Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора
Изтегляне 4.87 Mb.
|
| ПОД ИГОТО
ПЪРВА ЧАСТ I. Гост Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора. Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта. А тя беше многобройна. До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха около трапезата рояк деца - големи и малки, които, въоръжени с ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и блюда. Те напълно оправдаваха турската дума: сомун душманларъ. Бащата хвърляше от час на час добродушни погледи на тия запъхтели работници с остри зъби и несъкрушими воденици, усмихваше се и казваше весело: - Яжте, татовата, да порастете! Пено, налей паницата пак! Слугинята отиваше при чучурчето, дето изстиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока фарфорова паница. Бай Марко я поднасяше на децата, като казваше благоразположено: - Пийте бре, маскари! И паницата изреждаше всичкия народ. Очите на народа светваха, бузите се зачервяваха и той си облизваше с наслаждение устните. Тогава Марко се обърна към жена си, която се понавъси неодобрително, и каза строго: - Нека да пият при мене - да не са жедни за вино. Аз не ги ща да станат пияници, като пораснат. Марко имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек малообразован, от прежното време, той със своя естествен здрав смисъл разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега с парите. - Гочо, иди отвори севлевия сандък и ми донеси кесията с минцовете! Друг път поръчаше на другиго: - На, татовата, иди ми отчети от панерчето с жълтиците двайсет рубета, та да ми ги дадеш, като се върна. - И излизаше. Въпреки обичая на повечето бащи по онова време, додето обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към старите, Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше синовете си да присъствуват. - Нека да добият господарски нрави - обясняваше той, - а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето. Дико Разпопчето се спряпаше от срам, колчем срещнеше човек в панталони от черно сукно. Като беше постоянно слисан с търговските си работи, Марко само на трапезата виждаше народа си вкуп и тогава допълняше възпитанието му по доста своеобразен начин: - Димитре, не пресягай пред баба си на софрата, не бъди такъв фармасонин. - Илия, не дръж ножа като касапин, не коли, ами режи човешки хляба. - Гочо, що си се разкопчал като ахиевски читак? Па хвърляй феса, кога сядаш на софра. Косата ти е пак порасла като на тутраканец; иди при Ганка да ти я остриже - казашки. - Василе, сбери си дългите мотовили, да се сместят и други хора. Кога идем на полето, там се разтягай. - Авраме, ти ставаш от софра, без да се прекръстиш, протестантино! Но само когато беше разположен Марко, наставленията му имаха такъв тон; сърдит ли беше нещо, на трапезата царуваше гробно мълчание. Дълбоко набожен и благочестив, Марко полагаше голяма грижа да вдъхне у синовете си религиозно чувство. Вечер, доде изчетеше повечерката си пред иконостаса, големите бяха длъжни да присъствуват на молитвата. Дойдеше ли неделя и празник, всички трябваше да идат на черква. Това беше закон неотменим. Нарушението му донасяше буря на къщата. През едни велики пости той поръча на Кира да иде да се изповяда, понеже на сутринта щеше да се комка. Киро се върна скоро скоро от черква. Той не беше нито помирисал попа. - Изповедa ли се? - попита баща му недоверчиво. - Изповядах се - отговори синът. - При кой поп? Киро се смути, но отговори самоуверено: - При поп Еня. Той излъга; защото поп Еню беше млад поп и не изповядваше. Марко усети тозчас лъжата, скокна сърдито, улови сина си за ухото и го изведе така на улицата. После го потири до черквата, дето го предаде на изповедника, поп Ставря, с думите: "Отче духовниче, изповядай това магаре!" И сам чака в един трон, дор трая изповедта. Още по-строго се отнасяше към ония, които изоставяха училището. Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените. Той беше от реда на ония родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено движение, с грижите на които, в късо време, България биде засеяна с училища. Той имаше доста мъгляво понятие за практическата облага, която можеше знанието да донесе на тоя народ от земледелци, занаятчии и търговци. Марко гледаше угрижено как животът не даваше ни работа, ни хляб на ония, които излазяха от училище. Но той чувствуваше, със сърцето разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света. Той вярваше в науката, както вярваше в бога, без разсъждение. Затова и залягаше да й бъде полезен, по силите си. Той имаше едно славолюбие - да бъде избран училищен настоятел в градеца си - Бяла черкова* И всякога беше избиран, понеже се ползуваше с обща почет и доверие. На тая скромна обществена длъжност Марко не щадеше ни труд, ни време, но бягаше от всички други, често съпрежени с власт и облага, а особено - от конака. Когато се дигна трапезата, Марко стана. Той беше човек около петдесетгодишен, с висок исполински ръст, леко приведен, но строен още. Лицето му, червендалесто, но опалено и позагрубяло от слънце и ветрове, поради честите му пътувания по кърища и по панаири, имаше сериозно и студено изражение, даже и когато се усмихваше. Големите му надвиснали, над сините му очи, вежди усилваха тоя строг тон на физиономията му. Но някакво добродушие, честност и искреност се разливаха по нея и я правеха симпатична и непобедимо извикваше уважение. Марко седна пак на постланото с червен китеник одърче, загнездено между високия чемшир, и запуши чибука си. Домочадието му се разположи по-свободно на чергата до шумящата баричка, а слугинята донесе кафето. Тая вечер Марко беше в добро настроение на духа. Той с любопитство следеше боричкането на ситите, с розови бузички деца, които цепеха въздуха със звънливите си смехове. На всеки миг те образуваха живописна група, из която шумно излазяха звънливи крясъчета, весели кискания, сърдити гласета: те приличаха на рояк птичета, що играят из клоните. Но тая невинна радостна игра сдоби изведнъж по-войнствен характер: ръчичките замахаха по-живо, разменяха се малки юмручета, чуха се застрашителни крикчета и се дигна писък и врява - птичият концерт се обърна на сражение. Победители и победени - всички се затекоха към баща си да се тъжат или оправят. Един сочеше баба си за защитник, друг назначаваше майка си за прокурор. Сега, от безпристрастен зрител, Марко се обърна на съдия. По право и по длъжност той трябваше да гледа съдбата. Но съдията, въпреки съдебната практика, не щя да чуе ни обвинение, ни защита, а издаде присъда: някои погали по главичките, други потегли за ушите, а най-малките - сиреч обидените - той целуна по бузките. И народът се умири. Сега най-малкото човече, което спеше на ръцете на баба Иваница, разбудено от шума, изплака. - Спи, бабината, спи, че турците ще дойдат да те грабнат - казваше му баба Иваница, като го люшкаше на коленете си. Марко се навъси. - Мале - каза той, - стига си плашила с тия турци децата! Ще им оживей страхът на сърцето. - Ех, така зная аз - отговори баба Иваница, - и нази са с турци плашили... та и не са ли за плашене, да ги порази господ! Седемдесетгодишна жена съм и ще умра, дето го рекли, с отворени очи: нема да дойде благочестивото! - Бабо, аз, кога пораста, и бачо Васил, и бачо Георги, ще вземем нашата калъчка и ще изколим всички турци - извика Петърчо. - Оставете баре един жив, бабината! - Как е Асен? - попита Марко жена си, която се задаваше от къщи. - Огънят му мина - спи сега - отговори тя. - Що му е трябвало да гледа тия работи? - каза безпокойно баба Иваница. - Сега ей го болно. Марко се понамръщи, но не отговори нищо. Трябва да забележим, че Асенча го беше втресло днес, защото из прозорците на училището беше видял трупа на обезглавеното дете на Генча Бояджията, що бяха докарали от полето в черковния двор. Марко прибърза да промени разговора и се обърна към децата: - Сега мирувайте, да чуем бачо ви какво ще ни разкаже. после всички ще изпейте една песен. Василе, я разправи, днес какво ви предава учителят? - Урок от всеобща история, - Добре, разкажи ни от историята; кое беше? - Война за наследството на испанския престол. - За шпаньолците ли? Остави ги, те не ни влизат в работа. Кажи нещо за Русия. - Кое? - попита Васил. - Например за Ивана Грозния, за Бонапарта, кога запалил Москва. Марко не довърши думата си. Изрухтя нещо в тъмното дъно на двора; керемиди паднаха с трясък от стряхата на зида. Кокошките и пилците изкукудечиха уплашени и се разхвърчаха насам с настръхнал перушиняк. Слугинята, която събираше там прострените ризи, изпищя и завика: "Хайдути! Хайдути!" В двора настана страшна смутня. Жените се изпокриха из стаите, децата се не чуха, не видяха, а Марко, който беше храбър, прав, след като надникна в тъмното място, отдето дойде шумът, изчезна в една врата. Подир малко излезе из друга, при обора. Той държеше два пищова. Това действие, колкото решително, толкоз и неблагоразумие, се извърши така бързо, щото Марковица нема време да се сети и да задържи мъжа си. Когато той изскочи из прага, чу се само премалелият й глас, с който се смешаше грозното джавкане на кучето, спряно уплашено при чучура. Действително, чужди човек имаше там в сянката, между кокошарника я обора, но тъмнината беше тъй гъста, че нищо не личеше там. Тя ставаше още по-непроницаема за Марка, по причина на бързото му преминуване от светлината на фенера в мрака на нощта. Марко влезе на пръсти в обора, като погали коня по задницата, да се не плаши, и погледна през дървените пречки на прозорчето. Било, че окото му привикна на мрака, било, че тъй му се стори, той видя в ъгъла, до самото прозорче, нещо изправено като човек и съвършено неподвижно. Марко насочи пищова, сниши се и извика страшно: - Давранма! Той почака един миг с пръст на запънката. - Бай Марко - прошушна един глас. - Кой е тука? - попита Марко по български. - Бай Марко, не се бойте, ваш човек съм! - И неизвестният се изпречи на прозорчето. Марко ясно видя сянката на непознатия. - Кой си ти? - попита сепнато я недоверчиво Марко, като отдръпна пищова си. - Иван, на дяда Манола Краличът син, от Видин. - Не те познавам тука... що чиниш тука? - Ще ти разкажа, бай Марко - отговори гостът, като си снишаваше гласа. - Аз не мога да те видя... отдека идеш? - Ще ви разкажа, бай Марко... отдалеч. - Откъде отдалеч? - От много далеч, бай Марко - пошушна ниско гостът. - Откъде? - От Диарбекир. Тая дума като един проблеск огря паметта на Марка. Той си спомни, че дядо Манол има син в Диарбекир, на заточение. Дядо Манол му беше стар приятел по търговски сношения и по голяма услуга. Тогава излезе из обора, приближи се в мрака до нощния гостенин, хвана го за ръка и го въведе през обора в сламеника - Иванчо, ти ли си бе? Аз те помня момченце... Ти ще нощуваш тука, утре ще видим - каза му Марко тихо. - Благодаря ви, бай Марко... освен вас другиго не познавах тука. - прошушна Краличът. - Дума ли иска? Баща ти от мене няма по-добър приятел. Ти си у дома си. Видя ли те някой? - Не; мисля, когато влязох, никого нямаше на улицата. - Влезе? Та тъй влазя ли се бе, синко? През покрива, на юрюш! Не вреди, дядовия Манолев син ми е добър гостенин всякога, най-вече когато ми иде от толкова далеко място. Гладен ли си, Иванчо? - Благодаря, бай Марко, не съм гладен. - Не, ти трябва да хапнеш. Аз ще ида да умиря домашните, па пак ще дойда, да си побъбрим. и да я нагласим. Хай, бог да те поживи, какво щях да направя - казваше Марко, като сваляше полека чакмака на пищова си. - Прощавай, бай Марко, глупост страшна направих. - Трай, доде се върна. - И Марко излезе и затвори вратата на обора. Той завари жена си и майка си премалели от страх; а като го видяха жив и здрав, те извикаха и го уловиха за ръцете, като че се боеха да не излезе пак. Марко се престори спокоен и ги сметна: той ги увери, че нищо не намерил на двора, че вероятно някоя котка или куче е бутнало тухлите, а глупавата Пена надала врява. - Само разбудихме махалата - каза той, като увираше пищовите в кобурите, що висяха на стената. Домашните се успокоиха. Баба Иваница извика слугинята: - Пено мари, да ти опустеят зъркалите - уплаши ни. Скоро изведи децата да идат да пикаят на син камък. В тоя час вратнята се похлопа яката. Марко излезе на двора и попита: - Кой хлопа? - Чорбаджи, отвори! - извикаха по турски. - Онбашият - прошушна си Марко безпокойно; - трябва да го скрием на друго място. - И без да обръща внимание на новото хлопане на вратнята, затече се в обора. - Иванчо! - викна той в сламеника. Отговор нямаше. - Заспал е. Иванчо! - викна по-силно. Никой не се обади. - Ах, ще е бегал, завалията - каза Марко, като забележи едвам сега, че той завари вратата отворена на обора. После прибави угрижено: - Какво ще стане с това момче сега? На всеки случай той го извика пак няколко пъти и като не доби отговор, Марко се върна към вратнята, която се хлопаше силно, до строшване. II. Бурята Наистина, при първото потропване на портата, и без да помни и знае как, Иван Краличът се прехвърли обратно през зида и падна на улицата. Няколко мига той стоя зашеметен. После се озърна внимателно наоколо си, но видя само непроницаема тъмнина. Черни бурни облаци затуляха небето вече; вечерният хлад се бе преобърнал на студен ветрец, който шумеше жаловито из пустите улици. Краличът улови първата, която му се случи, и тръгна бързешката, като пипаше зидовете, за да се оправи, и се спряпаше в барите. Всички врати, кепенци, прозорци бяха затворени и глухи. Никаква светлинка през резките, никакъв признак на живот. Градецът беше мъртъв - такива са всички провинциални градове, далеко преди полунощ. Доста време той се скита напосоки, като мислеше да излезе някъде на края. Изведнъж той се сепна и спря под една широка стряха на пътя. Окото му разпозна някакви тъмни фигури. Краличът остана на мястото си и се облегна предпазливо до вратнята, при която се случи. Едно изръмжаване, последвано със сърдит лай, го направи да отскочи. Той разбуди дворското куче, заспало извътре до вратнята. Движението му и лаят го издадоха. Нощната стража мръдна, оръжията задрънкаха и едно "стой" се извика по турски. В минути на неминуема опасност разсъдъкът коварно напуща човека н само един сляп инстинкт за самосъхранение замества всичките му други нравствени сили. Тогава той няма, така да се каже, глава; има само ръце за съпротивление н крака - за бягане. На Краличът стигаше да се повърне, и мракът завчас щеше да тури непробиваема преграда между него и стражата. Но той фукна право към нея, мина като вихър между самите сеймени и отбягна напред. Стражата го спогна и улицата заехтя от стъпки и викове. Между другите крясъци чуваше се и дръгливият глас на пандурина българин: "Стой бре, момче! Ще хвърляме!" Но Краличът бягаше, без да се обърне назад. Няколко пушки изпращяха подире му, но го не закачиха, тъмнината го спаси. Види се, че бягът му не спореше, защото скоро усети, че някой го улови за ръкава. Той се напъна напред, изсули се из дрехата си и я остави в ръцете на гонителя си. Две пушки още гръмнаха отзаде му. Краличът продължаваше да бяга напред, без да знае накъде; той едвам поимаше: от заморяване краката му се преплитаха. На всяка стъпка искаше да падне и там да остане. Ненадейно една заслепителна светкавица осветли мрака и Краличът видя, че се намира вече на къра, негонен от никого. Тогава се тръшна капнал до един орех, за да прибере душа. Планинският вятър духаше вече доста свеж и силен, шумотевицата в листата се сливаше с бученето му и с глухото боботене на гръмотевицата. Скоро тя наближи застрашително, изтрещя над главата на бежанеца и потъна някъде в безпределното пространство. Кратката почивка и свежият въздух повърнаха силите на Краличът. Той видя, че ще вали, и тръгна бързо нататък, за да намери някакъв подслон от бурята. Дърветата около него шумяха плачевно, високите брястове се прегъваха от силата на вятъра, тревите и бурените съскаха, цялата природа беше нащрек и фучеше страховито. Едри капки дъжд закапаха рядко и тупаха като куршуми в земята. Светкавицата пак излъкатуши по гърба на Балкана и тозчас подир нея гръмотевицата с гороломна сила заскача и затрещя на небето, като че ще го провали. Силен дъжд рукна, блъскан от бясната виелица; молниите браздяха облаци и тъмнини и синият им бледен светлик придаваше фантастичен образ на дърветата и планината. Тия мигновени вълшебни картини, сменявани тутакси с дълбок мрак, приличаха на феерия чудна и страховита. Имаше някаква дивна прелест в тая борба на стихиите, в тоя разговор на хоризонтите, в тая адска илюминация на бездните - величествено представление, в което чудовищното сблъскване на безграничното с тайнственото се слива в една неземна, демонична хармония. В бурята природата достига мотивите на най-високата поезия. Макар вирвода, заслепяван от светкавиците, заглушаван от трескавиците, Краличът вървеше напосока измежду шубръки, дървета и бостани, които му не даваха никакъв подслон. Най-после едно бухтене на вода, която пада отвисоко, проби другите шумотевици и достигна до слуха му. Това беше воденичен улей. Веднага блясъкът на една нова модния откри пред него покрива на самата воденица, сгушена между клонести върби. Краличът притърча и се спря под стрешината й. Побутна вратата - тя се отвори. Той влезе. Воденицата беше тъмна и глуха. Навън бурята утихна: дъждът мигновено се пресече заедно с веявицата и месецът позлати краищата на разкъсаните облаци. Нощта се изясни. Такива бързи атмосферни промени са свойствени само на май месец. Скоро стъпки приближиха отвън и Краличът бързо се свря в едно тясно място между хамбара и зида. - Виж, вятърът е отворил вратата - каза някой груб глас в тъмнината и тозчас се запали газова ламбица. Краличът, скрит в дупката си, надникна и видя воденичаря, едър, сух селянин, а до него едно момиче в късо мораво сукманче и босо - вероятно дъщеря му, - което затваряше вратата и се силеше да й тури ключалката. То имаше около тринайсет четиринайсет години, но се носеше още като дете и черните му очи с дълги клепачи поглеждаха незлобливо. Под небрежната му външност личеше стройна снага на бъдеща хубавелка. Както се види, те идеха от някоя ближна воденица, защото бяха сухи. Воденичарят подзе: - Добре, че запънахме колелото, а то тоя порой щеше да го строши. Дядовите Станчеви приказки не се свършват; добре, че не е влязъл някой да ни обере. - Той се озърна наоколо си. - Ти, Марийке, върви си лягай. И защо ли те прати майка ти тук? Да ти бера страхът - прибави воденичарят, като зачукваше отпраната дъска на фунията и тананикаше някаква песен. Марийка, без да чака повече, отиде в дъното на воденицата, постла за себе си и за баща си, стори няколко метани, търколи се на козечето и заспа завчас, като всяка безгрижна душа. Краличът гледаше на тая проста сцена с трепетно любопитство. Загрубавялото, но добродушно лице на воденчаря му вдъхваше доверие. Не беше възможно тая честна физиономия да крие предателска душа. Той реши да излезе пред него и да му иска съвет и помощ. Но в тоя същи миг воденчарят прекъсна тананикането си, изправи се и се ослуша в някакви гласове отвън. Вратата се удари силно. - Воденчарю, отвори! - извикаха по турски. Той пристъпи към вратата, натисна хубаво ключалката и се обърна пребледнял. Вратата се блъснаха пак и нов вик се чу, последван от кучешко джавкане. - Авджии - продума си воденчарят, който позна, че лае хрътка. - Какво ще правят тия проклетници! Тук е Емексиз Пехливан. Емексиз Пехливан, най-лютият пладнешки и нощен злодеец, беше разпространил ужас по околността. Преди две недели беше изсякъл цялата челяд на Ганча Даалият, в село Иваново. За него също казваха, и не нахалост, че отрязал главата на детето, което вчера докараха на кола в града. Вратата трещеше от ударите. Воденчарят постоя малко замислен, хвана си главата, като че се чудеше какво решение да вземе. Едър пот поби по челото му. Веднага той се наведе под прашната лавица, извади една брадва и се изправи с нея до вратата, която пукаше от натиск. Но тая мигновена решителност го остави, щом погледна дъщеря си. Страшна безнадеждност, мъка, страдание се изписаха по лицето му. Бащинското чувство надви над възмутената му съвест. Той си науми българската пословица "Преклонена глава сабя не я сече" и реши, вместо да се опира, да проси милост - от немилостивите. Бързо остави брадвата зад хамбара, дето беше скрит Краличът, зави хубаво Марийка и отвори вратата. На прага се изправиха двама въоръжени турци, с ловджийски вулии на гърбовете. Единият държеше за синджир хрътка. Първият от тях, който беше действително кръвожадният Емексиз Пехливан, изгледа изпитателно вътрешността и тогава влезе. Той беше висок, камбурест, мършав постал и кьосе, физиономията му не беше страшна, както името му и делата му. Само малките му сиви безцветни очи играеха лукаво и злобно, като на маймуната. Другарят му, нисък, мускулест, хром и със скотоподобно лице, по което личеха най-животински инстинкти и жестокост, влезна след него с хрътката и притвори вратата. Емексиз Пехливан погледна сърдито воденчаря. И двамата снеха мокрите си ямурлуци. - Защо не отваряш, воденчарино? - попита той. Воденчарят избъбли някакво смутено извинение, като се наведе покорно до земята и хвърли безпокоен поглед към дъното на воденицата, дето спеше Марийка. - Ти сам ли си тука? - И Емексизът се обърна. - Самичък - отговори бързо Воденчарят, па като помисли, че лъжата е безполезна, притури: - и детето спи там. В тоя миг Марийка се отви и обърна лицето си насам. Бледното сияние на ламбицата играеше по бялата й излъчена гушка. Турците впиха жадни погледи в заспалата девойка. Студен пот обля челото на воденчаря. Емексизът се обърна с притворно добродушен вид към него: - Чорбаджи, стори труд и иди ни купи едно стъкло ракия. - Пехливан ага, сега е среднощ и всички кръчми са затворени в града - отговори воденчарят, разтреперан от страшната мисъл да остави Марийка сама с тия хора. Куцият възрази: - Иди, иди, за наша чест все ще се найде някъде открит дюкян. Ние искаме да ни почерпиш тука, приятелство тъй се завързва. Куцият каза тия думи на подигравка, уверен в несъмнена победа. Той нито искаше да прикрие замисъла си от нещастния баща. Емексизът впиваше очи в момичето, легнало в безгрижно-страстно положение. Като забележи, че воденчарят още стои, той се намуси, но пак се престори кротък и рече добродушно: - Чорбаджи, ти си имал лепа девойка, машала. Разгеле да почерпи гостите. Хайде, иди за ракия, а ние ще пазим воденицата. - После прибави заплашително: - Ти познаваш Емексиз Пехливана кой е. Воденчарят разбра още от пръв път мръсното намерение, което скриваше тая плитко скроена измама. Неговата проста, честна душа се възмути. Но той беше в примка: един срещу двама въоръжени злодейци. Да се бори беше безумно и безполезно: смъртта му, която сега нищо не беше за него, нямаше да спаси щерка му. Той опита пак с молба да умилостиви душманите. - Агалар, смилете се за един болнав със стари кокали човек. Капнал съм от работа днес. Оставете ме да си легна. не ми зачерняйте лицето. Той говореше на глухи. Куцият изрънча: - Хайде, хайде, челеби, че сме жъдни. Много дрънкаш, нали живееш на воденица? Върви за ракия! - И той го тикна към вратата. - Аз по това време не излазям никъде от воденицата си, оставете ме! - каза воденчарят глухо. Двамата турци хвърлиха тогава маската на кротостта и техните диви погледи се впиха като стрели във воденчаря. - Вай, ханзър ериф! Зъби се! Видиш ли? - каза Емексизът и изтегли ятагана си. Очите му се напълниха с кръв. - Пребийте ме, аз не оставям детето си само! - продума воденчарят покорно, но с решителен вид. Емексизът стана прав. - Топал Хасан, изтласкай това куче навън - да не мърся ножа си. Куцият се спусна въз воденчаря, блъсна го и строполи го при вратата. После го зарита с крака, за да го изтика навън. Воденчарят се изправи и стремително влезе навътре, като викаше: - Милост! Милост! Марийка се разбуди от глъчката и уплашена стана. Когато видя голия нож у Емексиза, тя изписна и се затече при тейка си. - Аман! Смилете се, агалар! - викаше злополучният баща, като прегръщаше за главата дъщеря си. По един знак на Емексиза силният Топал Хасан се хвърли отзад на воденчаря като тигър, хвана му ръцете и ги изви. - Така, Топал Хасан, дай да го вържем тоя стар воденчарски плъх; като иска, нека остане тук, за да гледа сеир. на такъв будала тъй се пада. Той ще стои вързан и когато дадем огън на воденицата, та да погледаме и ние сеир. И двамата разбойници, без да обръщат внимание на виковете му, блъснаха воденчаря до един стълп и взеха да го привързват с въже. Воденчарят, обезумял от страх при мисълта какво го очакваше сега да види, ревеше като звяр за помощ, която не очакваше в това пусто място. Марийка отвори вратата и завика плачешката. Но само ековете отговаряха. - Ти стой навътре, воденчарко! Ти сега ще ни по трябаш - викна Емексизът и я отведе навътре, за да не бяга, па тръгна към Топал Хасана. - Аман - крещеше отчаяно воденчарят, - помогнете, хора! Няма ли кой? Марийке, ела мари! - викаше той отчаяно и безсъзнателно просеше помощ от слабото дете. Краличът следеше досега неподвижен сцената, която се разиграваше отпреде му, краката му трепереха неестествено, косата му настръхваше и студени тръпки пъплеха под кожата му. Всичко това, що изпита и видя тая вечер, от Марковата къща дотука, беше така неочаквано и страшно, щото му се струваше, че е сън. Писъкът на куршумите по-напред и после трясъкът на гръмотевицата и сега ечеха в ушите му. Мислите му се замъглиха. От най-напред той помисли, че турците идеха за него и че съдбата му е решена. Убеждението за пълната си безпомощност уби всичката му енергия, остана му само толкова, колкото да се предаде в ръцете на турците, за да избави воденчаря от отговорност. Но когато се видя, че ще бъде зрител на много по-ужасно нещо, и когато чу, че воденчарят викаше Марийка на помощ, луд гняв и отчаяние запали кръвта му. Той досега не беше видял кръв, но турците му се видяха като мухи. Умора, слабост, колебание, всичко го остави. Ръката му машинално пресегна и взе брадвата; той машинално излезе из дупката си, машинално мина, като се сниши зад чувалите с жито; изправи се побледнял като мъртвец, спусна се въз Емексиза, който стоеше гърбом, и заби брадвата в тила му. Всичко това той извърши като насън. Турчинът грухна на земята, без да гъкне. Пред тоя ненадеен и опасен враг Топал Хасан пусна въжето, с което увиваше воденчаря, измъкна пищова си и го изпразни срещу Кралича. Воденицата се изпълни с дим; от действието на гърмежа ламбицата загасни и всички се намериха в пълна тъмнота. Тогава в тоя мрак се захвана бясна борба с ръце, с нокти, с крака, със зъби. Борците, най-напред двама, а след малко трима, се заваляха из нощта с дивашки викове, с пъхтене и тежко охкане, които се смешаха с яростното лаене на псето. Топал Хасан, силен като бик, отчаяно се съпротивляваше на двамата си противници, които трябваше що-пощо да победят - инак беше гибел за тях. Кога светна пак ламбицата, Топал Хасан се гърчеше в предсмъртна агония. Краличът, в борбата, беше случайно докопал ножа му и го мушнал в гърлото му. Двата трупа лежаха в локви кръв. Сега воденчарят се изправи и погледна учудено непознатия, който му дойде на помощ от невиделица. Пред него стоеше висок, смъртнобледен момък, мургав, с черни вглъбнати пронизителни очи, с дълга рошава коса, покрита с прах; сетрето му окъсано, омацано с кал и мокро, жилетка без копчета, разгърната, отдето се видеше, че той няма риза, панталони оръфани и кундури продънени. С една реч, човек, който е избягал от тъмница или ще иде в нея. За такъв го взе и воденчарят. Но той го гледаше състрадателно и му каза трогнато: - Господине, не те зная кой си и как си тука. Но додето съм жив, не ще мога да ти се отплатя. Ти ме избави от смъртта, ама и от още по-лошо нещо: дето не осрамотиха детето ми и моите старини. Бог да те благослови и да те награди. И народът целия ще каже сполай. Знаеш ли ти тоя кой е? (Той посочи Емексиза.) Той е, дето разплака дете в майка. Сега се отърва светът от тоя звяр. Да си жив, синко! Краличът изслуша тия простодушни и искрени слова с просълзени очи, па каза, още силно запъхтян: - Не направих много, дядо; ние убихме двама, а такива зверове са хиляди и хиляди. Българският народ само тогава ще се отърве и види свободен, когато цял грабне топорите и изтреби тия душмани. Но ти кажи ми, дядо, къде да заровим тия два трупа; не трябва да останат дири. - Имам готов гроб за поганците, помогни ми само да ги извлечем - каза старецът. Тогава тия двама хора, които тая кървава нощ свърза навеки, извлякоха труповете до една вета яма в бъзуняка зад воденицата и ги натъпкаха вътре, като ги засипаха хубаво с пръст, за да не личи нищо. Като се завърнаха към вратата с търнокопа и лопатата, нещо бяло се прехвърли около тях. - Ах, хрътката! - извика Краличът. - Тя ще обикаля тука и ще ни издаде. И той я издебна и цапна в главата; тя се повлече по корем, като квичеше жаловно край водата. Краличът я бутна с търнокопа в улея и тя потъна там. - Трябваше да заровим това псе при другите - забележи воденчарят. Те очистиха кръвта от дрехите си, а по земята я засипаха с пръст. - Бре, какво тече от тебе? - каза воденчарят, като видя, че от ръката на Краличът блика кръв. - Нищо, ухапа ме поразеникът, когато го стисках за гърлото. - Дай да ти я увия по-скоро - каза воденчарят и го превърза с една сваляна кърпа. После, като му отпусна ръката, погледна го в очите и го попита: - Прощавай, синко, ами ти отдека идеш? - И той пак хвърли учудено поглед на странника. - Ще ти разкажа после, дядо; но сега ще кажа само, че аз съм българин, и добър българин. Не се усъмнявай в мене. - Боже, опази! Та не видя ли аз? Ти си народен човек, господине, и за такива братя аз душата си давам. - Дека сега, дядо, да намеря дрехи да се преоблека и да пренощувам? - Ела да идем в манастиря, при дякона Викентия. Рода ми е. Колко добрини е правил той на такива човеци. И той е права българска вяра, господине. Хайде, там ще нощуваме всички. Добре, че никой не видя. Дядо Стоян се лъжеше: до дънера на ореха, отстрана, сега месеца огряваше една висока човешка фигура - тя беше остала неподвижна зрителка при погребението на двамата турци. Но нашите хора не забележиха нищо. След малко воденичарят, Краличът и Марийка, която във време на борбата беше избягала под един бряст и хленчеше уплашено, отиваха към манастира, чиито високи стени, огрени от месечината, белееха се между тъмните клонове на орехите и тополите. Подир тях тръгна към манастира и непознатата фигура. III. Манастирът Те изминаха една поляна, просеяна с големи камънаци, под клоновете на столетни орехи с изкърмушени от старост дънери, и пред тях се изпречиха ясно високите зидове на манастира. Той, при тайнственото лунно осветление, приличаше на готически замък с фантастически очертани върхове. Преди няколко години тая стара ограда се гордееше с исполински бор, който със своята рунтава шапка, дето пееха хиляди птичи гнезда, заслоняваше старовремската черкова. Но бурята катури бора, а игуменът - черковата и съгради нова. Сега тя, със своя висок, по новото зодчество издигнат купол, странно противоречи с осталите стари постройки, паметници на миналото, и даже грози като къс нова хартия, залепена на стар пергамент. Старата черкова и старият бор паднаха под ударите на съдбата и оттогава манастирът затъмня, не весели вече окото с гигантското дърво до облаците; не възвишават благочестиво душата зографисаните по стените образи на светци, архангели, преподобни отци н мъченици с изчовъркани очи от кърджалии и делибашии. Троицата наши познайници завиха зад манастира и се спряха пред заднята стена, по-лесно за пристъп и по-близко до килията на дякона Викентия. Оттука нямаше нито манастирските псета да се разбудят, нито ратаите да ги усетят. Планинските водопади гърмяха наблизо и пълнеха цялата околност с диво ехтене. Трябваше да се прехвърли някой през зида, за да вземе отвътре стълбата и да я подаде отсам за другите. Естествено, това изпълни Краличът, който беше захванал тая нощ с щурмуване. Скоро и троицата се прехвърлиха през зида с опасност да бъдат изпушкани от войнствения игумен, ако случайно ги зърнеше от прозореца си. Найдоха се в малкото задно дворче, което се съобщава с големия двор чрез врата, заключена отвътре. Дяконовата килийка, която беше на долния кат, гледаше именно към това дворче. Те пристъпиха под прозореца, дето още светеше. - Викентий си още чете - каза воденчарят, като се подигна на пръсти и погледна. Той почука на прозорчето. То се отвори и някой попита: - Калеко Стояне, ти ли си? Какво дириш тука? - Дай ми, дяконе, ключа на портата, па ще ти разправя. Сам ли си? - Сам, всички спят. Вземи! Воденчарят се изгуби в сянката и след две-три минути се завърна и въведе Кралича и дъщеря си във вътрешния двор, като заключи пак вратата. Големият двор, дето влязоха, беше тих. Чучурчето монотонно и дремливо шуртеше в мълчанието. Шумът му приличаше на ектения за умрелите. Мрачни редове чардаци, глухи и безжизнени, заграждаха отвръст двора. Черните кипариси тайнствено привеждаха върховете си като исполински привидения. Килията на дякона се отвори и нощните, гости влязоха вътре. Дяконът, момче младо, с живо лице, с черни умни очи и с девствена още брадичка, посрещна приятелски Кралича, когото вече познаваше по кратките разяснения на калека си. Той погледна с удивление и. с почит тоя герой, който утрепа като пилци двамата злодеи и спаси стареца и дъщеря му. Честното сърце на дякона угади в госта един човек тъй благороден, както и юнак. Дядо Стоян набързо и развълнувано разказваше случката във воденицата и благославяше избавителя си. Викентий забележи голямото му изнурение и бледност и му предложи да го заведе в килията, в която ще пренощува. Тръгнаха. Дяконът, с връзка дрехи и вечеря под мишница, мина напред през заспалия двор, дойдоха до стълбите на отсрещния трикатен чардак и се качиха по тях. Минаха през прустове и по други стълби до горния кат. Макар че ходеха тихо, подът кънтеше цял под стъпките им, както се случва с всяко пусто дървено здание. Викентий пална свещица и осветли килията, в която влязоха. Тя беше гола и скръбна на вид - само с една постелка на сламено дюшече и стомна вода. Това прибежище приличаше повече на тъмница; но Краличът не можеше сега да желае по-добро. Като погълчаха малко време за приключението във воденицата, Викентий се приготви да му каже лека нощ. - Вие сте съсипани и трябва да си починете по-скоро. Затова няма да ви моря с никакви запитвания. Та па и не е нужно. Геройството, що извършихте тая нощ, всичко ми каза. Утре ще се срещнем и още отсега ви казвам: не се безпокойте за нищо, дякон Викентий е цял на ваше разположение. Лека нощ!. И той си подаде ръката да се прости. Краличът я хвана, без да я пусне. - Не - каза той, - вие ми дадохте гостоприемство слепешката и се излагахте на опасност за мене. Трябва да знаете поне кой съм. Мене ме викат Иван Краличът. - Иван Краличът, заточеникът? Кога те пуснаха? - попита учудено дяконът. - Пуснаха ме? Аз избягах из Диарбекирската крепост! Бежанец съм. Викентий му стисна ръката и го здрависа. - Добре дошли, бай Краличев, вие сте ми сега още по-любезен гостенин и брат. България има нужда от добрите си синове. Сега има много работа, много работа. Тиранията на турците е нетърпима и народното негодуване ще дойде до върха си. Трябва да се готвим. Останете у нас, г-н Краличев, вас никой не ще ви познае тук; да работим щете ли? - приказваше живо разпаленото дяконче. - С това намерение съм и аз, отче Викентие. - Утре ще се разговорим надлъжко. Тук сте в пълна безопасност. В тази килия съм крил и Левски. Тук не иде никой. има страх повече от привидения, нежели от човеци. Лека нощ! - завърши шеговито дяконът, като излизаше. - Ваша полека, отче - каза Краличът и заметна вратата след него. Той бързо се преоблече и вечеря. После легна, духна свещта, но дълго време се въртя на леглото си, без да се допре сън до клепачите му. Тревожни спомени смущаваха душата му. През ума му минуваха всичките потресни сцени и образи на тая нощ, с отвратителна и жестока ясност. Това мъчително състояние трая дълго време. Найпосле природата преодоля: изчерпаните му до крайност физически и нравствени сили се поддадоха на неотразимата нужда на съня. Той заспа. По едно време се сепна и отвори очи в тъмнината. Чу, че някой ходи по пруста, тежко, бавно. После се раздаде пеене, което приличаше на виене. Стъпките наближаваха насам и странното пеене се усилваше. То приличаше ту на опело, ту на плачевно стенание. Краличът помисли, че тия звукове идеха отдругаде, но глухотата на мястото ги предаваше близко и обезобразени. Но не, стъпките тропаха много ясно по пруста. Изведнъж на прозореца се изправи една тъмна фигура и надничаше вътре. Краличът, изтръпнал, вкова очи в сянката и о ужас забележи, че тя прави криви и безобразни знакове с ръцете, като че го викаше. Всичко това беше ясно в нощната виделина. Краличът не сваляше очи от прозореца. Хвана да му се струва, че тайнствената фигура има очертанията на Емексиз Пехливана - убития. Той помисли, че сънува, и си потърка очите. Пак погледна, а сянката все седеше на прозореца и гледаше вътре. Краличът не беше суеверен, но това пусто здание с мъртвешката си глухота и гробовна тишина вдъхваше неволен трепет. Дойде му на ума тогава шутливото загатване на дякона за привиденията и нему му стана неловко и необяснимо страшно тука. Но веднага се засрами сам от себе си. Той пипнешком намери револвера си, стана, тихо отвори вратата и излезе бос на пруста. Тайнствената висока фигура пак ходеше и пееше странно. Краличът я приближи смело. Пеещият призрак, вместо да стане невидим, както в приказките, изрева уплашено, защото и Краличът още повече приличаше на призрак с белите си долни дрехи, които му даде дяконът. - Кой си ти? - попита новият призрак по-стария, като го улови за предницата. На нещастния страхът скова устата. Той само се кръстеше и се пулеше, и въртеше глава като идиот. Краличът разбра, че има работа с такъв. И го заряза. Викентий беше забравил да предупреди госта си за нощните привички на кроткия идиот Мунча, който живееше от години в манастира. Тоя същият беше непознатият човек, който видя закопването на турците... IV. Пак у Маркови Когато Марко отвори снощи вратнята, след избягването на Кралича, той се срещна на прага с онбашият и заптиетата му, които предпазливо нахълтаха вътре. - Какво има тука, Марко чорбаджи? - попита онбашият. Марко спокойно обясни, че нищо нямало, а само тъй се престорило на плашливата слугиня. Онбашият прибърза да се удовлетвори от такава лека развръзка н си излезе благодарен, че избягна неприятни случайности. Току-що Марко затваряше, зададе се съседът му. - Гечмиш ола, бай Марко! - О, Иванчо, влез де, да пием по едно кафе. - Добър вечер, бай Марко. Асенчо по-добре ли е? - обади се един висок момък от среднята улица, като приближи тичешком - Докторе, ела, ела. И Марко ги въведе в стаята, която тозчас се осветли хубаво от две спермацетови свещи, закрепени на лъскави пиринчеви свещници. Тая стая, назначена за гости, беше малка, весела и спокойна. Тя беше постлана и украсена по тогавашния нехитър и оригинален вкус, който и днес мирно царува в някои провинциални градове. Подът беше покрит с шарени черги, а двата миндера с червени килими, все домашна работа. До едната стена желязна соба, която се палеше зиме, а се не махваше и лете, защото служеше за къщно украшение. Срещу нея, в куностаса, дето светеше кандилце, стояха изправени икони, зад които се показваха светогорски щамби, благочестив подарък от поклонници. Иконите бяха много стари зографии и затова се виждаха още по-ценни на баба Иваница, както старите оръжия за любителите. Едната от тях, много стара антика, се радваше на особено благоговейно почитание от баба Иваница. Тя гордо разказваше, че тая чудесна зография била изписана от прадяда й, отца Хаджи Арсения, с крак - уверение, което никой не мислеше да опровергава - тъй беше убедителното. Над куностаса имаше втъкната осветена босилкова китка и върбово клонче от цветната неделя. Тяхното присъствие в къщата носеше здраве н благодат. На околовръст по стените - полици с фарфорови блюда, обезателно украшение за всяка къща, която се почита, а в ъглите - триъгълни полички с цветарник отгоре. Времето отдавна беше изтикало старата мода с чибуците, които също украсяваха стените, с жълти кехлибареви смукални и с варакладосани лули. Марко в угода на традицията беше задържал само един чибук за свое лично употребление. Стената, що беше срещу прозорците, играеше важната роля на картинна галерия. Тя беше "ермитажът" на бай Марковата къща. Той съдържаше всичко шест, с позлатени кръжила, литографически картини, донесени от Влашко. Странният им избор свидетелствуваше за лесния художествен вкус на онова време. Някои представляваха сцени от домашния бит на немците; една - султан Абдул Меджида на кон, със свитата му. Останалите бяха епизоди от Кримската война: боят при Алма, боят при Евпатория, вдигането обсадата на Силистра в 1852 г. Това изображение носеше неверен влашки надпис "Resboiul Silistriei " (боят при Силистра), а някоя мъдра десница беше го превела отдолу на български: "Разбоят при Силистрiа"! Най-крайната картина представляваше образите на руските пълководци през нея война, всичките изписани до коленете само. За това, дето поп Ставри уверяваше, че гюллетата на ингилизите им откъснали краката, баба Иваница ги наричаше "мученици". "Кой е пипал пак мучениците?" - обръщаше се сърдито към децата. Над "мученишката" картина стоеше голям стенен часовник с махало, чиито синджири и топузи падаха до самите възглавници на миндера. Тоя многогодишен часовник отдавна беше изслужил службата си: машините се бяха изтъркали, пружините разслабили, белия глеч на часопоказателя изпопукан, както и стрелите - изкривени и халтави. Той приличаше на жива развалина. Но Марко му продължаваше живота с големи старания и изкуство. Той сам го поправяше, разглобяваше, навиваше, чистеше с перце, натопено в дървено масло, запазваше оста на колелцата с книжки и така му вдъхваше душа за няколко време, додето пак запреше. Марко на смях го наричаше "моят охтикалия"; но той и домашните му тъй се бяха свикнали с тоя болен, щото, когато пулсът му, сиреч махалото, спираше, къщата ставаше шута и глуха. Когато Марко хващаше синджирите да го навива, то тоя мъченик издаваше из гърдите си гръмливи и сърдити хъркания, щото котката бягаше. Две семейни фотографии на същата стена довършаха съкровищата на тая картинна галерия, която антиката часовник правеше и музей. Доктор Соколов беше млад човек, на двайсет и осем години, левент, с лъскава руса коса, синеок, с открито простодушно лице; с нрав буен, чудак и лекомислен. Той беше служил като фелдшер в един турски табор на черногорската граница, беше усвоил добре езика и привичките на турците, пиеше ракия и братуваше с онбашият вечер, а нощя пушкаше из комина, за да го тревожи, и възпитаваше една мечка. Криво гледан от чорбаджиите, които се доверяваха на Янелият хекимин, той беше твърде обичан от младежите за своя весел, откровен нрав и разпален патриотизъм. Той беше винаги пръв в дружески увеселения и комитетски съзаклятия и на тия две занятия посвещаваше всичкото си време. Той не беше излязъл из никое медицинско училище, но младежите, за да го турят по-високо от гърка хекимин, кичеха го с титлата "доктор", а той не намираше за нужно да протестира против тая клевета. Колкото за лечението на болните си, той ги оставяше на двата си предани помощника: здравия климат на тоя балкански край и природата. По тая причина той рядко прибягваше до фармакопеята си, на която и не разбираше латинските, и всичката му аптека се сбираше на една поличка. Не е чудно, че по тоя начин той скоро успя "да подлее вода" на противника си. Соколов беше домашен лекар на Марка и идеше да навиди Асенча. Другият гост беше Иванчо Йотата*. Той, като добър съсед, идеше да поразговори и успокои бай Марка, Няколко минути разговорът се въртеше все върху тазвечершното приключение и Иванчо твърде красноречиво описваше своите впечатления и безпокойства. - Та ви казвам - продължаваше Йотата, - че тъкмо кога наша Лала дигна трапезата и прочия, аз зачух крамолическа пропаганда у вас, бай Марко. Кучето и то лаеше удивително. Уплаших се, сиреч, не се уплаших, ами рекох на Лала: "Лало мари, що става у бай Марка? Я погледни от чардака в техния двор!" Но после си помислих: това не е женска работа. И аз дръзновено се покачих на чардака и гледам: във вашия двор тъмно. Защо беше тая пропаганда? - рекох си умствено, сиреч, изразбуди се махалата.. А Лала стои зад мене, държи ме за сетрето. "Къде?- казва,. - Да не скочиш у бай Маркови?". "Няма нищо, мари - казвам й, - заключи комшулука откъм бай Марка." - Нямаше нужда, Иванчо - нищо нямало - забележи усмихнато Марко. - Тогава - продължи Йотата - рекох си умствено: трябва да обадим на конака; господин бай Марко е съсед и не можем да го оставим в безопасност. Й тозчас дръпнах се из стълбите надолу, а Лала все крамолически вика след мене. "Мълчи мари!" - казах й мужествено. Излязох на портата и гледам на улицата - всемирна тишина. - Асенчо спи ли сега, бай Марко? - попита докторът, за да прекрати Иванчовите ораторствувания. Но Иванчо прибърза и продължи: - Като виждам всемирната тишина по улицата, рекох си: от това трябва да те е страх, Иванчо; па се повърнах, та минах през заднята порта, сиреч, та излязох в сляпата улица, от сляпата улица през бай Недковата врачка, та през Махмудкини, та през купището на Генка чичов, та право в конака. Влизам, гледам и тозчас обаждам дръзновено на онбашият, че у вас има разбойници и кокошките хвърчат из двора. - Та казвам ти, нямаше никой - нафиле си се трудил, Иванчо. В това време бурята с всичката си сила свирепееше навън. - Ах, бай Марко, забравих да те питам - каза докторът внезапно, - намира ли те тая вечер някакъв момък ? - Какъв момък? - Един странен момък, доста лошо облечен. Но ми се видя интелигентен, доколкото го забележих. Питаше де е вашата къща. - Де го видя? Не ме е намирал никой - отговори бай Марко с видимо смущение, което гостите му нямаха причина да забележат. Докторът продължи спокойно: - Един момък ме застигна по мръкнало при Хаджи Павловия гюл. Попита ме учтиво: "Господине, можете ли ми обади далеко ли стои Марко Иванов? Искам да го намеря, каже, за пръв път ида тука." На мене случайно пътят ми беше насам и му предложих да върви с мене. Из пътя гледах го, гледах го, той беше, сиромахът, почти гол. тъничко скъсано сетре, доколкото видях в тъмнината. Сух, слаб и едвам се държеше на крака, а поизстина времето. не смеех да го питам отдека е и защо е такъв, но ми стана мило за нещастния и така тежко. Погледнах гарибалдейката си - ожулена, взела-дала, вика се. "Няма ли да се сърдите, господине, ако ви дам моята дреха?. Тъй ще простинете!" Каже: "Благодаря!" - и я взе. Така дойдохме до вас и аз го оставих. Та щях да ви питам кой беше негова милост. - Казах ви, че не ме е търсил никой. - Чудно нещо - каза докторът. - Дали не е тоз човек разбойникът, който се е катерил на стряхата ви, бай Марко? - попита Иванчо. - Пропагандата не е била на всуета. - Не е възможно тоя младеж да беше разбойник. Такива хора се познават по физиономията - забележи докторът. Разговорът доби неприятен тон и Марко, за да го промени, обърна се към Соколова: - Докторе, чете ли вестника? Херцеговското въстание как отива? - Бере душа, бай Марко. Тоя геройски народ направи чудеса, но какво може против такава сила? - Майки, шепа народ, а колко време се държа. Ние де можем изкашля такова нещо! - каза Марко. - Та опитахме ли се? - забележи докторът. - Ние сме пет пъти по-многобройни от херцеговците, но още не знаем силата си. - Такова нещо нито го хортувай, докторе - каза Марко. - Херцеговците са друго, а ние сме друго: ние се намираме во чрево адово; само да мръднем, и ще ни изколят като овци. Отникъде помощ няма да ти доде. - Аз питам: опитахме ли се? - повтори запалено докторът. - Нас ни колят и секат и без да правим нещо. Колкото по се вовчоваме, толкоз по ни бият. Какво им бе направило невинното Ганчово детенце, което вчера донесоха без глава? Нас заплашват с въжа, щом поискаме да протестираме тиранията, а на емексизпехливановци е позволено безнаказано да злодействуват. Каква е тая правда? Може ли това тегло да изтърпи и най-бездушният? И решето сърце има - казват нашите. Влезе баба Иваница - Вие знайте ли - каза тя, - Пена одеве чула, преди дъжда, пушки че се хвърляли. Какво ще е това... Света Богородице, пак някоя християнска душа са погубили.,. Марко се сепна, лицето му се промени. Някакво предчувствие му каза, че се е случило нещо с Кралича. Сърцето го заболя от скръб, която не можа да скрие. - Бай Марко, какво ви е? - каза докторът, като се взираше в страдаещото му лице. Дъждът бе престанал. Гостите наставаха, да си идат. Новината ги посмути. - Ба, кюпенци са били, слугинята се е пак измамила... не се бойте, дръзновено! - храбреше се Иванчо Йотата. - Бабо Иванице, вашето комшулуче? И когато Марко изпращаше доктора из вратнята, Иванчо бягаше из комшулука, който му отвори жена му. -------------------------------------------------------------------------------- * Това лице, както и Хаджи Смион, Мичо Бейзадето, господин Фратю, поп Ставри и Мунчо, които ще се срещнат по-нататък в романа, авторът е вече леко екипирал в повестта си Чичовци, написана на 1884 год. Действието и в двете произведения се разиграва в същата местност на Южна България- Бяла черква. V. Продължение от нощта Доктор Соколов чукна на своята вратня. Една стара жена му отвори и той влезна, като попита бързешком: - Клеопатра какво прави? - Пита за тебе - отговори бабата усмихната. Докторът премина дългия двор и влезе в стаята си. Тази стая, която му служеше за работа, за аптека и за спалня, беше гола, широка, с долапи в стените и с дълбока камина. На едната поличка стояха наредени всичките му лекарства; на масичката - хаванче, няколко медицински книги, разхвърляни, и револвер. Над леглото му висеше двуцевна пушка с чантичката. Само една картина украсяваше стаята: образът на черногорския княз Никола, а под нея - фотографията на някаква артистка. Всичко показваше, че тук е жилище на един разсеян ерген: неприбрано, тихо, волно. В ъгъла зееше полуотворена врачка на килерчето. Там преди три години нощуваше покойният Левски. Докторът хвърли феса и сетрето си небрежно, приближи се до врачката, изпляска с ръце и извика: - Клеопатро! Клеопатро! Никой не отговори. - Клеопатро, излез, гълъбице! Из килерчето се раздаде някакъв глас. Докторът седна на един стол сред стаята и извика: - Тук, Клеопатро! Една мечка излезе. По-право - едно мече - самка. То приближи, като влечеше широките си лапи по пода и ръмжеше радостно. Па се повдигна и опря предните крака на коленете на доктора, като отваряше големи уста с бели остри зъби. То се галеше като кученце. Докторът го помилва по пуховата козина на главата, даде си ръката да я полиже. То я облиза цяла, па я лапна. Тоя звяр, хванат в Средня гора още паленце, беше подарък от един селянинловец, комуто Соколов излекува сина от опасна болест. Докторът се привърза твърде силно към това животно и посвети много грижи да му даде добра отхрана. Клеопатра нарастваше благополучно под това нежно опекунство, приемаше лесно уроците по гимнастика и привързаността към господаря й растеше всекидневно. Клеопатра вече играеше мечешка полка, подаваше шапката на доктора, слугуваше и пазеше стаята му като куче. Това беше истинска "мечешка услуга", защото присъствието й в къщата на доктора оттласкваше болните оттам. Но докторът малко го беше еня. Когато дойдеше в разгара на полката си, Клеопатра ревеше ужасно и цялата махала знаеше, че Клеопатра танцува. Тогава и веселият Соколов танцуваше с нея. Тая вечер той беше особено разположен към деликатната Клеопатра. Той извади къшей месо и й го даде от ръка. - Яж, моя гълъбице; "гладна мечка хоро не играе", казват стари хора, а аз искам сега да ми поиграеш като принцеса. Мечката разбра тия думи и изрева. Това значеше: готова съм. Докторът заблъска една тава и запя весело: Димитре ле, русокосо момиче, я кажи на майка си, Димитро, да не ражда друго чедо като теб теб... Клеопатра се изправи на два крака и заигра с въодушевление, като ревеше. Изведнъж тя се затече към прозореца и зарева яростно. Докторът, слисан, видя, че имаше хора на двора. Той грабна револвера. - Кои са там? - извика той, като бутна Клеопатра да мълчи. - Докторе, заповядайте на конака. - Ти ли си. Шериф ага? За какъв дявол ме викате сега? Кой е болен? - Запри по-напред мечето. Докторът направи знак на Клеопатра и тя влезе в килера, като ръмжеше недоволна. Той притвори врачката. - Имаме заповед да те закараме в конака. Арестуван си - издума строго онбашият. - Защо арестуван? Кой ме арестува? - Ще узнаеш това там. Хайде, заповядай! И подкараха доктора смутен и стреснат. Той предчувствуваше беда. Когато излизаше из вратнята, той чу сърцераздирателния рев на Клеопатра, който приличаше на истински плач. В конака беше смутни. Въведоха доктора при бея. Той седеше на обикновеното си място, в къта. До него Кириак Стефчов четеше някакви книжа, над които надничаше и Нечо Пиронков, аазата. Беят, шейсетгодишен старец, прие навъсено доктора, но го покани да седне. У турците съществуваше тая тактика към обвиняемите, с цел да ги разположат към самопризнание. Освен това докторът беше домашен лекар на бея, който го обичаше. Докторът се озърташе смутено и с учудване видя на миндера връхната си дреха, подарена снощи на Кралича. Това откритие озари съмненията му. - Докторе, тая дреха твоя ли е? - попита беят. Докторът не мислеше, нито можеше да отказва една очевидност. Той отговори утвърдително. - А защо не е у тебе? - Снощи я харизах на един сиромах. - Дека това? - В Хаджи Шадовата улица. - По кое време? - Тъкмо по два часа (по турски). - Познаваш ли го? - Не, но го съжалих, защото беше гол н окъсан. - Как лъже сиромахът - каза Нечо презрително. - Какво, Нечо. Който се дави в морето, и за сламка се хваща - пришъпна му съседът. И беят се усмихна лукаво, като че улови някаква плитка лъжа. Той наздраве беше убеден, че дрехата беше смъкната от гърба на самия доктор. Това уверяваше и караулът. - Кириак ефенди, дай книгите. А тия книги познаваш ли ги? Докторът видя един вестник "Независимост" и една бунтовническа прокламация, печатана. Той отказа. - Кой ти ги тури тогава в джоба? - Казах ви, че дрехата харизах другиму, може да са негови. Беят се пак ухили. Докторът чувствуваше, че тая работа взимаше лоша посока за него: изкарваха го най-малко в сношение с бунтовник. Значи, снощният непознат е бил такъв! Камо да знаеше, той би предпазил и него, и себе си от беда. - Повикайте ранения Османа! - заповеда беят. Яви се заптие с превързана от лакътя нагоре ръка. Той същият беше, дето смъкна дрехата от плещите на Кралича, в който случай биде ударен от куршума на другаря си. Той беше уверен, умишлено или по заблуждение, че гоненият комита го е ранил. Осман пристъпи към доктора: - Този беше, ефендим. - От него ли смъкна ти дрехата? Познаваш ли добре? - Същият, той ме и рани с куршума в Петканчовата улица. Докторът го изгледа смаяно. Той пламна от негодувание при такава тежка клевета. - Това заптие лъже безсъвестно! - извика той. - Излез си, Осман ага... Челеби - подзе пак беят със сериозен вид, - ти отказваш ли всичко това? - Това е клевета и лъжа. Аз и не нося револвер с мене си, а снощи нито съм минувал из Петканчовата улица. Онбашията се приближи до свещта, прегледа докторовия револвер, взет от масата му, и каза знаменателно: - Четирите куршума стоят, един е изпразнен. Беят климна знаменателно. - И тук грешка имате: тази вечер револвер не съм носил. - Челеби, снощи по три часа, когато ставаше тая работа, ти дека беше? Това нечаяно питане падна като гръм за Соколова. Той се силно изчерви от смущение, но отговори самоуверено: - По три часа бях у Марко Иванов - детето му е болно. - У чорбаджи Марка ти когато влезе, часът беше без малко четири; ние тогава излизахме - възрази онбашият, който беше срещнал доктора, когато отиваше у Маркови. Докторът мълчеше попарен. Обстоятелствата се бяха сложили против него. Той виждаше, че се уплита. - Или, кажи ни по-добре, откогато даде дрехата си в Хаджи Шадовата улица, додето отиде у Марка чорбаджи, дека беше? - обърна хитро въпроса беят. Такъв ясен въпрос непобедимо изискваше и ясен отговор. Но доктор Соколов го не даде. По откритото му лице се четеше силна вътрешна борба, нравствено страдание. Това смущение и това мълчание бяха по-ясни от изповед. Те допълняха другите доказателства. Беят виждаше пред себе си виновника, но попита за последен път: - Кажи, дека беше по него време, челеби? - Не мога да кажа - отговори тихо и решително докторът. Този отговор порази всички. Нечо аазата смигна иронически на Стефчова, като че му казваше: улови се, клетият, в примката. - Казвай, челеби! Де си бил по това време? - Това не мога да кажа по никой начин... то е тайна, която моята докторска и човешка чест ми не позволяват да явя. Но в Петканчовата улица не съм бил! Беят настояваше да каже, като му посочваше лошите последствия от това мълчание. Но докторът гледаше вече спокойно, като човек, който е казал всичко, каквото е имал да каже. - Няма ли да кажеш нещо? - Всичко казах. - Тогава, челеби, ти ще ни бъдеш тая нощ гостенин. Заведете челебият в затвора! - каза беят строго. Слисаният доктор излезе зашеметен от тоя куп обвинения, които не беше в състояние да обори; защото, както той сам каза, по никой начин не можеше да обади де е бил снощи по три часа. VI. Писмото Марко спа лошо. Нощешните случки му отнеха душевния покой. Той излезе по-рано от обикновено, да си пие кафето в Ганковото кафене. Кафеджият току-що беше отворил заведението си и наклал огъня. Марко беше първият посетител. Кафеджиите са словоохотливи хора и Ганко, подир няколкото обезателни смехории, които избъбра, като подаваше кафето на Марка, прибърза да му съобщи приключението на доктора в Петканчовата улица с последствията, като подсоли разказа си с куп диви и безсмислени басни. Ганко разправи това с голямо въодушевление. Въобще, нещастията на другите необходимо събуждат в дребните души три чувства: първо - удивление; второ - вътрешно задоволство, че бедата не е на твоя глава; и трето - скрито злорадство. Такива тъмни инстинкти крие в дълбочините си човешката природа. Колкото за Ганка, той имаше и по-важна причина да зложелателствува на доктора: той му беше отбил дванайсет кафета от сметката като цена на една визита. Това нечувано нещо Ганко не можеше да му прости. Марко не можеше да се съвземе от удивление. Снощи той приказва с доктора, но ни от лицето му, ни от разговора му можеше да разбере такова извънредно нещо. После, докторът не би скрил от него такава работа. Появлението на онбашият, който влезе в кафенето, даде възможност на Марка тозчас да се осветли. Той видя, че докторът е жертва на едно страшно заблуждение на полицията, както и това, че Краличът е избягал от ноктите й. Вътрешна радост озари лицето му. Той се обърна към онбашият: - Аз главата си отрязвам, че докторът е невинен. - Дай боже - каза онбашият, - но не знам как ще може да се оправи. - Той ще може, но дотогава ще го разсипят. Кога ще дойде беят на конака? - Подир един час - той рано иде. - Вие доктора трябва да пуснете, аз ще стана поръчител за него: ще си заложа къщата и децата. Той е невинен. Онбашият го погледна учудено. - Няма нужда от поръчител, него го откараха вече. - Кога? Къде? - извика Марко. - Още тая нощ го изпратихме пеша за К., със заптиетата. Марко пламна от негодуване, което не можа да скрие. Онбашият, който го почиташе, каза му с дружелюбно-внушителен тон: - Марко чорбаджи, по-добре ще сторите да се не месите в тая вонеща работа. Що ви трябва? В тия времена никой никого не познава. Онбашият изпи кафето си и каза: - И аз подир половин час ще тръгна с писмото на бея, дето са притворени и бунтовните книжа на доктора. Ако питаш, те са само важни и те ще го съсипят. Защото другото, Османовото нараняване като че не е от доктора. а е станало грешка от нас. Това от раната му се позна. Па там началството да види. Ганко, дай ми някоя непотребна хартия да завия писмото, да се не мачка. И той извади из пазвата си голям плик с червен печат, който уви с листа, що му даде кафеджията. Подир като изпуши още една цигара, онбашият здрависа Марка и си излезе. Марко остана на мястото си умислен. Кафеджията гърбом към него умиваше вече главата на Петка Бъзуняка. Марко стана и излезе. - Добър час, бай Марко! Че що бягаш тъй скоро? - викаше берберинът, като натъркваше силно главата на пациента с бели вълни от сапунева пяна. - Или ще береш ти на доктора грижата? Кой каквато я дробил, такава ще я яде. Защо не дойдат да грабнат бай Петка Бъзунякът? Бъзуняк, какво казваш ти? Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 4.87 Mb. Сподели с приятели:
|