Света гора крепостта на християнството

Мечтата на всеки християнин е да се поклони на Бог в светите земи и да живее макар и за няколко дни в тях. Целият живот на един християнин е един път на израстване във вярата, Христовия път, пътят на провиждането на божествените истини.

После плахо започнах да прелиствам книгите, събрали в себе си светоотеческата мъдрост; от телевизията гледах празничните богослужения и гласът на Горан Благоев, отец Наум, отец Ангел Ангелов ми обясняваха и разясняваха смисъла на православната молитва. До 26-та си година, когато приех свето кръщение по своя воля и искрено желание, аз бях ходил на богослужения, бях видял много църкви и бях по човешки запленен от красотата и мистиката на православието. Благодарение на моята възприемница на 15.08.2004 г. Успение Богородично аз произнесох светите слова на „Символ верую” заедно със сестра ми и тръгнах по нов път, наставляван от моя духовен отец Партений.

Беше тогава Светлата Пасхална седмица и навсякъде се поздравявахме с „Христос анести!” (Христос воскресе!), усетих православната вяра по-близо и по-ясна. Но остана в мен желанието да стъпя на Света гора и да посетя нашия манастир там „Свети Георги Зограф”...

На сутринта с колата достигнахме до Урануполи – последното населено място „от света”, откъдето се качихме на кораб за поклоници, който ни отведе до пристанището на нашия манастир. „Достойно есть” се казваше кораба сега се сещам, сякаш да ни напомня, че пътуваме към „жребия на Богородица”.

Капакът на кораба се отвори и стъпахме на „светата земя атонска”. Малко са думите да опиша красотата на това място: синьото на водата, чистотата на въздуха, ясното небе, свежата зеленина на горите и виещия се път към планината, където се намира нашия български манастир.

Зърнах го измежду кипарисите, стрелнали върхове към висинето, изтръпнах и занемях! През цялото си детство съм мечтал и съжалявал, че ние българите нямаме оцеляла крепост от нашето славно минало, а то ...

Имали сме, останала далече, скрита от света, запазена според завета на нейната Господарка:

„Божията благодат ще пребъде на това място и над пребиваващите тук с вяра и благоговение, и спазващи заповедите на Моя Син и Бог. Необходимите за живота им на земята блага те ще получават в изобилие и с малко труд, ще им се приготви живот небесен и няма да оскъднее милостта на Моя Син от това място до края на този век. Аз пък ще бъде застъпница за това място и Ходатайка за него пред Бога”

Защото всички славни царски крепости на нашето минало са рухнали и покрити със забравата на времето, а тази крепост е оцеляла! Оцеляла, защото има за Господарка Майка Божия и ангели – монасите.

Застанал пред портите на манастира аз се прекъстих и влязох... в безвремието. Посрещнаха ни братята монаси на Зографската света обител по стар обичай в архондарик (гостоприемница) и ни почерпиха в малко питие и сладко, настаниха ни по килиите. А навън свед гората пееха майските птици, повяваше мек хлад и тишината постепенно завладя манастира.

Слънцето падна на запад и се чу камбаната, зовяща ни на всенощното бдение за храмовия празник на манастира – денят на Свети Георги. Тръгнах към манастирската църква и някак отвътре дойдоха молитвите преди влизане в него, пристъпих плахо в сумрака на храма и притихнах... Аз бях в Света гора на църква и се молих за всички и за всичко спасително за душата и най-вече за великата Божия милост. Задето Той ме допусна да се поклоня на Неговата светиня, да целуната Светите мощи на Неговите светии, да чуя ангелското песнопение на Неговите земни ангели – монасите. Блещукаха свещите от истински восък, молеха се хората с истински пламък в очите и сърцата, гледаха на Изток, изобразяваха на себе си Кръста Христов.

Винаги са ме питали, откъде се намери място в главата ми за вярата и всичко, свързано с нейното правилно изповядване, молитви, особености на богослужението. В онзи момент в храма осъзнах, че има още много място, което да запълвам, още много път, който да извървя; още много молитви, които да изричам и най-вече още много смирение и любов в сърцето.

Когато запалиха всички полилеи със свещи и ги залюляха, когато митрополит Кирил (Вечна му памет!) застана в средата в пълно одеяние и започна да кади на Херувимската аз се просълзих... За нищо, а просто ей така от сърцето ми идваха сълзите от щастие. Че Бог ме допусна да се поклоня тук, че всички тук се молим искрено, осъзнавайки своята нищожност и същевременно своята ценност (защото един светогорски монах ми беше казал, че по молитвите на един само искрено вярващ Бог ще се спаси света). Онази искрица Дух Свети, която ни животвори в този момент усетих като огън, който стопли сърцето ми и пред очите ми започнаха като на каданс да преминават лицата на всички мои билзки, роднини и приятели, които са ми сторили добро и на които дължа благодарение. Това благодарение го дадох на Бог с молитвата и Великото тайнство на Светата Евхаристия (Благодарение) – Литургията.

Гледах тъмните сенки на монасите и чувах гласовете им, но някак всички в храма станахме едно – народът божий, малкото стадо, което се моли за всички и заради всичко. Когато целият ни народ спи, тук на Света гора монасите стават още в 3 часа след полунощ и се молят за нас. „Твоя от Твоих, Тебе приносяще от всех и за вся” ... разбрах същността на християнството, си помислих в този момент!

Засвири гайда... бяхме на пристанището долу и очаквахме кораба да ни отведе към „света”. Бяхме радостни, ведри, щастливи... няма да изпадам в прелест, но на онези камъни на пристана усетих благодатта на мира!

Отново получих покана да отидем за „зимния храмов празник” на Зографския манастир – 16 Ноември. И тръгнах без да се замислям...

Същите пътища със същите дървета, но вече есенно обагрени и пак спокойни, но не в очакване на пищното лято, а някак спотаени в очакване на зимното „смиряване, стесняване”. Небето се беше захлюпило над нас и ръмеше мъгливия ноемврийски ден. В Йерисо вече валеше обилен дъжд и се настанихме в същия хотел на вечерна почивка и нашенска трапеза. Цяла вечер валеше и духаше, чудехме се дали ще има кораб за Атон.

Съмна се и се озовахме на Урануполи в очакване на кораб. Тръгна един пълен, отплава и втори, а в третия и нашата групя успя да се качи. Макар да беше дъждовно и свъсено, отново водата беше тиха, този път синьо-зелена. Слизайки на пристана на манастира се натоварихме на камиончето като войници, всеки мокър и стиснал багажа си.

Там беше... Винаги се моля да е там тази велика Света обител и никога да не запустява! И когато забиха камбаните за бдението и когато се люшнаха полилеите (напомняйки ми за вселенския танц на планетите) времето отново изчезна. Сякаш от онази вечер на 08 Май беше започнала вечерта на 15 Ноември. Този път храмът беше много по-пълен (оказа се, че тази година гостите на този ден са били около 700, рекорден брой поклоници за манастира), но някак всички знаеха за какво са дошли.

Молехме се, припявахме на певците, суетяхме се около свещи и писане на имена, задрямвахме, целувахме Светите мощи, скланяхме глава за помазване и целуване на десница за благословение. На вид земни действия, суетни ще каже някой, но зад тях се крие едно неописуемо усещане и състояние:

„Тебе пеем, Тебе благославяме, на Тебе благодарим, Господи и молим Ти се, Боже наш!” най-краткото и най-велико славословие към Бог разбрах в този момент. Този път носех броеницата, дар от моя духовен отец, за молитвено дързновение и постоянство и когато ме налягаше съня или не разбирах (не чувах молитвите на служащите) си казвах Исусовата молитва: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния!”, Господнята молитва „Отче наш” и молитвата към Пресвета Богородица – „Богородице Дево, радвай се!”

След бдението за празника на сутринта излязохме за литията. Беше ясно, тихо и слънчево време. Понесе народа „Свети Георги” към мястото, където е дошла иконата отсреща манастира, носена на гърба на магаре според преданието.

Останахме и за следващия ден, за да тръгнем към света. Беше събота вечер, възкресната служба щеше да започне в 3 след полунощ.

Събуди ме алармата на мобилния телефон и излязох от стаята. Навън беше лунна ноемврийска, тиха нощ, в която чувах само стъпките си по доксата; всичко беше посребрено и тишината беше допълнена сякаш от камбанения звън. Да! Звъняха камбаните, призоваващи към храма, но всичко беше сякаш една тиха картина на място, където време не тече, където няма светски грижи, което назовават свято!

Влязох в храма, този път по-празен, тъй като повечето гости си бяха отишли. Монасите бяха започнали службата и се покланяха на иконите в храма като всеки заставаше посредата и се покланяша на четири страни към всички. Неделното богослужение, толкова познато за мен от последните 9 години беше пълно, „неокастрено”, ясно, смирено и сякаш заедно с настъпването на деня:

- На шестопсалмието, когато се изобразява мрака на старозаветните времена навън беше онази част от нощта, точно преди зазоряване, когато е най-тъмно, защото и луната беше се скрила;

- На възгласа „Бог Господ н сеи яви, благословен идещият в име Господне!” погледнах прозорците и бяха сини, настъпваше зората;

- На Великото славословие „Слава на Тебе, който Си ни показал светлината!” – стана светло;

- На „Благословено царство”, началото на Светата литургия – изгря слънцето.

Сякаш цялото богослужение беше част от естествения земен цикъл на денонощието. Осъзнах силата на вековните молитви и усилия на светите отци, които са създали православното богослужение, то е богооткровение.

Цялата моя радост и молитви бяха и за братята монаси. Тези „православни рицари”, както ми дойде на ума, са достойни за уважение и почит, заради делото им. Това „мало стадо” държи манастира жив; те се молят за всички нас докато спим; те работят тихо и упорито щото да не угасва пламъка на кандилото на вярата в нас; на тях Бог е дал силата и милостта си да ни просвещават и да пазят чистотата на нашата вяра! Няма да говоря повече за зографските монаси, за да не всявам суета и изкушения, а само ще кажа молитвата ми за тях, с която искрено благодарях Богу за всичко:

„Боже запази ги, дай им сила и смирение, молитвени подвизи и спасение на душите им! Пресвета Богородице, опази ангелите на твоя жребий на земята!”

Нека се преумножава вярата в нашите сърца, нека преодоляваме с лекота смутните времена на „неверния свят”, нека бъдем христови и не се отчайваме от нищо земно, а само от липсата на покаяние за греховете ни!

Защото някъде там в Светата гора атонска има Свети обители, в които всеки ден се отправят молитви Богу за всички и заради всичко; там молитвата не е спирала вече повече от 1000 години и дай, Боже, никога не спира и при Второто Ти пришествие застанем от страната на спасяваните, не поради нас, а поради Твоята Велика Милост!
03 Декември 2013 г.

Св. прор. Софония