Тайната история на татарите

Изтегляне 1.16 Mb.

страница	1/3
Дата	28.05.2022
Размер	1.16 Mb.
	#114461
Тип	Книга

1 2 3

Тайната история на Татарите
Свързани:
Etimologiya i semantika - PO PATYA NA BALGARSKIYA ETNONIM-2005, igrite-koito-horata-igrayat-otkus, Bolgary i Hindustan, За произхода на днешните гърци, Павзаний - История на Елада, Българите в Северен Кавказ - Петър Голийски

“Тайната история на татарите” - анотация от преводача
Александър Баяр/ов/, по образование е инженер, разработващ нефтогазовите местонаходища. Сега работи в консултантска компания, а в книгата си се занимава с въпросите на Историята. Този труд заслужава особено внимание. Авторът излага и защитава, друга, нетрадиционна теория за произхода на татарите, различаваща се от традиционната версия на много историци, за принадлежността на татарския народ единствено към тюркската общност. Върху своята идея, Баяр/ов/ е работил около 25 години. Всичко започва, когато той прочита книгата на известния татарски историк Халиков, "О истории татар", и открива доста противоречащи си в нея постановки от общоизвестните исторически представи.
Александър Баяр/ов/ счита, че етноса сам по себе си, се опира на фундамент състоящ се от три компонента: език, култура и антропологически облик. И е необходимо да се изследват и трите пътя на възникването и развитието на етноса. Както казва сам автора: „аз не съм открил Америка, а събрах в едно всички по-рано изученни и установени факти. Вече на тази основа плюс антропологическите данни, в своятя книга Александър Баяров формулира достатъчно смело своята хипотеза. В книгата "Тайната история на татарите", се доказва че татарите като етнос, започват да се формират в епохата на Великото преселение на народите. Това е преломен момент в историята на Европа, изчезват едни народи, рухва Западната Римска империя, но възникват и нови етноси. Такива в Източна Европа са татарите и славяните. Въпреки различията в езика и културата, началото на новите етногенезни процеси полагат едни и същи хора. Те се формират от остатъците на стария ирански етнос. И това положение си противоречи с битуващото мнение за принадлежността на татарите единствено към древните тюрки. За тюркските корени на татарите говори единствено езика. Само че Александър Баяр/ов/, счита, че преходът от един на друг език в етническите формации се явява типично явление в световната история, като пример авторът посочва французите, които се явяват генетични потомци на келтите-гали, но езикът им се формира на латинска основа, а етносът носител на етнонима, франките, е представител на германската общност.
Тази книга излиза от рамките на татарската история и обхваща голям промеждутък от време. Дава отговори на такива въпроси като защо загива Златаната Орда, защо в Русия крепостното право се запазва най-дълго в Европа /до 1861 г./ и на много други. Във всеки случай, авторът оставя на читателя сам да прави своите изводи. Книгата на Александър Баяр/ов/ "Тайната история на татарите", все още се намира единствено в електронен вид.
По материали на: http://www.luch-tv.ru/news/?date=09.02.2006
НЯКОЛКО ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ ОТ АВТОРА
«Роден съм през 1950 г. в аула Байгул в Татарстан. По образование съм инженер-нефтодобивник, целият ми професионален път премина в ОАО Татнефт, но сега не работя там. Бях един от най-опитните инженери.
Известно време съм чел лекции в «Института по История на световния мениджмънт», свързани с причините и закономерностите във възхода и упадака на цивилизациите. Час от тях са в основата на настоящата книга. Сега се занимавам с производствен менеджмент /б.пр. А.Баяр има собствена консултанска фирма/.
Едно от главните противоречия на обществата, обричащи ги на нищета, е неспособността не винаги да концентрират производителност и качество. Културно-историческите традиции от миналото, определят и стереотипите на мислене, проявявани от сегашните ръководители, предприемачи и работодатели, в еднаква степен, както в Русия, така и в Татарстан. Затова и организационната структура, която те възпроизвеждат, сковават развитието производствените отношения. Идеите за масовото производство, научната организация на труда, основани на такива фундаментални фактори, като производителност и качество, така и не са станали норма в нашето общество /б.а.отнася се за ОНД, но напълно валидно е и за съвр.България/.
Тези принципи са залегнали и в книгата, тя е насочена към младото поколение. В нея аз съм постарал да дам цялостен поглед върху историята на татарите, да изведа движещите сили (увеличаването численността на населението в степните общаства, явяващ се неизменен фактор в цялата история на Стептта, водещ до засилване на конкуренцията между общностите за владение на пасищата, развитие на класовата борба, водеща до възникването не експлоатацията в племенната формация), да представя на читателя по-дълбок поглед по въпроса за происхода на всеки народ, в който се наблюдават винаги две начала: духовно и генетическо. Тези фактори са глобални, но винаги има регионални разлики породени от местните особености. Географската «привързаност» на всеки народ към определен регион, води до проявата и на местни генетични особености. Но смятам че най-удачно е да не търсим в татарите единствени «родители», а да възприемем всички народи, живели в Стептта през различните исторически епохи, в една или друга степен са взели участие в «татарската» етногенеза!
Но в книгата аз съм се постарал да осветя само едната страна на въпроса, малко известна на широкия читател. Дълбоката историческа ретроспектива, проследените през вековете исторически връзки, например илюстрирана нагледно от вероятната връзка между произхода на името на гр.Барселона в Каталония /Испания/ и местността Берсут в Татарстан, пренесена чрез народа берсула /барсилите/, която смятам за напълно реална.
С уважение, Александър Баяр» E-mail: bayar@netman.ru, bayar@bk.ru
Тел. 8(8553) 357 555, 8 917 880 8832, 8 917 274 2175
Въведение
Дадената книга не е научна монография, а по-скоро съдържателен разказ или научно-популярно изложение на татарската етногенеза (на казанските, мишарите и кримските татари). Има два подхода в разглеждането на татарската история. Първият е издигнат основно от татарски учени и възприема татарите като потомци на тюркоезично население, което от дълбока древност обитава западните райони на евразийската степ и лесостеп, а хуните са само един от компонентите, наистина с източно, централноазиатско происхождение, консолидирали тюркския етнос.
Другите не акцентуиращи собствено върху произхода на татарите, считат че значителна част от Евразия в миналото е била заселена от ираноезични номади. До такива изводи навежда и археологическия материал и намерените на обширните територии древни писмена, написани на иранските езици: хоремзийски, согдийски и хотаносакски. На тази територия съответства и топонимика от ирански произход.
Не по-малко важни са резултатите от сравнително-историческото изследване на тюркските, монголските, финските, славянските и други езици, а също и антропологическите изследования.
В древността европеоидното население, заема от запада на изток, целия регион на централноазиатските степи, до Алтай и Северозападен Китай. Но с възникването и политическото изпастване на държавата Хунну, създателите на която са тюркоезичен народ, заемащ в миналото югоизточната покраинина на централноазиатската степ, ситуацията кардинално се изменя. Европеоидите започват под хунския натиск да напускат източните региони на Евразия и се съсредоточяват в западните и части. Известна чест от тях напускат изобщо степта и се заселват в Европа, Западна и Южна Азия. Другите мигрират към нейните покрайни, а тези които остават в степта, загубват политическата си самостоятелност и се интегрират в новите политически съюзи, оглавявани от нови номадски орди /б.пр. тюркоезични/, идващи от изток.
Практически всички езици от Степна Евразия или граничещи със степта, съдържат ирански и индоевропейски заемки. Някои от иранските езици са оцелели и до днес, напр. осетинския в Кавказ, пущунския в Афганистан и т.нар. «памирски» езици, на памирските таджики, обитаващи Бадахшан и Горен Памир. Те са част от иранската група /б.пр. наричат се източноирански езици/ и имат доста разлики, но и прилики със западноиранската група, персийски /фарси/, таджикски /дари/, кюрдския и др.по-малки езикови общности обтаващи Иранското плато, Пакистан, Средна Азия.
Разбира се хуните оставят значителнат следа в етногенезата на татарите в Източна Европа. /б.пр. с такова становище изобщо не мога да се съглася. То се издига от тюркоезичните историци, но не отговаря на истината. Западните, атиловите хуни изчезват без следа, последните им остатъци се разтварят сред късноантичното население на Долна Мизия, а в Източна Европа са унищожени от оногурите, сарагурите, савирите и урогите /маджарите/ в 463 г. До появата на кипчакоезичните европеидни татари има хиатус от 6-7 столетия. Атиловите хуни нямат отношение към тараската и кипчакската етногенеза, за разлика от азиатските хунну, първоосновата на всички съвр.тюркски народи./
Има и друга линия на родство, с по-многочисленни «сродници», обитавали западната част от Великата Степ. Те също имат своя история и език, по-малко известни са, за широкия кръг читатели, но както се казва, родителите не се избират.
В настоящия труд е разгледана втората линия на родство водеща към иранските племена. Обликът на средновековното степно население се сформира върху древната сармато-аланска основа и разбира се, татарите в значителна степен носят в себе си техните черти, т.е. се явяват техни генетически потомци. С определена, голяма доза вероятност може да се смята че в лицата на съвр.татари се виждат чертите на старото иранско степно население. Затова и названието на книгата е «Тайната история на татарите», история която не е достъпна за всеки. С нашите предци ни свързва незидимата нишка на генетичното приемственост, независимо от това дали искаме да я видим или не, ние носим техните черти.
Дадената работа ми струва повече от 25 години труд и резултатите се оказаха до някъде неочаквани, даже за самия автор, следвайки логиката на историческото изследване. Ако изходим от езика, то пределно ясно е, че татарите са родствени на казахите и киргизите, но антропологическата съпоставка показва голяма разлика и ни насочва в друг посока. Противоречието е напълно разрешимо, като знаем че езикът не е абсолютна величина, а степен на родство показващ общи духовни корени. Очевидно е че алтай-кижи /съвр.алатйски тюрки/ и татарите са близки по език – това е духовното родство, но като цяло техните култури са толкова различни, че може да се търсят различни основи върху които са се формирали тези съвр.тюркски общности. Антропологията, етнографията на татарите, тяхната материална култура и някои специфични, езикови особенности, ни позволяват да открием този древен фундамент.
У всички татари, независимо на някои различия, има много общо, а именно: в произхода – те се формират при участие на южно и степно европеидно население; в историята – и те, и другите оставят степния начин на живот и минават към уседналост. Обща е с някои изключения вярата им и историческата съдба. Те принадлежат към един свят – света на степта и са обитавали една държава – Златната Орда, като заемат най-развитата и част – Западната. Затова за да се избегнат недарозуменията, под татари в тази книга следва да се разглеждат само западните татари, т.е. обитателите на Идел-Урал и Крим.
Книгата се състои от няколко части. Първата е посветена степното стопанство и неговата икономика. Без нея много страни от историята и етногенезата на степните народи не може да бъде правилно разбрани. Тук са приведени причините за гибелта на Златната Орда. Златната Орда е уникално явление в историята на Източна Европа. Това е държава с развите стоково-парична икономика, със свободно население, рязко отличаваща се от Руската държава, която със своето крепосничество е изградена изцяло върху принудителния труд. Но нейната гибел е предрешена от липсата на развитие в начина на производство. Нейният край се характеризира с деспотизъм на властта, възникване и укрепване на крепостничеството и закрепване на верската нетолерантност. С паданета на Ордата в Източна Европа /б.пр.т.е. Русия/ навлизат стоково-паричните отношения.
Втората част на книгата е посветена на произхода на славяните, но в аспект свързан с татарската етногенеза.
Третата част – третира етногенезата на пратюрките и иранците в Централна Азия. Проблемът за прародината и облика на пратюрките е разгледан по-различно от традиционните похвани и теории, тук се проследява разселването на народите в Централна Азия в периода на хунския възход. Историческата наука е натрупала значителен материал, който различните учени тълкуват диаметрално противоположно, но все пак се придържам към мненията на болшинството изследователи и най-главното е да се съобразяваме непредубедено с историческите факти.
В четвъртата част е даден бегъл обзор на историята и разселенията на източноиранските племена. Петата част е посветена на прабългарите и волжките българи.
Последната част е посветена на происхода на татарите. Много от въпросите са спорни и тук е предстаен най-вероятния сценарий на татарската етногенеза. Но за автора безспорно едно – татарите се явяват не потомци на хуните или древните тюрки, те са ариергарда на първата вълна европеоиди обитавали евразийските степи, а именно: източноиранските степни народои, «извечните» врагове на хуните и тюрките.
В седмата, последна част се обясняват някои основни положения на антропологическата наука и формирането на основните расови типове.
Но темата на книгата, не се ограничива само с татарите. Тя е по-обширна. Третира причинте за възникването, възхода и гибелта на цивилизациите (респ. и държавите) въпрос вълнуващ съзнанието на хората с по-буден ум и широка историческа култура. От обзора на историческата литература, може да се извелече извод че, успехът на всяка цивилизация, нейното утвърждаване и възход се определя от активната позиция на нейните членове, техните творчески качества (това което Лев Н.Гумильов нарича пасионарност), а също високото качество на живот и висока производителност на стопанската система /б.пр. правете си изводи къде се намира съвр.България в тази схема, лично за мен тя е умиращо формирование в регрес и разпад, със затихващи функции/. Казват за Историята, въпреки че е учителка на народите, за съжаление никой не се учи от нея. Образно казано хората търсят при ясен ден, с прожектори това, което отдавна е известно на историческата наука. Днес в различна степен и татарите и русите (които наивно се смятат взаимно за различни!) започнаха да търсят истината в религията, забравяйки, че Историята не е само нашето минало, тя е нашето настояще, но и нашето бъдеще. Тя може да ви отговори на много наболели въпроси от нашето ежедневие, от съвременното състояние на нашето общество. Калвин е казвал, че бог помага не на всеки, а само на най-активните. Аз бих добавил още и на хората с буден, аналитичен ум.

Анотация от автора

Една татарка, пътувала зад граница, където русите ги различават безпогрешно по расовият облик, споделя че: «В Испания ме възприемаха като испанка, в Италия – като италианка, в Турция – като туркиня». Тя има предвид външния си вид, расовия облик. Това се оказва интересен и съвсем неслучаен факт.
Опитите да се обясни този феномен от традиционните трудове посветени на татарската история и етногенеза, са невъзможни, защото «татарската история» се рисува със «славните подвизи на хуните и древните тюрки» но и едните и другите принадлежат към монголоидната раса. От известните изображения на хуни и антропологически въстановки се вижда че та са предимно с изразен монголоиден вид. Езикът на хунну е неизвестен, но по някои съображения, неговото развитие се вижда в езика на чувашите, но не и на татарите. /б.пр. с подобно твърдение изобщо не мога да се съглася. То отразява официалното становище в рускоезичната историческа литература, прокарано от Л.Н.Гумильов, че чувашите са преки потомци на хуните оцелели в Поволжието. То е дълбоко невярно. Чувашите произлизат от ираноезичните савири, сувари. Самите сувари са имали и вероятно значителен угорски компонент, защото езикът им е съдържал много унгаризми, както показва «хонския, савирски речник» на д-р Чазба Детре. Затова се наблюдават и много унгаро-чувашки паралели и много алано/осетино-унгарски паралели. Урогите, маджарите се появяват заедно с оногурите и савирите и от 463 г. до 7-8 в., обитават в предгорията на Северен Кавказ, в Кумо-маничката падина. Що се отнася до езика на хуните, известни са няколко думи, съхранени от китайските хроники, които показват най-вече северномонголски, бурятски паралели!/
И обликът им /на хуните/ е бил различен от татарския. Езикът на татарите е близък до езика на древните кипчаки /познати на бълг.читател повече като кумани/, но обликът на последните е друг /изявено европеиден, с преобладаване на светлите коси и очи/. Известна монголоидност при кипчаките, се наблюдава най-вече при източните части от тях, наследена от съвр.казахи и киргизи. Но въпреки близостта в езика, антропологически те коренно се отличават от татарите. /б.пр. напротив, кипчаките, т.е. западните, куманите, половците, са европеиди напълно съпоставими с татарите и явяващи се също техни предци!/
Ако следваме логиката на езика, то татарите са най-близки с казахите и киргизите, а чрез тях – с древните тюрки, но антропологията ни води в друга посока.
Затова основната логика в тази книга е да търси в основата на татарската етногенеза древните антропологични предци и тяхната етническа принадлежност. Разбира се опонентите могат да възразят че древните народи, както и съвременните имат сложен многокомпонентин състав, но човешкихте раси и тогава и сега не са много – само четири, като две от тях никога не са вземали участие в етногенезата на Западна Евразия. А т.нар. малки раси или както ги наричат антрополозите, раси от втори порядък също не са много. Древното население особенно степното е добре изучено от антрополозите и техните изводи относно генетическият им происход са безспорни. Затова и ретроспективният анализ не предизвиква съмнения. Може да се отдиференцира както ядрото на етноса, дал му народностното име, така езикът и кулутурата му, също и историческото развитие на неговите компоненти. Въпросните изводи се потвърждават от практиката. С нашите предци ни свързва тънка генетична нишка която възпроизвежда сред съвремените татари, хора с антропологичен облик близък до древния. Единият от тези древни типове е средиземноморския, дал основание на въпросната татарка да се възприема като своя сред испанците и италианците.
Татарите (западните) като етнос започват да се формират в епохата на Великото переселение на народите. Тогава изчезват много от античните народи, рухва Западната Римска империя, в резултат на настъпилите смешения възникват качественно нови народи. Такива в Източна Европа са славяните и /б.пр.по-късно/татарите. Независимо от разиликите в езика и културата в основата на етногенезните процеси застават едни и същи хора, осколки от старото иранско степно население. Едни от тях напущат степта и влизат в състава на други етноси където променят културния си модел и се асимилиррат, другите остават в стептта но са покорени от новите пришълци /тюрките/, запазват културния си модел, но приемат новия език и също се асимилират.
Ако трябва да търсим най-древните пластове във възникването на антропологическия тип на съвр.татари, трябва да се върнем в епохата на неолитната революция и предизвиканите от нея първи големи миграционни вълни. Неолитната революция протича в периода VIII - VI хил.пр.н.е. Тя е стопанска революция, кардинално изменила начина на живот на древните общества. Тогава става преход от т.нар. «присвояващо стопанство» под което се разбира дейността на палеолитния човек, свързана с лов и събирачество, когато човекът живее в пълна хармония с природата и е напълно зависим от нея, към нов тип стопански отношения. Пасивното отношение към живота и природата се сменя с активно въздействие върху нея. Съзидателният труд става основа на общественото развитие, което позволява значително увеличение на произведените хранителни продукти. А това вече води до бързо увеличаване числеността на палеолитното човечество и демографският взрив предизвиква масови преселения на земеделските народи. Първата преселническа вълна вероятно е имала мирен характер. Местното население и пришелците са заемали в природата своите отделни ниши, но са имали нужда едни от други. Ловците, риболовците и събирачите винаги са в равновесие с природата, техният брой не може да надвиши възможностите на дадения географски район за обезпечаване с хранителни продукти, т.е. животни за ловуване и наличието на хранителни плодове. Затова и излишъкат от население се е вливал в общността на земеделците, където се е асимилирал. Новите хора усвоявали език и културата на придошлото земеделско близкоизточно население и съответно, в следващите поколения, придобиват в известна степен, техния антропологичен вид. Като цяло земеделските мигранти принадлежат към южните раси – средиземноморската и предноазиатската (за краткост ще ги наричаме, «средиземноморци» и «предноазиати»).
Втората миграционна вълна е свързана с усвояването на екосистемите на Великата степ. Тя започва от Централна Европа, от Унгария и завършва в Забайкалието и Манчжурия. Степта е отлична хранителна база, изхранвала огромно количество диви животни. Първите земеделци, заселили се в нейната периферия, се занимават със земеделие и скотоводство. Започва опитомяването на животните. Най-предпочитани са районите около реките предоставящи лесно напояване и обарботка. Но по-нататъчното развитие води до излезането на преден план на скотовъдството и постепенен отказ от земеделие. Скотоводството се оказва по-лесно за практикуване и дава по-голяма «принадена стойност». Стопанството определя и организацията на човешките общности, първоначално на полуоседнали скотовъдци. Такива са първите описаният на гърците за персите. След опитомяването на коня, стопанството се развива в посока на по-голяма мобилност.
Изобретенията и усъвършенствованията на степняците оказват значително влияние върху тогавашната «икономика», но собственото им развитие достига своя предел. На преден план излиза демографският фактор, увеличаването плътността на заселеност, води до ожесточени борби за владение и преразпределение на средствата за производство, в случая пасищната площ. Това води до бурни миграционни процеси в търсене на нови земи за заселване и усвояване. От устните предания и легенди, знаем името на голяма част от тези степняци – ариите. Конкуриращи се с туранците, техните степни роднини, те се предвижват със свойте колесници и стада на юг, през Средна Азия в Индостан и Близкия Изток. /б.пр.не мога да се съглася с част от предложената концепция, днес се смята че индоарийте се разселват не през Средна Азия, а през Кавказ и Загроса, към Иранското плато и Индия. Туранците, т.е. носителите на срубната, андроновската, карасукската археологични култури, се преселват независимо, през степния и задуралския горски коридор./ Преселниците от първата степна вълна може да се наречат условно «колесничари», название отразяващи тяхната същност. Те откриват в историята на Евразия нова епоха, добре откроявяща се от многобройните археологически находки, изобилстващи от изображения на колесници.
Туранците, както ги наричали ариите, осъществяват втората миграционна степна вълна, оставили следа в историята. Генетически те са родствени на арийте, но те не са колесничари, а представители на нов вид войни – конниците. /б.пр. не мога да се съглася, колесниците присъстват първоначално и при андроновци-протосаките и при карасукци-прототохарите. Конницата се появява на един по-късен етап./ Техният начин на живот е типично номадски. /б.пр. не е точно така, днес археологията установи че чист номадизъм не съществува. Дори хуните смятани за класически номади са имали постоянни градове и са практикували и земеделие./ Установено е че езиково те също са иранци, или по-точно източни иранци. /б.пр. не съвсем, тохарите-карасукци не са иранци, а източноиранските езици възникват на един по-късен етап./
При своя натиск на юг, те нападат арийските общности. Паметта за техните нападения е отразена в митологичната представа за кентавъра – човек-кон, както е възприет конния войн. /б.пр. много по-точни представи за този преход, протекъл в периода 10-6 в.пр.н.е., наречен от историците «период на варварската окупация на Азия» ни дава Авестата и иранския епос за борбите между Иран-Арияшаяна и Туран./ Но в отличие от предищните нападения на степняците, тяхната експанзия съвпада със засилването и централизирането на уседналите общества. Степният натиск е от Асирия и наследилите я Мидия и Персия. В източна посока, степният натиск не среща съпротива и те спокойно заселват Централна Азия.
Изходен регион за формирането на източните иранци е Средна Азия, където еще в арийското време нахлуват два потока - северен (южноуралски или прикаспийско-черноморски) и средиземноморски. Новият народ на туранците (или източните иранци) притежават черти и на едните и на другите. В тях средиземноморският облик се смесва с древния палеоевропейски. Особено забележително това се проявява в средата на източните сармати в Централна Азия – юечжите. /б.пр.тук названието сармати е доста условно, защото в най-ранния си период, юечжите са тохароезични/. На запад в този регион в средите на аланите /б. пр. трябва да се каже саки, скити, а не алани, тъй като последните имат източен, усуно-юечжийски произход/ и дахите получава превес средиземноморския тип. В ужноуралските сарамати се появяват и много предноазиатски черти. Може да смятаме, че в това време започва формирането на основните черти на антропологичния облик на бъдещите татари.
Малко се знае за събитията от това време, но преселението на арийците и туранците, в по-голяма степен е било не мирно а експанзионистично. Напълно резонно може да го наречем първото «Велико преселение». Пришелците нито по облик, нито по култура не са приличали на заварените азиати. Миграцията на степняците в източна посока, снема демографското напрежение в западната част на Евразия. Иранците господстват в стептта около хилядолетие, били са силни и войнствени и нищо не е предвещавало техният край. Но неизбежното се случва. Последствията обаче са катастрофални за световната цивилизация. Началото на тези събития започват два народа – европеоидните юечжи и монголоидните хунну (хуни). Първите олицетворяват Запада и древните «ирански» традиции. Другите, породили се в източната покраинина на степта, съвременна Манчжурия и Източна Монголия – традицията на централноазиатските народи. Дългата война завършва в 165 г.пр.н.е. с поражение на «големите юечжи». Победени, но още не сломени, те се преселват на запад и поставят началото но ново преразпределение на Великата степ. След още 500 години, в западните части на Евразия пътищата на старите съперници отново се кръстосват, побеждават хунну. /б.пр. в далечен аспект е така, но конкретно не е така, побеждават индоевропейците, германците и аланите които в крайна степен унищожават напълно атиловите хуни/.
Събитията от 375 г. са повратни в съдбата на Европа. Готите изптват натиска на аланите и бягайки от хуните, нахлуват в пределите на Римската империя. Победата на готите и аланите в сражението под Адрианопол, ги прави стопани на Балканите и показва слабостта на империята. След тях се предвижват хуните. Империята се наводнила от варварите. В обстановката на «всеобщото унищожение» и хаос хилядолетния «римски свят» не устоява и рухва. По мнението на древните, това е катастрофа от «вселенски» мащаб е наречена «велико преселение на народите» и се проявява стихийно и внезапно.
В степта започва преразпределение на сферите на влияние. Старите етноси, които доминират в предходните векове, са изместени в степната периферия, освобождавайки място за новите пришелци. На север, по цялото протяжение на лесостепните райони от Горното Прикамие до Днепър и Карпатите, се появяват техните кургани, а в облика на местното население - черти, свидетелстващи за приток на южни европеоидни народи. Сред мишарите, казанските и кримските татари, гагаузите, тюркмените и в известна част от башкирите, тези черти могат да се срещнат и днес. Също така, както сред осетиниците – потомци на аланите, а също и сред адигите, чеченците, кумиките, българите, уннгарците и при южноруското население.

История на възникване на формите на производство в стопанството на степния евроазиатски регион

Вместо встъпление
В 1925 г. в САЩ възниква от дреболия, голям обществен скандал, който привлича вниманието на световната общественност. Някой си Джон Скопс, професор по естествознание, не подозиращ дебнещата го опасност, излага на лекцията си теорията на Дарвин за еволюция на видовете. В Старият свят, където собствено възниква тази теория, светът отдавна е престанал да се възприема през очите на т.нар. «библейски пророци» и Библията – сборник от легендите и митовете на древните семитски племена. В самата Америка /доминираните тогава от протестански фанатици, САЩ/, научната теория предизвиква бурна реакция на неодобрение, предизвиква смях. Заведен е процес срещу Скопс, наречен с насмешка «маймунски». Обвинението в този случай прави невъзможното – на бялото казва черно и американският съд, публично обявява учения за виновен.
Но тържеството на пуританския фанатизъм не е дълго. По същество това се оказва «пирова победа». Обвинителят, който изразходва огромни сили за да защитава библейските заблуди, умира няколко дни след процеса от пренапрежение. Пуританите привличат вниманието на обществеността към еволюционната теория, което катализира налагането и сред научните среди на САЩ. Докато едните гръмко и кресливо отстояват архаичните легенди на древните предноазиатски «пастири» и «магаретари» (камилата все още не е опитомена), другите продължават научната си работа. Учените крачка след крачка въстановяват еволюцията на човека, която е по-дълга от 4 милиона г. Днес с помощта на компютъра е възстановен антропологичния вид на все още имаща маймунски черти «прародителка Люси», човек, жена живяла преди 3 мил. год.
По мнение на учените, човек за да се противпостави на природните стихии е бил длъжен за разлика от другите видове да се грижи за по-пълното съхранение на потомството. А това е възможно само при разделението на труда: жената отглежда и възпитава децата, мъжът обезпечава доставката на храна. Първоначлно индивидуално семейство не е съществувало. Неговите функции поема целия човешки колектив, наподобяващ маймунското стадо.
Едновременно те – мъжът и жената, родът и племето, а впоследствие народът и държавата – са длъжни да решат още две жизнено важни задачи, а именно: да обеспечат благоприятне условия на живот или качество на живот и висока производителност на труда. Очевидно, че колкото е по-високо качеството на живот, толкова е по-ниска смъртността, особенно детската, а също и по-дълга е продолжителността на живот сред членовете на обществото; последното е важно защото по-старите трябва да предадат своя натрупан житейски опит за водене на стопанството. В самото начало за човечеството е характерно колективното стопанство. В зората на човешкото развитие, конкуренцията на хората са хищниците. В екосистемата, вече пренаселена от хора, възниква борба между човешките общности «за място под слънцето», с нарастването на численността, се усилва съперничеството. Побеждават тези които които могат да осъществат по-висока производителност на общественното производство. Резултатите от труда трябва да покрият загубите на общноста, за въстановяване на загубените сили, за обезпечаване потребностите на жените и децата. С развитието на човешките общности нарастват и нуждите им от обезпечаване. Разбираемо е че този процес не може да се спре, затова племената и народите, които не могат да обеспечат ръст на производителността и качеството, изостават в развитието си. Те отново влизат в равновесие с природата или деградират.
Забележка: Лев Гумильов посочва един ярък пример от живота и обичаите на племената в Океания. Всички имена на децата на острова са били табуирани. Младежът, възмъжава, е длъжен за да придоибие мъжко име за да се приеме от колектива. Условието е било да убие и изяде човек, сънародник с узаконено име, което преминава към него. Дори роднините на убития не изпитвали чувство за мъст, а смятали убиеца за свой. /б.пр. виждаме един примитивен начин за разрешаване на демографския фактор, пренаселеността в общността/.
И така във всички етапи на човешкото развитие, винаги са стояли тези две задачи – производството на средства за съществуване и подобряване качеството на живот - имат първостепенно значение. В крайна сметка, тези общества или цивилизации, които са успявали да ги разрешат по-успешно в сравнение с други, са просперирали.

Стопанство от «събирателен тип»

Първата значително примитивна форма на производствена организация е стопанството от присвояващ тип. Хората се задовалявали с това, което им давала природата в готов вид. Даровете на природата и сега са популярни, но не и основни за съществуването на човека. Разбира се ловуването през палеолита е било доста примитивно, въпреки че не е било лишено от редица хитроумни решения. Високата степен на риск, който съпътства ловците и постоянната опастност за живота им, поставя техните жени и деца в трудно положение. Оръдията на труда били примитивни. Най-ефективно е било използването на огъня, плашещ хищните животни. Група от ловци въоръжени с факли, са можели да се противопоставят и на най-големите и опасни животни. Ловът е бил доста трудоемко занимание, свързано с подоготовка на района, съгласуване на действията между отделните членове на колектува, приготвяне на оръжията, изкопаване на ями, капани и пр. Предполага се че всичко това е водило и до усъвършенстване на интелекта.
Прогресът и първата стопанска криза в епохата на палеолита
Човекът се явява в природата като примат превъзхождащ всички животински видове по интелект. Това се проявява във възникването и усъвършенстването на ловните техники, изготвяне на нови оръдия на труда, в появвата на наскалната живопис, реалистично предаващ окръжааващия животински свят. /б.пр. това е появата на изкуството/ Пръвоначалните художествени опити са стилизирани, с липса на дълбочина, движение, композиция.
Основното занимание, набавящо хранителни прираси е бил лова. Ловувало се групово, със устройване на засади и капани, което доставяло достатъчно количество месо, тъй като се убивали предимно по-едри животни /мамути, бизони, турове, елени, зубри, диви коне/. Но, с ръста на населеността, започва да се чувства недостиг на стада за ловуване. Настъпват и глобални промени в климата, с края на ледниковия период, което предизвиква миграции и сред животинските стада. Съкращават се зонита на тундрата, осигурявала препитанието на такива важни за човека животни като мамутите, а рязкото намаляне на храната им, води и до масовото им измиране. Тези промени поставят общностите на палеолитните ловци и събирачи в трудно положение, за самото им оцеляване. Имало е два изхода от ситуацията: преселване на ново място, където да намерят нови стада, или да преминат към друг начин на производство с по-голяма производителност.
Прогресът и криза на «присвояващото стопанство» в епохата на мезолита
Именно такава революция протича в мезолита. Изобретяването на лъка, стрелите, метателното копие, харпуна с микролитическо /каменно/ или костно острия, риболовната мрежа, кожените лодки и пр, са нейните прояви. Това води и до увеличаване на населението. Регион, където населението създава инновации, е имал икономическо предимство пред другите региони. Излишъкът на население осъществява нови разселения.
Такъв развит регион дълго време е бил Близкият Изток. Неговите жители са принудени в търсене на по-добри ловни райони да мигрират към Европа, Северна Африка и Азия. Трудът през мезолита започва да губи колективният си характер, което води до промени в семейно-родовите структури, възникват голямото семейство и рода.
Миграциите на населението обхваща значителни географски области. Установено, е че големите езикови семейства: индоевропейското, афро-азиатското, уралското /угро-финското/, алтайското, западнокавказкото, дравидското, имат общ произход. Затова лингвистите ги наричат «ностратически езици» (от «nostra»- наш, общ). Гумилев посочва тюркската дума «каган» която в езика на шумерите е означавала «жрец». /б.пр. съществуват доста ностратически паралели, напр. еврейското коен – жрец, германското конунг – вледетел, тохарското икенте – владение, иранското кона, кохна – старейшина, прабългарското кана – владетел/. Появата на хора от предноазиатската култура е фиксирана в Алтай в VI хил.пр.н.е. /б.пр. появата на ностартите, носителите на алтайските езици, както и на синокавказката енисейска общност./
Може да се смята, че от територията на Иран, по-развитите в културно отношение /ностратически/ племена достигат Приаралието, а след това приуралските и западносибирските езера. По своя път те срещат и асимилират местни ловци и събирачи, които асимилират. В резултата на мезолитната революция ловното изкуство се усъвършенства, увеличава се интенсивността на лова. Увеличава се числеността на населението, но заедно с това намалява числеността на ловните стада, а това води до поява на конфликти със съседите. Враждата, т.е. войната става норма на поведение. Започват т.нар. «мезолитни войни». По-силните племена започват да изместват по-слабите, от по-добрите ловни райони. Мезолитните войни са следствие от новата стопанска криза, на изчерпалите се форми на стопанска обезпеченост и нарастващите потребности на населението. По-слабите изпадат от конкуренцията и са принудени да преминат към равновесие с природата, т.е. изпадат в обществен и стопенски регрес. Единствен изход за тях е смяната на системата на производство и търсенето на нови ниши за съществуване.
Много от скитащите общности на ловците и събирачите започват да се опитват сами да засяват и отглеждат растения с хранителна стойност.

Прогресът в епохата на неолита. Преход към произвеждащо стопанство

Прието е да се смята че решителния обрат към произвеждащо стопанство е предизвикан от кризисната ситуация в която изпадат обществата на ловците и събирачите. По принцип това е така, но трябва да се обърна внимание и на историческата роля, която оказват върху разивитието на човечеството, предприемчивите и инициативни племена и народи. Такива са гърците и иранските народи от Средна Азия в античността, Западна Европа в Късното средновековие и Новото време, САЩ и Япония през 20 в. Не трябва да се забравят заслугите на безименнитее гении от Близкия Изток – създателите на неолитната земеделска култура.
Известно е че във всяко общество, интелектуалния потенциал е разсеян неравномерно. Значителната част от обществото, повече от 2/3, е пасивна, не е в състояние да си поставя и решава големи задачи. Тяхната житейска проява е да «плуват по течението» интересувайки се само от непосредствените си битови и лични проблеми. От активната част на общността се обособява значителен дял от хора, които се ръководят от достиженията на другите. Самите те не желает да рискуват, не се решават на решителни промени и се вдъхновяват и водят от другите, постигнали успех.
Само малка част от активните членове на обществото могат да видят дългосрочните проблеми, стоящи пред общността и да търсят средства и решения. Затова те са уникални. Такава личност в Русия е Петър I. Когато обществото ги отхвърля, то е обречено на деградация. /б.пр. аналогична илюстрация е българската поговорка «в старо село, нов адет не бива», нагледно показваща философията на болшинството представители на бездарната сива маса. По силата на тази логика, нашите възрожденци и революционери не са възприемани добре от болшинството в тогавашното поробено българско общество./ Такава уникална личност е и Христофор Колумб. Неговите идеи не са разбрани и приети в родината Италия. Генуа и Венеция се отказават да сменят наложените през вековете стари стопански връзки. Техните търговски интереси остават затворени в Средиземноморието, където им е нанесен сериозен удар от Турската империя, заради което са принудени да се задоволят само със Западното Средиземноморие. Но това им струва живота. Испания и Португалия се възползват от идеите на Колумб и налагата нов търговски ред, доразвит по-късно от Холандия и Англия. А Венеция и Генуа през 18 в. губят своята независимост.
В преломните исторически епохи гениалните хора като Колумб не са самотни и тяхната деятелност се распространява на много сфери от живота. Ние не знаем имената на неолитичните гении, но техните открития променят света. Пътят на победителите «ловци», както нерядко бива в историята се оказва път без изход. Крачка след карчка земеделците усвоявят нов способ за добиване на хранителни продукти. Те се научават да култивират растенията и да опитомяват животните. В прериода ІХ-VІІ хил.пр.н.е., човечеството е представено в болшинството от «ловни» общности, между които като островчета набират сили земеделски племена. В съвременния свят, ловът като основно средство за препитание съществува единствено сред най-изостаналите и най-екзотични човешки популации, обитаващи изолирани райони в Амазония, Африка, Меланезия и Полинезия. Сблъсакът им с цивилизацията, за тях се оказва пагубен. Поради консерватизма си и поради изолацията в която са живели, те си остават на палеолитно ниво и не са създали нищо ново през хилядолетното си съществуване.
В предноазиатските неолитни общества се извършва революционен, решителен обрат, свързан с преминаването от «присвоявящо» стопанство към «произвеждащо», процес наречен «неолитна революция». Преходът е бил труден. Примитивният земеделски труд е много по-тежък и непривлекателен, от този на ловеца и събирача. Трябвало да минат векове, за да покаже своите предимства. Земеделските общности постоянно се попълвали от «излишното» население на «ловните» общности, за които ограничените ресурси на географския ландшафт, не могат да предоставят средства за съществуване.
Макар и трудът на земеделеца да е бил по-тежък и напрегнат, той е имал неоспоримо приемущество. От единица производствена площ той получава значително по-голям приход в сравнение с ловеца и събирача, т.е. притежавал е по-висока производителност. С увеличението на заселеността, преимуществата на земеделието стават все повече и по-очевидни. Земеделците успешно решават задачата за обеспечаването на нарастващата близкоизточна човеика популация. При мезолитнното «присвояващо» стопанство, трудът на ловеца и събирача е обезпечавал не повече от 1 човек на 10 кв.км. площ, то неолитния земеделец е осигурявал със своя труд заселеност от 1 човек на 1 кв.км. площ, т.е. десетократно по-висока производителност. Неминуемият демографски взрив, последващ от значителното подобряване на живота, дава начало на първите големи миграционни вълни, насочили се към Европа и Азия. Господството на близкоизточните култури в Европа /б.пр. групата археологични култури Караново-Варна-Винча-Триполие-Кокутен, които са прединдоевропейски/, се оказва изключително плодотворно.
За разлика от древните ловци, които са принудени да водят номадски начин на живот, в постоянно движение след стадата дивеч, неолитните земеделци са уседнали и изграждат компактни селища, заемащи площ около 10 ха. Възникват постоянните жилища, с правоъгълна форма, с дървени конструкции и сламенен покрив. Появяват се и многостайните кирпични къщи. Възниква и такачеството, появяват се първите ленени тъкани, които започват да заместват животинските кожи, използвани до тогава за облекло. Възниква и грънчарството, поради необходимостта от съдове за съхранение на хранителните продукти. Като цяло темповете на увеличаване на населението в сравнение с мезолита, нарастват стократно.
Поява на «престижната икономика»
Новият тип производство, поражда и едно ново явление. Появява се «излишъка». Човешката общност започва да произвежда повече, отколкото може да изконсумира. Излишъкът се натрупва под формата на запаси. Възниква т.нар. «престижна икономика». Едно от първите негови приложения е усложняването на религиозните церемонии, придружени с жертвоприношения е празненства за цялата общност. Другото приложение е свързано с натуралната размяна на продукти между различните съседни общности, явление прерастнало в търговията. Настъпва разделение на обществото, на активна, пряко заето в производството и пасивна част – жреческото съсловие. Най-активните индивиди в общонстта традиционно започват да мислят как да използват общия натрупан продукт за лична изгода. Възникват наченките на светската власт, съсловието на войните и вожда-предводител, изобщо процес известен ни като класово разделение. Като неминуеми ирационални спътници на човешкото общество се превръщат разточителството, т.е. презадоволяване на едни членове от обществото за сметка на други, появата на предметите на разкоша, нямащи пряко отношение като необходимост за живота на човека, а на един по-късен етап, възниква държавата с нейната армия и бюрокрация.
Забележка. Могат да се приведат пределно много примери.
1. Древен Египет. Към седемте чудеса на света древните отнасят Александрийския фар, пирамидите от Долината ан царете. Ако строителството на първия има практическо приложение, то строителството на пирамидите от съвр.гл.т. може да се нарече «умопомрачителн прищявка» на фараоните, водеща до разоряване на държавата и разхищение на ресурсите и. Аналогично явление е строителството на огромни по размери храмове и придружените с това скъпи и разточителни религиозни церемонии. А неминуемо с това и увеличението на жреческото съсловие, водещо общо взето «паразитен начин на живот».
2. Древен Рим в епохата на Империятя. Благодарение на енергичната дейност на предците си, римляните овладяват Средиземноморския свят. Но изнежените патриции вече не желаят пряко да участват във войнското поприще, затова възниква наемната армия. В стремежа си за разкош, патрициянското съсловие изправя Империята пред разорение. Задълбочавт се противоречията в обществото, засилва се експлоатацията, което води до социални бунтове, което пък от своя страна води до увеличаване на разходите за издръжката на наемните армии, засилва се и окрупнява бюрократичния апарат, а за намаляне на социалното недоволство сред римския плебс, т.е. свободните, незнатни римски граждани /робите тогава не се смятат за хора/, държавата поема тяхната издръжка, болшинството от тях се превръщат в безделници, лумпен-пролетариат. Така например, само столицата Рим е гълтала повече от 1/3 от имперския бюджет. Италия е живяла за сметка на останалите провинции, които систематически се ограбват. Големи средства се разхищават за организацията на зрелища, гладиаторски боеве, пищни церемонии. Но съвсем различна е обстановката в източните провинции. Император Адриан, посетил Александрия Египетска, е удивен и възхитен: «Тук всички работят». Кризисът в Империята е предрешен. Големити загуби и разхищения, непрекъснато подриват устоите на държавата. Голяма част от римското общество не участва в производството на средства за потребление, което е основно занимание на робите, но за сметка на това употребява основната част от обществения продукт. За де се увеличи производителността на труда, възниква системата на колоната, даваща известна свобода на бившите роби.
В същото време нравствената деградация обхваща изцяло управляващия елит на Империята. Тя не е в състояние да обедини разединеното общество. В низините му се заражда социалната философия на християнството, проповядващо равенство и въздържание, осъждащо разкоша. За да обезпечи властта си и безметежното си съществуване, патрицийте увеличават наемните армии, засилват бюрокрацията, а заедно с това увеличават още данъчното бреме върху провинциите. Различните императорски фаворити, префекти на провинциите, «съдират по десет кожи», паралелно с официалните данъци, ограбват населението с цел собствено облагодетелстване. В римското общество внъзниква неразрешимо противоречие между управленческия елит и експлоатираните маси, което неминуемо води до гибелта на Империята.
Започналото предвижване на степните народи в Евразия води до струпване около границите на Рим, много «варварски» племена извършващи открит грабеж за сметка на римските поданици. В крайна сметка Империята не издържа ударите на алани, готи, хуни, германци и в 476 г. престава да съществува. А нейната източна част Византия, успява да смени системата си на производство и навлиза в новата епоха. Това и дава отсрочка от още 1000 години съществуване.
Разбира се винаги са съществували разумни хора, които са виждали пагубното въздействие на разточителството и алчността. Опити да се въздействат върху тези пороци са правени нееднократно. Всички световни религии пряко или косвенно проповядват умереност в живота и желанията на хората. Будизмът пропагандира стремеж към нирвана, към духовно съвършенство и удволетвореност и отказ от всички материални желания. Христианите пропагандират аскетизъм и бедност, достигаща до нищета, отшелничеството се възприема като идеал за обществено подражание. Распространениета на христианство отразява точно тази криза в римското общество, което не съумява да превъзмогне изцяло консуматорското си поведение.
/б.пр. Ако погледнем съвременото Западно общество, ще видим че то стрикно върви по пътя на Късния Рим. Консумативизмът, егоизмът, безнравствеността, липсата на духовни ценности са основните му характеристики. Расте процентът на лумпените, предпочитащи да живеят от помощите за безработни, като в същото време се внасят «роби» от Източна Европа за по-неквалифицираната работа, или за квалифицирана работа, но по-ниско платена. Западният Свят консумира 80% от съвкупния обществен продукт на планетата, а е не повече от 20% от земното население. Така че и там виждаме наченките на голям кризис, който в близко или по-далечно бъдеще ще унищожи тази изчерпала се и деградирала цивилизация. Въпросът, кои ще бъдат «новите варвари» стои открит? А съвремените ни управници, в по-дълечен аспект, извършиха грешен избор, като ни привързаха към една обречена общност, където всъщност на нас гледат единствено като “роби”!/

Възникване и криза на степното стопанство

Неолитната революция в Близкия Изток предизвиква демографски взрив. Излишното население в търсяне на удобни за земеделие райони се устремява във всички посоки на света. Разбира се най-предпочитани са лесно обрабатващите се крайречни райони. В източно направление земеделците-мигранти усвояват алувиалните почви на средноазиатските реки. Потокът от преселници не стихва с вековете. В долината на р. Инд, в п-в Индостан в ІV-Ш хил.пр.н.е. преселилите се дравидски племена създават културата Мохеджо-Даро и Харапа. Тя показва много високо за времето си градско строителство и планировка на селището и добра материална обезпеченост за цялото населеине. Но постоянно нарастващата численност, принуждава дравидските земеделци да проникнат на север в Средна Азия. Антропологично дравидите представляват смесена негроидно-европеидна раса с рязко преобладаване на негроидните черти, те са били чернокожи, но с тесен «европеиден» нос и типичния за негроидната раса, алвеоларен прогнатизъм, издадени напред долна и горна челюсти. Съвременното население на Тюркмения и Южен Азербайджан, Афганистан, Пакистан, Индия, въпреки европеидния си расов тип, в различна степен е наследило по-тъмната, мургава кожа от дравидските си предци. /б.пр. съвр. дравиди, разбира се смесени с индоарии, обитават Централна и Южна Индия, а в Пакистан, народността брагуи се смятат за преки потомци на създателите на Мохенджо-Даро и Харапа./
С предвижване на предноазиатското население на север, започва заселването на Северен Кавказ. През 1 хил.пр.н.е. тук и в Средна Азия, се разселва европеоидно население, според известния антрополог В. Алексеев: «с крайна степен на изразена европеоидност». Имали са висок ръст, издължени и грацилни лица. Потомците им и сега живеят в Кавказ. Сходни антропологични типове се срещат и сред татарите. /б.пр. в Кавказ се установяват ностратите-протокартвелци, предците на грузинците, абхазците и представителите на източнокавказката група, която е част от голямото синокавказко езиково макросемейство. Те са известни като хурити, урарти, касити, кутии, каспии, ути и пр. Индоевропейците се установяват трайно тук по-късно./
В западно направление предноазиатското население взема участие във формирането на археологическите /б.пр.доиндоевропейски/ култури на Централна Европа от IV-II хил.пр.н.е., известни като кръга Винтча-Караново-Варна-Триполие-Кокутен, обхващала Средното и Долното Подунавие, Балканите, Югозападна Украйна. Носителите и са мигранти от п-в Мала Азия /съвр.Турция/. Триполци са типични земеделци от близкоизточен произход първи донесли неолитните традиции в Европа. Те оказват огромно влияние върху всички по-късни култури в Древна Европа и по-късното възникване на античните европейски народи.
Друга вълна от доиндоевропейски мигранти прониква през Пиринеите към Западна Франция, Бретан и Ирландия. /б.пр. техни далечни потомци са съвр.баски/. В крайна сметка при смесването на завареното мезолитно население с новите заселници възникват и смесените европеидни типове.
Забележка. Дж. Мелъри заявява че «нашите знания за индоевропейците са достатъчни само за да отхвърлим всяко просто решение на този въпрос». Съществуват около 8 теории за евентуалната прародина, като най-вероятната локализация е в Средна и Източна Европа, от Полша до Албания и от Поднепровието да Мала Азия. Едно е сигурно, че протоиндоевропейците са хора възприели новия начин на производство, земеделието и скотовъдството. Времето на съществуване на протоиндоевропейската общност се поставя в рамиките на 7000-2000 г.пр.н.е.
В индоевропейското наследство влизат общите корени в езиците, общите мотиви в митологията, някои етноними, като «венеди» (оттук и названиета Венеция, известни са венеди на територията на Франция и венеди в Източна Европа). Също етнонимите – траки или тракийци на Балканите, фриги – в Мала Азия, бриги – в състава на индоарийте. Гали – валлийци (жителите на Уелс) и древното название на балтийските племена Лет-гали и т.н.
Икономическите езикови термини съдъержат общи наименования на рогатия добитък, коня, чието опитомяване е индоевропейско дело и е станало около ІV хил.пр.н.е. в степите между Днепър и Урал. Термините свързани със селскошо стопанство са общи в европейските езици, но за индоиранците са по-малко известни. Явно че в степта с преминаване към скотовъдно-номадско стопанство, термините свързани със земеделието минават на втори план. Има общи названия, отнасящи се за жилището: дом, двери и т.н., в названията на боговете, главният от които е Бога на Небето, в индоарийския – Диаупитар (буквално «бог-баща»), в гръцки – «Зевс–патер» (зевс от деус) и в латински– «Юп-питер». Иранците отхвърлят почитането на девите (лат. деус), заменяйки го с почит на боговете. Руското и общославянското «бог» е иранско по произход, при индоарийте се е запазило като «бхага». При татарите названито на бога е Худай от иранското «хаватай», източноиранските “худо”, лингвистите посочват и немското «гот». Славянското «див» (от иранското «дев») също не заема почетно мяста на небесния свод. То е известно и в тюркската митология, където означава враждебна на хората сила. Това показва че тюрките са заели много от митологията на иранците. Аждаха – това е древноиранското Ажи-Дахака, който имал три глави. Известен е също и на гърците под формата Ехидна.
Ожесточената борба и увеличената численност, както и промените в климата /засушаването/ предизвиква миграция на население. Предците но гърците, обитаващи до тогава Панония /Унгария/, се придвижват на юг, латините, венедите от Северна Италия и Австрия се преместват в Италия. Други остават на север. От тях се формират германските и балтийските племена. Източните индоевропейци не остават на старите си места. От териториите на Прибалтика, мигрират в Източна Европа. Едни от тях остават за постоянно на новите си местообиталища /б.пр. днепро-двинската арх. култура/. Предполага се че от тях произлизат източноевропейските балти. Другите (тях археологията нарича фатяновци и абашевци) продължават далече на изток. Обликът на фатяновците е известен. Сред тях преобладват хора със средиземноморски облик.
Източните части от предноазиатските земеделци, при своето заселване на Балканите, а може би и по-рано при предвижването им северно от Кавказ, започват да проникват и в степта. Но тук се срещат с европеиди от друг расов тип. Те са брахикрании, със широки лица и по-масивен череп. Тях ги наричат палеоевропеиди. Далечните им потомци са жители на Европа, наистина изпитали по-късно влиянието на южно население. В Източна Европа това са съвр. украинци. Те и днес се отличават по антропологичен тип, от съседните и езиково родственни руси.
Степняците, обитаващи Северното Причерноморие, усвояват всички достижения на земеделците. Преминават към постоянни поселения и уседнало скотовъдство. Но са привлечени от степта с нейната богата растителност. Размерите на степта са огромни, от Унгария до Забайкалието, обхваща основната част от Евразия и затова е наречена Великата Степ. До началото на усвояването и от човека, тя изхранва огромно количество диви животни, мамути, бизони, зубри и пр. Великата Степ е била богата и на много реки, доставящи на хората богат риболовен улов. Хищническата дейност ловно-събираческите общности в палеолита и мезолита, не са оказали значително въздействие на флората и фауната. Но въпреки товя някои видове изчезват най-вече поради човешката дейност. Степта предоставя богати възможности за развитието на скотовъдството, което в следващите векове започва да се налага като основен поминък на степното население. В търсенето на нови пасища, те предприемат нецеленасочени миграции на изток, в нейните по-вътрешни и неусвоени райони. Така достигат и преминават склоновете на Урал и достигат до Приаралието.
Забележка. 1. В Югоизточен Татарстан неолитни поселения са открити по порецчието на река Зая. Добре са съхранени грънчарските съдове, основите на жилищата. Поселение е било разположено на брега, на реката, могилникът, е вкопан недълбоко в земята и с добра съхранение на погребенията. С помощта на ръководителя на НГДУ «Альметьевнефть» ОАО Татнефть М. Залятов, единият от черепите е бил изследван антропологично. Определен е като типичен европеид.
2. Миграциите на степняците стават възможни с усъвършенстване на транспортните средства. Търсели се различни решения. В едни от случаите за впрегатни животни са използвани даже овце и кози. По-широко е използването на бикове и волове. В Месопотамия основни впрегатни животни стават дивите магарета, онагрите. А индоевропейците успяват да опитомят коня и да го използват както за впрегатно животно, така и за езда. Това явление се смята като едно от най-големите постижения в неолита. Например в Северна Африка юздата не е била позната и за управление на коня се е използвала палка /остен/. Степняците от Ужен Урал въвеждат революционно за времето си откритие – ездата. По-късно в Централна Азия и Китай, в ранното средновековие възникват и стремената. Не само степняците но и римляните и келтите са използвали колесниците и като транспортно и като бойно средство.
Историята на арийските народи е свързана със степите на Източна Европа. Волго-уралският регион се явява тяхната вероятна прародина. Ариите са първата човешка общност имаща надетническо самосъзнание. Археологически тази култура е нарачана «андроновска» и на запад се прелива в друга много сродна общност, наречена «срубна».
В Южен Урал и Северен Казахстан андроновските племена са имали големи степни градове, най-известен от които е Аркаим. От тяхната общност са излезли много известни деятели, един от които е Заратуштра, религиозен реформатор, създател на първата сложна религиозна система, оказала влияние на много по-късните християнство и ислям. /б.пр. не мога да се съглася с това мнение, Заратущра принадлежи към земеделската авестийска цивилизация, митичната Арияшаяна, а не към степните андроновски племена, формирали общността на “турите” които са врагове на Арияшаяна./
От Авестата и Ведите /легендарните писания на иранците и индоарийте/ се вижда ча техните герои - «ратаещари», както се самонаричат, са извършвали дълги преселения през степта, със своите стада и колеснеци, подобно на американските “пионери” в Дивия Запад през ХIX в. Основата на стопанството им е отглеждането на крави, животно което и до днес се смята за свещенно в Индия. Месото и млякото са им предоставяли по-добро хранене.
Арийците принадлежат към първото поколение степни скотовъдци, известни от писмените източници. По-късно са замени от племенната общност, известна ни от Авестата като тури, туранци, но както пише Фирдоуси, арийците и туранците са от един род, но постоянно враждумащи помежду си.
В отличие от арийците туранците минават изцяло на номадсо-скотовъдно стопанство. Наричат ги още номадите на древността. Но виждайки сложният им погробален обряд с използването на погребални срубни конструкции, които всъщност представляват модел на дома, който да служи на починалия в “отвъдното” може да се мисли че и те са имали трайни поселения. Те са практикували т.нар.айлажно или сезонно скотовъдство. Такъв тип скотовъдство се е практикувало от съвр.народи в Кавказ и при поволжките татари. /б.пр.типичен пример за сезонно, айлажно скотовъдство е било практикувано от българските овчари в Тракия по време на Турското робство, през лятото са пасели стадата си в Родопите, а зимата – в по-топлата Беломорска Тракия/.
Лев Н.Гумильов смята, че сред най-източните номади, хуните се заражда класическото номадско стопанство, свързано с постоянно движение след стадата и без постоянни селеща. Ето защо сблъсъка между юечжите практикуващи айлажно скотовъдство и чистите намади хунну завършва с победа на хунну, тъй като тези вечни скиталци, са по-малко уязвими. /б.пр. дори и при хуните са открити постоянни селища, така че чист номадизъм не съществува и при тях/.
Последната номадска империя
Татарите са създатели на последната номадска империя, държава получила световна известност. Тя възниква в степта, както казват татарите «тып юртта» - в «родния дом», т.е. в юртата, явяваща се синоним на степта. С нейния крах, изчезва и степния тип скотовъдно-номадското стопанство и номадския начин на живот. Отношенията между татарите и русите, през многовековната история на тяхното съжителство, показват както плодотворно сътрудничество, така и опасно съперничество. Както казва Л.Н.Гумильов, татарското присъстиве е причина да престанат изтощителните вътреруски междуособици, между княжествата, да се предпази Русия от влиянието на Запада и предопределя Москва като център на бъдеща обединена Русия формирала и руската народност.
Победата на Дмитрий Донски над Мамай, развързва ръцете на Москва, да пристъпи към обединение на страната. Златната Орда губи своето първенство, много от т.нар. “излишно“ население в Ордата започва да се заселва в Русия. А да се спре този процез се оказва невъзможно.
Традиционно в Ордата преобладава скотовъдното номадско стопанство. Разбира се то не е единствено, татарите покоряват старите земеделски региони на Поволжието, подобно на юечжите и по-късно хунну които използват богатите земеделски оазиси в Таримската котловина. Ордата разполага и със богатите средноазиатски градове на Хорезъм, най-известен от които е Ургенч. За разлика от Западна Европа, в Ордата преобладават не натуралната размяна а стоково-паричните отношения. Предметите за бита, изработвани от изкустните средноазиатски занаятчии, се разпространяват до всички кътчета на държавата. Предметите на разкоша задоволяват вкусовите на превилегерованото войнско съсловие и чингисидската знатна прослойка. Страната не познава крепостното право и принудителния труд. В западните части на Ордата съществува и развито селско стопанство, практикувано най-вече от кримските татари. По-късно те са изселени от Крим от руския ген.Хорват. Заселените руси които нямали земеделски навици, превърнали Крим в пустиня. Руското завладяване на Сибир, придружено от безсмислено избиване, практикувано от казаците на Ермак, води до разорение на местните татари и запустяване на района.
Данъчното бреме в Ордата съставлявало “десетината” събирана от всяко семейство, е била много по-лека от данъчната тежест наложена от Иван Грозни. По-късно данъчното бреме моног се увеличава при Петър І, което забавя развитието на селското стопанство и парично-стоковите отношения.
В Златната Орда и наследилите я татарски ханства започват негативни процеси. Изчерпва се номадско-скотовъдното стоманство. За обезпечаването на номада-скотовъд са необходими поне 180-190 ха площ, доката за земеделеца са необходими не-повече от 0,1-0,15 ха. Също трябва да посочим имущественото разслоение, междуособиците между чингисидските наследници. Неблагоприятните фактори предизвикват миграци на татарско население. Така възникват татарските поселения в полско-литовските земи. Част от татарите /б.пр.Касимовското ханство/ влизат в съюзни отношения с Московското княжество. В отличие от Златната Орда, икономиката на Североизточна Русия се развива във възходяща посока, макар и населението и да е много по-бедно. Дълго време територияна Централна Русия е изолирана от останалия свят. Местното население, предимно финско, трудно изменя начина си на живот, основните поминъци му са лов и риболов. В Русия се наблюданва развитие на градовете и занаятите. Въвеждат се стоманените плугове, за основна теглова сила при обработката на земята се използва коня. Усъвършенстват се транспортните средства. Резултатите от нововъведенията се поощряват от князете и болярите. Увеличават се добивите он селскостопанските земи. Но не така просто, тези събития се описват в официалната руска историография. Мощните вълни на славянизация се насочват към Централна и Източна Русия. Появавот се първоначлно като завоеватели, експлоатиращи местното финско население. В летописите се е съхранил любопитен и красноречив разказ за един от тези походи, показващи началния етап на формиране на древнеруската народност. Владимир с воеводата Добриня извършват поход на североизток, насочен срещу волжките българи. След едно от сраженията, в района на Нижни Новгород /град основан он волжките българи/, воеводата Добриня като гледа пленените волжки българи, казва на княза: «Виж, княже, тези хора са с ботуши обути (т.е. войни) и данък от тях няма да можем да вземем, така че по-добре да потърсим, хора обути в лапти /цървули, т.е. селяни/”. Тези “цървуланковци /лапотники/” са многочислените фински и балтийски племена.
Засилването на североизточното направление е свързано с пораженията на русите във войните с Византия. След гибелта на Светослав /б.пр. разорил България, в края на Х в. и по-този начин максимално улеснил византийската агресия/, осъзнавайки безперспективността на южното направление, руските князе се насочват на североизток. Финските и балтийските племена живеят разединено и макар да оказват известна съпротива, като мордва и голяд, не успяват да устоят. Походите на руските князе имат единствената цел да обложат подчиненото население с данъци. В резултат на тези походи, някога единната финска общност се разпада на две общности. В западната се оформят фините /суоми/, естонците и карелите, а в източната, поволжките племана мордва, мари, удмурти, коми, развиващи се в орбитата на Волжка България. Централната зона между тях се колонизира от руските славяни.
Единната в началото Киевска Рус се разпада на няколоко постоянно воюващи помежду си княжества и половецките племена /куманите/ стават желани техни съюзници. Смесените бракове стават нещо традиционно. Например наскоро въстановения антропологичен портрет на Анастасия, съпругата на княз Дмитрий Донски, показва типични поволжки черти.
Засилва се извънаредно експлоатацията над селяните. В Русия, за разлика от Запада не е имало фиксирани налози и данъци, което поощрява стремежа на князете и болярите, колкото се може повече да “съдерат” от гърба на селяните.
Въпреки безоснователните опити на официалната руска историография да свърже прогреса на земите в Поволжието с присъединяването към Русия, а регреса, съотв. със златноорденското време, на практика се наблюдава положително влияние на Златната Орда върху икономиката на самата Русия. Например монтния двор в Москва, за 40 години след 1380 г. е пуснал в обръщение толкова монети, колкото неголемият монетен двор в кримския татарски град Солхат-Крим, само за 796 г. по хиджрата (1394/1395 г.). Наблюдава се рязък контарст с изостаналата натурално-стоковата обменна система на Русия, основана на принудителния, крепостен труд. Завладяването на Казанското ханство от Иван Грозни предизвиква криза в самата Русия, тъй като се разтройват старите търговски връзки. Нещо подобно става в Испания по времето на Филип ІІІ. Протонването на маврите, мюсюлманските поданици на страната и евреите, предизвиква криза в стопанско-търговската система. Постъплението на златото и среброто от Америка, на практика облаготетелства банкерските къщи в Англия и Холандия, постоянно кредитиращи живеещата в разкош и безделие испанска благородническа класа. /б.пр. например показателен пример за това е че богата Испания не е в състояние да си плаща кредитите, което принуждава краля да отпусне на банковата къща “Велзер” правото да колонизира част от съвр.Колумбия./
Има и други причин за гибелта на Златната Орда, а именно: религиозните разпри, чумата, нашествието на Тимур-Ленк, центробежните тенденции, обусловени от спецификата на родоплемените отношения, себичността и късогледството на управниците. /б.пр. и особено важно – борбата между чингисидските наследници за преразпределение на завоюваните територии/. Но като едно от най-важните нещастия сполетяла Ордата е кризата в икономиката и неспособността и да се приспособи към променящите се условия. Всички стопански системи имат предели на възможностите. Този предел в степната икономика е достигнат още в епохата на древните саки и тури. В степта могат да преживяват строго определено количество хора. Излишната част от населението трябва да премине към други форми на обезпечаване. Всички степни войни са свързани пряко или косвено с нарастването на излишното население и произтичащата от това потребност на всяка племенна общност да разшири територията на пасищата си, при което неминуемо интересите им се сблъскват с тези на съседите. Появата на татарите е съпроводено от разрушаването на степната икономика на старите господари на степта – кипчаките. /б.пр. въпреки тясното родство между тях/ Тяхната аристокрация в значителна степен е унищожена, победените кипчакски племена се сливат със завоевателите. Големите човешки жертви при монголското завладяване, временно намалят пренаселеността получена от предходната епоха. Последващата относителна стабилизация, с възникналата орденска структура и формирането на новите племенни формации, последвалото строителство на градове и съживяването на търговията води до замогване на населението. Тучните пасища отново са изхранвали големи стада и многобройни табуни коне. Но рано или късно отново се появява проблема с пренаселеността.
Единият изход от ситуацията е свързан в преминаване към земеделие, което изисква дълбока трансформация на обществото. /б.пр. трябва да посочим и наследството на Волжка България, която до преди монголското завладяване е развита търговско-земеделска държава./ Но така или иначе земеделието не става основен поминък на изпадащото в криза татарско общество… и там им е била грешката!

Икономиката и световната търговия в епохата на Златната Орда

Традиционно се оспорва положителната роля на Ордата в икономически аспект. Винаги се изтъква «революционната» роля на западноевропейската кулутура, доминираща в света от 500 год. Но в началния период развитиято на Европа отстъпва на Изтока. Достатъчно е да напомним, че много по-късно, при египатската авантюра на Наполеон, френските войници са очаквали да видят приказно богатия Изток, подобно на своите прадеди, от времената на кръстоностните походи. Но ги очаква разочарование, тогава Изтока е все още в средновековието, изостанал с векове в развитието си от Запада. Но в XV в. нещата са противоположни. В XI в., когато Европейската цивилизация току що прохожда, източните общества са в своята зрелост и изпадат в упадък. Затова и западната търговия е нощожна малка част от евразийската. Качеството на запаноевропейските стоки и продуктите на занаятчийското производство, значително отстъпват по качество на източните.
Забележка. Производителността на труда в Европа е значително по-ниска от източната, а на Изток няма крепостно право и развити стоково-парични стопански отношения.
Евроазиатската търговия по това време е изцяло сухоземна, като търговските пътища започват от Китай и завършват в Англия и Фландрия. Централнита райони, през които минават тези пътища се заемат от Ордата, а по-рано от Волжка България, Перм, Мордва и средноазиатските градове, наследници на Хорезъм и Согдиана. На запад, Венеция и Генуа поемат основния морски транспорт от Черно море, до Западна Европа. Не по-малко важна е търговията с Индия, Иран, Египет и старните от Леванта.
Константинопол се оказва важен търговски център, свързващ Изтока и Запада, християнския и мюсюлманския свят. Пръвоначално печелбите от това положение облагодетелстват Византия, но със залеза и разпада на Империята, катализиран от грабителския ІV-ти кръстоносен поход, от 1203-5 г., златния пай от търговията попада в ръцете на търговските републики, Венеция и Генуа. Турската експанзия и завладяването на Балканите и Константинопол /1453 г./ прекъсват стария евразийски търговски път.
Ръст на градовете
Римските градове в Западна Европа, през римско време са административни, търговски и занаятчийски центрове. Но варварските нашествия и последвалото заселване на германските племена върху теритоиите на Западната Римска Империя, води до запустяване и разоряване на старигте градски центрове. Новите завоеватели не се отличават с високи занаятчийски или търговски умения, задоволяват се с най-необходимото, груби дрехи и примитивни средства в бита, затова стоково-паричните отношения изчезват, за да бъдат заменени от натурално-стоковите. Рязко се снижава качеството на живот, изчезва и старата пътна мрежа. А от античната наука, култура и изкуство не остава дори и спомен.
Едва в X в. градовете започват да се възраждат. Започват да се превръщат в центрове на занаятите. Например към началото на XIV в. в Париж вече обитават около 200 хил. човека. Развитието на градовете е немислим без постоянния приток на население. Първоначално от това са заинтересовани феодалите, които се възползват от данъците и стимулират разрастването на градовете. Според тогавашното право, избягал крепостен заселил се в града става свободен човек. Около XI – XV в., ръстът на градовете е вече значителен. Поради недостига на селскостопански земи, първо в Италия, а после в Франция и Англия започва освобождението на крепосните селяни. Свободните хора се устремяват към града. Другата причина за ръста на градовете се обуславя от рязкото увеличение на производителността на селското стопанство, поради подобрената обработка на почвата.
Градовете преобразяват лицето на Европа. Животът в тях принципно се различават от консервативността на селския живот. В градовете се заражда самоуправлението и успяват да извоюват своята независимост от феодала. Конфликтът “град-сеньор” е ново непознато явление, нито за Православна Европа, нито за Златната Орда.
Криза на континенталната търговия
С края на XIV в. започва упадък на континенталната търговия, предизвикал и криза на земеделското стопанство. Въшната негова проява се наблюдава в отслабването на Златната Орда, засилването на Чагатайския улус, или Държавата на Тимур-ленк и възхода на централизираните монархии в Русия и Турция. Основата на тези държави е силната армия и бюрокрация, засилване на данъчното бреме, а засилването на бюрокрацията подтиска частната инициатива.
Със смъртта на Узбек-хан в Ордата започват династийни междуособици. От това се възползва Тимур. Напада и разорява традиционно свързания с Ордата Хорезъм, а в 1395 г. същата участ постига богатите градове по Долното Поволжие и Северен Кавказ, а в крайна сметка това се отразява икономиката на Ордата. Съкращават се търговските пътища, започват да преобладава натурално-стоковите отношение. Казан остава като един от последните все още съхранени търговски центрове. Такива са и градовете в Крим. Обособяването и сближението на двата търговски центрове, е причина и за търсене на политическо сътрудничество между Казанското и Кримско ханства /наследили разпадналата се Орда/. Затова кримската ханска династия на Гиреите се стреми да стъпи и на казанския трон.
Засилването на абсолютизма в Русия предизвиква недоволството на богатата република Новгород и опита и да се присъедини към Литва. Заради това, градът е жестоко разорен от Иван Грозни. Опитите на Русия да присъедини Литва завършват с разгром на московската армия в битката при Орша в 1514 г. /б.пр. пътят на Литва е на запад, в тясна уния и съюз с католическа Полша./
По времето на Иван Грозни след разгрома в западното направление, руската експанзия се насочва на изток. В 1552 г. е завладяно Казанското ханство, а столицата Казан е жестоко разграбена. Подобна съдба постига и Кримското ханство.
Засилването на Османската империя, започва да измества Венеция и Генуа от Черноморския басейн. Затварянето на пътищата на изток, поставя Европа в затруднено състояние. Започва да се търсят нови пътища. Първи проявяват инициатива португалците. Принц Хенрих /Енрике/ Мореплавателят започва да търси път към Индия, чрез заобикаляне на Африка. Бартоломео Диаш достига нос Добра Надежда. В 1497 г. десет години след смъртта на принца, адмирал Васко да Гамо достига до Индия.
Другата голяма стъпка извършва Христофор Колумб, като търси път към Индия от запад, предвид кълбовидната форма на Земята. Подкрепен от Испания той осъществява идеята си, но вместо Индия открива нов, необятен континент. Въпреки големите богатства и ресурси на Америка, Испанската монархия не съумява да съживят икономиката на страната. Много скоро в Америка започват да проникват и другите западноевропейски държави, най-вече Англия и Холандия, Португалия, които отнемат инициативата от ръцете на Испания.
Възходът на Англия е свързан и с бурното развитие на индустриализацията и търговията. За разлика от другите колониални сили, англичаните създават преработващи предприятия в самите колонии, така те спомагат за началото на индустриализацията и сред покорените народи, за разлика от испанците например, които използват колониите си, единствено за експлоатиране на ресурсите им, т.е. пряко ограбване.
Не съвсем така се отразява кризата в континенталната търговия, върху страните от Източна Европа и Средна Азия. Тъй като са единен икономически организъм, те зависят изцяло от политическите събития в бившите орденски земи. Тук също развитието на градовете, е способствано от относително мирния период предшестващ разпадането на Ордата. Също за това спомагат и стоково-паричните отношения, създали многолюдна търговско-занаятчийска прослойка.
Забележка. В нашето време в Молдавия случайно откриват татарски водопровод от XIV в., построен за водоснабдяването на стар татарски град. Той е бил дълъг 14 км. Според описанието на археолозите, дори и след 600 г., водопроводът е функциониращ и годен за употраба. Но местните хора така и не съумявят да го запазят и в края на крайщата го разрушават.
Взаимоотношенията на Ордата и Русия, според традиционните представи е достатъчно просто: Русите са трудещи се селяни-земеделци, систематично ограбвани от степните разбойници – татарите. А в същност взаимоотношенията на Ордата и Русия са сложни отношения между две, исторически възникнали различни икономически системи: стоково-паричните и натурално-стоковата. Победа на последната, за дълго предопределя съдбата на Русия. Пътищата на Западна и Източна Европа, още в средновековието тръгват в различна посока. Победата на стоково-паричните отношения на Запад, го извеждат на по-високо ниво на развитие, довело до зараждането на капиталистическите отношения.
В Русия се утвържадават старите натурално-стокови отношения. Реформите на Петър І са с противоречив характер. Ориентацията към западната култура, без съмнение, има прогресивно значение. Но другата страна на реформата има антибуржоазен характер. Пълното закрепостяване на селячеството, лишава обществото от свободна работна сила, което пък спъва зараждането на капиталистическото стопанство. В Русия свободна работна ръка няма, затова проблема е решен от цар Петър много просто: хиляди селяни се закрепостяват върху новите руски заводи. В историята на Западна Европа няма историческа личност, която да има размаха на Петър Велики. Неговата дейност се спомага освен от личните му качества, така и от концентрацията на голямата еднолична власт, с която той се разпорежда със съдбата на милиони хора, такава власт няма нито един съвременен нему западен монарх. От него, едноличния монарх, произлизат всички инициативи в развитието на обществото, култура, наука и пр.
Забележка. Нещо подобно има и в историята на Китай. Традицията на неограничената власт са заложени в епохата на Цинската империя (ІІІ в.пр.н.е.). Сима Цян описва това време: «Управлявайки поданиците си (династията Цин) изцяло се распорежда с техния живот и смърт». Деянията на император Цин Ши Хуанди получили широка известност. Неговите завоевания създават единна централизирана «Поднебесна империя», а също и строителството на световноизвестната Велика Китайска стена и собственият му мавзолей, приличащ на подземен град.
Ако например в Англия повишаването на численността на населението и производителността на труда води до освобождаване на селячеството, то в Русия това не се случва. Причината за това е низката произвидителност на труда, рядката населеност, особено на покрайнините. /б.пр. и липсата на свободни градове със собствен икономичен модел./ Със завладяването на татарските ханства, на новите земи започва заселване на руско население, което временно решава въпроса с пренаселеността, чийто прояви започват да се усещат едва в средата на XVШ в. /б.пр. И то само за Европейска Русия. Империята така и няма необходимите човешки ресурси, да усвои рядконаселените задуралски губернии, а Аляска дори продава на безценица на САЩ, в 1867 г. / Голямата територия позволява на държавата да раздава на помещиците с излишък на население нови пусеещи земи.
С тези събития са свързани машинациите, описани от Гогол, като «Мъртви души». Представянето на излишък от нереални “крепостни селяни”, «мъртвите души» пред държавните институции, спомага за получаването на нови земи.
За разлика от Запада, този способ на разрешаване на стопанските противоречия, не води до възникването на нови производствени отношения, а затвърдява старите, феодалните. Това вече затармозява и спъва икономическото и развитие. Затова реформите на Петър І, за развитиенто на промишленността нямат особен успех. Имали са и плюсове и мунуси, но към средата на XIX в. минусите на реформата вече преобладават. /б.пр.още в края на управлението на императора-либерал Александър І, прогресивно настроеното руско дворянство, което желае Русия да тръгне по пътя на рефрмите, заплаща с живота си, в т.нар.Декабристко въстание./ Изостава и качеството във въоръжението на армията, което води до катастрофата за Русия настъпила от загубата на Кримската война. Едва с възкачването на Александър ІІ, чийто властване минава изцяло под т.нар. «кримски комплекс», започват буржуазни реформи. Но те са твърде полвинчати: да се построи нова Русия върху старите основни, отживяли времети си феодални принципи, се оказва неосъществимо. Затова и всичко завършва с провал.
Забележка. Буржоазните реформи, след 1861 г. имат парадоксален характер. Паралелно с бюрократичния апарат, са създадени органи на местно самоуправление – т.нар.земства. Но те са като незаконно родено дете, недолюбвано от властта която го поражда. Бюрокрацията ненавиждаща всяка проява на свободомислие, в крайна сметка връща Русия в старото и състояние.
Революцията от 1917 г., въпреки на някои положителни страни, по същество също е доста консервативна. Тя подтиска, плахо прохождащите след реформите от 1861 г. стоково-парични отношения, полвинчатите политически и икономическа свобода на гражданите и възражда традиционната за Русия бюрокрация и системата на деспотично управление, чиято най-класическа изява е управлението на Сталин.
Подобни процеси протичат в Средна Азия. В началото на XVI в. средноазиатската култура и търговия изпадат в поредната криза. Средна Азия става обект на нападения от страна на Шейбанидите, чингисиди наследили Ногайската Орда, предводители на формиращите се казахски племена. Традиционно търговските интереси на Средна Азия са насочени на северозапад. Но по това време вече липсва единното златноорденско пространство. На нейното място вече се извисява разрастващата се Русия. Затова и следвайки исторически наложилите се връзки, средноазиатския регион се стреми да продължи търговските си отношения с Русиа, като наследник на Ордата. Впоследствиие средноазиатските търговци получават правото на безмитна търговия в градовете на Русия и новоприсъединения Западен Сибир. До средата на ХIХ в. Русия няма възможност да задоволява с хранителни продукти руските заселници в Сибир, които се обезпечават за сметка с местното татарско население. Интересно е, че татарите наричат руските си съжители «сарти», т.е. иранци.
Известно е че в ранното средновековие Средна Азия е център на науките, продължаващ античните традиции. Вероятно причината за това е в особената атмосфера на среднеазиатските градове, ползвали се с относителна свобода в развитието на стоково-паричните отношения. А това създава възможност за изявата на плеяда от творчески надарени хора. /б.пр. Разбира се всичко това се отнася до голяма степен за по-ранния, Согдийски период на Средна Азия. Още в 8 в. арабското завладяване и налагането на безалтернативния, фанатичен ислям, отричащ всякакво познание, нанася първия и най-значим удар върху средноазиатската цивилизация. Както пише Ал Бируни, арабите избивали най-напред учените и грамотни хора и изгаряли библиотеките, за да не си спомнят бъдещите поколения за предислямското минало. По-късното известно възраждане на старите ирански традиции има във времената на иранската ислямска държава на Саманидите, но последващите тюркски завладявания и опустошителното монголско завалдяване, завинаги унищожават Средноазиатската цивилизация! Така че временната стабилизация, породена от краткия мирен период в развитието на Златната Орда, в никакъв случай не може да се нарече средноазиатски ренесанс, въпреки напълно разбираемия стремеж на автора, да представи златноорденския период като такъв!/
Забележка. По традиция Византия се смята за наследник на античната култура. Но наложилият се в общество хриситянски фанатизъм, също задушава всякакво научна пазнание. Във Византийската средновековна книжнина не откриваме почти нищо освен нямащите никаква научна стойност за нас описания на жития на светци и религиозни писания. Например герой на своето време става Симеон Стълбник, измислил необичаен способ за самоизтезание – стоенето на стълб. Изобщо християнския мазохизъм, породен от абсурдната идея, че измъчването на тялото спасявало душата, мъченичеството, отшелничеството, монашеството и свързаното с него сексуално въздържание и изобщо отказът от активен живот, стават «модерна» за времето си тенденция. Впрочем, християнският фанатизъм, подобно на ислямския /б.пр. и християнството и исляма са юдеопроизводни религии!!! / също показва истинския си образ. В 391 г., тълпа от християни-фанатици убиват дъщерята на александрийския математик Теон Ипатий, а след това изгарят Александрийската библиотека.
През IX–XI в. в Средна Азия живеят и творят интересни учени. Един от тях е математикът Ал Хорезми, който пръв поставя основите на теорията за линейните и квадратни уравнения, като я поставя не на геометрични основи, както античните гърци, а на аритметични, като записва уравненията от вида: ах + b = c и въвежда десетичната числена система.
Селското стопанство в Средна Азия представлява напоително земеделие. Развива се занаятчийското производство и търговия. В стоково-паричната система участват не само градовете но и в прилежащите селски райони. Среднеазиатската знатна прослойка /азати, дехкани/ много прилича на своите братя от Западна Европа. Нейният происход е свързан с местната иранска среда. Те имат дружини, замъци, в които властват над подчинените си земи /дехканствата/. В Согд ежегодно се провежли състезания, напомнящи рицарските, победителите получавали почетното звание «конници на Согд». Войните са представени на настенните фрески, от руините на согдийските замъци, като конници със тънки талии, дълги копия и мечове, целите обковани в желязо. Честа тема на фреските е борбата на героя със змей.
Тюрките и арабите прекрояват лицето на Средна Азия. В VII-VІІІ в. арабите налагат с огън и меч фанатичния ислям. До тогава в Средна Азия съществува широка веротърпимост, В Согдиана спокойно си съжителствали зороастризма, несторианското християнство, древните култове, будизма.
С налагането на исляма, постепенно и интереса към науката затихва. Последният велик учен на Средна Азия, Улугбек, феноменална личност, внук на Тимур, убит в 1445 г. от ислямски фанатици. Обсерваторията, построена от него, е разрушена.
Но окончателният упадък на средноазиатските градове, като центрове на занаятите, става необратим, когато в Англия става фактор на развитото промишлено производство. Резултатът от първата промишлена революция, която започва с текстилното производство, води до постъпването на руските и средноазиатски пазари на много по-евтините и по-качествените английски платове, което задушава местното ръчно производство. После този процес се задълбочава с колониализма който директно отваря Средна Азия за европейското индустриално производство.
В края на краищата, през ХІХ в. северните части на Средна Азия ставата колония на Руската империя, в която макар и трудно също навлиза индустриалното производство. А индустриалното производство остава непознато за Изтока почти до средата на ХХ в., с изключение на Япония, тръгнала по пътя на индустриализацията още след 1863 г. /б.пр. В края на ХІХ в., Япония е най-бързо индустриализиращатата се страна в света. За кратко време тя създава модерна, добре обучена и силна армия от “европейски тип” и с лекота разгромява Руската империя през 1904-5 г., като и затваря пътя към Манджурия и Корея и изхода на “топло море”./

Заключение

Обикновено границата между Средновековието и Новото време се поставя в 1453 г., със завладяването на Константинопол от турците. Със формалният край на вече отдавна мъртвата Източна Римска империя, /б.пр. а и на нашия Балкански свят/, постепенно Западна Европа тръгва по пътя на световното лидерство. Началото полагат италианците. Интелектуалният прорив на Ренесанса и Реформацията изменят лицето на Европа. Стремежът към знания става определящ и в това се изявява основното приемушество на Запада, в бъдещото устройство на света. /б.пр. на Запад става и друго важно явление, най-после там човечеството отхвърля сковаващата и заробваща религиозна догматика на християнската църква. Религиозните догми и заблуди престават да влияят върху живота и дейността на човека, което освобождава човешкия ум, отприщва научното познание и неговото практическо приложение, наричано научно-техническа революция. Нещо, което не може да стане в Средна Азия, където Ислямът е безалтернативен и безпощаден към различномислещите и прогресивните умове и до ден днешен./
Изтокът - православен, мюсюлмански, индуски и будийски, започва да възприема в различна степен и по различен начин достиженията на Запада. И ако Ислямският свят е почти непробиваем за западните достижения, то Япония, а после и Китай, черпят от него в пълни шепи, пречупвайки го обаче през собствените си специфични култури. В резултат на това в Далечния Изток през ХХ в. възниква мощен център на индустриализация, превърнал Япония сред една от най-богатите и най-развитите страни на съвр.свят. Днес по същия път вървят Южна Корея, Китай, Виетнам, Малайзия и др. немюсюлмански азиатски държави.

Глава 2. Произход на славяните

Произходът на славяните няма пряко отношение към темата на тази книга, но ще се спрем на нея, предвид някои паралели с етногенезата на татарите. Преди да минем към изложението, нека видим някои принципно важни проблеми на етногенезата като явление. Съществуват много спорни моменти и заблуди. Много изследователи едностранно смятат, че единствено определящ е езика за възникване на дадено етническо образувание. Например, русите говорат на славянски език, значи са 100% славяни. /б.пр. аналогична наивна теория все още битува в историческата ни наука за произхода на съвр. българи, езикът е славянски, значи сме почти 100% славяни, а от «ордицата» на Аспарух не е останала и следа./ Логиката изисква, ако изходим от тази версия, че на един етап славяните се разселват на огромни територии и ги заселват. Това е напълно абсурдно, защото няма от къде да се получи това славянско «свръхнаселение». Ясно е, че славяните при своите миграции се смесват с друго, заварено население от фински, балтийски, ирански произход и влиза в сложни взоимоотношения с тях. Причините за тяхното «обрусяване» са три основни:
1. Първият фактор е политически – това е завладяването и създаване на държава, доминирана от русите.
2. Вторият фактор е икономически – това е преход на по-прогресивен вид икономика, изискващ задължително усвояване на чужда материална култура и преход на друг език. До идването на славяните, местното население въпреки, че е познавало производственото стопанство, например свиневъдство и градинарство, по ред причини претърпява регрес в развитието си и се ориентира към събиране и преработка на ресурсите давани от природата, т.е. лов, риболов, събирачество, или към икономика от «присвояващ» тип. /б.пр. тук трябва да посочим опустошителното хунско нашествие, което нанася удар и прекъсва формирането на готската и аланските /ирански/ народности в Източна Европа. Иначе самите славяни не могат да се посочат като носители на по-прогресивен тип икономика, те са също ловци и събирачи, но имат щастието, че преживяват хунското опустошение и усвояват освободената от готите и аланите рядконаселена територия./
3. Третият фактор е идеологически. Свързан е с прехода към нова религия, сляла разноезичното население в една култура – христианската. Голямо е значението на богослужението извършвано на славянски език, а религиозното съзнание и култура имат огромно значение за средновековния човек. Може да посочим и други примери: по-голямата част от завареното дравидското население в Индия приема езика и културата на ариите, но оставя своя генетичен отпечатък върху съвр. индийци в антропологично отношение.
Следователно, във възникването на всяка общност, изключително важно е генетическото (антропологическо) родство. Без последното, наследството на езика и културата не е нищо повече от показател на духовното родство. Но в световната история почти липсват зони в които имаме плавно развитие на едно и също по произход население, без миграции, без кардинални изменения в антропологическия тип и езика. Китай, Япония, Иран – са общества с повече от 2 хил. год. история, също са изпитвали сериозни сътресения, свързани с влияния на чужди етнически общности. Образно, формирането на етносът (народът) може да се представи като тетраедър, върхът на който е самия етнос, а основата са неговите език, култура и антропологически облик. Както показва геометрическия образ, върховете на фигурата са в различни посоки, т.е. напълно възможна е ситуацията, в коята езикът, културата и облика, са от различен произход. Например, интересен е произходът на турците. Езикът на който говорят турците, е сроден с останалите тюркски езици и принадлежи към т.нар. «алтайска» езикова група. Но културата им възниква от средиземноморската мюсюлманска култура, а в антропологическо отношение, турците са по-скоро наследили старото «византийско» население на Анатолия. /б.пр. т.нар. антропологически тип «малоазиатски арменоиден»./ Ролята на номадските огузки тюркски племена, в антропологическия тип на съвр. турци е нищожно малка, за разлика от езика и самосъзнанието.
Антропологическото развитие в дадена общност не е трудно да се проследи в историята, с помощтта на археологията. Даденият подход има своята логика. Генетичната връзка между родители и деца е очевидна. Центровете на расогенезата възникват в древните времена, динамично променящи се във времето. Територията на Русия е един от тези активни региони, където различните миграциони течения водят до образуване на руската народност. В степния регион на Евразия дълго време доминират иранците, после тюрките и татарите. В горския регион се формират фини и самодийци. Практически всички те влизат в новия етнос – руския, с различна тежест. Едни от тях са малочислени и не могат да окажат значително влияние върху антропологическият и облик, други, много по-многочислени, определят и антропологическия тип. Различни са те и по степента на активност в историческите процеси.
/Б.пр. Нека разгледаме етногенезата на нашия народ през тетраедъра на Баяр. Езикът на съвр. българи принадлежи към славянската езикова група, въпреки многото специфични особености. Културата се формира върху византийските православни балкански традиции. Антропологически съвр. българи са европеиди предимно със средиземноморски, памиро-фергански и нордически, брахи- и долигокефални типове. Или и славяни и прабългари и завареното ромеизирано тракийско неселение, са взели основното участие в българската етногенеза, довела до възникването на качествено нов етнос, различен както от създателите на Кубратова, така и на Волжка България./
Търсене на прародината
Нестор Летописец, описва местата на славянското разселение, като най-източни посочва земите на Киев и Смоленск. По-късно руските и съветски историци, поправяха «летописеца» като търсеха славянска топонимия в райотна около Москва. Топонимиката на съвр. източнославянски територии на север е предимно финска, на юг – иранска /аланска/, а лежащата между тях, в северозападно направление – балтийска. С годините започва да се осъзнава, че представата за славянството като едно семейство с едни майка и баща и многочислени синове и дъщери далеч не е вярна.
Забележка. И сега сред много хора /б.пр. намиращи се в една или друга степен под влияние на възродилата се в Русия панславистка пропаганда/ битува представата за древната и единна славянска раса със сини очи, светли коси, която ги сближава с хората от Западна Европа и я противипоставят на тъмните, «изостанали» южнаци. Т.е. възроден е старият “хитлеров” мит за северната синеока и русокоса арийска раса, именно от руският панславизъм, който го доразвива, като присъединява към нея и славяните.
Въпреки това значителна част от русите имат тъмни коси, вкл. и по-мургава кожа и тъмни очи. И външно те /южните типове/ обитаващи Южна Русия и Украйна, като цяло са по-изразени европеоиди, отколкото светлите северни руски типове.
Светли типове, «блондини» често се срещат при татарите и кавказките народи, които са класическите европеиди, вкл. и при северните казахи. Светли типове има и при повечето угрофински народности - удмурти, мари, ханти и манси, но от по-друг тип - лапаноиден; Любопитно е, че най-рижите антропологически типове според антрополозите се срещат при англичаните и ... удмуртите, но първите са нордически европеиди, а вторите – лапаноиди.
Също наличието на сини очи и светли коси, далеч не изчерпва европейдната раса, те може да се срещат и при преходните монголоидни типове. Ппричината за лапаноидността не е в някаква монголоидност, дошла с татаро-монголскоте иго. Значителната част от татарите обитават в западната част на Златната Орда, за Русия – това е южната и покрайнина, степната и лесостепна полоса, също имат изцяло европеоиден облик. /б.пр. те са преки потомци на по-старото кипчакско, куманско население./ Монголоидният облик в териториите на съвр. Северозападна Русия са фиксирани от много древни, палеолитни времена. Това са били западните части на арктическите монголоиди, като ненците, лапландците, адаптирани за условията на северната тундра.
Пояснение. Вънешният вид на този неолитен човек /на горното изображение/ от реконструкцията, се отличава от класическите монголоиди от Китай и Монголия, с които го сближава по-плътния и плосък лицев череп и вероятно подобно на монголоидите от приполярието и Чукотка, с по-светлите очи и коси.
От приполярните монголоиди и дошлите от юг палеоевропеоиди, се формира основното население в Селверната част на Русия. То има определен набор монголоидни черти, такива като по-плътния и сплескан лицев череп, слабото развитие на третичната космена покривка (т.е. бради и мустаци при мъжете и окосмяването на тялото, пубисно и аксиларно при двата пола), но се отличава от класическите монголоиди с по-низките лица. Като правило, приполярните монголоиди са с низки лица и чипи носове. В най-голяма степен чипоносието е характерно са населението от Северна и Централна Русия, която на юг намалява. То почти отсъства от Кавказ, където не е повече от 3%. Чипоносието е характерно за Североизточна Европа: при индоевропейците (руси, в по-малка степен, при литовците и латвийците), угрофините (фини, естонци, карели, мари, мордва, ханти и др.), при поволжките тюрки (чувашите, част от башкирите и татарите). Този тип е наречен лапаноиден и сублапаноиден. Лапаноиден, от «приличащ на лапландец» - класическите представители на този расов тип. Население със сублапаноидни черти и днес обитава земите от Лапландия (Норвегия) до Западен Сибир (ханти и манси).
Може да направим следния извод: Независимо от различието в езиците, населението на Североизточна Европа има общ произход. Преди русифицирането си то е било финоезично.
Друг напълно погрешен подход в търсенето на славянската прародина, е издигането на автохтонността, т.е. всички носители на предишни археологически култури, обитавали съвр. руски земи се обявяват механично за славяни. Този подход, наречен автохтонен е типичен за съветския период.
Славяните в «огледалото» на езика
От анализа на езика, извършен още в 50-те год. на XX в., се стига до извода, че от индоевропейските езици, най-близки до славянските са балтийските, които са и по-древни от славянските. Отношенията между славянските и балтийските езици лингвистите определят като отношения на баща и син. Близостта се състои от общността в много от основните корени, морфологията и пр. Но в отличие от балтийските езици, славянските съдържат немалко ирански заимствания. От другите индоевропейски езици, в славянските се откриват тракийски, илирийски и келтски заимствания. Изхождайки от резултатите, лингвистите стигат до логичния извод, че протославянският език се формира от балтийски, но включва в себе се и заемки от езика на съседите. Но окончателният си вид протославянският придобива след сближението с езика на скитите. Скитският език е бил ирански.
/Б.пр. Не мога да се съглася изцяло с това мнение. Славяните се формират твърде късно – 3-6 в., те не са имали контакти със скитите, но затова пък са имали доста контакти с аланите, антите влели се в източните и южните славяни са били първоначално алани. Това обяснява иранските, аланските заимствания. Що се отнася до скитското време, то тогава хипотетично е било възможно на нивото на протославянската култура на щриховата керамика. Не трябва да забравяме, че и много смятани за ирански заимствания думи, са дошли в езиците на славянските народи през старобългарски, посредством прабългарите, които са «алани» по произход, в по-широко възприемане на това понятие, като общност от източни иранци!/
Времето на формиране на праславянската общност лингвистите отнасят към 5 в.пр.н.е., т.е. по времето на Ахеменидска Персия. /б.пр. началото на културата на щриховата керамика, която е със сигурност праславянска се появява в началото на 7 в.пр.н.е./. Но съвременните данни показват, че окончателното праславянско обособяване е станало много по-късно.
В III-II в.пр.н.е. идва краят на скитите. Сарматите, източните иранци (с вероятно самоназвание «шермет») асимилират скитите от Крим и Поднепровието. Във І в. идва нова вълна от Средна Азия – аланите, следват и още алански вълни. Хунският натиск изблъсква по-голямата част от аланите на запад. Но някои от тях явно са се преселили и на север, в районите обитавани от праславяните. Днес повечето лингвисти свързват етнонимите на сърбите и хърватите с ирански произход. /б.пр. за сърбите, това е вярно само косвено, защото етнонимът произлиза от общославянското шавар/шабар/сабар/себр – съсед, съобщник, наистина праславянската дума се извежда от иранското айяр/авар/авер – приятел, а хървати произлиза от иранското хаурвати – пазещ, охраняващ. Във някои славянски езици, изключая български, се среща думата *sebr – съсед, приятел, брат. В украински сябер, белоруски сябр, руски себер, сръбски себар, също в литовски sebras, албански sember, мордвински šabara, унгарски cimbora, унгарския топоним Sombor във Банат /сега Суботица във Воеводина, Сърбия/, румънски si^mbră - приятел, близък, съсед, съобщник, са славянски заемки. В литовски sebras, латвийски sēbrs - съсед, приятел, родственник, като правило се смята за източнославянска заемка, от *сябр, а финското seura - общество, естонското sõber – приятел, според Фасмер са балтийски заемки. Повечето лингвисти извеждат от това понятие етнонима сърби, сорби – съседи, отнасящ за балканските и техните сродници, лужицките сорби. Отхвърлено е мнението че първоизточника на думата е праславянското *раsьrbъ – съвместно хранене, респ.”да сърбат заедно”, Смята се че *sebr е ранна иранска, сарматска заемка, от иранското j`awar, j`ewar – съсед, брат/.
Родителите на славяните: балти («кавказци») и иранци
Натрупването на лингвистични знания ни насочва към две индоевропейски общности, от взаимодействието на които е започнала славянската етногенеза.
Западен клон. Това са потомци на земеделско-скотовъдните племена на Централна Европа. Те мигрират в различни посоки и дават началото на тохарите, келтите, балтите и германците. Западната индоевропейска общоност се развива под силното влияние на развитите предноазиатски земеделски племена, проникнали в Европа, от културата Триполи-Кукутен-Винча-Караново. Именно те са първите носители на т.нар «средиземноморски» расов тип. Причините за распада и изчезването на тази култура са неизвестни. /б.пр. причините не са неизвестни, а носителите на тази култура са завладени и асимилирани от разселващите се индоевропейци. Грешката на А. Баяр е, че смята триполци за индоевропейци, а те не са такива!/ Очевидно това е станало не без участието на степните индоирански племена /б.пр. в случая – носителите на ямно-катакомбната археологическа култура, тъй като да се говори за диференцирани индоиранци е все още рано./ Степняците започнали да се разселват и да проникват дълбоко в районите на триполците. Ожесточената война предизвикала движение на това население на север и запад. Херодот, описвайки иранското племе мадай (мидийци), предци на съвремените кюрди, съюзници и родственици на персите, обитаващи в това време (VI в.пр.н.е.) в Предна Азия, съобщава, че далече на запад (приблизително на територията на съвр.Унгария), в сърцето на земеделската общност, живеели сигините, които се смятали мидяните за свои предци. /б.пр. кюрдите не са потомци на мидийците, а отделен ирански народ, чиято етногенеза се свързва с индоиранската държава Митани. Самите кюрди са съобщени от източниците /Тукидид/ още в ахеменидското време, под името кардухи./
Забележка. Възможно е персите и мидийците, макар и родствени на арийците, да представляват техният западен клон и за разлика от арийците около Южен Урал са мигрирали към Близкия Изток през Причерноморието. Любопитно е, че въпреки 3000 години самостоятелно развитие са наблюдават някои общи езикови съпоставки, например славянското «спас, спасение, руското спасибо» е идентично с аналогичното иранско spas.
Историята на отстъпващите племена е протичало различно, те са погълнати от другите индоевропейски племена: германци, балти /б.пр. по-точно протогерманобалтийската общност/. Первите заемат северозападната част на Европа, а балтите – североизточната. Протобалтийски селища са открити южно от Москва. Известни са и техните етноними. Това са споменатите в руските летописи "голяд" (клон на балтийските галинди). Нестор Летописец не включва в славянските племена радимичите и вятичите. Известно е че те упорито воюват с русите, като нападат пътищата около Киев. Митичната представа за Соловей-разбойник, вероятно е свързана с тези конфликти.
Друга голяма индоевропейска общност се формира във Волго-Окското междуречие. Това са т.нар. «фатяновци». /б.пр. това са носителите на фатяновската археологическа култура носеща името на с. Фатяново, където са открити първите находки от нея./ Антропологически са предимно средиземномирски тип. Дълго време ги смятаха в науката за предци на балтите, но днес е доказано че те са предците на тохарите. Те са били полуоседнали скотовъдци и земеделци. /б.пр. фатянавската култура е най-източното разклонение на голямата общност “на бойните брадви и шнуровата керемика”./
Попадайки в по-северната зона, в среда непривична за земеделие, фатяновците преминават към скотовъдство, особено развито било свиновъдството. На юг ареалът им достига Средното Поволжие. /б.пр. под натиска на южните, абашевски /срубни/ племена, или протоскитите, по-голямата част от фатяновци мигрират на изток, преминават Урал и за няколко столетия се придвижват към Южен Сибир, като се смесват с протоугрофините. Попадайки в Южен Сибир, се заселват в Минусинската котловина, където със завареното също индоевропейско население от т.нар. афанасиевска и окуневска арх. култури, формират прототохарските племена, известни като носители на карасукската археологическа култура. По-късно те мигрират до границите на Китай и стават известни от китайските хроники като племената жуни и ди. Интересно е че в резултат на смесването със сродните афанасиевски племена, бъдещите тохари се променят антропологически по посока на брахикрания и са едни от първите представители на т.нар. брахикефална памиро-ферганска раса, получена от смесването на средиземноморския с палеоевропеидния расов тип. Но част от тохарите показват и лапаноидни белези, предвид дългото съжителство с сибрските угрофински племена./
Вторият клон е южен, ирански. В древността сред голямата Руска равнина, обитават представителите на т.нар. ямна кулутура. Названието идва от особеност в погребалният обряд, полагане на мъртвия в грунтова яма и издигане на могила над нея. Впоследствие могилният обряд се разпространява сред много народи и се превръща в «етнически индикатор» на степните индоевропейски култури. /б.пр. могилният обряд произлиза от прединдоевропеиското население, обитавало Португалия и Западна Франция, но се разпространява сред индоевропейците. В Южен Сибир е проникнал с представетелите на афанасиевската култура от 3 хил.пр.н.е. Много по-късно чрез тюркизираните индоевропейци “теле” динлините, прониква сред тюрките./ На изток могилният обряд е типичен и за угрите в Западен Сибир. Срещал се и сред славянските племена в Русия.
«Ямниците» и техните потомци на «срубниците», се разселват в степта, проникват в Приднепровието. Известно, че езикът на индоиранците се доближава до древногръцкия език. Херодот, описва населението на Причерноморието и посочва че жителите на град Гелон се наричали елини. Неизвестно е дали имат отношение към елените?!
Заемайки териториите на Причерноморието, Южен Урала и Централен Казахстан, индоинранските племена са водили полуоседнал начин на живот, препитавайки се със скотовъдство и примитивно земеделие. Антропологически са имали масивно лице, изпъкнал, голям нос, изразен челен надочен вал и са много близко до крьоманьонския палеоевропеиден тип. Вероятно е преобладавал светлия, синеок и русокос облик.
Зад Южен Урал обитават «андроновците», носителите на андроновската археологическа култура, сродни със срубниците, антропологически също са палеоевропеиди. Те са с широко лице и изпъкнал нос. Но за разлика от «срубниците», при андроновците лицата са по-обли и по-ниски. Аналогично население обитава от Източен Казахстан до Западен Алтай. Този антропологичен тип взима участие във формирането на много съвр. народи. /б.пр.този тип се среща и при българите, проникнал посредством прабългарите./
Пояснение. Големият и прав нос, широкото и ниско лице, което при андроновеца е по-обло и ниско отколкото при срубника, при което е по-продълговато. Характерна е за двата типа по-дълга горна устна.
Скитите, ираноезичните племена, обитавали Причерноморието, са притежавали антропологическите черти на «срубниците» Украинците са неследили този расов тип. Разбира се става дума за далечно генетическо родство. Съвр. украинец се отличава от руския си брат с по-дългото и широко лице, като при срубниците, и по-големият прав или гърбав нос. По съобщение на Херодот скитите са били предимно с рижи коси. /б.пр. названието срубник, срубна култура идва от руското сруб – дървена конструкция, имитираща къща която се поставяла в гроба, един вид задгробен дом на покойника./
Във формирането на сарматите, дахите, саките, и централноазиатскити, източни “сармати” които китайците наричат юечжи, вземат солидно участие «андроновците» от Южен Урал и Казахстан, а също «средиземноморци» от Средна Азия. Съвременото население на Югоизточна Европа, Средна Азия и Казахстан в известна степен са техни потомци.
Два свята – скотовъди и ловци
Живеейки компактно, общностите на скотовъдите и земеделците, значително се отличават от окръжаващия ги свят на ловците и събирачите, живеещи разпръснато на големи територии. Начинът на живот и препитаване на ловците не им позволява да създават големи общности. Едни от тях пасивно следват непрекъснато мигриращите стада. Другите предпочитат да обитават постоянно даден район и да водят лов от засада, трети се заселват в райони богати на водоеми и преживяват предимно от риболов. Навикът да се следва един постоянен и непроменящ се начин на преживяване, в крайна степен води до «умствена ленност», отказът от търсенето на нови решения, от промени, води ловните и събирачески общности към деградация. С развитието на скотовъдните общества и завоюването на нови пасища, както и с разширението на обработваемите площи, светът на ловците се стеснява значимо. /б.пр. типичен пример за деградацията на ловно-събираческите общности е населението на Черна Африка. До идването на европейските колонизатори, негроидните племена в Африка живеят в условията на палеолита. В Черния континент няма нито едно опитомено животно, липсвало е земеделие, ловувало се е с крайно примитивно оръжие. Но излишъкът на дивеч, не поставя пред човека необходимостта да опитомява животни и да усложнява ловните си оръжия. Презадоволеността е основен враг на човешкото развитие. Човекът в Африка не е прогресирал, не защото отстъпва по умствени способности ли умения на европееца, а защото се е развивал в една среда изобилстваща от хранителни ресурси, което не поставя въпроса за търсенето на нови стопански решения).
Живеейки столетия и хилядолетия като съседи на скотовъдно-земеделското общество, в крайна степен ловците се сливат и асимилират от тях. Първоначално угрофинските племена живеят като ловно-събирачески общности /т.нар. келтеминарска култура в Северното Приаралие/ След дългите контакти с индоиранската общност те преминават към скотовъдство и земеделие. Затова и много от думите свързани със земеделието в техните езици са от ирански произход. «Зърно» в съвр. мордовски «чуж», марийски «шож» звучи аналогично в източноиранските памирски езици. Иранското название на камшика - «аштар», е заето в ханти-мансийското и унгарското респ «аштр», «астар» /б.пр. виж и бълг.остен/. Названието на числителното «сто» - в ирански е «сата», заето във фински «сата», естонски и мордовски «сада». Други такива думи в угрофинските езици са «турин» - трева, (сравни с руското «трын-трева, респ.българското тръни»), «парс» - прасенце, «андал» - стомана, «корт» - желязо, «гурт» - селище, «кар» - град, откъдето съвр.топоними Кудымкар, Йошкар-ола, «ексай» - цар (от иранското «хшай»), «шуд» - щастие (в татарски «шад» - щастие). Имената «Артан», «Зарина» и др.
Антропология на славяните
Антропологическото изследване на източните славяни /б.пр. авторът се интересува придимно от руската общност, по понятни причини/ показва, че те възникват от сливането на два основни европеидни типа, северните и южните европеоиди. Северните – това са неолитните индоевропейски племена на балтите, потомци на носителите на културата на шнуровата керамика и бойните брадви. От тях впоследствие произлизат славяните от Новгород, западните кривичи, радимичите, дреговичите и възможно волиняните. Южните – в широк смисъл, са ирански племена, от тях произлизат древляните, тиверците, уличите и поляните. Южните са потомци на индоиранската по произход номадска общност. Тяхното влияние през различните исторически периоди е различно, В по-древните времена това влияние е за сметка на скитските племена, а в по-късните векове, това са източните сармати или аланите. /б.пр. особено показателни в това отношение са антите – славянизирана аланска общност./ В средновековието част от тях /антите/ влиза в състава на древноруската народност. Степният комплекс от признаци се наблюдава и при татарите-мишари, както и сред антропологията на южнжруското и украинско население.
Преломните моменти в историята
Тези възгледи за славянската етногенеза почиват върху най-древните свидетелства за този процес, които са археологически. В III том на «Историа на човечеството» издание на ЮНЕСКО, прародината на славяните е доста ограничена и свита във времето. Признава се, че възникването на славяните е свързано със събитията около “великото преселение на народите” и възникването салвяно-ирански племенни обединения.
Вкратце тя е такава. В течение на няколко хилядолетия на голяма част от степните евразийски райони, господстват индоарийците, а след това потомците им - иранците. Ако първите са скотовъдци и колесничари, възнамеряващи да покорят света със свойте бойни колесници – «ратаештар», то вторите са изцяло конници («аспарак») – каста на войни, създававащи номадски империи (племенни обединения), за да владеят околните народи.
Основната насока на иранската миграция е от запад на изток. В началото от Причерноморието, след това в Средна и Централна Азия, до крайният източен предел – Тува, Западна Монголия и Северозападен Китай. Знаменитите царски кургани-гробници в Аржан, погребенията на юечжийските вождове от Пазарик, Шибе, Катанда, наскоро откритите светилища и погребения на народа юечжи в Синцзян, в района на Хами, са съхранили външния облик на тези хора, дрехи, предмети от бита, въоръжение, дават представа за тяхната изчезнала култура от V-II в.пр.н.е. Великото преселение на народите, в самото начало започва именно с тяхната миграция в Централна Азия и Синцзян и е с посока от запад на изток. /б.пр. тук имаме известна неточност, юечжите са тохари, самото юечжи, по-точно формата да-юечжи е точната китайска калка на етнонима тохари. Юечжите се иранизират едва в Средна Азия, със смесването им със средноазиатските саки. В Централна Азия, региони в които става частично сако-тохарско смесване и възникване на източноирански езици, са районите на Кашгар-Хотан-Яркенд, където възниква хотаносакската общност, и в Алтай, където се наблюдават контакти между андроновци и карасукци! Там възниква народ носещ името аси, паралелно на усуните-аси, северните тохароезични съседи на юечжите-тохари./
Но в източната част на Великата степ, един монголоиден, «алтайскоезичен» народ, който четири века е под властта на юечжите, успява да отхвърли властта им и дори да ги победят и изгонят от т.нар. «Западен край» /Синцзян в китайската географска традиция/ в посока на Запад, към Средна Азия. По-голямата част от тохароезичните юечжи се озовават в районите северно и западно от Фергана, сега известен като Джетису или Седморечие. Там те се смесват с местните ираноезични саки, потомците на андроновската култура. От този ключов момент започва ново преразпраделение на Евразийската степ. В резултат на настъпилото пренаселение на народа, част от сакските племена преминават през Памир и Каракорум, като заобикалят Гръко-Бактрия нахлуват във ІІ пр.н.е. в Северна Индия и съвр. Източен Паскистан. В резултат от дългите войни с местното население, част от тях се заселва в района на езерото Хамун, като околната територия получава названието «Сакастан», днес съхранило се под формата Сеистан, в Пакистан.
Малко по-късно един друг тохароезичен народ, който китайците наричат усуни, а гръкоримските автори – аси, асиани, също под натиска на хуните, напуска своята родина, разположена северно от старите юечжийски земи /Кансу/, около езерото Лоб-нор, и източните склонове на Тяншан, се преселват в Седморечието. Там по неизвестни нам причини, те се налагат като водещи във възникналата усуно-юечжийско-сакска общност. Но явно отново поради пренаселеността и струпването на много хора на тясна територия, част от юечжите предприемат поход на юг, към разпадналото се Гръко-Бактрийско царство, остатък от империятя на Александър Македонски. Тук те стават известни с името кушани /вероятно от източноиранското kuš – планина, означаващо планиници/. Друга част от юечжите завладяват Средноазиатското междуречие и древната земеделска държава Хорезъм, те стават известни като кангари, или Кангюй в китайските хроники, трета част от тях достигат до Причерноморието и Северен Кавказ. /б.пр. тук те стават известни като племената спали, сатархи, тагри/тохари, сираки, аорси, дуласи/дуло, аси/язиги и ....ВНЪНДУРИТЕ внъндур-болгар, бъдещите българи-уноготдури!!!/
Попадайки в ираноезична среда, тохароезичните юечжи-тохари и усуни-аси/асиани се иранизират, като дават началото на изтчноиранската езикова общност. Заселвайки се сред региони носители на стари земеделски традиции, новите завоеватели бързо преминават към оседналост. /б.пр. още повече, че от археологическите данни се вижда недвусмислено, че и юечжите и усуните не са били чисти номади-скотовъдци, а население с постоянни селища, познаващи както сезонното скотовъдство, така и земеделието. Малко известен е факта че именно тохарите култивират и донасят в Средна Азия и Китай памука, а китайците заимстват от тях лозарството и винарството./
В период на юечжийското господство в Централна Азия, на запад в Причерноморието обитават скитите, близките им по език и култура, но се отличавали от тях по външност. /б.пр. европейските скити са сходни по език и култура със средноазиатските саки, но не и с тохароезичните юечжи, с които имат само културна, но не и тясна езикова близост/. Скитите са потомци на своите по-древни предци - срубниците, Херодот посочва скитите като обитаващи по поречието на р. Аракс, в случая вероятно Волга според В.Абаев.
Зад Южен Урал в това време възниква нова общност – на сарматите, генетически близка до средноазиатските саки, а по-късно и със средноазиатските тохари. /б.пр. може да ги свържем с протосарматската прохоровска култура/. В ІІІ в.пр.н.е., т.е. в началото на хуно-юечжийския конфликт, част от прохоровци/сарматите/ се преселват на запад и асимилират, последните остатъци от старите скити.
Забележка. По данни на антропологията, сарматите «отблъскват» скитското население на юг в Крим и в лесостепта на Поднепровието. Скитите в Херсонската област на Украйна, антропологически почти на се отличават от сарматите. Масивното продълговато лице и големият нос, покозват палеоевропеидни черти.
Западната част на сарматската общност е племенната група язиги. В Поднепровието обитават роксоланите /светлите алани/, първоначално обитавали Южното Поволжие. Впоследствие в окончателното им формиране участват нови източноирански «юечжийски» вълни. Открива се пълна прилика и приемственост между юечжийските тагми от Гобийски Алтай /Монголия/ и от Причерноморието.
Ако по-рано посоката на движение на европеидните племена е от запад на изток, сега под натиска на монголоидните популации, посоката се обръща от изток на запад. Именно с това световно явление са свързани и големите етнографски катастрофи, падането на Рим, изчезването на старите антични европейски народности, като бастарни, тракийци, гали, илирийци, латинци, заменени от формиращите се нови етноси, създали съвр.карта на Европа. А в стептта започва да се увеличава монголоидния компонент, който започва да прониква бавно на запад.
Около 40-70 г. /І в./ роксоланите и язигите преминават през земите около бъдещия Киев за да се преселят в Панония и Влашката равнина, а от изток идва нова юечжийска вълна, станала известна като алани. /б.пр. причината за идването на аланите според някои съвр. осетински и руски историци, Габуев, Туллагов, Яценко е свързана с преселването на усуни в Кангюй, станали ядро на бъдещите алани/аси./
Забележка. Аланите се формират в земите около Аралско и Каспийско море. Сведения за това дава римският историк Амиан Марцелин в своята «История». Същото казват китайските летописи. По техните сведения в началото на І в. владението Янцай, разположено около Аралско море, се променя на Аланляо. Под «янцай» историците не без основание виждат етнонима «аорси» (в китайски отсъства звук «р»). Те казват, че аланите са потомци на централноазиатските юечжи, към които впоследствие се присъединяват 80 000 усуни водени от царевича Бихуанчжи (име в китайска транскрипция). Така че аланите са потомци на юечжите (истинските тохари), асианите и среднеазиатските саки. /б.пр. аналогична е ранната етногенеза и на ПРАБЪЛГАРИТЕ/.
Амиан Марцелин посочва, че аланите се делят на две големи части, едните са в Европа (в района на Дон и Азовско море), а другите обитават в Азия, т.е. между Аралско и Каспийско море. Аланите подчиняват сарматите на Приуралието и Прикаспието, по-старите аорси и сираки (шираки). Последните се разселват и в Причерноморието и Кавказ. Известно е, че във войната от 35-36 г. от н.е. между иверите (предци на съвр. грузинци, но царете им са от сарматски род) и партяните (потомци на дахите, близки със сарматите). В 49 г. от н.е. за Боспорското царство избухва война между сираките и аорсите.
Сведения за облика и живота на аланите дава Амиан Марцелин. Аланите са конен народ, мъжете-войни са конници и не обичат да ходят пеш. На външен вид: «…почти всички алани са с висок ръст, красиви, с кестянави коси, имат строг и страшен поглед». Войната за тях е основно занимание.: «...както за мирните хора е приятно спокойствието, така аланите намират наслада във войнските опасности. Щастлив те смятат този, който загине в бой…».... «От боговете най-много почитали Марс, на кагато се молели пред забит в земята меч».
Тези сведения можем да допълним с антропологическите въстановки за населението на съвр. Западна Тюркмения от това време. По мнението на антрополога Т. Трофимова те /аланите/ от една страна са сродни с кушаните, а от друга със сарматите от Приуралието. Аланите от Западна Тюркмения притежавали по-изящни лица с по-малки носове (с ъгъл по-малък от 30◦). На север в Тюркменистан се наблюдавало засилване на средиземноморските черти. В аланският погребален обряд преобладават ямите с ниша (подбой) и катакомбите.
При съвременните южни тюркмени се наблюдават по-изразени средиземноморски черти, вероятно носят антропологичният облик на по-старите хоремзийци.
В средата на I в. от н.е. аланите се налагат над другите сарматски племена. Извършват победоносен поход южно от Кавказ, на територията на Партия /в Мидия/, а след това започват да нападат римските предели. Част от по-старите заселници, аорси и язиги мигрират на запад в Панония. Техните погребения са открити около Киев. Под техният натиск, както казва Щукин, бастарните /народ с неизвестен келтски или германски произход/ “се разбягват” в различни посоки, като част от тях се смесва с праславяните и дават началния етап на тяхната диференциация.
Забележка. Вероятно от сарматите и пребиваването им в Поволжието и Приднепровието са останали следи в топонимията. Левите притоци на р. Днепър носят названията: река Самара и нейния приток Осмон (също р. Усман в Поволжието). Топоними от вида «самара» или «самур» освен в Източна Европа се срещат и в Дагестан /Предкавказието/.
Етнонимът «роксолан» е от ирански происход и се транскрибира като ракс + алан - «сияещ, блестящ» + алан». Коренът «ракс» е широко разпространен в иранските езици, например името Роксана, като се нарича съпругата на Александър Македонски. Согдийският вариант на името във формата «Раушан» или «Рушан» се използва в Средна Азия, среща се и при съвр. татари и при съвр. руси.
Името «Алан» след заселването на алани в Западна Европа се закрепва като лично име, както и остава като топонимия предимно в Южна Франция и Сев. Испания /римската пров. Нарбонска Галия/. По-подробна информация в статията Бернард С. Бахраха «История алан на западе». - http://biblio.darial-online.ru/text/Bahrah/index_rus.shtml
Вероятно с появата на източноиранските племена, в славянската среда се формира социалната прослойка на военната аристокрация, наречена «бояри». Една от характерните черти на “боярите” е носенето на дълги шуби с дълги ръкави. /б.пр. А.Баяр греши. Думата бояр, или по-точно боляр е типична старобългарска заемка в руски. Боляр е дума с източноирански произход и е от безспорен прабългарски произход. Етимилигия: боил – прабългарска титла, преминала в по-късното боляр. Общоиранският корен *bal означаващ издигнат, висок, осветява етимологията на понятието. В староиндийски bhū́ri, авестийски būiri – обилие, голям, богат, bōištэm – множество. /IEE/ В хотаносакски bulj, buljar, buljam, bulyata - възвеличаван. /Ch-DIV/ В рушански и хуфски bōlig – старши, старейшина, bolo – главен, върховен. /ВС-РХТ/ В кховарски balyak, кашмирски bōjer – силен, голям, юначен, герой. Виж тохарското bāl, bālanma, хотаносакското bala, фригийското balaios, belo – власт, мощ, голям и balen – владетел, в ирландски bаillidh, balie, шотландски bailzie, френското /от келтски произход/ bailli. – съдия, управник. /EDGL/ Но по-вероятна е връзката с осетинското bal - войскова част, отряд, но и област. В тох./б/ wāl, арменски boil, чувашки pajlax означава същото. Областите на І-вата Българска д-ва, са носили също названието боилоди. /проф.С.Шестаков – “Лекции по Истории Византии”/ Така че боилите са областни управители, съответно на външните и вътрешни области на държавата. Дори в тракийски се открива сходно понятие bula, древногръцки φύλον – племе, род. /ВГ-ТТЕ стр.99/
Интересно е че точно такива шуби с дълги ръкави са открити сред юечжийските погребения от Пазирик в Алтай, на възраст 2500 г. Носени са както от мъжете така и от жените. Подобно облекло е било разпространено и сред скитското население.
В 70-80 г. от н.е. от северозапад от бреговете на Балтика, се спускат на юг готските племена, придружавани от сродните им гепиди, тайфали, херули, бургунди, борани и пр. В Причерноморието те съвдавата племенен съюз в който влизат и местни племена, вкл. и сармати. Готите предприемат много завоевателни походи. От местното население /таврите/ заимстват корабоплаването. Съвместно с бораните /б.пр.някои автори го смятат за алани/, предприемат морски походи по малоазиатското римско крайбрежие. Често нападат и ограбват, съвместно с авланите, Балканските провинции на Рим.
Но катастрофата за готската държава идва от изток, през 4-5 в., с хунското нашествие. През 93-94 г. азиатските хуни са разгромени от техните сродници протомонголците-сянби. В 151-155 г. те са окончотелно разгромени и част от тях предприема миграция в неизвестна посока, на запад «от Западния край». Пътят им на мигриране не е много известен, но съдейки от археологическите находки на т.нар.”хунски котли”, вероятно са се предвижили по северните покрайнини на степта, като по пътя са се смесили с местни сибирски /вероятно угрофински/ племена. Появяват се в Причерноморието едва в ІV в. при което разгромяват готите и аланите. Под хунският натиск в 376 г. готските и алански племена водени от Алатей, Сафрак и Фарнобий (очевидно е, че имената Сафрак и Фарнобий са алански) преминават Дунав и нападат Римските предели. В 378 г. нанасят крупно поражение на римската армия под Адрианопол. Тук загива и император Валент. Във връзка с тези събития в Причерноморието за пръв път се споменават антите. Най-вероятно те са аланско племе, смесено с праславяни. Заради конфликтите си с готите, те предпочитат съюза с хуните. Антите са разгромени от готите а вождът им Боз /б.пр.аланско име, озн. скъп/ и 70 старейшини са разпънати на кръст. През 376 г. в съюз с хуните, антите си отмъщават и разгромяват готите в битката на р. Ерак /Днестър/. Ситуацията в Източна Европа, съществено се изменя. Печелят тези балтийски и ирански племена, от които впоследствие се формират славяните, към които се присъединяват и остатъците от бастарните.
За това показват и иранските заемки в славянските езици, отсъстващи от по-старите балтийски езици. Лексиката на славянските езици е значително повлияна от иранските. Например: бог, от иранското бага, (откъдето е названието на столицата на Ирак Багдат, което свързват с личното име на сасанидския велможа Багадат, което озн. ”роден от бога), богатир (иранското – бахадур, бълг. багатур, бахадър), стан - страна (в иранските езици, като суфикс -стан, се прибавя към съответните топоними и етноними, например Тохаристан – страна на тохарите, Багистан - страна на боговете, съвр. Бехистун), шаровар(и) - /шалвари/, съвр. татарско чальбар, езеро (афганското - даре), цыпленок (от иранското чеби – пиленце, б.пр. това е интересна податка която може да обясни произхода на прабългарската дума саблъ, саблица – петел, кокошка), дъска (иранското тохтар, тахта), земя, ден (иранското донья), прасе - порос, морда – муцуна, лице от (мард - човек), баран - овен, бирюк - вълк, собака (сабак) - куче, топор (табар) - брадва, всички те в руски са ирански заемки, хозяин (ходжайин), в осетински хыцау - стопанин, заето и в унгарски като газда – стопанин, селски богаташ, хата, хутор (дом, селище, откъдето названието на град Хотан, в Източен Туркестан) и т.н. /б.пр. за Хотан се знае че произлиза от етнонима хати, хвати, скитите-хати, посочени от Птолемей). Същото може да се каже за някои граматични конструкции, например в кушанския език, дал начало на съвременния афгански /пущунски/ език, в имената Хувишка, Канишка приставка –ishk е с умалителен смисъл. Също в руски се използва по аналогичен начин: брат-ишк-а, мальч- ишк-а. /б.пр. подобно явление се наблюдава и в хотаносакския език, напр. ранушка – раничка, драскотина, харушка, от хара – хълм, планина, респ. хълмче, малка височина, среща се и в тохарските езици, като умалителен суфикс в имената, напр. Ларишка – любима и аналог. руско Лариса, също тохарското Пришка – най-първа, първостепенна, Вранушка, от врана./ Град Баглан, известен на ветераните от Афганската война, е основан в древността от кушаните и е свързан с издигнат храм, от където произлиза кушанобакгрийското «Баголоно» - "лоно, обител на бога". /б.пр. по същия начин възниква и името на афганистанския град Бамйян, от тохарското бхами – издигнат, величествен, също Бами е ранносредновековното, ефталитско название на гр. Балх/
Названията на реките – Дан-апр (Днепър), Дан-астр (Днестър), Дан (Дон), Прут – са също ирански, по-точно алански. /б.пр. Съществува хипотеза са етимологията на хидронима Днепър, отразяваща осетинското /аланско/ *Don-æpr-, според Соболевски от „скитското” *Danapras - стремително, силно течащ. В осетниски æppаræg – хвърлям, færаst uыn – внезапно. Днепър е известна с многобройните си прагове. По-старото название, скитското Бористен произлиза от иранското varu-stana, осетинското wæræx – широк и ягнобското ostona, кюрдски, персийски, пущунски astan – праг, т.е. широк праг. Названието wæræx фиксирано в источниците /Йордан – Гетика/ като р. Ерак, или р. Вар, както той нарича Днепър, с уточнението че това било „хунско” име. Всъщност думата е хонска, т.е. аланска. За р. Прут виж българското пръдъ – старобългарска дума, означавала песъчлив бряг. Според Б. Цонев в Орхание /Ботевградско/ се е използвала думата пръдище – речен насип. /БЦ-ИБЕ-1 стр.85,101/ Заето и в румънски като prund – песъчлив бряг. /СМ-ИБЕ стр.71/ В тракийски burd, purd – брод. /ВГ-БЕО стр.99/. Произходът на названието р. Прут е от алански произход. Римляните са я наричали “Аlanus fluvus” - aланска река. В авестийски paretu – брод на река, изходното аланско вероятно е било porate, преминало в съвр.осетинско furd, което освен мост, брод, означава също езеро, река. /ЕГ-ИГОС-ОФ стр.10/ Същевременно е било заето и в руски, където пруд означава езеро.
Такива са и фамилиите Хорват – от авест. хаурвати – пазя, охранявам, Шеремет(ев) – от сармати, Саприг (Сафрак), Боян – в иранските езици боян - богат. Етнонимите – сърби, хървати са от ирански произход. Руската фамилия Корбут, Курбатов са във връзка с иранското /прабългарското/ име Кубрат.
Възможно, е името Артур, да е също с алански произход, от арт – истина, закон, а ур /ар – мъж, човек. Сравни със скитското име – Скилур, или Артаферн – име от надпис открит в Боспор Киммерийски (Таман).
Названието на славянската общност анти е също с ирански поризход, от осетинското ант, ант-ас – краен, покрайнина, т.е. както смята Васо Абаев “крайни аси”. /б.пр. другата възможност е свързана с тохарското ант – равнина, анти – равнинци или точен превод е названието на едно от най-големите източнославянски племена – поляни./
Известно е че юечжите, съдейки по изображения от Афганистан и от погребенията в Пазирик/Алтай, са бръснели главите си и са си оставели плитка чуб или хохъл. Тази прическа е типична за прабългарите. Известно е че се е срещала и при древните руси. По описанието на княз Светослав /б.пр. разорителят на България/ оставено от византийците, той е носел аналогична прическа. /б.пр. подобна прическа е била характерна и за аланите, а по-късно и при донските казаци, откъдето нарицателно съвр. руси наричат украйниците хохоли, хохли, т.е. хора с чуб, плитка. По съобщение на Виктор Сарианиди, в Афганистан е открито изображение на кушански аристократ на колесница и с чуб. (изображението известно като «Колесницата с крилатите лъвове»). /б.пр. подобна прическа е широко разпространена сред тохарските държавици в Западния край, или Синцзян, даже в още по-древните времена е посочена като основна за прототохарските племена ди, и от тях е заета при китайците, изповядващи даоизъм, учение възникнало върху митологичните представи на племената ди. Китайците наричат чуба “тянпус”. При българите чуба (чембас) се е срещал почти до края на 19 в./
Формиране на славяните
Възгледите на историка Ключевский, който съзнателно игнорира скито-сарматския свят от славянската етногенеза, днес изглеждат доста остарели. През ХIХ в. в Европа се налага високомерното и невярното мнение за превосходството на европейските и изостаналостта на азиатските народи. А някои интелектуалци като Ницше стигат дори до откровен расизъм. Това се отразява и на руската обществена мисъл и на руските интелектуални и дворянски среди, които откровенно се “западнеят” и всячески се стремят да скъсат с «азиатщината», за да се утвърдят в собствените си очи като европейци, не отстъпващи по нищо от западните европейци.
Днес, когато икономическото и техническо лидерство на Япония и успехите на т.нар. «азиатски тигри» са очевидни, както и набиращия със свръхвисока скорост преднина, бурно развиващ се в икономическо и техническо отношение Китай, най-големият производител и износител на всякаква продукция, от компютри до елементарни битови стоки, то европоцентризма се обесмисля окончателно. Днес, повечето учени смятат, че чрез сарматите «значително иранско, по-точно централноазиатско влияние, е навлязло при славяните и германските племена». {Йоахим Херманн. История человечества. Том ІІІ}. Признава се, че славянската група се сформира в резултат на протославяно-иранско племенно обединение, станало известно като ”анти”. Също В. Седов /един от водещите руски специалисти по славянската етногенеза/ посочва, че сред източните и южните славяни се откриват много “ирански” следи в културата и религията им. {История человечества. Том Ш}.
М. Щукин /автор на една от най-съвремените теории за славянската етногенеза, вж. Щукин М.Б. РОЖДЕНИЕ СЛАВЯН, СТРУКТУРЫ И КАТАСТРОФЫ (1997) http://stratum.ant.md/stratum%20plus/articles/schukin/Sciukin.htm / доказва, че окончателното формиране на славяните е станало, сравнително късно, между І и V в. Без да се впускаме в подробности, трябва да посочим данните от лингвистичния анализ на глотохронологическия метод. Известно е че езиците, притежаващи най-малка раздробеност и най-голяма площ на разпространение са сравнително късно възникналите езици. Готите са говорили на германски език, но техният говор доста се е отличавал от диалектите на западногереманските племена. За това може да се изведе, че формирането на германските езици е станало доста по-рано, а периода на разпадането на германското езиково единство е станало около І в.пр.н.е.-І в.
За разлика от тях, славянските езици, около Х в. малко се различават помежду си. Затова Щукин смята, че по времето на Великото преселение на народите, започва формирането на славянските народи.
Забележка.
Глотохронологическият метод е разработен в 1951 г. от американския учен- лингвист М.Сводеш. Проследени във времето, родствените езици се изменят. Много думи придобиват и противоположни значения, например, красавица по полски звучи като «урода». Езиците се изменят и под влияние на съседите. Древноруският език се е отличавал от праславянския по откритостта на сричките, например: город-град, берег-бре/я/г. Вероятно това е станало под влияние на угро-финските езици, където не може да им струпване на съгласни. Методът, предложен от Сводеш, се основава на проследяването на измените в сто основни коренни думи, както и на времето когато това естанало. Някои учени не приемат формулата на Сводеш, но всички лингвисти приемат че изменението на словесния свод е основна причина за възникването на диалектите и след това на отделните родствени езици, както и с влиянието на съседните неродствени езици.
Б.пр. например тюркските езици се формират още по-късно от славянските, в периода V-Х в., затова днес е напълно възможно представителите на различни тюркски народи да се разбират помежду си без преводач, нещо което при славянските народи е навъзможно.

Глава 3. Пратюрки и иранци

Тюрки, така се самонаричат група племена, говорещи език от алтайската езикова общност и имащи сходен бит и култура. Така започват да ги наричат, първо китайците, а после арабите и европейските народи. С.Кляшторный свързва происхода на родовото название на династията Ашина с иранското «ахшайна» - тъмно-син, респ. названието гьок-тюрк – “сини тюрки” показващо някаква древна сакралност на синия цвят за тях. От ирански /скитски/ произход е названието на Черно море – море Ахшен, което гърците предават със собствена транскрипция Понт Евксинос /негостоприемно море/. В съвр. руски и български, както и в останалите европейски езици – Черно море, представляващо директен превод на иранското «ахшайна» - тъмен, но и черен. /б.пр. трябва да посочим че названието Ашина, няма ирански произход, както погрешно посочва Баяр, а думата е изконно тюркска, древномонголска където шоно, шоночо, чено означава вълк, предвид древнотюркската етногенезисна легенда, за тюрките като синове на легендарната вълчица./
Тюрките възприемат много от погребалните обичаи на иранските /сакски/ племена, като например поставянето на конска кожа, часто от конско тяло или погребение с цял кон, поминателните оградки около курганите /гробните могили/. Също със аланосарматски произход е и тежкото въоръжение на тюркската конница. Всичко това поставя много въпроси пред археолозите и историците. Те механично обявяват всички древни погребения като тюркски, въпреки че това е друг, много по-древен народ, името на който е забравено. Изчезнал е и техния език, но много думи от него е зает в тюркските и монголския езици. Наприм думата “багатур” дала руското богатырь /б.пр.възм.и чрез прабългарски – бахадъръ/ и монголското баатыр.
Днес ние осъзнаваме, че названието «тюрк» е дадено от аристократически род, вероятно свързан по произход с «дома на юечжите», друго народ, който так не се е самонаричал. /Б.пр. не мога да се съглася с подобно мнение. Названието тюрк, произлиза от древномонголското тургут, което означава пазач, страж, охранител, защото така жужаните са наричали южнохунските племена заселени от тях в Югоизточен Тяншан. Този факт е доказан от китайските хроники Лян-шу, Тан-шу!!!/
Тюркските историци извеждат «тюрк» от тури и Туран. Не зная, дали е така, но безспорно тюрките са заимствали много от бита на източните иранци. /б.пр. подобни твърдения на тюркската историческа псевдонаука, казвам това защото в тюркоезичния свят почти не правят разлика между безпристрасна историческа наука и идеологията на пантюркизма, са неприемливи. Турите и Туран имат съвсем друг произход свързан с андроновските племена дали начало на средноазиатските саки. Те нямат нищо общо, нито по локализация във времето и пространството нито по език и произход с много по-късните тюрки./
Татари – това е друго название. Дълго време тези две названия - татари и тюрки са взаимозаменяеми, но с разпадането на Златната Орда, названието татари се превръща като общо название на поволжките и средноазиатските тюркоезични мюсюлмани.
В началото на XX в. някои обществени деятели в ОсманскаТурция /пантюркистите/ се опитват да възродят етнонима «татари» като обединение на всички тюркоезични народи, а етнонима «тюрк» тогава се приема в много тесен смисъл, като название на османските турци.
Прародината на тюркските народи
Търсенето на тюркската прародина се оказа заплетена задача. Изхождайки от оскъдността на информацията и по други съображения, почти всичко в степта се обявяваше за тюркско. /б.пр. например в 19 в. много учени са смятали скитите са древни тюрки./ Някои дори неудволетворени от търсенето на тюркските корени в Азия, искат да видят “тюрки” в Централна Европа и Средиземноморието. Други дори се прехвърлят в Америка, позовавайки се на някои езикови /по-точно палеолитни/ паралели с думи от езика на майте. Разбира се ако се изходи от най-древният плас в човешките езици, винаги ще се намерят общо корени и понятия, предвид общият палеолитен протоезик, говорен някога от възникналите в Източна Африка, най-древни представители на Homo sapiens. /б.пр. по тази логика други пантюркисити обявиха шумерите за първите, исторически документирани тюрки./
В момента едно от най-разпространеите мнения е, че това е планината Алтай. Тюркските езици се обединяват с монголския, тунгусоманчжурските /б.пр. също корейския и японския/ в едно езиково семейство, наречено “алтайско”, разпаднало се в І хил.пр.н.е. На това мнение се спира А. Халиков в книгата си «Татарский народ и его предки» (с приведени лингвистични мнения по въпроса). Лев Гумильов, не се спира подробно на този въпрос, но също говори за близост на тези езици в І хил.пр.н.е. Но в друго авторитетно издание на института по етнография на Академиятя на Науките на СССР «История первобытного общества» и «Лингвистическом энциклопедическом словаре» идеята за “Алтайската езикова общност” се отхвърля, а ако е съществувала, разпадът и е станал в X-VІІІ хил.пр.н.е. , или «тюрките» са много древен народ. /б.пр. разбира се това не е вярно, според водещите лингвисти като Сергей Старостин убедително доказат общия произход и съществуването на алтайското езиково семейство, а археологията доказва, че прародината на алтайските народи не е в Алтай, както погрешно се смята, а в Източна Манчжурия, североизточна Бурятия, Руското Тихоокеанско Приморие. Вж. С.А.Старостин. Алтайская проблема и происхождение японского языка. 1991, Москва. Електронен вариант - http://starling.rinet.ru/Texts/textsr.htm /
Противниците на алтайската езикова общност, обясняват родството на тюркските и монголските езици със дългото съвместно съжителство, а заимстванията от монголския език, които, не са толкова стари в тюркските езици, се обявяват за навлезли чрез древнетюркските езици от “булгарски” тип, т.е. най-стария архаичен тюркски език. /б.пр. разбира се това е пълен псевдонаучен абсурд и пантюркистка пропаганда./
Тюркски «ротациращи» заимствания се съдържат и в самодийските езици в Западен Сибир, показват, че прототюрките са обитавали между самодийците и тюнгусоманчжурците, а наличието на китайски заемки в татарския показват южна локализация.
Забележка. В особенностите на “ булгарския” език, основната е че «р» и «л» се произнасят, за разлика от останалите тюркски езици, напр.: кыз-дъщеря в “булгарски” звучи като кыр/хер. Той е бил «джокащ», т.е. началното «й» се произнася като «дж», т. е. егет – джигит, янгыр-джянгыр. По тези белези древнобулгарският език е бил най-сходен с чувашкия. Но последният значително се отличава от всички останали тюркски езици и в морфологията си. Напромер общотюркското мн.ч. обр. със суфикса «-лар», в чувашски звучи като «-сем». Не съвпадат и общетюркските указателни местоимения. Има и разлики в лексиката. общотюркското ак – бял, в чувашски звучи като сар, също и в якутски. Смята се чувашкият език е бил сходен с хазарския, например хазарската крепост Саркал, се обяснява с чувашкото «Шура кил» - бяла къща. Ето защо много учени отхвърлят родството на чувашкия с останалите тюркски езици. Но наличието на обща коренна лексика показва че най-вероятно отделянето на чувашкия е станало много рано.
/Б.пр. Самото понятие древнобулгарски език и изкуствено и ненаучно. За древнобулгарски се обявява чувашкия език, а каквито и да е следи в съвр. български се отхвърлят предвид ортодоксалната тюркска теория проповядваща за нищожно малкото количество прабългари участвали в генезата на балканските българи – 100% славяни. Цялата тази теория е сътворена изкуствено. Суварите също са били първоначално ирано/алано/езични, с доста угрофински заемки. В Поволжието където се слагат основите на съвр. чуваши, предвид и религиозната изолираност на чувашите от приелите исляма волжки българи, тази дивергенция се задълбочава, а контактите с местните угрофини стават още по-тясни, за което недвусмислено говори и лапаноидния чувашки расов тип. Понятието ”булгарски” език, идентичен с чувашкия се наложи в рускоезичната литература от чувашките учени които се стремят да обсебят “волжкобългарското” наследство от татарските си колеги!!!”
Близостта на тюркските езици с останалите ностратически се интерпретира като евентуална насока за тюркската прародина в района на Предна Азия, Средна Азия и Източен Казахстан, т.е. тюркските племена са заемали обширна територия, а на изток са контактували с протомонголите. А на запад, в Урал са контактували с носителите на угрофинските езици. /б.пр. забрявя се че не само тюркските а цялата алтайска група принадлежи към ностратическото семейство, вкл. с корейски и японски, а това показва че въпросната близост е много по-древна, палеолитна, преди още “алтайските” езикови носители да се преселят в Централна Азия!!!/
В хода на тези разсъждения за ностратите-прототюрки, логично е те да са имали европеиден облик, а при миграциите си на изток се асимилират с примитивните ловци и събирачи, носителите на монголоидния расов тип. /б.пр. това се отнася за цялата алтайска група!/ На изток по-късно те се сблъскват с идващите от Европа индоевропейски вълни. Възприели са техния език и култура. Косвено на това говорят следните факти:
1. Древногръцките географски текстове, по мнинето на А. Бернштам и киргизските историци, показват топоними от сакския период, които те интерпретират като тюркски :/б.пр.!!!???/. Това посочвало двуезичие съществувало още в иранското време?! Ираноезичните саки са възприели тези названия от предходното “тюркско” населения??!! /б.пр. подобни изводи са неверни и пресилени. А.Бернштам е известен със своя тюркоцентризъм. Той например обяви съвсем изкуствено тохарските/усунски/ погребения от Кеникол за хунски, същия автор пропагандираше ранната монголоидизация на Централна Азия, още във времената на държавата Хунну. Например древногръцкото Аскатанка, се инетрпретира като Ак-таг – бяла планина, а всъщност е свързано с аси, а тохарското tsankar, осетинското tag означаващо планина, планински връх, така че Аскатанка, всъщност е “планина на асите”, птолемеевото отторокари се интерпрепира като утигури, а ойхарди като уйгури и пр./
2. Древните тюркски заимствания от “булгарски тип” в самодийските езици и монголския, по мнение на повечето лингвисти, никога не са напущали очертанията на Централна Азия.
3. Наблюдава се общност в синтаксиса на тюркските и угорските езици. А това говори за дълго съжителство с протоугрофините.
От индоевропейските езици най-интенсиви езикови контакти се наблюдават между древнотюркския с иранските и тохарските езции. Много от иранските /и тохарските/ думи така дълбоко са навлезли в тюркските езици, че се възприемат от тюрките като исконно тяхни. Известно е че тюркският литературен език «среднеазиатския тюрки» възниква в плътно обкръжение на средновековния персийски и източния персийски /дари/ в Караханидската д-ва, отразен е в творчеството на Махмуд Кашгари и Юсуф Балагасуни.
Интересно е наличието на ирански заемки в чувашкия език, въпреки че той никога не е контатувал толкова тясно със средноазиатския тюркски. Някои от тях са: сур от иранското sar - «глава», дариче – малка вратичка, от иранското dar – «врата». Представкатя «-че» е с умалително значение, например, баг-че – «градинка», гюл-че –«розичка» (цветче). Иранското «бозорг» (сравни vzrk-bzrg) означава велик, голям и вероятно е дало татарското зур, /б.пр. Баяр греши, зур, българското зор, което се смята за турцизъм произлизат от иранското зор – сила/.
Етническа карта на Централна Азия
Нека въстановим етническата карта на региона в периода на господство в Централна Азия на индоиранските народи /по точно индоевропейските/, преди възхода на хунну (края на III в.пр.н.е.). Разбира се това е съвсем бегъл поглед, спомагащ по-лесно да се разбере етническата предистория на древните тюрки. Могат да се разграничат следните региони:
1. Западен регион – включва Алтай, Тува, Западна Монголия, заемащи централната част на централна Азия, на север е Минусинската котловина, а на юг и изток – Източен Туркестан. Сега са населени с тюркоезични народи. Част от него е включен в Синцзянския АР, на КНР. Там обитават европеидните и тюркоезични уйгури. Синцзян се дели на две части, северна - Джунгария и южна - Таримска котловина. Разделя ги планината Тяншан. Географски Джунгария е по-близо до Алтай. В древността са обитавани от индоевропейци – юечжите - ираноезичен народ. /б.пр. остарялото мение на рускоезичната литература, че юечжите са саки, иранци е невярно. Г.Бейли убедително доказа, че юе-чжи е китайската транскрипция на самоназванието кхари, гари, а да-юечжи – на то-хари/то-кхари. Т.е. юечжите, дори в племенната им общност да са присъставли и ираноезични андроновци, в основата си са били тохароезични!!!/
Оазисите на Таримския басейн, са играли свързваща роля в търговските връзки на Китай със Средна Азия. Населението им е било смесено, по западните и източните/?!/ покрайнини обитавали иранци, а в центъра - индоевропейците «тохари». Това название получили по погрешка, индийците им го дали по погрешка, като го пренасят от името на истинските “ираноезични” тохари. На изток в Кансу, до хребеда Кунлун, обитават истинските ираноезичните тохари, наречени от китайците юечжи. /б.пр.подобно твърдение е невярно и отразявя старите рускоезични постановки. Л.Клейн, ясно посочва че в китайския език, най-древните индоевропейски заемки са от неизвестния “афанасиевски” тип, близък до древногръцки, келтските, германските ез. и малко по-късните, от тохарски тип, но ЛИПСВАТ ИНДОИРАНСКИ ТАКИВА, т.е. древните китайци са контактували с тохари, но не и със саки! За повече информация, виж: Л.С.Клейн, МИГРАЦИЯ ТОХАРОВ В СВЕТЕ АРХЕОЛОГИИ, РОЖДЕНИЕ ЕВРОПЫ (№2, 2000) - http://stratum.ant.md/2_00/articles/klein/podimen.htm /
Някои номадски ирански племена от този регион са известни със собствени названия. Това са кушаните. Съществувал и град Кушан, съвр. Куча, но с меко «ш». /б.пр. връзката кушани-Куча се издига единствено от В. Вс. Иванов, но дори и такава да има, Куча произлиза от тох./б/ катсу – чист, бял, докато кушани може да се интерпретира от източноиранското куш – планина, кушани – планинци/. Югоизточно от Кансу в среднокитайската равнина се располагали китайските държави, източно – знаменития Ордос, степен регион, съседен на севернокитайската равнина. По-източно се намира Манчжурия или съвр. Северноиточен Китай.
2. Централен регион – Централна Монголия и Забайкалието – реалната родина на тюркоезичните племена или «плиточниците», т.е. носителита на културата на плочестите могили.
3. Източен регион – Източна и Вътрешна Монголия и Североизточен Китай – родинана на тюркоезичния народ хунну и монголоезичните племена дунху.
Западен регион
По археологически данни в Алтай от IV хил.пр.н.е. започва преселването на неколкократни миграционни вълни на европеоиди от запад. Първата вълна, до някъде е сходна с месопотамските култури. Лев Гумильов объяснява произхода на думата хакан, в тюркските езици от шумерски, където каган е жрец, заимствования от шумерския език лингвистите се откриват в китайски. /б.пр.трябва да се има в предвид че езика на шумерите се причислява към голямата синокавказко езиково макросемейство, обединяващо източнокавказките с енисейските, тибето-бирманските, китайския език, езика бурушастки, индианските езици на-дене в Канада/. Някои лингвисти търсят типологическо сходство на алтайските езици с шумерския. /б.пр. подобни твърдения отдавна се издигат от различни пантюркистки автори но не отговарят на истината, а отразяват древни палеолитни паралели./
1. Забележка. Шумерите са народа, създал първата държавна формация в Месопотамия, те са и първите създатели на писмеността. По-късно в Месопотамия се заселват семитските племена. Някои смятат, че шумерите се преселват в Месопотамия в IV хил.пр.н.е. от териториите около южното Каспийското крайбрежие. Вероятно те са с общ произход с «хуритите» - народ обитавал в планината и долините на съвр. Армения, Кавказ, Анатолия и Северен Иран. Техните потомци са известни като урарти (населението на държавата Урарту) и много от съвр. кавказки народи. Видимо, в древното минало, те са били разпространени на много по-широка територия, от Испания до Тибет включително. Тяхното разселване на изток е свързано с петроглифите изобразяващи коли теглени от бикове. Името на тюркския бог Тенгри (шумерското дингир). /б.пр. тези изводи са напълно погрешни. Няма никакви археологически данни за преселения на шумери в Централна Азия. Що се отнася до хуритите, от Испания до Тибет, е също пресилена постановка. Езиковите паралели са на много по-древно синокавказко ниво. А връзката тенгри-дингир е напълно погрешно. Относно названието ТЕНГРИ означава висок и небе, а едва по-късно се интерпретира като бог: Ето и интересните паралели: в тох./б/ tsank.r – планински връх, ts.nkarwa – планински върхове, tsankaln~e – повишаване, висок. В хотаносакски sāikhara – планински връх. /DA-DT-b/ В кетски tank – камък. /S-YE www.starling.rinet.ru/ Интерес представлява хипотезата на Ализер Акишев. Той свързва тюркското понятие Тенри – небе, бог, с хотаносакското cangaraka – небе, но и камък, каменна небесна твърд. В иранските езици названието за небе и названието за камък са с общ произход, поради религиозната представа за каменната, небесна планина, местообиталище на боговете и олицитворявана с Майката-Земя. Акишев предполага, че хотаносакското понятие е в основата на тюркското понятие за небе и бог. А cangaraka е във връзка с тохарското kank. Самото общоалтайско *t`aŋgiri, тюркско *teŋri, *taŋrī, тувински tangyrak, якутски tangara, монголско *taŋgarag, тунгусоманчжурско *taŋgura, японско *tinkir, със значение небе, вторично – бог, се смята от някои автори /S. Georg/ за производно на енисейското *tīŋgvr – висок. В монголски *tergel, корейски *tăr/*tar, японски *tuki/*tsuki – луна. В протофински *t[ö]lVč́ –дравидски *tiŋaḷ, ескимоскоалеутски *tanqi,*tatqi- луна, в проточукчски *'tirqэn˜*t- небесно светило. В протобалтийски *dañg-u- небе, протогермански *tungla-n,*tunglō(n),*tunglēn – небесно светило, готски *tuŋgl – звезда, старонорвежки tungl, старошведски tungel, староанглийски tungol, старосаксонски tungal, старовисоконемски himil-zungal – луна, небесно светило. /IEE/ В ликийски tabahaza, лувийски, лидийски tappas – небе. В езика на баските thini, в протокартвелски tham, свански txum, мингрелски ti – висок, планински връх. /БКС www.euskara.narod.ru/ Възможно е и тохарското понятие за планински връх да е повлияно от местните енисейски езици, или показва древни паралели с индоевропейските понятия за небесно светило. При алтайците, това понятие е по-късно по произход. Хуните наричат небето čenli, аналогично на корейското čoson – небе, утринна заря. В угрофинските езици, в манси torum, хантски torêm – небе, бог, също във фински taivas, естонски taevas, вепски taivaz – небе, в унгарски dörög, лапландски tìrmes', мордвински torams, вотякски jъrъ – гръмотевица. Също в манси elem, хантски ilem, унгарски jelen, удмурски in, коми en, марийски jymy, лапландски immel, фински jumal, естонски jumala, мордвински ime, вепски g'umau – небе, бог, във вотякски ilma – въздух, респ. небе. Сравни със шумерското ен, енки, енлил – небе, бог, баското jainko - бог. При африканските племена масаи и самбуро, обитаващи Кения, върховното божество носи името Енкай. Също в тохарски al, alym – висок, пръв и Ylain~kte – бог на небето и дъжда, аналогичен на осетинския езически бог Елия и аналогичния български св. Илия, свързвани в народните представи с езическия бог на гръмотевицата и дъжда. Явно се касае за древно предностратическо понятие свързано с представата висок-небе-бог и небе-гръмотевица-бог. В иранските езици, в осетински tъæng, ягнобски tunturak, пущунски tandêr, персийски tundur, шугнански tundur, гилянски tund, язгулемски têndêr, сариколски tandûr, хинди-урду tandrā, палийски thaneti, кашмирски ţaţārā, белуджи garandagh, grəndəg – гръмотевица, в ирландски torrunn, кимвърски tarann, корнуелски taran, английски thunder, немски donnern, в тюркските езици, в киргизки düngürdöö, тувински diniireer, казахски, татарски dangyr, карачаевобалкарски zyngyndyr – гръмотевица. /VS-ETD/ Протославянското tvarь, tvoriti, tvorъ, tvьrdъ/jь/ означава небесен свод. /D-SIL/ В шумерски dingir, асирийски tanra – бог. /ПД-ЕАКБ стр.130/ При келтите Таранис, при древните германци Донер-Тор, а при хетите Тархунтас, Тару е бог на гръмотевицата. Ако все пак е имало прабългарско божество Тангра, символ на гръмотевицата, аналогията с осетинското tъæng е очевидна. Става ясно че в ностратическото палеолитно прасемейство е имало ясни представи и понятия за бог и религия, свързани с абстрактната интерпретация на понятиятя за небе, скала, планина, гръмотевица. Връзката между енисейското, алтайските, хотаносакското и тохарското понятия за камък, планина, висок, небе има древни палеолитни корени./
Втората вълна европеиди достига Алтай във втората половина на III хил.пр.н.е. Това са «афанасиевци» /носителите на афанасиевската култура, по името на с.Афанасиево. Техните следи водят на запад в Причерноморието /т.нар.репинската култура/. В афанасиевците някои изследователи по-рано виждаха в тях арийци, но сега се смята че са били общност близка до предците на италиките, келтите и германците. Те носят нови технологии, те запознават населението от Средна и Централна Азия с коня. Афанасиевците използват коня за езда, но не и за транспорт. Колите на афанасиевци са теглени от волове. Те донасят рудодобива и металопроизводството. С афанасиевци в Централна Азия се разпространява могилния /курганния/ погребален обряд. Афанасиевци се разселват но голяма територия, от Минусинск до Хангай и Синцзян, вкл. и в Таримската котловина. Вероятно те се интегрирали в местната пратюркска среда, предавайки им своите културни навици. /б.пр. посл. твърдение е невярно, липсват диференцирани пратюрки в Центр.Азия по това време/. Местни монголоиди, които археолозите наричат «окуневци», изместили във II хил.пр.н.е. «афанасиевци» от Южен Сибир и трайно заели техните места. Те също започват да практикуват курганния обряд. /б.пр. Баяр не е много точен в интерпрепациите си. Окуневци са също индоевропейци, дошли от запад, но се смесват с местни монголоидни племена, от т.нар.глазковска култура, идващи от р. Ангара. Като цяло не се променя европеидният им тип, с окуневци идва и обичая за изкуствената черепна деформация. Те са носители на сложни религиозни представи, добре илюстрирани върху наскалните им изображения, включващи тироки и опашати персонажи, както и ІYІ подобни символи. Те не изместват, а се сливат с афанасиевци, като приемат много от тяхната култура./
Европеоидите от третата вълна се появяват в XVI в.пр.н.е. Това са «андроновците», които са ираноезични, или може да ги наречем още протосаки. Те идват от степите на Приуралието и Казахстан. Използват конски впрягове и бойни колесници. Поради това в сравнение с афанасиевци са по-бързо подвижни. Техните колесници използват по-модерни за времето си олекотени колела със спици. Имат и много добро развито металолеене. Познавали са производството на сплави от цветни метали, използвани както за украшения и предмети на бита, така и за оръжие. Андроновци са живеели в големи семейства, в укрепени селища и основното им занимание е било скотовъдството. Използвали са за транспорт и големи четириколесни талиги.
На изток те достигат до Минусинската котловина, но в Алтай и Саяните, следи от тяхно присъствие не са откривани. Но по-далече в Централна Азия се срещат техните кургани. Вероятно те (а по-рано и «афанасиевци») запознали местните народи (пратюркските и прамонголските) с индоиранската култура. /б.пр. авторът си противоречи, андроновци не се разселват по-източно от Алтай, що се отнася до “курганите” в Централна Азия, то те са свързани с карасукската култура./ Ловците и примитивните скотовъдци, влизат в контакт с тях и усвояват техните културни достижения, стопански навици. Тогава иранската титла багатур/бахатур е заета в алтайските езици. Бахадур (тюркското батър, монголското – баатур) - така започнали да наричат своите герои, монголите и тюрките. Липсата на г/х в тюркската форма показва че се касае за заемка през монголски, в противен случай, нямаше да има изпадане. Не е исключено, иранските, а може би и арийските богатири, оглавяват централноазиатските племена. /б.пр. титлата багатур е късна заемка от монголски в тюркските езици, навлязла едва в чингисханската епоха, преди това не е фиксирана в тюркските езици. Що се отнася до значението и, то в персийски и ост. ирански езици означава “войн-герой”, аналогично на тохарското wac.atar – “войн-герой”./
Аафанасиевци след 400 г. са изместени от «карасукците» или «тохарите» от Южен Сибир. Днес произхода на тохарите се свързава с източноиранските племена, наричани «фатяновци», известни по едноименната култура от Волго-Окското междуречие. Заселват се на изток в Минусинската котловина и по-южно в Североизточен Китай. Мнението на Л.Н. Гумильов и А. Халиков, че «карасукците» са западен клон на хунну, се отхвърля от археологията. В Северозападен Китай през това време са обитавали, съдейки по погребенията, от хора с европеоиден антропологичен облик, сходни по материална култура с галите в Европа (Унгария, Австрия). Мумиите по поречието на Тарим и «черченския човек» публикувано в книгата на Елизабет У. Барбър (издадена и на руски език, дава представа за тази исчезнала култура и изяснява происхода на карасукците. Известно е, че след напущането на «тохарите» от Минусинската котловина, там се връща «афанасиевци», т.е. хора близки до тях по произход и култура, които вероятно също са били принудени да мигрират на юг, изместени от тохарите. /б.пр. има ясни археологически доказателства, че афанасиевци се разселват в Таримската котловина преди тохарите/
Карасукците първи запознават китайците с колесниците, от тях в китайския език са останали няколко думи, една от които е мед - miet. Живеейки в съседство с тибетците (цяни/кяни) и предците на тюрките, «тохарите» повлияват върху техните езици. Действително, в тези езици езиковедите откриват заимстввания от тохарската граматика, както и лексикални заимствания. Карасукците широко се разселват в Централна Азия. “Карасукски” предмети се откриват в Ордоса, Манчжурия, Западен Сибир. Практикували са могилен погребален обряд. Антропологически са европеиди от памиро-фергански тип /раса на средноазиатското междуречие/, т.е. близки до съвр. таджики, но с по-малък от тях, монголоиден примес. /б.пр. най-сходни с тохарите са т.нар.памирски таджики./
Забележка. В Източна Европа сред фатяновците преобладава средиземноморския расов тип.
След VII в.пр.н.е. в Южен Сибир мястото на «карасукците» е заето от хора, приличащи на «афанасиевци», т.е. техните потомци. Новият етнос, образуован в резултат на смесването на старото население и пришълците, е известен на археолозите като тагарска археологическа култура, по името на о-в в езерото Тагар в Минусинската котловина.
«Тагарцити» се развиват независимо от влиянието на Китай. Впоследствие в ожесточената борба с юечжите, която продължава повече от 4 века, хунну, извършват рейд през Саяните и подчиняват «тагарците». Така те лишават юечжите от важните им металургически и земеделски центрове и им излизат в северния фланг. Това става в IIІ в.пр.н.е., но окончателната победа над юечжите е постигната в 165 г.пр.н.е. Възможно, съюзници на хунну са били киргизите, които са преселени от хунну в Минусинската котловина. /б.пр. Баяр греши, протокиргизите /гегун/ са също покорени от хунну и обитават Източен Тяншян, а преселението към Минусинск е много по-късно, едва в Танската епоха/.
Погребалните маски на новото население (наречени в китайските средновековни хроники хакаси или енисейски киргизи), носят следи на смешение. Европеоидността им, изпъкващите носове, клиновидния профил на лицата рязко контрастира с монголоидните белези, изразяващи се в по-плоски лица и чипи носове.
Многовековната тагарска европеоидна култура престава да съществува, а нейното място се наследява от т.нар. таштъкска култура, но етнически тя е била тюркска, създадена от народа киргизи./б.пр. Баяр греши, таштъкските племена носят самоназванието аси и много по-вероятно са идентични със средноазиатските алани/алхани и ефталитите. Тюрките са потомци на хунну, факт документиран от китайските хронисти, а не на таштъкските европеиди. Наистина в ранното средновековие, последните остатъци на таштъкската култура са погълнати от тюрките и тюркизирани вече дават началото на тюркоезичните кипчаки, киргизи, наричани с общото название „теле”./ В Минусинск европеидността на киригизите и хакасите оцелява до времената на Чингис-хан.
Носителите на таштъкската култура са известни и под името динлини, според някои - неоправдано.
Забележка.
1. Динлините обитават от ІІІ в.пр.н.е. до ІІІ в. от н.е. от Байкал до реките Об и Иртиш. Оновният им поминък е скотовъдството. Вероятно са били многоетнически съюз, включващ и иранци и киргизи. Съществува и мение че са протоугри. Както отбелязва Бернштам, усуните не разбирали техния език, който приличал на птичи крясък. А угорските езици са богати на гласни гърлени звукове.
Съществува и мнение, че кипчаките, наричани още половци /кумани в бълг. литература/, поради типичния си европеиден вид и преобладаването на руси и рижи коси, всъщност са наследници на динлините, впоследствие езиково тюркизирани. И днес сред казахите се срещат по-светли кестеняви коси, а казахите са наследници на куманите, но с много по-голяма доза монголоидност, настъпила в чингисханската епоха.
2. Ю. Худяков смята, че в 201 г., в периода на хунското могъщество, протокиргизите, известни като генгун, гегун от китайските хроники, са покорени от хунну, но преселването им в Минусинск е много по-късно. В периода на хуно-юечжийските войни, гегуните живеят в Източен Тяншан, а динлините северно от Тяншан.
За динилините Ю. Худяков смята че са били многочислени, но рано се разделят на два клона. Източните, обитават южно от Байкал, като съседи на ухуаните (предците на монголите) и се сливат с тях, а западните стават известни като теле, или гаоцзюйски динлини (от Гаогюй - «висока телега»). Техните потомци обитават в Алтай и се нарочет телеути. Обликът на древните киргизи е неизвестен, но средновековните киргизи от Минусинск, са били с европеиден облик. Китайските хроники пишат: «Жителите като цяло са високи на ръст, с рижи коси, с румени лица и сини очи. Черните коси не се харесват». Също типично за тях е било бръсненето на косата и оставянето на чембас. Езикът на древните киргизи е неизвестен, но влизането им в състава на конфедерацията на гаоцзюйските динлини,подсказва че са носители на тюркския език». /б.пр. носителите на тюркския език са хунну и наследилите ги южни хуни, а не динлините или протокиргизите, които със сигурност са смес от андроновски /саки/, тохарски и угорски племена. Грешката на А. Баяр е че приема съществуването на някаква митична европеидна популация, носител на тюркските езици, различна от хуните./
VІІІ в.пр.н.е. е преломен период в историятя на Алтай. Царските кургани Аржан 1 и Аржан 2 (в Южните Саяни, в Тува) поразяват с грандиозните погребални съоръжения и богат погребален инвентар с обилие на златни предмети.
Климатът по тези места е рязко континентален, характеризиращ се с горещо и сухо лято и хладна зима, малоснежна и слънчева. Дебелиината на снежната покривка е незначителна (10-30 см), което позволява на скотовъдците да практикуват целогодишна паша. Сезонните придвижвания имат вертикален характер: през лятото пастирите се предвижват в планината, към високопланинските ливади, а през зимата слизат в стептта. От всички планински котловини в Саяните, най-високата и най-студена се нарича Турано-Уюкска (около 1000 м. над морското равнище). Най-хубавите зимни пасища се намират в долината на р. Уюк, в района наречен Аржан. В тази долина се намира знаменитата «Долина на царете». Тук са били родовите гробиници на динлинските царе.
За изграждането на могилната гробница Аржан 1 (иранска / и тохарска/ дума, значеща «свещен извор», който съществува и днес) са отсечени около 6000 дъревета.
Наскоро бе разкопан кургана Аржан-2 от съвместната руско-германска експедиция. Открито е напълно запазено двойно погребение на семейна двойка, с богат погребален инвентар – над 20 кг., злато под формата на украшения в «зверин стил». Аржан-2 е датиран към VII в.пр.н.е. (Аржан-1 е със 100-150 години по-стар).
Иранците са положили началото на степната култура на региона, дълго време е била водеща. От VI или V в.пр.н.е. в западните степи на Централна Азия, започват да доминират на номадските ирански племена, които китайците наричат юечжи (самоназвание, вероятно, ятии). Възможно е да имат връзки със саките и масагетите от Приаралието. Затова юечжите са наричани още източни сармати. Предполага се, че началото на този народ са дали кимерийците. Някои черти на техните малоазиатски погребални съоръжения удивително напомня алтайските кургани.
След като са разбити в Причерноморието от скитите, те се преселват на юг, в Мала Азия. Кимерийците под натиска на обстоятелствата /засилването на лидийците/ оставят Мала Азия и вероятно мигрират на изток. /б.пр. археологическите интерпретации на кимерийците наистина показва голямо сходство с карасукската култура. Т.е. кимерийците са едни от първите карасукци, мигрирали на запад, още в ІХ-VІІІ в.пр.н.е., а не обратното, както смята Баяр./
Юечжите заселват земите между Алтай, Западна Монголия (те постовят своите тагми на южните склонове на Гобийски Алтай), Северозападен Китай до съвр. провинция Гансу /или Кансу/ и Ордоса, където се сблъскват с народа хунну. Територията на южните склонове на Саяните (плато Укок, където са располагат курганите на Аржан), северната част на котловините на Големите езера в Монголия също под владение на юечжите.
В планински Алтай в труднодостъпните местности се намират родовите могили на народа юечжи. Най-елитни са погребенията от Пазирик. Най-големите могили бяха наречени «царски». Разкопките са направени в довоенното време. Въпреки, че са били ограбвани в миналото, открит е голям погребален инвентар. Но най-голяма сензация представляват съхранените от вечния лед тела на погребаните. Кургани с по-малък размер, са открити по порецието на р. Урсул (Туекта, Шибе, Башадар) и Борел (Катанда). Най-голям е Башадар, съпоставим по богатствата си с Пазирик.
Особеностите на алтайския климат, способстват замръзването на труповете и съхранението им в погребалните срубове.
Струпването на юечжийските погребения от Алтай показват, че там се е намирал единият от центровете на юечжийските племена. Западането на Пазирик е синхронно с възхода на хунну. Погребенията на юечжите имат прилики със скитските и сарматските погребения от Приуралието и Причерноморието. Всички те са синхронни по време и отразяват общи процеси в степта – разселването и господството на иранските племена.
/Б.пр. Съвсем наскоро, Международната експедиция на Германския Археологически институт (DAI) разкопова съвсем случайно на надморска височина 2600 м., съхранено могилно погребение. "Този могилен хълм ни подари необикновена находка, която така дълго е пазил в себе си", - обяснява президентът на DAI Херман Парцингер. Находката е на възраст 2500 години, т.е. от V в.пр.н.е. Открито е погребение на 30-40 год. мъж, вероятно войн, положен в странично свито положение. Трупът е мумифициран, на русокос европеид, с татуирано тяло. Вечният лед добре е съхранил тялото и дрехите му – шуба от боброва и самурова кожа, с подплата от овча кожа. Това явно е отново представител на юечжите. /по Мадина Гусалова. Мумия скифского воина - сенсационная находка 2006 года. - http://www.iriston.ru/ru/news_more_culture.php?aid=302 /
Китайците локализират народа юечжи от пустинята Алашан на запад до провинция Гансу и Хами – град в югоизточните разклонения на Тяншян. Вероятно тук живее южното разклонение на юечжите – кушаните. Северното разклонение на народа юечжи са носителите на пазирикската култура. Лев Н.Гумильов предполага, че юечжите използват за плацдарм Джунгария, за да завладеят пасищата на Тяншан, в V в.пр.н.е.
Завоеванията на хуните преследват две цели. Първата – подчиняване на богатите оазиси, разположени по северните склонове на Тяншан, най-богатия от които е Турфан /Чеши/. Развитото поливно земеделие, плодородните почви и климат позволяват по две реколти за година. Известно е, че много по-късните тюрки наричат земята от Куча до Турфан «четирите страни Тугри», т.е. четирите страни на тохарите. Ясно е, че именно тази област до преселенията на юечжите на запад, е носила името Тугри, дало по-късното иранско - Тохаристан. Впоследствие така започва да се нарича и древна Бактрия, расположена на територията на съвр. Южен Таджикистан и Северен Афганистан.
Втората причина – това е контрола върху Великия копринен път. Номадите остро се нуждаят от земеделски и занаятчийски продукти и затова се стремят да държат под контрол търговските пътища и оазисите.
Източноиранските номади не са оставили писмените паметници, освен единични надписи от т.нар. «исъкско» писмо. /б.пр. надписа от Исък-кул е свързан не с тохарите а със седмореченските саки, тохарите не са познавали писмеността./ Най-интересни данни дава археологията. Могилите на Пазирик, Шибе и Катанда са много добре съхранени, вкл. и произведенията от вълна, дърво, различни кавьори и килими, например идеално запазена фигура на лебед изработена от плат. Но най-интересни са съхранените мумии на погребаните и техните дрехи. Косите на погребаните са предимно рижи и кестеняви, Лицата са типични европеидни, с високи изпъкнали носове.
Подобни мумии са открити в Северозападен Китай, с много добро съхранение на облеклото. По антропологичен тип са идентични с алтайските и представляват високи на ръст светлокоси европеиди /блондони/. Има сходство и в облеклата. Сходни са също със сарматите от Южного Урала, Западен Казахстан и Причерноморието.
Съвсем скоро, китайските археолози откриват в района на Хами в Югоизточен Тяншан, над 100 съоръжения, 200 могили, около 1000 наскални рисунки и голямо количество каменни изделия. До гр. Алма-Ата в Исъкския курган е открито много богато погребение на знатен юноша, наречен от археолозите «Златния човек». Вероятно е бил млад вожд на саките-тиграхауда. Неговият костюм и доспехи са покрити със злато. Но най-важното е, че там са открити две чаши със странни рунически знаци, с 1000 години по-стари от тюркските. Подобни надписи са откривани в Афганистан. Руните са най-близки с т. нар. Донско писмо /б.пр. т.е. аланопрабългарските руни, детайлно изследвани от Г.Турчанинов и П.Добрев. Подобни руни описва и П.Толстов в Хорезъм./
Юечжите са водят успешни войни със своите съседи и създават могъща империя в Централна Азия. Така че не е можело да останат извън полезрението на китайската империя Цин, наследник на държавата Цин, обединила китайското пространство.
Тази държавица, Цин, в началния период на китайската история, известна като «Епоха на воюващите царства» (403-221г.пр.н.е.) първоначално е най-слабо сред китайските държавици. Но по времето на владетеля Сяо-хун (361-338 г.пр.н.е.) /б.пр. “хун” е титла – княз/ там живее талантливия реформатор Шан Ян. Заедно със Сяо-хун провеждат много реформи. В военната област, те са най-радикални. Вместо бойните колесници, те въвеждат кавалерията. Променят се и облеклата на войните, дългите и неудобни кафтани се заменят с къси и леки куртки. Армията се разделя на нови бойни единици: петорки и десетки. Повишават се изискванията за дисциплина и храброст в боя. Отменят се привилегиите на знатните, като единствения път за издигане в обществото остава войнската кариера, мярка за което е броят на убитите противници. Всичко това води до крайна милитаризация на цинското общество. Виждаме повторение или копиране на военните реформи и милитаризацията която протича и сред съседните на Китай древноирански племена. /б.пр. по-точно тохарски племена, наричани от китайците със сборното понятие жуни и ди/. Напълно вероятно е цинските реформи да са се провели под прякото съдействие на юечжите /б.пр.тогава известни като жуни и ди, юечжи е по-късно понятие/.
Например крайнта милитаризация е видна от някои по-особени обичай при скитите, сарматите и по-късните алани. Това е презрението към съплемениците, които не са успели да убият враг. Също най-достойна се е смятала смъртта на бойното поле, докато дългия живот и естествената смърт в старческа възраст се е смятала за недостойна, символ на страхливост. Други такива страховити обичаи са били, скалпирването на врага и закрепянета на скалпа на седлото /б.пр.демонстрирано и при прабългарите от изображението на войн от Наги-Сцент Миклош/ и изготвянето на чаша от черепа на убития враг /б.пр. кан Крум и Никифор/. В “Нартския епос” се казва че нартите си шиели плащове от скалповете на убитите врагове
Тези реформи издигат царство Цин в числото на лидерите в китайския свят. То започва да се разширява и да поглъща едно по едно останалите царства. Така се стига до първото обединяване на всички китайски държавици в единна държава – Империята Цин. Владетелят и приема титлата ши-хуанди – император, стояща много по-високо от предходните ван и хун – княз. На запад тя става известна благодарение на юечжите, които са нейни търговски партньори, като и до ден днешен стои в основата на названието на Китай в повечето езици /Чин, Чина, Чайна/. Традициите на Империята Цин се продължават от всички по-следващи китайски династии. Едно от най-грандиозните дела на първия император, останал в историята с названието на титлата си Ши-хуанди, е построяването на Великата китайска стена, насочена срещу хунските нападения.
Расширението на империята на североизток неминуемо води и до първите конфликти с хунну, които тогава успяват да овладеят Ордоса и да прогонят по-старото му европеидно население. Ордосът е граничен район, с четириъгълна форма, образуван от големия северен завой на р.Хуанхъ с благоприятен климат. Затова е постоянна “яблъка на раздора” между Хунну и Китай. След тежки сражения Цин успява да овладее Ордоса. Вероятно юечжите са били съюзници на Цин. По сведения на китайците юечжите контролират територията от Гансу до Ордоса, където граничат с хунну. Предполага се, че юечжите поддържат съюзни отношения с Китай, с вероятни смесени бракове на юечжийските владетели с китайски принцеси. Например китайски вещи са откривани в Пазирик, вкл. и китайска колесница. Опитите на по-късните хански императори да подновят съюзните отношения с кушаните, за общ фронт срещу хунну, потвърждават това.
Предшественниците на юечжите обитавали Северозападен Китай, вероятно са усуните (асиани, аси от гръцките источници). Усуните са северни съседи на юечжите от Гансу, като обитават земите между Лоб-нор и Хами, наричани от китайците “древни усунски земи”. /б.пр. усуните са били тохароезични, но не са предшественици на юечжите, а техни родственици./ Усуните са също европеиди с висок ръст, рижи бради и коси и светли, синьо-зелени очи, белези срещащи се и сред съвр. уйгури.
Съхранената от китайските хроники усунска генеалогична легенда е много близка до древноримската, усунският кунмо /владетел/ е откърмен от вълчица. /б.пр. подобен стенопис, на вълчица кърмеща две деца е открита в Двореца на афшините в Уструшана, гр. Бунджикат/. Интересно е че сред древните тюрки и произхода на рода Ашина, съществува идентична легенда, че тюрките произлизат от хунски принц, осъкатен от враговете си и свещенната вълчица.
Населението на Западния край (китайското название на пров.Синцзян и Таримския басейн), обитаващо Таримската котловина, Гансу /рускоезичното название на Кансу/ до гр.Дунхуан е било земеделско и скотовъдно. Това са същите «тохари», за които стана дума. Известни са на гръцките автори под името сери, като прозвище свързано с названието на коприната, в търговията с която те участват. /б.пр. това твърдение е много спорно, сери може да обясним с тохарското арси, тракийското сарси, осетниското сирху което означава светли, бели, рижи, огненочервени. Това название се запазва и при далечните им тюркизирани потомци – сирите, респ.част от кипчаките/кумани/. В гръцките географски текстове се говори за: «серите, живеещи зад Емод». Т.е. зад планините Памир и Хиндукуш. Индийците наричат кушаните - тохари и пренасят названието върху населението на Кушанската д-ва, аналогично на китайците, които продължават да наричат кушаните “да-юечжи” респ.тохари. Възможно е названието на юечжите да се е наложило върху подчиненото население в Таримския басеин, чието самоназвание е неизвестно. /б.пр. Баяр греши, самоназванието им е арси /Карашар/ и кучанне /Куча/, но също и кхари, кари, гари, по хотаносакските документи, т.е. пряк аналог на типично българската дума хора, в старобългарски хъръ - човек. Всъщност версията на Баяр за етническа разлика между жителите на Таримските оазиси и юечжите в Кансу, която отдавна е спрягана в рускоезичната литература е погрешна, касае се за сродно по произход и език население, наследници на карасукската култура, или племената ди/. По-късните тюрки наричат тохарските оазиси “четирите страни тугри”. В скалните пещерни храмове от Дунхуан, са се съхранили техните изображения, антропологически са европеиди, памиро-фергански, брахикранен тип със сини очи и светли, рижи или руси коси. Техните ръкописи са написани с индийско писмо “брахми”, но езикът им не е индийски, а друг индоевропейски, условно наречен «тохарски А» и «тохарски Б». Както е установено, тохарските езици са самостоятелна група, сродна с тракийски, фригийски, келтски, хетски. /б.пр. писмото “брахми” е донесено с разпространението на будизма, започнало с кушанската власт в региона./
«Тохарските» езици се появяват на изток доста преди иранските. Местните езици съдържат тохарски земки, особено тюркските, /б.пр. , напр.: тюрк. *yez – мед, тох.*yes – метал, злато, тюрк. oq - стрела, тох. ok – острие, остър, тюрк.*qarši - дворец, тохарски *karci – дворец, прабълг. чертог, тюрк.*qoş - колиба,*qoşk – част от двореца, българското къща, както и бълг.турцизъм кюше – ъгъл, кът в стаята, тох.*koš - колиба, kos.ke – къща, бълг. къща, също кошара – помещение за животни, тюрк. tore – място срещу вратата, тох. twere – двери, врати, тюрк. kün – слънце, ден, тох. kun, kaum – слънце, ден, тюрк. yaz - пролет, тох. yas - пролет, осетинското az – година, тюрк. aŋĭz – поле, тох. ant - поле, осет. ant – покрайнина, тюрк. omuz – рамо, тох. omso - рамо, тюрк. ense – врат, тох. antse – рамо, тюрк. yürek - сърце, тох. aranca - сърце, тюрк. ot - трева, тох. oti, atiyo – трева, бълг. отава – трева, тюрк. öküz – бик, вол, тох. okso – бик, вол, тюрк.*bil - знание, тох. pel – мисъл, знание, тюрк. sor - питам, тох. parksar – питам, тюрк. čäk – тегля, произвеждам звук, тох. tsäk – тегля, произвеждам звук, тюрк.*kele - говоря, тох.*kele - говоря, klaw - обявявам, удмурски kil – език, тюрк. qap – хващам, тох.*kap – хващам, бълг.гепя, кап-ан , тюрк. jap – правя нещо, тох. yap – правя нещо, тюрк. umur - работа, тох. yamor - работа, тюрк. kes - режа, тох. kes - режа, бълг. късам, тюрк. topraq – почва, тох.*twär – прах, почва, бълг. тор, тюрк. taş - камък, тох. tekam, tkam – камък, тюрк. *yumru – подутина, оток, тох. kwarm, kurm – оток, подутина, хълм, тюрк. hesap – сметка, тох. yasāe – сметка, тюрк. kulan-mak – стопанисвам, тох. kallaū – стопанисвам, бълг.турцизъм коландисвам, тюрк. salma – навес, тох. salm – навес, покрив, тюрк. kur – гора, гориста местност, тох. karasa – гориста местност, храсталак, тюрк. pinti - скъперник, тох. pintwāt - милостиня, тюрк. iştah – плътско желание, тох. ysas, ykāsseine – плътско желание, похот, тюрк. sert – груб, агресивен, тох. erkate – груб, агресивен, бълг. ерча се, тюрк. savaş – борба, борец, тох. vac, vaso – борба, борец, тюрк. kök - корен, тох. witkaso – корен, коренище, тюрк. soluk – дишане, дъх, тох. solu – дишане, дъх, осет. sulæft, sulæfыn – дъх, вдишване, тюрк. çan – звънец, звънтящ, тох. tsan – звънец, звънтящ, звук, тюрк. cehlin – невежество, тох. col – див, тюрк. harap – разрушение, тох. karep – разрушение, вреда, тюрк. yabgu – лидер, вожд, тох. wayauka - вожд, тюрк. akançi – ариергард, спомагателна лека конница от доброволно или наемно мюсюлманско опълчение, тох. akan~kar – краен, отдалачен, тюрк. aylâk – безделник, лентяй, тох. lyak - крадец, тюрк. kaldim - спирам, тох. kaltr – спирам, бълт. калтарми – поводи, юзда, тюрк. gelme – вървя, kulkea – вървя, тюрк. yol - път, тох. itar - път, тюрк. ote - нататък, тох. te, ate - нататък, тюрк. ymaşak – мек, за материи, плат, тъкан, кожа, тох. vlamske – мек, за материи, тюрк. yel - вятър, тох. yente – вятър, тюрк. yekün – количество, тох. enem – количество, брой, тюрк. kar – студ, тох. kuras, krost - студ, тюрк. seok - род, тох. se, soy – син, потомство, тюрк. nüfus - население, тох. napem – население, тюрк. sikar - лов, тох. seir - лов, тюрк. tüy – козина, пух, тох. to – телесно, полово окосмяване, тюрк. çürük - гнил, тох. sark – болен, гнил, тюрк. pay – част от нещо, тох. pake – част от нещо, тюрк. çay - река, тох. cake - река, тюрк. köy – село, тох. kwase - село, тюрк. kisim – бял, чист, тох. kutsu – бял, чист, тюрк. kul - роб, тох. kul – роб, тюрк. sir - бял, тох. arsi - бял, тюрк. *jabu – кон, *jigit – конник, тох. yakwe, yuk – кон, бълг. ок – основната греда на каруцата, впряг, тюркското *arba – кола и тох. yerpe – колело, протоалтайското *sìŋù – подбедрица, тох. kanwe - коляно. Откриват се аналогии и в някои числителни: тюрк. tort - четири, тох. stuer, stwer - четири, прабълг. твир/твирем, тюрк. beş – пет, тох.*pēś - пет, прабълг.веч/вечем, тюрк. sekiz - осем, тох. оkt, okat – осем, прабълг. ес – осем, тюрк.*yigirmi – двадесет, тох.*ykīmi - двадесет, тюрк. kirk – четиридесет и тох. sātwārka – четередесет, тюрк. tümen – десет хиляди, тох. tumane – десет хиляди, старобългарското тьма – десет хиляди./ Любопитно е че и в руски и татарски, названието на числителното «сорок»-40, се предава като «крык/сорок», а в тюркските езици е тохаризъм, а от тюркски е навлязло в руски. В тохарските езици, които са от “кентум” – групата, славянското “с” се предава с “к”.
По-рано от «тохарите» в Северозападен Китай попада друга група западни индоевропейци. Заемки от техния език близки до келтската лексика са открит в китайския, свързани с названието на коня и други скотовъдни термини. /б.пр. Към афанасиевската култура трябва да отнесем и първия пласт от индоевропейски заимствования в китайския език, в частност, запознаването с коня, /афанасиевски находки има и в Западна Монголя. Новгородова 1981/. Вероятно от езикът на афанасиевци произлиза китайското ma, mak, монголското morin, тюркското omak, угорското imen – кон, съпоставимо със западноевропейското келтогерманско *marc- /ирландското mark, древнонемското mahre/ и тракийското *mez- кон. Също гъска, в китайски ngan, старояпонски gan, кисело мляко, масло, в китайски *klac, lac. Тези названия нямат съответствия в тохарските ез., но показват паралел с някои западноевропейски езици, древноиндоевропейското *ghan-s, немското gans, праславянското gonsь, латинското *hanser, anser – гъска, в гръцки galagv, galaktov, латински lac, glac, готски klac, славянското*mlak - мляко. Първият пласт е распространен /с изкл. lac/ и в родствени на китайски, тибето-бирманските езици, т. е., заимстването е по-древно, станало на ниво близко до синотибетската протообщност. Вторият пласт съдържа названиито на кучето hün < * k’iwen и меда *miet, като са заети от тохарските думи ku, kwem, mit, както другото название на коня в китайският език ju, аналогично на тохарското yuk и китайското che – колело произлизащо от тох. kukele.! Вторият пласт, е явно тохарски, открива се само в китайски, т.е. отнася се за по-късни заимствания. И което е особено важно, арийски, индоирански заимствания и в двата пласта, не се откриват. /ЛК-МТСА/
Техните погребения, които са с 1000 години са по-стари от тохарските, са открити в Синцзян. /б.пр. всъщност става дума за представителите на афанасиевската археологическа култура./
Вероятно «тохарите», както и другите жители на Средна и Централна Азия, се делили на земеделци и скотовъди. Към последните са принадлежали усуните. След поражението на юечжите, усуните също са покорени от хунну и впоследствие също мигрират на запад, в Седморечието. /б.пр. поради рязкото засушаване на климата, предизвикано от практикуването на подсечно-подпалното земеделие, при което се изсичат веконите върбови гори, настъпва бързо изтощаване на почвата и превраъщането и в пустиня. Така в Таримската котловина, животът става възможен единствено в оазисите, където земеделието и търговията стават основен поминък и в по-северните райони на Тяншан, създаващ условия за скотовъдство./ Усуните и юечжите са погълнати от по-късните тюрки, като дават европеидния дял на тюркските народи, респ.уйгурите, кипчаките, татарите. /б.пр. за това говорят и многобройните тохарски заемки в тюркските езици!/
С появата на уйгурите започва да се променя и топонимиката на района, например езерето Баграш-Кул е тюркско, но в китайски се произнася като Боситанху, което призлиза от иранското «бостан» - градина. /б.пр. в Синцзян има и по-късна согдийска вълна на заселване, предшестваща тюркската/. От това езеро изтича река Кончедаря, носеща иранско име.
В пустинните райони на югозападната част на Таримския басейн, сдейки по погребенията е обитавало европеидно население, сродно с чест от населението на Алтай, т.е. това са източни иранци – саки. По литературните паметници езикът на това население в Тарим е наречен хотаносакски и тумшукосакски. Това са източноирански езици с много тохаризми, възникнали от смешението на саки и тохари, станало във V-ІІ в.пр.н.е. Махмуд Кашгари, знаменит езиковед от XI в., който описва всички тюркски езици, пише че в Кашгар, по-рано се говорел език сходен с езика на хотанците. Топонимиката на района е придшмно иранска.
Още в XII в.пр.н.е. на север от Китай се заселват племената ди. Китайците ги наричат бейди (от китайското бей – «север», или “бял”, т.е. северни ди, или бели ди). Най-вероятно това са карасукците, други ги свързват със скитите. Те са също високи, светли европеиди. Даже китайците използват и синонима чан-ди - високи ди и чи-ди – червени, или рижи ди, които после стават родоначалници на тюркската племенна група дили, чиле или теле.
Забележка:.
За етническата принадлежност на народа ди може да се съди от находките в Ордоса и другите провинции на Северен Китай, които са показани на ил. № 18 (от музея на провинция Гансу). От пръв поглед не предизвиква съмнение че е оставен от хора с иранска култура – скити. /б.пр. самият “зверин стил” възниква на изток в контактната зона между Китай и ди, още в ХІ-ІХ в., а по-късно прониква сред скитите, т.е. той е карасукски, а не андроновски по произход/.
Това европеидно население са оставили своите наскални рисунки в Запдна Монголия, където се установяват първоначално. Вероятно те са строителита на комплекса Аржан. На изток в Забайкалието те се сблъскват с носителите на монголоидите – плиточници /носителите на културата на плочестите могили/ смятани за предци на алтайската езикова общност.
Около VII в.пр.н.е. те попадат в полезрението на китайските хронисти. Племената ди постигат големи военни успехи във войните с китайските държавици. Около 620 г.пр.н.е.единния етнически масив на племената ди, се разпада на две групи: западни, «бели ди» и източни, «червени ди». В следващите векове те все повече губят връзката помежду си и се смесват с други съседни народи, на запад с тибетците-кяни, на изток със сянбите и хунну, на юг с китайците и протобирманските народности. Известно е че част от потомците на ди, племената лоуфан и баян са покорени от хунну, което обяснява и наличието на слаби европеидни белези сред монголоидните хунну.(Худяков Ю.С. Предметы искусства звериного стиля из музеев провинции Ганьсу и проблема генезиса скифоидных культур Центральной Азии).
Името Баян се среща сред много народи, в Киевска Рус, при аварите, татарите, а също и при монголите. /б.пр. не е ясно дали китайското название “баян” е точно предаване на етнонима или, по-вироятно деформирано название. Що се отнася до корена баян/боян/поян, то той е типичен ностратически, среща се при иранците, алтайските и угрофинските народи и означава богат, богаташ, само че при иранците е под формата *бой. Етимология на Боян – прабългарско, неславянско име. Съществува мнение че Боян/Баян е изцяло тюркско име произлизащо от тюркското bay/pay, древнотюркското bayān, монголското baiyan, тунгусоманчжурското baya, чувашкото poyan, puyan – богат. Но понятието има убедителни ностратически корени. В кавказките езици bai, bei, abei, означава богат. В уралските /угрофински/ езици bay, pay, poy е със същото значение – богат. В ирландски buain – ям, поглъщам, виж бълг.диалектно боазлия – добре хапващ, лакомник. /EDGL/ В иранските езици аналогични са bоy, pоy – богат. В ягнобски boy, рушански и хуфски bōy – богат, bōyēnat - богаташ. /ВС-РХТ/ В раджастхански bhōjāņēm – здрав, хубав, добър. Ако Боян беше от тюркски корен, то трябваше да звучи като Баян, под формата срещаща се в алтайските езици, от изходния корен bay, но формата Боян ясно показва че изходния корен е ирански – boy./
Еленовите камъни, са често откривани в Централна Азия. Това са антропоморфни каменни изваяния, с изобразено въоръжение и полови признаци. Предполага са че са надгробни знаци. По-рано се смятаха изкл. за тюркски белег, но сега се знае че те се появяват в Централна Азия с афанасиевската култура, а по-късно са наследени от тюрките, както и курганния обряд. Еленови камъни се срещат и при кимерийците. В Алтай и Саяните са известни още от VI в.пр.н.е., а в Монголия – от края на V в.пр.н.е.
Централен регион
На североизток от иранците, в степите на Централна Монголия и Забайкалието, плътно до границите на Китай, е била разпространена културата на плочестите могили, наречена така от археолозите, заради особености в погребалния обряд, горбната яма да се облицова с плоски каменни плочи. Нейните носители, по антропологическа въстановка показат типичния централноазиатски, северен монголоиден тип, чийто най-ярки представители са съвр.монголци и буряти. (на ил. 20).
Неголям нос, монголоиден разрез на очните цепки, с изразен епикантус, т.е. закрити вътр.ъгълчета на очите, широко и плоско лице, скосени орбити, широки скули и високи надочни дъги, км тези най-тичимни белези може да прибавим правите черни коси, леко по-мургавата кожа, по-киския ръст и по-слабото вторично и третично окосмяване при двата пола.
Смята се че протомонголите са обитавали източните части на Манчжурия и Североизточна Монголия, а предците на тюрките – Централна и Вътрешна Монголия, от Байкал на север до Ордоса на юг.
С.Кляшторный не отнася към тях хунну, те се формират в района на Южна Манчжурия. Различията между тюркските езици: чувашкия, в който виждат наследника на хунския език, якутския и другите тюркски езици, показват дълбоки различия между езиците в самото тюркско семейство, показващо ранно разделяне. Хунну, обитавайки източния регион на Централна Азия, в по-малка стапен се повлияват от индоевропейските култури, затова са и носители на изконно централноазиатските традиции.
Регионът в който се формира прототюркската общност, /т.е. “плиточниците”/ е западната част на Централна Азия, където рано влизат в контакт с индоевропейските общности. Някаква тяхна част, например «окуневците» бързо възприемат индоевропейските традиции, докато други, по-консервативни се придържат към родовите си корени. Следите на източноиранската горноалтайска култура и по-древните арийски традици си откриват при много тюркски народи, вкл. и татарите от Поволжието. Например, якутските обичаи изискват хората занимаващи се с погребалните ритуали, да не живеят в селището. Такава традиция има и при зороастрийците, имайки се специални «служители на мъртвите». С индоарийските езици съвпадат някои термини, свързани с родовите и теологическите понятия. Вероятно част от арийците и иранците са се интегрирали в пратюркската среда, както се е случило с тюрките на рода Ашина. /б.пр.Баяр греши, пратюрките са преки потомци на южните хуни, а самите плиточници се разглеждат като предци на цялата алтайска общност. Мнението му е напълно понятно, тъй като в средите на тюркоезичните историци, традиционно битува мнението “за по-друг, отделен произход на тюрките, от останалите алтайски народи”, мнение което категорично отхвърлят както данните от китайските хроники, така и археологията. Плиточниците са типични монголоиди, част от които мигрират на юг, още в палеолита и дават началото на хунну, дунху и сушен, трите основни клона на алтайската езикова общност./
Забележка:.
Парадоксална ситуация. Едни историци, в това число и съвременните татарски, търсят корените на тюркоезичните народи в «хуннската следа», а други отбелязват историческата роля на горноалтайската култура. По мнението на Алишер Акишев –това е «единен ирано-тюрко-монголски свят». С прогонването на юечжите на запад техните «следи» в културата на централноазиатските народи, не се губи.
«Смутното време» в степта завършва с формирането на тюрките, които възраждат и запазват много от източноиранските традиции: курганните погребения по юечжийския обичай; иранското, а не хунско, както следва да очакваме, въоръжение, воинската титулатура. Асимилирането на значително иранско европеоидно население на запад, се вижда добре в съвр.облик на казахите, киргизите, башкирите и каракалпаците. Те значително се отличават от централноазиатските народи по различния дял европеиден примес. Литературният език и писмеността (руническото писмо) също възникват под въздействието на иранските езици. /б.пр.за тюркските руни е доказано че са производни на согдийската писменост./
Западните татари, които се явяват генетически потомци на източните иранци /б.пр.те са потомци на кипчаките, които са тюркизирани юечжи-тохари/, осъзнават, че новата средновековна култура на западните степняци, кардинално се отличава от древната и закономерно търсят своите корени на изток. Но логични конструкции, основаващи се само на общност в езика и донякъде в културата, без да се отчита антопологията, по-скоро допълнително объркват въпроса. Основното чисто антропологическо дълбоко различие се явява най-сериозния аргумент за произхода. По неволя, тюркоезичните историци са принудени да признаят че формирането на съвр.тюркски народности е станало поди силното влияние на предходните индоирански популации. В академичната «Истории татар», тази мисъл, макар и не изказана прямо, се внушава от самия текст!
Появата на войнствените юечжи и завоевателните им походи, принуждава част от тюркското население да се пресели на запад в казахстанските степи и Приаралието. На ил. 21 е изобразен един от тях. /б.пр. неверен извод!/
След ІІІ в.пр.н.е. «плиточниците» попадат под властта на хунну. Малко по-рано, по данните на китайските хроники, на север, вероятно в зоната на “плочестите могили” се формира племенния съюз на динлините, в района между Байкал, Об и Иртиш. Първоначално динлините са подчинени от хунну, но след това се засилват достатъчно и започват да разоряват хунските предели. До сега тайната на този народ не е разкрита, но най-вероятно те са били тюркоезични. /Б.пр. напълно невярно твърдение, за произхода на динлините, китайските хроники, ясно посочват че това са същите племена ди, част от които са прогонени на север, поради войните на ди с китайските държави преди обединението /епохата Шан-Ин/, т.е те са карасукци, археологически с тяхната миграция на север, настъпва смяната на тагарската с пазирикската култура и възникването на “звериния стил” в Алтай, с последващото му широко разпространение в целия “скитски свят”. Опитите на тюркоезичните историци да открият предците си в динлините, не са от вчера, така че грешката на Баяр е разбираема. Най-вероятно динлините са тохаро-андроновско/сакско/-угорска смес. Езикът им, вече във ІІ в.пр.н.е. е бил неразбираем за тохароезичните усуни/
Не е исключено, в динлинската общност да са участвали и строителите на комплексите Аржан и Тува. Войната на юечжите и хунну не се отрзява на динлинската общност, те остават в своите райони и съхраняват европеидния си облик. /б.пр.невярно, динлините са посочени от хунския шянюй Моде/Мотун, като народ покорен от хуните, а не съюзен, завладени заедно с усуните, гегун /протокиргизите/, кюеше /протокипчаките/, хуннуй /неизв., възм.да се касае за по-късното хун-е – хионитите, хиаона, част от юечжите/ и Лулан – тохарската държава Крорайна, около ез.Лоб-нор. И днес уйгурите наричат Лулан, с по-старото Кируран. Динлините са постоянни врагове на хунну, даже съвместно с усуните и ухуаните /протомонголци/, в І в. нанасят окончателния разгром на Хунската д-ва./
Източен регион
По сведенията на китайския «Херодот» Сима Цян, на изток от Китай обитавали племена, раздалени в три групи: хунну, дунху и сушен. Племената дунху са протомонголската общност, назавнието на китайски означава (от дун – «изток», източни варвари), а сушен са предците на тунгусоманчжурската общност. /Б.пр. според Сиратори, сушен е деформиран китайски изговор на манчжурското название “еленовъди”./
Сушен са уседнали скотовъди и обитават районите на Руското Приморие, Корея, Източна Манчжурия. От тези племена произлиза и първата корейска държава Чосон. Дунху обитават североизток от съвр. Пекин, т.е. те са непосредствени източни съседи на хуните, обитаващи земите на Ордоса и планината Иншан. Първоначално постоянно нападат китайските земи, но след това са разгромени и прогонени на север, където се разделят на двете си основни разклонениня сянби и ухуани. На техните първоначлни земи се разселват хуните. В по-късно време са покорени от Моде и за дълго изчезват от историческата арена. Хунну им налагат тежка данъчна повинност, под формата на добитък, коне и млади девойки, както и задължението да участват със свои войски във армията на шянюя. Но след отслабването на господарите им, поради постоянните войни с Китай, в 93 г., сянбите /часто от дунху/ нанасят съкрушителен разгром на хуните. Държавата им се разпада на “северни” и “южни” хуни. Част от северните хунну бягат на запад, а сянбите завладяват техните земи. Впоследствие при знаменития сянбийски вожд Таншихай, северните хуни са окнончателно прогонени на запад, а южните са включени в сянбийското обединение. Част от тях са асимилирани, така възникват племената кидани, кумоси, евеники, с език отличаващ се от монголските.
Хунну или както е прието да се наричат в китайските хроники сюнну, (това название възможно поради спецификата на китайския език, предаваща така хунну. Б.пр. всъщност тази констатация е неточна. С.Клящорний доказа че самоназванието на хунну, е звучало като ксюнхун, открито в согдийски документ, което показва че сюнну е доста точно предаване. Самото ксюн-хун, се извежда прекрасно от бурятски, където ксюн означава сила а хун – човек, т.е. хуни - “силни хора”) се формират от племената обитаващи Манчжурия в VII в.пр.н.е. По китайските источници в происхода на хуните взимат участие и китайски бежнаци, потърсили спасение в степта, поради династичните разпри, смесили се с племената хянюй и хунюй. Запръв път, етнонима сюнну се споменава в 822 г.пр.н.е. във връзка с набези над Китай. Тогава им се удава дори да разграбят столицата на държавата Чжоу. В V в.пр.н.е., когато Китай представлява общност от няколко враждуващи царства, хуните воюват за овладяването на Ордоса, но със обединението на страната в Империята Цин, наследена от Империята Хан, в 214 г.пр.н.е. претърпяват тежко поражение и са изгонени от въпросната област. По цаповед на цинския император Ши-Хуанди е започнат строежа на Великата китайска стена, насочена най-вече срещу хунну. В това време, в Централна Азия на запад и изток се оформят двата мощни племенни съюза - «империи», на ираноезичните /б.пр. по-вярно е да се каже тохароезичните/ юечжи и тюркоезичните хунну. С течение на времето, покорявайки съседните племена, те неумолимо са движат един срещу друг. Войната между тях става неизбежна. Но “първият рунд” е загубен от хунну. Попадайки под тяхната власт, съобразно степния обичай, принцовете от шанюйския род, се изпращат като заложници в двора на юечжите. Така наследника на трона Моде/Мотун, син на хунския шанюй Тумин попада при юечжите. През 209 г.пр.н.е. той успява да избяга, убива баща си и узурпира властта. Изключително енергичен, нанася катастрофално поражение на племената дунху, които до тогава често нападат и ограбват земите на до тогва все още, беззащитните хуни. После въстава срещу властта на юечжите и ги разбива в занаменитата битка при Чанъе, като ги прогонва на запад, а най-източните европеидни племена /б.пр.несъмнено част от юечжите/ племената лоуфан и баян, протонва от Ордоса. В писмо до китайския император, гордо обявява че “всички народи, опъващи лък”, са покорени от хуните. Даже нанася и сериозно поражение на Империята Хан, като за малко не загива и самия император, попадайки в засада. Императорът признава Моде за равен нему по власт “син на небето” и ежегодно се задължава да изплаща данък, под формата на “дарове”.
След 206 г.пр.н.е., те покоряват и северните племена в Минусинската котловина. Първоначално юечжите се преселват в Седморечието и района на Даван /Фергана/. Там се смесват с местните саки. Хуните нямат сили да продължат войната, но за да укрепят западната си граница, преселват там, от района на езерата Лоб-нор и Баркул, родствените на юечжите, усуни. Известно е че между юечжите и усуните е имало стари съперничества. Самите усуни отхвърлят хунската зависимост и също се преселват в западно направление, като се заселват по севените склонове на Тяншан и Памир и също проникват в Седморечието. Там по неизвестни нам причини успяват да овладеят върховната власт и да покорят юечжийските и сакските родове. /б.пр. част от саките се заселват в Северна Индия, а век по-късно юечжите преминават р.Сърдаря и завладяват разпадналата се на няколко части Гръко-Бактрия. Първоначално възникват пет самостоятелни юечжийски княжества, обединени по късно от княжеството на кушаните./
Признаването на хунския шанюй от Китай, всъщност изправя хуните пред нов мощен враг – Империята Хан. Амбициозният императо У-ди, шести подред от ханската династия, решава да унищожи хуните. Непрекъснатите китайски нападения на хунну и хитрата дипломация си казват своето. Усуните които създават държава в Северен Тяншян, стават съюзници на Китай. В 71 г. китайскта дипломация координира действията на хунските съседи: усуни, динлини и сянбите-ухуани които задено с Поднебесната империя нападат хунските земи то четири страни, запад, изток, север и юг. На тъкъв удар хуните не са в състояние да устоят. Тяхната държава се разпада на две части, “северни родови” или непримиримите, които продължавата борбата и “южни родове” които предпочитат сепаративен мир с Хан и признаване на китайския васалитет. В 155 г. сянбийският (от дунху) вожд Таншихай окончателно разгромява “северните родове” и ги прогонва на запад. Южните се покорили на Таншихай и започват да изграждат смесени хуно-сянбийски родове, предвид и голямата езикова и родова близост помежду им.
Външният облик на хунну вероятно е бил смесен, те са имали бради, високи носове и по-профилини лица, но със значително изразени скули, с което се отличавали от “плиточниците”. /б.пр. Баяр греши, хунну са типични монголоиди идентични с плиточниците. Въпросната “мнима европеидност” на хуните, беше издигната като идея от Л.Н.Гумильов, който неправилно обявява племената “цзе”, “булоцзи”, участващи във военен сблъсък с държавата Младша Чжао, за хуни. Тъй като Ши Мин, владетеля на Младша Чжао, около 530 г. избил много “цзе” отличаващи се с “високите си носове и гъстите бради”, автомотично Гумильов пренася този европеиден тип върху хуните. С.Клящорний разкри и опроверга тази грешка, нещо повече, самите китайски хронисти уточняват че отнасянето на “цзе” към хунну е грешка, защото “цзе” са потомци та юечжите! Всъщност “цзе” отговаря на по-старото ханско “чжи”, “ичжи” и се траскрибира като кари, “чжи” е форма на юечжи./
Тайната на хунския произход не е разкрита. Във въпросната реконструкция на хун /б.пр. както видяхме кениколец/, ясно си личат европеидни черти. Възможно е това да са чертите на древните палеоевропеиди. Има и други изображения, но от изображения, оставени от древни майстори. С.Кляшторный посочва изображение на хуни върху конска юзда и от паметника на Хо Цюй Бин. Те са доста сходни и показват доста по-обло лице.
На двете изображения на хунну ясно изпъкват монголоидните черти, скули, монголоидните коси очни цепки, плоското лице, но все пак се срещат европеидни белези – брада и мустаци. /б.пр. разбира се контакти и смесване с европеидите-ди, са на лице, но не може да говорим за изразена европеидност при хуните, по-точно, те са типични монголоиди с леки европеидни примеси./
Черепът от могилника Ильмов Пад, от Забайкалието и от други, напротив, са на типични монголоиди, идентични с «плиточниците», т.е. палеосибирски расов тип. Възможно е това да обяснява следната фраза от китайските хроники: «жителите от тези владения постъпвали в редовете на хунските войски и съставлявали с тях един дом», което обяснява облика на хунну. В зависимост от местообитанието и съседните народи, откъдето хунну са вземали жените си, се променя и техния облик. Но за управляващия елит се знае че са встъпвали в брак помежду си представителите на четирите управляващи най-знатни родове. Поради това те са запазвали в най-чист вид антропологическия си вид, който силно изненадва европейците през ІV-V в.
Иранското влияние се забелязва в ранните хунски произведения в “зверин стил”, копиращ произведенията от Пазирик. Носията на хунну по изображенията и по находките от погребенията (в книгата «История татар») силно се отличава от древноиранската. Те предпочитат дългите кафтани, пред късите скитски куртки. Кафтанът се налага като облекло при средновековните степняци. /б.пр. но е типичен за тохарите./ Военните успехи на хунну Ю.С.Худяков обяснява с използването на сложносъставния лък и използването на “свистящите” стрели, които са плашели конете на противника. Друго приемущество е воденето на маневрен бой с бързо прегупиране на коницата им в т.нар. “разсипан”, клиновиден строй. Това им позволява да увличат противника си в атака, и да го обкръжат и унищожат, като извършват и изненадващи контраатаки, разтройващи бойния ред на противника.
Въпреки, че някои татарски учени се опитват да препишат на хуните, тежковъоръжена конница, сред запазените изображения на войни, подобна изцяло липсва. Хунските войни са яздили малки ниски кончета, въоръжени само с лък и стрели, много рядко се наблюдават изображения на мечове, а на дълги копия “пики” – практически отсъстват.
В атака те настъпват в клин, както по-късно са правели и монголите. Но сред хунското въоръжение Худяков не открива остатъци от ризници и брони и стига до извода че, хунну не са разполагали със средства за водене на близък бой, което обуславя и първоначалната им слабост в сблъсъка им с юечжите. Обкръжили откъсналия се от основните сили, китайски авангард воден лично от импреатора, в Пхин-чен, хунну седем дни ги държат в блокада. Независимо от солидния превес в числеността, хуните не са в състояние да сломят тежковъоръжената /по юечжийски образец/ китайска конница.
До същото мнение достига и А.Хазанов. Той отбелязва че хунската конница е изцяло лековъоръжена и «доста много се отличавала от партянската и сарматската и затова не може да бъде определена като катафрактарии» (А.Хазанов).
Смята се че големите си успехи хунну дължат не толкова на войнската си сила, колкото на добрата, централизирана политическа организация. Те първи създават класическата номадска империя, на народа-войска с твърдо централизирано управление. Докато юечжите предпочитат по-хлабавата конфедерация от племена със самостоятелно управление. /б.пр. и по-нататъчната история на тохарските държави в Синцзян, които така и не създават единна държава, го потвърждава./ Също претърпели първоначалните си загуби от юечжите, хуните кардинално промянят войнската тактика.
Езикът на хунну е почти неизвестен. Съхранени са около 20 думи в китайска транскрипция, което изключително затруднява интерпретацията им. Л.Н.Гумильов посочва само думата «сагадак». /б.пр. по днани на китайските хроники, хуните са смятали сянбите за свои родственици, което показва че е бил алтайски език. От съхранените думи, се вижда близост с бурятския език. Вж. моя коментар: Етимологията на хунската владетелска титла шанюй, е предмет на много спорове. Според съвременни казахстански учени титлата шанюй се транскрибира като сенгир и вероятно е звучала така. /АК,ЕА,АА-ИК www.kazakhstan.awd.kz/ Сенгир в езика на селкупите означава предводител. При кетите сенинг означава жрец, а ке-сенинг – върховен жрец. /АМ-П стр.31/ В котски šēnaŋ – жрец. Също Старостин посочва протоалтайското *číńo, тюркски *dǐŋ, монголски *čineγe, тунгусоманчжурски *dziŋ, корейски *čǐń – власт, сила. Дали селкупите, котите и кетите са я взаимствали от хуните или е станало обратното не може да се каже, но в причислявания към алтайската група японски език има сходни понятия. Сегун /шогун/ означава княз, сан – господин, сенсей – почитно обращение към учител, духовен водач. Също в корейски чангун – титла на военен предводител, пълководец. Според друго мнение /Энциклопедия Брокгауза и Ефрона/, шогун произлиза от китайското tai-kun, tycoon – велик княз. В древнотюркските надписи се среща титлата сангун – предводител. Единият от владетелите на Хакасия се е наричал Тархан-сангун. По поречието на Енисей /на 60 км. западно от гр.Казъл/ е открит надпис поставен в памет на знатен тюрк с титлата сангун – генерал, предводител. В надпис Е-52 от Елегест ІІ се споменава Кьортле-сангун и согдиеца Бар Сагра-сангун. В надпис Е-12 от Алдый-Бель се споменава Чочи Беру-сангун. В надписа Е-6 от Барык ІІІ се споменава Байча-сангун. В надпис Е-54 от Оттук-Даш ІІІ /открит до гр.Казыл/ се споменава Юч-ынал урунгу-сангун. А в погребалната стела на Тонкук се споменава за висш сановник, тюркски пратеник при табгачите, с име Кунн-сангун. /РА-РПТ www.kyrgyz.tsu.ru/ Така че хунските шанюи /сенгири, сангуни/ първоначално са били военни предводители и титлата продължава да съществува при хунските наследници – древните тюрки. Сенгир, сангун е логичен аналог на шанюй. При лянските и ордоски хуни владетелят се титлува също шанюй. След заселването им в Жужанската държава и обособяването им след 546 г. като тюркути, те приемат първо тилата ил-хан – владетел на племе, а после по-величественото каган /кехан/. Взаимстват я от жужаните. Самите жужани са хуносянбийска смес и хан, каган е проникнало чрез сянбийския /протомонголски/ език. Първото споменаване на хан, каган при жужаните е около 402 г. когато Шелун сменя древната хунска титла шанюй. Според В.Бартолд, освен при жужаните титлата хан, каган се е срещала и при друго сянбийско племе – туюхуните /ухуаните/. Е.Пулебланк посочва че първо хан, каган /кехан/ при древните тюркути не е означавала владетел, а просто старейшина на род, /глава на семейство, респ.ил-хан/, после кехан става равнозначно на благородник, аристократ, сред обкръжението на ябгуто /владетеля/. Връзката кехан – глава на род, ни отвежда до индоевропейското и предностратическото кан – родоначалник и иранското *kuhna/*kohna/*kana – старейшина. При монголите каан също няма първоначално статут на владетел. Според П.Пелио титлата каан за пръв път е използвана от Хубилай, един от чингисидските наследници, управлявал Китай /Империята Юан/. Г.Федоров-Давыдов смята че каан е използвана за пръв път като владетелска титла от Угедей /бащата на Темучин – Чингис-хан/.Смятам че най-удачното и разтълкуване е сенгир, сангун, срещана и при древните тюрки като сангун, при корейците като чангун, при японците, като сегун, шогун и има древен „общоалтайски” произход, със значение пълководец, главнокомандващ. При кетите, се среща като сениг – жрец. А шанюя е изпълнявал и такива функции. Съществуват и други мнения, К.Сиратори я извежда от монголското dengbi /много, голям/, а Е.Пулебланк, от монголската титла dargan /б.а.но монголската титла е источноиранска заемка – таркан/. В.А.Панов, предполага по-ранна форма на древнетюркската титла тамган /ср. тамга – военен отряд/, а Г.Сухбаатар свързва шаньюй с монголското sayan /най-хубав, най-добър/, изполсвано аналогично на по-късното каган. Сима Цян пише че владетелят на хуните се титлува „Ченли гуду шанюй”, което се превежда „шанюй, син на небето”. Хунскуто гуду, показва пряк паралел с бурятското hubuun, монголското huu, – син, ko'ud, huud – синове, угрофинското *kudo/u – син, потомък, древнотюркското qot – синове, qut(y) - породен. Други съхранени хунски думи, през китайска транскрипция са: янчжи – жена, съпруга, според В.А.Панов, това е китайска транскрипция на тюркского аč – жена, стопанка, К.Сиратори по същия начин го свързва с аsi - жена, а Г.Сухбаатар с монголским esi - корен, клетка, респ.домохазяйка, също в бурятски hаmgаn – жена, эhэ - майка. Друга дума е титлата цзюйцзы, или дзюйцы, дзюйцы – принцеса, княгиня. Много автори [Shiratori,Панов,Сухбаатар] смятат че това е китайска калка древнетюркското kыz/kыs - девица, дъщеря. Но може да посочим по-удачното, бурятско hûûhэn – момиче, дъщеря. При хуните войсковия строй се дели на четири „рога”, всеки от който е командван от ляв и десен аш-ван /по хунски туци-ван/, ляв и десен лули-ван. Титлата ван се смята за китайско уточняване, от ван – княз, за титлата туци се смята че отразява древнотюркомонголското *tug - знаме, /но последното може и да е тохаризъм, *stauk – стърчащ, издигнат изправен/. Според Н.Бичурин, туци се е произнасяла като чжуки и е означавало мъдър, мъдър княз, тогава вероятен паралел с монголското sзčэn – мъдър, В.В.Трепавлов свързва туци със староиранското tuš - сила, мощ, и tоusээ – надмощие, предполагайки юечжийски корени. Но тогава би трябвало да посочи тохарското tsar, tsrasi – сила, мощ, власт. Г.Сухбаатар свързва туци с киданското tаusja и монголското šjau-е – опора, издигане. /НК-Х/
Самите тюркски генеалогични легенди показват, пряка родствена връзка с южните хуни. В източна Европа се е съхранил език, който не всички учени смятата за тюркски – езика на чувашите, които други смятат за наследник на хунския. /б.пр. твърдението е невярно, чувашите се формират много по-късно като ирано-угро-тюркска смес, с подчертан угорски, респ. лапаноиден антропологимен тип./
Заключение
Както се вижда, етническата ситуация в Централна Азия, през древността е съвсем различна от съвременната. В древните времена Алтай, Западна Монголия и Северозападен Китай са заселени от западни мигранти, индоевропейци. Първоначлно са земеделци и скотовъди, а по-късно с промяната на климата, стават номади. С течение на времето те се разселват дълбоко на изток, като овладяват Централна Монголия и Североизточен Китай. Имената на някои от тези племена са известни, но в китайски превод, например сянюн /сянжуни/. В 771 г.пр.н.е., сянжуните завладяват столицата и убиват владетеля /вана/. Наследникът му бяга на изток и създава д-вата Източна Чжоу. В VII в.пр.н.е., нова вълна от индоевропейци, под общото название “ди” нападат Китайското пространство. Възможно е сред тях да са били предците на тюрките. /б.пр. това е невярно, такава група, извън хуните не съществува, нито археологически, нито в източниците!/ Явно е че местното заварено население от монголоидни ловци и събирачи са погълнати от новите пришълци. /б.пр. смесването на европеидите-ностарти и европеидите-синокавказци с местните монголоиди става много по-рано от описваните събития, още в палеолита, в 9-8 хил.пр.н.е./
Но в V в.пр.н.е. вълните от европеиди се сблъскват с местните монголоидни популации. В І хил.пр.н.е. в Средна и Централна Азия възникват първите мощни племенни съюзи на иранските племена. Вероятното след този сблъсък, някакава монголоидна общност мигрира в Средна Азия. Те са и вероятните носители на прототюркския език. /б.пр. няма никакви данни за подобна ранна предхунска миграция в сакското пространство!/
Втората вълна е предизвикана от голямата юечжийско-хунска война за първенството в Централна Азия. Тя завършва с разгром на юечжите и последващото им изселване в Седморечието. Юечжите са типични памиро-фергански европеиди с лек монголоиден примес, вкл. и лапаноиден.
Третата вълна е предизвикана от усилването на монголоязичните племен и предизвиква изселването от Централна Азия отначало на хуните /б.пр.??? те самите са монголоиди/, а след това на ефталитите, кидаритите, /пра/българите и хазарите. В тяхната миграция, вземат участие и сабирите, народ от източните покраинини на Западен Сибир. Възможна първоначално да са били монголоиди, но поради европеидното си обкръжение, придобиват европеиден тип. Произхода на сабирите не е съвсем ясен, има мнение че са угри (самодийци?), попаднали под силно иранско влияние, вероятно управляващият им елит е бил ирански. Победите на хуните на запад и установяването им в Европа, предизвикват нова вълна на преселения. Част от “иранците” врагове на хуните се връщат на Алтай и съвр. Казахстан. /б.пр. в 463 г. савирите, оногурите, сарагурите и урогите нанасят съкрушителен разгром на отстъпващите на изток хуни./
Четвъртата вълна е предизвикана от войната между тюрките и ефталитите. Победата на тюрките окончателно предопределя съдбата на евразийските степи. Иранците губят ключовото сръжение и отстъпват степните простори на монголоидните тюркоезични племена. Така и до ден днешен, тюрките са господари на Средна Азия, европеидните популации отстъпват пред монголоидните.
Забележка. Засилването на монголоидните белези сред ираноезичните степняци, се обяснява с хунската експанзия. Но не е точно така, монголоидните черти се появяват с племената юечжи, които се преселват в Средна Азия. Тъй като те са встъпвали в смесени бракове със съседните монголоидни племена, те придобиват леки монголоидни белези, които обаче не повлияват основиня им европеиден расов тип. Просто се формира нова подраса – памиро-ферганската, или наречена още раса на средноазиатското междуречие. В Ермитажа в залата на древноалтайски паметници се съхранява мумия на юечжийски владетел и мумифицираната глава на войн (екскурсоводите го наричат шаман). Първият е класически европеоид от южен тип. Вторият е богатир с двуметров ръст, с татуирано тяло, убит с предателски удар в гърба и после скалпиран. По антропологичен тип, показва наличие на монголоидни черти и слабо изразена брада, явно е потомък на смесен брак.
Находките от Средна Азия също показват че кушаните, като потомци на юечжите също са притежавали слаби монголоидни признаци.

Изтегляне 1.16 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3