Тема №19 управление на риска във валутната търговия

Дефиниране на валутния риск. Традиционни подходи и техники за управление на валутните рискове. Нови подходи и техники за управление на валутните рискове. Операционни и кредитни рискове във валутната търговия

Външноикономическите връзки поради сложния им състав и характер са доста опасен и рисков участък. Външноикономическите сделки постоянно са подложени на въздействието на различни по сила и обхватрискови ситуации (валутни, финансови, трансферни, политически). Външнотърговските сделки непрекъснато пораждат вземания и задължения, съответно плащания по тях. При това валутата на плащането е винаги чужда за единия от партньорите, а нерядко и за двамата. Промените в курса, в покупателната сила на валутите, при помоща на които се извършват международните плащания са в основата на валутния риск.

Рисковото събитие от валутен характер може да настъпи за времето от сключване на сделката до извършването на плащането по нея.

Две са условията, при които могат да се появят валутни курсови рискове:

• 
  Когато съществува положителна позиция в конкретната валута (авоари) и те се обезценяват
  
• 
  Когато съществува отрицателна позиция в дадена чужда валута и тя поскъпва
  

Настъпващите промени в курсовете на валутите (поскъпването или обезценяването им) влияят върху позициите на контрагентите по сделките. Рязкото покачване на курса на чуждата валута (валутата за плащане на една сделка) ще е неприемливо за купувача, но то е доста привлекателно за продавача, защото ще получи валута, която към момента на плащането е по-ценна. Обратно – рязкото спадане на курса на валутата на плащането – ще бъде неприемливо за продавача, но твърде изгодно за купувача.

Валутният риск може да се избегне и чрез сключването на външнотърговския договор в местна валута.Този избор също не е лишен от недостатъци – например неблагоприятно се отразява върху равнището на стоковата цена, налага да се използва механизма на преизчисляването, за да се сравни цената на сделката с тази на конкурентите, лишава фирмата от натрупване на опит в управлението на риска.

Разпределение на риска може да се извърши по видове операции, т.е. като външнотърговските сделки се сключват в различни валути, при което тяхното поскъпване или обезценяване може да се компенсира взаимно, ако не изцяло, то поне частично.Компенсирането на валутния риск предполага сключване на реципрочна сделка, с която реално на пазара се изгражда обратна позиция (следва се принципа на взаимно покриване), т.е. произлизащите загуби от основната сделка да се компенсират от реципрочната.

Прехвърлянето на риска е случай, когато риска се поема от контрагента (ако не се прибягва до валутна клауза или друга форма на неутрализиране на риска)

• 
  Подборът на валутата (валута на цената и валута на плащането)
  
• 
  Включването в договора между страните на клаузи, които са насочени срещу валутния риск или промяна на валутния курс, т.е. клаузи, елеминиращи или смекчаващи валутния риск
  
• 
  Антиинфлационната осигуровка срещу фактите – намаляват постъпленията във валутата от експорта на стоки и услуги
  

• 
  Валутата на цената и валутата на плащането ще бъдат валута на износителя (на продавача), т.е. валутата на цената и на плащането съвпадат. Валутата на цената ще бъде валута на износителя, а валутата на плащането ще бъде валутата на вносителя – валутата на цената и валутата на плащането не съвпадат
  
• 
  Валутата на цената е валутата на износителя и също негова е валутата на плащането, т.е. валутата на сделката и валутата на плащането съвпадат
  
• 
  Валутата на цената и валутата на плащането е валута на трета страна, т.е. те съвпадат
  

Този метод за осигуряване (независимо от улесненията, които предлага) елиминира валутния риск за страната по сделката, в чиято валута се определя валутата на плащането.

Валутният риск съществува за страните по външнотърговска сделка дори и тогава, когато валутата на цената и плащането се покриват, но ако тази валута (на трета страна) претърпи промени (поскъпне, обезцени се в различна степен или посока) по отношение на националните валути на износителя или вносителя.

Съществен елемент на международните договори са включваните в тях защитни уговорки. С тях се цели да се създадат възможности за партньорите да преразглеждат първоначално постигнатите валутни условия при условие, че се появи необходимост от това, т.е. настъпила е промяна на валутните курсове, която значително повлиява върху сумата на плащането и в последна сметка едната страна е печеливша, а другата е в губеща позиция.

Приложението на валутните клаузи, които са ефективна мярка против валутния риск е наложително в редица случаи:

• 
  Когато сделките са значителни по своите размери, а използваните валути за плащане – по-нестабилни
  
• 
  Когато моментът на плащането е по-отдалечен от момента на договарянето
  

В съвремеността за целите на осигуряване срещу валутен риск се прилагат валутни клаузи, позволяващи валутата на плащането да се обвърже с друга валута, която приема за базисна, но обичайно последната е по-стабилна, ценна валута.

Валутните клаузи, които се включват в договорите могат да покриват валутния риск и за двамата контрагенти, а също така да предпазват само единия от участниците в сделката.

Докато валутната клауза защитава двамата участници в сделката се говори за двупосочна (двустранна) клауза. Т е еднопосочна (едностранна), когато предпазва от възможен риск само единия от възможните участници в търговската кредитна операция.

Най-проста традиционна форма срещу валутния риск са едновалутните уговорки. Приложението им е вече изключително ограничено, защото валутната практика не може да изведе валути, които самостоятелно да бъдат използвани като базови в една валутна уговорка.

В последните години се наложи да се ползва като основа за съставянето на валутни клаузи група валути. При многовалутните уговорки, размерът на плащането, изразен в дадена валута, се обвързва с промяната на средния курс на тази валута по отношение на група (или кошница) от валути. Броят на валутите в кошницата се предопределя от договореностите на участниците в сделката, от целите, които те имат в предвид с включването на защитната валутна клауза.

Многовалутната уговорка може да се базира на :

1. 
   Набор от валути – т.нар. валутен коктейл
   
2. 
   СПТ – европейска парична единица
   

В кръга на мерките срещу риска се включват още компенсационните сделки, индексните сделки, клаузите за преразглеждане на цената, срочните валутни сделки.

Компенсационните сделки са пример за насрещна търговия, при която всяка от страните е едновременно износител и вносител и е налице движение на стока срещу стока. Валутата на цената тук няма самостоятелна роля.

Индексните клаузи се прилагат за предпазване от валутен риск при сделки, които имат средносрочен и дългосрочен характер, т.е. когато датата на сключване на сделката и датата на заплащането на дълга са значително отдале(чени една от друга.

За целите на осигуряването срещу валутен риск могат да служат и срочните сделки. Така например износителят може успоредно на договора за международна търговска сделка да сключи срочна валутна сделка, продавайки валутата, която по предварително договорения курс следва да получи от купувача. С това той търси покриване на риска от евентуална неблагоприятна промяна на курса. От съображения за защите срещу валутен риск купувачът по една сделка също може да сключи сделка за покупка на валута при условията „форуърд”.

В проблематиката за риска особено внимание заслужават действията за предпазване от него или заемните кредитни операции.Спецификата при тях е, че рискът може да се прояви в различни посоки, движи се в широки граници и обхваща всички елементи, свързани с цената на кредита.

Надеждно управленско решение безусловно предполага реалната оценка на възможния риск, детайлното проучване на кредитния пазар.

И така, управлението на фирмата може да застане на позицията за предпазването й от валутен риск. Това е едната възможност. Другата е въздържанието от предпазване. Конкретното решение е въпрос на преценка, на отговорност и професионализъм.

Рискът, и по-точно - неговото правилно управление, стават неизменна част от съвремения бизнес модел. Информационата епоха, отличаваща се с перфектна информираност на потребителите и висока конкуренция на пазарите, превърна риска, независимо от неговата форма на проявление, в неизменна част от всяко бизнес начинание. Вече е осъзната мениджмънт-грешка, че поемането на недостатъчно риск е също точно толкова опасно за бизнес структурата като цяло, колкото и прекомерно високата рискова експозиция на активите. Затова от съществено значение е използването на единен количествен измерител за нивото на риска общо за портфейла, типичен пример за какъвто е Value-at-Risk. Наличието на подобен измерител позволява да се следи нивото на риск общо за портфейла и да се анализира структурата и бъдещото развитие на портфейла като цяло.

Валутната търговия е друга област със свои собствени показатели за риска. Това основно са спредове и променливости на обменните курсове. Управлението на валутните експозиции се свързва с прибягването до определени стратегии, свързани с изграждането на портфейл от деривативни инструменти. На практика обаче редица компании понасят значителни загуби или разходи от поддържането на своите инвестиции в деривати. Това налага внимателен анализ и преценка на оптималната структура на вложенията в подобен род инструменти.

Концепцията на Value-at-Risk е сравнително нова. За пръв път се използва през 1980 от няколко големи фирми, за да бъдe оценен рискът на търгуваните им портфейли. Смята се, че VaR е създаден, когато председателят на J.P. Morgan, Денис Уедърстоун, поисква от своя персонал да му представи една страница доклад, който показва риска и потенциалните загуби за следващите 24 часа, обхващащ целия търговски портфейл на компанията.

За да изпълни задачата, персоналът на J.P. Morgan създава система за измерване на риска от различните търговски позиции в цялата институция и след това обединява тези рискове в единствен рисков измерител. Измерителят, който се използва е Value-at-Risk (VaR), или максималната вероятна загуба през следващия търговски ден.

VaR е изчисляван от система, която се базира на стандартната теория на портфейла, използвайки оценки на стандартните отклонения и различни корелации между възвръщаемостите на различни търгувани инструменти. Обаче въвеждането на системата създава огромна работа: трябва да се изберат условия на измерването, да се конструират редове от данни, да се съгласуват статистически допускания, да се определят процедури за оценка на променливост и корелации, да се изградят компютърни системи, които да обработят данните, и да се разрешат много други практически проблеми.

Системата Value-at-Risk на практика представлява просто обобщение, статистически измерител на загубите, които би могъл да понесе портфейла при определени нива на вероятност. По-конкретно VaR е измерител на загубите, причинени от "нормални" пазарни флуктуации. Загуби, по-големи от VaR, могат да настъпят само при посочената малка вероятност. При изчисляването на показателя се агрегират всички рискове, които биха засегнали портфейла по определен начин на базата на определени допускания. VaR на практика дава една стойност, базирана върху определени допускания за разпределението на рисковете, изчислена чрез статистически методи, която показва какъв е максималният размер на загубите, които могат да бъдат понесени при определен процент на сигурност.

Математическата дефиниция на VaR е следната: Нека f(x) е пределната вероятност на функцията на разпределението печалба /загуба на портфейла по време на прогнозния хоризонт и при 1-с гаранциоинна вероятност. VaR се получава при решаване на уравнението:

или еквивалентното:

Графично, моделът може да бъде представен по следния начин:

Кривата представя вероятносното разпределение на печалби или загуби в края на периода.

Най-долната точка от кривата съответства на най-лошия сценарий за компанията или най-голямата загуба в портфейла й за периода T. Площта между най-долната точка на кривата и точката на песимистичния вариант от графиката е равна на 1 %, а останалата част – 99 %. Тогава VaR при доверителен интервал от 99 % е това число върху хоризонталната линия, което отговаря на границата между двете области на вероятносно разпределение.

Value-at-Risk е доста различен от класическия измерител на риска - стандартното отклонение. Стандартното отклонение оценява как разпределението като цяло се отклонява от средната стойност. То е глобален (общ) количествен измерител на риска. VaR, от друга страна, дава разстоянието до определена точка от разпределението. Следователно е локален количествен измерител.

Още по-важно е обаче, че Value at Risk дава възможност за радикално нов подход към рисковия мениджмънт, който да обхваща цялата компания. Този подход излиза извън рамките на традиционния рисков мениджмънт и изисква голяма трансформация в начина на организация и управление на институциите. Той има редица предимства пред традиционните техники за управление на риска:

• 
  Дава на висшия мениджмънт много по-добро средство за обхващане на рисковете, което води до по-голяма информираност и по-добро управление на риска.
  
• 
  Води до нови системи на контрол, които правят много по-трудно някаква измама или човешка грешка да остане незабелязана. Такива системи са голяма крачка напред в предотвратяването на повторенията на някои от катастрофите на рисковия мениджмънт през последните години.
  
• 
  Осигурява една съвместима, цялостна обработка на риска в рамките на институцията, което води до по-голяма прозрачност на риска и по-добра обработка на риска във компанията.
  
• 
  Осигурява нови оперативни правила за вземане на инвестиционни, хеджиращи и други решения. Тези правила отчитат напълно резултатите от алтернативните варианти и значително подобряват качеството на процеса на вземане на решения.
  
• 
  Осигурява нови правила за възнаграждение на търговците и мениджърите, като отчита стойността на риска, който те поемат. Така се помага за намаляване на допълнителното поемане на рискове, което става, когато възнагражденията се определят на основата само на печалбите, без да се вземат предвид рисковете, които те поемат , за да постигнат тези печалби.
  
• 
  Системите, базирани на VaR методологиите, могат да бъдат използвани за измерване на други рискове, като кредитни, ликвидни и рискове на паричния поток, освен пазарните рискове. Това води до един по цялостен подход за управление на различните видове рискове и за подобрено планиране на бюджета и по-добър стратегически мениджмънт.
  
• 
  Този нов подход позволява на фирмите да отговарят подходящо на регулациите, особено на тези за капиталовата адекватност, която срещат финансовите институции. В частност , те показват на институциите как да изпълняват тези регулации като преобразуват своите портфейли, минимизирайки тежестта, която регулациите им налагат.
  

Наред със своите предимства, VaR има и някои съществени слабости, които трябва да се отчитат.

Един от големите проблеми е, че стойностите за VaR, изчислени чрез различните модели, могат да се различават значително. Дори и да се използва един и същ метод, също е вероятно да има разминавания, тъй като отделните компании ползват различни базови допускания. Всичко това поставя под въпрос използването на Value at Risk като адекватно средство за сравняване на риска.

Друго ограничение произтича от факта, че моделите за изчисляване на VaR ползват историческа информация за пазара и отразяват наблюдаваните в миналото рискове. Поради това те не са особено полезни в преходни периоди, характеризиращи се със структурни промени, допълнителни рискове и нарушени корелационни връзки между активите и пазарите.