Свобода или предопределение? Свобода

Свободата или свободната воля на човека обуславя неговата отговорност за всичките му мисли, чувства, думи и дела и лежи в основата на етиката (нравствеността).

Свободата съществува и се проявява в тясна връзка с необходимостта. На определен етап от своето духовно развитие човекът започва да разглежда свободата като осъзната необходимост (теза на холандския философ-материалист от еврейски произход Бенедикт/Барух Спиноза – 1632-1677).

Свободна воля е тази, която избира, като изхожда не само от желанията на субекта (конкретния човек), а се съобразява с обективната необходимост.

От гледна точка на духовното познание свободата е резултат от вътрешен импулс, свързан с висшето духовно начало у човека.

Във връзка с разглеждания проблем възникват следните въпроси:

• 
  Къде да търсим свободата – в себе си или извън себе си?
  
• 
  Как да разберем, че вече сме я постигнали, т.е. че вече сме свободни?
  
• 
  Какво е необходимо да променим в личността си в името на това постижение?
  
• 
  И как тези промени се отразяват на цялостната ни същност?
  

От гледна точка на областта на проявление различаваме два вида свобода:

• 
  външна свобода – физическа, телесна;
  
• 
  вътрешна свобода – умствена, сърдечна, психическа, духовна.
  

Не винаги наличието на външна свобода е предпоставка за постигане на вътрешна свобода. От духовно-нравствена и от езотерична гледна точка е точно обратното – вътрешната свобода се превръща в условие за външната.

2) сърдечно и умствено – този вид свобода е следствие от пълното овладяване на чувствата, емоциите, желанията и страстите (астралното тяло), както и на мислите (умственото тяло – низшия, конкретен ум) на човека; в тази насока свободата бива постигната чрез победа на човека над самия себе си, над низшата си природа;

Свободен е този, който има свобода на мислите, чувствата и постъпките си, т.е. свободен е по воля, ум и сърце.

3) духовно – свободата в това отношение означава човек да проявява висшето си естество, което е неговата истинска и най-дълбока същност.

В духовното познание свободен дух се нарича онзи, който завинаги е разкъсал веригите на кармичната обусловеност и е прекратил необходимостта от цикличното редуване на раждане, смърт и ново раждане, сиреч надмогнал е действието на кармичния закон и е преодолял колелото на превъплъщенията (самсара – от санскрит).

Истинската свобода идва отвътре, тя бива предшествана от явление, което на езотеричен език наричаме новорождение. Новорождението означава скъсване на връзките с миналото, които ни спъват и задържат еволюцията ни, означава освобождение от веригите на съдбата (кармата) и необходимостта. То е възстановяване на първичната връзка с Бога, която съществува от мига на раждането на монадата (индивидуалния дух, Божията искра) от първоначалната Божествена творческа субстанция. Новорождението довежда до възстановяване на свободата така, както е заложена изначално от Твореца в човешкото духовно естество.
Връзки и взаимоотношения на свободата:
а) с Любовта – пълна свобода има само в Божествената Любов.
Да обичаш, означава да си готов да предоставиш най-голямата възможна свобода на любимото същество. Всеки акт на ограничение в това отношение е акт на егоизъм и възпрепятства проявлението на свободата.

Можем да постигнем свободата, ако служим на Любовта. Свободата на човешката душа зависи от Любовта към Бога, към ближния и към себе си, както и от хармонията с Цялото.

Свободата не предшества Любовта, а идва като резултат от Любовта.

Алгоритъмът, който следва от тази взаимовръзка, изглежда така:

Свободата, в пълния смисъл на думата, принадлежи на Божествения свят. Само Бог е абсолютно свободен. Човекът ще бъде истински свободен, когато се превърне в съвършен проводник на живия Бог на Истината, на Божествения Дух и Сила.

Свободата изисква човек във всеки момент да бъде готов да извърши онова, което Бог иска от него. А свободният човек може да го извърши, защото никаква друга връзка не го ограничава. В това именно се състои неговата свобода.
г) със самоотричането и саможертвата – самоотричането предполага отказ от низшето и завоюване на висшето в човешкото естество. Плодът на това себеотрицание е именно свободата. Самоотричането и саможертвата означават, че човек се е смирил до такава степен, че предоставя на другите пълната свобода да се изявят максимално, т.е. това е тотална победа над егоизма. Самоотричането и саможертвата са по същността си израз на най-високата октава на доброволното самоограничение.

Истинската свобода е свободата на духа. Тя идва отвътре. При вътрешната свобода човек сам е съдник на себе си и сам себе си съзнателно се ограничава.

По пътя на свободата биват подложени на сурово изпитание благородството на душата и милосърдието на сърцето. Когато човек прави добро, той първо се ограничава, защото дава. Но направи ли добро, той отново става свободен. Следователно всяко нещо, което в началото ограничава човека и го лишава от свобода, а на края му връща свободата, е добро. А всяко нещо, което в началото дава на човека свобода, а на края му я отнема, е зло. Такава е дълбоката връзка между доброто и свободата, както и между злото и робството.
д) със смирението – смирението помага на човека:

• 
  да се отърси завинаги от всички слабости и недостатъци, от всичко излишно в живота;
  
• 
  да посреща всяко зло, всяка болка и страдание, всяко изпитание, без да се наруши вътрешният му мир.
  

Така неусетно смирението дарява човека със свобода и го превръща в съработник на Бога.

Стремежът и копнежът на човешката душа е да бъде свободна. Това е велик вътрешен подтик на човека с пробудено Божествено съзнание.

И обратно – липсата на свобода свидетелства, че човек се е отклонил от космическите закони. Той все още е на път към Истината.

Следователно мярката за принадлежност към Доброто или злото е именно свободата. И по-конкретно – степента, в която сме овладели, в която проявяваме и в която сме изпълнени със свободата. Първата крачка към действителната свобода е освобождението от оковите на греха (грях = нарушение на даден космически закон).

Свободната воля и правото на свободен избор – притежание на човека като разумно същество:

Човек е сътворен от Бога със свещеното право да се самоопределя, той изначално притежава свобода на волята и на избора. Самоопределението е или към добро, или към зло. Добрите постъпки водят към духовна свобода, а лошите създават карма.

Планът на Бога е всички същества да постигнат пълна свобода, т.е. да бъдат абсолютно свободни като Него.

Главна задача на човека в тази насока е да постигне такова равнище на духовна зрелост, че със собствената си свободна воля винаги да извършва правилен избор. Свободата предполага отговорност за всяка мисъл, чувство, слово и действие.

Напълно свободен (както вече бе посочено по-горе) е само Бог. Нашата, човешката свобода е относителна, какъвто е и светът, в който живеем и я проявяваме. По-висок духовен ръст означава и по-голяма свобода на избора. Съответно – най-изостаналите в духовно отношение имат и най-малки възможности да упражняват свободната си воля.

Само човек, който е пробудил у себе си Божественото начало и служи на Бога в Дух и Истина, само той на практика е свободен и притежава свободна воля. Свободата е заложена във волята на човека. Затова свободата винаги подразбира не своеволие, а разумна воля. Само разумният човек може да бъде свободен. Свободата подразбира движение само в една посока – към Божествената Истина.

„Еволюцията е закон за освобождение на духа”, подчертава Учителят Беинса Дуно. От условията на относителност, в които се намираме понастоящем, трябва съзнателно да се придвижим към царството на абсолютната свобода. В този смисъл свободата е крайна цел на един дълъг път на духовно-нравствено усъвършенстване на човека, съпроводен от цялостно разгръщане на неговия Божествен потенциал. Това е продължителен процес, а не еднократен акт. Следователно свободата не е статична даденост, а динамична сила. За постигането ú най-важното условие е установяване на пълноценна връзка с Бога. Божественото освобождава човешкото! С Бога следва да имаме жива връзка, а с всички останали същества – само отношения. Единственото същество, което може да освободи напълно човека, е Бог.

Свободата е не само цел, но и условие за духовно-нравственото израстване на човека. Свободата е необходима за постигане на висок жизнен идеал, който да осмисли живота ни.

Свободата отрича категорично всички форми на насилие и на ограничения. Да си свободен, означава не само да упражняваш необезпокоявано свободата си, но и да признаваш правото и на другите да бъдат свободни. Свободата е универсален закон на Космоса. Личната свобода задължително предполага и уважение към свободата на всички останали – от минералното царство, през растителното и животинското, до ангелските йерархии, включително свободното развитие на природната среда. Във връзка с последното възникна и ново научно направление – екология, появило се на бял свят през ХХ век, което представлява израз на ново, разумно, неексплоататорско отношение на човека към Природата. Длъжни сме да се стремим не към овладяване и господство над Природата, а към мъдро, хармонично съвместно съжителство с нея.

Хармоничното съчетаване на личната с колективната свобода ще бъде достояние на Новата Култура на VІ раса.
2. Предопределение:
Съдържанието на понятието предполага предварително предопределяне или програмиране на събитията от световната история и от живота на човека в съответствие с волята на Бога – детерминираност на жизнения път и поведението на хората. Най-видните представители на това учение са: блажени Августин (един от най-изтъкнатите идеолози на Западната християнска църква), Мартин Лутер (бащата на Реформацията с начало 1517 г.) и Йохан (Жан) Калвин (един от най-изявените дейци на Реформацията, родоначалник на учение, получило неговото име, известно и като пуританство). Като правило предопределението бива свързвано с религиозната представа за произтичащата от Божията върховна воля детерминираност на нравственото поведение на човека, следствие от което се явява неговото спасение или осъждане във вечността.

Концепцията за предопределението е в противоречие с учението за свободната воля и отговорността на човека за неговото поведение, без което става невъзможна религиозната етика. В някои от световните религии – юдаизъм, християнство и ислям – са възникнали спорове относно предопределението. Например, еврейският историк от І в.сл.Хр. Йосиф Флавий (приел римско гражданство) характеризира есеите като поддръжници на учението за свободната воля, а на фарисеите той приписва компромисна позиция.

В християнството тезата за предопределението е формулирана от блажени Августин (354-430) в борбата с ереста на пелагианството. Становището на блаж. Августин гласи: Божията благодат не може да бъде заслужена и обусловена единствено от свободния произвол (произволно решение) на Бога.

В рамките на утвърждаването на религиозния индивидуализъм през Реформацията Калвин (1509-1564) издига схващането за абсолютно предопределение – Бог изначално е предопределил едни хора за спасение, а други – за осъждане. Но това предопределение не изключва активната дейност на човека, защото – според Калвин – вярващият, макар и да не знае своята съдба, с успехите в личния си живот може да докаже, че е Божий избраник.

В тясна връзка с теорията за предопределението е и концепцията за т.нар. фатализъм (от лат. fatalis – съдбоносен). В съответствие с това теоретично направление всички процеси в света са подчинени на господството на необходимостта, която не оставя място за свобода и творчество, и са изначално предопределени.
3. Съотношение между свободата и предопределението:
От разкриването на това съотношение зависи решаването на проблема за обусловеността на човешката воля и за отговорността на човека за неговите действия. Ако всяка наша постъпка е строго предопределена и не може да бъде различна от това, което е, то тя не е в състояние да вмени на извършващия я човек нито вина, нито заслуга. Но, от друга страна, представата за волята като за необусловена предварително от нищо крайна причина за нравствените действия предполага разкъсване на причинно-следствените връзки в реда на природните явления, което противоречи и на логиката, и на нашите наблюдения.

При изследването на съотношението между свободата и предопределението са възникнали две философски направления:

1. 
   Детерминизъм – той отстоява причинна обусловеност на волята, т.е. свободна воля като такава не съществува.
   
2. 
   Индетерминизъм – отхвърля тази обусловеност, т.е. няма ограничения за свободата на волята.
   

Опит за примиряване на двете антагонистични позиции е дуализмът на великия немски философ-идеалист Имануел Кант (1724-1804), родоначалник на немския класически идеализъм. В основата на тази негова теория лежи тезата, че като разумно същество, принадлежащо на умопостигаемия свят, човек обладава свободна воля. Но в емпиричната действителност, където господства естествената необходимост, той не е свободен в своя избор, а волята му е причинно обусловена.

Фридрих Шелинг (1775-1854), друг немски философ – класически идеалист, от една страна, определя свободата като вътрешна неолходимост, а, от друга страна, признава самопредполагащия характер на първоначалния акт на избора.

Георг Хегел (1770-1831), също виден немски философ – обективен идеалист, разглежда свободната воля като реалност, но не толкова за човека, колкото за Световния Дух (Бога), Който въплъщава чистото понятие за свобода на волята.

В теистичните религии проблемът за свободата се интерпретира в светлината на самоопределението на човека по отношение на Бога, при което самото понятие „свободна воля”, без което е невъзможна религиозната етика, се сблъсква с понятието „благодат” и с неприложимостта в такъв случай на Божественото предопределение. Крайните религиозно-детерминистични варианти на учението за предопределението, поставящи човешката личност в абсолютна зависимост от една свръхестествена сила – от Божията воля, съставляват съвместно с натуралистическия детерминизъм и с езическата вяра в съдбата основния набор от възгледи на споменатия по-горе фатализъм.
Позицията на духовното познание:

Предопределение – като пълно отрицание на свободната воля – няма и не може да има, понеже още в акта на сътворението му Бог е надарил човека със свободна воля, която е свещена и неприкосновена. Самият ú дарител – Бог, се съобразява с нея, зачита я и не я нарушава. За нейното използване, обаче, човек носи отговорност в съответствие с резултатите от прилагането ú.

Абсолютна свобода, както вече бе подчертано, притежава само Бог. Свободата на човека е относителна поради оносителното естество на нашия свят, както и поради нашето собствено несъвършенство.

Свободната воля при своето прилагане от страна на човека поражда последствия, управлявани от кармичния закон, който е универсален. В този смисъл човекът – чрез свободата на избора си – сам предопределя плодовете от своите мисли, чувства, думи и дела. В настоящето той събира плодовете от миналото и същевременно посява семената, чиято реколта ще събира в бъдещето.

Следователно предопределение в чист вид не съществува – то се проявява само като резултат от осъществената свободна воля на разумните същества във Вселената, включително човека.