Съвременната политическа икономия: традиционни подходи и нови посоки

СЪВРЕМЕННАТА ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ:

ТРАДИЦИОННИ ПОДХОДИ И НОВИ ПОСОКИ

Съществуването на разнообразие от школи и течения, твърде различни в методологията и основополагащите си допускания, но обединени от претенцията да бъдат наричани „политикоикономически”, затруднява отговора на въпроса: „Какво е политическа икономия”.

В наши дни възникването на икономическата наука се свързва почти еднозначно с името на Адам Смит и неговия труд „Богатството на народите”. Понятието „политическа икономия” обаче се използва доста преди появата на труда на г-н Смит. Терминът economie politique се появява за пръв път във Франция, отнасяйки се за Монкретиен и неговия „Трактат по политическа икономия” през 1615г. Връщайки се още по-назад откриваме, че терминът произхожда от древногръцкото oikonomike („управление на семейния бюджет”).

Междувременно, през XVIII век икономическата теория във Великобритания се усъвършенства, създавайки едни от най-интересните дефиниции на дисциплината, предхождащи Смит. Джеймс Стюарт е първият икономист, изпозлвал термина „политическа икономия” в заглавие на труд – „Изследване върху принципите на политическата икономия”, публикуван през 1767г., десет години преди труда на Смит.

Обобщавайки казаното от Стюарт, можем да стигнем до извода, че целта на политическата икономия е да осигури разумното управление на цялото стопанство; съсредоточена е върху индивидите, като взема предвид и взаимоотношенията чрез пазара; включва и институционална подредба; „политическа” е в смисъл, че на управника се възлага подбирането на най-подходящите начини за изпълнение на плановете си.

Смит дава една от най-известните дефиниции на политическата икономия – „...разглеждана като част от науката на държавника или законодателя, предполага два различни предмета: да осигурява обилни приходи и средства за съществуване и да носи на държавата достатъчни постъпления за публичните услуги”. За него политическият елемент е вътрешно присъщ на определението на понятието и индивидуалният и публичният интереси са съвместими и взаимодопълняеми. Въпреки това той не възлага осигуряването на съюза на политическата класа. За Смит съвместимостта на политическата и икономическата сфера се осигурява от „очевидната и проста система на естествената свобода”.

През XIX век „политическа икономия” се утвърждава като легитимно име на дисциплината. Като правило авторите включват в предмета на дисциплината богатството – неговата природа, законите на призводството и разпределението му. Подходът в изследванията е интердисциплинарен. Анализът на факторите, влияещи върху богатството, е много по-разнообразен от този на стандартните икомически изследвания днес. Сфери, територии на дисциплината са икономиката, политиката, етиката.

Съществена за развитието на икономическата теория се оказва тенденция, станала отчетлива през последните десетилетия на XIX век. Това е стремежът дисциплината да се направи по-научна. Желанието за по-голяма точност на анализа води до отделянето на икономическата част на дисциплината от политическите фактори. През 1879г. Маклаод предлага новото име „икономикс”, дефинирайки науката като „занимаваща се със законите, управляващи отношенията на разменяемите количества. През 1879г. Маршал публикува първият труд със заглавие „Икономикс на промишлеността”, а през 1890г прави нова стъпка в трансформацията с най-важното си изследване „Принципи на икономикса”. Според него икономическото изследване трябва да бъде научно и основано на фактите, трябва да се абстрахира от политиката, и въпреки, че е наука, то трябва да включва и нормативни елементи.

След Маршал тенденцията в развитието на дисциплината е стесняването на подхода и изоставянето на „политическа” от името. Най-широко приетият възглед за предмета на икономикса е ценовата пазарна система като механизъм за разпределение на ресурси в контекста на избора между различни алтернативни употреби.

През последните няколко десетилетия на ХХ век се забелязва неочаквано завръщане към употребата на термина „политическа икономия”. Разбирането днес е, че тя е стара и по-всеобхватна версия на икономикса. Акцентът е върху икономиката като наука, освободена от оценки, а математиката и статистиката – като най-подходящите средства за разкриване характеристиките на стопанството. Наблюдава се нарастващо осъзнаване на значимостта на институционалната уредба. Именно тук политическият елемент навлиза в изследванията. Поради нарастващата ангажираност на държавата в икономическите дела се наблюдава определен интерес към икономическата политика. Съвременната теория се опитва да възроди съюза между икономиката и политиката, използвайки общите методи и теоретичната рамка на икономикса.

Във втората си основна употреба понятието „политическа икономия” обхваща изключително широк спектър от теории, които съществуват извън общоприетата система. Голяма част от школите и направленията са трудни за идентифициране. Много от тях са с неясна теоретична рамка и възникват като отклик на главното течение. Най-силната им страна обикновено е интелектуалното недоволство от статуквото, претенциите за необходимост от нов изследователски дневен ред и нови подходи в изучаването на реалността. К. Ротшилд подразделя политикоикономическата мисъл на пет групи: марксистка и неомарксистка теория; системно-теоретични подходи; традиционни подходи; неортодоксални подходи; икономическа теория на политиката.

Енциклопедията по политическа икономия описва следните школи: марксистка, неоинституционална, шумпетерианска, посткейнсианска, срафианска, социална, феминистка. Леднрет и Колендър представят пет, съществуващи извън общоприетата система, групи: институционалисти, посткейнсианци, неоавстрийци,теория на публичния избор.

Очевидно е, че не може да бъде дадена всеобхватна дефиниция на понятието, дори само в това негово по-тясно смислово значение.

Най-ясно открояващата се черта на преобладавашия брой школи е критиката към водещата теория. Критикува се обхвата, методологията, аналитичния инструментариум, разделението на позитивен и нормативен анализ.

Една от основните причини за възраждането на политическата икономия е незадоволителният стеснен обхват на изследването. За много икономисти извън главното течение предметът на изследване на теорията включва институциите, технологията, идеологията, икономическата власт, културата и т.н. Неокласическият икономикс се оценява като частична теория. Поради широтата на проблематиката политикоикономистите предлагат интердисциплинарен подход.

Друга характерна черта на голям брой школи е критиката към фокуса върху индивидуалния избор. Марксисткото течение предпочита да изследва колективното действие. Индивидите са разглеждани като принадлежащи към към групи – раси, полове, класи, между които съществуват конфликти и противоречия.

Голяма част от неортодоксалните политикоикономически направления разглеждат капитализма като динамична и исторически променяща се система от институции, еволюираща във времето, като промяната може да има и разрушителен характер.

Позицията на много течения е, че разделението „позитивно-нормативно” е само по себе си непродуктивно и фалшиво. Икономическият анализ на всяко равнище съдържа не просто съвкупност от знания у изследователски техники, той неизбежно е натоварен с ценностни решения и отразява интересите на икономиста.

Не може да се стигне до еднозначно решение по въпроса, какъв е статута на съвременната политическа икономия. Много от школите черпят сили изключително от критика на доминиращата неокласическа теория. Почти без изключения предлагат разширяване предмета на науката и в този смисъл могат да се разглеждат като продължение на политическата икономия от XVIII и XIX век. От друга, съществуват школи, които се виждат призвани да възвърнат синтеза на политиката и икономиката, но не споделят агресивната критика срещу неокласиката. Те доразвиват и прилагат допусканията за рационалните индивиди и за равновесието към политиката и социологията.

Тенденцията за разделение на икономиката и политиката продължава десетилетия наред до появата на теорията за публичния избор (public choice theory). Тя представлява повторно обединение на двата компонента на политическата икономия, съсредоточавайки се върху границата межу тях.

Сред значимите предшественици на теорията за публичния избор от края на XVIII и началото на XIX век са публикации върху процеса на гласуване на френски математици – Борда, Кондорсе, Лаплас. Половин век по-късно същата тема се появява в публикациите на британски математици, сред които и Ч. Доджсън. Сред ранните предшественици са и разработките в областта на публичните финанси на Кнут Виксел.

Съвременният интерес към приложението на икономическо мислене към политическия сектор датира от края на 40-те и началото на 50-те години на XX век с публикации на Д.Блек, Дж. Бюкенън и К. Ероу. През 1962г., с появата на изследването на Дж. Бюкенън и Г. Талък „Математика на съгласието” се поставят основите на новата дисциплина – „теория на публичния избор”. Общоприетата дефиниция на предмета на теорията е „икономическо изследване на непазарното вземане на решения”. Предметът на изследване е политиката, сферата на колективното действие. Публичният избор е поддисциплина на позитивната икономическа теория, тя прилага своя инструментариум, което прави подхода й към политиката противоположен на този на традиционната политология.

Методологията на теорията на публичния избор се основава на две основни предпоставки. Първата е методологическият индивидуализъм. Анализът на пазараите изхожда от допускането за рационални индивиди. За разлика от традиционната политическа теория, която разглежда държавата като нещо над индивидите, теоретиците на публичния избор изхождат от разбирането, че индивидите са тези, които вземат решения.

Основните теми на теорията на публичния избор са свързани с поведението на агентите на политическия пазар: избиратели, политици, държавни служители.

А. Даунс обръща внимание на факта, че обикновено индивидите са неосведомени относно въпросите, по които се гласува, дори нещо повече – това невежество е рационално. В условията на частните пазари вземането на определено решение пряко зависи от информацията, която притежава агентът. На политическия пазар такава връзка липсва. Независимо от информацията, която притежава, отделният индивид не може да повлияе върху изхода от гласуването. Това е причината избирателите да желаят да останат неосведомени по въпросите, за които гласуват. От друга страна, индивидът е по-склонен да търси информация, с която е персонално ангажиран и това дава шанс на различни групи да влияят върху процеса на гласуване. Същевременно, в условията на политическите пазари разходите и изгодите не влияят само и единствено на вземащия решение, а са разделени между всички участващи. Съгласно теорията за гласуване, избирателят подава своя глас, но изборът се прави въз основа колективното решение, което не е свързано непосредствено с отделния индивид.

Изследванията на поведението на политиците сочат, че им липсва мотивация при вземането на решенията, свързани с публичния интерес, понеже в тези случаи те боравят с чужди ресурси, а директното възнаграждение липсва. Именно това ги прави податливи на натиск от различни групи, обещаващи финансови изгоди.

Политическата икономия довежда до изключително развитие и теорията за бюрокрацията. Икономистите на публичния избор създават модел на бюрократа, където той се старае да максимизира полезността при наличие на съответните институционални ограничения.

„Новата политическа икономия” също търпи критики и съмнения. Упреците са насочени спрямо подхода на рационалния избор, който е смятан за твърде опростенски и наивистичен; обвинение в едностранчивост и нетърсене на нови теории, а просто прилагане на езика на икономиката към политиката. От друга страна, теорията на публичния избор е основана на конструкция, постигнала ниво на вътрешна обвързаност и логистичност и това й позволява да изпълнява прогностичната си функция.