Световно стопанство

В резултат на развитието на производителните сили, на международното разделение на труда,на международните икономически отношения, на международните пазари и комуникациите между стопанските субекти,се създава комплекс от икономически връзки,които ги поставят в пряка или опосредствена зависимост. Постепенно се създават икономическите предпоставки за формиране на световното стопанство, в което са вплетени национални стопански комплекси,транснационални и наднационални структури. По своята същност световното стопанство не е просто сбор от националните стопанства на отделните държави, а система от взаимно свързани разнородни стопански субекти.То е продукт на вътрешната диалектика на развитието на човешкото общество и международното разделение на труда.Като реалност световното стопанство се появява с развитието на капитализма и е тясно свързано с индустриалния преврат, с появата на крупно промишлено производство.

Световното стопанство е една от проявите в развитието на икономиката и икономическите системи.По принцип икономиката се определя като система за производство, разпределение и потребление на блага.Появата на световното стопанство отбелязва началото на нов етап в организирането на горните фази на възпроизводителния процес.

Неравномерното развитие на отделните страни води до отреждането на различни роли на отделните държави и територии в световностопанската система.Обособяват се индустриални центрове – Англия, САЩ, Германия, Швейцария и др.Повечето от войните,които преживява човечеството през XIX и XX век, са войни за позиции в световното стопанство.

В структурата на световното стопанство са вплетени фирми,държави,икономически съюзи от държави, международни организации. От зараждането си до днес световното стопанство претърпява сериозна еволюция.Особена роля за модернизиране на производството и интернационализирането му изиграва индустриализацията.Тя отваря прозводствените процеси за нови технологии,променя съотношението в приноса на човека и машината за създаването на блага.

След Втората световна война се създават международни институции за регулиране процесите в световното стопанство.През 1944година на конференция в Бретън Уудс са създадени Международната банка за възстановяване и развитие, и Международния валутен фонд.

Създават се също редица регионални форми на икономическо сътрудничество, като митнически, търговски и икономически съюзи.Върху тази основа в световното стопанство се оформят интеграционни общности от държави,които внасят нови характеристики на световното стопанство.

След преодоляване на последиците от Втората световна война започват да се увърждават някои нови тенденции в световното стопанство. От началото на 60-те години се установява трайна тенденция за по-бързо увеличаване на търговията в сравнение с производството.Впечатляващ е растежът на търговията с промишлени стоки, за което принос имат Япония и някои индустриални държави от Югоизточна Азия.

Важна роля изиграва и научно-техническата и технологична революция.Тя внася качествени изменения в средствата за производство, в производството на стоки за потребление, в организацията на производството, в транспорта и комуникациите и осигурява в някои части на света високи темпове на икономически растеж.

В края на XX век настъпват съществени промени върху световната карта на икономическата активност.Намалява относителния дял на традионните индустриални държави в световното производство.Ако в началото на 60-те на САЩ се пада над 40% от промишленото производство в света, то в средата на 90-те този дял спада на 24%. На картата на икономическата активност се появяват нови индустриални държави-Южна Корея, Сингапур, Тайван, Малайзия, Мексико, Бразилия, Испания, Гърция и др.

Смисъл на икономическата активност е да се създават блага, които хората потребяват. Човешката история е непрекъснат процес на търсене на по-ефективни форми за организиране на производството на блага.

В своя труд „Богатството на народите” от 1776г, Адам Смит излага концепсията за разделението на труда като ключ за икономическо развитие.Той лансира идеята, че хармонично развитие на икономиката е възможно, ако то се направлява от „невидимата ръка” на пазара. По-късно Давид Рикардо в „Начала на политическата икономия и данъчното облагане”, дава икономическата теория фундаменталната концепсия за сравнителните разходи.

Вследствие на развитието на средствата за производство и организацията на труда се стига до обособяване на различните видове труд.Икономиката се разделя на няколко основни отрасъл- селско стопанство,промишленост,транспорт,строителство,услуги и др.

Когато развитието на обмена прекрачва рамките на икономиката на държавите, се стига до международно разделение на труда.

Дадена страна или район трябва да се специализира в производството и износа на такива стоки, за които има сравнителни предимства спрямо други страни, както и да внася тези стоки,за производството на които други страни имат сравнителни предимства.

Фактическото разделение на труда се получава в резултат на комплексно и динамично взаимодействие между различните стратегии на поведение на отделните играчи в световното стопанство.Те могат да водят до сътрудничество,но и до съперничество и конфликти.

Съвременното разделение на труда е обособило няколко „мегапазара” в световната икономика.В света доминират три региона- Северна Америка, Европейският съюз и Източна и Югоизточна Азия.

Развитието на технологиите позволява разкъсването на отделни фази на производителния процес и организирането им в различни части на света.За това допринасят транспортът и новите комуникационни технологии.

Проблемите с реализацията на продукцията внасят промени в международното разделение на труда.Капиталът като фактор на производството се насочва към пазари с по-голям капацитет : Китай, Русия, Бразилия, Нигерия и други. Друг реален фактор за промените е целенасочената политика за привличане на чужди инвестиции.Предоставят се примамливи данъчни и други облекчения, създават се свободни търговски и безмитни зони.По новому правителства и местни власти влияят върху международното разделение на труда и съдействат за засилване на интернационализацията, която в крайна сметка води до намаляване ролята на държавите в световното стопанство.

През втората половина на XXвек като резултат от усилията за по-ефективно използване на ресурсите, с които разполагат отделни страни, се развива нова форма на интернационализация на стопанския живот в рамките на определени географски райони. Интеграция, това е обективният процес на преплитане на процесите в националните стопанства като резултат от развитието на труда и постиженията в научно-техническа област. Думата интеграция произлиза от латинската integration, която означава възстановяване на нещо в неговата цялост.

През 1948г. e създадена Организацията за европейско икономическо сътрудничество,чиято основна цел е да администрира отпуснатата от САЩ помощ по плана „Маршал” за икономическо възстановяване на Европа след Втората световна война. По-късно тази организация прераства в Организация за икономическо сътрудничество и развитие. През 1949г. Съветският съюз и редица източноевропейски държави създават Съвета за икономическа взаимопомощ.През 1951г е основано Европейско обединение за въглища и стомана, което е международна организация. Тогава Франция, Западна Германия,Италия,Белгия,Холандия и Люксембург поемат доброволно да предоставят управлението на своите предприятия за добив на въглища и стомана на наднационална организация.Този ход е посрещнат като ерес в много страни на Изток и Запад.Постепенно той доказва своята перспективност и става първообраз на Европейската икономическа общност и днешното й продължение – Европейския съюз – най-успешната досега интеграционна структура.

Най-необвързващата форма на интеграция са зоните за свободна търговия.Членуващите в тях държави премахват търговските ограничения в отношенията помежду си,но запазват свободата си да провеждат своя самостоятелна политика по отношение на трети държави.

Първият етап от развитието на Европейската икономическа общност е свързан със създаването на митнически съюз, който е окончателно оформен през 1968г – Швейцария и Лихтенщайн се намират в митнически съюз.

Икономическият съюз осигурява обща икономическа политика в отношенията с останалият свят.

Най-висока степен на интегриране е постигната в рамките на Европейския съюз (ЕС). Жан Моне, на когото френския президент генерал Де Гол възлага след Втората световна война една много специална задача-да предложи решения за недопускане на нов конфликт между Франция и Германия. Като средство за преодоляване на острите междудържавни противоречия е предложено обединение на основни отрасли от икономиката им и поставянето им на подчинение на общи наддържавни органи.Това означава постенен отказ на отделните държави от техните суверенни права и делегирането им на наднационални институции, които да поемат управлението на ключови области на обществения живот.

Идеите на Жан Моне са официализирани на 9 май 1950година – Деня на Европа.

На 18 април 1951г в Париж е подписан договор, по силата на който се създава Европейско обединение за въглища и стомана.Чрез него споменатите страни решават да създадат общ пазар за производствата на двата отрасъла чрез провеждане на обща политика и чрез установяване на общо управление,което се поверява в ръцете на наднационални органи. От юли 1952г започва да функционира принципно нова международна организация, която е не само средство за съгласуване на интересите и волята на членуващите държави, а поема някои от функциите на държавните органи.

Окуражени от първите успешни стъпки за сътрудничество в рамките на ЕОВС, през 1955г министрите на външните работи на членуващите страни на среща в Италия решават да започнат преговори за интеграция и в други области. Така се стига до подписване на римските договори от март 1957г, по силата на които се създава Европейска икономическа общност и Европейска агенция за атомна енергия.Създава се и митнически съюз, който да се развие в общ пазар, позволяващ свободно движение на основните фактори на производство-стоки,услуги,капитали и хора.

През 1969г ЕО приема решение за разглеждане на кандидатури на нови членки и одобрява курса за създаване на икономически и валутен съюз.От 1972г започват преговори за приемането на Великобритания,Дания,Норвегия и Ирландия. След ратифицирането им(без Норвегия) се получава първото разширение на ЕО. Междувременно през 1961г Гърция подписва с Ео споразумение за асоцииране.Същото постига и Турция през 1964г. С поредица от конвенции, подписани в периода 1975-1989г, редица страни от Африка,Карибския район и Тихия океан придобиват статут на асоциирани към ЕС. От 1.01.1995г. пълноправни членки стават Австрия,Швеция и Финландия.

През 1985г. Приет Единен европейски акт. Неговия смисъл е да се завърши създаването на общия пазар, като окончателно се премахват съществуващите пречки пред свободното движение на стоки,услуги,капитали и хора.

С договора от Маастрихт, подписан на 7.02.1992г и влязъл в сила от 1.10.1993г. се слага начало на нов етап в развитието на интеграцията.Европейската общност става вече Европейски съюз. В Маастрихт е разработено подробно разписание на конкретните стъпки към изграждането на икономически и валутен съюз.Сложено е началото на нови общи политики.Пристъпва се към нов етап в развитиети на институциите с цел на базата на разделението на властите да се повиши ефективността на политическото ръководство и да се засили демократичното начало във функционирането на наднационални органи.

В ЕС решенията се приемат в рамките на регламентирано взаимодействие между основните му органи.Те са : Европейският съвет, Съветът на министрите,Европейският парламент,Европейската комисия и Европейският съд.

В Европейския съвет влизат държавни и правителствени ръководители на членуващите в съюза страни.Този орган заседава поне два пъти годишно.Той чертае насоките на бъдещето развитие на съюза, разработва неговата стратегия и обсъжда общи политически въпроси.

Един от основните органи,който приема решения е Съветът на министрите.В него участват министри от правителствата н а страните-членки в зависимос от обсъжданите въпроси.По същество Съветът е един от законодателните органи на съюза.С изключение на приемането на общия бюджет при приемането на всички други норми,действащи в съюза, Съветът има последна дума.

Носителят на демократичното начало в структурата на институциите на ЕС е Европейският парламент.Членовете му се избират с мандат за 5 години на общи и преки избори.Квотата на депутатите о всяка страна се определя взависимост от броя на населението й. Основните фунцкии на парламента са да поддържа връзката между наднациолните институции и избирателите, да участва в приемането на законодателни актове и да контролира работата на Европейската комисия.Парламентът приема бюджета на съюза.

Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ) се оформя като своеобразно отрицание на идеите на Жан Моне. В тази интеграционна общност влизат страните,които не споделят разбирането, че за по-рационално използване на ресурсите трябва да се създадат наднационални институции.Те не приемат идеията за делегиране на суверенни права на такива структури.През януари 1960г, 7 европейски държави-Австрия, Великобритания, Дания, Норвегия, Португалия,Швеция и Швейцария, подписват в Стокхолм конвенция с която се създава асоциацията.Стокхолмската конвенция влиза в сила от 3 май 1960г. С нея страните-основателки си поставят за цел:

• 
  Да съдействат за повишаване на икономическата активност на територията на асоциацията и във всяка влизаща в нея държава;
  
• 
  Да постигнат по-рационални използване на ресурсите;
  
• 
  Да повишат производителността на труда;
  
• 
  Да осигурят заетост на работната ръка и да повишат жизнения стандарт;
  
• 
  Да осигурят финансова стабилност;
  
• 
  Да създадат условия за свободна конкуренция в рамките на асоциацията;
  
• 
  Да не допусат сериозни дисбаланси в снабдяването на отделните страни със суровини,с които разполагат страните-членки;
  
• 
  Да допринасят за хармоничното развитие и разширяване на международната търговия и за постепенното отстраняване на търговските бариери;
  

По същество ЕАСТ е зона за свободна търговия с промишлени стоки. През 1992г. Страните от ЕАСТ и ЕО подписват договор за създаване на Европейска икономическа зона.Това е нова форма на интеграция,която осигурява освен свобода за търговията, също и свободно движение на капитали и хора.Договорът влиза в сила от началото на 1994г. , Швейцария отказва да се присъедини към зоната.В началото на 90-те години редица източноевропейски страни подписват с ЕАСТ споразумения за създаване на зони за свободна търговия.Някои от страните-членки на асоциацията започват да ревизират отношението си към принципите,на които се градят те и се ориентират към членство към тях.През 1973г. Великобритания и Данич напускат асоциацията.След това същото правят Португалия, Австрия,Швеция и Финландия. Остават да членуват 4 държави – Исландия,Лихтенщайн,Норвегия и Швейцария.

През декември 1992г в Краков е подписано Централноевропейско споразумение за свободна търговия(ЦЕФТА) от Полша,Чехия,Унгария и Словакия.Споразумението влиза в сила от 1 март 1993г. От началото на 1996г към споразумението се присъединява Словения, а от април 1997г – Румъния. Зоната се основава на постепенно премахване на митата и нетарифните ограничения за селскостопански стоки.Чрез споразумението страните се ангажират да създадат условия за свободна конкуренция между стопанските субекти в зоната чрез приспособяване на националните законодателства към стандартите и нормите в ЕС.Условията за търговия в зоната трябва да отговарят на нормите на Световната търговска организация и на принципите, залегнали в споразуменията за асоцииране на членуващите страни с ЕС.