сборници. Някои от тях са имали светско съдържание, други - по-специализирано (напр. наръчници по военно изкуство). Енци-клопедизмът е бил една тенденция във византийската култура, от която не остава настрана и българската култура. Пример са именно Симеоновите сборници. "По състав те са енциклопедични, а по предназначение - многофункционални и утилитарни, съставени за "всеки случай" и удовлетворяващи както нуждите на християнското просвещение, така и нуждите на християнската обредност"25.

4. Историческото развитие на България и българския книжовен живот през византийското робство и Втората българска държава актуализират по-други форми на литературна и духовна дейност. Трактатът на Хировоск е в известен смисъл вече по-ниско стъпало. Развива се стремеж към реформиране на българската литература, към нови естетически изисквания в духа на по-високи литературно-художествени образци и към създаване на нова система в езиково и стилно отношение. Търновската школа, която

"Ангелов, Б. Ст. Георги Хировоск - за поетическите фигури. - В: Из С[-арага българска, руска и сръбска литература. С., 1967, с. 95.

25 М о н ч е в а, Л. Средновековният тип книжовна дейност и практиката на старобългарските писагели. - Старобългарска литература. С., 1986, № 19,

15
става изразител не само на тези нови тенденции, но и техен основоположник и реализатор, поставя няколко основни въпроса, които са много широко скроена дреха за риторичните начала на Хировоск. А те са: да се преведат "божествените книги", защото старите преводи са вече негодни; преводите да бъдат точни; стилът - спазен, естетиката на словото да изрази колкото отвъдния и ирационален свят, толкова и драматичната съдба на човека, населяващ земята. Символите, метафорите, алегориите се превръщат в знакове, осмислящи в по-широк философски план диалога писател - бог, а езикът и правописът на книгите трябва да бъде изправен и нормализиран.

* * *


Съчинението на Хировоск представя номенклатурата и тълкованието на контингента от тропи и фигури, с които оперира старата риторика. Тук е представено копие от текста на Хировоск, печатан от Б. Ангелов въз основа на съкратената редакция на Ю. Бешерова26. От текста се вижда, че в номенклатурата на тропите и фигурите, с които оперира съвременната българска стилистика, доколкото включва в себе си риторическия дял, не е намерило място нито едно от наименованията, създадени на старобългарска основа. Причината не е особено трудна за изясняване. Изо-лираността на трактата на Хировоск от по-нататъшното развитие на стилистичната ни теория, по силата на историческите условия, в които попада българското общество, допринася първите страници от развитието на стилистиката през Възраждането да започнат да се пишат под руско и отчасти новогръцко влияние. А това означава установяване на гръцка, отчасти руска терминология на тропите и фигурите, както и тълкование, извлечено главно от руски източници.

1. Ето реда и превода на тропите и фигурите въз основа на приложения текст от Б. Ангелов:




Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница