Тема 2 Правна уредба на гражданството на ес



Дата23.09.2016
Размер234.09 Kb.
#10528




Тема 2

Правна уредба на гражданството на ЕС
Институтът на гражданството на ЕС е въведен с Договора за Европейския съюз от Маастрихт (ДМ). Неговият преамбюл (10-о съображение) изрично посочва „общо гражданство”, а чл. 2 предвижда „създаването на гражданство на Съюза” като средство за постигането на неговите цели. Тези две разпоредби следва да се разглеждат като основа или рамка на уредбата на гражданството на ЕС – тъй като именно „създаването” на това гражданство е предмет на разпоредбите, вмъкнати през 1993 г. от ДМ в новата Част ІІ на ДЕО.

За доброто прилагане на правата на гражданите се създава специална Агенция на ЕС за основните права, а и за първи път в историята на ЕК е назначен комисар по гражданството на ЕС (разбира се, заедно с основните права и правосъдието1). Агенцията на Европейския съюз за основните права е орган на ЕС със седалище във Виена, създаден по силата на Регламент (ЕО) № 168/2007 на Съвета от 15 февруари 2007 г.2 Тя е правоприемник на Европейския център за наблюдение на расизма и ксенофобията. Агенцията е независима при осъществяване на своята дейност и си сътрудничи с национални и международни институции и организации, особено със Съвета на Европа, както и с организации на гражданското общество. Основната цел на Агенцията е да оказва съдействие на институциите и органите на Общността и държавите членки в сферата на основните права и да ги насърчава да спазват тези права при предприемането на мерки и политики в съответните области от тяхната компетентност. Агенцията координира Европейска информационна мрежа по проблемите на расизма и ксенофобията, която се състои от национални координатори във всяка държава членка на ЕС.

Нещо повече: в Стокхолмската програма ЕСв „приканва институциите на Съюза да използват пълноценно експертния опит на Агенцията на ЕС за основните права, да се консултират с нея относно разработването на политики и законодателство с последици в областта на основните права, както и да я използват при огласяването сред гражданите на въпросите от областта на правата на човека, които ги засягат в ежедневието им”.

Систематичното място на основните разпоредби е знаково. Традиционно се приема, че гражданството на ЕС е уредено в самото начало на ДФЕС – чл. 20-25 (стари чл. 18-21 ДЕО). Това е разбираемо – тези разпоредби съставляват не просто самостоятелен и обособен нормативен текст, а изпълват съдържанието на обособената самостоятелно Част втора на договора. Това в известен смисъл е озадачаващо – кратките разпоредби относно политическото съдържание на гражданството на ЕС са равнопоставени (самостоятелна част на договора) на всички близо 200 разпоредби относно политиките на общността (Част ІІІ) и над 100 разпоредби относно институциите (Част VІ)... Може убедено да се твърди, че съдържанието и редакцията на чл. 20-25 ДФЕС позволява те да бъдат включени и в Част І, която, макар и озаглавена „Принципи”, всъщност съдържа норми с различно съдържание (но със сигурност далеч не само принципи!), които спокойно биха могли да бъдат допълнени с шестте разпоредби относно гражданството…

Няма да е пресилено ако се твърди, че от практическа гледна точка същинската уредба на гражданството се намира... другаде в ДФЕС, а и в ДЕС. Впрочем рамковата (програмна) разпоредба на чл. 20 ДФЕС го посочва ясно в своя § 2: „Гражданите имат правата и задълженията, предоставени от Договорите” – а не само от въпросната Част втора на ДФЕС. Следователно е не просто възможно, а задължително съдържанието на института на гражданството на ЕС да се търси във всички разпоредби на УД – т.е. нито само в петте текста на Част ІІ ДФЕС, нито дори само в самия ДФЕС.




    1. Уредбата по ДЕС

    1. Още в Преамбюла на ДЕС (10-о съображение) се декларира решимост за „създаване на общо гражданство за гражданите на държавите-членки”.

    2. Тази декларация е въплътена в разпоредбата на чл. 9 ДЕС, която следва да се разглежда като базова норма, макар редакцията й да не е безупречна: без да споменава самото гражданство на ЕС, чл. 9 ДЕС урежда, че „всяко лице, което притежава гражданство на държава-членка, е гражданин на Съюза. Гражданството на Съюза се добавя към националното гражданство и не го заменя.” Тази разпоредба е доразвита (всъщност просто повторена…) в чл. 20 ДФЕС…

    3. Редом с това ДЕС съдържа редица други разпоредби, имащи пряко или косвено отношение към института на гражданството на ЕС (или към правата на гражданите, за които се приема, че са съставна част от този институт):

  • Чл. 1 относно разбирането за европейската интеграция като процес на изграждане на все по-тесен съюз между народите на Европа, в който решенията се вземат съгласно принципа на откритост и възможно най-близо до гражданите;

  • Чл. 2, закрепващ базовите ценности на зачитане на човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава и зачитането на правата на човека, вкл. правата на малцинствата – като общи ценности в условията на плурализъм, недискриминация, толерантност, справедливост, солидарност и равенство между мъжете и жените;

  • Чл. 9 относно базовия принцип за недискриминация на основание гражданство (макар и неформулиран изрично тук), доразвит в чл. 18 ДФЕС, и относно съществуването на гражданството на ЕС;

  • Чл. 10 относно принципа на представителната демокрация (доразвит основно в чл. 14, § 2 ДЕС). Тези два текста са поставени в новия Дял ІІ на ДЕС „Разпоредби относно демократичните принципи”;

  • Чл. 11 относно прякото участие на гражданите на ЕС в демократичния живот на Съюза, вкл. и чрез новата пряка гражданска инициатива;

  • чл. 6, § 1 относно Хартата за основните права на ЕС;

  • чл. 6, § 2 относно присъединяването на ЕС към ЕКПЧ;

  • чл. 6, § 3 относно основните права, гарантирани от ЕКПЧ или произтичащи от общите конституционни традиции на държавите-членки;

  • чл. 3 относно „предоставянето на гражданите” на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, в което е гарантирано свободното движение на лицата3;

  • Редица разпоредби на ДЕС засягат пряко гражданите на ЕС, без да ги споменават изрично: чл. 3, § 3, ал. 2 (борба срещу социалното изключване и дискриминацията (във всички форми! – б.м.), социалната справедливост и закрила, равенството между мъжете и жените, солидарността между поколенията и защитата на правата на детето); чл. 3, § 5 (защита на интересите на гражданите в отношенията с „останалата част на Света”); чл. 4, § 3 (зачитане на конституционната идентичност на ДЧ, респ. на правата и задълженията на гражданите, произтичащи от националния конституционен ред на всяка ДЧ); чл. 7 (възможност за защита на конституционните права на гражданите при опасност от накърняване от страна на ДЧ);

  • Разпоредбите на Дял ІІІ ДЕС, според които институциите служат на интересите на гражданите на ЕС (чл. 13), прякото представителство на гражданите в ЕП (чл. 14), достъпа на граждани до съюзно правосъдие (чл. 19, § 3), а условно могат да бъдат посочени и редица други разпоредби (като чл. 49 относно приемането на нови държави и др.);

  • Петото съображение в преамбюла на ДЕС изрично препраща към Европейската социална харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 г. и Хартата на Общността за основните социални права на работниците от 1989 г. Така тези два акта следва да се разглеждат като основни правни източници на уредбата на гражданството на ЕС, редом с уредбата в УД и производните правни източници.




    1. Хартата за основните права на ЕС

Специално внимание заслужава Хартата за основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), която, макар по форма да е междунинституционно споразумение (сключено между ЕП, Съвета и ЕК на 12 декември 2007 г., един ден преди подписването на Лисабонския договор), съгласно чл. 6 ДЕС има същата сила, като ДЕС и ДФЕС (т.е. е част от Учредителните договори, респ. от първичните източници на правото на ЕС).

Хартата съдържа общо 53 разпоредби, обединени в 7 дяла („Достойнство”, „Свободи”, „Равенство”, „Солидарност”, „Гражданство”, „Правосъдие” и общи разпоредби относно тълкуването и прилагането на Хартата), някои от които точно възпроизвеждат разпоредби на ДЕС и ДФЕС, но други са напълно нови (виж приложената Аналитична таблица!).




    1. Базова уредба в ДФЕС

    1. Общи разпоредби.

  • Преамбюлът на ДФЕС потвърждава волята за създаване на „все по-тесен съюз между народите на Европа”, за „подобряване на условията на живот и труд на народите”, за „насърчаване на развитието на възможно най-високо ниво на познание за народите чрез широк достъп до образование и чрез непрекъснатото му осъвременяване” (изключително съществено нововъведение, доразвито в чл. 9 и другаде – виж по-нататък);

  • Чл. 10 (старият чл. 13 ДЕО) доразвива подробно принципа за забрана на всякаква дискриминация – на основание пол, раса или етническа принадлежност, религия или убеждения, увреждане, възраст или сексуална ориентация;

  • Чл. 15 доразвива принципа на откритост в работата на институциите, органите, агенциите и службите, вкл. достъпа на гражданите до техните документи;

  • Чл. 16 закрепва защитата на личните данни;

  • Чл. 17 гарантира (за първи път) статуса на църквите и религиозните сдружения или общности, на философските и неконфесионалните организации;

  • Изброените за първи път изрично и изчерпателно области на компетентност (чл. 3-6 ДФЕС) в по-голямата си част всъщност пряко засягат ежедневния или професионалния живот на гражданите;

  • Чл. 8 закрепва като трансверсална (обхващаща всички политики на ЕС) дейност на Съюза премахването на неравенството (във всички форми) и насърчаването на равенството между мъжете и жените;

  • Чл. 9 определя за трансверсална дейност и насърчаването на висока степен на заетост, адекватна социална закрила, борба срещу социалното изключване и постигането на високо равнище на образование, обучение и опазване на човешкото здраве;

  • Чл. 11 гарантира защитата на околната среда, а чл. 12 – защитата на потребителите.




    1. Базова уредба на принципа на недискриминация и на института на гражданството на ЕС.

Част Втора на ДФЕС вече е озаглавена „Недискриминация и гражданство на Съюза”4 и съдържа основните разпоредби, доразвиващи чл. 1 и 2 и специално чл. 9 ДЕС. Трябва още веднъж да се повтори – макар и базова, уредбата по Част ІІ ДФЕС далеч не изчерпва правата, съставляващи гражданството на ЕС.

Разпоредбите на чл. 18-24, съставляващи Част ІІ ДФЕС, ще разгледам много подробно в следващите глави.




    1. Други норми на ДФЕС, закрепващи права, които се включват в обхвата на института на гражданството на ЕС:

  • На първо място, разбира се, чл. 45 и сл. (стари чл. 39 и сл. ДЕО) относно свободното движение на работници, към която в най-голяма степен препраща общата уредба по чл. 20 ДФЕС;

  • Чл. 49 и сл. (стари чл. 43 и сл. ДЕО) относно свободата на установяване, чл. 56 и сл. (стари чл. 49 и сл. ДЕО) относно свободата на предоставяне на услуги;

  • Чл. 227 (стар чл. 194 ДЕО) относно правото на петиции до ЕП;

  • Чл. 228 (стар чл. 195 ДЕО) относно Европейския омбудсман;

  • Чл. 263 и 265 и свързаните (стари чл. 230 и 232 и др.) относно достъпа на гражданите до Съда на ЕС.




    1. Други права на гражданите, уредени в ДФЕС. Това са права, които без да са изрично предвидени за „гражданите на ЕС” или „гражданите на държавите-членки”, обективно представляват права, които те могат да черпят пряко от УД и другите източници на правото на ЕС5 и като такива представляват нов кръг права, допълващи правата, които съставляват националното гражданство.

      1. Тук трябва да се имат предвид правата, които могат да бъдат черпени от ДФЕС от физическите лица („гражданите” в тесен смисъл), но и от юридическите лица на частното право (които нерядко попадат в обхвата на разбирането за правата на гражданите в широк смисъл). Тези права, респ. разпоредбите, които ги уреждат, трудно могат да бъдат изброени – може да се приеме разбирането, че тук се включват всички разпоредби на ДФЕС, предвиждащи права (възможности), които могат да бъдат упражнявани от частните лица. Такива са например разпоредбите на чл. 28 и сл. (стари чл. 23 и сл. ДЕО) относно свободното движение на стоки; чл. 63 и сл. (стари чл. 56 и сл. ДЕО) относно свободното движение на капитал и плащания; чл. 38 и сл. (стари чл. 32 и сл.) относно общата селскостопанска политика, разпоредбите на Дял ІХ (чл. 145-150) относно заетостта, Дял Х (чл. 151-161) относно социалната политика, Дял ХІ (чл. 162-164) относно Европейския социален фонд; Дял ХІІ (чл. 165-166) относно образованието, професионалната квалификация и младежта, Дял ХІV (чл. 168) относно общественото здраве, Дял ХV (чл. чл. 169) относно защитата на потребителите; Дял ХХ (чл. 191-193) относно околната среда, Дял ХХІІІ (нов, след ЛД, чл. 196) относно гражданската защита и т.н.

Могат да бъдат посочените и разпоредбите на ДФЕС, за които СЕС изрично е установил, че като разпоредби с директен ефект предоставят пряко на частните лица в държавите-членки права, защитими пред национален съд. С оглед предназначението им, те са най-много в Част ІІІ на ДФЕС „Вътрешни политики и дейности на Съюза” – именно те отразяват в най-голяма степен икономическата същност и логика на интеграционната общност, подчертана от СЕО през 1964 г. Така според изричното произнасяне на СЕО редица разпоредби на ДЕО (днес ДФЕС) имат ограничен (вертикален) или пълен директен ефект (виж нататък в Глава 5 относно „други неикономически права).

      1. Специално внимание следва да се отдели на разпоредбите, които уреждат права на гражданите в отношенията им с институциите, които, макар да не са норми с директен ефект, засягат пряко частните лица6. Извън онези относно правото на петиции, достъпът до документи, правото на информация и т.н., общи за основните институции, и тези, които са свързани с ЕП, на които се спирам подробно по-нататък, следва да се имат предвид например и разпоредбите, уреждащи достъпа на гражданите на ЕС до общностното правосъдие. Такива са разпоредбите на чл. 230, ал. 4 и свързаните относно правото на иск срещу актове на институциите; чл. 232, ал. 3 и свързаните относно правото на иск срещу противоправно бездействие на институциите; чл. 235 във връзка с чл. 288 относно извъндоговорната отговорност; чл. 236 относно делата на служителите на Общността; чл. 238 относно делата въз основа на арбитражна клауза.




    1. Декларации към УД. Към ДЕС и ДФЕС след ревизията от Лисабон са приложени няколко декларации, чието пряко или косвено отношение към института на гражданството на ЕС ми се струва несъмнено. Макар сами по себе си да не представляват правопораждащи актове, декларациите към УД следва да се разглеждат като тълкувателен източник, разкриващ съдържанието и действието на УД и като такива – като правен източник7.

      1. Декларация № 1 относно Хартата на основните права.

      2. Декларация № 19 по чл. 8 ДФЕС относно премахването на неравенството между жените и мъжете и борбата с всички форми на домашно насилие.

      3. Декларация № 21 относно защитата на личните данни в областта на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси и полицейското сътрудничество.

      4. Декларация № 52 на държави-членки относно символите на ЕС, които „ще продължават да бъдат символи на общата принадлежност на гражданите към ЕС и на тяхната връзка с него”.

      5. Декларации на отделни държави (№ 53 на Чешката република, № 61 на Република Полша), относно Хартата на основните права или относно понятието „граждани” (№ 63 на Обединеното кралство).




  1. Уредба в производните източници

Редица от посочените по-горе разпоредби на Учредителните договори са доразвити в актове на вторичното интеграционно законодателство. Те са изключително многобройни, поради което тук ще посоча по-скоро като пример само някои от най-важните сред тях, имащи пряко отношение към упражняването на основното право по Част ІІ ДФЕС – правото на движение и пребиваване. Неговата уредба е „разхвърляна” в богато и динамично (с множество изменения) производно законодателство – множество правни инструменти, сред които с най-голямо практическо значение са следните:

  • Регламент 1612/68 на Съвета от 1 октомври 1968 г. относно свободата на движение на работници в рамките на Общността8;

  • Директива 2004/38 на ЕП и на Съвета от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент 1612/68  и отменяща Регламент 1251/70 и Директиви 64/221, 68/360, 72/194, 73/148, 75/34, 75/35, 90/364, 90/365 и 93/96. Тази директива е своеобразна кодификация на цялата предходна уредба (вкл. релевантната съдебна практика) и често бива наричана „directive refonte”9;

  • Регламент 635/2006 на Комисията от 25 април 2006 г. за отмяна на Регламент 1251/70 относно правото на работници да останат на територията на държава-членка, след като са били наети в същата държава10;

  • Регламент 539/2001 на Съвета от 15 март 2001 г. за определяне на третите страни, чиито граждани трябва да притежават виза, когато преминават външните граници на държавите-членки, както и тези, чиито граждани се освободени от това изискване11;

  • Регламент 883/2004 на ЕП и на Съвета от 29 април 2004 г. относно координирането на социално-осигурителните системи12;

  • Регламент 562/2006 на ЕП и на Съвета от 15 март 2006 г., за създаване на Кодекс на Общността за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници)13;

  • Регламент 1049/2001 на ЕП и на Съвета от 30 май 2001 г. относно публичния достъп до документи на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията14;

  • Регламент 45/2001 на ЕП и на Съвета от 18 декември 2000 г. относно защитата на лицата по отношение на обработката на лични данни от институции и органи на Общността и за свободното движение на такива данни15 и Решение 1247/2002 на ЕП, на Съвета и на Комисията от 1 юли 2002 година относно регламентите и общите условия, регулиращи изпълнението на задълженията на Европейския наблюдател за защита на данни16;

  • Директива 2003/109 на Съвета от 25 ноември 2003 г. относно статуса на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, за разширяване на тяхното право на свободно движение, въз основа на чл. 63, § 417;

  • Директива 2003/86 на Съвета от 22 септември 2003 г. относно правото на събиране на семейството18;

  • Директива 2004/114 на Съвета от 13 декември 2004 г. относно условията за влизане и пребиваване на граждани на трети страни с цел образование, безвъзмездно обучение или доброволческа дейност19;

  • Директива 2005/36 на ЕП и на Съвета от 7 септември 2005 г. относно признаването на професионалните квалификации20;

  • Директива 2005/71 на Съвета от 12 октомври 2005 година относно специфична процедура за прием на граждани от трети страни за целите на провеждане на научноизследователска дейност21;

  • Директива 2006/100 на Съвета от 20 ноември 2006 г. за адаптиране на някои директиви в областта на свободното движение на хора поради присъединяването на България и Румъния22;

  • Регламент 1430/2007 на Комисията от 5 декември 2007 г. за изменение на приложения II и III към Директива 2005/36/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно признаването на професионалните квалификации23;

  • Директива 93/109 на Съвета от 6 декември 1993 г. за определяне на условията и реда за упражняване на правото да избират и да бъдат избирани в избори за Европейски парламент от граждани на Съюза, пребиваващи в държава-членка, на която не са граждани24;

  • Директива 94/80 на Съвета от 19 декември 1994 г. за определяне на подробните условия, при които гражданите на Съюза, пребиваващи в държава-членка, на която не са граждани, упражняват правото си да избират и да бъдат избирани по време на общински избори25;

  • Шенгенските споразумения26 (които, макар да не са производни актове на институциите на ЕС, а международни договори, се приемат в изпълнение на ДФЕС) за отварянето на границите и уреждането на граничния контрол между ДЧ и по границите с трети страни. За тях Протоколът относно включването на „Акù Шенген” в обхвата на Европейския съюз, приет с ДА и приложен към ДЕС и ДЕО (днес изцяло в обхвата на новата компетентност – пространство на свобода, сигурност и правосъдие, чл. 4, § 2, б. „й” ДФЕС27), са „приложими само ако и доколкото са съвместими с правото на Европейския съюз и Общността”28.


В исторически план съществена роля изиграват няколко отменени по-късно акта, които трябва да се имат предвид, тъй като заемат важно място в съдебната практика от съответния период:

  • Директива 68/360 на Съвета от 1 октомври 1968 г. относно премахването на ограничения за движението и пребиваването на работниците от държавите-членки и техните семейства в рамките на Общността;

  • Директива 64/221 относно координирането на мерки във връзка с движението и пребиваването на чужди граждани, основаващи се на обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве;

  • Регламент 1251/70 на Комисията от 29 юни 1970 г. относно правото на работниците да останат на територията на държавата-членка след като са работили в тази държава (отменен от Регламент 635/2006);

  • Директива 90/364 на Съвета от 28 юни 1990 г. относно правото на пребиваване;

  • Директива 90/365 на Съвета от 28 юни 1990 г. относно правото на пребиваване на работници и на лица със свободни професии, прекратили своята трудова дейност;

  • Директива 90/36629 от 28 юни 1990 г. относно правото на пребиваване на студенти. Приемането на трите директиви през 1990 г. бе „много важен етап в развитието на правото на свободно движение и пребиваване. До този момент правото бе ограничено само за работниците и техните семейства, а с тези три директиви то се признава на всички европейски граждани, при спазване на съответните условия... „В оценките на ЕК обаче се изтъкваше колко много са проблемите, свързани с приложението на тези директиви... и през май 2001 г. ЕК внася предложение за консолидирана директива относно правата на гражданите на съюза и техните семейства за свободно придвижване и пребиваване на територията на държавите-членки и предложение за изменение на Регламент 1612/68.”30

  • Нова Директива 93/96 на Съвета от 29 октомври 1993 г. относно правото на пребиваване на студенти31 и др.

Извън това ориентировъчно изброяване, възприетият по-горе подход изисква да се имат предвид и всички други производни или други източници на Правото на ЕО и ЕС32, които уреждат права, достъпни за гражданите на ЕС именно в това им качество, доколкото чл. 17, ал. 2 ДЕО33 определя, че „гражданите на Съюза имат правата и задълженията по настоящия договор”, а това означава и по всички актове, приети въз основа и в приложение на неговите разпоредби.


  1. Юриспруденцията на Съда на ЕС

    1. Нейната роля като източник на Правото на Европейския съюз, както е известно, е особено съществена34. По отношение на разширяването или разкриването на съдържанието на гарантираните от него права на гражданите тя е особено фундаментална. В огромно изобилие от дела СЕС дава тълкувания или прилага норми и по конкретни поводи извежда принципи, които се прилагат като общо правило по отношение на всички граждани. Практиката е особено изобилна и е почти непосилно да бъдат изброени всички важни решения на съюзните съдии – което обаче не отменя изискването за практикуващите юристи и най-вече за националните съдии, да ги познават...35

    2. Като основополагащо за схващането за „общностно гражданство" (по-късно „гражданство на ЕС") трябва да се разглежда решението на Съда на ЕО от 1963 г. по делото Van Gend en Loos36. В него за първи път еднозначно се посочва, че частните лица сами се явяват субекти на Общностното право и могат да черпят права директно от него. Така изведеният принцип на „директния ефект" на нормите на правото на ЕС се оказва решаващ за разгръщането на идеята за „европейско гражданство", а и „превръща националния съдия в съюзен съдия”.

    3. В продължение на вече 4 десетилетия интеграционният съд в Люксембург постановява особено изобилна практика (това е материята, заемаща най-голямо място в интеграционната юриспруденция): стотици решения, свързани с правата на гражданите на ЕС (гражданите на ДЧ), които имат пряко отношение към института на гражданството на ЕС (разбира се, предимно по отношение на правото на свободно движение).




    1. Сред тях като особено важни (знакови) могат да бъдат посочени поне десетина дела, които ще представя съвсем накратко37.

  • Решението по делото Van Gend en Loos38 не случайно се определя като „историческо”. В него интеграционният съд за първи път еднозначно и категорично прогласява, че интеграционният правопорядък е „нов правен ред”, чиито субекти са не само държавите (страни по Учредителните договори), но и техните граждани. Интеграционното право е предназначено за частните лица – урежда отношения, в които те участват, и директно (независимо от последващата воля на ДЧ) им предоставя субективни права. Това решение е основата на доктрината за директния ефект на интеграционните правни норми – то обявява националните граждани за общностни (съюзни), а националните съдии – за съдии по интеграционното право.

  • Още преди това обаче – през 1962 г. по делото Bosch39– съдът прогласява, че всички разпоредби, установяващи задължения за предприятията, няма как да бъдат лишени от ефект в отношенията между частните лица – техният смисъл се проявява най-вече в тези отношения.

  • По историческото дело Grzelczyk40 (2001 г.) вече в наши дни СЕС завършва концепцията, като еднозначно прогласява, че статусът на европейския гражданин има призванието да бъде фундаментален статус на гражданите на ДЧ.

  • По делото Garcia Avello41 през 2003 г. интеграционният съд отива още по-нататък: той прогласява приложимост на режима на гражданството на ЕС и по отношение на ситуации, наглед „изцяло вътрешни” за една ДЧ, ако обратното би лишило гражданин на ЕС от възможността да упражни свое основно право. ДЧ не могат да ограничават с вътрешни правни норми последиците от притежаването на гражданството на ЕС

  • Решението по делото Rotman42 съвсем неотдавна (2010 г.) внесе изключително съществени уточнения относно придобиването и загубването на национално гражданство и последиците за гражданството на ЕС.

  • През 1992 г. по делото Micheletti43 съдът категорично определя, че притежаването на двойно гражданство или на гражданство и на трета страна, не е пречка за пълноценното упражняване на правата, произтичащи от (съставляващи) гражданството на ЕС. Една ДЧ не може да ограничава последиците от притежаването на гражданството на друга ДЧ. Притежаването от един гражданин на ЕС и на гражданство на трета страна е ирелевантно и не може да препятства упражняването на правата му като гражданин на ЕС във всяка ДЧ

  • Съдът в Люксембург е категоричен: забраната за дискриминация (по чл. 12 ДЕО, днес чл. 18 ДФЕС) е норма с пълен директен ефект44;

  • С историческа значимост са множество решения, според които с директен ефект (предоставящи субективни права на гражданите на ЕС) са редица разпоредби на УД45. СЕО е категоричен, че това са разпоредби, които „по самия си характер са предназначени да произведат директни последици в отношенията между частните лица”46.

  • По делото Brian Francis Collins47 през 2004 г. СЕО изгражда цялостна концепция за правата на членовете на семейството на гражданин на ЕС в друга ДЧ

  • По делото Zhu et Chen48 СЕО прогласява засилена защита на семейния живот и правата на членовете на семейството на гражданин на ЕС и недопустимост на изискване за възраст; право на родител на дете, гражданин на ЕС, който сам не е гражданин на ЕС, да пребивава заедно с него, за да осъществява родителските грижи

  • По делото Ibrahim49 е прогласена специална засилена защита на правото на образование: гражданин на ЕС, работещ в друга ДЧ, запазва права, дори когато престане да работи, ако трябва да остане в друга ДЧ, за да се грижи за своето дете, което трябва да продължи обучението си там.

  • Същото разбиране се потвърждава и по делото Baumbast50: правото на образование е автономно и специфично право със специална защита и позволява право на пребиваване, независимо от (автономно по отношение на) правата на родителите

  • Разбирането за автономност на правата на гражданите е развито в наши дни по делото Teixeira51упражняването на правата на родителите е възможно, независимо от неспазването на изискванията за достатъчно средства или здравна осигуровка.

  • Особено интересно е решението на СЕО по българското дело Kadzoev52 от 2009 г. за тълкуване на Директива 2008/115/ЕО на ЕП и на Съвета от 16 декември 2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни53.

Виж подробно приложените в преносимата памет най-важни решения във връзка с основните права!

1 При това с ранг на заместник-председател на ЕК – г-жа Вивиан Рединг.

2 ОВЕС, 22. 2. 2007 г., L 53/1.

3 Тук, както за съжаление и на много други места, официалният превод на български език е опасно неточен – в него се говори за „движение на хора”, докато оригиналната версия говори за „persons” (англ.) и „personnes” (фр.), което означава „лица” и включва както физическите, така и юридическите лица, видно ясно от детайлната уредба на 4-те свободи…

4 В Конституцията за Европа бе само „Основни права и гражданство на ЕС”…

5 Подробно за източниците на интеграционния правопорядък виж в: Атанас СЕМОВ, Система на източниците на правото на ЕС, УИ „Св. Кл. Охридски”, С., 2009.

6 Относно особеностите на директния ефект на съюзните правни норми виж напр. Атанас СЕМОВ, Директният ефект в правото на Европейския съюз, сп. „Европейска интеграция и право”, Министерство на правосъдието, бр. 4, 2006 г. и по-подробно в Атанас СЕМОВ, Принципи на прилагане на правото на ЕС, Институт по публична администрация, Институт по Европейско право, С., 2007.

7 Атанас СЕМОВ, Система на източниците на правото на ЕС, УИ „Св. Кл. Охридски”, С., 2009, стр. 75 и сл.

8 ОВ, 19. 10. 1968 г., L 257/1.

9 Според официалния сайт на ЕС тази директива „обединява в отделен инструмент цялото законодателство относно правото на влизане и пребиваване за гражданите на ЕС, състоящо се от два регламента и девет директиви. Това опростяване има за цел да улесни не само широката общественост, но и публичните власти при упражняването на техните права. Тя цели също да сведе до минимум формалностите, които гражданите на ЕС и членовете на техните семейства трябва да изпълнят, за да упражнят своето право на местожителство”. (http://europa.eu/legislation_summaries/internal_market/living_and_working_in_the_internal_market/l33152_bg.htm).

10 OВ, 26. 4. 2006 г., L 112/1.

11 ОВ, 21. 3. 2001 г., L 81/1.

12 ОВ, 7. 6. 2004 г., L 200/1.

13 OB, 13. 4. 2006 г., L 105/1.

14 ОВ, 31.5.2001, L 145/43.

15 ОВ, 12. 1. 2001 г., L 008/1.

16 ОВ, 12. 7. 2002 г., L 183/1.

17 OВ, 23. 1. 2004 г., L 16/1.

18 OВ, 3. 10. 2003 г., L 251/1.

19 OВ, 23. 12. 2004 г., L 375/1.

20 OВ, 30. 9. 2005 г., L 255/1.

21 ОВ, 3. 11. 2005 г., L 289/1.

22 OВ, 20. 12. 2006 г., L 363/1.

23 OВ, 6. 12. 2007 г., L 320/1.

24 ОВ, 30. 12. 1993 г., L 329/34.

25 ОВ, 31. 12. 1994 г., L 368/38.

26 Споразуменията относно постепенната отмяна на контрола по общите граници, подписани от някои държави-членки на Европейския съюз в Шенген на 14 юни 1985 г. и на 19 юни 1990 г., както и свързаните с тях споразумения и разпоредбите, приети въз основа на тези споразумения, целящи да се засили европейската интеграция. Страни по тези споразумения са всички ДЧ на ЕС, с изключение (при определени условия) на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и Ирландия, оправдаващи своето неучастие с „островните си географски особености и произтичащите от това затруднения”...

27 Използваният в българския превод израз „споделена компетентност” трябва да се възприема като проява на неуместно поетично вдъхновение на преводния екип, единствено правилният термин е „поделена компетентност”…

28 Виж Учредителните договори..., цит. съч., с. 213.

29 JOCE, 1990, L 180/30.

30 Божана СТОЕВА, Виолета Костадинова, Светлана ЛОМЕВА, Свободното движение на хора според европейските изисквания и българските представи, Група за европейски прогнози и изследвания към Фондация “Отворено общество”, С. 2002, стр. 6-7.

31 JOCE, 1993, L 317/59. СЕО отменя директивата за студентите от 1990 г., като издадена на порочно правно основание, но санира настъпилите последици (CJCE, 1992, Parlement c/ Conseil, C-295/90). През 1993 г. Съветът приема директива със същото съдържание. Всички тези актове биват отменени от кодифициращата Директива 2004/38.

32 Накратко относно различните източници на Правото на ЕО и ЕС и тяхното действие виж Атанас СЕМОВ, Източници на Правото на ЕО и ЕС и принципи на прилагането му, Министерство на правосъдието, С. 2005.

33 Атанас СЕМОВ (съст.), Учредителните договори на ЕО и ЕС. Конституцията за Европа, УИ „Св. Кл. Охридски”, Институт по европейско право, С., 2005, с. 16.

34 Подробно виж в: Атанас СЕМОВ, Система на източниците на правото на ЕС, УИ „Св. Кл. Охридски”, С., 2009, с. 284 и сл. и Станислав КОСТОВ, Актовете на Съда на ЕС и техните правни последици, Изд. „Сиби”, С., 2011.

35 На български език виж напр. Атанас СЕМОВ (съст.), 55 най-важни решения на Съда на ЕО с коментари”, Институт по Европейско право, С., 2007. По-долу е приложена кратка аналитична справка за най-важните решения на СЕО/СЕС, свързани с гражданството на ЕС.

36 CJCE, 1963, Van Gend en Loos, 26/62, Rec. 3, виж също в 55 най-важни решения…, с. 13.

37 Виж подробно представяне в Атанас СЕМОВ, Кратък преглед на най-важните решения на СЕО относно гражданството на ЕС и правата, които го съставляват – в: Атанас СЕМОВ (съст.), 55 най-важни решения на Съда на ЕО с коментари”, Институт по Европейско право, С., 2007, стр. 345.

38 CJCE, 1963, Van Gend en Loos, 26/62, Rec. 3, виж също в 55 най-важни решения…, с. 13.

39 CJCE, 1962, Bosch, 13/61, Rec. 97.

40 CJCE, 2001, Grzelczyk, C-184/99, Rec. I 6193.

41 CJCE, 2003, Garcia Avello, C-148/02, Rec. I 11613.

42 CJ, 2010, Rotman, С-135/08.

43 CJCE, 1992, Micheletti and others / Delegación del Gobierno en Cantabria, 369/90, Rec. I-4239, виж също в 55 най-важни решения…, с. 299.

44 CJCE, 1993, Phil Collins, C-186/87, Rec. І-5154.

45 Напр. CJCE, 1976, Defrenne / SABENA (Defrenne II), 43/75, Rec. 455; CJCE, 1974, Van Duyn, 41/74, Rec. 1337; CJCE, 2000, Angonese, C-218/98, Rec. I-4139; CJCE, 1974, Reyners, 2/74, Rec. 631.

46 Пост. практика: CJCE, 1962, Bosch, 13/61, Rec. 97; CJCE, 1974, BRT c/ SABAM, 127/73, Rec. 51; CJCE, 1980, Marty, 31/79, Rec. 2491.

47 CJCE, 2004, Brian Francis Collins contre Secretary of State for Work and Pensions, C-138/02.

48 CJCE, 2002, Zhu et Chen, С-200/02.

49 CJ, 23. 02. 2010, Ibrahim, C-310/08.

50 CJCE, 2002, Baumbast et R, C 413/99, Rec. I 7091.

51 CJ, 23. 2. 2010, Teixeira, C-480/08.

52 CJCE, 30. 9. 2009, Kadzoev, C-357/09 PPU, Rec. I-11189.

53 ОВ, L 348/98.

Този документ е създаден в рамките на проект „Повишаване на компетентността на съдии, съдебни помощници и съдебни служители от ВАС и административните съдилища”, Договор № 13-24-2/10.09.2013 г., финансиран от Оперативна програма „Административен капацитет”, съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския социален фонд.




Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница