Създаване и укрепване на българската държава (7-9в.)

ТЕМА 1
Създаване и укрепване на българската държава (7-9в.)

Създаването на българската държава е едно от най-значимите събития в многовековната ни история, което поставя началото на прелом в етнополитическото и културното развитие на балканския югоизток през средновековието. Така в края на 7в. на Балканския полуостров се появява една нова сила, на която е определено в известен период да има значително влияние в развитието на средновековната европейска цивилизация. Българската държава е най-старата славянска държава и векове наред има водеща роля в живота на славянските народи.

Даните за създаването на Българската държава са крайно оскъдни, но най-вече се черпят сведения за това събитие от византийските хронисти Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, живели и работили през първата половина на IХв. От българските извори най-стар и ценен е “Именникът на българските ханове”, чиято първа част е създадена по времето на Аспарух. Интересен и ценен източник за създаването на нашата държава е и българският летописен апокриф от ХIв., където е записано народното предание за идването на Аспаруховите българи на Балканския полуостров. За изясняване на редица въпроси допринасят също археологическите и лингвистични изследвания, които дават нови данни за живота на славяни и прабългари.

Създаването на Българската държава се предхожда от продължителни и с изключителни последици демогравски процеси на Балканския полуостров, които коренно променят неговия етнически, политически и социално-икономически облик. Създаването на държавата е резултат от историческото развитие и в определен етап от него се явява закономерна необходимост на това развитие.

В живота на българския народ обаче тези закономерни процеси протичат в една изключително сложна обстановка. От една страна в рамките на Българската държава са обхванати три основни етнически групи - славяни, прабългари и завареното местно население, които се различават помежду си по език, бит, религия и обществено развитие. От друга страна Българската държава се изгражда като резултат от политическото обединение на две самостоятелни военно-политически единци - на славяните и прабългарите. И всичко това произтича в една обстановка, която се характеризира със сложни политически взаимоотношения с авари, хазари и преди всичко византийци.

И така, създадена като съюз на две разнородни политически обединения - славянския племенен съюз в Подунавието и прабългарите, начело с Аспарух - тази държава става обединителен център за славяните от българската група и в продължение на векове играе важна роля в съдбините на Европейския югоизток.

България е една от най-старите съвременни държави в Европа. Заедно с Франкската държава, Киевска Рус и някои други страни тя съставлява първообраза на съвременна Европа. Десетки племена и народи са кръстосвали Европа, но тяхните имена са запазени само историческите хроники.

Коя е причината, създадената в края на 7в. славяно-българска държава да издържи проверката на времето?!

Славяни и прабългари създават своята държава в земи, които при идването им имат вече хилядолетна история. Големите културни завоевания на траките заедно с традициите на славяни и прабългари оформят основите на бъдещата българска култура. Траките се претопяват, езикът им изчезва, но новото население наследява и съхранява хилядолетното им духовно богатство. Така младата Българска държава се развива като приемник на културата на тракийските земи.

Основната етническа група, която участва в образуването на българската държава и дава облик на българската народност са славяните от българската група.

Славяните произхождат от индоевропейската езикова и етническа общност, от която се отделят към края на второто хилядолетие преди христа и се обособяват като самостоятелна езикова и етническа група. Прародина на славяните са земите на централна и източна Европа. Вероятно те са населявали обширна територия, заключена между Карпатите, Балтийско море и реките Одер, Днестър и Днепър.

Първите сигурни писмени извори за славяните датират от 1 и 2в. от н.е. и са оставени от римските историци Плиний Стари (средата на 1в.), Тацит (края на 1в.), Клавдий Птоломей (2в.). Тацит ги назовава с общото име “венеди” и ги поставя в съседство с германците. В резултат на т.нар. Велико преселение на народите, а и увеличаването броя на населението и нуждата от нови плодородни земи през 3 и началото на 4в. от н.е. славяните започват да напускат своите първоначални територии. Готският историк Йорданес /6в./ оставя сведения за племената, населяващи земите отвъд Дунав, в които споменава три отделни клона на славяните, носещи свои собствени имена. Това дава основание на изследователите да предположат, че най-късно през 3-4в. славянската общност се разделя на три големи групи: “Венеди” - западни славяни, “Славини” - южни славяни и “Анти” - източни славяни.

До края на 5в. южните славяни се разселват на юг и достигат до северната дунавска граница на Византийската империя като заемат територията приблизателно на днешна Унгария, Румъния и Украйна. Намирайки се в непосредствена близост до империята славяните стават обект на голям интерес от страна на византийските хронисти, тъй като представляват потенциален враг. През този период за славяните пишат Прокопий Кесарийски, Псевдомаврикий, Менандър, Йоан Ефестки и др.

Първите нападения на българските славяни към византийските земи започват в края на 5 и началото на 6в., когато византийците са принудени да изградят прочутата “Анастасиева стена” в 512г. (наречена по името на императора) на 70-80км от Константинопол с цел отбрана на империята от варварските набези. Така до края на 5в. южните славяни заемат територии северно от Дунав, територии от Унгария, Румъния и част от Украйна. Славяните влизат в непосредствен доппир с римовизантийската цивилизация, която оказва значително влияние върху тяхното развитие. Особено напрегнати стават отношенията с Византия при император Юстиниан 1 (527-565), който продължава строителната работа с цел защита на балканската граница на Византия като възобновява много стари крепости и строи нови при днешните градове Видин, Арчар, Силистра, Лом и др.

Особено силно е славянското нападение през 549г., когато 3000 славяни прекосяват р. Дунав и, Стара планина, р. Марица и ограбват съседните области. Още по-големи размери взима славянскота нападение през 550г., когато славяните преминават река Дунав, достигат до района на Ниш и подлагат цялат западна половина на Балканския полуостров на разорение, като проникват до околностите на Константинопол. Безсилна да спре славяните със сила Византия търси помощта на други народи като Аварите, които стават съюзници на Византия. Те започват да нападат земите на славяните и се заселват окончателно в областта на р. Сава и Драва, където създават Аварския хаганат. Византия прибягва и до силата на дипломацията, за да спре славянското настъпление на Балканите. На византийска служба започват да се привличат славяни. За кратко време особена известност придобива славянина Хулувдий, който е назначен за стратег на Тракия. През годините, които прекарва на тази служба той не само не допуска съплеменниците си в земите на Византия, но и често, начело на императорската войска предприема нападения срещу тях отвъд Дунав.

С още по-голяма сила продължават славянските нападения на Балканския полуостров в 581г., когато около 100000 славяни нахлуват в Тракия, преминават цяла Елада, Солунската област и покоряват и опустошават много градове и крепости. Обект на нападеният им стават и околностите на Константинопол.

Прелом във византийско-славянските отношения настъпва в 591г., когато Византия завършва войната си с персите и прехвърля войските си от Мала Азия на Балканския полуостров. Започва десет годишна война. Византия се опитва да спре славянските нападения и да прехвърли военните действия на тяхна територия. На този византийски удар славяните отговарят с контраудар. Те даже обсаждат Солун в 584г., а през 597 го обстрелват със стенобойни машини.

В началото на 7в. Византия отслабва поради вътрешни междоусобици, свързани със свалянето на император Маврикий и замяната му с Фока. Това дава възможност на славяните трайно да се заселят на полуострова и да го славянизират, тъй като вътрешните бунтове във Византия отслабват крайно съпротивителните й сили. В период от десет години славяните завземат почти всички балкански земи на Византийската империя - Мизия, Тракия, Илирия, Македония, Тесалия, Полопонес... По време на тези нападения славяните неколкократно обсаждат стените на Солун (584-първа обсада; 597; 609; 620; 622 - съвместна 33 дневна обсада от славяни и авари; 645-647 - двугодишна обсада). Обсадите са неуспешни, а местното население е принудено да се откупи с големи дарове.

Славянското заселване на полуострова е неравномерно. Едни области са напълно славянизирани, а други частично. В земите на север от Стара планина обитават “Северите” и “Седемте славянски племена”. Покрай реките Дунав, Тиса, Драва, Тимокживеят други славянски племена като “Тимочани”, “Муравяни”, “”Браничевци”, “Абодрити”, а в Родопите - “Смоляни”.

Основната маса от заселилите се на Балканския полуостров южни славяни се делят в етническо отношение на две главни групи - български и сърбохърватски. Славяните от българската група се заселват в Мизия, Тракия, Македония, в част от средна и южна Гърция. Славяните от сърбохърватската група се установяват приблизително на територията на днешна Югославия. Голяма част от българските славяни идват от Дакия (днешната Влашка низина), поради което са известни с името дакийски славяни. Други славяни от българската група идват от Панония и от там носят името панонски славяни. Границата между българската и сърбохърватската група започва от р. Сава (западно от Белград), стига на юг до Шар планина, завива на югозапад и стига до Адриатическо море. На изток и юг от тази линия се заселват българските славяни, а на запад - сърбохърватските. Най-ярките различия между двете групи са от езиково естество. Южните славяни от българската група взаимстват много елементи от бита и традицията на местното население - траки, илири, асимилирани в езиково и етническо отношение от славянските маси. Последното сведение за траките се съдържа в хрониката на Теофан от 710г.

Нападенията и заселването на българските славяни на Балканския полуостров довежда до големи промени в техния обществено-икономически живот, което ускорява и процеса на изграждане на държавата.

Славяните водят отседнал начин на живот, което дава отражение върху техния бит, стопански живот и култура. От най-древни времена основният им поминък е земеделието. От отглежданите култури най-голямо значение има ленът, просото, пшеницата. Наред със земеделието е развито и скотовъдството. Псевдомаврикий съобщава, че славяните отгеждали многобройни стада домашни животни, а Прокопий отбелязва, че в жертва на боговете си принасяли бикове.

Производствените сили и оръдия на труда са примитивни , но продължилите повече от век войни с Византия довеждат до бързото развитие на редица занаяти като ковачество, дърводелство, каменоделство, тъкачество, обработка на кост, грънчарство. Славянското стопанство има затворен натурален характер. Ранните сведения за славяните говорят за примитивно въоръжение, но в 6в. те вече съперничат на византийците с въоръжението си, което говори за бързо развитие на производствените сили и оръдията на труда. От завареното население славяните усвояват високите постижения на византийската култура в областта на селското стопанство.

Славяните обитават равнини и строят селищата си в естествени и труднопроходими местности, най-често в близост да реки. Основният тип славянско жилище е землянката. Нейните стени се правят от плет, но постепенно, под влияние на по-развитите народи славяните възприемат каменния градеж.

Византийските автори, писали за управлението на славяните подчертават демократичността и липсата на централизация на властта у тях.

Основната единица на славянското общество е многочисленото семейство, в което влизат синовете на един баща с жените и децата си. Няколко съседски семейства съставят родовата община, начело на която стои старейшина. Няколко общини образуват племето - основната политическа формация в славянското общество, чийто вожд е князът. Неговата власт не е неограничена. Тя зависи от общото събрание на всички мъже - войни - т.нар. “вече”, което може да издига или сваля княза, а също и решеве всички най-важни въпроси от живота на племето. Описвайки тази характерна особеност, Прокопий Кесарийски казва, че славяните живеят в демокрация, а Псевдомаврикий говори за анархия.

Според Прокопий Кесарийски в религиозния пантеон на славяните същаствува йерархия, на върха на която стои върховен бог - творец на мълниите, чието име - Перун е известно от други източници. Бог на стадата и подземния свят в славянската религия е Волос, на плодородито е Дажбог, на огъня и занаятите - Сварог, на смъртта - Морена, на красотата и брака - Лада. За славянската религия е характерна вярата в свръхестествени същества - вили, самодиви, русалки, можещи да влияят върху живота на човек. Сред славяните е разпространен фетишизмът - вяра в чудодейната сила на свещенни дървета, камъни и други предмети. Един от най-древните славянски култове е култът към мъртвите и вярата в задгробния живот, доказана от наличието на предмети в славянските некрополи. Практикуваният погребален ритуал от славяните е трупоизгарянето, по което славяните се различават от прабългарите. Над гроба на покойните те остройват пиршество - т.нар. “страва”, а провеждат и своеобразно военно състезание - “тризна”.

След заселването на Балканския полуостров имуществените разслоения в славянското общество все повече се задълбочават. В ръцете на славянската военноплеменна аристокрация минават обширни земи, отнети от византийската аристокрация. Славянската военноплеменна аристокрация се превръща в класа на земеделци, която вече изпитва нужда от използването на чужд труд с цел увеличаване богатството си. Така противоречията в славянското общество стават все по-антагонистични. Старите родови връзки в славянските племена се разкъсват. Славяните се организират в териториални общини, където обработваната земя става собственост на отделните семейства като тя вече може да се продава, да се унаследява и да се придобива. Създалите се остри социални противоречия във връзка с всичко това налага създаването на такава политическа организация, която да ги регулира. От друга страна постояните войни с Византия налагат създаването на военнополитически обединения сред славяните, тъй като войните с империята се водят вече с цел постоянно местопребиваване в нейните земи. На славянската аристокрация е вече необходимо да поставят под своя зависимост местното население с цел да се обогати като привлече малоимотни и безимотни в своите земи и всичко това създава необходимост за изграждане на държавна организация. Такава е необходима и на славянската аристокрация за уреждане взаимоотношенията си с местното население, а именно подържане отношения на подчинение, установени между славянската аристокрация и завареното местно население. Всичко това изисква създаването на държавен апарат. Държавна организация при славяните е необходима и за защита на собствените й земи от преминалата в насттъпление Византия. Първите стъпки в това отношение са военноплеменните съюзи, като такива обединения славяните имат още в 4в., но наличие на здрава племенна организация има 7в. Изграждането на нова военна организация, като ударна сила на славянските обединения на Балканския полуостров, става там, където опасността от византийски нападения е най-голяма - най-вече в Мизия и Македония.

Така благодарение на своето вътрешно обществено и икономическо развитие, а също и на конкретните условия на Балканския полуостров, българските славяни тръгват по пътя на изграждане на своя държавна организация. Образуването на българската държава е най-тясно свързано с военно-политическия съюз на българските славяни в Подунавието, известен като Съюза на седемте славянски племена и Северите.Византийският хронист Теофан Изповедник пише за племето Севери, че пазело проходите на Стара планина, а византийския хронист Патриарх Никифор, че бранело границите с Византия, а и от аварите.

Значението на славяните, заселили се на Балканския полуостров е много голямо. Те променят етническия състав на полуострова и стават основния политически фактор в историята на Балакнския свят, слагат началото на славяно-византийската връзка, която довежда до формиране на нов тип европейска култура.

В образуването на българската държава прабългарите заемат много важно място. Въпросът за произхода на прабългарите е поставен отдавна и за разрешението му са създадени много хипотези - славянска, хунска, татарска, финска, угрофинска...... Последните проучвания обаче утвърждават схващането, че те принадлежат към тюркско-алтайската езикова и етническа общност, към която принадлежат също хуните, аварите, хазарите, куманите и др. Прародина на прабългарите е западен Сибир по долината на река Артиш.

Придвижването на прабългарите от вътрешна Азия към източна Европа е част от Великото преселение на народите, когато особено активна роля играят хуните. Раздвижването на хуните през 2в. принудило част от прабългарските племена да се придвижат на запад и да потърсят нови поселения около Каспийско и Азовско море. Най-ранните сведения за прабългарите се съдържат в Анонимния римски хронограф от 354г.

В края на 4в. и началото на 5в. прабългарите се настаняват в Панония и Трансилвания, което е всъщност първото трайно заселване в централна Европа. Това е резултат от факта, че прабългарските племена били разделени на две големи групи, като основната остава в старите си поселения, а другата, увлечена от хуните на запад, участва в походите им. Участието и ролята на прабългарите в Хунския военноплеменен съюз през първата половина на 5в. са значителни. Това намира отражение в “Иманника на българските ханове”. След смъртта на хунския вожд Атила в 453г. Хунския военноплеменен съюз се разпада, което довежда до изявата на нови племена, които стават политически фактор в историята на Европейския югоизток. Срад тях са и прабългарите.

Ранната политическа история на прабългарите от средата на 5 до началото на 6в. се характеризира с чести взаимоотношения с Византийската империя. Така например те стават нейни съюзници в борбата й с Остготите. Тогава именно Византия сключва политически съюз с тях и прабългарите за първи път се намесват активно в историята на Балканския полуостров. На няколко пъти те воюват с Остготите и се прославят като войнствени и непобедими. В 488 Остготите се оттегляд от Балканския полуостров и се насочват към Италия, коет пък открива пътя на прабългарите към Балканския полуостров. Прабългарите нахлуват в Тракия, разгромяват византийските воиски и това принуждава император Анастасий 1 да изгради дългата стене пред Цариград за по-голяма сигурност на византийската столица. Въпреки тези мерки прабългарските нападения в Тракия зачестяват, като целта на прабългарите е да достигнат Цариград. През 513г. византийския военноначалник Виталиян вдига бунт срещу Анастасий като организира поход срещу Цариград. В този бунт активно участват и прабългарите. Съвместното участие на славяни и прабългари в борбите във Византия поставя началото на тяхното военно сътрудничество в борбата срещу Византия. В средата на 6в. (540г.) прабългарите на широк фронт навлизат в пределите на Балканския полуостров от Адриатическо море до Цариград като превземат 32 крепости и пленяват над 120000 души. Около средата на 6в. прабългарите са вече разделени на два големи клона - кутригури - западен клон и утигури - източен клон, а Византия непрестанно създава вражда между тях. На запад от Азовско море живеят кутригурите, а източно от тях - утигурите, уточнява готския историк Йорданес. В създалата се политическа обстановка и утвърденото териториално разположение на отделните племена в северното Черноморие и Кавказката област настъпили някои промени с появата на Аварите. Аварите влизат в дипломатически допир с Византия и стават нейно оръжие в борбата срещу враговете й. Аварите подчиняват утигурите, а заедно с кутригурите продължават похода си на запад като се заселват в средата на 6в. в Панония. Така в централна Европа се заселва втора вълна прабългари. Създава се Аварския хаганат. През 631-632г. в Аварския хаганат между авари и прабългари избухва остра борба за престола, която завършва с победа за аварите. Водени от хан Алцек около 9000 семейства се изселват в Бавария при франкския крал Дагоберт, но там биват подложени на изтребление. Оцелелите около 700 семейства.

През 668г. същите тези прабългари, водени от Алцек, се заселват със съгласието на лангобардския крал Гримуалд в безлюдната област на Равенския екзархат Пентаполис. Тези събития са описани от лангобардския хронист Павел Дякон (9в.) и намират отзвук в хрониките на Патриярх Никифор и Теофан Изповедник.

С българската история са свързани само онеза прабългари, които са заселват западната половина на Балканския полуостров през втората половина на 7в. Прабългарите, които продължават обитават Приазовските степи в края на 6в. до началото на7в. имат друга съдба. По това време като значителен политически фактор се издига Тюркския хаганат. Ордите на западните тюрки проникват и в Прикавказките и Приазовски степи и покоряват прабългарите. В хаганата обаче настъпват вътрешни борби, които водят до разпадането му, от което се възползва Византия, която засилва влиянието си върху племената. Тежкото и продължително владичество на тюрките довеждат до сплотяването на прабългарските племена и те започват борба за освобождениеето си. При създалата се благоприятна политическа обстановка, прабългарите и сродните им племена от областа край Азовско и Каспийско море се обединяват около вожда на уногондурите Кубрат от рода Дуло и в 632г. се освобождават тюрките. Създаден е обширен по територията си военноплеменен съюз, наречен от византийските автори Велика /Стара/ България. Той укрепва позициите си и получава международно презнание. Стара Велика България се простира на запад до река Днепър, а на юг до Азовско, Черно мори и река Кубан, на север до река Донец. Столица е град Фанагория на Таманския полуостров. Според Теофан Изповедник и Патриарх Никифор това е едно от най-големите политически обединения в източна Европа, което предхожда образуването на българската държава.

Кубрат сключва мир с византийския император, който се спазва до смъртта и на двамата владетели. В пределите на Велика България живеят племена от различни групи, но общо се наричат българи. Основната част е съставена от уногондури. Личният авторитет на Кубрат като вожд в освободителните борби срещу тюрките и обединител на прабългарите е изключително галям. По това време на изток от Велика България се издига като голяма военна сила Хазарския хаганат. Борбата за надмощие между двата съюза започва още докато е жив хан Кубрат. Според Теофан и Никифор след смъртта му, вероятно през 651, върховната власт преминава в ръцете на Батбаян, който управлява само три години, след което прабългарските племена се разделят на три групи. Едни с Батбаян остават в земите на Велика България и попадат под властта на хазарите. Други с по-малкия син на Кубрат - Котраг - се заселват по средното течение на Волга. Тук в 10в. те образуват Волжко-Камска България, която просъществува до 30те години на 13в., когато рухва под ударите на Татаро-монгалските орди. С оглед на българската история обаче значение има движението на прабългарските племена, които се намират под управлението на третия Кубратов син Аспарух. Те преминават Днепър, Днестър и се заселват в Онгъла /днешна южна Бесарабия/ до делтата на река Дунав. Те принадлежат към уногондурите, въпреки че сред тях има представители и на други племенни групи.

Основно занимание на прабългарите е подвижното скотовъдство. То преминава през три стадия, всеки един от които характеризира степента на развитие на прабългарите. През първия етап цялото население чергачува целогодишно без наличие на постоянни селища. Тази форма е характерна до 4-5в. т.е. до отсядането на прабългарите около Азовско и Кадспийско море. През втория етап /5-6в./ цялото население чергарува от пролетта до есента, след което се завръща в постоянни селища. През третия етап /6-7в./ адна част от населението чергарува сезонно, а друга се занимава със земеделие и води напълно отседнал начин живот.

Прабългарите отглеждат различни домашни животни, но най-много коне. Земеделски продукти се доставят първоначално чрез търговия или чрез грабеж. Развити са множество занаяти - обработване на кожи, кост; ковачество, златарство, керамика.

Добре развитите занаяти усигоряват на прабългарската войска висококачествени и ефективни оръжия. Прабългарските лъкове нямат равни по далечина на обстрела и пробивна сила. Сабите и копията се изработват от прецизни майстори от чудесно обработени метали. Прабългарите имат защитно въоръжение, което използват масово - брони, щитове, наколенници, шлемове... Конната войска е в основата на тяхната мощ, а нейната бързина и маневреност, устрем и мощ в атаката дават много преимущества пред врага.

Прабългарите строят своите жилища в близост до реки. Те представляват кожени шатри - юрти. Първоначалната форма на поселищен живот е номадския стан, но с еволюцията на стопанския начин на живот се появяват постоянни селища и дори укрепени градове.

Данни за обществения строй на прабългарите намираме в “Стратегикон” на Псевдомаврикий. Характерно за него е, че се основава на единоначалие, здрава военна организация и централизация, които са от жизнено значение за самостоятелното им съществуване. Обща черта в развтието на славяни и прабългари е родовата община. Няколко такива общини съставят племето. За разлика от славяните, племенния вожд на прабългарите - ханът - разполагал с неограничена власт. Той е върховен жрец, законодател, военоначалник и т.н. Властта на хана е наследствена, по което прабългарите се различават от славяните.

През 6-7в., в резултат от активния досег с Византия и развитието на производствените сили, сред прабългарите настъпва социално разслоение. Оформят се две основни групи - племенната аристокрация /родовите предводители и ханът/ и обикновените скотовъдци, занаятчии, земеделцу. Управлението се съсредоточава в ръцете на отделни знатни родове - Вокил, Дуло, Ерми, Чакарар, Кубиар и др. Особеностите на прабългарското общество и неговаат всестранна организираност, за разлика от славяните, обясняват заемането на ръководните функции в създадената по-късно славянобългарска държава. Важна роля в живота на племето играе жреческо-шаманското съсловие, в чиито ръце е съсредоточен религиозния култ. Жреците следят за строгото спазване на бащината вяра и в случай на неподчинение имат власт да отсранят дори самия хан.

В прабългарската религия съществува едно единствено върховно божество - Тангра /набе/. Прабългарите обожествяват обаче и небесните тела, а е разпространен и тотемизма - вяра в общия праотец на даден човешки род и определено животно. Пряко свързан с тотемизма е прабългарския календар, взаимстван от високоразвитата китайска цивилизация. Прабългарският лунен зодиакален цикъл се състои от 12 години, носещи имената на свещени или митологични животни. Характерна за прабългарската религия е вярата в една необикновена свръхестествена сила, като тя има своиството да преминава от различни предмети и твари в други.

Византийските хронисти пишат, че прабългарите с Аспарух, намиращи се при Онгъла започват системно да нападат византийските земи. Предполага се, че това са онези области на север от Стара планина покрай река Дунав, а също така Шуменските възвишения до Черно маре и че тези нападения обхващат цялото десетилетие на 70 на 7в.

Какви са по това време взаимоотношенията между прабългари и славяни?

Макар че още в 6в. те съвместно предприемат войни срещу Вйзантия не може да се говори за славянобългарски отношения. Съвършено други други обаче са отношенията между славянските военноплемени съюзи при Подунавието и Аспаруховите българи при Онгъла. Славяните имат в тила си аварите, с които не са в добри отношения, Още по-лоши са отношенията им с Византия и ако допуснат конфликт и с прабългарите може да се стигне да фатални последици за тях. В същото положение се намират и прабългарите, в тила на които са хазарите разгромили вече Велика България. И затова развалянето на отношенията със славяните е риск с нежелателни за тях последици. Така и политическата обстановка диктува двата народа да живеят в мир и да обединят усилията си срещя Византия. Тъй като областите, които нападат прабялгарите са значително важни за империята, т.е. земите между Дунав, Черно море и Шуменските възвишения, император Константин 4 Погонат предприема поход на север в 680г. Това става след като Византия се справя с арабската опасност. Начело на войските застава лично византийския император. Армията, разделена на две части, първата от които преминава през проходите на Стара планина, а втората е пренесена с кораби до устието на Дунав, се събира в Онгъла. Понататъшния ход на събитията е известен от лаконичния разказ на Теофан. Според неговия разказ прабългарите се затварят в укрепленията си, а византийската армия не предприема нищо решително срещу тях. След няколко дни на бездействие император Константин неочаквано се оттегля от бойното поле. Войниците възприемат напускането му като бягство и започват да отстъпват безредно. Тогава конницата на Аспарух ги напада и поголовно ги избива. Оцелелите са преследвани чак до Дунав. След победата хан Аспарух издава заповед за тотално преминаване на реката.

Прабългарите със силата на оръжието си завладяват цялата територия между река Дунав и Стара планина. След заселването си на Балканския полуостров прабългарите уреждат отношенията си с околните славянски племена - седемте славянски племена и северите. Сведенията за тези събития навеждат на мнението, че в тези военни действия са участвали и славяни. Войните срещу Византия продължават и през 681г., когато са завладени градове и крепости на север от Стара плнина. Сраженията се прехвърлят даже в Тракия. Византия при така създалата се обстановка е принудена да се примири със загубените територии и да признае новото държавно обединение, като се задължава да плаща и годишен данък на българския хан. Така се стига до договора от 681, който урежда мира с Византия и е първото международно признаване на българската държава. В науката въпросът за създаването на българската държава е дискусионен. Според едно схващане тя е образувана в 680г., когато е сключен договорът между славяни и прабългари. Датата 681г., обаче, се налага в науката, тъй като тогава българската държава е официално призната, а Византия се отказва от претенциите си за Мизия и Добруджа.

В историческата литература има различни мнения по въпроса за характера на държавата. Едни считат, тя е предимно на прабългарите, други я считата като съюз на прабългари и славяни т.е. изградена на федеративни основи, макар прабългарите да запазват командните функции в нея. Трети считат, че е продължение на Кубратова Велика България. Столица на държавата става Плиска, намираща се на територията на прабългарите. Изграждането на държавата става при пълно зачитане териториалната обособеност и племенна самопринадлежност на двете основни етнически общности.

Както се вижда образуването на българската държава е сложен процес, който започва с изграждането и укрепването на военноплеменните съюзи на славяните и прабългарите, преминава в съчетаването им със заварените на Балканския полуостров местните устройствени форми и завършва с обединението на двете самостоятелно изграждащи се институции в една обща държава. Началото на новосъздадената държава започва с разгрома на византийските армии и ликвидирането на господството на Византия в земите на север от Стара планина. Със здравата си военна организация, с ръководните си функции в държавата, прабългарите помагат много , особено през 8в., в борбата срещу Византия, а също така за укрепването на съюзното държавно обединение. Прабългарите дават името си на държавата, а българи започват да се наричат поданиците й. Голяма е обаче ролята и на славяните, които са основната маса от населението и това довежда до постепенно налагане на тяхния бит и култура. Така, въпреки наличието на голям брой прабългари и траки, създадената през 7в. държава все повече добива славянски облик и се оформя като славянска държава. Границите на новата държава могат да бъдат определени така: Черно море на изток, на юг - билото на Стара планина до река Тимок, северозападната граница стига до аварите по Карпатските планини, източната граница на север достига до Днестър по черноморското крайбрежие и доближава Днепър.

С течение на времето името Аспарух, който с дейността си се издига като голям пълководец и държавник, е пославянчено и се налага като Исперих.

Прабългарите донасят и налагат своя начин на живот и форма на управление. Така се създава прабългарският “саракт” - държавно обединение, начело с хан. Славяните също запазват своето самоуправление и етническа обособаност, като начело на отделните племена стоят князе. Т.е налице е административен дуализъм. Територията, заемана от едно славянско племе образува славиния. Славиния се нарича територията на отделните славянски племена, а славяни - населението на славинията. Под България се разбира само територията, населявана от прабългари, а под българи - населението на тази територия.

Тъй като общата държава представлява съюз между българи и славяни, в историческата литература е известна като славянобългарска държава за периода от края на 7 до началото на 9в. Но тъй като името българи става нарицателно за всички поданници на територията й, прието е тя да се нарича България още от създаването й.

Със създаването на българската държава славяни и прабългари стават господари на собствената си съдба. Те имат възможност да изградят свои държавни институции, да запазят и развият свой бит и култура. Постепенно се се заличават етническите различия. Върви процесът на формиране на единна българска народност. В новообразуваната държава се създават условия за развитие на висока самобитна култура и впоследствие България се оформя като един от водещите славянски културни центрове. България се превръща в обединителен център на славянските племена от българската група на полуострова. Още със създаването си България започва да играе важна роля в съдбините на европейския югоизток. Ето защо създаването й има общоевропейско значение.

Укрепванито на българската държава при Аспаруховия наследник Тервел(701-718) от рода Дуло се характеризира с умело съчетаване на дипломатически средства и военна мощ, което се превръща в трайна линия в политиката на българските ханове. Новият владетел заздравява централната власт, ликвидира сепаративните стремежи на болярите и сплотява в едно различните етнически групи. По отношение на външната му политика - разширява територията на държавата като освобождава славянското население, живеещо досега в земите на Византия.

През 695 император Юстиниан 2 е свален от престола.Той се обръща с молба към хан Тервел, като срещу исканата военна помощ обещава на хана титлата “кесар”, териториална отстъпка на юг от Стара планина и дъщеря си за негова жена. През 705г. е сключен договор и същата година, с българска подкрепа, императорът си връща престола. Със сигорност са изпълнени първите две условия от договора, като на България е дадена областта Загоре в източна Тракия, а Тервел получава титлата кесар. Удостояването на езически владетел с това високо отличие - полагащо се обикновено на престолонаследника - означава признаването на хана за законен владетел на новите земи и за суверен управител на една могъща държава. Получената област Загоре е от от важно стратегическо и военно значение. Българите получават плодородна област, която има излаз на Черно море, благоприятстващо развитието на търговията. В български ръце преминават най-удобните пътища от Константинопол за Плиска, което позволява да бъдат парирани всички опити за внезапно нахлуване към българската столица. От този момент нататък, именно поради предимствата си, Загоре става най-оспорваната територия в българо-византийските отношения. Така благодарение на участието във вътрешния конфликт на империята, България получава по мирен път голямо териториално разширение и второто си международно признание.

С това българите стават изцяло господари на източните саропланински проходи и си осигуряват пълно предимство за войни в Тракия. Така само за 25 години след създаването си България не само укрепва, но вече успешно се намесва във вътрешните дела на Византия. Повишава се самочувствието на ръководителите на българската държава. Утвърждава се авторитетът на държавата сред славяните на Балканския полуостров, а нараства и международния престиж на България.

След три години император Юстиниан 2 започва война, чиято цел е изгонването на българите от отстъпените им земи. Някъде около Анхеало императорската войска е разбита (708г.). През 711г. император Юстиниан, чиято власт отново е заплашена се обръща повторно с молба за помощ към Тервел. Тервел и този път му помага, но императорът не успява да задържи престола си и е обезглавен.

През 716г. е сключен втори българо-византийски договор /при император Теодосий 3/. Според Теофан договорът съдержал четири клаузи: първата потвърждава присъединяването на Загоре към България и определя границата в Тракия. Втората урежда въпроса за ежегодния данък, който империята трябва да изплаща на България. Третата клауза, предложена по всяка вероятност от Византия, предвижда взаимното предаване на политическите бегълци. Последната клауза урежда икономическите взаимоотношения мужду двете страни. Търгавците от едната и другата страна получават правото да търгуват помежду си, само ако изплатят на границата необходимите такси и мита. Този договор доказва, че само за няколко десетилетия България се превръща в търсен и желан от Византия търговски партньор.

В началото на 7в. Византия, а и цяла Европа, е изправена пред голяма външна заплаха - арабите. Опасността от нашествието достига върховата си точка през 717г., когато Константинопол е обсаден по суша и море от арабите. Основавайки се на договора с България, император Лъв 3 търси помощ от хан Тервел, който обещава да изпрати възможно най-бързо голяма армия в тила на арабите. Основната причина поради която Теревел се съгласява да помогне е потенциалната заплаха, която арабите представляват за неговата държава.

Сражението става под стените на Константинопол в 718г. и страшното поражение, което арабите претърпяват е описано в много извори - латински, гръцки и старобългарски. Всички те подчертават ролята на българската войска за спиране на арабската заплаха пред самия праг на Европа. Битката е първото събитие, което прославя името на България в средновековна Европа и става причина хан Тервел да бъде споменаван като един от най-великите владетели на езическа България. Английски и френски писатели сравняват победата при Константинопол с тази на крал Карл Мартел, отблъснал арабите при Поатие.

Всички тези успехи в управлението на Тервел говорят за период, който може да се определи като период на първоначално укрепване на държавата.

Самите процеси на развитие през първата половина на 8в. водят до изостряне на вътрешните противоречия в България и в средата на 8в. в страната избухва остра вътрешна политическа криза. В период от 15 години на българския престол се изреждат шест владетели, като всеки от тях управлява съвсем кратко време и нито един не запазва престола до естествената си смърт. Няколко са обясненията за настъпилата политическа криза, която застрашава сериозно устоите на държавата. Едни считат, че това е резултат от етническите противоречия между славяни и прабългари. Според други тази вътрешна криза е резултат от обособилите се две течения в българското общество по въпроса за отношението към Византия и заплахата от нея. Една група от българите считат, че изхода е помирение с Византия, докато други са на мнение, че трябва да се постигне военно обединение в България и да се води борба срещу Византия, с цел запазване независимостта на България. Причина за кризата е също и борбата за власт и овладяване на ханския престол. Причина са и действията на византийските агенти, а и липсата на военни качества у хановете.

Политическата криза в България настъпва по времето на Константин 5 Копроним и той решава да се възползва от обстановката. Предприма девет похода в периода 755-775г. Повечето от тях са неуспешни, но императорът дълго време се надява, че ще успее да унищожи България.

При управлението на хан Телериг (768-777) се появяват предпоставки за излизане от кризата. За пръв път от 20 години политическият живот в страната се успокоява и започва процес на вътрешна стабилизация. За разлика от своите предшественици хан Телериг притежава качества на държавник, военноначалник и дипломат. През 774 между България и Византия е подписан мирен договор, според който двете страни се задължават да не се нападат взаимно. Договорът, подписан по време на започващ нов поход срещу България, представлява несъмнен успех за българската дипломация. Още същата година обаче хан Телериг го нарушава, като се отправя към Македония, населявана от славянски племена, които той иска да привлече на своя страна. По същото време в България действа византийска агентура, от която императорът узнава намеренията на българския хан и своевременно организира успешен контраудар. Съзнавайки сериозната заплаха от страна на шпионите, намиращи се в собственото му обкръжение, хан Телериг съумява чрез хитрост да ги премахне. Това се отразява благоприятно върху вътрешното стабилизиране на държавата. По същото време е ликвидирана и опасността от войни с Византия /поне на този етап/, тъй като Константин 5 умира (755), а наследникът му Лъв 5 се отказва от завоевателните стремежи на баща си.

Хан Кардам (777-803), който поема властта след Телериг се оказва в значително по-благоприятна ситуация от него. Уредените отношения с Византия позволяват на новия владетел да посвети първите десет години от управлението си на вътрешната стабилизация на държавата. Борбите сред прабългарската аристокрация са прекратени, а авторитетът на ханската власт нараства. През 792г. младият император Константин 6 започва нова война срещу България. В едно сражение при крепостта Маркели византийците претърпяват поражение. Константин 6 е принуден да сключи мирен договор, според който плащането на ежегодния данък на българския хан е подновено. Възобновил вътрешния и външен мир на страната, хан Кардам успява да го съхрани и до края на живота си.

Вътрешното укрепване на държавата е постигнато. Доказателство за това е водената от наследника на Кардам - хан Крум - политика. Крум се отличава с качества на добър пълководец, умен държавник и голям политик.

Първите години от управлението на Крум съвпадат с важни промени в европейските международни отношения. По това време част от земите на западна Европа са обединени в пределите на Франкската държава на Карл Велики и се издигат като втора голяма сила наред с Византия в Европа. В експанзията си на изток франките се оказват в непосредствена близост с българите. Те завладяват западната част на Аварския хаганат и дастигат до Средния Дунав. Използвайки тежкото положение на отдавнашните врагове на България - аварите, хан Крум напада през 805 останалите от хаганата земи и го разгромява окончателно. Към България са присъединени обширни територии по Средния Дунав, населявани от славянските племена браничевци, тимочани и абодрити. Всъщност именно стремежът за присъединяване на нови славянски племена към България стои в основата на териториялното разширение на запад. Икономическото значение на придобитите земи също е голямо. Те са богати на природни ресурси, а самите военни походи вероятно носят на България ценна плячка, която увеличава материалния й потенциал.

Нараства икономическото, политическото и военно значеине на България, която става трета европейска сила след Византия и Франкската империя. Това разширение на север е посрещнато с безпокойство от Византия и в 807г. император Никифор 1 Геник потегля на поход срещу България, но стигайки до Одрин е принуден да се завърне поради слухове за готвен срещу него заговор. Това дава повод на Крум да започне военни действия срещу Византия с цел разширение пределите на страната на юг и югозапад. През 808г. българските войски навлизат в долината на Струма, където нападат и разбиват охраняващите я византийски военни части. През пролетта на следващата 809г. Българите обсаждат крепостта Средец и въпреки оказаната съпротива я превземат. В ръцете на българите попада укрепление от голямо стратегическо и икономическо значение. Средец е важен търговски център и през него минават най-удобните пътища от Запад към Константинопол. Това е и втората значителна придобивка на юг от Стара планина след областта Загоре, с което е направена още една крачка към утвърждаване на българската власт в Тракия. Действията на хан Крум предизвикват ответна реакция в Константинопол. В 811г. император Никифор 1 организира втори поход към България. При граничната крепост Маркели императорът получава предложение за мир от хан Крум. Предложението е отхвърлено и византийците продължават през старопланинските проходи, като по пътя си не срещат сериозна съпротива, но въпреки това проявяват голямя жестокост, изчивайки местното население, без оглед на възраст и пол. Столицата Плиска, в която не се намира Крум, е превзета след ожесточена съпротива. По заповед на императора ханския дворец е сринат, складовете - запалени, а целият град - опожарен. Хан Крум повтарно иска мир, но Oтново предложението му е отхвърлено. Докато византийците безчинстват в Плиска хан Крум организира войската си, като включва в нея аварски наемници, а въоръжил дори и жени. В тесните проходи на Стара планина българите организират засада. Решителното сражение е на 26 юли 811 при Върбишкия проход. Византийските войски претърпяват непомнено поражение. Самият Никифор е убит, което е безпрецедент във византийската история. Удържаната над Византия победа във Върбишкия проход е едно от най тежките поражения, понасяни някога от Византия. Загиват почти всички военноначалници, което е с тежки последици. Във Византия настъпва криза, изразяваща се в честата смяна на владетелите.

Българите нямат достатъчно сили да се възползват от успеха си. Те имат нужда да се възстановят след тежките поражения, нанесени им при похода на Никифор. От 812г. започва нов етап в българо-византийските отношения, характеризиращ се с настъпателната политика на хан Крум. Граничният град Девелт е превзет, а жителите му - преселени в България. С това се поставя началото на изселническата политика спрямо византийското население от завладяните градове. Настъплението в Тракия продължава като българите достигат до Струма и Марица. Когато вижда, че силите на България не са достатъчни за окончетелна разправа с Византия хан Крум прави предложение за мир, при условие, че бъде подновен договора от 716, подписан между хан Тервел и Теодосий 3. За преговорите в Константинопол е изпратена мисия, начело със славянския болярин Драгомир. Хан Крум заплашва, че при евентуален отказ от страна на Византия, ще нападне и превземе град Месемврия /дешния град Несебър/. И когато византийците наистина дават отрицателен отговор Месемврия е обсадена и превзета. От града е затрабено голямо количество военна техника. Въпреки загубата император Михаил 1 не скланя да сключи мир, а запова подготовка за война. През лятото на 813г. византийски войски се установяват около Одрин, на където поема и армията на хан Крум. На 22 юни 813г. двете войски се срещат при крепостта Версиникия, на север от Одрин. В краткото сражение византийците са рабити. След победата хан Кру оставя част от войската, начело с брат си в обсада на Одрин, а той самият продължава към Константинопол. На 17 юли той се явява пред византийската столица, с намерение да я щурмува. Хан Крум е първият български владетел решил се да предяви претенции към нея. В същото време император Михаил 1 е свален и заместен от решителния Лъв 5. Променените обстоятелства карат хан Крум да потърси достоен начин да се оттегли. Той предлага мир. Император Лъв 5 привидно приема да води преговори, а тайно подготвя убийството на врага си. На състоялата се според уговорката среща хан Крум разбира коварството и успява да избяга невредим. Разгневен от предателството ханът предприема опустошителен поход в околностите на Константинопол, като заповядва да бъдат сринати всички дворци, църкви, манастири, села и градове. При обратния път към Одрин българските войски го превземат, а населението е изпратено Отвъддунавса България.

България вече оспорва правото на Византия да съществува на Балканския полуостров. Зимата на 813-814 преминава в подготовка за втори поход срещу Константинопол. В разгара й обаче хан Крум ненадейно умира на 13 април 814г. България се разделя с един от своите най-енергични и смели владетели. Неговата смърт е посрещната от Византия с облекчеине, тъй като е премахната голямата опастност, надвиснала над империята.

Хан Крум е не само талантлив пълководец, който разширява пределите на страната, издига международния авторитет на България, но става и изразител на интересите на господстващата класа, съвпадащи с неговите на владетел на феодална България. Това говори за характера на развиващата се вътрешнополитическа дейност. Хан Крум е създател на първите писани български закони, които са съобразени политическото и социалноикономичиско развитие на държавата. Те се отнасят в еднаква степен до всички нейни поданици. Завоюването на нови територии разкрива големи възможности за издигане на едри земевладелци, а от друга страна дълго водените войни утежняват положението на селячеството и голяма част от него загубва правото на собственост на земята си и е принудено се подчини и обработва земята на едри земевладелци, прикрепено към нея. Всичко това довежда до пълното изявяване на процесите, започнали още по-рано в българската държава т.е. до постепеното формиране на феодалното общество. Създадените закони на Крум имат за цел най-вече да осигурят богатата класа и отстраняват опасноста тя да загуби собствеността си. Законите имат за цел опазването на частната собственост. От друга страна законите регулират и ускоряват процесите на поставяне на обеднелите и лишени от земя и средства за производство селяни под властта на едри земевладелци. Също законите на Крум целят да укрепят държавната власт, начело с хана. Законодателството на Крум допринася за формирането на единна българска народност и ускорява процесите на славянизация на България.

Наследник на Крум е Омуртаг, който прави напразни опити да продължи политиката на баща си по отношение на Византия. Той преценява, че дългите войни значително са изтощили народа и държавата и затова сключва трийсетгодишен мир с Византия. Към това го подтиква и е дно поражение понесено от българите при крепостта Бурдизо през 814г. На първо място договора от 815г. урежда границата между България и Византия. Тя започва край Девелт при Бургаския залив, продължава на югозапад по граничния окоп еркесия и минава през Тунджа. По-нататък пресича Марица, преминава през днешно Узонджово и завършва при някой от върховете на източни Родопи.

Вторият въпрос, уреден чрез договора е за взетите по време на Крумовите войни пленници. Хан Омуртаг иска размяна за тях срещу славянското население, което се намира във византийските погранични територии. Това искане е показателно за факта, че българският хан неотклонно следва политиката за обединение на славянските племена вбългарската държава. Тези две клаузи са запазени върху така наречения Сюлеманкьойски надпис на хан Омуртаг. Останалата част от договора е изгубена. Но вероятно е същесвувала и клауза, уреждаща военните взаимоотношения.

През 823 император Михаил 2 е застрашен от бунта на Тома славянина - византийски военноначалник, поставил си за цел да превземе Константинопол, обсаждайки го по суша и море. Намесата на хан Омуртаг е решаваща за спасяването на императорската власт. Действията на Омуртаг са продиктувани както може би от клаозите вдоговора, така от страха му бунта на Тома славянина да не се прехвърли и в България.

Мирните отношения с империята се запазват до смъртта на хан Омуртаг.

По времето на Омуртаг, в резултат на франкски интриги през 818 от българските земи са откъснати някои славянски племена като абодрити, тимочани, браничевци. Напразни са усилията на Омуртаг да уреди по мирен начин този въпрос с Франкската империя. След като и трите дипломатически мисии от 824, 825 и 826г. се провалят българите преминават към военни действия. През 827 българската флота навлиза по река Драва и изненадва непокорните славяни и франките. Въпреки опитите им за съпротива българите успяват да принудят славяните да приднаят върховенството на хан Омуртаг, а според едно франкско сведение пргонват славянските князе и поставят български управници. След две години походът е повторен /829/ като властта на Омуртаг е затвърдена над трите славянски племена.

Цялата външнополитическа дейност на хан Омуртаг може да бъде охороктеризирана като управление на далновиден държавник. Уредените мирни отношения с Византия му позволяват да се заеме с уреждането на вътрешните въпроси и да продължи започната от хан Крум централизация на страната, както и да разгърне широка строителна дейност.

Обширността на държавата изисква нова административна реформа. Дотогавашното устройство на страната при което племената живеят обособено и са управлявани от отделни вождове не е подходящо за напредналото развитие на България и териториалното й разширение. То крие опасност от поява на неподчинение и откъсване. България е разделена на нови административни единици - комитати, управлявани от комити. От своя страна комитатите са разделени на по-малки области - жупи с управители, наречени жупани. Централизацията на държавата довежда до увеличаване ролята на хана в управлението. Постепенно се налага идеята за богопоставеността на владетеля. Път си пробива и възгледа за управлението му над “много българи” т.е. над всички равнопоставени поданици. Промяната на титлата на хана - “От Бога поставен владетел” - свидетелства за усилването на неговата власт. Нараства ролята на първите помощници на хана - кавхана и ичиргобоила. Създава се болярски съвет, вкойто влизат представители на висшата аристокрация, и с помощта на който ханът взема решенията си. Плод на централизацията са и настъпилите промени във войската. Първоначално тя се набира отделно от прабългари и славяни. Към края на 9в. обаче започва да се формира единна българска армия, без оглед на етническата принадлежност. Тя се състои от две части - постоянна и дружина на хана и опълчение, свиквано в случай на война.

Името на Омуртаг се свързва и с ожесточени гонения срещу хриситянството. Новата вяра се разпространява в България главно посредством византийските пленници. В нея ханът вижда проводник на византийското влияние и това е основната причина за отрицителното му отношение към тази религия и разпространението й. Въпреки взетите мерки християнството се разпространява бърза и прониква дори в двореца. Най-големият син на хан Омуртаг Енравота се отказва от езичеството и става християнин.

Хан Омуртаг оставя следа в историята и със забележителната си строителна дейност. Негова заслуга е пълното възстановяване на разрушената при похода на Никифор столица Плиска. Построен е и нов дворец, езическо хапище и други сгради, издигната е вътрешна стена. В началото на 20 години на 9в. е издигнат дворец край Тича и мост над реката. За това свидетелства, намерения нрай с. Четалар каменен надпис. Намереният в църквата “Св. 40 мъченици” надпис разказва за издигнатия край р. Дунав дворец - крепост. За строителната дейност на Омуртаг дават сведения още Сюлеманкьойския надпис и един от надписите при Мадарския конник.

През 831 Омуртаг е наследен от най-малкия си син Маламир (831-836). Данните за неговото управление са изключително оскъдни. Става известен най-вече с гоненията си срещу християните, като надминава и баща си. Хан Маламир нарежда да убият дори брат му Енравота, след като последния отказва да се отрече от християнството. Хан Маламир е подкрепян във всичките си действия от кавхан Исбул.

Във външната си политика Маламир продължава политиката на своя баща. През краткотрайното си управление той запазва мира с Франкската държава, което се доказва от българското пратеничество във франкския двор през 832, което вероятно е трябвало да уведоми франкския владетел за настъпилата промяна в България.

Ако се съди по данните от т. нар. Маламирова летопис малко преди смъртта му отношенията с Византия се влошават. Споменати са военни действия на българите срещу империята, в резултат на които към България са присъединени Пловдив и Пловдивса област до Родопския масив. Мирните отношения изглежда бързо са възстановени.

Хан Маламир умира млад и е наследен от племеника си Пресиян (836-852). Управлението му се характеризира с по-нататъшно териториално разширение на България. Ханът насочва вниманието си към земите в Македония. Възползвайки се от заетостта на Византия във войните й срещу арабите, той за кратко време присъединява обширни области от централна и западна Македония с градовете Прилеп, Охрид и Битоля. Успехите на Маламир се дължат главно на факта, че славяните в споменатите области отдавна гравитират към България.

Разтревожена от проникването на България в Македония, Византия се опитва да настрои срещу нея сръбските племена. През 839г. между българи и сърби, коита да този момент живеят в мир, избухва война. Хан Пресиян нахлува в сръбските земи, но претърпява поражение. Мирът е възстановен без териториални промени.

За вътрешната политика на този владетел липсват данни. Липсват сведения за гонения срещу християните и за проведена административна реформа. По отношение на славяните той продължава станалата традиционна политика на привличане на славяни към българската държава.