Тайната на дивата гора патриция ст. Джон

ПАТРИЦИЯ СТ. ДЖОН

ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ

Филип и аз израснахме в един хубав дом под грижата на нашата леля Маргрет. Бялата къща беше кацнала на склона на висок хълм, зад който залязваше слънцето. Пред нея имаше цветна градина, а по-нататък се простираше овощна градина; под дърветата й растеше иглика и детелина. Ние с Филип спяхме в двете тавански стаи на отворени врати, така че да можем да се чуваме. Никога не бих могла да реша чий прозорец ми бе по-скъп — моя или на Филип. Неговият ми вдъхваше чувство на защитеност, защото гледаше към обградената с бели борове градина и закрилящата прегръдка на плавно издигащия се хълм, обрасъл с жълтуга и папрат. А моя събуждаше в мен жажда за приключения, защото гледаше към една безкрайна равнина с ниви и разцъфтяли дръвчета, с далечни, далечни, пълни с тайнственост хълмове.

Аз обичах тия хълмове. Понякога те изглеждаха толкова зелени и близки, а понякога така неясни и далечни. Представях си ги като приказна страна, в която един ден, щом порастна, ще отида. И когато сутрин Филип идваше и сядаше в леглото ми, за да слуша песента на птиците или да се възхищава на изгрева, ние си разказвахме разни истории за ония хълмове, за странните животни, които нашите фантазии създаваха по тях.

Филип бе година и половина по-голям от мен и аз го обичах повече от всичко. Той беше кротко замислено момче, трудно вземаше решения, но щом вземеше, ги довеждаше докрай с голяма твърдост.

От най-ранни години той ми беше приятел, защитник и утешител, с когото се разделях само за училище. С него бяхме съвсем различни. Той беше едър, със сини очи и кръгло, спокойно лице; аз бях мършава и слаба, имах дълга руса коса и остра брадичка. Филип бе добър и послушен — аз бях дива и непокорна. Естествено, леля обичаше много Филип. А за мен казваше, че й скъсявам живота.

По време на тази история живеехме при леля Маргрет вече от 5 години — бяхме забравили как изглеждат мама и татко. Бях четиригодишна, когато те заминаха за Индия. Майка ми искаше отдавна да се върне, но войната пречеше за това. Струва ми се, че не желаех нейното завръщане. Леля Маргрет ми казваше колко разочарована би била мама от мен — аз желаех часа на завръщането да е по-далечен. По писмата изглеждаше, че мама ме обича, но това бе защото не ме познаваше. Явно че щеше да хареса много повече Филип и че Филип щеше повече да я обича, защото той обичаше всички. Затова аз не обичах да мисля за завръщането й и исках то да е по-далеч.

Но Филип можеше да си спомня за мама и когато понякога говореше за нея, се чувствах несигурна. Никога няма да забравя една вечер, когато заради сторена беля бях наказана да си легна без вечеря. Спомням си как си легнах в пролетния здрач — сърдита, разгорещена, гладна — и очаквах само едно — тежкото троп-троп от футболните обувки на Филип, който отива да си легне. Разбира се, той влезе директно в моята стая. Няколко минути той с пъшкане

се мъчи да извади буцата от чорапа си — и какво излезе оттам? Едно съвсем размазано парче козунак, по което бе полепнал доста мъх и което миришеше определено на вълна. Но Филип бе много горд, че е успял под носа на леля да го пъхне в чорапа си, без тя да забележи. Разчупих лакомството с благодарно сърце. Филип седна на възглавницата ми и ме погали — той знаеше, че се нуждая от съчувствие.

- Какво ядохте? — запитах аз с пълна уста.

- За съжаление кнедли от риба — отговори Филип с тон, като че се извиняваше. — Но те бяха твърде големи, за да пъхна някой в чорапа си. Не бяха много хубави, недей да съжаляваш.

- Чудовищно е от страна на леля да ме праща в леглото без вечеря — простенах аз с плачевен глас.

- Ако мама бе тук, нямаше да стори така.

- Не — отвърна Филип. — Съвсем не. Но виж, с леля ти си съвсем нахална и дръзка. А с мама няма да бъдеш такава.

- Откъде знаеш — възразих. — Съвсем е възможно.

- О, не — заяви той — ти просто няма да можеш. Тя е толкова светла и чаровна, и когато бивахме непослушни, тя ни вземаше в прегръдките си и ни разказваше чудни неща, така че съвсем забравяхме да сме лоши. Как не би могла да си припомниш за нея, Рут...

Отворих уста да го питам още за нея, но внезапно той скочи от леглото ми и се втурна като подплашен заек по коридора; чух кратко трополене, а после стъпките на леля нагоре по стълбите.

Тя влезе в стаята на Филип и се чу как тя приближава до Филип и го загъва. Чух как той запъхтян казва: «Лека нощ, лельо!» После леля излезе и застана срещу моята стая. «Лека нощ, Рут!» — каза тя.

Ако бях отвърнала на поздрава и бях казала, че съжалявам за поведението си, тя щеше да дойде и при мен, и да ме загъне. Но аз се уплаших от извинението. Престорих се, че спя и отговорих със силно хъркане, на което никой не би повярвал.

- Съжалявам, че си още в лошо настроение! — студено каза леля и слезе долу.

- Не забеляза ли, че не си се съблякъл? — прошепнах аз през коридора.

- Не — прошепна Филип в отговор. — Аз се бях загънал до брадата. Лека нощ, Рут.

- Лека нощ, Фил — отговорих аз, обърнах се към прозореца и мислите ми полетяха натам, накъдето Филип ги беше отвял със спомена за мама. Видях я да идва до мен и да ме целува. Гледахме към звездите и тя ми разказваше чудни истории. Заспах и сънувах как тя с Филип тръгват нанякъде. Когато се опитах да ги стигна, видях, че краката ми не могат да се помръднат.

ПЛАНОВЕ ЗА ВАКАНЦИЯТА

Изминаха 2 години. Бях вече на 9 и половина години, а Филип — на 11. Беше дошъл първият ден на пролетната ваканция. Рано сутринта, в 6.30, Филип се шмугна в стаята ми и се покатери на леглото, което беше до отворения прозорец. Двамата облегнахме лакти на перваза и започнахме да кроим планове.

Тази пролет бяхме полудели от една страст: да наблюдаваме птиците. В един албум вписвахме различните видове птици, които срещахме и техните особености: пеене, строеж на гнездо, навици. Филип облече албума; неговите записки бяха чисти, красиви и точни. Аз рисувах яйцата, които имаха различните птици — но моите рисунки не бяха особено точни.

Съкровеното желание на Филип бе да има фотоапарат. «Ех, ако можех просто да снимам това гнездо! - въздишаше той. — Сигурно бих могъл да стана природоизследовател; може би моята книга ще бъде отпечатана!»

Но и най-евтиният апарат струваше луди пари, а нашите спестявания бяха незначителни, макар че от седмици събирахме джобните си пари. Ние пъхахме парите в юргана и ги брояхме десетки пъти — да не би да са достатъчно. Филип страдаше.

— Аз ще завърша училище, докато успея да си купя апарат — пъшкаше той. — Ех, ако можехме да спечелим нещо, Рут...

Ние гледахме унило към градината и си блъскахме главите да измислим нещо, но напразно. Надолу в равнината април беше разпукал пъпките на овошките и едно бяло разпенено море се простираше в далечината. Сливовите дръвчета, бели и дъхави, изглеждаха като скъпа тъкан. Между стволовете снопове от иглика блестяха на слънцето. Аз гледах към моите хълмове, но те бяха обвити в пролетна омара. Изведнъж усетих как тялото на Филип се изопна. Той се подаде наполовина от прозореца.

— Дърволазка — прошепна той. — Там, на сливата.

И аз се надвесих на прозореца. Заедно наблюдавахме дребната, красива птичка, която ситнеше по стъблото и почистваше кората от насекоми. Филип бе цял очи и слух и наблюдаваше и най-малкото движение на птичката. Накрая тя разпери криле и изчезна зад ъгъла. Филип мигновено извади молива и бележника и пет минути съсредоточено я описва.

— Рут — живо каза той, вдигайки очи от албума си.

— Днес ще отидем рано в гората и ще имаме много време. Снощи измислих нещо: като природоизследователи трябва да имаме щаб. Трябва да си построим

колиба, където да се запасим с моливи, хартия и провизии, вместо постоянно да ги носим с нас. Цялата ваканция ще мине в гората. Трябва да се измъкнем

от рано, преди леля да е усетила какво ще правим!

От възбуда се търкулнах от леглото.

— Великолепно! — извиках. — Ние ще прекараме

ваканцията толкова хубаво. Ще бъда добра като ангел,

за да не забележи леля нищо и да не ме следи. Ще измета дневната, ще обърша праха и ще се измъкна преди тя да е усетила. И когато ни пита къде сме били, ще кажем, че сме събирали дърва — ние ще донесем наистина малко дърва. Не разбирам защо трябва да работим през ваканцията. Знам какво да направя: бързо ще се облека, ще ида да помогна на леля за закуската. Тя ще си помисли, че съм станала страшно добра.

Бързо се облякох и слязох в кухнята при леля — сресана и с чиста престилка.

— Мога ли да ти помогна нещо, лельо? — запитах решително. — Станах по-рано, защото мисля, че ще съм ти нужна.

Понеже бях прословута с успиването си, леля ме погледна учудено.

— Благодаря, Рут! — отговори приветливо тя, мъчейки се да скрие удивлението си. — Ще се радвам, ако сложиш покривката.

Всичко вървеше гладко. С Филип излапахме закуската си и, изгарящи от нетърпение изчакахме чичо Петър и леля Маргрет да изпият бавно кафето си, и да обсъдят програмата си за деня. Чичо стана от масата, а леля се обърна към нас.

— Какъв е вашият план? — попита тя.

Филип имаше готов отговор.

- Ще отидем в гората да съберем дърва, лельо — каза той с достойния си за любов глас.

- Добре — каза малко неуверено леля. — Но имайте предвид, че преди обяд се нуждая от помощта ви. Рут е достатъчно голяма, за да ми помага в домакинството. Тя ще измие най-напред съдовете, после ще подреди дневната, а след това ще видим.

Когато искам, мога да бъда много пъргава. За удивително късо време измих съдовете. След това изметох дневната. С бясна бързина обиколих по8 9линолеума с парцала, а после избърсах мебелите. Лопата за боклук не видях, но се справих: сметох всичко на куп и го пъхнах под килима. Измъкнах се на пръсти и светкавично се озовах навън.

Да си свободен в една априлска утрин, когато слънцето сияе, птиците ликуват и агнетата блеят — какво блаженство! Като вихрушка се втурнах зад къщата, където ме чакаше Филип.

- Нима свърши? — ме попита той изненадан.

- Да, а ти?

Не — отговори той. — Аз трябва да нацепя тези клони, после да ги вържа на снопи, а за това ще ми е нужна цяла вечност.

Ах — извиках аз, — ние не можем да чакаме. Ти си направил достатъчно от тези глупави снопи. Никой не може да направи сметка, че не си нацепил всичките дърва!

И преди добросъвестният ми брат да каже нещо, нахвърлях ненацепените клони в един трап и ги зарих с шума.

— И помисли си — крещях аз, подскачайки като луда наоколо — колко бързо ще намерим дърва, когато ни пратят!

Хукнах по овощната градина из свежата трева, изпъстрена от иглики. Шмугнах се като невестулка в една пролука на трънака, а след мен и Филип.

Тази пролука беше пазена от нас в строга тайна. Леля можеше да наблюдава от кухненския прозорец градинската порта и така да знае кога влизаме и излизаме. Но ние бяхме направили пролуката в трънака зад кокошарника, за да можем да влизаме и излизаме незабелязано. Надвисналите клони я правеха незабележима. От нея се излизаше на една ливада, граничеща с пътя към любимата гора.

Попадайки на пътя, аз се разкрещях и заподскачах на воля. Какво удоволствие е да живееш в такава утрин! Филип ме следваше, само че по-тихо. Той спираше от време на време, за да се ослушва. Но аз хич не го изчаквах — пролетта разгорещяваше кръвта ми. Навярно с виковете си разпъждах всички птици, преди той да ги доближи.

С един скок преминах през вратата към една ливада. За момент се спрях да погледам как една овца се грижи за своите дългокраки агънца, които като мен лудуваха из паричките.

Докато стоях и гледах, едно агънце ме забеляза и ме приближи. То имаше черно носле и черни крачка. Коленичих в тревата и протегнах ръце. Агнето веднага дойде при мен и започна да ме ближе с топлия си и влажен език.

— Филип — извиках аз — виж колко е весело!

Той дойде до мен и коленичи в тревата. Агнето

заблиза и него. На вратата се показа стар овчар, който добродушно се усмихна на гледката.

— Това агне е сираче — обясни ни той. — То не се

страхува от никого. Другите овце се плашат, но то върви право по пътя си. Малкият обесник има винаги по някоя глупост в главата си.

В този миг агнето скочи от ръцете ми и се спусна към вратата. Старецът се протегна и го взе в прегръдките си. Вече познава гласа ми, нали? — усмихна се той и подкара овцете. Този овчар е нов — забелязах аз. — За пръв път го виждам.

- И аз — отговори Филип. — Но нямаме време за губене. Да вървим!

Той скочи и ние потеглихме по пътя. След малко бяхме вече в «нашата гора».

ИНДИАНСКАТА КОЛИБА

Чудна беше тази наша гора! Анемониите като звездички надзъртаха изпод храстите, теменужките образуваха сини килимчета по поляните, навред стърчаха дългите стебла на зюмбюлите. Слънчевите лъчи падаха косо през дъбовите клони и осветляваха склонове и долини, където крехките киселици се показваха иззад шумата, а отгоре катерички и птици шетаха забързано.

Филип и аз се отклонихме от пътеката и се втурнахме през младата горичка, където ластарите на орловите нокти се преплитаха от дърво на дърво. Спряхме да се огледаме. Филип седна на мекия мъх, а аз клекнах до него.

— Тук ще разположим главната си квартира — обяви той. — Това е отличен изходен пункт за понататъшни експедиции.

Филип обичаше дългите думи и често четеше вестници, за да научава нови, но не винаги ги разбираше.

Какво смяташ да правим? — попитах го аз.

- Ще построим вигвам, индианска колиба — обясни той.

- Виждаш ли оная дива круша? Тя ще ни послужи като централна опора. Сега ще потърсим клони и ще ги наредим в кръг около нея, плътно един до друг. После ще запълним процепите с орлов нокът и ще оставим един отвор за влизане. Пода ще покрием с папрат и мъх, за да стане меко и удобно. Много лесно можем да си направим скривалище: в средата ще изкопаем дупка, ще я иззидаме с клони и камъни, и ще скрием вътре припасите си. Отгоре ще покрием с папрат, така че нищо да не се вижда.

Хвърлихме се въодушевено в работа. Целия пре-диобед мъкнахме сухи клони и с джобното ножче на Филип ги подостряхме като колове. Скоро скелетът на нашата колиба бе готов.

Необходими ни бяха няколко дни, за да довършим делото си. Всяка сутрин претупвах домакинската си работа и хуквахме в гората. С всяка сутрин купчинката боклук под килима ставаше все по-голяма. Но понеже леля Маргрет скоро бе правила пролетно почистване, моята небрежност не биеше на очи.

О, тия утрини в гората! Рядко се събирахме с Филип. Всеки имаше свои пътища и свои идеи. Срещахме се,12 13прегърнали големи наръчи папрат и вейки. Всеки намираше по някое съкровище, по своему се наслаждаваше на труда и преживяванията си споделяхме при завръщането към дома.

Най-важната находка на Филип бе гнездото на един синигер. Видях го да клечи неподвижно в едно трапче, загледан в отсрещния глог. Той ме бутна да легна до него на земята.

— Синигер! — прошепна брат ми. — Храни малките. Скоро ще се върне.

Докато още говореше, се чу пърхане на крила и малката майка кацна в гнездото с червей в човката. Можем да си представим какво пърхане на криле, каква врява цари в птичето гнездо по време на храна! Майката отново излетя.

— Ела бързо — скочи Филип. — Дай да надникнем в гнездото, докато не се е върнала.

Ние разгърнахме предпазливо клоните и видяхме гнездото — съвършено кръгло, плътно изплетено от косми и пръчици. Истинско чудо бе за нас как една толкова мъничка птичка може да си построи такъв съвършен дом. Докато гледахме, срещу нас се вирнаха няколко жълти човчици, издаващи тънко пищене. Но ние не бяхме червеи и трябваше да се дръпнем, за да не уплашим майката.

— Тя скоро ще долети — каза Филип. — Да лягаме на земята!

В следващите дни ние позарязахме строителството и се заехме с внимателни наблюдения. Малките от ден на ден заякваха, перушината им се сгъстяваше, чуруликането им ставаше по-високо и енергично.

Тези птици не бяха единствените ни съседи. Букът над колибата ни имаше един голям чатал. Един ден чух шумолене на големи крила. Една кафява сова прелетя близо край мен. Покатерих се веднага на дървото; като подплашена катеричка се хвърлях от клон на клон, надзъртайки във всяка кухина, бъркайки във всяка хралупа. Трудът ми не остана напразен — на тоя чатал, в люлка от слама и пухести, кафяви пера, лежеше снежнобяло яйце, още топло от майката.

Смъкнах се малко по-надолу, за да не изплаша майката и седнах на един дебел клон. Каква великолепна гледка се разкриваше тук! Склоновете оттатък гората бяха сини от зюмбюли, през зеленото було на младата трева проблясваха жълтите пламъчета на блатничето. Бях неземно щастлива. Тогава видях Филип. Той приближаваше бавно между дърветата със сноп папрат в ръце; изглеждаше съвсем малък.

— Фил — извиках аз, — ела при мен!

Той моментално беше горе. Пълни с блаженство ние се наслаждавахме на красотата. Но скоро видяхме, че совата е кацнала на съседния бук и гневно ни гледа с жълтите си очи. Решихме да слезем на земята. Тя веднага разпери големите си криле и отлетя в гнездото си. Пъхнахме се в колибата, легнахме си и заговорихме за совата.

Една седмица всичко вървеше добре. Нямаше изгледи леля да посегне на свободата ни. Понякога забелязвах, че тя изглежда много уморена, но си казвах, че това не ме засяга. Ваканцията принадлежи на мен и аз можех да я прекарам според вкуса си. Домакинската работа не ме интересуваше. И затова ми стана много неприятно, когато една сутрин леля ме спря тъкмо когато се канех да изчезвам и ме попита къде отивам.

- Навън, с Филип — отговорих аз и се дръпнах от здравата й ръка. — Аз си свърших работата, честна дума, лельо Маргрет. Моля те, пусни ме, Филип ме чака вън.

- Е, какво пък — възрази леля, без да й трепне окото, — Филип днес може да излезе и сам. Ти ми трябваш, Рут. Тази сутрин имам голямо пране и ти можеш да ми помогнеш при простирането. И без това е време да поработиш повече.

Тропнах с крак и се намръщих така, както само аз мога.

— Но аз исках именно днес да изляза!

Леля ме раздруса за рамото.

— Ти можеш веднъж за разнообразие да направиш това, което иска някой друг! — отговори тя. — И ако не искаш да го сториш, ще се наложи да останеш в къщи и следобед. Ти ставаш от ден на ден по-лоша и себелюбива. Колкото по-рано се стегнеш, толкова по-добре за теб.

Тя влезе в кухнята и ща — не ща — трябваше да я последвам. Бях разярена. Какъв късмет! Може би днес совата ще измъти, а аз няма да бъда! Синигерчетата сигурно ще напуснат гнездото си — и Филип ще види всичко това! Каква несправедливост! В тоя момент аз проклинах леля и се заричах по никакъв начин да не й помагам, а да се държа колкото може по-лошо. Тогава тя ще съжалява, че ме е задържала. Но моите мисли бяха прекъснати от силното хлопване на задната врата. Оттам се показа Филип, който бе помагал на чичо Петър в градината и беше запъхтян и разчорлен.

- Ще тръгваш ли, Рут? — запита той.

- Не, тя няма да дойде — отговори сухо леля вместо мен. — За разнообразие тя ще направи поне веднъж нещо полезно. Върви и играй днес сам, Филип. Ако се държи прилично, ще дойде следобед с теб.

Двете прекарахме един жалък предиобед. Правих сърдити гримаси и изливах яростта си върху прането. Проклинах, прозявах се, ритах краката на масата, гледах с унищожителен поглед леля си в гърба. Но тя си работеше съсредоточено над коритото и се правеше, че не ме забелязва. Нищо не ме ядосваше повече от пренебрежението й. Та за какво да се цупя, когато никой не ме гледа?!

Все пак успях да накарам леля да ме забележи. Тя ми заповяда да взема един леген, пълен с чисти носни кърпи и да ги простра. Аз наистина нямах намерение да хвърлям легена на земята, но в стремежа си да трасна колкото може по-силно вратата, го изтървах и кърпичките се натъркаляха по разкаляната от снощния дъжд земя.

Леля много се ядоса. Уверена бях, че изпитва силно желание да ме пипне за ушите, защото видях как стиска ръцете си една в друга. С ясни думи тя ми разкри цялата истина за мен: че вместо помощник съм й била тежест и че сега цяла седмица, всяка сутрин ще стоя в къщи и ще помагам — дано с това се науча да бъда поне малко по-приветлива и готова за помощ. Тя изтъкна моето себелюбие и ме увери, че ще бъда едно чудовищно разочарование за майка си.

Тропнах с крак, преглътнах сълзите и с гордо вдигната глава излязох през вратата. Бях изгубила сутрините на цяла седмица, но все пак до обед има цял час. Тръгнах да посрещна Филип.

Беше тиха, топла утрин. Небето още бе облачно. Свеж и тръпчив дъх на земя изпълваше въздуха. Цветята отново изправяха главички, птиците пееха, изпълнени с радост. Всичко излъчваше мир. Само аз с гневните си мисли и сърдито лице правех изключение. Този факт ме порази с такава сила, че се спрях и се огледах наоколо. Видях как дърветата стоят на поста си и изпълняват предназначението си без шум и каране. Всяко листо по съвършен начин се вплиташе в общата хармония. Всяка пъпка се разтваряше като малко чудо. Никъде не се виждаше противоречие, ненужно бързане — само мир и благодатен труд. Този мир се вля в мен и няколко минути размишлявах колко съвършен би бил животът, ако можех да стана добра. Рядко ми се искаше да съм добра, но в този миг го желаех горещо и от цяло сърце. Исках да съм послушна, щастлива и полезна, в хармония с чудното Божие творение. Желаех го така горещо, че сключих ръце и прошепнах: «Искам да съм добра! Не искам да съм повече опърничава и себелюбива! О, защо не мога да съм по-добра!»

Моите думи изглеждаха глас в пустиня, защото още не знаех нищо за Оня, Който е бил съвсем близо до мен и с удоволствие би ми помогнал да стана по-добра.

За мен Той бе просто един човек, живял отдавна на земята, за Когото бях слушала в църква. След малко скочих и тръгнах.

«Никога няма да бъда добра — мърморех си аз. — Винаги ще бъда противна и своеволна, и никой няма да ме обича.»

Намерих Филип извън себе си от щастие. Моето отсъствие ни най-малко не му бе попречило.

— Видях разчупването на яйцето — извика той. — Качих се горе, когато майката отлетя. Видях черупката разчупена и кожата на яйцето мърдаше. Не посмях да остана от страх да не би малките да изстинат и умрат. Сега майката е горе и ги топли. Няма да се качваме, за да не я изплашим.

Но и без това беше късно, трябваше да се връщаме за обед. По пътя разказах на Филип за моята сутрин. Той беше мил и съчувствителен и ме успокои, въпреки че не заслужавах това. След това тактично спря да говори за злополучната сутрин и започнахме да обсъждаме плана за следобеда.

Три дни по-късно ние преживяхме първото си приключение за ваканцията и спечелихме нов приятел. Това стана така.

Колибата вече бе готова. Скривалището бе толкова добре направено, че изобщо не се забелязваше. То бе заредено със запаси от храна и други необходими неща за нашите изследвания.

Синигерите бяха вече отлетели. Ние успяхме да видим първия им несигурен полет и падането им върху мъха, откъдето те с все сила викаха към майката за помощ. Бързо заякваха и малките сови. Те приличаха на кълбо от мек, сив пух със закривена човка и кръгли, жълти очи, и ни се струваше, че не биха имали нищо против, ако ги вземем в ръце. Намерихме и други гнезда: на косове, на дроздове, на врабчета в храстите, а високо в клоните на върбите — гнездо на скорец. Посещавахме ги ежедневно и водехме дневник за хода на мътенето.

Следобедът бе хубав и ветровит. Вятърът се спускаше по склона и ни духаше в гърба. Колко приятно е да тичаш по вятъра! Носени от силата му, ние тичахме по целия път и очаквахме момента, когато ще се проснем в приятната хладина на колибата върху мъхестия килим. Но когато Филип бе наполовина влязъл в колибата, той изведнъж рязко се дръпна назад и с ококорени очи и драматичен глас прошепна:

— Колибата е заета!

- От кого? — попитах уплашено аз и отстъпих крачка назад.

- Не можах да видя, но ми се струва, че вътре има момче.

- Е — казах аз високо, — това е наша колиба и той трябва да я напусне!

Отвътре никой не отговори.

- Излез навън! — извика Филип заплашително.

- Да не би да е мъртвец? — предположих аз.

— Не — отговори Филип, — аз видях, че се мърда.