Свободното движение на работници – история и същност
Изтегляне 163 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Свободното движение на работници – история и същност
|
Курсова работа Свободното движение на работници в Европейския съюз от
Преподавател : Доц. д-р Ст. Лисев 16.01.2007 Свободното движение на работници – история и същност Свободното движение на хора или правото на работници и лица със свободни професии да живеят и работят в друга държава-членка е една от четирите основни свободи, залегнали в Договора за създаване на Европейската икономическа общност (т.нар. Римски договор, подписан през 1957 г.). Свободното движение е фундаментално право на всеки гражданин на ЕС. Петнадесетте страни-членки на ЕС и трите страни-членки на Европейската икономическа зона (ЕИЗ) – Исландия, Норвегия и Лихтенщайн, имат общ пазар на труда, където гражданите на всяка от страните имат право да бъдат наемани или да започнат собствен бизнес във всяка друга страна-членка. Изграждането на законодателната рамка на единния пазар на хора, стоки, услуги и капитали започва още с подписването на Договора за Европейска икономическа общност (ДЕИО) през 1957 г. В областта на свободното движение на работници тя е заложена в член 39, който предвижда премахването на всякаква дискриминация, основана на националност, между работниците от държавите-членки по отношение на заетостта, възнаграждението и другите условия на работа. От тях произтичат следните важни права за гражданите на ЕС: работната сила може да се придвижва свободно в рамките на територията на ЕС; гражданите на ЕС могат да кандидатстват за предлаганите свободни работни места; те могат да пребивават свободно на територията на държавите-членки в случай на наемане на работа; гражданите са свободни да останат на същата територия и след изтичане на договора им за определено работно място. За да гарантира практическото прилагане на заложените в Римските договори клаузи за закрила срещу дискриминация, основана на националност, ЕС приема серия от нормативни актове, които формират действащото в момента общностно право в областта на свободното движение на хора, което включва освен свободното движение на работници и координиране на системите за социално осигуряване и взаимното признаване на дипломи. Европейските регламенти и директиви относно правото на пребиваване и установяване, приети на базата на разпоредбите на основните договори, се създават в течение на повече от 30 години и към момента нормите са разхвърляни в около 10 правни инструмента. Основните правни актове, посочени в хронологичен ред са следните: Директива 64/221 относно координирането на мерките във връзка с движението и пребиваването на чужди граждани, основаващи се на обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве. Регламент 1612/68 относно свободата на движение на работници в рамките на общността. Директива 68/360 относно премахването на ограничения за движението и пребиваването на работници и техните семейства. Регламент1251/70 относно правото на работниците да останат на територията на държавата членка, след като са работили в нея. Директива 89/48 относно признаването на дипломите за висше образование, присъдени след завършване на образование или професионално обучение с продължителност най-малко 3 години (допълнена в последствие с директиви 92/51, 95/43, 97/38, 2000/05 и 2001/1) Директива 93/96 относно правото на свободно пребиваване на студенти. Изключително важни за премахване на последните пречки пред осъществяването на свободното движение на работници са постигнатите в през 1998 г. регламент 1612/68 от 15.10.98 и директива 68/360 от 15.10.98. В тях се прецизират правата, предоставени от ДЕИО и се уточнява начина на тяхното осъществяване – например премахването на разрешителните за работа за гражданите на ЕО. Определя се общностен приоритет, който задължава националните служби по заетостта да представят на работодателите кадидатурите на граждани от ЕО с приоритет пред тези на кандидати от трети страни. Тези законодателни актове уреждат и правото на членовете на семейството на един работник да се установят в държавата членка, в която той работи и да им се издадат документи за пребиваване. Свободата на движение на работниците не би могла да се осъществя ефективно без регулиране на социалните продобивки за работниците от други държави-членки и за членовете на семействата им, които имат право на социални плащания. Основните принципи при осъществяването на транфер на социални придобивки от страната на месторабота, към страната на местоживеене са следните: Прилагането на социалните придобивки се осъществява по месторабота при спазване на принципа за равенство на третирането на работниците от други държави-членки и националните работници. Ползвателят на социални придобивки зависи от режима на социално осигуряване в страната, в която работи и там заплаща съответните осигурителни вноски. При завръщане в собствената си страна, той се подчинява на нейния режим, като периода на работа извън страната се взема предвид при изчисляване на пенсията. Това законодателство обаче, колкото и либерално да изглежда, остави съществуването на някои големи пречки за свободното движение на работници, които трябваше да бъдат преодоляни при изграждането на единния пазар. Разпоредбите на член 39 от ДЕИО не се прилагат за работните места в публичната администрация. Съдът прецизира тълкуването на този член и уточни, че става дума за работни места, свързани с упражняване на публичната власт и защита на общите интереси на държавата – например дипломатическите служби, полицията, правосъдието, националната отбрана, данъчната администрация. Те не включват здравеопазването и образованието. Въпреки забраната на дискриминация по отношение на националността, различията и непознаването от работодателите на дипломите, издавани от другите държави-членки и трудностите по оценяване на тяхното ниво и квалификацията, която те удостоверяват, създаде пречки за свободното движение на работници между държавите-членки. Беше необходимо създаването на система за еквивалентност на дипломите в общностен мащаб. За професиите на квалифицираните работници и техници бяха направени специални проучвания, които позволиха да се установи съответствие на професионалните квалификации и тяхното признаване в държавите-членки на ЕО. В рамките на програмата за изграждане на единния пазар бяха приети серия директиви за занаятчийските, промишлените и търговските дейности, които покриват професии в механиката, строителството, електротехниката, селското стопанство, хотелиерството и ресторантьорството. Беше приета и директива 89/48/EEC от 21.12.88 за признаване на дипломите на университетско равнище при минимално обучение с продължителност 3 години. Това признаване се съпровожда от практически стаж за адаптиране или с изпит за способности, ако се установят различия в циклите на обучение. Друга директива 92/51 от 18.6.92 разпростира тази система за признаване на дипломите, сертификатите и други документи за образование с продължителност под три години. Първоначалното отсъствие на система за еквивалентност на дипломите за т. нар. свободни професии също се оказа съществена пречка за свободата на движение и установяване в рамките на ЕО. Приемането на мерки за свободните професии с висока квалификация се оказа бавно и трудно, поради наличието на твърде протекционистични национални разпоредби. За лекарите, медицинските сестри, зъболекарите, ветеринарните лекари, акушерките и фармацивтите, директивите, които определят изискванията за координация на базисното обучение и признаването на дипломите са приети през периода 1975-1986 г. Архитектите, например, се ползват от това взаимно признаване на дипломите в резултат на директива от 1985 г. Адвокатите са свободни да пледират във всяка държава членка на ЕО, но все още нямат право да се установяват във всяка държава членка. Интересен инструмент за повишаване на труговата мобилност е Европейската служба по заетостта - European Employment Services (EURES), която представлява онлайн трудова борса, създадена и поддържана от Европейската комисия с цел да улесни трансграничното търсенето и предлагането на работни места в рамките на Европейския съюз. Въпреки тези безспорни постижения в общностното законодателство в сферата на свободното движение на работници, тази свобода се осъществява трудно на практика. Статистиката на ЕК към 2002 г. сочи, че едва 2 процента от европейските граждани в трудоспособна възраст работят в друга държава членка. Причините за ниската трудова мобилност на европейското население са многобройни и твърде разнородни по своето естество. Една от тях е, че съвкупността от права, предоставени на гражданите съгласно нормите на европейското право, са до голяма степен непознати на техните субекти. От друга страна, съществуващите норми и изисквания, съчетани с бюрократичните пречки, залегнали в националното законодателство на отделните държави-членки, пораждат редица трудности за желаещите да се възползват от правото си на свободно придвижване и установяване. Такава пречка е и като цяло недостатъчното сътрудничество между отделните държави-членки. Ниската мобилност е резултат и от изразените културни и лингвистични различия между отделните държави и нежеланието на приемащата държава да спомогне за културната интеграция на работниците в обществото. Обикновено работниците се придвижват главно в рамките на движение на персонала в рамките на различни клонове на големи европейски компании, размяна на преподаватели и научни работници между университети и научни институти. Важни пречки в това отношение се оказват културните и езиковите различия. Общностното законодателство в сферата на свободното движение на работници е в процес на непрекъснато усъвършенстване. За това особено допринасят решенията на Съда, май-емблематичното, от които е решението по случая Босман относно свободата на движение на футболистите. Случаят Босман Според правилата на Европейския футболен съюз /UEFA/, броят на футболистите, произхождащи от държави-членки на ЕС в професионалните екипи на отделна държава членка не трябваше да превишава трима състезатели. През 1995 г обаче се наложи UEFA да се съобрази с решение на Съда на ЕО, според което ограничаването на броя на футболистите, произхождащи от други държави-членки на ЕС в отборите на отделна държава членка до максимум трима противоречи на чл. 39 от Римския договор. На този член според Съда на ЕО, противоречи и заплащането на компенсации за трансфер, изисквани от клубовете в края на контракта. Признаване на дипломи и професионални квалификации Признаването на дипломи и професионални квалификации е изключително важен сектор в контекста на социално-икономическата проблематика, свързана със свободата на движение на работната сила. Той регламентира признаването на т.нар. "регулирани професии" – по силата на общностното право това е професионална дейност, за която в дадена държава членка се изисква посредством законови, нормативни или административни разпоредби притежаването на диплома. Правното регулиране се разпределя в две основни групи. Първата от тях засяга мерките за изграждане и въвеждане на обща система за признаване на дипломи и други документи за придобита квалификация или успешно завършен цикъл на обучение за придобиването на право за упражняване на регулирана професия – или това са т. нар. "общосистемни директиви". Втората група включва правни актове, отнасящи се до няколко конкретни направления на професионална дейност от областта на регулираните професии – или "секторни директиви". В нея се съдържат мерките на ЕС, които регулират улесняването на свободното движение, взаимното признаване, ефективното право на установяване и свободата за предоставяне на услуги на адвокати (Директиви 77/249/ЕЕС и 98/5/ЕС), архитекти (Директива 85/384/ЕЕС), лекари (Директива 93/16/ЕЕС), стоматолози (Директиви 78/686/ЕЕС и 78/687/ЕЕС), медицински сестри (Директиви 77/452/ЕЕС; 77/453/ЕЕС и 89/595/ЕЕС), акушерки (Директиви 80/154/ЕЕС; 80/155/ЕЕС и 80/1273/ЕЕС), фармацевти (Директиви 85/432/ЕЕС и 85/433/ЕЕС) и ветеринари (Директиви 78/1026/ЕЕС и 78/1027/ЕЕС). Списъкът от нормативни мерки от първостепенно значение (мерките, с които националните законодателства трябва да бъдат хармонизирани) на разглеждания подсектор съдържа 31 нормативни акта, от които преобладаващата част са директиви на Съвета на министрите на ЕС. ЕС е приел до момента пет общосистемни директиви – 89/48/ЕЕС, 92/51/ЕЕС, 2001/19/ЕС, 99/42/ЕС и 2000/5/ЕС. Общосистемните директиви се прилагат към всички професии, регулирани в съответната държава, за които няма приети секторни директиви. Списъкът и характерът на регулираните професии са различни за всяка държава. Основният принцип, защитаван от директивите на ЕС в разглежданата област, се състои в това, че човек, който е квалифициран да упражнява дадена професия в своята страна, може да упражнява тази професия и във всички останали страни-членки на ЕС и ЕИЗ. При разглеждането и прилагането на тези директиви обаче трябва се имат в предвид следните неща: Приетите директиви се отнасят и се прилагат единствено към гражданите на страните-членки на ЕС и към гражданите на Европейската икономическа зона - ЕИЗ (Исландия, Норвегия и Лихтенщайн). За да бъде обект на регулиране от директивите, професионалното образование и обучение трябва да е придобито в някоя от страните-членки на ЕС или на ЕИЗ и да бъде удостоверено с национална диплома или сертификат. Всяка от страните-членки на ЕС и ЕИЗ определя координираща институция /организация/, отговорна за разпространяването на информация по общосистемните директиви. В нея може да се получи информация относно институциите, към които трябва да се обърне лицето, за да получи разрешение да практикува професията си в приемащата страна. Правото да се упражнява дадена професия се определя във всеки конкретен случай от компетентен орган, който взима решения в рамките на своите отговорности. За да се осигури това правото на всеки гражданин на ЕС да упражнява дадена професия във всички страни-членки на ЕС, трябва да бъдат изпълнени следните условия: Ако професията е регулирана в приемащата страна, а не е регулирана в държавата, където е получена квалификацията, може да бъде изискано лицето да е практикувало същата професия поне две години в периода от последните десет години. Ако полученото образование и обучението е по-кратко от изискваното в приемащата страна с повече от една година, властите могат да изискат от кандидатстващия професионален опит най-много два пъти по-дълъг от продължителността на разликата между периодите на обучение, но не повече от 4 години. Ако съществуват значителни различия в съдържанието на полученото образование и обучение с изискванията на приемащата страна, може да бъде изискано полагането на т.нар. “тест за годност” или на “период на адаптация” с продължителност най-много 3 години. За да се спази принципът за недискриминация по отношение на националност, не е разрешено дадени професии да могат да се практикуват само от гражданите на съответна държава. Единственото изключение от този принцип са държавните служби към изпълнителната власт, това са службите на полицията, правната система и някои висши постове на администрацията. Координиране на системите за социално осигуряване Координацията на социалното и здравното осигуряване в ЕС не изисква уеднаквяване на националните осигурителни законодателства на държавите- членки. Всяка държава-членка има право да приеме свое специфично осигурително законодателство, като определя кръга от осигурени лица, осигурителните обезщетения, начина на финансиране на системата (чрез вноски или данъци, или смесена система). Това е правен инструмент, чрез който се постига синхронизиране между осигурителните системи на държавите-членки, като се избягват нежеланите последици от движението на осигурени лица в рамките на ЕС. Мерките в областта на координацията на социално-осигурителните схеми обхващат всички държави-членки на Европейския съюз и ЕАСТ (Норвегия, Лихтенщайн и Исландия). В областта на координацията на социално-осигурителните схеми най-важните актове на общностното законодателство са Регламенти 1408/71/ЕИО и Регламент 574/72/ЕИО. Регламент 1408/71/ЕИО за прилагането на схеми за обществено осигуряване на наети и самонаети лица и членове на техните семейства, които се движат в Общността, цели да координира националните законодателства в областта на социалното осигуряване, за да се защитят съответните права на лицата, движещи се в Общността. Регламент 1408/71/ЕИО се прилага към работници, които са граждани на държава-членка или са лица без гражданство и/или бежанци (получили статут на бежанец на територията на държава-членка), постоянно пребиваващи на територията на държава-членка, към които се прилага законодателството на една или няколко държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към техните наследници. Регламентът се прилага към законодателството, свързано с клоновете на социалното осигуряване, отнасящи се до обезщетения при общо заболяване, майчинство, инвалидност, старост, наследствени обезщетения (survivors’ benefits), обезщетения с оглед на трудови злополуки и професионални заболявания, обезщетения за безработица, семейни обезщетения (family benefits) и помощи при смърт, но не се прилага към системи за доброволно социално и здравно осигуряване, както и системи за социално и медицинско подпомагане (medical or social assistance). С Регламент 574/72/ЕИО се установяват подробни правила за прилагане на разписаното в Регламент 1408/71/ЕИО. Регламентът определя поименно компетентните институции във всяка държава-членка, необходимите документи и формалностите, които трябва да бъдат съблюдавани от лицата, желаещи да получат обезщетения; детайлизира административния и медицинския надзор и условията за възстановяване на обезщетения, предоставени от институция на дадена държава-членка за сметка на институция в друга държава-членка. Основните разпоредби и принципи, свързани с координацията на социално-осигурителните системи, въведени от двата регламента са за: определяне на само едно приложимо осигурително законодателство към даден момент – по принцип това е законодателството на държавата, в която лицата упражняват професионална дейност като наети или самонаети, дори и да пребивават в друга държава; равно третиране от страна на една държава на собствените и чуждите граждани при упражняване на осигурителни права и възлагане на осигурителни задължения; сумиране на осигурителни периоди, изтекли по законодателствата на две или повече държави с оглед на придобиване на осигурителни права; възможност за получаване на осигурителни обезщетения извън територията на държавата, която е отговорна за тях. Пример за практическо приложение на координацията на социално-осигурителните системи е факта, че безработните имат право да пътуват на територията на Съюза в търсене на работа като продължават (до три месеца) да получават обезщетението си по безработица, изплащано от държавата на произхода. Петото разширяване и свободното движение на хора За повечето държави, приети през май 2004 г., бяха предвидени преходни периоди за прилагането на законодателството в областта на свободното движение на работници. От старите страни-членки единствено Швеция не въведе никакви ограничения и прилага цялото общностно законодателство по отношение на работниците от страните присъединили се през май 2004 г. Останалите 14 стари страни-членки запазиха националните си режими за издаване на разрешителни за работа, като трябва да се отбележи че въведените от Обединеното кралство и Ирландия органичения касаят само някои социални придобивки. Преходният период бе въведен за първоначален период от 2 години, след който трябва да се извърши преглед и анализ на състоянието на трудовите пазари и всяка страна да реши дали да продължи преходния период с още 3 години. Преходният период ще приключи след 5 години, но може да бъде продължен за нови 2 г. за онези държави-членки, в които са налице сериозни нарушения на трудовия пазар или съществува заплаха от подобен проблем. След изтичането на това последно удължаване обаче страната е длъжна да отвори трудовия си пазар. Трябва да се отбележи, че наложените ограничения бяха предимно за работници от 8-те държави от бившия Източен блок, докато примерно за Кипър не съществуваше преходен период в тази област, а за Малта те бяха доста той е доста ограничен. Всичките 10 новоприети страни отвориха трудовите си пазари за останалите нови страни-членки, но Полша, Словения и Унгария въведоха реципрочни мерки за страните, наложили им ограничения. В края на първия етап от преходния период Европейската комисия извърши оценка на мобилността на работниците от новите страни-членки преди и след влизането им в ЕС. Статистическите данни, събрани от ЕВРОСТАТ показаха, че има нарастване на броя работници от ЕС-10 в старите страни-членки. Все пак, въпреки това нарастване, относителния му ефект, измерен като съотношение между броя издадени разрешителни за работа и населението в работоспособна възраст в страната домакин, остава доста ограничен. За повечето страни този коефициент не надхвърля 1 %. Единствените изключения са Австрия с 1,4 % и Ирландия с 3,8 % (данни за 2005 г.). Доста висок процент на чуждестранни работници в Ирландия обаче не изглежда да се отразява негативно на изключително добрите и икономически характеристики. Със своя икономически ръст от 5,5 % и ниво на безработица от 4,2 %, страната се нарежда на едно от челните места по икономически показатели в Европа. Така че изследователите са по-склонни да приемат високия процент на работници от страните от Централна и Източна Европа като положителен фактор, дал на ирландската икономика нужните и свежи човешки ресурси. В крайна сметка заключението на Европейската комисия е, че преходните периоди в областта на свободното движение на работници трябва да бъдат премахнати. Това свое твърдение тя подкрепя с няколко групи аргументи: Първо, по време на изследването на пазарите на труда на старите страни-членки бе установено, че не съществува съществена разлика между миграционния поток в страните, които са въвели преходни периоди за свободното движение на работници и тези, които не са. В частност потока работници от бившите комунистически страни към Швеция и Обединеното кралство, които не са поставили никакви ограничения пред свободното движение на работна сила, е сравним, а дори и по-малък о този към останалите страни-членки. На второ място бе установено, че миграционния поток се влияе най-вече от фактори, свързани търсенето и предлагането на работни места. В такъв случай преходните периоди само ще забавят приспособяването на пазара към променените условия, и то с риск от евентуалното му изкривяване в дългосрочен план. На трето място, налагането на ограниченията върху свободното движение на работна сила води до нарастването на броя на нелегалните работници, което от своя страна има редица нежелателни последици както за нелегалните работници, така и за легално заетите. Поради тази причина например малко след въвеждането на ограниченията синдикатите от двете страни на италианско-словенската граница призоваха правителствата да ги отменят. Те изтъкнаха като причина увеличения брой нелегални работници работещи при изключително лоши условия, за ниски надници и без трудов договор, което пък предизвиква социален дъмпинг. В подкрепа на исканията си синдикатите изтъкват още, че словенските работници са предимно хора на средна възраст, които работят като обслужващ персонал, селскостопански работници и шофьори на камиони, т.е. заемат свободните работни места, за които италианците нямат желание и нагласа. На последно място, бе установено че огромната част от издадените разрешителни за работа са издадени за временна и сезонна работа. В Автрия например, 87 % от всички разрешителни издадени на граждани на 8-те нови страни от Централна и Източна Европа са с продължителност по-малка от 6 месеца. Във Франция пък 74 от разрешителните са за сезонни работници, 11 % са за временна работа, докато само 5 % са за постоянна работа. Друг изключително съществен въпрос е този за адаптирането на работниците от 10-те нови членки на пазарите на труда на старите страни-членки. За тези страни-членки, за които съществуват достатъчно статистически данни (виж таблицата по-долу) основният индикатор, коефициентът на заетост, показва, че гражданите от ЕС-10 имат коефициент на заетост близък до този на гражданите на съответната страна и на гражданите от ЕС-15. Освен това, той обикновено е по-висок от този на гражданите на страни извън ЕС. В Ирландия, Испания и Обединеното кралство този коефициент е дори по-висок от този на местните жители. Това показва, че работниците от новите страни-членки допринасят за цялостното състояние на трудовия пазар, за ускоряването на икономическия ръст и поддържането на стабилни публични финанси. Коефициент на заетост по националност за 2005 г.
Източник: Евростат Структура на работната сила от ЕС-10 в ЕС-15 Друг факт, който трябва да се има в предвид е, че имигрантите от Централната и Източна Европа са предимно млади (за Великобритания например е установено, че 82 % от имигрантите са на възраст между 18 и 34 г.), докато само незначителен процент от тях (около 5%) имат деца или други зависещи от тях индивиди. Следователно работниците имигранти имат доста положителен ефект върху трудовия пазар на страната домакин предоставяйки допълнителна работна ръка без да изисква почти никакви разходи за социални помощи. Големият въпрос, от чийто отговор зависи политиката на държавите-лченки относно отварянето на трудовия им пазар за граждани на ЕС от Централна и Източна Европа е дали изместват националните им работници, състезавайки се с тях за едни и същи работни места или напротив – попълват недостига на работна ръка в някои сектори от икономиката. Изследването на ЕК показва, че работниците от новите страни-членки играят по-скоро допълваща роля на пазарите на труда на страните от ЕС-15. Националните граждани работят предимно в сферата на публичната администрация, здравеопазване и образование (32%), към който гражданите от ЕС-10 проявяват значително по-малък интерес (23%). За сметка на това при тях делът на заетите в сферата на стоителството е два пъти по-голям от този на гражданите на съответната страна (съответно 15 и 8 %). Все още доста регулирания пазар на труда в повечето страни им позволява да направляват потока от работници към конкретни областти, в които има недостиг на квалифицирана работна ръка. Пример за подобно допълване на собствения трудов пазар с кадри от Централна и Източна Европа е създадената от във Варшава школа за обучение на полски зъболекари за работа в Обединеното кралство и попълване на недостига на подобен персонал там, като след запълване на предвидената бройка, школата беше закрита. Като цяло, премахването на ограниченията би имало положителен ефект поради факта, че имигрантите заемат предимно т. нар. трудни за попълване работни места (hard-to fill jobs), спомагайки за по-доброто функциониране на отрасли като селското стопанство, туризма и обслужващия здравен персонал. В резултат на доклада на Европейската комисия, всяка от страните-членки преразгледа органиченията, които е наложила върху свободното движение на хора и обяви дали ще ги запази за следващите 3 години. Единствените държави, които твърдо обявиха, че ще удължат преходния период с още 3 години са Австрия и Германия. Двете държави се оправдаха с факта, че поради дългата обща граница с новите държави-членки са изложение в по-голяма степен на миграционните потоци, което поражда заплаха от висока безработица и нарушаване на трудовия им пазар. Белгия, Дания, Франция, Нидерландия и Люксембург от своя страна взеха решение да премахнат постепенно органиченията върху свободното движение на хора, като тенденцията е процеса да бъде напълно приключил до 2009 г. Финлания, Гърция, Испания, Португалия и Италия пък се присъединиха към Швеция, Ирландия и Обединеното кралство и отвориха напълно трудовите си пазари за работници от новите страни-членки. В договора на България за присъединяване към Европейския съюз договорените условия по глава “Свободно движение на хора” няха същите като за страните, присъединили се през май 2004 г., т.е. всяка страна-членка има по право да наложи преходен период по схемата 2+3+2. Болшинството от старите страни-членки, наложиха преходни периоди за България и Румъния, като единствените изключения са Швеция и Финландия. Полша, Кипър, Чехия, Естония, Латвия, Литва, Словакия и Словения също не поставят ограничения пред свободното движение на работници от България и Румъния.Унгария, както и Италия отварят само частично трудовите си пазари. Очакванията на анализорите са, че по-голямата част от страните ще свалят ограниченията за двете балкански държави след изтичането на първите две години, какъвто беше и случая с 10-те страни от първата част на разширяването. Все пак преходните периоди и наложените ограничения в тази област изкривяват в голяма степен същността и целите на ЕС. Единния пазар е стои в самата основа на европейската интеграция, свободното движение на стоки, услуги и капитали не може да се осъществи пълноценно без свобода на движение на работници. Премахването на ограниченията увеличава конкуренцията и спомага за по-динамичното развитие на европейската икономика. Защото както каза и европейския комисар по въпросите на конкуренцията Неели Кройс “един общ пазар в крайна сметка ще бъде изгоден за всички: за всяка една страна-членка, за потребителя и за бизнеса”. Ако Европа наистина иска поне отчасти да изпълни Лисабонската си стратегия, до държавите-членки трябва да скъсат с протекционистичната политика по отношение на трудовия си пазар. Подобни ограничения върху свободното движение на хора води до по-високи разходи за труд, а оттам до по-високи цени на стоките и услугите, което не е интерес на потребителя. Нещо повече, прокеционизма намалява значително динамичността на една икономика, тъй като защитата от външна конкуренция премахва стимулите за повишаване на конкурентноспособността. Вместо заключение бих искала да използвам думите на Фридрих Хаейк, Нобелов лауреат по икономика: “Политиката на индивидуалната свобода е единствената истински прогресивна политика”, а само икономика, основана на свободната, невъзпрепятствана размяна е наистина правилна от икономическа гледна точка. Използвана литература: Com (2006) Report on the Functioning of the Transitional Arrangements set out in the 2003Accession Treaty (period 1 May-2004 – 30 April 2006) Tracer J.; Report on the Free Movement of Workers in EU-25; September 2005; www.ecas.org Глава 2 “Свободно движение на хора”, www.mlsp.government.bg Стоева Б., Костадинова В., Ломева Св.; Свободното движение на хора според европейските изисквания и българските представи; Група за европейски прогнози и изследвания; 2002 www.ec.europa.int (официален сайт на ЕК) Kadziauskas G., Toward a Europe without borders; www.cafebabel.com Изтегляне 163 Kb. Сподели с приятели:
|